Балада

Джеймс

Сънувах музика.

Песен, запленяваща и жива, носеща се отдалече, прекрасна и непостижима.

Исках я, копнеех за тази мрачна песен на желанието. Беше така истинска, както никой сън не може да бъде.

Знаех, че Ноала ми праща тази толкова красива песен, която ми причиняваше болка със своето съвършенство.

И се събудих.

Когато се събудих, устата ми беше препълнена със златна музика. Сякаш имах песен, забита в главата си, но с вкус, цвят и усещания, вървящи заедно с нея. Задушавах се от дима на горящи дървета, давех се от капчиците дъжд, падащи върху дъбовите листа, а сияещите златни нишки ме лишаваха от последните ми глътки въздух и свобода. Напомняше ми за това как желаех Ди, как желаех да бъда по-добър гайдар, как желаех да… просто, че желаех.

— Ей, Джеймс, събуди се! — Гласът на Пол отблъсна назад тежестта на песента и освободи притиснатите ми гърди; отново можех да дишам. — Седем и трийсет е.

Вдишах дълбоко от въздуха в стаята, който беше успокояващ със своята обикновеност: леко потно бельо, застоял чипс „Доритос“ и старо дървено дюшеме. Досега не бях оценявал по достойнство уханието на „Доритос“ — напълно човешко. Потопих се дълбоко в простосмъртната атмосфера около мен, спасителна лодка в размирното море на песента. Думите на Пол ми се струваха абсолютно маловажни.

— Седем и трийсет и една — каза той. Гласът му беше придружен от звук на затваряне на цип. Вероятно на раницата му. Това ме откъсна още повече от съня, опитах се да не се разстройвам. — Буден ли си?

Да, буден бях. Просто ми отнема повече време да си проправя път от сънищата към реалността. Реших да изпробвам гласа си и се изненадах малко, когато той проработи.

— Няма начин на тази земя да е станало осем без двайсет. Защо не съм чул будилника?

— Включи се преди петнайсет минути. После пак, но на по-тихия режим. Ти дори не помръдна.

— Бях умрял — казах аз и се изправих. Чаршафите ми бяха подгизнали от пот. — Мъртвите хора не мърдат. Сигурен ли си, че будилникът се е включил?

Осъзнах, че съквартирантът ми е напълно облечен. Дори беше имал време да залиже назад черната си коса с вода и гел и така приличаше на италиански гангстер.

— Сигурен съм, аз се събудих от него. — Втренчи се в мен, очите му бяха ококорени зад очилата. — Да не си болен?

— Болна ми е главата, приятелю. — Станах от леглото с чувството, че разкъсвам прозрачната паяжина на сънищата си. След като вече бях буден, ми се стори, че леглото ми мирише притеснително на уханието на Ноала от онзи първи път, когато се срещнахме — всички есенни аромати накуп, дъжд и желание. А може би миризмата идваше от мен, от моята кожа. Тази мисъл ми беше някак особено неприятна. Насочих вниманието си отново към Пол. — Но не съм болен в прозаичния смисъл на думата, за съжаление. Смяташ ли, че мога да се появя в час в този външен вид? — посочих тениската и шортите, с които обикновено спя.

— Човече, дори аз не бих искал да те виждам в този вид. Идваш ли с мен на закуска? Трябва да побързаме.

Поразрових се из купчината на пода за чифт чист панталони, докато Пол се мотаеше пред вратата, нежелаещ да тръгне без мен. Нахлузих някакви дрехи и прокарах пръсти през косата си — излишен жест, защото нищо не можеше да приведе в ред хаоса върху главата ми.

— Да, идвам. Закуската е най-важното ядене за деня, скъпи ми Пол. Не бих я пропуснал за нищо на света. Дали някой ще забележи, че съм носил това вчера? — Пол не отговори, мъдро разбрал, че въпросът ми е риторичен. — Готов съм, да тръгваме… не, чакай.

Приклекнах и издърпах брезентовия си чувал изпод леглото. Затършувах из вещите си и стигнах чак до дъното на торбата; чувствах се като участник в телевизионно състезание:

Въпрос номер 1: Кое от нещата, намиращи се в чувала на Джеймс, ще му помогне да се справи със заплахата от свръхестествено създание, въоръжено с чифт много хубави цици?

а) един не много точен часовник.

б) роман — ужасяващ на външен вид трилър, изпратен от майка му, която не е подозирала, че той ще прекарва всяко свободно време в четене на нещо, което повечето учители биха изтръгнали от ръцете му и захвърлили на боклука.

в) шепа енергийни блокчета, прибрани тук, в случай че настъпи ядрено бедствие и вследствие на това настане отчайваща липса на прясна храна.

г) желязна гривна, която е свързана с най-големия му кошмар от изминалото лято, но изглежда вършеше работа при други хора.

Пръстите ми уловиха най-накрая желязната гривна — тънка, неравна, кръгли възли в двата края, които не бяха свързани. Извадих я. Пол безмълвно ме гледаше, докато я поставях на китката си.

Бяха минали седмици, откакто петната, които гривната оставяше на китката ми, най-накрая изчезнаха. Чувствах се по-добре с допиращото се до кожата ми желязо. Защитен, непобедим.

Винаги съм бил отличен лъжец, дори себе си можех да заблудя.

Притиснах двата й края, докато прилепнаха почти плътно до кожата ми.

— Сега вече съм готов.

Закуската беше както обикновено. Група музикални откачалки, събрани в столовата прекалено рано сутрин. Който беше проектирал това място, обаче е бил много умен: на източната страна прозорците бяха толкова високи, че стигаха от пода почти до тавана. Сутрешното слънце изпълваше залата и осветяваше издрасканите дървени маси и избелелите фрески по стените. По всяко друго време столовата изглеждаше съвсем обикновена, дори мизерна и мрачна. Но когато я виждахме рано сутрин, окъпана в тази светлина, тя беше като истинска катедрала.

Разговорите бяха тихи, почти заглушени от тракането на лъжиците в купите с различни видове зърнени закуски, с които се изхранваха повечето ученици; виждаха се и вилици, борещи се с рохките яйца. Намачках ядките си почти до каша и започнах да ям, макар все още да усещах в устата си вкуса на музиката от съня ми.

— Джеймс, мога ли да поговоря с теб за малко? Ако си приключил със закуската, разбира се.

Гласът беше на Съливан. Повечето учители, които живееха в кампуса, ядяха по-късно в отделна столова във факултета, далече от примитивните си питомци, но той често закусваше с нас. Тъй като часовете му бяха все първи, беше логично да е тук в тези все още ранни зори. Освен това с кого другиго щеше да споделя закуската си?

— Давам прием точно в момента, заповядайте при нас — казах аз.

Съливан огледа над купата си с ядки компанията на масата. Обичайните заподозрени: Мегън, Ерик, Уесли, Пол. Всички, освен човека, който исках да бъде тук. Нима вече нямаше дори да сяда на масата ми от време на време? Съливан каза:

— Твоите поданици ще те споделят ли за малко с мен?

— Да не би Джеймс да има проблем? — Мегън бръщолевеше нещо, докато ние си разменяхме дворцови любезности, но сега се заинтересува от разговора ни.

— Не повече от обикновено — Съливан не изчака отговор, взе купата ми и я понесе към една празна маса, без да се обръща назад, като че ли беше сигурен, че ще последвам закуската си.

— Очевидно висшата власт изисква присъствието ми другаде. — Свих рамене, не мислех, че ще им липсвам, така или иначе, бях ужасна компания. — Ще се видим в час.

Присъединих се към Съливан и седнах срещу него. Нямах особено желание да изям зърнената си каша, затова просто стоях и го гледах как внимателно маха ядките от своята купа. Имаше много дълги пръсти с възлести стави. Той си беше висок по принцип, с леко немарлив вид, сякаш е бил хвърлен в сушилнята, а после облечен, без да е изгладен. От толкова близо можех да видя, че е доста млад. Най-много на трийсет.

— Чух за преподавателя ти по гайда — каза Съливан. Купчинката от ядки върху салфетката му нарастваше все повече. — Или по-скоро трябва да кажа „бивш преподавател“? — Повдигна въпросително едната си вежда, но не отклони погледа си и продължи да сортира внимателно.

— Може би ще е по-подходящо — съгласих се аз.

— Е, как е, харесва ли ти „Торнкинг-Аш“? — Съливан най-накрая взе лъжицата си и започна да яде. От мястото си можех да чуя как схрусква закуската си; в купата му нямаше никакво мляко.

— Разбива отвсякъде китайското водно мъчение. — Не знам защо, но очите ми се спряха на ръката, с която държеше лъжицата. На един от възлестите му пръсти имаше широк метален пръстен, издраскан с някакви знаци. Грозен и тежък, също като гривната на китката ми.

Той улови погледа ми. Очите му отскочиха за миг към ръката ми и после отново към неговия пръстен.

— Искаш ли да го разгледаш по-отблизо? — Остави лъжицата си на масата и започна да върти халката, за да я извади. Беше я издърпал донякъде, когато слаба, болезнено неприятна мелодия зазвуча в ушите ми и видях как Съливан се строполи на пода, хвана се за гърдите и започна да повръща, а около него имаше цветя и кръв.

Затворих очи за секунда и когато ги отворих отново, той си седеше спокойно на масата и продължаваше да се мъчи да извади пръстена, заседнал на възлестата му става.

Поклатих глава.

— Не, няма нужда, недейте. Моля ви, спрете.

Думите излязоха от устата ми, преди да помисля как ще прозвучат. Погледнато отстрани, сигурно съм приличал на пълен простак, но Съливан май не забеляза. Както и да е, важното е, че остави халката на пръста си.

— Е, ти не си идиот — каза той. — Сигурен съм, че знаеш защо те повиках тук. Ние сме музикално училище, а в общи линии ти все едно вече си се дипломирал с почести още преди да си започнал. Запознах се с изпълненията и с резултатите ти. Би трябвало от самото начало да си знаел, че в училището вероятно няма учител, който да е на твоето ниво.

Щом не бях признал на семейството си защо съм дошъл тук, едва ли щях да го споделя с някой случаен преподавател.

— Е, а може и да се окажа идиот.

Съливан поклати глава.

— Виждал съм достатъчно, за да знам как изглеждат.

Прииска ми се да се ухиля, човекът определено беше прав.

— Добре, да предположим, че не съм идиот. — Отместих купата с разкиснатата си закуска встрани и се облегнах на лакти на масата. — Да предположим, че съм знаел, че едва ли ще намеря тук своя Оби Уан с гайда на рамо. Нека също така да допуснем — за удобство — че няма да ви кажа защо съм дошъл въпреки всичко, но приемете на доверие, че съм имал основателна причина.

— Добре, съгласен съм. — Съливан погледна към часовника си и после отново към мен. В очите му имаше блясък, някаква дълбочина, каквато не бях свикнал да виждам у учители; не беше просто поредният възрастен, смазан от гигантската мелница на живота. — Попитах Бил какво според него трябва да правим с теб.

Беше ми нужно малко време да си спомня, че така се казваше онзи инструктор по гайда.

— Той смята, че просто трябва да те оставя на мира. Да продължиш да си репетираш, както си го правил досега, да посещаваш другите часове и в този дух. Но аз мисля, че това извращава цялата идея за идването ти въобще в музикално училище. Следиш ли мисълта ми?

— Съгласен съм, наистина звучи доста погрешно — кимнах аз. — Не мисля, че бих се осмелил да използвам глагола извращава…

Съливан ме прекъсна.

— Затова си мисля, че ще бъде добре да се запознаеш и с друг вид инструмент. Не от дървено-духовата секция. Ще го овладееш прекалено бързо. Трябва да е китара, например, или пиано. Нещо, за което ще са ти нужни повече от пет минути, за да го научиш.

— В духа на започналото споделяне — казах аз, — свирил съм малко на китара.

— В духа на започналото споделяне — повтори думите ми Съливан, — аз също. Но съм по-добър с пианото. Някога пробвал ли си се?

— Ще ми преподавате вие?

— Истинските учители по пиано преподават по строги схеми и се занимават с истински пианисти. Но понеже не искам да си пропилееш годините тук, намерих малко свободно време между проверяването на ужасяващи есета по английски, за да ти давам уроци. Които ще ти се зачитат като кредити по музика. Какво ще кажеш за предложението ми?

Когато хората са мили без причина, винаги ставам подозрителен. Когато хората са мили без причина към мен, направо ставам параноичен.

— Не знам защо, но ми се струва, че съм нещо като научен експеримент или наказание.

— Да — отвърна Съливан, ставайки от масата с почти празната си купа със заешка храна. — Ти запълваш квотата ми за „подпомагане на ученици, които ми напомнят за мен самия, когато бях млад и глупав“. Трябва да ги благодаря за това. Бих искал да започнем още тази седмица, но имаме планирана екскурзия до Вашингтон, затова ще се видим следващия петък в пет часа в репетиционната. О, и ако не гориш от желание да се чувстваш неудобно, можеш да оставиш егото си в стаята. Няма да имаш нужда от него.

Усмихна ми се приятелски и кимна дълбоко като онези хора, които навеждат глави, когато се разделят. Японците ли бяха?

Извадих химикалка от джоба си и записах пет.5 пиано на ръката си, за да не забравя. Но не мисля, че можех да го забравя дори да не го бях написал.

Помещенията за репетиции в „Ченс Хол“ приличаха на клетки — тесни, съвършено квадратни стаи, побиращи едно малко пиано и две музикални стойки и изпълнени с миризмата на човешка пот от поне хиляда години. Хвърлих пренебрежителен поглед към стойките, на които другите музиканти си поставяха нотните листове — гайдарите помнят всичко наизуст и оставих калъфа с инструмента си на пода до пианото. Извадих учебната си гайдуница и седнах на пейката, която изскърца ужасно, като че ли всеки миг щеше да се разпадне.

До урока ми по пиано имаше още дни, но исках да видя как изглеждат стаите за репетиция преди петък.

Не беше точно типът стая, който можеше да те вдъхнови. Гайдуницата ми нямаше за какво да се хване и тонът, който издаде, отново предизвика в съзнанието ми определението „умираща гъска“. Не очаквах скапаната акустика в стаята да го подобри.

Погледнах към вратата. Имаше от онези завъртащи се ключалки на бравите, с които човек можеше да се заключи отвътре — предполагам, за да не могат постоянно да те тормозят и да нахлуват в стаята, докато репетираш. Внезапно ми хрумна, че репетиционните биха били чудесно място за извършване на самоубийство. Всички просто ще решат, че репетираш вътре, докато най-накрая се вмиришеш и усетят, че нещо не е наред.

Заключих вратата.

Приседнах в самия край на пейката и повдигнах гайдуницата към устните си. Някак не ми се искаше да започна да свиря, защото песента от съня ми все още се спотайваше на ръба на подсъзнанието ми и се страхувах, че няма да мога да я възпра и тя ще се излее от пръстите ми. И ще бъде невероятна. Наполовина запомнената песен ме умоляваше да я изсвиря, за да открия колко прекрасна ще бъде, когато се понесе във въздуха — но аз бях уплашен. Знаех, че ако го позволя, може би това щеше да означава, че съм казал „да“ на нещо, което не искам да приема.

Спорех сам със себе си с гръб към вратата. Не знам колко време бях стоял така, неподвижен, когато почувствах внезапна болка в главата си, някакво пробождане, и по кожата на ръцете ме побиха тръпки, сякаш ме полазиха хиляди мравки. И разбрах, че в стаята, освен мен има и някой друг, въпреки че вратата не се беше отваряла и не бях чул ничии стъпки.

Поех си дълбоко дъх, чудейки се кое е по-лошо — да погледна назад или да не знам какво се случва зад гърба ми. Погледнах.

Вратата беше затворена. Все още заключена. Бях напълно вцепенен, шестото ми чувство крещеше нещо не е наред, не си сам. Докоснах леко гривната на китката си — знам, суеверие и това ми помогна да се съсредоточа. Близо до себе си — много близо — усетих странна миризма, като озон. Сякаш в стаята беше ударила мълния.

— Ноала? — предположих на глас.

Не последва отговор, но усетих докосване, лека тежест върху гърба и раменете ми. След няколко секунди вече беше повече от тежест: топлина, гръб, опрян в моя гръб, ребра, плътно долепени до моите, чужда коса, спускаща се по врата ми. Ноала — ако това беше Ноала — не каза нищо, просто приседна до мен на пейката пред пианото и се облегна с гръб на гърба ми. Пак ме побиха тръпки, после изчезнаха, след което отново се появиха, сякаш кожата ми не можеше да свикне с присъствието й.

— Нося желязо — казах съвсем спокойно.

Тялото до мен не помръдна. Представих си, че бих могъл да почувствам ударите на сърцето, което биеше в него — толкова близко бяхме един до друг.

— Забелязах.

Освободих въздуха от дробовете си, издишвайки много бавно през зъби, истински облекчен, защото това беше гласът на Ноала. Да, Ноала означаваше неприятност, но непознато създание, облегнато на мен и изравняващо ритъма на сърцето си с моя, щеше да бъде още по-страшно.

— Доста е неудобно — казах аз, осъзнавайки болезнено ясно, че щом проговорех, гърбът ми се допираше още по-плътно до нейния. Усещането беше едновременно плашещо и възбуждащо. — Желязото, имам предвид. Явно е излишно да си причинявам неудобството да го нося. Сложих го само заради теб.

— Трябва ли да съм поласкана? — Гласът на Ноала звучеше подигравателно. — Има и по-страшни неща от мен, за които да се притесняваш.

— Успокоителна мисъл. А ти точно колко си страшна, приятелко моя?

Ноала издаде лек звук, сякаш се канеше да каже нещо, но после размисли. Между нас се възцари мълчание, тежко и грозно. Най-накрая тя проговори:

— Дойдох тук само за да те послушам как свириш.

— Можеше да почукаш. Имах си причина да заключа вратата.

— Не се предполагаше да усетиш, че съм тук. Ти какъв си — гадател или нещо такова? Екстрасенс?

— Или нещо такова.

Ноала се отмести от мен, обръщайки се към пианото. От това, че ме освободи от допира си, направо ми спря дъхът; гърбът ми бе прободен от някакъв неясен копнеж.

— Изсвири нещо.

— По дяволите, проклето създание! — Извърнах се към пианото, за да я погледна, и тръснах глава — исках да почувства моята агония. — Не е лесно да се разбере човек с теб.

Тя се наведе напред над клавишите, за да види как изглежда лицето ми, докато говоря. Косата й падна пред очите и трябваше да отмахне немирните кичури и да ги прибере зад ухото си.

— Чувството, което изпитваш, означава само, че искаш да бъдеш повече от това, което си. Че трябва да кажеш „да“ вместо „не“.

Бях сигурен, че тя смята думите си за много убедителни, по те имаха напълно обратен ефект върху мен.

— Ако успея да постигна нещо в живота си, то ще бъде със собствени сили, надувко. Без измами.

Ноала направи гримаса — беше доста плашеща, независимо от луничките си.

— Ти си голям неблагодарник. Дори не си пробвал да изсвириш песента, с която ти помогнах малко. Това не е измама. И сам би я създал някой ден. Само дето трябва да живееш около три хиляди години преди това, или някъде там.

— Не съм казал „да“ — напомних й аз.

— Не го направих, за да получа в замяна твоето съгласие — сопна се тя. — Исках да ти покажа какво можем да постигнем заедно. Проклетият ти трийсетдневен гратисен период. Не можа ли просто да се възползваш от него? Не, разбира се, че не! Трябва да поставиш всичко под съмнение! Да анализираш отново и отново. Понякога мразя всички ви, глупави човешки същества.

Главата ме заболя от гнева, който се изливаше от нея.

— Ноала, сериозно, моля те. Млъкни за секунда. Направо ме цепи главата от болка заради теб.

— Не ми казвай да млъкна — нацупи се тя, но въпреки това спря.

— Не го приемай погрешно — казах аз, — но някак си не мога да ти се доверя.

Пуснах гайдуницата си на земята — струваше ми се, че Ноала можеше да я използва като оръжие срещу мен — и поставих пръстите си върху студените клавиши на пианото. За разлика от гайдата, която ми беше до болка позната и можеше да роди под пръстите ми всичко, за което бих могъл да се сетя, нежните клавиши бяха невинни, лишени от какъвто и да било спомен за мен. Погледнах към Ноала и тя отвърна на погледа ми, без да каже и дума. Когато се вгледах отново в нея, осъзнах, че очите й бяха толкова погрешни — толкова поразително нечовешки, но всъщност тя беше права. Когато гледах в очите й, виждах себе си. Само че този мой аз, който надзърташе оттам, беше различен — и искаше повече. Този аз знаеше, че там отвън има толкова много великолепие, което чака да бъде открито, но аз никога няма да започна да го търся.

Ноала се надигна от пейката много внимателно, за да не се чуе отново онзи ужасен скърцащ звук, и се приплъзна между мен и пианото; ръцете ми я обграждаха като в клетка. После се облегна леко назад, принуждавайки ме да се отместя към края на пейката, за да има къде да седне, а след това улови дланите ми, които лежаха бездейно върху клавишите.

Постави пръстите си върху моите.

— Не мога да свиря на нито един инструмент.

Усещането беше странно интимно — тя, седнала почти в скута ми, между ръцете и краката ми, тялото й идеално наподобяващо очертанията на торса ми, дългите й пръсти, допрени до моите. Бих дал един от дробовете си, за да седя по този начин с Ди.

— Какво искаш да кажеш?

Ноала извърна съвсем леко глава към мен, но достатъчно, за да усетя дъха й, ухаещ на лято и обещания.

— Не мога да свиря на нищо. Мога само да помагам на другите. Няма значение дали ще измисля най-прекрасната песен на света — не мога да я изсвиря.

— Не можеш физически да я изсвириш?

Тя отново се обърна и скри лицето си.

— Просто не мога. Не мога да създавам музика сама.

Нещо заседна на гърлото ми, тежко и неудобно.

— Покажи ми.

Тя плъзна ръката си и натисна с пръст един клавиш. Гледах как той се движи — един път, два пъти, пет пъти, десет пъти — но нищо не се случваше. Само лекият, глух звук от самия натиск върху него. После хвана ръката ми и натисна същия клавиш. Един път, два пъти. Пианото зазвуча, мрачен звън, който спря веднага щом тя вдигна отново пръста ми.

Не каза нищо повече. Трябваше ли? Споменът за тази едничка нота все още звънтеше в главата ми.

Ноала прошепна.

— Дай ми само една песен. Няма да взема нищо от теб.

Трябваше да кажа „не“. Ако знаех колко много ще боли по-късно, щях да кажа „не“.

Може би.

Вместо това се чух как казвам:

— Обещай ми. Дай ми дума.

— Имаш думата ми. Няма да взема нищо от теб.

Кимнах. Хрумна ми, че Ноала няма как да ме види, но явно тя го почувства, защото постави отново пръстите си върху моите и облегна главата си назад, на гърдите ми; косата й ухаеше на детелини. Какво чакаше? Аз ли трябваше да започна? Не можех да свиря на проклетото пиано.

Ноала посочи един клавиш.

— Започни оттук.

С неловко чувство заради тялото й, стоящо между мен и пианото, и заради нейното каквото и да беше, стоящо между мен и мозъка ми, натиснах клавиша и разпознах първата нота от песента, която не напускаше съзнанието ми, откакто се бях събудил. Замотах се непохватно до следващата нота, натискайки по пътя няколко погрешни клавиша, докато стигна до правилния — пианото беше като непознат език и ми се струваше, че изобщо не ми се удава. Следващия го открих малко по-лесно. До другия успях да стигна само с една грешка. Третия уцелих от първия път. И после вече свирех мелодията с две ръце, колебливо избирайки басовата линия, която звучеше съвсем ясно в главата ми.

Беше непохватна, аматьорска, красива. И беше моя. Не звучеше като песен, която съм откраднал от Ноала. Разпознах откъслечните мелодии, с които се бях заигравал през годините, възходящата басова линия, която обожавах в музиката на „Аудиослейв“, и рефрена, който понякога изпълнявах на китарата си. Беше моя, но многократно по-наситена, по-концентрирана, по-оформена.

Спрях да свиря и се загледах в пианото. Не можех да кажа нищо, тъй като го исках ужасно силно. Исках това, което тя ми беше предложила, и ме присвиваше стомахът, защото трябваше да й откажа. Затворих очи.

— Кажи нещо — обади се най-накрая Ноала.

Отворих очите си.

— По дяволите. Казах на Съливан, че не мога да свиря на пиано.