Убиецът на Шута

18. Невидимост

Стоях сама в стаята си и слушах врясъците на Шън в коридора. Горчивина се надигна в мен. След всичко, което бях преживяла с него тази нощ, всичко, което бях направила, за да му помогна, един вик от нея и баща ми беше изтичал навън, оставяйки ме сама в полумрака, в мокрите дрехи. Избутах по-високо капака на раклата и се надигнах на пръсти, за да опипам отвътре да намеря нещо сухо и удобно, което да облека за леглото. Забърках надолу покрай зимни чорапи и боцкащи вълнени ризи. Пръстите ми докоснаха нещо, хванах го и го издърпах от дъното на раклата.

Беше топъл плъстен зимен халат. Червен. Любимият ми цвят. Отнесох го до огъня, за да го видя по-хубаво. Беше нов. Обърнах яката и познах шевовете. Майка ми го беше ушила. За мен. И го беше прибрала, както правеше често, за да се извади, когато надрасна стария си.

Смъкнах мокрите си дрехи и си навлякох през главата новия нощен халат. Прилягаше ми добре, само дето ми беше малко дълъг. Повдигнах го, за да мога да ходя. Почувствах се елегантно, че трябва да повдигна полите си, докато вървя, макар и да не бяха поли, а само краят на нощния ми халат.

Призракът извика — дълъг далечен вопъл, от който настръхнах. Постоях замръзнала за миг. След това се повтори, по-близък и по-силен. Две неща се случиха в този момент. Разбрах, че изобщо не трябваше да оставям котарак в шпионския лабиринт, и внезапно заключих, че да, стаята ми все пак има вход към тайните проходи. Просто не беше там, където бях помислила, че трябва да е.

Бутнах вратата към слугинската стая. Светлината от огъня едва проникваше вътре. Върнах се за свещ. Постелките на бледата странница бяха както ги беше оставила, смачкани на леглото. Бях достатъчно благоразумна да не ги докосвам. Заобиколих предпазливо и в този момент се препънах в нещо и едва не паднах. Извиках от страх от заразената постеля и призракът проплака в отговор.

— Ей сега! — изсъсках му тихо. — Идвам. Тихо, и ще ти дам едно голямо парче риба.

Вода. Котаракът искаше вода. Трябваше да се сетя. Вече бе намерил и си беше взел наградата от солена риба, и сега беше жаден.

— Вода, добре. И наденичка от килера. Стой кротко, докато стигна до теб. Моля те.

Гръмкото „мяуу“, което последва, беше съгласие и предупреждение. Ако наградата му се забавеше, чак каменните стени щяха да се съборят около мен.

Погледнах в краката си, уплашена, че ще видя порой от хапещи насекоми, плъзнали нагоре по глезените ми. Вместо това видях само пеша на нощния си халат, а когато го повдигнах, босите си стъпала на дъсчения под. Задържах халата високо, доближих свещта и се наведох. Усещах, че стъпалото ми е върху нещо, което не е подът, но не можех да видя нищо.

Вдигнах халата още по-високо, за да мога да стисна пеша със зъби, и свих пръстите на краката си. Стиснаха някаква тъкан. Лека и мека. Пресегнах се, защипах я между палеца и показалеца си и в този момент гънка от плата се разгъна и откри отново шарката на пеперуденото крило от долната страна. Пуснах го стъписана. И отново: кракът ми явно беше бос на пода, но половината от пръстите ми бяха изчезнали. Един ъгъл на наметалото се беше обърнал и се виждаха деликатните цветни карета. Зяпнах изумена и бавно размърдах пръсти. Можех да усетя плата, който ги покриваше, но не можех да ги видя.

Стиснах цветната пеперудена част от наметалото между палеца и показалеца си и се изправих. Вече можех да го видя. Висеше от ръката ми, дреха с пищни цветове и почти безтегловна. Затова значи не я бяхме видели в леглото. Странните думи на пратеничката се върнаха в ума ми: „Отнема цветове и сенки.“ Нищо чудно, че ни беше предупредила да не я захвърляме. Беше съкровище от стара приказка! Изведнъж страхът ми от заразяване изчезна, заменен от увереността, че ако баща ми види това, ще ми го вземе и сигурно ще го унищожи, за да ме защити.

Оставих свещта на пода, застанах предпазливо по-далече от завивките, тръснах наметалото и го сгънах, с пеперудената страна отвън. Получи се изненадващо малък пакет. Помислих си, че такава тънка тъкан ще е деликатна и почти безполезна против вятър и дъжд. Реших да внимавам много с нея.

Котакът измяука отново.

— Шшт! — предупредих го. После предложих: — Порови или драскай, където видиш светлината ми. Опитвам се да намеря вратата.

Смътното дращене дойде изпод леглото. Не исках да пипам рамката му, но го направих. Хванах я с две ръце и издърпах тежкото легло настрана от стената. Стори ми се много по-тежко, отколкото трябваше да е, и реших, че е направено така просто за да откаже някой слуга да се опитва да го мести.

Вдигнах свещта и се промуших покрай рамката до стената, за да надникна и да опипам дървените панели. Котаракът дращеше усърдно, дори трескаво. Не можах да видя отвор или резе, но когато опрях ръката си там, където драскаше, усетих течение. И звукът, както ми се стори, беше много по-силен, отколкото трябваше да е.

— Търпение — предупредих го отново и изведнъж се сетих за вратата в кабинета. Затворих вратата на стаята и огледах пантите. Никакви фалшиви панти, но зад вратата имаше една дъсчица, която беше по-тясна от другите. Пъхнах ноктите си в ръба и задърпах, докато тя се люшна навън. Зад нея имаше лост, покрит с паяжина и зацапан с петна ръжда. Дръпнах го и той изскърца. Не стигна далече, но един сектор от стената зад рамката на леглото изведнъж се отмести. Възбуденото мяукане на котарака вече беше по-силно.

— Шшт! — предупредих го. Подозирах, че ми остава много малко време, докато баща ми се върне. Трябваше да скрия наметалото, да изкарам котарака и да го наградя, и да се върна в стаята си преди да са усетили, че ме няма. Върнах тесния панел на мястото му, стиснах зъби и се промуших покрай заразеното легло. Когато се подпрях на изместения панел на стената, той се люшна навътре. Пристъпих и избутах с крак котарака назад. — Не излизай! Няма вода тук.

Той изсъска, но отстъпи назад. Пъхнах наметалото под мишницата си, оставих свещта на пода и като напрягах и последните си сили, издърпах леглото на мястото му. После влязох в тайния проход и бутнах скритата врата зад себе си.

Котакът първо, реших и той остана доволен.

— Върни ни до килера — подканих го шепнешком. — При рибата! — Пъстрия поведе и го последвах. На два пъти той спря толкова рязко, че едва не го настъпих. Но знаеше пътя и стигнахме до скритата врата в килера и заедно се измъкнахме оттам. Трябваше да струпам сандъци, за да стигна един хубав наниз наденички, окачени много високо за мен. Отново съжалих, че си нямам нож на колана. Наложи се да откъсна две от наденичките от наниза със зъби. Котаракът измяука жално, за да ми напомни, че повече е зажаднял за вода.

Заедно влязохме в кухнята и му намерих вода. Той пи дълго, а аз оглеждах пеперуденото си наметало. Тъканта изглеждаше много по-здрава, отколкото предполагаше лекото ѝ тегло. Когато Пъстрия приключи с пиенето, го възнаградих с наденицата и го оставих да си я изнесе в кухненския двор. Докато се отдалечаваше в тъмното, викнах след него:

— А плъховете? Уби ли някой?

Беше убил няколко и бе открил и премахнал две гнезда с плъхчета.

— Ще се върнеш ли утре?

Едва ли. Не му беше харесало да е затворен без вода. Свикнал беше да идва и да си отива когато благоволи. Затича, вдигнал високо опашка, в студената нощ. Не можех да го виня. Бях го оставила затворен и без вода часове наред. Но това, че беше открил две гнезда с малки плъхчета, беше нещо, което не можех да пренебрегна. Трябваше да си намеря котешки съюзник, и то скоро.

Чух откъм къщата тих звук и си спомних, че трябва да побързам. Шмугнах се обратно в килера точно когато чух някой да влиза в кухнята. Щипнах с пръсти пламъчето на свещта и пипнешком си намерих пътя обратно в тайния проход. Дръпнах вратата и я затворих. Тъмнината стана непрогледна. Уверих се, че вече знам пътя достатъчно добре, така че да не ми трябва светлина. Стараех се да не мисля за плъхове, които Пъстрия не е убил.

Отне ми време, но пипнешком се добрах до малката килийка, от която се виждаше кабинетът на баща ми. Тънък лъч светлина идваше през шпионката. Надникнах и видях как баща ми отиде да затвори вратите на кабинета. След миг щеше да отвори тайната врата.

Тръснах пеперуденото наметало и го обърнах с невидимата страна отвън. Не можех да видя какво правя. Надявах се да не съм оставила да се показва някоя гънка от цветната страна. Когато го чух да отваря вратата на панела, скрих наметалото на лавицата зад запасите ми от свещи.

Танцуващата светлина от пламъка на свещта му го изпревари. Светли и плавни сенки се изляха и разпръснаха. Дойдоха иззад ъгъла като водна вълна и ме погълнаха. Седях кротко с изгасналата свещ в ръката ми. Щом ме видя, той въздъхна с облекчение.

— Помислих си, че може би ще те намеря тук — каза нежно. И после, щом ме погледна: — О, скъпа… и свещта ли ти угасна? Такава ужасна нощ за теб. Горкото ми малко кутре.

Трябваше да се наведе, за да влезе в малкото ми скривалище. Когато се изправих, се наведе още и ме целуна по темето. Постоя неподвижно за миг, сякаш вдъхваше миризмата ми.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Тук ли искаш да идваш, когато си изплашена?

На това можех да отговоря искрено.

— Да. Това място си е мое. Повече от всяко друго във Върбов лес.

Той се изправи и кимна.

— Добре. — Опита се да завърти рамене, но не можа в тясното пространство. — Хайде, ела с мен. Трябва да поспим малко все пак.

Поведе и аз го последвах по тайните проходи и в бърлогата му. Видях как затвори панела и отвори високите врати. Следвах светлината на свещта му, щом тръгнахме обратно към главната част на Върбов лес. В подножието на голямото стълбище той спря. Обърна се и ме погледна.

— Стаята ти ще трябва да се почисти щателно, преди да можеш отново да спиш там. А моята стая е твърде разхвърляна. Предлагам да спим в дневната на майка ти, където тя те роди.

Не дочака съгласието ми. Последвах го и влязохме в уютната стая, моята някогашна детска. Беше студено и тъмно. Баща ми запали свещи и ме остави там, докато донесе лопатка въглени от друга камина, за да запали огън. Докато го нямаше, избърсах паяжините от новата си червена нощница. Огледах смътно осветената стая на майка ми. Не бяхме прекарвали много време тук, откакто тя умря. Присъствието ѝ беше навсякъде, от свещите, приготвени в свещниците, до празните вази за цветя. Не. Не присъствието ѝ. Отсъствието ѝ усетих тук. Последната зима тримата се бяхме събирали тук почти всяка вечер. Кошницата за работа на майка ми все още беше до стола ѝ. Седнах на нейния стол и я взех в скута си. Дръпнах крачетата си под нощницата и притиснах кошницата до гърдите си.