Убиецът на Шута

7. Представянето

Десет дни след раждането на бебето ни най-сетне реших, че трябва да се изповядам на Моли. Страхувах се от това, но беше неизбежно, а да го отлагам повече нямаше да го направи по-лесно.

След като двамата с Копривка се бяхме усъмнили в бременността на Моли, не бяхме споделили новината с никого извън тесния семеен кръг. Копривка беше уведомила братята си, но само в смисъл, че майка им се състарява и започва да губи ума си. Всички момчета си имаха своите житейски грижи, а в случая с Рицарин това означаваше три деца, жена и имение, за които да се грижи. Твърде ангажирани бяха със своя живот, за да отделят нещо повече от мимолетна загриженост, че майка им може да полудява. Бяха сигурни, че Копривка и Том ще се справят с кризата в тази област, а и бездруго какво можеше да направи който и да е от тях за усилващото се старческо оглупяване на майка им? Присъщо е за младите да приемат с благородство старческата немощ на родителите си. А сега имаше бебе, което да им се обясни. И не само на тях, а и на целия останал свят.

Бях се справял с тази трудност, като я пренебрегвах. Не беше казано на никого извън Върбов лес. Дори на Копривка не бях предал новината.

Но сега трябваше да призная това на Моли.

Въоръжих се за тежката задача. Поисках от кухнята поднос със сладките бисквитки, които Моли обичаше, плюс купа гъста подсладена сметана и консервирани малини. На подноса кацна и голям чайник, пълен с черен чай. Уверих Тавия, че съм напълно способен да нося поднос, и се отправих към детската стая. Пътьом изредих причините си, все едно че ми предстоеше битка и подготвях оръжията, с които щях да боравя. Първо, Моли е уморена и не искам да я безпокоят никакви гости. Второ, самото бебе, толкова мъничко и крехко. Самата Моли ми беше казала, че може и да не оцелее, така че да я пазим необезпокоявана със сигурност беше най-добре. Трето, дъщеря ни е такава, каквато е. Не. Тази причина не беше за споделяне с Моли. Не и точно сега поне.

Успях да отворя вратата на стаята, без да изтърва подноса. Поставих го внимателно на една ниска маса и след това успях да преместя масичката с подноса на нея така, че да е до стола на Моли, без да пренареждам нищо. Тя държеше бебето на рамото си, тананикаше му и го потупваше по гърба. Меката нощничка висеше много под стъпалцата на дъщеря ни, а ръцете се губеха в ръкавите.

Моли беше запалила свещ с ухание на орлови нокти и тя издаваше остра и сладка миризма. В камината гореше огън. Нямаше никаква друга светлина. Моли се радваше на лукса да не се тревожи постоянно за пари, но така и не се чувстваше съвсем удобно в живота на благородна дама. „Обичам да се оправям сама“, беше ми казвала неведнъж, когато я бях съветвал, че една лична слугиня е напълно уместна за новото ѝ положение. По-голямата работа в имението, търкането и бърсането на прах, готвенето и прането, това можеха да го правят слугите. Но Моли беше тази, която бършеше прахта и метеше спалнята ни, която изпъваше свежите съхнали на слънце чаршафи на леглото ни или затопляше пухената постеля пред камината в студена нощ. В тази стая поне си оставахме Моли и Фиц.

Параваните с цветя бяха преместени така, че да улавят и задържат топлината на огъня. Горящите цепеници пращяха тихо и мятаха сенки. Бебето беше почти заспало в ръцете на майка си.

— Какво е това? — попита Моли с усмивка.

— Просто помислих, че можем да си прекараме малко време спокойно, и може би да хапнем нещо сладко.

Усмивката ѝ се разшири.

— Не бих могла да измисля нищо по-добро!

— И аз.

Седнах до нея внимателно, за да не я бутна с лакът. Наведох се да погледна личицето на дъщеря си. Беше зачервена, светлите ѝ вежди събрани съсредоточено. Косата ѝ беше само рехав пух, ноктите на пръстите ѝ по-малки от рибени люспи и също толкова деликатни. Известно време само я гледах.

Моли взе бисквита, топна я в сладкото от малини и след това гребна с нея и сметана.

— Мирише чудесно и вкусът ѝ е като лято — каза след малко.

Налях чай за двама ни и ароматът му се смеси с мириса на малини. Взех си и аз бисквита, и бях по-щедър със сладкото и сметаната от нея.

— Да — съгласих се.

За кратко време просто споделяхме храната, чая и топлината на огъня. Навън се сипеше лек сняг. Бяхме тук, вътре, на безопасно и на топло като в бърлога. Може би щеше да е по-добре да ѝ кажа на другия ден.

— Какво има?

Обърнах се сепнат към нея. Тя поклати глава.

— Въздъхна два пъти и помръдна все едно имаш бълхи, а не ти дават да се почешеш. Хайде, казвай.

Беше като откъсване на превръзка от рана. Направих го бързо.

— Не казах на Копривка, че бебето се е родило. И не пратих писма на момчетата.

Тя леко се вцепени и бебето отвори очи. Усетих усилието на Моли да се отпусне и да е спокойна, заради бебето.

— Фиц. Но защо не?

Поколебах се. Не исках да я ядосам, но отчаяно исках да наложа своето в това. Най-сетне заговорих неловко.

— Мислех, че може да я запазим в тайна известно време. Докато не стане по-голяма.

Ръката на Моли се измести върху бебето. Видях как измери малката му гръд, не повече от разперените ѝ пръсти.

— Защото е различна — каза тихо. — Толкова малка.

Гласът ѝ беше хриплив.

Кимнах.

— Чух слугините да си говорят. Ще ми се да не я бяха видели. Моли, те са уплашени от нея. „Като оживяла кукла е, толкова мъничка, и тези светлосини очи, все те гледат. Сякаш би трябвало да е сляпо, но гледа право през теб.“ Това каза Тавия на Майлд. А Майлд каза, че не била „естествена“. Че никое дете, толкова мъничко, не може да изглежда толкова будно като нея.

Все едно бях изсъскал на котка. Очите на Моли се присвиха и раменете ѝ се напрегнаха.

— Дойдоха да почистят вчера. Бях им казала, че нямам нужда от помощта им, но точно за това дойдоха, сигурна съм. Да я видят. Защото вчера я взех до кухнята с мен и Нътмег я видя и каза: „Дребосъчето все още не е пораснало“. Порасна, разбира се. Но не достатъчно, та готвачката да забележи. — Стисна зъби. — Да се махат. Всичките. Слугините и готвачката. Изгони ги всичките.

В гласа ѝ имаше толкова болка, колкото и гняв.

— Моли. — Запазих спокоен тон, за да я вразумя. — Те са тук от години. Люлката на Майлд беше в кухнята и едва миналата година я наехме като миячка. Още е почти дете и това винаги е било нейният дом. Търпение е наела Нътмег преди много-много години. Тавия е с нас от шестнайсет, а майка ѝ Салин — отпреди нея. Мъжът ѝ работи в лозята. Ако ги отпратим, това ще предизвика лоши чувства сред целия персонал! И ще предизвика приказки. И слухове, че нещо с бебето ни не е наред, че се опитваме да скрием нещо. А няма да знаем нищо за онези, които наемем, за да ги заместят. — И добавих по-кротко: — Трябва да останат. И може би трябва да им плащаме по-добре, за да сме сигурни във верността им.

— Вече им плащаме прекалено добре — сопна се Моли. — Винаги сме били щедри с тях. Винаги сме наемали децата им, щом стигнат възраст, в която да са полезни. Когато мъжът на Тавия си счупи крака и трябваше да преседи жътвата онази година, го задържахме. А Нътмег прекарва повече време в седене, отколкото в готвене напоследък, но никога не сме говорили да я освобождаваме. Просто наехме повече помощ. Фиц, сериозно ли твърдиш, че трябва да ги подкупя, за да не мислят лошо за бебето ми? Мислиш ли, че са опасност за нея? Защото ако са, ще ги убия и двете.

— Ако мислех, че са опасност, вече щях да съм ги убил — отвърнах. Думите ме ужасиха, щом излязоха от устата ми, защото съзнавах, че са абсолютно верни.

Всяка друга жена би се разтревожила от това, което казах. Но видях как Моли се отпусна, успокоена от думите ми.

— Значи я обичаш? — каза тихо. — Не се срамуваш от нея? Не си уплашен, че съм ти родила такова особено дете?

— Разбира се, че я обичам! — Въпросът ме ужили. Как можеше да се съмнява в мен? — Тя е моята дъщеря, детето, за което се надявахме през всичките тези години! Как можеш да си помислиш, че няма да я обичам?

— Защото някои мъже нямаше да я обичат — каза тя простичко.

Обърна детето и го сложи в скута си, за да го огледам. Това го събуди, но то не заплака. Погледна ни отдолу с широките си сини очи. Почти се губеше в меката си нощничка. Дори деколтето бе прекалено голямо и оголваше малкото рамо. Моли го придърпа.

— Фиц. Хайде да кажем какво знаем и двамата. Тя е едно странно малко същество. Бях бременна толкова дълго; знам, съмняваш се в това, но ми повярвай. Носех я в себе си над две години. Може би дори по-дълго. И въпреки това се роди толкова мъничка. Виж я сега. Рядко плаче, но наблюдава, точно както каза Тавия. Все още е твърде малка, за да държи главата си изправена, но изглежда толкова знаеща. Наблюдава и очите ѝ се местят от теб към мен, докато говорим, сякаш слуша и вече знае всяка дума, която изговорим.

— Може би знае — казах с усмивка, но не повярвах много на думите ѝ. Моли я гушна отново и заговори с усилие. Не ме погледна, докато говореше.

— Всеки друг мъж щеше да я погледне и да ме нарече курва. Коса светла като на пролетно агне и такива сини очи… Всеки би се усъмнил, че това е твое дете.

Засмях се.

— Е, не! Тя е моя. Моя и твоя. Дадена ни чудодейно, като детето, дарено от пексито в оная стара приказка. Моли. Знаеш, че притежавам Осезанието. И ти казвам ясно: от първия път, когато я помирисах, знам, че е моя. И твоя. Наша. Никога не съм се съмнявал в това. — Освободих едната ѝ ръка от бебето, разгънах свитите ѝ пръсти и целунах дланта ѝ. — И никога не съм се съмнявал в теб.

Притеглих я към себе си. Увих около пръста си къдрица от косата ѝ. Мина малко време, но усетих как стегнатите ѝ мускули се отпуснаха. Успокои се. Настъпи миг на покой. Огънят си мърмореше тихо, а навън вятърът лъкатушеше между старите върби, дали името си на това място. За няколко удара на сърцето бяхме едно простичко семейство и нищо повече. След това събрах кураж и заговорих отново.

— Но бих искал да я пазим в тайна още известно време. Не защото се съмнявам, че е моя или се боя от нейната странност.

Моли поклати глава, съвсем лекичко. Мнението ѝ за пълната ми глупост се долавяше ясно. Усетих го, но не я освободих от прегръдката си, нито тя се отдръпна от мен. Отпусна чело на гърдите ми и заговори топло:

— Колко дълго, скъпи? Година? Две? Може би ще я разкрием на света на шестнайсетия ѝ рожден ден, като принцеса в стара приказка?

— Знам, че звучи глупаво, но…

— Глупаво е. Затова звучи глупаво. Твърде късно е да я пазим в тайна. Слугите знаят, че имаме дете, тъй че селото знае и несъмнено всичките им братовчеди нагоре и надолу по реката знаят. Фиц, скъпи, трябваше да изпратиш онези писма. Сега Копривка и момчетата ще се чудят защо са се забавили. Пазенето на детето в тайна ще накара стария лорд Сенч да души наоколо като хрътка. Да не казвам какво ще си помисли старата кралица. И колкото по-дълго изчакваме да ѝ го обявим, толкова повече въпроси ще си задават хората. Наистина ли е наша? Дали не е детето на някое бедно момиче, което е трябвало да се откаже от него? Дали не сме я намерили в хралупата на някое дърво в гората или е някакво дете превъплъщение, което пекситата са оставили на прага ни?

— Това е нелепо! Никой не би повярвал в такова нещо!

— Може да се окаже по-лесно за вярване, отколкото идеята, че родител е скрил законородено дете дори от братята ѝ и сестра ѝ. Това вече и за мен е трудно да го повярвам.

— Добре. — Бях победен. — Ще пратя писмата утре.

Тя не ми позволи да се измъкна толкова лесно. Изгледа ме и заяви:

— Трябва да уведомиш Копривка веднага. Тя е по-близо до братята си и може да прати вестоносци по-бързо. О, Фиц… — Затвори очи и поклати глава.

Пълно поражение.

— Добре.

Станах.

Някога беше тайна, че Копривка споделя с мен магията на Умението. Но сега тя беше водач на личната котерия на краля, ползвателите на Умение, които бяха магическата защитна линия на Шестте херцогства срещу всякаква опасност. Всички вероятно предполагаха, че е незаконно дете от родословието на Пророка, макар че повечето нямаха политическия усет да не изричат това на глас. Моли не винаги се чувстваше удобно с общата ни магическа връзка, но в крайна сметка я беше приела. Също както бе приела, че Пъргав притежава Осезанието. Още по-странно беше, когато открихме, че Стабилен също има дарба за магията на Умението. Не заговорих за това, за което и двамата се чудехме сега. Дали мъничката ни дъщеря бе наследила някоя от тези две магии от мен?

— Виж. Тя изглежда почти все едно се усмихва — прошепна Моли.

Отворих очи. Бях стигнал до Копривка и бях предал новината. Вече бях вдигнал стена и почти бях блокирал гневната ѝ реакция, че не я бях уведомил по-рано, и потопа от въпроси как изобщо е могла майка ѝ да роди, и трескавото ѝ пренареждане на графика, за да дойде да ни види колкото е възможно по-скоро. Потопът информация на Копривка заплашваше да обърка мислите ми. Затворих очи, предадох ѝ, че ще се радваме да я видим когато може, а също и всеки от братята ѝ, който реши да ни посети, и да им изпрати тези съобщения вместо нас. След това припряно се оттеглих от ума ѝ и се оградих отново в собствените си мисли.

Знаех, че ще си платя за това, когато с по-голямата ми дъщеря се окажехме в една и съща стая и нямаше да мога толкова лесно да избягам от словесната ѝ тирада. Е, щях да му мисля тогава. Разкърших рамене.

— Копривка вече знае и ще предаде вестта на момчетата. Скоро ще ни навести — казах на Моли. Върнах се при нея, но седнах на пода в краката ѝ.

— През Камъните ли ще пътува? — В гласа ѝ се таеше страх.

— Не. Тук надделях и Стълбовете ще се използват само в много спешни случаи и тайно. Ще дойде колкото може по-скоро, когато го уреди, на кон и с ескорт.

Моли се замисли, после попита тихо:

— От кралицата ли се боиш?

Повдигнах вежди.

— Едва ли. Тя изобщо не обръща внимание на съществуването ми. С Предан са взели двамата принцове и са на посещение в херцогство Беарния за десет дни. Мисля, че най-после слуша Сенч. Планът е кралската фамилия да посети всичките шест херцогства и Планинското кралство, като остане поне за десет дни във всяко херцогство. Признавам, чудя се дали херцозите вече не показват дъщерите си на принцовете с надеждата за ранно уреждане на…

— Не се опитвай да ме разсееш. Много добре знаеш за коя кралица говоря.

Опитвах се и знаех. Наведох очи, щом ме изгледа намръщено.

— Кетрикен в момента се връща от Планините. Предан ме извести с Умението преди няколко дни. Постигнала е споразумение с двата планински народа и херцозите на Шестте херцогства. Сега ще прекарва много повече време там, може би дори половината от всяка година. Няма да бъде наричана кралица там, но често ще се съветва с Предан. Когато стигне в Бъкип, смятат да изберат един от чираците в Умението за неин спътник, когато пътува там, за да направят комуникацията между Планините и Шестте херцогства по-бърза. Мисля, че ще е облекчение и за нея, и за Предан. Там тя все пак е кралица, въпреки че не я наричат така. А кралица Елиания ще има много повече пространство да подреди двора и замъка по свой вкус. Смятам, че са стигнали до разумен компромис.

Моли поклати глава.

— Би могло, ако Предан осъзнае своя дял в това и подкрепи нарческата. Момчетата трябва да се пращат в Планините по два месеца всяка година, за да научат по-добре езика и порядките там. Ако не предприеме това, когато кралица Кетрикен умре, може любимото му седмо херцогство да се възпротиви на идеята да стане част от Шестте херцогства.

Кимнах, облекчен от смяната на темата.

— Сложи пръст точно в раната, която ме притеснява. Между двете кралици винаги е имало търкане и…

Моли беше неумолима.

— Но това не отговаря на моя въпрос. За нашата малка дъщеря и за нелепата ти идея да я отгледаме тайно. От кого се надяваше да я скриеш? Единственият отговор, който мога да измисля, е кралица Кетрикен. И може би лорд Сенч?

Помръднах неловко и след това отпуснах глава на коляното ѝ. Тя прокара пръсти през косата ми и заговори тихо:

— Никога не съм била глупава, знаеш го.

— Да, знам го. Знам, че си сглобила всичко през годините, макар и да говорим рядко за това. Но когато споменем за това, споменът как те лъгах и заблуждавах толкова много години е като нож в гърдите ми. Моли, аз съм толкова…

— Уклончив — допълни тя с преднамерено небрежен тон. — Фиц, извинявал си се хиляда пъти за онези дни и аз съм ти простила. Тъй че, моля те, не ме ядосвай с опитите си да ме разсееш. От кого и от какво се боиш?

Мълчанието се проточи. След това признах тихо:

— От всички. — Признах го толкова на себе си, колкото и на нея. — Двамата с теб виждаме бебе, за което сме копнели, и дете, което е толкова различно, че други хора може да го презират дори само заради това. Но други може да видят в нея тайна принцеса или потенциален ползвател на Умението, или политическа пионка, бъдеща жена, която би могла да бъде омъжена там, където е най-полезна за трона. Знам, че ще я видят така. Точно както видяха мен като кралско копеле и много полезен инструмент. Убиец или дипломат на разположение. Точно както видяха Копривка като потенциална разплодна кобила за кралски наследник в случай, че семето на Предан по някакъв начин не успее да даде плод. Когато Сенч и Кетрикен осуетиха годежа на Копривка за Ридъл…

— Моля те, Фиц. Не пак! Свършеното — свършено и няма нужда да чоплим стари рани.

— Как мога да го смятам за „свършено“, докато Копривка продължава да е сама в живота си?

Старият гняв, който бях изпитвал заради дъщеря си, закипя в мен. Никога, никога нямаше да мога да разбера как тя бе приела тайния едикт от трона и все още продължаваше да им служи. Заради това бях стигнал много близо до скъсване на връзките си с Бъкип. Само молбата на Копривка да запазя спокойствие и да ѝ позволя „сама да взимам житейските си решения“ ме беше спряла. Всеки път, когато помислех за това…

— О, Фиц — въздъхна Моли. Усещаше настроението ми и ме погали утешително по врата. Размачка стегнатите мускули със силните си все още ръце и заговори кротко. — Копривка винаги е била самостоятелна. Изглежда самотна и примирена със забраната на трона да се омъжи за Ридъл. Но външността може да лъже.

Изправих рамене и се извих, за да я погледна.

— Копривка би могла да се опълчи на трона на Пророка?

Тя поклати глава.

— Да се опълчи? Вероятно не. Да го пренебрегне? Да. Точно както ние пренебрегнахме постановеното от лейди Търпение и крал Умен за нас. Дъщеря ти е същата като теб, Фиц. Придържа се към собствените си решения и се съобразява със собствените си желания. Сигурна съм, че ако още иска да е с Ридъл, е с него.

— Мила Еда, ами ако забременее?

Моли се засмя.

— Фиц! Трябва ли винаги да скачаш от едно въображаемо бедствие на друго? Слушай какво ти казвам. А то е, че не знаеш какъв път избира Копривка за себе си. Ако сега е сама, то е защото тя е избрала да е сама, а не защото някой го е решил вместо нея. Животът ѝ си е неин, не твой.

— Значи не мислиш, че с Ридъл са заедно?

Тя въздъхна отново.

— Нищо не мисля за това. Нарочно. Но ще ти изтъкна, че Ридъл ни напусна, за да почне работа в Бъкип, и че Копривка не показва с нищо, че окуражава когото и да било да я ухажва. Така или иначе, тя е пораснала жена вече от много години. Не е моя работа да се тревожа вместо нея, нито твоя — да решаваш вместо нея. Любими, всичко, с което можем да се справяме двамата, е между тези четири стени. Другите деца пораснаха и тръгнаха по своя път. Дори Пламен си има вече любима и свое чирачество в Речен град. Нека Копривка и Ридъл да си живеят своя живот, за да можем да имаме малко мир. Ако толкова копнееш да имаш дете, за което да се грижиш, е, има едно тук. Тук. Подръж го за малко.

И сложи бебето в ръцете ми. Както винаги, го взех с неохота. Нямаше нищо общо с чувството, което изпитвах към него, и имаше много общо със страха ми, че може някак си да я държа неправилно и да я нараня. Кутрета и жребчета не ме изпълваха с този страх, но тя — да. Беше толкова мъничка и толкова беззащитна в сравнение с всяко друго невръстно същество, за което се бях грижил. Едно жребче може да стои право ден след раждането си. Кутретата скимтят и се дотътрят самички до бозките на майка си. Моето бебенце не можеше дори да държи главата си изправена. Да, наместих я в скута си и усетих искрата живот, който гореше в нея, невероятно ярка за Осезанието ми. А за Умението ми? Докоснах ръчичката ѝ, кожа до кожа, усетих нещо там.

Моли се надигна, изправи гръб и простена.

— Седях неподвижна доста дълго. Ще ида да донеса още чай.

— Да звънна ли за слуга?

— О, не. Малко разходка до кухнята и обратно ще ми дойде добре. Ей сега се връщам.

Беше до вратата.

— Добре — отвърнах разсеяно.

Зяпнах лицето на дъщеря си, но тя гледаше покрай рамото ми. Чух тихото шумолене на чехлите на Моли, докато се отдалечаваше по коридора. Бях сам с детето ни. Никаква причина да съм нервен. За колко невръстни същества се бях грижил през времето си в конюшните на Бъкип? Едно бебе не можеше да е по-различно. Бях се справял с плашливи жребчета и боязливи кутрета.

— Ей. Бебчо. Погледни ме. Погледни тате. — Изместих лицето си, за да ме вижда. Тя извърна очи и дръпна ръчичката си при допира ми. Опитах отново.

— Е, бебе, ти ще живееш и ще поостанеш при нас за известно време, нали? — Говорех не с тъничкия писклив глас, до който прибягват толкова много хора, когато говорят на бебета, а тихо и отмерено. Както говори човек на кутре или конче. Успокоително. Цъкнах ѝ с език. — Хей. Я ме погледни.

Не го направи. Не бях го и очаквал.

Търпение. Просто продължаваш да говориш.

— Ти си толкова мъничко. Надявам се скоро да започнеш да растеш. Как ще те наричаме? Време е да ти дадем име. Хубаво име, силно. Хайде да ти измислим едно силно име. Но хубаво. Дантелка? Харесва ли ти това име? Дантелка?

Никакъв отклик. Стори ми се, че искрата, която бях усетил, отслабва, сякаш тя беше изместила вниманието си от мен. Възможно ли беше?

Пръстът ми очерта фигурка на гърдите ѝ.

— Може би име на цвете? Твоята сестра е Копривка. Какво ще кажеш за… Папратче? — Не можеше да греша. Тя определено беше насочила вниманието си другаде. Помислих за миг и опитах отново. — Мирта? Мащерка?

Като че ли слушаше. Защо не ме поглеждаше? Докоснах с пръст бузката ѝ, за да я накарам да ме погледне. Тя извърна лице към допира ми, но избегна очите ми. Внезапно си спомних, че Нощни очи рядко срещаше погледа ми… но все пак ме обичаше. Не я принуждавай да те гледа в очите. Нека кутрето да дойде при теб, както ти ми позволи да дойда при теб. Кимнах на вълчата мъдрост и повече не се опитах да я погледна в очите.

Разтворих пръстчетата ѝ и поставих кутрето си в бебешката длан. Дори и най-малкият ми пръст беше прекалено голям, за да го обхване. Тя го пусна и сви ръчичката си на гърдите. Вдигнах я, за да я доближа още до себе си, и вдишах дълбоко, поемайки мириса ѝ. В този момент бях моят вълк и си спомних връзката си с Нощни очи толкова ярко, че ме заболя от загубата. Гледах паленцето си и знаех колко силна щеше да е сладостта от раждането ѝ за него. О, Нощни очи. Да можеше да си тук до мен. Сълзи опариха очите ми. Зяпнах в изумление, щом видях как бебето примига, за да махне току-що бликналите сълзи. Запълзяха надолу по бузките ѝ.

Преглътнах, за да надмогна старата болка от загубата на моя вълк. Възможно ли беше тя да е споделила чувствата ми? Взрях се в нея и се осмелих. Разтворих се за нея, Умение и Осезание.

Внезапно бебето замаха с ръчички и зарита с крачета, сякаш се опитваше да изплува от мен. След това, за мой ужас, отвори уста и заплака, звук, който ми се стори прекалено силен и пронизителен, за да дойде от такова малко същество.

— Шшт, шшт! — замолих я, уплашен, че Моли ще я чуе. Поставих я в скута си и отдръпнах ръцете си. Не можеше да е толкова открита за мен. Бях направил нещо погрешно в начина, по който я държах. Дали не я бях ощипал някак си, или я бях държал много стегнато? Можех само да я гледам, обзет от пълно отчаяние.

Чух припряното шумолене на чехли по плочките в коридора, а след това Моли изведнъж се озова в стаята, с капещ чайник в ръка. Сложи го на подноса, наведе се и протегна ръце да си вземе бебето.

— Какво стана? Изпусна ли я? Никога не е плакала толкова силно!

Дадох ѝ я. Плачът ѝ секна почти мигновено. Лицето ѝ беше почервеняло и докато майка ѝ я потупваше по гръбчето, все още дишаше задъхано от усилието да пищи толкова силно.

— Не знам какво направих. Просто я държах и я гледах, а тя изведнъж започна да пищи. Чакай! Сложих си пръста в ръката ѝ! Пръстите ѝ ли нараних? Не знам какво направих, за да я раздразня толкова! Ръката ѝ ли нараних? Добре ли е?

— Шт. Чакай да видя.

Моли взе леко ръката ѝ и много нежно разтвори пръстчетата ѝ. Бебето не трепна, нито заплака. Само погледна майка си и изражението, което се изписа на лицето ѝ, можеше да се опише само като облекчение. Моли я отпусна на рамото си и леко започна да я люшка, докато крачеше из стаята.

— Добре е, бебчо, всичко е наред — затананика тихо, докато обикаляше бавно из стаята. Когато се върна при мен, каза тихо: — Вече изглежда чудесно. Може би е имала колики. О, Фиц, толкова се уплаших, като я чух да реве така. Но знаеш ли… — И ме изненада с усмивката си. — Беше и облекчение също така. Беше толкова мълчалива, толкова спокойна, че се чудех дали изобщо може да заплаче. Или да не би да е твърде глупава, за да издаде такъв звук. — Засмя се късо. — С момчетата винаги ми се искаше да бяха по-кротки, да ми е по-лесно да ги сложа да спят. Но с нея е обратното. Притеснявах се колко е кротка. Дали няма да е глупава? Но всичко е наред. Каквото и да си направил, доказа, че има твоя нрав.

— Моят нрав? — осмелих се да попитам, а тя ми се намръщи престорено.

— Разбира се, че твоя! Кого другиго да е наследила?

Отпусна се в стола си и заговори на бебето ни:

— Веднъж видях един кон на черни и бели петна, с едното око синьо, същия цвят като твоите. Мъжът, на когото беше, каза, че било „дивото му око“ и да не му заставам от тази страна.

Помълча малко, умислена. Полюшваше детето леко и успокоително за всички ни.

Отне ми няколко мига, докато осъзная, че иска да се увери, че с бебето всичко е наред. Не знаех. Заговорих предпазливо.

— Не помня Бърич да е водил кон със синьо око в конюшните. Или куче с различни очи. Казвал ли ти е нещо за това?

— О, не. Хайде не ставай глупав, Фиц. Тя е момиче, не е кон, нито кутре. А синеоката кралица Кетрикен май има доверие в теб.

— Така е. — Налях малко чай. Беше прекалено светъл. Оставих го да се запари още. — Май не ме харесва — казах тихо.

Моли въздъхна раздразнено.

— Скъпи, трябва ли винаги и непрекъснато да намираш нещо, за което да се притесняваш? Та тя все още не те познава. Бебетата плачат. Нищо повече. Вече е добре.

— Не иска да ме погледне.

— Фиц, няма да ти угаждам в това. Освен това имаме много по-важни неща, за които да мислим. Трябва ѝ име.

— Тъкмо си мислех същото преди малко. — Приближих се да седна по-близо до тях и посегнах отново за чайника.

Моли ме спря.

— Търпение! Трябва да се запари още малко.

Спрях и повдигнах вежда към нея.

— Търпение?

— Мислех го. Но е толкова мъничка…

— Тогава… трябва ѝ мъничко име? — Бях съвсем объркан.

— Ами, името трябва да ѝ подхожда. Мислех за… — Поколеба се, но изчаках да чуя какво ще каже. Най-сетне го изрече. — Пчеличка. Защото е толкова малка.

— Пчеличка? — Усмихнах се. Пчеличка. Разбира се. — Чудесно име.

— Пчеличка — повтори тя твърдо. Следващият ѝ въпрос ме изненада. — Ще подпечаташ ли името към нея?

Говореше за стария обичай на кралската фамилия. Когато се дава име на принц или принцеса от рода на Пророка, има публична церемония с всички благородници, поканени да свидетелстват. Обичаят е да се пренесе детето през огън, да се поръси с пръст и след това да се топне във вода, за да се подпечата името към бебето с огън, земя и вода. Но на такива бебета се даваха имена като Искрен, или Рицарин, или Славен. Или Предан. И щом името се подпечаташе към детето, надеждата беше, че то ще развие афинитет към дадената добродетел.

— Едва ли — отвърнах с мисълта, че такава церемония ще привлече към детето ни същото внимание като към потомците на Пророка, което се стремях да избегна. Все още се надявах да запазим съществуването ѝ в тайна.

Тези надежди се изпариха, когато след пет дни пристигна Копривка. Беше напуснала Бъкип веднага щом бе успяла да уреди нещата си; яздила кон, за да бъде пътуването колкото може по-бързо. Двама от охраната ѝ бяха яздили с нея — минималният ескорт, очакван за Майсторката на Умение на краля. Единият беше сивокос стар мъж, другият — слабичко момиче, но и двамата изглеждаха по-изтощени от дъщеря ми. Зърнах ги от прозореца на кабинета си, когато дръпнах пердетата и надникнах при изцвилването на коне отвън.

Поех си дълбоко дъх. Пуснах пердето да се смъкне, излязох от кабинета и закрачих припряно през имението, за да я посрещна. Преди да стигна до предния вход чух как вратата се отвори, чух ясния ѝ глас в припрян поздрав към Ревъл, а след това — тропота на ботушите ѝ, щом затича по коридора. Излязох от свързващия проход и тя едва не връхлетя върху мен. Хванах я за раменете и я погледнах в лицето.

Тъмната къдрава коса на Копривка се беше измъкнала от връзката и падаше до раменете ѝ. Бузите и челото ѝ бяха зачервени от студа. Все още носеше наметалото си и смъкваше ръкавиците си, докато тичаше.

— Том! — поздрави ме задъхано тя и веднага попита: — Къде е майка?

Посочих по коридора към детската и тя се измъкна от ръцете ми и хукна. На входа Ревъл поздравяваше придружителите ѝ — нашият иконом държеше здраво нещата в ръцете си. Гвардейците, които бяха яздили с Копривка, изглеждаха уморени и премръзнали. Е, Ревъл щеше да се оправи с тях. Обърнах се и последвах Копривка.

Когато я настигнах, тя стоеше на прага на отворената врата на детската. Стискаше рамката на вратата и изглеждаше като замръзнала там.

— Наистина имате бебе? Бебе? — попита настойчиво. Моли се засмя. Спрях. Щом Копривка пристъпи колебливо в стаята, се прокраднах и застанах така, че да мога да ги гледам, но да не ме виждат. Копривка се беше спряла до празната люлка, наместена близо до огъня. Тъга и угризение имаше в гласа ѝ, щом извика: — Майко, толкова съжалявам, че се усъмних в теб! Къде е тя? Добре ли си?

Моли седеше, самото въплъщение на спокойствието, но усещах тревогата ѝ. Виждаше ли Копривка, като мен, колко грижливо се беше приготвила да посрещне по-голямата си дъщеря? Косата ѝ изглеждаше току-що сресана, а шалът ѝ — изпънат равномерно на раменете ѝ. Бебето беше повито в мека пелена от най-светло розово, с шапчица в същия цвят. Моли вдигна детето към Копривка, без да губи време и усилие да ѝ отговори. Не можех да видя лицето на Копривка, но видях как се изгърбиха раменете ѝ. Вързопчето, което ѝ подаваше майка ѝ, беше твърде малко, за да е бебе, дори и новородено. Копривка прекоси стаята предпазливо като вълк, навлязъл в непозната територия. Все още се боеше от лудост. Когато взе бебето, видях как мускулите ѝ се приспособиха към лекотата му. Погледна Пчеличка в лицето, стъписана от това, че детето наистина го има, и още по-стъписана от сините му очи, а после вдигна поглед към майка си.

— Сляпа е, нали? О, мамо, толкова съжалявам! Мислиш ли, че ще живее дълго?

В думите ѝ чух всичко, от което се боях: това, че не само светът, а дори и сестра ѝ ще възприеме Пчеличка като странна.

Моли бързо си взе Пчеличка и я заслони в прегръдката си, сякаш думите на Копривка бяха зла прокоба.

— Не е сляпа — отвърна майка ѝ. — Фиц смята, че вероятно майка му от Планините е имала сини очи и тя ги е наследила от нея. И макар да е мъничка, е съвършена във всяко друго отношение. Десет пръстчета на краката, десет на ръцете, храни се добре и спи добре, и почти никога не плаче. Казва се Пчеличка.

— Пчеличка? — Копривка беше объркана, но след това се усмихна. — Такова мъничко същество. Но се чудя какво ще помисли старата кралица за нея.

— Кралица Кетрикен? — В гласа на Моли имаше и тревога, и смут.

— Тя идва, малко след мен е. Върна се в Бъкип точно когато тръгвах. Съобщих ѝ новината преди да напусна и тя се зарадва за вас. Едва ли е на повече от ден зад мен. Радвам се, че Предан ми позволи да тръгна веднага: тя явно искаше да я изчакам. — Помълча, а след това верността към майка ѝ надделя. — И знам, че Фиц знае, че идва, защото лично му го предадох с Умението! И той нищо не ти е казал! Разбирам го по изражението ти. Което означава, че слугите навярно не са проветрили стаите и изобщо не са подготвени за гости. О, майко, този твой мъж…

— Този мъж е твой баща — напомни ѝ Моли, а Копривка извърна очи настрани, както винаги, и не отвърна. Защото ако едно дете може да наследи черта от осиновител, то Копривка бе наследила ината на Бърич. Бързо смени темата с по-належащи грижи. — Ще наредя на слугите да отворят стаите веднага, да ги освежат и да се погрижат да има дърва в камините. Ще уведомя и кухненския персонал. Не се тревожи!

— Не се тревожа — отвърна майка ѝ. — Планинската кралица никога не е била труден гост за нас в това отношение. — Но в други отношения беше, не доизрече Моли. — Копривке. — Тонът ѝ спря дъщеря ни, преди да е успяла да се измъкне. — Тя защо идва тук? Какво иска?

Копривка я изгледа в упор.

— Това, което знаеш, че иска. Иска да види по-малката дъщеря на Фицрицарин Пророка. Да види, че името ѝ е подпечатано към нея и да я поиска. Със свитата ѝ ще язди менестрел. Тя ще му покаже онова, което иска да му покаже, но щом го види, той никога няма да отрече истината. Той е човек, комуто вярва, че няма да пее, докато не му каже, и тогава ще пее само истината.

Моли на свой ред извърна очи и замълча. Сърцето ми се смрази, щом разбрах, че Копривка също е схванала ясно причината за гостуването на Кетрикен.

Между Моли и Кетрикен се бе съхранила странна връзка, на обич и ревност едновременно. Кралица Кетрикен винаги се беше отнасяла към Моли, Бърич и децата им с безукорна прямота. Но Моли така и не беше забравила, нито простила, че я бяха оставили да вярва, че съм мъртъв, първо да ме оплаче, а след това да приеме друг мъж на мястото ми, а през цялото време кралицата знаеше, че Копелето е живо. Беше дело колкото на Кетрикен, толкова и мое, но мисля, че за Моли беше по-трудно да прости на една жена. Особено жена, която знае какво е да живееш с болезнената вяра, че любимият ти е мъртъв.

И тъй, разломът си оставаше, признат и от двете за празнина, която не може никога да бъде затворена. Кетрикен не беше жена, която би повярвала, че заслужава горчивия поврат в приятелството ѝ с жена ми.

Копривка кимна отсечено, излезе и веднага се развика на Тавия да ѝ помогне да вкарат в ред няколко стаи за гости, защото лейди Кетрикен от Планините ще пристигне може би още преди денят да изтече. Не държеше много на формалностите със слугите като майка ѝ. Подмина ме в коридора и ми хвърли поглед, изпълнен с укор, преди да повика и Ревъл. Шмугнах се покрай нея и влязох в детската.

— Ще отваря прозорци и ще тръска завивки сама — каза ми Моли и знаех, че се гордее с практичната си дъщеря.

— Понякога ми напомня за Искрен. — Усмихнах се. — Не моли никого да направи нещо, което тя би се поколебала да направи сама. И ако реши, че нещо трябва да се свърши, не чака.

— Знаел си, че Кетрикен идва, и не ми каза — каза Моли.

Погледнах я мълчаливо. Бях си казал, че да го премълча е по-различно, отколкото да я излъжа. Не беше съгласна. Гневът ѝ бе като замръзнал пламък в гласа ѝ, когато каза тихо:

— Не ми става по-лесно, когато нямам време да се подготвя.

— Обмислих го грижливо. Нищо не можем да направим, за да се подготвим за това, освен да го приемем. Не видях никаква полза в това да се тревожим предварително. Слугите са опитни в бързото приготвяне на стаите.

Гласът ѝ бе съвсем тих.

— Не говорех за приготвяне на стаите. Говорех аз да се подготвя. Мислите ми. Поведението ми. — Поклати глава и заговори по-високо. — Фиц, Фиц. Всичко върви добре между нас, докато не се намеси наследеното ти от Пророка. Тогава се връщаш към мълчаливия си и измамнически нрав, който веднъж ни обрече. Ще се освободиш ли изобщо някога от това? Ще има ли някога в живота ти миг, когато първият ти импулс няма да е да скриеш каквото знаеш?

Думите ѝ ме поразиха като стрели и потреперих от удара им.

— Съжалявам — казах и се отвратих от самия себе си. Наистина съжалявах, че бях скрил сведението от нея, и се чудех, също като нея, защо винаги ставам жертва на подтика да не споделям каквото знам. Едно предупреждение отекна в мен, предупреждение, което бях получил преди много време, от Сенч. Старецът ме беше предупредил, че мога да изхабя думата „Съжалявам“, мога да се извинявам толкова често, че вече да не означава нищо за никого, дори за самия мен. Зачудих се дали съм стигнал този момент. — Моли… — почнах.

— Фиц — каза тя твърдо. — Просто спри.

Замълчах. Тя придърпа бебето ни по-близо до себе си.

— Слушай ме. Споделям тревогите ти. Не е време сега да се караме. По-късно ще поговорим за това. След като Кетрикен си замине. Но не преди това и определено не пред Копривка. Щом старата кралица идва да види детето ни, трябва да сме готови да се изправим пред това двамата. И ще настояваме, че ще узнаем какво е най-добре за Пчеличка, докато расте.

Разбрах, че гневът ѝ не се е уталожил, а го е обуздала. И знаех, че го заслужавам.

— Благодаря ти — казах тихо и това отново разпали искрите в очите ѝ. После, почти тъжно, тя поклати глава и ми се усмихна.

— Отнеха ми онази част от теб много преди дори да заявя, че си мой. Не е твоя вината, Фиц. Не е твоя. Макар понякога да мисля, че би могъл да я върнеш, ако се опиташ достатъчно упорито.

Намести отново бебето ни до гърдите си и след това ме погледна, сякаш бе прогонила гнева си чак до Външните острови.

През останалата част от този ден Копривка гонеше персонала и в имението цареше бъркотия. Ревъл като че ли се радваше на предизвикателството да забавлява кралски особи, без да са го предупредили. Поне десет пъти дойде да се посъветва с мен за менюто и спалните. Когато отново се появи на вратата ми, за да ме попита дали би могъл да наеме някакви музиканти от Върбово за вечерно забавление, грубосърдечно го отпратих при Копривка.

Но накрая резултатът бе, че имахме кротка вечер като семейство, време за тримата възрастни да споделим ядене и да останем до късно, за да си поговорим. Копривка и Ревъл бяха направили всичко, което можеше да се направи. Късно вечерта се събрахме в детската и поръчахме да ни донесат вечерята там. Ядохме и говорихме, ядохме и говорихме. Копривка държеше Пчеличка и оглеждаше лицето ѝ, докато тя зяпаше над рамото ѝ.

Копривка ни сподели новини от Бъкип, но Моли беше най-жадна да чуе за момчетата си. Копривка ни съобщи най-новото за братята си. Стабилен не се беше отбивал в Бъкип, но бе навестявал Пламен. Тя му беше изпратила вестта. Пъргав пътуваше с Уеб; беше му пратила писмо, но нямаше представа кога ще ги намери. Рицарин процъфтяваше. Беше надградил чудесната коневъдна ферма, която му беше оставил Бърич. Наскоро придобил съседното имение и това му давало място да построи по-голяма конюшня. И тъй нататък. Разказваше ни за всичките си братя, вече разпръснати из Шестте херцогства. Моли слушаше и полюшваше Пчеличка, гушната до гърдите ѝ. Гледах я и си мислех, че се досещам какво ѝ е на сърцето; това бе последното ѝ дете, това, което щеше да е до нея, когато остарее. Виждах как погледът на Копривка се мести от мен към майка ѝ и след това към Пчеличка. Жалост, това прочетох на лицето ѝ. Жалост за всички нас, защото по нейна преценка Пчеличка или щеше скоро да умре, или да живее живота на нещо закърняло, ограничено и умствено, и телесно. Не изричаше мисълта си на глас, но Бърич я бе отгледал добре и тя можеше да види едно невръстно същество и да прецени шансовете му. Но си мислех, че аз пък притежавам предимството на опита. Пчеличка можеше наистина да е изтърсаче, но имаше искрата да оцелее. Щеше да живее. Какъв живот — никой не можеше все още да каже, но щеше да живее.

На заранта пристигна херолд и обяви, че Кетрикен скоро ще е тук. Докато старата кралица дойде следобеда, гостните бяха готови, скромен обяд с хубава храна къкреше и се печеше, а Пчеличка беше облечена в нови дрешки, припряно подбрани да ѝ стават. Копривка дойде лично, за да каже на Моли и на мен за пристигането на Кетрикен и охраната ѝ. Намери ни в детската. Моли беше преоблякла Пчеличка два пъти и бе сменила своето облекло три. Всеки път я бях уверявал, че изглежда прекрасно, но тя беше решила, че първата рокля изглеждала прекалено младежки, а с втората приличала „на изкуфяла бабичка“. Третото беше нещо, което никога не бях виждал. Носеше дълги широки панталони, толкова широки, че отначало ми заприличаха на пола. Дреха, подобна на дълъг до коленете елек, беше наметната върху бяла блуза с широки ръкави, широк пояс стягаше кръста ѝ. Елекът, панталоните и поясът бяха в различни оттенъци на синьо и беше прибрала косата си назад в торбичка, изплетена от сини лентички.

— Как изглеждам? — попита ме, щом се върна в детската. Не знаех какво да отговоря.

— Пантофките ми харесват — казах предпазливо. Бяха червени, извезани с черни мъниста и с много остри носове.

Моли се засмя.

— Копривка ми донесе тези дрехи. Джамайлийска мода, ценена сега в Бъкип. — Завъртя се бавно, за да се възхитя на облеклото ѝ. — Много е удобно. Копривка ме помоли да ги нося, за да не изглеждам твърде провинциално. И знаеш ли, Фиц, мисля, че ще ги нося.

Самият аз носех прост кожен жакет в кафяво върху риза в синьото на Бъкип, кафяви панталони и черни ботуши до коленете. Иглата с лисицата, която Кетрикен ми беше дала, все така блещукаше на яката ми. За миг си помислих дали не изглеждам провинциално, но после реших, че ми е все едно.

Копривка дойде, усмихна се и повдигна вежди на майка си, напълно доволна от външността ѝ. Беше се облякла в подобни дрехи в пищно кафяви тонове и кехлибареножълто. После надникна в люлката на Пчеличка, видимо се сепна и откровена както винаги, каза:

— Въпреки че другите дрехи бяха твърде големи, в тях изглеждаше по-голяма. Майко, толкова е мъничка, почти… гротескно.

Въпреки думите си вдигна сестричката си и загледа лицето ѝ. Бебето зяпаше над рамото ѝ. Но докато Копривка я оглеждаше, Пчеличка изведнъж замята ръце, а след това отвори широко уста, вдиша дълбоко и започна да реве пронизително.

Моли веднага отиде да я вземе.

— Какво има, мъничката ми? Какво не е наред? — В мига, в който я взе от Копривка, детето се отпусна в ръцете ѝ и плачът премина в тихо хлипане. Моли я подържа, потупа я и тя бързо се успокои. Погледна Копривка извинително. — Не се огорчавай. Същото прави и на баща си. Мисля, че просто е достатъчно голяма да разбере, че аз съм майка ѝ, и си мисли, че трябва винаги аз да я държа.

Усмихнах се съжалително на Копривка.

— Почти съм облекчен. Вече започвах да мисля, че не харесва само мен.

Моли и Копривка ме изгледаха възмутено.

— Не е вярно, че Пчеличка не харесва Копривка! — настоя Моли. — Тя просто… — Думите ѝ заглъхнаха и очите ѝ леко се разшириха. След това, откровена като самата Копривка, погледна по-голямата си дъщеря и попита: — Направи ли ѝ нещо? С ума си?

— Аз… Не! Е, не преднамерено. Понякога… — Замълча. — Трудно е да се обясни на човек, който го няма. Докосвам хора, когато съм близо до тях. Не винаги преднамерено. То е като… — Затърси с какво да го сравни. — Като да помиришеш някого. Въпреки че може да изглежда невъзпитано, всъщност не мога да го избегна. Станала съм чувствителна към хората по този начин.

Моли премисли думите ѝ, докато се поклащаше бавно, както правеше винаги, когато държеше детето.

— Тоест сестра ти има Умението? Също като теб?

Копривка се засмя и поклати глава.

— Не бих могла да кажа нещо такова само като я държа. Освен това тя е още бебе.

Думите ѝ позаглъхнаха, докато си спомняше за своята дарба с Умение и колко рано се беше пробудила в нея. Погледна ме и усетих как изпраща тънка търсеща нишка Умение към бебето. Затаих дъх. Трябваше ли да я спра? Видях как Пчеличка се сви и се притисна по-силно до майка си, зарови личице в шията ѝ. Усещаше ли, че сестра ѝ посяга към нея? Погледнах лицето на Копривка. Озадаченост, а след това — примирение. Не беше доловила в бебето никакво Умение.

Обзет от любопитство, изпратих нишка Умение към Пчеличка, изключително предпазливо, но единственото, което намерих, беше Моли. Тя нямаше изобщо Умение, но пресягането изпълни сетивата ми с нея. Усетих, че ѝ се усмихвам с обич.

Копривка се покашля тихичко и отново се върнах в стаята, с дъщерите ми и жена ми. Моли вдиша дълбоко и изправи рамене.

— Добре. Ще отида да посрещна Кетрикен и да я поздравя с добре дошла. Смятате ли, че трябва да взема Пчеличка с мен?

Копривка поклати глава.

— Не. Мисля, че е най-добре ти да избереш момента, в който Планинската кралица да я види, и че първия път трябва да е насаме. Може ли кърмачката ѝ да остане с нея, докато ние… — Спря и се засмя. — Твърде дълго съм била в кралския двор, нали? Цял ден тук и разбира се, не видях някой друг да се грижи за нея освен теб. Има ли кърмачка? Или дойка, или гледачка някаква?

Моли също се засмя и поклати глава.

— Не повече, отколкото имаше ти.

— Би ли могла да помолиш някое от момичетата в кухнята? Или от слугините?

Копривка много добре знаеше, че майка ѝ не държи лична прислуга. „Никога няма да имам достатъчно задачи, с които да я ангажирам“, казваше винаги.

Моли поклати глава.

— Заети са със същинските си задачи. Не. Добре ще си е тук, в детската. Тя е кротко дете.

Върна Пчеличка в люлката и я зави.

— Странно е някак да я оставим сама тук — възрази Копривка, докато Моли придърпваше дантелената покривка над люлката.

— Едва ли — отвърна кротко майка ѝ. Мина из стаята и спусна пердетата и завесите. Топлата светлина на огъня остана единственото осветление. А после Моли се обърна, погледна Копривка, въздъхна и каза: — Наистина си била твърде дълго в двора. Трябва да намериш време за себе си. Ела тук или иди на гости на някой от братята си. Махни се от подозренията и от онзи предпазлив танц, в който сякаш винаги стъпваш. Виж. Тя вече заспива. Ще си е добре тук.

— Сигурен съм, че ще си е добре тук сама, Копривке — излъгах на свой ред.

Доближих се и надникнах в люлката. Очите на Пчеличка вече бяха затворени.

— Хайде — каза Моли и ме хвана за ръка. — Да идем да посрещнем кралицата.

Икономът Ревъл щеше да се справи много по-добре от мен, ако беше господарят на имението. Не отидохме до преддверието, където бях сигурен, че разпределя гостите ни според важността им. Охраната и по-низшите слуги щяха да бъдат разкарани по скромни, но чисти стаи и да им се предложи възможността да посетят парните бани на Върбов лес или да стоплят лицата и ръцете си с гореща вода, преди да слязат за весело и обилно ядене на супи, хляб, масло, сирене, ейл и вино. Ревъл изпитваше само симпатия към често натоварваните с тежка работа слуги. Докато пребиваваха във Върбов лес, с тях щяха да се отнасят като с гости на нашите слуги. Сигурен бях, че ще са благодарни за гостоприемството му след мразовитата сутрешна езда през прясно навалелия сняг.

С опита на пълководец, командващ войските си, Ревъл беше наел временна помощ от селото. Всеки от по-низшите благородници щеше да бъде поверен на тези изпълнени с готовност, но по-малко опитни работни ръце, докато се разнася багаж по стаите, носи се вода за миене, палят се камини и се вършат всякакви по-дребни шетни. За опитния ни персонал щеше да е честта да изчакат висшия ешелон гости, като самият Ревъл щеше да постави себе си и дясната си ръка, Диксън, на пълна служба на лейди Кетрикен. Всички тези уреждания ми бяха отегчително обяснявани предния ден. Кимал бях безкрайно дълго и го упълномощих за всичко, което предложи.

С Копривка и Моли забързахме към Голямата зала, където Ревъл бе постановил да поздравим гостите с добре дошли. Влязох и открих, че през нощта залата е преобразена. Облицованите с дърво стени блестяха, прясно излъскани с някакво уханно масло, в камината пращеше гостоприемен огън, бяха донесли дълга маса и я бяха украсили с вази с цветя. Дамите ми безцеремонно ме оставиха да изчакам освежените ни гости, докато те хукнаха към кухните, за да се уверят за последен път, че всичко е в готовност. Изчаках докато повече не можех да чуя припряното тупане на пантофите им по коридора, влязох в залата и безсърдечно спрях едно от временно слугуващите момчета.

— Момко, забравил съм нещо в покоите ни. Постой тук вместо мен и ако дойдат хора, увери ги, че лейди Моли и Копривка ще се върнат много скоро и че аз скоро ще сляза.

Очите му се разшириха.

— Сър, не може ли да ви донеса каквото сте забравили? Не знам как да говоря на кралица, макар и да не е вече кралицата.

Усмихнах му се безмилостно.

— И точно затова, момчето ми, си най-подходящият за задачата. Ако я поздравиш със същата топлина и почитание, които би предложил на собствената си баба, това ще е повече от достатъчно.

— Но, сър… — Не бях забелязал, че има лунички, докато не пребледня толкова, че се откроиха на лицето му.

Засмях се искрено и го съжалих в душата си.

— Само за малко, за малко.

Оставих го и тръгнах по коридора. Налчетата на ботушите ми леко почукваха.

В мига, в който завих на ъгъла, се наведох, събух ботушите и затичах бързо и леко, все едно бях момче. Това щеше да е моментът, който щях да избера, ако беше моя мисия. Глупав ли бях? Дали и аз, като Копривка, бях живял твърде дълго в Бъкип сред многобройните пластове интрига там? Имаше само един начин да го разбера. Бутнах вратата на детската само колкото да мога да вляза. Шмугнах се в стаята и замръзнах до вратата. Затворих я тихо. Осезанието ми каза, че съм сам, ако не се брои малката ми дъщеря. При все това нито дъска не изскърца под стъпките ми и сянката ми не прекоси светлината на огъня, докато отнесох ботушите си до ъгъла и ги скрих там. Бързо надникване в люлката, докато минавах покрай нея. Пчеличка си беше там, но не мисля, че бе заспала. Тихо, помолих я. Стой тихо. Прокраднах се в най-засенчения ъгъл зад двата паравана с теменужки и се овладях. Нито въздишка или дъх, нито изскърцване от стъпка по старите дъски на пода. Вдигнах всичките си стени, за да преградя Умението и Осезанието си. Превърнах се в празно пространство в тъмното.

Огънят изпращя. Тлееща цепеница тупна тихо в пепелта. Не можех да чуя дори собствения си дъх. Чаках. Бях един подозрителен глупак. Роб на стари страхове. Гостите щяха да дойдат. Щях да липсвам. Копривка и Моли щяха да побеснеят. Чаках.

Вратата се открехна. Някой се промъкна като невестулка вътре, бутна я и тя тихо се затвори. Не можех да го видя. Подуших благоуханно масло и чух шумоленето на пищна тъкан. После една тънка фигура се отдели от сенките и тръгна плавно към люлката на детето ми. Не я докосна, нито повдигна завеската, но се наведе да погледне бебенцето ми.

Младежът беше добре облечен, с копринена риза и извезан елек. Носеше сребърна верижка и две сребърни обици на всяко ухо. Мирисът беше от помадата на косата му: черните къдрици лъщяха на светлината на огъня. Взря се в Пчеличка. Представих си как тя го вижда и се чуди дали иска да я нарани. Беше напълно погълнат от гледката.

Когато вдигна ръка, за да отмести булото, което я покриваше, блесналият ми нож се долепи до гърлото му.

— Отстъпи — посъветвах го тихо, — и ще те оставя жив. Поне за малко.

Вдишването му прозвуча като хлип. Вдигна ръце умолително. Поведох го назад. Една стъпка, две, три. Гласът му трепереше.

— Лорд Сенч каза, че ще ме хванете. Но лейди Розмарин настоя да ме изпрати.

Кривнах глава като вслушващ се вълк, мъчех се да реша дали чувам истината.

— Интересен ход. Тези имена може да се видят като пукнатини в бронята ми. Друг човек можеше да се изсмее и да те пусне, да те върне на господарите ти с предупреждение, че ти трябва повече тренировка.

— С тях съм само от три месеца. — В гласа му прозвуча облекчение.

— Казах „друг човек“ — напомних му с убийствен тон. — Не аз. — Застанах между убиеца и люлката на бебето ми. — Съблечи се — заповядах му. — До голо. Веднага.

— Аз… — Момчето се задави. Очите му се ококориха и само дето не кръстоса ръце пред тялото си. Гласът му стана по-тънък. — Сър! Това е непристойно от ваша страна. Не. Няма да го направя.

— Ще го направиш — уверих го. — Защото няма да бъда удовлетворен, докато не го направиш. И нямам никаква причина да не вдигна тревога и след това да изразя възмущението си, че си тук. Тронът на Пророка изпраща убиец не само в къщата ми, но в стаята на детето ми? Кажи ми, момче, какво имам да губя? И какво ще трябва да направи лейди Кетрикен, за да заличи тази неприятност? Ще признаят ли лорд Сенч и лейди Розмарин, че си техен? Или те предупредиха, че ще се дистанцират, ако те заловят?

Младежът дишаше накъсано. Ръцете му трепереха, сигурен бях, докато се мъчеше с безкрайния ред малки перлени копчета. Перли! На най-новия им убиец! Какво си мислеше Сенч напоследък? Ако не беше в стаята на детето ми, може би тази глупост щеше да ми се стори забавна. Но нямаше нищо смешно. Кръвта ми течеше изстинала във вените ми.

Чух шумоленето на коприна и после леко изтупване, щом пусна ризата си на пода.

— Интересен звук за падаща риза — подхвърлих. — Останалото. Без бавене. Сигурен съм, че и двамата бихме искали това да приключи колкото може по-скоро. — Трябваше да се наведе, за да смъкне панталоните и чорапите си. Игра на светлината от огъня открои блясъка на сълзи по бузите му. По-добре неговите сълзи, отколкото на Моли или мои, помислих. — До голо — напомних му и долното му бельо отиде на купчината на пода. След малко добавих: — Май си премръзнал. Иди застани до огъня. И не мърдай.

Момчето се раздвижи пъргаво. Обърна се с гръб към мен и се изви, за да ме гледа. Беше се присвил въпреки огъня, докато методично претърсвах дрехите му. Ножът ми изшътка, щом се плъзна през тънката коприна. Горд бях от това. Нужен е остър нож, за да разрежеш коприна. Приключих.

— Само седем? — попитах. Вдигнах очи да го погледна, докато ръцете ми опипваха всяка дреха отново. Наредих плячката си на пода пред мен. — Я да видим. Две отрови за смесване с течност, един отровен прашец, приспивателно на прах и една за повръщане. Толкова за скритите джобове. Ножче за обувки, едва ли си заслужава името, комплект за отключване и кубче мек восък… за какво? А, отпечатъци на ключове. Разбира се. А това какво е?

— Това трябваше да го сложа в люлката ѝ. — Гласът му беше вцепенен, накъсан от сълзите. — За да го намерите вие. Като доказателство, че съм бил тук.

Лед стегна сърцето ми. Посочих му с ножа да се отмести още от люлката. Последвах го, запазвайки разстоянието. Каквото и да имаше в пакета, нямаше да рискувам да го отворя близо до люлката на Пчеличка. Занесох го на огряната от светлината на огъня малка масичка.

Беше малък пакет от златиста хартия. Срязах страната внимателно и след това го наклоних. Първо от него се хлъзна много тънка верижка. Потупах го и се изсипа и останалото.

— Много хубава огърлица. И скъпа, бих се обзаложил. — Вдигнах верижката. Светлината заблещука червена по нея. — Еленът на Пророка, в сребро. Но главата му е наведена за атака. Интересно. — Наблюдавах лицето на момчето, докато огърлицата се полюшваше от ръката ми. Знаеше ли какво е това? Гербът на Фицрицарин Пророка, отдавна мъртвото копеле на кралската фамилия.

Не знаеше.

— Подарък е за нея. От лорд Сенч Звездопад.

— Разбира се.

Гласът ми беше равен. Върнах се при дрехите му, пъхнах крак под купчината и ги сритах към него.

— Можеш да се обличаш.

— А нещата ми? — попита внезапно младокът. Говореше през рамо, докато си навличаше долните дрехи. Наведох се към пода и инструментите на занаята му изчезнаха в ръкава ми. Чух шумоленето на тъкан, докато си навличаше ризата и панталоните.

— Кои неща? — попитах вежливо. — Ботушите и чорапите ли? Те са на пода. Сложи си ги. После излез от тази стая. И да не си стъпил в това крило на дома ми. Или ще те убия.

— Не бях изпратен, за да нараня бебето. Само да го видя, да оставя подаръка и да докладвам какво съм видял. Лорд Сенч предупреди лейди Розмарин, че ще ме хванете, но тя настоя. Беше изпит. На който се провалих.

— Двоен провал според мен. Едва ли са ти разрешили да издаваш имената им.

Момчето беше притихнало.

— Казаха, че е само изпит. И аз се провалих. Двойно.

— Смяташ, че теб са изпитвали. Облече ли се? Добре. Излез. Не. Чакай. Как се казваш?

Замълча. Въздъхнах и направих една стъпка към него.

— Лант.

Изчаках.

Момчето си пое дъх, което си беше наполовина хлип.

— Фицбдителен.

Помислих малко, прехвърлях в ума си имена от низшето благородничество.

— От Фароу?

— Да, сър.

— А на колко години си?

Момчето поизправи рамене.

— Дванайсет, сър.

— Дванайсет? Да беше казал единайсет, можеше да повярвам. Но по-вероятно десет, нали?

В тъмните очи на момчето блесна гняв. Сълзите вече течаха обилно по страните му. О, Сенч! Това ли е бъдещият ти убиец? Момчето сведе поглед и отрони простодушно:

— Сър…

Въздъхнах. Бях ли някога и аз толкова млад?

— Върви си, момче. Веднага.

Шпионинът хукна навън, без изобщо да разиграва потайност. Не затръшна чак вратата, но я затвори доста шумно. Заслушах се в тупащите му стъпки, докато бягаше. Когато затихнаха, пристъпих до вратата, вслушах се, отворих я и надникнах навън. После я затворих отново, взех си ботушите и отидох до люлката на Пчеличка.

— Отиде си, засега — казах на детето си и поклатих глава. — Сенч, стар паяко, що за игра играеш? Наистина ли това е най-доброто, което можеш да ми пратиш? Или той е примамката?

Задвижих се енергично из стаята, проверих резето на прозореца и огледах всяко мислимо място, където можеше да се скрие убиец. След като направих обиколката си, се върнах при люлката и отметнах дантелената завеска. Намерих лампа, запалих я и я поставих до люлката. Действах все едно ококореното ми бебе бе направено от захарен памук, докато вдигах всяко одеялце и внимателно го тръсвах. Облеклото ѝ изглеждаше непокътнато. Можех ли да рискувам? Започнах да свалям дрешките ѝ, за да проверя дали този шпионин или някой преди него не ѝ е сложил нещо. В този момент влезе Моли.

— Тук си бил значи! Пратих цели шест момчета от прислугата да претърсят Върбов лес. Гостите ни чакат да влязат за ядене. Пропусна пеенето на менестрела — той изпя една много дълга песен, за да ни благодари за гостоприемството.

— Радвам се — признах. Малките връзки на нощницата на Пчеличка ми се съпротивляваха.

— Фиц? — Моли профуча през стаята. — Какво правиш? Не ме ли чу? Яденето е почти готово.

Излъгах я. Отново.

— Влязох да се уверя, че е добре, и тя плачеше. Помислих, че може да се е подмокрила.

— Плачеше ли? И аз не съм я чула?

— Не беше високо. Нямаше да я чуя, ако не минавах покрай вратата.

Моли мигновено взе Пчеличка под опеката си. Стиснах зъби от страх, че все пак може да има нещо скрито в дрехите ѝ, което да нарани нея или майка ѝ. Моли вещо провери пеленката ѝ, след което ме погледна учудено.

— Нищо ѝ няма. — Наблюдавах напрегнато, докато тя стягаше отново връзките, които бях разхлабил.

— Не искам да я оставяме тук сама — казах изведнъж.

Моли ме изгледа. После поклати глава.

— И аз. Но не исках да я вземем с нас пред гостите. Искам аз да избера кога и как кралица Кетрикен ще я види за първи път.

— Лейди Кетрикен — напомних ѝ. — Не е вече кралица на Шестте херцогства.

— Само формално — възрази Моли. — Нарческата е в замъка Бъкип само няколко месеца всяка година. А крал Предан прекарва твърде много време далече от трона си. Тя управлява Шестте херцогства, Фиц, и Планинското кралство също.

— Е… Някой трябва да държи юздите на властта, когато крал Предан го няма. По-добре Кетрикен, отколкото Сенч без юзди — отвърнах. Можеше ли да долови раздвоението в гласа ми? Да чуе неизречената ми мисъл, че ако Кетрикен не беше поела тези задължения, можеше да се паднат на мен? Със сигурност Сенч се беше надявал да ме впрегне в тази роля, а Кетрикен и крал Предан щяха да го позволят с радост. Познавах Кетрикен още от млад и някога бяхме толкова близки, колкото може да са само заговорници. Но тази вечер тя бе довела шпионин в къщата ми, шпионин, който се беше промъкнал крадешком до люлката на дъщеря ми. Знаеше ли тя за мисията на младия Фицбдителен? Или Сенч и лейди Розмарин действаха сами, от загриженост за трона и родословието на Пророка? Добре знаех, че за Сенч интересите на трона стоят много пред интересите на който и да е от рода на Пророка. Бях го научил до коляното на стария придворен убиец.

Моли прекъсна мислите ми.

— Копривка скоро ще въведе гостите ни в трапезарията. Трябва да отидем.

Взех решение.

— Хайде да я вземем с нас. С люлката и всичко.

— Фиц, не мисля, че…

Но вече се бях навел и вдигнах люлката. Не беше голяма, но не беше и лека. Постарах се да изглежда лесно, когато я изнесох през вратата и закрачих по коридора. Моли тръгна след мен с Пчеличка, гушната до гърдите ѝ.

Трапезарията не се използваше често. Таваните бяха високи и двете големи камини в двата края на помещението едва затопляха толкова голямо пространство. С Моли се хранехме в много по-малка стая, но тази нощ камините бяха запалени и свещите в свещниците горяха. Дългата маса, приготвена за петнайсет души, лесно можеше да побере четирийсет. В средата на тъмната дървена маса бе застлана бродирана покривка, а на нея имаше сребърен канделабър с изящни бели свещи, дело на Моли. В резбовани дървени купи във формата на шепите на Еда бяха сложени червени и жълти ябълки, сушено грозде и лъскави кафяви орехи. Свещите хвърляха топъл блясък над масата, но светлината им не можеше да достигне високия таван или далечните ъгли на помещението.

Пристигнахме едновременно с гостите. Двамата с Моли стояхме и ги поздравявахме, докато се нижеха покрай нас. Вложих повече усилие в това да изглежда, че люлката в ръцете ми не ме затруднява, и най-сетне с благодарност влязох след тях в помещението. Без обяснения поставих люлката така, че камината да я попритопли, но нямаше да е на повече от шест крачки от стола ми. Моли бързо намести Пчеличка в нея и след това дръпна дантелената завеска, за да я пази от течения и случайни погледи. Поздравихме гостите още веднъж и заехме местата си.

Лейди Кетрикен беше от дясната ми страна. Копривка зае другото почетно място до лявата ръка на Моли. И да се беше сторило странно това подреждане на някого, никой не го каза. Поставих младия шпионин от лявата страна на масата, колкото се може по-далече от мен. Беше сменил дрехите си, което не бе изненадващо, след като не бях особено внимателен с рязането на шевове и разпарянето на джобове. Изглеждаше като замаян. Капитанът на гвардията на Кетрикен я беше придружил на това посещение и седеше с нас, натъкмен в униформено тъмночервено и бяло. Кетрикен беше довела и лечителка, с благородна кръв, лейди Утеха, и съпруга ѝ, лорд Дигъри. Другите придружители на Кетрикен ми бяха непознати, освен по име. Лорд Стаутхарт беше прям и сърдечен мъж, белокос и с червен нос. Лейди Хоуп беше пълничка и мила бъбривка, която се смееше често.

Кетрикен сложи ръката си върху моята. Обърнах се към нея с усмивка и както винаги изпитах миг на изненада. За мен тя винаги си оставаше млада жена, златокоса и синеока, с открито държане и излъчваща спокойствие. Видях жена с посребрена коса, челото ѝ набраздено от грижи. Очите ѝ бяха сини като на Пчеличка. Гръбнакът ѝ бе изправен, главата вдигната. Беше като изящен стъклен съд, преливащ от сила и увереност. Не беше вече чуждоземната Планинска принцеса, бореща се с теченията на власт в един чужд кралски двор. Беше станала течението на власт, с което други трябваше да се борят. Заговори само на мен и Моли.

— Толкова се радвам за вас.

Кимнах и дадох знак на Ревъл да започнат сервирането. Не споменах за Пчеличка, нито как и защо сме я донесли в трапезарията. Кетрикен разбра и не повдигна темата.

Яденето дойде. Беше поднесено по-неофициално, отколкото дори една обикновена вечеря в замъка Бъкип, но все пак с повече пищност, отколкото обикновено се наблюдаваше във Върбов лес. Копривка беше дала указания на Ревъл всичко да е просто и непринудено и макар той да беше възнегодувал, почти се беше подчинил. Така че слугите поднесоха блюдата и аз наливах виното, а разговорът вървеше непринудено и понякога — весело. Научихме, че лейди Утеха вече често пътува с Кетрикен, защото тя бе започнала да има проблеми със ставите. В края на деня приемала с благодарност разтривките с масло на личната си слугиня, както и горещите напитки, които тя ѝ приготвяла. Лорд Стаутхарт и лейди Хоуп се бяха присъединили към кортежа просто защото били тръгнали за домовете си за зимата след приятно гостуване в замъка Бъкип. Върбов лес беше по маршрута, по който трябваше да пътуват. Всъщност повечето от слугите и стражите, които придружаваха Кетрикен, не бяха от нейните хора, а хора на лорд Стаутхарт.

Миризмите на ястията и приятното потракване на прибори можеше да е приспало вниманието на някой друг. Използвах този момент като възможност да проуча гостите си. Сметнах, че присъствието на лейди Утеха е най-вече заради желанието на Кетрикен, но се въздържах от преценка за лорд Стаутхарт и лейди Хоуп. Зачудих се дали младият убиец е дошъл като част от свитата на Кетрикен. Ако беше така, знаеше ли тя пълната истина за това какъв е той, или кралските убийци го бяха добавили като анонимен член на свитата ѝ? Може би беше вмъкнат от лейди Розмарин като конярче за пътуването. Често бях служил в това качество, когато Сенч искаше да има свои очи и уши някъде, където не можеше да отиде самият той. Но момчето беше добре облечено, не с кожените дрехи на конярска прислуга, а в коприна и лен. Гледах Лант, докато похапваше, и отново се зачудих дали не е примамка, която да ме разсее. Радвах се, че не бяхме оставили Пчеличка сама в стаята, и реших да огледам цялата детска, преди да я сложим да спи. Не. Щях да легна до дъщеря ми и да бдя над нея сам.

Облекчението, които изпитах при това решение, беше осезаемо. Отпуснах се и станах по-приказлив и духовит, а Моли, Копривка и Кетрикен се заусмихваха, че ме виждат такъв. Разговорът бе оживен, прескачаше от късната реколта ябълки към възможностите за лов край Върбов лес и замъка Бъкип, към новини за стари приятели, които живееха в Планинското кралство. Кетрикен разпита за децата на Моли и сподели последните новини за принцовете. Менестрелът и двамата му помощници дойдоха с барабанчетата и гайдите си и повишиха настроението ни с музиката си. Яденето продължи дълго и часът бе късен, когато последното блюдо най-сетне бе разчистено от масата.

— Да се преместим ли в по-уютна стая? — предложи Моли, тъй като голямата трапезария бе неизбежно ветровита и хладна в такава бурна нощ.

— Хайде — съгласих се, а Кетрикен отвърна:

— По-топла стая ще е по-приятно място, където да се запозная с малката ви дъщеричка.

Не попита, просто го каза. Усмихнах се. Бяхме стари партньори в този вид игра. Беше разпознала гамбита ми, уважила го беше и сега самата тя настъпваше. При все това бях решен да спечеля този тур срещу нея за Пчеличка, както не бях спечелил за Копривка. Докато ставахме, се усмихнах, но не реагирах с думи на думите на Кетрикен. Отидох бързо до люлката и отдръпнах воала, за да може Моли да вземе Пчеличка. Тя загърна бебето с одеяло, вдигна го и ме изчака да вдигна отново люлката. Успях да го направя без пъшкане. Бърз поглед ми показа, че Копривка е задържала бившата кралица с някакъв незначителен разговор — и след това я подкани да излязат от залата. Двамата с Моли излязохме последни и тръгнахме след гостите ни към дневната.

Външен човек би предположил, че тази стая е бърлогата ми. В добавка към удобните за седене места и пращящия огън в камината, стените бяха покрити с рафтове, побрали много книги, подвързани в джамайлийски стил. Над тях, на стойки, имаше по-стари свитъци и ръкописи. В ъгъла имаше писалище, близо до прозореца с тежки завеси, а на него имаше мастилница и чисти листове хартия. Всичко това беше показност. На тези рафтове един шпионин можеше да намери дневник за птиците, които бях видял през последните четири години, или бележки по дейностите във Върбов лес. Имаше достатъчно записки и документи, които да накарат поне някой случаен крадец да повярва, че е намерил леговището ми. Но нямаше да намери никаква следа тук от Фицрицарин Пророка или от работата, която вършех за Сенч.

Люлката отново бе наместена грижливо, но когато Моли тръгна да настани Пчеличка, Кетрикен профуча покрай Копривка и застана до нея.

— Може ли да я подържа? — попита тя и в молбата ѝ имаше такава искрена топлота, че никой не можеше да ѝ откаже. Може би само аз видях как усмивката на Моли замръзна, докато тя подаваше повитото дете на бившата кралица. Щом Кетрикен взе Пчеличка в ръцете си, със завивката и всичко, веждите ѝ се вдигнаха от едва прикрита изненада. Копривка се доближи. Усетих как Умението на по-голямата ми дъщеря запулсира тревожно. Мисля, че беше инстинктът на глутницата да се защити най-малкото, който действа на такова дълбоко ниво, че тя едва ли бе усетила, че е свързала Умението си с моето. Мигът не можеше да бъде избегнат. Моли вдигна лекото покривало, което криеше лицето на бебето ни.

Наблюдавах изражението на Кетрикен, когато погледна Пчеличка и срещна втренчения ѝ поглед. Бебето беше тихо, но будно, и я гледаше с толкова сини очи, колкото бяха и нейните. Кетрикен ахна толкова лекичко, че може би никой друг не го забеляза. Усмивката ѝ не повехна, но стана по-стегната. Тя направи две стъпки към един от столовете и се смъкна в него. После, решена сякаш да докаже нещо на себе си, разви завивката, която загръщаше Пчеличка.

Дъщеря ми беше облечена в дрешки от коприна и дантела, каквито никое от другите деца на Моли изобщо не беше носило. Макар и подбрано да става на малкото ни бебче, защото Моли го беше ушила месеци преди раждането, облеклото само подчертаваше колко мъничка е Пчеличка. Дланите ѝ бяха свити на гърдите ѝ и Кетрикен зяпна пръстите, малки като пръсти на птичи крака. Колебливо докосна лявата ръчичка на Пчеличка с показалец.

Другите гости се бяха доближили, с очакването, че и на тях ще им се разреши да я видят. Кетрикен вдигна очи, не към мен, а към лейди Утеха, лечителката си. Жената се беше преместила зад рамото на старата кралица, за да погледне детето, и сега, когато погледите им се срещнаха, разбрах какво издава примирението, изписано на лицата им. Виждал го бях в очите на жените от домакинството ни. Според лечителката Пчеличка беше дете, което няма да остане дълго на този свят. Каквото и да мислеше Кетрикен за светлата ѝ коса и сините ѝ очи, не каза нищо. Нежно загъна одеялцето около нея и отново покри лицето ѝ. Това ме смрази, защото пръстите ѝ бяха толкова нежни, все едно покриваше с плащаница мъртво дете.

— Толкова е мъничка — каза тя, докато подаваше Пчеличка на майка ѝ. Поднасяше съчувствие. Думите ѝ някак издадоха, че разбира защо Пчеличка не беше обявена на един свят, в който щеше да остане само за кратко.

Докато гледах как Моли взема детето, изпитах облекчение, че Пчеличка е отново в прегръдката ѝ. Гърбът на Моли беше изправен, погледът ѝ спокоен и гласът ѝ равен, когато каза:

— Но съвършена.

— И расте всеки ден — излъгах простодушно.

Мълчание последва думите ми и съжалих, че не можех да ги върна. Всяка от жените ги премисли в ума си, но заговори лечителката:

— Колко малка беше, когато се роди? Рано ли дойде?

Стаята затихна в очакване на отговор.

Но Моли само сгуши Пчеличка до себе си и застана до камината. Люшкаше я, потупваше я — и мълчеше. Като смъмрени, гостите се отдръпнаха и насядаха. Дори Кетрикен се настани удобно и само лейди Утеха остана права. Огледа Моли и изведнъж подхвърли:

— Изглежда, сте се възстановили много бързо от притеснението, лейди Моли. — Неизречен въпрос. Бебето наистина ли е нейно?

— Леко мина — отвърна скромно Моли и извърна очи от мъжете в стаята.

Можех да усетя колко жадна е лейди Утеха да зададе още въпроси. Притежаваше лечителския порив да разбере всеки корен на един проблем и след това да приложи уменията си, за да го разреши. Моли също го усети и това я притесни. Погледнеше ли детето ни, не виждаше нищо нередно, освен че Пчеличка беше много по-малка от другите ѝ бебета. Но в досадно любопитния поглед на лечителката се четеше, че за нея Пчеличка е увредена или болнава. Бъдеше ли предадена на нейните грижи, тя щеше да се опита да оправи бебето ни все едно, че е счупена играчка. Обзе ме неприязън към тази жена. Как смееше да вижда каквото и да било несъвършенство в детето ми! А под това усетих студената река на страха, че може по някакъв начин и да е права. Поривът да спася Пчеличка от натрапчивия поглед на лечителката закипя в мен. Не исках да чуя нищо повече от устата ѝ за моето дете. Погледнах Моли в очите. Тя притисна бебето до гърдите си и се усмихна.

— Много мило от ваша страна, че сте загрижена за мен. Толкова прозорливо съобразихте, че да, разбира се, лесно се уморявам. Не е леко да си родилка на моята възраст. — Усмивката на Моли обходи гостите ни. — Сърдечно ви благодаря за разбирането, че дъщеря ми ме лишава от възможността да изпълня задълженията си като домакиня. Знам, че ще разберете необходимостта да се оттегля рано. Но моля ви, не смятайте, че сте длъжни да направите същото. Знам, че съпругът ми е закопнял за компания и рядко има възможност да прекара часове в разговор със стари приятели. Ще го притесня само за да ми премести люлката на Пчеличка и след това веднага ще го върна при вас.

Надявам се, че прикрих изненадата си. Не само от това, че Моли бе взела такова внезапно решение, но и от властния тон, с който им го съобщи. Погледнах Копривка. Тя вече пресмяташе как да поправим нанесената социална вреда. В присвитите ѝ устни отгадах две неща: тя споделяше страха на майка си, че лейди Утеха е могла да открие нещо нередно с Пчеличка; и хладната увереност, че лечителката е права.

Но имах люлка за носене. Отново. И дълго стълбище пред мен. Насилих се да се усмихна и вдигнах люлката. Гостите ни отпратиха с хор от пожелания за лека нощ. Моли тръгна напред, а аз след нея, гордостта ми скърцаше като присвития ми гръб. Щом вратата се затвори, Моли прошепна:

— Тази нощ спи в стаята ни, до мен.

— Точно това си мислех.

— Не ми хареса как онази жена гледаше Пчеличка.

— Лейди Утеха ли?

Моли замълча. Вече кипеше. Знаеше, че искам да ме увери, че не се е обидила от коментара на Кетрикен, но нямаше да го направи. Беше оскърбена от лейди Утеха, а тъй като тъкмо Кетрикен я беше довела в дома ни, обидата ѝ се простираше и до бившата кралица. Знаеше, че това раздвоява верността ми, но не ми предложи успокоение. Закрачи отривисто по коридора, а после по широките стъпала към спалнята ни на горния етаж. Последвах я по-бавно — люлката ми натежаваше с всяка стъпка. Докато я внеса в спалнята ни, Моли беше сложила Пчеличка в средата на леглото ни и разбрах, че детето ще спи между нас. Толкова по-добре. Обиколих бързо стаята, като се преструвах, че затварям по-плътно пердетата и разпалвам огъня, но всъщност — за да огледам ниши, ъгли и завеси за натрапници. Запазих спокойствие, докато Моли свали изящните дрешки на Пчеличка и я преоблече в мека нощничка, която я правеше още по-малка. Когато Моли подгъна излишната дължина около крачетата ѝ, попитах кротко:

— Добре ли ще си тук, ако се върна долу при гостите?

— Ще залостя вратата — отвърна тя.

Погледнах я в очите. Погледът на приятеля ми ме увери, че нашето кутре ще е в безопасност с нея.

— Разумно е — съгласих се. — Ще почукам и ще ти кажа, че съм аз, когато се върна да си легна.

— Добре. Много успокоително — каза тя, а след това, без да искаме, и двамата се засмяхме.

— Сигурен съм, че се държа глупаво, да се тревожа толкова — излъгах.

— Сигурна съм, че се държиш глупаво, да мислиш, че ти вярвам — отвърна тя и ме последва до вратата.

След като я затвори, чух как дръпна с усилие рядко използваното резе. Чух го как се хлъзна, изскърцване на метал по метал. Хубав звук.

Кетрикен и спътниците ѝ останаха само една нощ. Не занесохме Пчеличка на закуска следващата сутрин и никой не помоли да я види. Менестрелът изобщо не бе повикан да я погледне, публично или насаме. Кетрикен изобщо не спомена, че Пчеличка трябва да бъде вписана като законното дете на Фицрицарин Пророка. Изобщо не беше включена в официалната родословна линия на възможни наследници на трона. Животът ѝ нямаше да е като на сестра ѝ — това бе съвсем ясно. Кетрикен беше преценила детето ми и бе открила, че е с недостатък. Не можех да реша дали съм ядосан от пренебрежението ѝ към Пчеличка, или дълбоко благодарен.

Защото тази монета имаше друга страна. Ако Кетрикен бе признала детето ми, дори и насаме, това щеше да е було на протекция около нея. Това, че не бе обявила Пчеличка за част от династията на Пророците, я поставяше извън кръга и я оставяше в положението, в което аз бях поставен за толкова много години: Пророк, който е и актив, и пасив за трона.

Кетрикен заяви, че трябва да напусне в ранния следобед и че приятелите ѝ също ще отпътуват по домовете си. Погледите, които ми хвърляше, бяха дълбоко съчувстващи. Май беше предположила, че двамата с Моли искаме да бъдем оставени насаме с гаснещото ни бебе, да имаме колкото време ни остава с нея, преди тя да си отиде. Щеше да е мил жест, ако Пчеличка наистина отпадаше. Впрочем, трудно беше да се сбогувам сърдечно с Кетрикен, защото заминаването ѝ изглеждаше почти все едно, че желае бърза смърт на дъщеря ми.

Копривка се задържа за една седмица. Виждаше Пчеличка ежедневно и мисля, че бавно осъзна, че макар Пчеличка да не укрепва и да не расте, също така и не гасне. Оставаше си каквато си беше, ядеше и пиеше, светлосините ѝ очи поемаха всичко, искрата ѝ на Осезанието грееше силна в ума ми. Накрая Копривка каза, че трябва да се върне в Бъкип и задълженията си там. Преди да тръгне намери един спокоен миг, за да ме укори, че не съм ѝ казал по-рано за раждането на Пчеличка, и ме помоли ако има някаква промяна в здравето на детето или на Моли, да ѝ го съобщя с Умението веднага. Обещах ѝ, разбира се.

Не известих Сенч с Умението за проваления му шпионин. Трябваше ми време да помисля. Пчеличка беше в безопасност. Шега или изпитание, или заплаха, каквото и да беше, беше приключило. Не виждах много Лант по време на престоя на Кетрикен, но все пак излязох да ги изпратя, за да се уверя, че е тръгнал с нея. През следващите дни не чух нищо от Сенч за него.

През следващите седмици синовете на Моли идваха и си отиваха, по един и по двама, някои с жена и деца, други сами. Оглеждаха Пчеличка с обичта и приемането на много по-големите братя. Ето я и нея, още едно бебе, много мъничко, но майка им изглеждаше щастлива, а Том Беджърлок изглеждаше доволен от съдбата си, тъй че нямаше за какво да се тревожат тук и още по-малко по домовете си. Къщата като че ли позатихна след като гостите си отидоха, сякаш зимата истински бе попила в костите на земята.

Радвах се на своята лейди съпруга и на своето дете.

И обмислях следващия си ход.