Балада

Джеймс

Във филмите героите винаги имат план. Знаят, че има вероятност да се случат ужасни неща, но освен това знаят къде отиват, имат големи пистолети с много куршуми и дори са начертали в главите си някаква безумна схема, включваща бойни изкуства и сложни повдигащи системи с макари. В истинския живот имаш само гадно чувство в стомаха, адреналинът ти се покачва и знаеш смътно, че ще попаднеш в много, много големи лайна. А вселената ти се смее и ти казва е, добре, давай да те видим, надувко.

Животът е гаден.

Дийна шии, който дойде при мен на кладата, гледаше в посока към „Бриджид хол“, така че се затичах натам. В главата ми започнаха да се появяват думи и молеха да ги изпиша по ръцете си — огън и предателство и върни се при нея — но ги изтласках встрани и се опитах да се съсредоточа върху дъха си, който раздираше гърлото ми, докато вдишвах студения нощен въздух.

Намерих Съливан до кладата, която беше издигната на паркинга до „Янси Хол“. На оранжевата светлина от огъня се виждаше как завързва някакви малки клонки с червена панделка. От пламъците към нас хвърчаха искри.

— Джеймс. Мислех, че си с… — Спря, което ме накара да се изпълня с вечна благодарност към него.

Бях останал без дъх.

— Аз… вие… трябва… да… дойдете… с… мен.

Той зададе само важния въпрос:

— Къде отиваме?

— В „Бриджид Хол“. Нещо лошо ще стане там.

— „Бриджид“ е празна. — Съливан махна с ръка към сградата. Прозорците бяха тъмни; старата постройка беше извън досега на кладите. Изглеждаше дори още по-занемарена и изоставена зад прораслата, некосена от дълго време трева. — Затварят я на всеки Хелоуин.

Разтърсих глава.

— Един от… зелените ми го каза. Знаехте ли, че Те могат да създават господари на мъртвите?

Съливан ме изгледа продължително, някак стреснато, а после каза:

— Да вървим.

Пъхна завързаните клонки в ръката ми и се затича пред мен с развяващото се зад гърба си палто. Последвах го по тротоара, а после и през поляната с окосена и окъпана от есенната роса трева, докато оставяхме кладите зад себе си. В секундата, в която излязохме от светлината на огньовете, разбрах това с цялото си тяло. Въздухът застина и земята някак се измести от пътя ни.

— Това е амулет, не го губи! — изкрещя Съливан към мен и осъзнах, че говори за клонките в ръката ми. Май бяха от глог. — Побързай!

Затичах се през глава из обраслата част на двора. Близо до мен нещо изпищя и видях огромни кадифеночерни очи да изникват от мрака. Инстинктивно размахах клонките към него и нещото изпищя отново, звучейки донякъде като Ноала, а после изчезна. Пред себе си видях някакви форми, напомнящи тела, да танцуват около Съливан — подскачаха напред, сякаш щяха да го сплескат, а после отстъпваха отново назад.

Бях на няколко метра от сградата, когато точно пред мен се появи някаква фигура, която ме принуди да изпъна раменете си назад, за да запазя равновесие. Беше ниска, светла, бясна.

Линет.

— Господи — казах и залитнах леко. — Вие сте мъртва.

Тя се носеше във въздуха на няколко стъпки над земята. Щом погледнах отново към нея след първия шок, не разбрах как я бях разпознал. Защото тя не изглеждаше съвсем като себе си. Беше по-скоро облак от блед вреден газ, мръсен и отвратителен.

— Стой встрани от неща, които не разбираш — изсъска ми Линет. — Връщай се при кладите. Остави това на тези, които знаят какво да правят.

Такива думи от жена, която искаше да ме провали на изпита по английска литература!

— Почвате да ме дразните, знаете ли… — казах аз и протегнах напред завързаните клонки.

Тя нямаше истинско лице — вече не, но издаде звук, приличащ на подигравателен смях.

— Само се преструваш, че ще направиш нещо.

Съливан изникна до рамото ми и ме обгърна с палтото си.

— Но аз не се преструвам. Това обяснява много, Ив. Искрено се надявам да се пържиш в ада. — Побутна ме да изминем заедно последните метри до вратата и посочи към палтото си. — Нали ти казах да носиш черно, Джеймс. Защо никога не ме слушаш?

Сградата все още изглеждаше пуста — тъмна и мълчалива. Застанахме пред червената врата. Единствената червена врата в кампуса. И по някаква причина се пренесох мислено в онзи киносалон с Ноала, където тя ми каза, че всеки червен предмет в „Шесто чувство“ предупреждава за свръхестествена поява в сцената.

Измъкнах се изпод палтото на Съливан и поставих ръка на вратата. Кожата ми се стегна и ме побиха познатите тръпки.

Отворих вратата.

— Джеймс — провикна се Елинор. — Много съм разочарована да те видя тук. Надявах се, че истинската любов ще победи.

Беше ми нужна около секунда, за да я открия в залата. Защото тя беше пълна с феи. Сгъваемите столове бяха разбутани хаотично, а покрай една от стените имаше купчини цветя. Две тела лежаха пред мен с боядисани в зелено лица и ръце. Елинор стоеше до сцената, облечена в рокля, направена от паунови пера. Тя ми се усмихваше мило. Ръкавите й бяха навити нагоре; плътни червени струйки се спускаха от дланта й по цялата ръка и бяха изцапали маншета на роклята.

В дланта си държеше сърце.

И то туптеше.

Забравих, че Съливан е зад мен. Забравих всичко, освен писъка на Ди.

— Ако това е сърцето на Ди — казах аз и прекрачих едно от зелените тела на пода, — ще бъда много разстроен. — Феите отстъпваха пред мен, докато си проправях път към сцената; гледаха ме с любопитство, неколцина носеха на кръста си костени ножове. Някои ми се усмихваха и после си разменяха погледи.

— Не ставай глупав — каза Елинор. — Негово е. — Направи пренебрежителен жест към сцената зад гърба си. Нейният консорт — мъртвият — лежеше там, в средата на тъмен, сякаш направен от пепел кръг, и стенеше с извито на дъга тяло. На гърдите му зееше отворена рана, от която се изцеждаше черна кръв.

Нямаше да доставя удоволствие на Елинор да види отвращението ми, така че просто стиснах зъби и погледнах отново към нея.

— Ясно. Изглежда, че си прекарва чудесно. Къде е Ди?

Елинор ми се усмихна така изящно, че видях как въздухът край нея засия. Отмести светлата си коса, паднала върху лицето й, разкривайки поруменелите си страни, и посочи в краката си. Разпознах извивката на раменете на Ди и грубите й кубинки. Кралицата на феите сви рамене.

— Ние наистина й правим голяма услуга. Тя не понася напрежението много добре, нали? След като Сиобан37 извади сърцето на Кар, тя повърна върху мен — Емили посочи със сърцето в ръка към чифт зелени пантофки, захвърлени под един стол — и се страхувам, че Падраик38 трябваше да я удари по главата, за да й даде време да се успокои малко.

Фея с бели къдрици по цялата си глава погледна към мен и каза:

— Да го убия ли сега, кралице моя?

— Сиобан, толкова си кръвожадна. Ние сме нежна раса — отвърна Елинор. Насочи отново вниманието си към мен. Малко кръв избликна от сърцето в ръката й. — Скъпи гайдарю, защо не се върнеш при кладата и не останеш при своята любима? Изпълнена съм с нетърпение да видя как ще се развият нещата между вас.

— И аз. Веднага след като си прибера Ди, смятам да направя точно това.

На сцената консортът на кралицата нададе мъчителен стон. Кървавите му пръсти се повдигнаха и закриха лицето му.

— Ей сега идвам, любими мой. Кернунос ще дойде скоро — обърна се към него Елинор. А на мен каза: — Изчакай малко, почти свърших с нея. Сиобан, ножът ти ми трябва отново.

В краката й Ди изпъшка и се обърна по гръб, а после повдигна бавно ръце към главата си. Елинор — със сърце в едната си ръка и нож в другата — кимна към Сиобан и белокосата фея стъпи с крак върху раменете на Ди.

Фраснах най-близката до мен фея и грабнах ножа от канията, висяща отстрани на бедрото й. Преди Сиобан да може да реагира, със скок застанах до Елинор и притиснах ножа до гърлото й. Цялата ми кожа настръхна от допира до Кралицата, но този път тръпките бяха ужасно болезнени.

— Това е доста глупаво — каза Елинор. — И какво ще направиш сега?

Феите си шепнеха нещо една на друга с тихи, напевни звуци.

— По-добрият въпрос е — опитвах се да държа ножа стабилно, защото бях започнал да треперя — какво ще направиш ти сега?

— Ще трябва да реша дали да те убия бързо или бавно — изсъска Елинор. — Предпочитам втория вариант, но наистина нямам много време и искам да извадя сърцето на любимата ни Ди преди пристигането на Кернунос. Така че ще бъде бързо.

Странно гадно чувство се надигна в гърлото ми, което ми подсказваше, че Кралицата не блъфира.

— А ако те помоля да го пощадиш?

Всички феи млъкнаха внезапно и в залата се възцари пълна тишина. Елинор погледна към вратата, докато Съливан вървеше по пътеката между столовете и най-накрая застана на няколко метра от нас. Стори ми се, че му отне цяла вечност да измине това разстояние.

Когато Съливан ни каза, че е бил съпруг на Елинор, винаги бях предполагал, че е избягал от нея. Никога не ми бе хрумвало, че тя може да го е пуснала да си отиде.

— Патрик — каза Елинор и гласът й звучеше напълно различно. — Моля те, върви си.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Колкото и да е досаден Джеймс, нямам желание да го гледам как умира.

— Наистина е досаден — призна Елинор. Все едно не бях допрял нож до гърлото й. Все едно сегашният й консорт — можеше ли да се нарече „сегашен“, след като имаше дупка в гърдите си? — не се гърчеше от болка на сцената. — И много нахален.

Съливан кимна с глава, че е съгласен с нея.

— Като стана дума за нахалство… ще имам нужда и от другата си ученичка.

Кралицата се намръщи красиво; най-съвършеното и красиво намръщване, което светът някога беше виждал. Гърдите ми се изпълниха с болка.

— Не ме моли за нея. Ще ти дам този идиот. И ще ви позволя да си отидете. Но не искай от мен неща, които не мога да направя.

— Не желаеш — поправи я Съливан. Гласът му също звучеше различно. Сякаш те двамата бяха сами в залата. — Винаги става дума за желание, не за възможности. Въпрос на приоритети.

— Поданиците ми са на първо място. Не ми казвай, че не разбираш, Патрик Съливан. Защото и ти нахлу тук не заради себе си, а заради учениците си. Ще освободя моите феи.

— И то доста евтино, на цената на два човешки живота — каза мрачно Съливан.

Гласът на Елинор сякаш се вледени.

— Спести си проповедите. Обърна ли внимание на двете тела, които прекрачи, за да дойдеш при мен? Мисля, че не. Защото бяха само феи, нали така?

Погледнах към Ди. Все още лежеше по гръб, по дясната й буза се виждаше голямо ожулване, а очите й бяха вперени в мен. Напълно неразгадаеми. Знаех на какво е способна. Можеше да ни издуха всичките, ако иска.

— Ако мисля по този начин, Елинор, то е защото съм се учил от най-добрите — отвърна Съливан. — За застрашена раса се избивате с огромна лекота помежду си.

— Те не са лесна раса за управляване — сопна се Кралицата. — Иска ми се да видя ти как ще се справиш с тях.

— Доколкото си спомням, имах някои идеи по въпроса, които вършеха добра работа.

Елинор се отдръпна малко от ножа ми, за да погледне по-добре бившия си любим.

— Можеха да свършат добра работа. Ако имах още две ръце, за да ги приложа.

— Бях повече от готов да ти помогна. Знаех какво рискувам.

Елинор извърна глава, беше бясна.

— Не желаех да платя тази цена.

— А тази можеш? — попита Съливан, кимайки към мен и Ди.

Кралицата погледна отново към него.

И тогава се чу някакво странно пук.

Не осъзнах какво беше това пук, докато не видях Дилия, проклетата, зла и винаги изникваща отнякъде леля на Ди, зад Съливан. Прекрачваше двете тела до вратата. В ръката си държеше много малък, приличащ на детска играчка пистолет.

Съливан постави внимателно ръка на стомаха си и бавно, като на забавен каданс във филм, се строполи на пода до един от сгъваемите столове. Затворих очи, но вече бях виждал какво ще стане. Подпря се на ръце и колене, после се хвана за гърдите и повърна, заобиколен от цветя и кръв.

— Не мога да повярвам, че съм единствената тук, която върши нещо смислено — каза Дилия. — Стоя в скапания хотел вече две седмици и всяка вечер си цапам ръцете с кръвта на мъртви феи. Извади й сърцето, преди да съм се вбесила съвсем.

Гласът на Елинор беше смразяващ:

— Давам най-добрия си кон на всяка фея, която ми донесе лявото око на тази жена.

Веднъж да сме на едно мнение с нея.

— Чакайте! — провикна се Дилия, когато всяка ръка в залата се протегна за нож. — Може да ми извадите проклетото ляво око, ако искате, но сега е време да изтръгнете нейното сърце. Почти единайсет е. Какво ще направите, ако той дойде, а сърцето й не е в онзи там? — Тя посочи към консорта на сцената.

Коленичих, хванах ръката на Ди и й помогнах да се изправи на крака. Елинор и Дилия ме погледнаха. Между мен и вратата стоеше само Дилия с пистолета си. Между мен и всичко стоеше Елинор и нейното проклето вуду.

— Защо не се погрижиш за себе си, а? — изсъсках към Ди. Това лято се бяхме сблъскахме с много повече феи, аз бях почти мъртъв и тя се беше оправила с всички тях. Сега Ноала изгаряше съвсем самичка, Съливан кървеше на пода, а Ди не правеше нищо, за да спре това.

Но Ди се обърна към Дилия вместо към мен.

— Какво съм ти направила? — Гласът й беше пресипнал, сякаш бе плакала или пяла прекалено много.

Дилия поклати глава, лицето й се беше сгърчило от изумление, все едно не можеше да повярва, че Ди задава такъв въпрос.

— Просто искам гласа ти, след като свършат с теб.

Сиобан се обади:

— Кралице моя, няма време. Извади сърцето й, постави го в Кар и го направи крал.

В главата си чух песента на Рогатия, който приближаваше. Но вместо станете, надигнете се, последвайте ме думите сега бяха станете, насладете се, пирувайте.

Елинор погледна към Сиобан и кимна леко.

След това всичко се случи за по-малко от едно мигване. Сиобан се нахвърли към Ди с протегната напред ръка, за да я хване за рамото, стиснала здраво ножа си в другата. Ди се намръщи при вида на острието, насочено към сърцето й. А аз изстрелях ръката си напред и забих юмрук с всичка сила в лицето на Сиобан.

Тя изписка — странно висок и пронизителен писък — и се просна по гръб назад, а ножът й се изтърколи по пода. От лицето й изникнаха цветя. Или пък просто то се беше разбило на пода сред цветята.

Елинор отстъпи назад тъкмо когато Сиобан — превърнала се в цветен килим — се разпиля в краката й. Изглеждаше вбесена.

Погледнах към ръката си. Ръкавът на блузата ми се беше навил нагоре и отдолу се показваше желязната гривна; едно жълто цветче беше залепнало за нея. Значи се оказа, че проклетото нещо все пак върши работа.

Повдигнах китката си към Елинор.

— Дали това ще причини същото и на теб?

Сега вече тя наистина беше бясна.

— Джеймс — повика ме Съливан от пътеката. Гласът му звучеше някак погрешно. Опитах се да не обръщам внимание на това. — На сцената, вляво…

Разбира се. Изходът от задната страна на сцената. Грабнах ръката на Ди и я повлякох след себе си по стъпалата, като тичах с лице настрани, за да не изпускам Елинор от поглед. Песента на Кернунос вече направо ехтеше в главата ми. Крайно време беше да се разкараме оттук.

— Не бих направила това — каза рязко Дилия. — В тази играчка тук има още доста куршуми. Няма да ми е приятно да застрелям някого в момента.

Елинор протегна нежно ръка напред и каза с ледения си глас:

— Още някого, имаш предвид. — Погледна встрани, към пътеката, и смени темата: — Патрик, покрий глава с палтото си.

Имах само около секунда да размисля какво точно казва, когато задната врата се отвори с трясък.

За миг не последва нищо — само гробовна тишина и чист, съвършен студ, който веднага превърна дъха ни в малки облачета пара.

А после мъртвите нахлуха. Пълзяха по стените, кръжаха край лампите като смътни петна, хвърляха налудничави сенки по пода и столовете. От тях се разнасяше воня на сяра и влажна пръст. С тях дойде и шумът: остри писъци, клокочещи викове, гърлени песни. Те отскачаха от феите, сякаш не бяха нищо повече от камъни, но когато видяха Дилия, звуците, които издаваха, станаха някак по-остри и напрегнати.

Дилия се завъртя и стреля веднъж точно преди мъртвите да се спуснат върху нея. Тя изчезна под тежестта на безплътния мрак и ако издаваше някакъв звук, то аз не можех да го чуя от пищящите мъртъвци, които я бяха покрили напълно.

След това забелязаха и нас.

— Ди — казах аз. — Направи нещо. Знам, че можеш.

Тя ме погледна с широко отворени очи. Разпознах изражението. Сякаш системата й излъчваше малък предупредителен сигнал — претоварване, претоварване, претоварване. Когато я видях така, изведнъж разбрах, че до това състояние — този момент на пълно предаване — не се е стигнало изневиделица, че е вървяла към него от дълго време, и се запитах как не го бях забелязал досега. Когато беше прекалено късно.

Мъртвите се впуснаха над столовете, плъзнаха по прозорците, забиха нокти в ръба на сцената. Дилия беше гърчеща се агонизираща фигура на пода. Хванах Ди за раменете и я погледнах право в очите.

— Ди. Направи го заради мен. Дължиш ми го. Знаеш, че ми го дължиш.

Очите й бяха вперени право в мен и почти виждах как съзнанието й обработва думите ми. Чаках да направи нещо — да отблъсне мъртвите към задната част на залата, да накара небесата да се отворят… Нещо. Каквото и да е.

Но тя само ме хвана за ръце и направи крачка назад.

Точно когато мъртвите се изкачиха по сцената, аз погледнах надолу и осъзнах, че с тази крачка бяхме влезли в тъмния кръг при консорта на Елинор. Мъртвите се гърчеха около кръга, протягаха се към нас, извивайки се в странни форми, каквито не бях виждал никога преди. Ди ме дръпна силно назад, за да отстъпя още малко по-далече от прашния ръб.

Консортът на Елинор все още лежеше под нас с кървящата дупка на гърдите си. Очите му бяха отворени и празни, като стъклени. Мислех, че е мъртъв, но после той мигна. Много бавно.

На света нямаше нищо друго, освен този прашен кръг. Население: трима. Трима души, чийто живот беше разбит по три напълно различни начина.

Нашият свят бе мълчалив.

Мъртвите продължаваха да се извиват около нас, без да приближават повече, но и без да се отдалечават. Бяха мрачни като буреносни облаци.

И тогава Кернунос излезе напред сред нетленните фигури на своите поданици.