Балада

Джеймс

Музиката е моят живот.

Преди да си подам документите за Музикалното училище „Торнкинг-Аш“, бях прочел всичките им брошури. В тях се казваше, че училището ще развие вече съществуващите ни музикални способности. Обещаваха академични предизвикателства. Нашепваха в ушите ни истории за бъдещето ни — как излизаме от гимназията като всестранно разпити в музикално отношение тийнейджъри с професионални умения. Щяхме да зашеметим тузарите в университетите от Бръшляновата лига2 само като им метнем списъка с извънкласните си занимания.

Когато прочетох тези неща, си помислих: „Яко!“ Освен това Диърдри щеше да ходи там, което решаваше въпроса.

Но това беше, преди наистина да дойда тук. След като се настаних, открих, че училището си е училище, както би казала Маргарет Тачър3.

Разбира се, бях в „Торнкинг-Аш“ само от седем дни, така че може би трябваше да му дам още малко време. Но търпението не е най-силната ми черта. А и, честно казано, не виждах как посещаването на няколко курса по теория на музиката и спането в общежитие се предполага да ни превърне в нещо по-различно от обикновени гимназисти.

Сигурно щях да се чувствам другояче, ако свирех на тъпо чело или нещо подобно, защото тогава щях да стана член на някоя от осемте милиона групи в кампуса. Когато хората казват „музикант“, явно никога нямат предвид „гайдар“. Ако чуех фразата „изпълнител на традиционен фолклорен инструмент“ още веднъж, щях да фрасна някого.

Както и да е, първите шест дни ние (аз и моите нови съученици) се „ориентирахме“. Научихме къде са стаите за заниманията ни, имената на учителите ни, часовете за храна в стола и че вратата към четвъртия етаж на моето общежитие заяжда. На петия ден вече знаех какво правя. На шестия ми беше станало втора природа.

На седмия ме обзе вселенската скука. Вечерта седнах в колата на брат ми и си пуснах гневна рок музика. Бях чел някъде за проучване, проведено от група учени за това как влияе музиката на животните. Пускали класическа и рок музика на две групи плъхове. Не си спомням подробностите, но след няколко седмици получилите класическо музикално образование плъхове се катерели, така да се каже, миролюбиво по корпоративната стълбица, обути в последния модел обувки „Биркенсток“4 и с вратовръзки. Рок плъховете станали канибали и се разкъсвали взаимно до смърт. Не знам кои групи са им пускали, а и не съм много сигурен каква е била целта на проучването. Но ако трябваше да слушам само „Пърл Джем“ в продължение на две седмици, накрая и аз щях да изям съквартиранта си.

Както и да е, знаех, че е седмата вечер, защото имах седем черти от вътрешната страна на дланта си. Шест вертикални и една пресичаща ги хоризонтално. Седях в своя малък свят със сив интериор и бях надул басите толкова силно, че усещах как задникът ми потреперва. В общежитието имаше ограничения за силата на звука, особено в часовете, когато учениците можеха да репетират, та беше доста трудно да си намериш местенце за слушане на музика. Това се нарича ирония.

Гледах как слънцето оставя обгорена червена пътека зад сградата на моето общежитие. За разлика от останалите академични сгради в корпуса, които бяха величествени и увенчани отпред с колони във федерален стил5, общежитията бяха абсолютно непретенциозни — квадратни кутии с хиляди прозорци, приличащи на немигащи очи.

Музиката в колата беше толкова силна, че отначало не чух потропването по моя прозорец. Когато най-накрая се усетих и вдигнах глава, лицето, което видях, ме изненада по няколко причини: кръгло, обикновено, несигурно. Съквартирантът ми Пол. Свиреше на обой. Мисля, че училището беше решило да ни събере заедно, защото инструментите и на двама ни имаха мундщуци, тъй като определено нищо друго не ни свързваше. Смъкнах прозореца.

— Искаш ли да се гушнеш при мен?

Пол се засмя много по-шумно, отколкото се очакваше след моите думи — не бях казал нещо чак толкова смешно; после ме погледна гордо, доволен от дързостта си. Мисля, че го плашех.

— Пич, това е смешно.

— Просто още една от услугите, които предлагам. К’во става?

— Прибирах се в стаята да поработя, нали знаеш… — махна към мен с една тетрадка, сякаш това трябваше да ми говори нещо — домашното по математика. Все още искаш да го погледнем заедно, нали?

— Искам ли? Не. Трябва ли? Да. — Намалих радиото. Внезапно осъзнах, че по раменете ме побиват тръпки от студ, въпреки че денят беше горещ. Прибрах обратно ръката си в колата. Онази, психарската част от мен, която се криеше в подсъзнанието ми, ме заливаше със студенина и ми нашепваше на език, който не разбирах, но с цялото си същество усещах скритото предупреждение в него: нещо странно ще се случи. Мислех, че съм загърбил далеч зад себе си това чувство, емоциите, които не бях изпитвал от изминалото лято. Успях да погледна отново към Пол. — Да, добре…

На лицето му се разля огромно облекчение, все едно беше очаквал да кажа нещо друго, и започна да дрънка за учителя ни по математика и за съучениците ни от класа. Дори да не бях разсеян заради студа, пълзящ по кожата ми, пак нямаше да го слушам. Хората говорят прекалено много и принципно, ако чуеш първото и последното нещо, което казват, можеш и да не се тормозиш със средата.

Внезапна фраза привлече вниманието ми отново към Пол — като че ли над множество други гласове се извиси един глас. Спрях напълно радиото и се обърнах към него:

— Да не би да каза току-що „ще пея за смъртта“?

Пол застина.

— Какво?

— „Ще пея за смъртта“. Това ли каза?

Той поклати рязко глава.

— Не, казах „ще пея по ноти“. Днес имам упражнения по солфеж. С…

Отворих вратата на колата и му кимнах с глава, без дори да изчакам да си довърши изречението. Макар да нямаше радио, продължавах да чувам музика. И тя ме теглеше и зовеше нанякъде, казваше ми, че е важно да я последвам. Трябваше обаче да измисля нещо, за да замажа положението пред Пол.

— Виж, да се видим в стаята след няколко минути, става ли? Дай ми малко време.

Сякаш грешно дочутата фраза „ще пея за смъртта“ беше отворила някаква врата и сега чувах музиката през нея. Тревожна, настоятелна музика: енергична мелодия в минорен лад със странни архаични извивки. Гласът, който я пееше, беше мъжки, нисък и някак ми напомняше за всичко недостижимо за мен.

Пол кимна в знак на съгласие, докато се измъквах навън, затръшвайки вратата на колата.

— Трябва да си направя кроса — казах.

— Не знаех, че тичаш — отвърна той, но аз вече бях изчезнал.

Минах през паркинга, покрай безличните сгради на общежитията, зад „Янси Хол“ с боядисаните в кремаво колони и „Сюард Хол“ с фонтана със смеещ се сатир отпред. Кецовете ми шляпаха шумно по тухлената пътека, докато следвах песента, която като че ли ме дърпаше с въже след себе си.

Музиката ставаше все по-висока, смесваше се с тази, която винаги звучеше в съзнанието ми — можех ли да нарека така свръхестествените вълни и предчувствията, които ме обземаха понякога и ми показваха къде е мястото ми в света? Тухлената алея свърши, но продължих да тичам, като се препъвах сред неравната, прорасла трева. Имах чувството, че скачам от края на света в ширнала се под мен бездна. Пламтящите лъчи на вечерното есенно слънце обгръщаха хълмовете и в главата ми туптеше една-единствена мисъл — закъснях.

Но той беше там и продължаваше да крачи — който и да беше; изкачваше се по хълма в далечината, почти неразличим силует, мрачна фигура с неясна височина по безкрайния хълм от сияещо злато. Простираше ръце встрани и ги притискаше надолу, сякаш убеждаваше земята да стои неподвижна. И тогава, вместо да продължи напред, точно миг преди да изчезне напълно от погледа ми и да се слее с тъмните очертания на дърветата в далечината зад него, той спря.

Музиката продължаваше да звучи; знаех, че я чувам само аз, но не както когато си сложил слушалки на главата си — сякаш беше създадена от собствения ми мозък специално и единствено за мен. Но въпреки това разбирах, че тя не беше предназначена за мен, а за някого или за нещо друго и за нещастие аз я чувах също толкова ясно.

Бях опустошен.

Фигурата се обърна към мен. За един безкрайно дълъг миг просто стоеше там и ме гледаше. Не можех да помръдна, бях като прикован към земята — не от музиката му, която все още ме зовеше, сблъскваше се с музиката в главата ми и ми казваше изправи се и ме последвай — а от неговата странност. От пръстите му, разперени върху земята, които ровеха в земята; от раменете му, големи и квадратни, издаващи изключителната му сила и необичайност; и най-вече, от големите рога, които израстваха от главата му и се простираха към небето като клони.

След това изчезна в мига, в който слънцето измина пътя си по ръба на хълма, изоставяйки света на милостта на здрача. Изненадващо за себе си усетих, че ми липсва почти болезнено. Стоях там, останал без дъх, взирах се в мястото, където беше той допреди малко, и чувствах как пулсът ми бие силно в белега над лявото ми ухо. Не можех да реша дали ми се искаше никога да не бях виждал рогатата фигура, така че просто да продължа да си живея, както преди, или да бях дошъл тук по-бързо, за да разбера защо отново виждам същества като него.

Обърнах се, за да се върна в училището, но преди да направя и крачка, нещо ме удари силно право в стомаха. Загубих равновесие и за малко да падна на земята.

Собственикът на тялото, който се блъсна в мен, възкликна:

— О, божичко, толкова съжалявам!

Познатият глас ме прониза като нож. Диърдри. Най-добрата ми приятелка. Можех ли още да я нарека така? Въздъхнах…

— Няма проблем. Имам нужда само от един бъбрек, за да живея.

Диърдри вдигна глава, лицето й почервеня и изражението й се промени толкова бързо, че не можех да кажа какво е било първоначално. Не можех и да сваля поглед от нея. През последните месеци бях виждал в мислите си тези сиви, открояващи се върху нежното бледо лице очи толкова много пъти, че сега ми беше странно да ги видя наяве.

— Джеймс. Джеймс! Видя ли Ги? Трябва да са минали точно покрай теб!

Положих усилия да се съсредоточа.

— Кого да видя?

Тя направи няколко крачки напред, присви очи и замижа към настъпващия от хълма мрак.

— Феите. Не знам точно, май бяха четири или пет…

Наистина ми изкара акъла; придвижи се толкова бързо, че черната й конска опашка се разлюля в малки кръгове.

— Добре, Ди, спри! Ще ми докараш морска болест. Сега почни отначало. Феи? Отново?

Диърдри затвори очи за около минута. Когато ги отвори, вече приличаше повече на себе си. По-малко истерична.

— Толкова съм глупава. Сигурно ми се е сторило. Постоянно ми се струва, че Ги виждам на всевъзможни места.

Не знаех какво да й кажа. Болеше ме да я гледам така, по начин, който бях забравил. Както когато ти се набие треска в кожата — не първоначалното рязко проникване, а бавната пронизваща болка, след като я извадиш оттам.

Тя тръсна глава.

— Не, аз съм истинска идиотка! Не съм те виждала от цяла вечност и още в първите минути ти мрънкам и се оплаквам. Би трябвало да скачам от радост, че най-накрая се срещаме. Извинявай… наистина нямах време да се видим, след като пристигнах.

За момент помислих, че нейното „извинявай“ ще бъде последвано от нещо друго. Нещо искрено и многозначително, което ще покаже, че осъзнава колко ме е наранила. Когато то не дойде, ми се прииска да се тросна и да я накарам да се почувства зле, но нямах достатъчно смелост. Вместо това й се притекох на помощ и я спасих като галантен джентълмен, или по-скоро трябва да кажа — като мазохистичен, обичащ да страда влюбен идиот, какъвто бях.

— Ами в брошурите пише, че кампусът е разположен на повече от петнайсет акра6. Можеха да минат години, преди да попаднем един на друг.

Диърдри прехапа устни.

— Не знаех, че часовете ми ще се окажат толкова много. Графикът ми е направо… Но, леле! Толкова е хубаво, че те виждам.

Последва продължителен неудобен момент, изпълнен с мълчание. Обикновено тук се прегръщахме. Но така беше преди последното лято. Преди Люк и много преди съобщението, което й бях пратил — онова, което нито един от нас не можеше да забрави.

— Хванала си тен. — Излъгах. Ди никога нямаше тен.

Тя почти се усмихна.

— А ти си се подстригал.

Прокарах ръка по главата си; пръстите ми се спряха за миг върху новия белег над ухото ми.

— Трябваше да ме обръснат от едната страна, за да зашият раната. Просто обръснах и другата, за да си пасва. Исках да изпиша с остатъка от косата инициалите си, но — това може да те шокира изведнъж осъзнах, че те образуват JAM7. Беше някак… унизително.

Ди се засмя. Не можах да повярвам колко ме зарадва този смях.

— Отива ти — каза тя, но очите й бяха вперени в дланите ми и в думите, изписани по тях чак до китките. Повече мастило, отколкото кожа.

Исках да я попитам как е, да ми разкаже за феите, да си поговорим за съобщението, което й бях пратил през лятото, но не можех да се сетя как да започна. Сякаш никога вече нямаше да мога да кажа нещо важно.

— Да, ако бях малко по-красив, щях да се превърна в теб.

Тя се засмя отново. Е, не беше точно истински смях, но ме устройваше, защото не се и опитвах да бъда смешен. Просто трябваше да кажа нещо.

— Какво правите тук? — Двамата с Ди се извърнахме едновременно и се озовахме лице в лице с една от учителките ни, Ив Линет. Преподаваше история на театъра и драматургия. Беше като дребен блед призрак на фона на мъждивата вечерна светлина. Лицето й можеше да бъде красиво, ако не беше толкова намръщена. — Тук не е училищна територия.

Нещо ми се стори странно, но ми отне около секунда да осъзная какво. Тя идваше от страната на хълмовете, не откъм училището.

Мисис Линет изпъна врата си, уж едва сега беше забелязала Диърдри; лицето на Ди беше пламнало, като че ли бяхме хванати да вършим нещо нередно. Гласът на Линет направо режеше въздуха.

— Не знам къде сте учили преди, но ние не позволяваме подобно поведение.

Ако това беше станало преди изминалото лято, щях да се пошегувам — нещо от типа, че всъщност аз съм любовният роб на Ди от самото ни раждане, или как нищо не е станало между нас, защото определени химикали в кожата ми я отблъскват и предизвикват сериозни алергични реакции в цялото й тяло. Вместо това, сега казах само:

— Не е каквото си мислите.

Знаех, че звуча гузно, а явно и тя си е помислила същото, тъй като попита:

— О, нима? Защо тогава сте дошли чак тук?

Защото трябваше. Взрях се към хълмовете зад гърба й.

— Чакахме вас.

Ди ме погледна сърдито, но погледът й не можеше да се сравни с този на мисис Линет. Тя изглеждаше гневна, а може би и уплашена. Известно време не каза нищо, а когато проговори, беше възвърнала напълно самообладанието си.

— Мисля, че нито един от нас не би трябвало да е тук в този момент. Да се връщаме към общежитията, а аз просто ще забравя, че всичко това се е случвало. Не е много приятно да започнеш така учебната година. С проблеми.

Обърна се и тръгна пред нас към училището, а Ди ми хвърли изпълнен с възхищение поглед; после завъртя очи към мисис Линет, показвайки ясно какво си мисли — тази е луда!

Свих рамене и се ухилих леко. Не мислех обаче, че учителката ни имаше проблем с разсъдъка си. Мислех, че не само аз се бях впуснал да преследвам музиката.