Балада

Джеймс

Ден единайсети (11) според линиите върху лявата ми ръка. Първата седмица — пълна с вежливо представяне и незначителни задачи — беше свършила и сега вече втората си показваше зъбите. Нашата дойде с гигантски домашни, изписване на цели дъски в часовете и обичайните за всяка гимназия драми. Беше смешно — за миг наистина си бях помислил, че училище, пълно с музикални откачалки, ще бъде различно от обикновена гимназия. Единствената разлика беше, че ролите, които играехме тук, зависеха от мястото ни в оркестъра. Брас секцията: кретени. Духовите инструменти: снобари. Струнните: отличници с винаги вдигнати ръце. Перкусиите: клоуните на класа.

Гайдарите: аз.

Единственият час, който не се промени през втората седмица, беше английският на мистър Съливан: първи час, вторник, четвъртък и събота. Носете си и кафето. Позволяваше ни да пием кафе в час. Щеше да бъде лицемерно, ако и той не го правеше.

Както и да е, Съливан започна учебната година, седнал отгоре на бюрото си, с пусната за фон музика, докато преподаваше. Другите учители закопчаха саката си, стегнаха редиците и станаха сериозни след първите седем дни, но Съливан не се промени — беше си все така млад, небрежен и напълно обсебен от Шекспир и останалите от компанията му. През първата седмица ни даде направо убийствено количество текстове за четене и това също не се промени. Може би щяхме да мърморим повече срещу домашните му, ако не ни беше позволено да поемаме дозата си кофеин, да местим чиновете си, както си искаме, а и да ругаем от време на време в часа.

— Ще изучаваме „Хамлет“ — обяви Съливан на единайсетия ден. Държеше голяма чаша, по-скоро термос, в ръка; стаята миришеше като кафене. Никога не го бях виждал без кафе. Като младши член на преподавателския състав, живееше на територията на училището и даваше дежурства като наставник в общежитието; носеха се слухове, че жена му го е напуснала заради изпълнителния директор на някаква компания, която произвеждала глупости като розови понита или нещо такова. Коридорът пред стаята му миришеше като светилище на кофеина. — Колко от вас са го чели?

Класът по английски беше малък дори за стандартите на „Торнкинг-Аш“: осем ученици. Нито една ръка не се вдигна.

— Невежи — каза Съливан мило. — Ами по-добре е, че сте девствени в тази територия, предполагам. Сигурно поне сте чували за него, нали?

Из стаята се разнесе утвърдителен шум. Не бях чел „Хамлет“, но бях в добри отношения с Шекспир. От момента, в който чух „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея — влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“ нещата между нас бяха наред. Не че му бях голям фен и при среща щяхме да си разменим тайни ръкостискания или нещо такова. Но ако се срещнехме в коридора, вероятно щяхме да си кимнем един на друг.

Съливан продължи.

— Добре, да започнем оттук. Какво ви хрумва, когато чуете името „Хамлет“? Не, Пол, не вдигай ръка. Просто го кажи.

— Малко селце — обади се Ерик. Технически той не се водеше ученик; предполагаше се да бъде асистент на учителя, но никога не го бях видял да помага с нищо на Съливан. — Нали така? Например в Швейцарските Алпи или някъде там8.

Отговорът беше изумително глупав, но за сметка на това ни освободи; останалите от класа моментално се успокоихме. Летвата беше спусната толкова ниско, че нищо не можеше да бъде по-зле и всички започнахме да се надвикваме.

— Призраци — каза Мегън. Тя беше певица. Певците и певиците ме дразнят, защото ми е трудно да ги подредя в схемата на оркестъра в главата си.

— „Да бъдеш или да не бъдеш!“ — провикна се Уесли, чието първо име също беше Пол, и той великодушно бе приел в интерес на класа да се обръщат към него на фамилия. Наистина бе мило от негова страна, че го предложи, защото фамилията на съквартиранта ми е Шлейермахер и ми е трудно дори да я произнеса бавно буква по буква, а какво остава да се обръщам така към него всеки ден.

— И всички умират в края — добави Пол. Незнайно защо, но това ме подсети за рогатата фигура на хълма зад училището.

— Самоубийство — обадих се и аз. — И Мел Гибсън.

Съливан ме посочи.

— Значи би трябвало да вдигнете ръката си преди малко, мистър Морган. Доста сте запознат е „Хамлет“.

— Но вие попитахте дали сме го чели. А аз просто гледах филма по телевизията. Мисля, че Мел Гибсън играе по-добре, когато е облечен в килт9.

— Чудесен преход. Частта с киното, не коментарът ви за килта. Сега ще гледаме филма — съжалявам, Джеймс, не онзи с Мел Гибсън — а после ще прочетем и пиесата. — Съливан махна с ръка към телевизора зад себе си. — Което е причината да донеса това. Само че… — Огледа стаята — чиновете ни бяха подредени в кръг около него и всички седяхме в очакване мъдростта да потече от устата му към нас. — Само че се притеснявам, че задниците ви ще се изръбят, ако гледате филм в тези столове. Трябва ни нещо по-подходящо. Кой има достатъчно силни ръце?

И така, взехме два дивана от фоайето на втория етаж. Бяха нужни по четири човека за всеки, за да ги пренесем по коридора покрай затворените врати на другите стаи и да ги вкараме в нашата. Съливан ни помогна да ги наместим до стената и смъкна щорите, за да не блести слънцето в екрана. В стаята стана съвсем тъмно, та нямаше никакво значение, че всъщност бе сутрин.

Излегнахме се по диваните, а Съливан придърпа стола си и седна до нас. Гледахме първата четвърт на „Хамлет“ (който се вземаше прекалено на сериозно), като Съливан ни позволяваше да се шегуваме с някои от по-сълзливите моменти (а такива имаше много), и за пръв път откакто бях тук, почувствах, че донякъде принадлежа на това място.