Балада

Джеймс

Събудих се рязко, изпълзях в ъгъла на леглото и разкъсах паяжината на музиката от лицето си. Нишките й бяха полепнали плътно по лицето ми — изящни и гибелни, и аз ги махах ожесточено, докато осъзнах, че там няма нищо и че в момента съсипвам прекрасния си момчешки вид, дерейки се с нокти. Нищо. Просто музиката от съня ми. Музиката от Ноала. Облегнах глава на стената, всяка клетка в мозъка ми искаше да избухне.

Бях започнал да мразя сутрините.

В този момент звънна и телефонът, изпращайки армия от войнствени джуджета с чукове да довършат започнатата работа в главата ми. Мразех го — не просто телефона в стаята ми, а всички онези телефони по света, които звънят преди обед.

Направо паднах от кревата и се намъкнах в някакъв чифт дънки. Леглото на Пол беше празно.

Вдигнах телефона и го залепих до бузата си — беше по-скоро като шамар, защото все още бях в плен на музиката от съня си и се чувствах скапан и изтощен, сякаш никога не бях спал.

— Ало?

— Джеймс? — Гласът беше любезен и зловещо познат. Стомахът ми се преобърна от предчувствието за предстоящото унижение.

Наместих телефона между ухото и рамото си и подскачайки, започнах да си нахлузвам обувките.

— Все същият.

— Аз съм мистър Съливан. — В далечината зад него се чу смях. — Обаждам ти се от часа по английски.

По дяволите, мамка му и т.н. Погледнах към часовника, който показваше малко след девет. Лъжливо копеле, Пол не би тръгнал за час без мен!

— Напълно логично — отвърнах аз, докато скоростно се напъхвах и в другата обувка. — Все пак вие сте преподавател по английски език и литература.

Гласът на Съливан все още беше много любезен.

— И аз така си мислех. С останалата част от класа се чудехме дали смяташ да се присъединиш към нас? — Още смях зад него.

— Пуснали сте ме на спикъра, нали?

— Да.

— Пол, предател такъв! — изкрещях аз. Заради Съливан добавих: — Просто се гримирах. Явно съм загубил представа за времето. Идвам веднага.

— Ти каза да тръгвам без теб! — чу се гласът на Пол отдалече. Не си спомнях да съм казвал подобно нещо, но май го бях направил.

— Радвам се да го чуя — обади се отново Съливан. — Бях намислил да накарам целия клас да те гъделичка по краката, докато решиш да дойдеш, но така е много по-лесно.

— Не бих пропуснал интересния ви час дори за целия чай на Китай, мистър Съливан — уверих го аз. Изправих се и се огледах, опитвайки се да разбера откъде идва тази миризма на цветя. — Вашите лекции и сияйната ви усмивка са светлината на деня ми тук, в „Торнкинг-Аш“, ако нямате нищо против да се изразя така.

— Никога не ми омръзва да го чувам. Ще се видим скоро. Кажи „чао“ на Джеймс, клас!

Класът изкряка в хор едно „чао“ и аз затворих.

Огледах се наоколо още веднъж, все още чувствайки, че не съм сам в стаята.

— Ноала. — Изчаках. — Ноала, още ли си тук?

Мълчание. Няма такова мълчание като тишината в общежитията, когато се предполага всички ученици да са в час. Не знаех дали е тук или не, но заговорих:

— Ако си тук, искам да ме чуеш много ясно. Разкарай се от главата ми! Не искам сънищата ти. Не желая това, което можеш да ми предложиш. Махай се оттук!

Нямаше отговор, но уханието на летни рози продължаваше да се носи из нашата разхвърляна стая, сякаш тя знаеше, че я лъжа. Грабнах химикалка от шкафа, намерих празно място в основата на показалеца си, написах думата „екзорсизъм“ и вдигнах ръката си високо, за да се види в цялата стая и за да не я забравя. След това грабнах раницата си и оставих аромата на Ноала зад гърба си.

— Джеймс — обърна се все така любезно към мен Съливан, след като се добрах до чина си. — Надявам се, че си спал добре?

— Сякаш сонм ангели напяваха с нежните си гласове в съня ми — уверих го аз, измъквайки тетрадката от чантата си.

— Изглеждаш много добре — отвърна той. Очите му вече бяха обърнати към черната дъска. — Тъкмо бяхме започнали да говорим за първото си истинско писмено домашно, Джеймс. Метафората. Прекарахме половината от часа, обсъждайки метафората. Запознат ли си с нея?

Записах метафора на ръката си.

— Учителят ми е като бог.

— Нещо подобно — каза Съливан. Написа „като“ на дъската. — Подобното е сравнение, при което се използват думи като „като“, „приличащ на“. Метафора ще бъде, ако кажеш „учителят ми е бог“.

— И той е — обади се Мегън вдясно от мен. После изхихика смутено и се изчерви цялата.

— Благодаря ти, Мегън — отвърна Съливан, без да се обръща към нас. Написа „Метафората в «Хамлет»“ на дъската. — По принцип предпочитам да бъда смятан за полубог поне докато завърша дисертацията си. И така. Десет страници. Метафората в „Хамлет“. Това е задачата ви. Краен срок — две седмици.

Чуха се едновременно осем стенания.

— Не хленчете като бебета — каза Съливан. — Толкова е лесно, че направо е унизително. Учениците от началното училище могат да пишат есета за метафората. По дяволите, дори децата от предучилищните групи го правят.

Подчертах думата „метафора“ на ръката си. Метафората в „Хамлет“ е може би най-скучната тема, измисляна някога в историята на есетата. Оставих и мислена бележка за себе си: да си прережа китките, за да не чакам да умра от затъпяване.

— Джеймс, не мислех, че е възможно, но ти изглеждаш дори по-малко развълнуван от съучениците си. Дали просто с резултат от прекаленото наспиване, или това, което се вижда на лицето ти, наистина е осезаемо отвращение?

— Не е представата ми за лудо забавление — признах си аз. — Но това не се и очаква от едно домашно по английски език, нали?

Съливан скръсти ръце на гърдите си.

— Ще ти кажа нещо, Джеймс. И на всички останали, разбира се. Ако имате наум нещо по-лудо и по-забавно, което можете да направите с времето си, отколкото да се занимавате с това домашно — което обаче да има нещо общо с „Хамлет“ и/ или с метафората, — с радост ще го обсъдя с вас и ще го оценя. За мен е важно да научите нещо в този час. И ако наистина всички мразите тази тема, влезте в интернет и си купете готови есета.

— Сериозно ли говорите? — Пол се задъхваше от изумление.

Съливан го погледна.

— След този коментар е време да се разкарате оттук. Започнете да мислите за творческата си задача и продължавайте с четенето. Ще обсъждаме текста в час.

Останалите от класа си събраха нещата и се измъкнаха безнаказано, но — както и предполагах — Съливан ме помоли да остана за малко. Изчака, докато другите излязат от стаята, затвори вратата зад тях и се облегна на ръба на бюрото си. Изражението на лицето му беше искрено, излъчващо симпатия. Сутрешната светлина, която навлизаше през прозореца зад гърба му, осветяваше кестенявата му, изпъстрена със сиви кичури коса и й придаваше златистобял оттенък. Така приличаше на ангел от витраж на прозорец в църква — но не като онези, които гръмко надуват божествените си тръби, а по-скоро като някой много уморен и изтощен ангел, изпълняваш вяло служебните си задължения.

— Хайде, покажете лошата си страна.

— Бих могъл да те накажа за закъснението — започна Съливан и в момента, в който го каза, знаех, че няма да го направи. — Но си мисля този път само да те смъмря. Ако се случи отново обаче…

— … ще загазя сериозно — довърших вместо него.

Той кимна.

Сега беше подходящият момент да кажа „благодаря“, но думата прозвуча някак непознато в главата ми. Не можах да си спомня последния път, когато я бях произнасял. Странно, никога досега не бях мислил за себе си като за неблагодарен тип.

Очите на Съливан се спряха на ръцете ми; видях как пробягват нагоре-надолу, опитвайки се да схванат смисъла на изписаните думи по кожата ми. Бяха на английски, и все пак на език, който само аз говорех.

— Знам, че не си обикновено хлапе — каза Съливан. Намръщи се леко, сякаш не беше искал да прозвучи така. — Знам, че в теб има много повече, отколкото показваш. — Погледна към желязната гривна на китката ми.

Пробвах наум няколко изречения: „Да, в мен има неподозирана дълбочина“ или „Стаите в къщата, която е моята личност, са безброй“, а може би „Време беше някой да забележи“. Но никое от тях не ми се стори вярно и уместно, затова си замълчах.

Съливан сви рамене.

— И в нас, учителите, има повече, отколкото показваме. Ако имаш нужда да споделиш нещо, не се притеснявай да поговориш с някого от нас.

Погледнах го право в очите. Припомних си много живо онази картина, която се беше появила в главата ми — той на колене, повръщайки сред кръв и цветя.

— Да поговорим за какво?

Съливан се изсмя леко, но не усетих искреност в гласа му, както обикновено.

— За моите любими рецепти. За това какво изкарва акъла на съквартиранта ти. Или защо изглеждаш, все едно си излязъл от ада точно сега. За някое от тези неща.

Продължавах да се взирам в него, продължавах да виждам как умира тук, пред своя ученик, и очаквах да извърне погледа си встрани. Той не го направи.

— Отивай в следващия си час, Джеймс. Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен.

Погледът ми се премести към желязната халка на пръста му и после отново към лицето му.

— Какъв сте били, преди да станете учител по английски език, мистър Съливан?

Той просто кимна, бавно, захапвайки долната си устна, преди да ми каже.

— Добър въпрос, Джеймс. Добър въпрос.

Но не ми отговори, а аз не го попитах отново.