Сън от една зимна нощ, когато бях на шест.
На един пазарен площад сляп просяк седеше загърнат в дрипите си. Никой не му даваше нищо, защото беше по-скоро плашещ, отколкото жалък с жестоко нашареното му с белези лице и сакати ръце. Извади от дрипавите си дрехи малка кукла; беше направена от пръчки и конци, само с един жълъд за глава, но я накара да танцува все едно е жива. От тълпата го наблюдаваше малко намусено момче. Бавно тръгна напред, за да гледа танца на куклата. Когато се приближи, просякът извърна замъглените си очи към момчето и те започнаха да се проясняват, както когато тиня се утаява на дъното на езеро. Изведнъж просякът изтърва куклата си.
Този сън завършва в кръв и ме е страх да си го спомням. Момчето ли се превръща в куклата, с конци, вързани за ръцете и краката му, за коленете, лактите и клюмащата глава? Или просякът сграбчва момчето с коравите си костеливи ръце? Може би се случват и двете неща. Всичко свършва в кръв и писък. Това е сънят, който най-много мразя от всичките сънища, които съм имала изобщо. Това е крайният сън за мен. Или навярно началният сън. Знам, че след това събитие светът, какъвто го познавам, изобщо не е същият.
Първата ми вечеря с новия ми наставник беше най-лошото ядене в живота ми. Бях облечена в една от новите си туники. Сърбеше. Все още не я бяха взели да ми я прекроят по мярка, тъй че се чувствах все едно обикалям в малка вълнена палатка. Новите ми гамаши все още не бяха довършени, тъй че старите ми бяха и много къси, и торбести на коленете. Чувствах се като някаква странна газеща във вода риба, с краката ми щръкнали под широките ми дрехи. Казах си, че щом седна на масата, никой няма да го забележи, но планът ми да съм първа там се провали.
Шън ме изпревари, понесе се в трапезарията като кралица, влизаща в тронната си зала. Косата ѝ беше прибрана високо; новата ѝ слугиня имаше дарба за коса и всяка кестенява къдрица блестеше. Сребърни игли искряха на фона на лъскавия махагон като звезди в нощно небе. Беше повече от красива; беше изумителна. Дори аз трябваше да призная това. Роклята ѝ беше зелена и някаква хитрина в кройката повдигаше гърдите ѝ все едно тя ни ги предлагаше, настояваше да ги погледнем. Беше боядисала устните си и бе напудрила лицето си, тъй че тъмните ѝ мигли и зелените ѝ очи ни гледаха като от маска. Ружът на бузите я правеше да изглежда одухотворена и жизнена. Бях обречена да я мразя още повече заради красотата ѝ. Последвах я в стаята. Преди да успея да стигна до стола си, тя се обърна, изгледа ме и се усмихна с котешката си усмивка.
Но по-лошото тепърва предстоеше. Моят учител беше зад мен.
Красивото му лице се беше оправило, подутото го нямаше и зелените и морави отоци бяха спаднали. Кожата му не беше загрубяла като на баща ми или на Ридъл. Имаше лице на дворцов благородник. Беше обръснал високите си скули и волевата си брадичка толкова гладко, колкото можеше, но сянката на онова, което щеше да е несъмнено великолепни мустаци, личеше на горната му устна. Бях ли се притеснила, че ще се присмее на зле скроените ми дрехи? Ненужен страх. Той спря на вратата и очите му се разшириха, щом видя Шън. И двете видяхме как затаи дъх. След това дойде бавно, за да заеме мястото си на масата. Извини се на баща ми, че е закъснял, но докато говореше, гледаше Шън.
В този момент се влюбих.
Някои хора се подиграват с първата любов на момиче или момче, наричат я детинско увлечение. Но защо едно порастващо дете да не може да се влюбва също толкова страстно или дълбоко като всички? Гледах учителя си и знаех, че той сигурно ме вижда просто като дете, при това съвсем дребно за възрастта си и освен това провинциално, едва ли заслужаващо вниманието му. Но няма да излъжа за това, което почувствах. Изгарях да се отлича в компанията му. Копнеех да кажа нещо очарователно или да го накарам да се засмее. Желаех да се случи нещо, което да го накара да види в мен важна особа.
Но нищо важно нямаше около мен. Бях едно малко момиче, облечено в много обикновени дрешки, без никаква възбуждаща история, която да разкаже. Не можех дори да се включа в разговора, който Шън подхвана и след това умело го насочи към себе си и изисканото си възпитание. Говореше за детството си в дома на дядо си и баба си, разказваше истории за разни известни менестрели, които били идвали да изнасят представления, и за благородници, идвали да гостуват. Доста често Фицбдителен възкликваше, че той също е чувал изпълнението на еди-кой си менестрел или че познава лейди Еди-коя си от нейно гостуване в замъка Бъкип. Когато спомена менестрела Хеп, тя остави вилицата си и възкликна, че била чувала, че бил най-забавният от менестрелите и знаел всички хумористични песни. Копнеех да отворя уста и да кажа, че той ми е като по-голям брат и че веднъж ми беше дал кукличка. Но те си говореха помежду си, не на мен, и ако бях проговорила, щеше да изглежда, че съм подслушвала. Но в този момент как копнеех Хеп изведнъж да може да се появи, дошъл на случайно гостуване, и да ме поздрави като родна сестра.
Сякаш с това щях да порасна в очите на писар Фицбдителен. Не. За него единствената личност на масата беше Шън. Тя му се усмихна, докато отпиваше вино, а той вдигна чашата си и ѝ отвърна с усмивка. Баща ми говореше с Ридъл за връщането му в Бъкип: кога ще замине, какви писма ще занесе на лорд Сенч и лейди Копривка, и дори на крал Предан. Гроздето във Върбов лес тази година беше много добро, а имаше и сладка, които искаше да изпрати на лейди Кетрикен, както и вино, отлежало вече пет години в избите ни.
А аз седях мълчаливо между тях, режех и хапвах от месото, мажех си хляб с масло и гледах настрани всеки път щом Елм влезеше в стаята, за да сложи ново блюдо или да разчисти чинии. Вече беше достатъчно голяма, за да сервира на маса, а престилката ѝ в зеленото и жълтото на Върбов лес ѝ подхождаше много добре. Косата ѝ беше изпъната по главата и бе стегната в грижливо изплетена плитка. Исках да вдигна ръка към главата си, за да видя дали светлата ми туфа коса все още е сресана спретнато, или се е разрошила като царевична свила. Пъхнах ръце под масата и ги стиснах здраво.
Когато дойде време да ставаме от масата, наставникът ми почти скочи, дръпна назад стола на Шън и ѝ предложи ръката си. Тя я прие с готовност и благодари на „Лант“ много чаровно. Тъй. Той беше Лант за нея и писар Фицбдителен за мен. Баща ми ми предложи ръката си и аз го погледнах изненадано; тъмните му очи проблеснаха насмешливо, когато хвърли поглед към младата двойка. Погледна Ридъл, който завъртя очи, но също изглеждаше очарован от поведението им. Не намерих в това нищо забавно.
— Ще се прибера в стаята си веднага — казах тихо.
— Да не ти е зле? — попита ме бързо баща ми с тревога в очите.
— Не. Просто имах дълъг ден.
— Добре. Ще почукам на вратата ти по-късно да ти кажа лека нощ.
Кимнах. Предупреждаваше ли ме да бъда там, където казах, че ще съм? Е, щях да съм там. До тогава. Взех един свещник, за да си осветявам пътя.
Лейди Шън и писар Фицбдителен дори не бяха забелязали, че сме спрели. Бяха излезли от трапезарията и тръгваха към една от по-уютните дневни. Не исках дори да ги видя как сядат да си бъбрят. Обърнах гръб на всички и си тръгнах, свила ръка около пламъчето на свещта.
Наистина беше дълъг ден, но не заради нещо, което бях правила. По-скоро неправенето беше проточило часовете ми. Не бях слизала до конюшните. Известно време бях седяла затворена в скривалището си, докато татко ми и Ридъл говореха, а после се измъкнах през прохода и излязох крадешком в кухните. Но не посмях да се задържа там и да гледам как Майлд меси хляба и обръща шиша. Лея вече беше винаги там, метеше или помагаше с каквото ѝ кажат. Тъмните ѝ очи бяха като ножове, а устата ѝ стисната, все едно едва сдържаше злите си думи. Тъй че бях прекарала повечето от деня в една от оранжериите на Търпение, с копие от „Приказки за Старата кръв“ на Беджърлок. Всеки път, когато баща ми ме видеше с нея, ми предлагаше друга книга, което ме убеди, че в нея има нещо, което той не иска да прочета. Но все пак не ми я беше взел. Тъй че бях решила твърдо да я прочета цялата, дори и най-скучните части. Днес я бях свършила и все още нямах никаква представа коя част от нея не е искал да прочета. После пообикалях растенията и ги изчистих от мъртвите листа и клонки. Тъй като повечето растения бяха заспали за зимата, не беше интересно.
Когато стигнах до вратата на старата ми стая, забавих и погледнах предпазливо през рамо. Влязох и оставих вратата да се затвори зад мен. Стоях неподвижно, дишах тихо и изчаквах очите ми да се пригодят. Свещта едва можеше да изтласка тъмнината. Тръгнах бавно напред, пипнешком. Намерих ъгловия пилон на леглото ми. С опипване отидох до опразнената ракла до него. Само няколко стъпки и дланите ми опряха студения камък на камината.
Вратата към слугинската стая беше затворена и изведнъж това ми се стори плашещо. По гърба ми полазиха мравки. Пратеничката беше умряла там вътре. Не, всъщност беше умряла на леглото ми. Точно зад мен. Не можех да се насиля да се обърна и да погледна към него. Това, че знаех, че съм глупава, не помогна. А наистина ли бях глупава? Казала бях на Шън, че всички знаят, че призраците се задържат само на мястото, където човекът е умрял. А пратеничката беше умряла там. Бавно се обърнах. Ръцете ми трепереха, и свещта също — и мяташе сенки, които заподскачаха из стаята.
Леглото — само рамка без дюшек, чаршафи и завивки — беше празно. Глупава бях. Нямаше да се вторача в него. Нямаше. Обърнах се отново към затворената врата. Събрах смелост и тръгнах към нея. Сложих ръка на бравата. Беше студена. По-студена, отколкото бе естествено? Щеше ли призракът ѝ да се задържи там, където неволно я бяхме изоставили? Открехнах вратата. Течението почти засмука пламъчето на свещта. Изчаках, после надникнах вътре.
Стаичката беше по-празна, отколкото я бях видяла последния път. Старата стойка и кана си бяха там. И тежката рамка на леглото все още беше избутана плътно до тайния ми вход.
Заговорих на призрака:
— Ако знаех, че си тук, щях да се погрижа по-добре за теб. Мислех, че си избягала.
Не усетих промяна в надвисналата тъмнина, но се почувствах малко по-храбра от това, че бях посмяла да говоря.
По-трудно беше да издърпам леглото от скрития вход, докато държа свещта, но се справих. Качих се на него, за да дръпна лоста, а след това слязох отново, за да вляза. Капнах от восъка на пода на прохода и залепих свещта в него, преди да издърпам отново леглото на мястото му и да затворя вратата. В скрития си лабиринт мигновено се почувствах по-добре. Вдигнах свещта, тръгнах по знаците — не че вече ми трябваха — и стигнах до малкото си леговище. Точно пред него изведнъж спрях озадачена. Нещо беше различно. Миризма? Лека топлина? Огледах внимателно, но не видях нищо нередно. Предпазливо пристъпих напред, спънах се и се проснах на пода. Свещта изскочи от ръката ми, изтъркаля се в полукръг и само благодарение на най-добрия възможен късмет не изгасна. Но за лош късмет стигна до един навит свитък, който бях оставила на пода. Краят му тъкмо започна да тлее с воня на горяща кожа, когато се вдигнах на колене и сграбчих свещта. Изправих я в свещника и се обърнах да видя какво ме е спънало. Бях го усетила като забравен парцал. Топъл парцал?
В същия момент парцалът се надигна бавно от пода, протегна се и ми изсъска укорително. Само много тънкият край на навито пеперудено крило издаваше наметалото на пода. Хвърлих се към него, сграбчих го и го притиснах до гърдите си. Беше топло и миришеше на котарак.
— Какво правиш тук? — попитах ядосано.
Спях. Беше топло.
— Това е мое. Няма да вземаш неща от лавицата ми.
Огледах се и видях, че чинията, която бях поставила върху купата с корав хляб, е избутана настрани. Със сгънатото наметало под мишницата бързо огледах запасите си. Хлябът беше надъвкан от единия край и оставен. Бях донесла и половин наденица, но от нея бяха останали само кожички.
— Изял си ми храната! И си спал на наметалото ми!
Не твоето. Нейното.
Спрях се задъхана.
— Е, вече е мое. Тя е мъртва.
Да. Тъй че е мое. Беше обещано на мен.
Зяпнах го. Спомените ми за онзи ден бяха обвити в мъгла — не за събитията от вечерта, а за сутрешните. Не можех да си спомня защо бях тръгнала към онази част от дворовете на имението. Беше сенчесто и студено, неприветливо в сивите и мокри дни. Спомнях си смътно как видях пеперуденото крило на земята; не знаех дали беше спомен от онзи ден, или спомен от мой сън. Но помнех, че когато татко ми се беше приближил, извика изненадано. И нещо беше избягало в храстите. Нещо черно и космато.
Да. Аз бях.
— Това не означава, че наметалото е твое.
Той се изправи и уви опашката си около белите си крачета. Имаше жълти очи, забелязах, и светлината на свещта заигра в тях. Тя го даде на мен. Беше честна размяна.
— За какво? Какво има да размени една котка?
Златист блясък се появи в жълтите очи и разбрах, че съм го обидила. Бях обидила котка. Просто една котка. Защо тогава по гърба ми пробяга тръпка на страх? Сетих се, че майка ми ми казваше да не ме е срам да се извиня, когато съм сбъркала. Казваше, че ако били спазвали това правило, това щяло да спести и на нея, и на татко ми много неприятности. След това въздишаше и добавяше, че никога не трябва да си мисля, че едно извинение може напълно да заличи това, което съм направила или казала. Все пак си струваше да опитам.
— Моля за извинение — казах искрено. — Не знам много за котките, защото никога не съм имала котка. Мисля, че без да искам, те обидих.
Да. Два пъти. Идеята, че човек може да „има своя котка“ е също много обидна. Изведнъж вдигна едно от задните си крачета към тавана и започна да се чеше с другото. Разбрах, че така ме обижда. Реших да го изтърпя мълчаливо. Той продължи с това нелепо дълго. Започнах да измръзвам. Хванах скришом края на наметалото и го загърнах около раменете си.
Когато най-после свърши, той отново съсредоточи кръглите си немигащи очи върху мен. Дадох ѝ сънища. Легнах до нея и мърках през дългата студена нощ. Беше лошо ранена. Умираше. И го знаеше. Сънищата ѝ бяха тъмни, с остри ръбове, пълни с лицата на онези, които бе провалила. Сънуваше тварите, които бяха вътре в нея, гризяха и пълзяха през вътрешностите ѝ. Влязох в сънищата ѝ и в тях бях Котката на котките, невъобразимо могъща. Подгоних и избих онези, които я бяха наранили. Изподрах ги с ноктите си и им изтръгнах червата. Към зазоряване, когато сланата бе най-студена, обещах да те доведа при нея и тя щеше да бъде открита и съобщението ѝ доставено. Тя ми благодари и ѝ казах, че топлината на наметалото ми е била приятна. Точно тогава тя каза, че ще е мое, когато си отиде.
Разказът му кънтеше от истина. Чак до последното твърдение. Знаех, че лъже. Той знаеше, че знам, че лъже. Усмихна се лениво, без устата му изобщо да се раздвижи. Предизвикваше ме да оспоря разказа му. Дълбоко в сърцето ми Вълкът Баща изръмжа, тихо и гърлено. Не харесваше тази котка, но ръмженето му трябваше да предупреди колкото мен, толкова и хитрия котарак.
— Добре. Ще оставям наметалото тук нощем, за да го използваш.
Размяна, предложи той.
Аха. Погледнах го.
— Какво имам аз, което би могла да иска една котка?
Очите му се присвиха. Котката, на която е позволено да спи до кухненската камина, има кошница с меко одеяло. И билка…
— Котешка мента. И отрова за бълхи. — Знаех това. Майка ми бе започнала традицията.
Искам същото. И ако ги видиш, че ме гонят с метла, трябва да изкрещиш и да им се скараш, и да ги плеснеш, така че никога повече да не го правят.
— Мога да направя това.
И трябва да ми носиш вкусни неща. В чисто блюдо. Всеки ден.
По някакъв начин се беше доближил до мен. Бавно се качи в скута ми и се намести.
— Мога да правя това — съгласих се.
И когато пожелая да ме погалят, трябва да ме погалиш. Но само ако аз го пожелая. Беше се превърнал в черно кръгче в скута ми. Вдигна едната си предна лапа, разпери дълги и много остри нокти и започна да ги почиства.
— Добре. — Много внимателно отпуснах ръце върху него. Пръстите ми потънаха в гъста черна козина. Беше толкова топъл! Внимателно опипах хълбока му. Намерих две трънчета и един репей и ги махнах. Краят на опашката му оживя, вдигна се и се уви около китката ми. Беше изключително мило. Пъхнах пръстите си под брадичката му и нежно го почесах. Той вдигна глава и странен прозрачен клепач се повдигна и покри полузатворените му очи. Преместих ръката си, за да го погаля по ушите. Мъркането му се усили. Очите му станаха на цепки.
Известно време само седяхме така. Той бавно започна да се отпуска на хълбок. Разчесах сплъстената козина на корема му.
А после внезапно като нападаща змия той ме одра по ръката — веднъж, два, три пъти, — скочи на пода и се изниза в тъмното. И сянка на мисъл нямаше, която да обясни защо го направи. Притиснах кървящата си китка до гърдите си и стиснах зъби, за да понеса парещата болка. Сълзи опариха очите ми. В сърцето ми Вълкът Баща изръмжа в съгласие. Котките са проклети същества. Никога не им вярвай и не говори с никоя. Надявам се, че си научила нещо.
Научила бях, но не бях сигурна какво. Станах бавно, изведнъж разтревожена колко ли време е минало. Сбрах наметалото и го сгънах припряно. Върнах го на мястото му на лавицата и захлупих купата с хляб с капака. Малък потаен крадец!
Можех да се науча от него.
На заранта, неканена, Грижливка дойде да ми помогна да стана, да се измия, да се среша и след това да се облека. Всичко това беше много дразнещо. Никой освен майка ми не беше правил изобщо такива неща, а тя ги правеше с весело бърборене, докато споделяше с мен плановете си за деня. Грижливка, реших, щеше да е по-добре да я нарекат Припряна. Или може би Кисела, защото днес беше нацупена все едно всяко нещо в гардероба ми ѝ киселееше в устата. Дръпна ризата през главата ми и още преди да се е отпуснала на раменете ми вече ми навличаше туниката върху нея. Дръпна ръкавите да ги изравни и след това, без да пита, бръкна под туниката ми, за да издърпа ризата надолу. Питаше ме за неща, които никога не бях имала, като фиби или поне брилянтин, за да ми приглади косата. Попита ме къде ми са обиците и се стъписа, че дори нямам дупки в ушите си. Възкликна, ужасена от състоянието на чорапите ми, намери по-дебел чифт и каза, че обувките ми били позор за домакинството.
Може би смяташе, че ме ласкае с възмущението си и че аз го споделям. Всъщност това само ме накара да се почувствам по-дребна и плаха. Не можех да намеря думи, за да защитя себе си или облеклото си. Сложих си колана с ножа, за кураж. Грижливка изсумтя неодобрително и клекна пред мен.
— Това не се носи така — каза ми. Запазих мълчание, когато тя взе колана ми и припряно проби нова дупка с нейното ножче, а след това ми го постави така, че да стяга кръста ми, вместо да виси на бедрата ми.
Когато свърши с дърпането на косата ми и оправянето на туниката ми, ме изправи пред огледалото. За моя изненада, изобщо не изглеждах толкова зле нагласена, колкото се боях. Усмихнах се на отражението си и казах:
— Мисля, че от месеци не съм изглеждала толкова хубаво. Благодаря ви, госпожо Грижливка.
Думите ми като че ли я стъписаха и както беше клекнала до мен, тя се люшна назад и ме зяпна, големите ѝ кафяви очи бяха станали много широки.
— Чакаш тук — каза изведнъж. — Чакаш тук и не мърдаш.
Подчиних ѝ се и преди да имам време да се зачудя защо правя каквото ми нарежда една слугиня, тя се върна.
— Сега, ще искам тези да ми ги върнеш, когато приключиш с тях. Струват ми доста пари и съм ги носила не повече от десетина пъти. Тъй че държиш китките си настрана от всичко лепкаво и мазно. Мислиш ли, че можеш да го направиш?
Не изчака за отговор или разрешение. Нагласи маншетите от кремава дантела на ръкавите на долната ми блуза, а след това добави яка също като тях. Бяха ми големи, но тя извади игла с вдянат конец изпод яката на ризата си и бързо ги прибра. Огледа ме, щом приключи, малко намръщено. После въздъхна леко.
— Добре. Ще ми се дъщерята на дома, поставена под моя грижа, да е по-добре нагласена от кухненските слугинчета, но това ще свърши работа за днес, а след час ще кажа на Ревъл какво мисля! Хайде марш на закуска, кукло! Да, не се съмнявам, че ще ми трябва поне час, докато оправя стаята на лейди Шън. Всяка сутрин все същото — десетина поли разхвърляни из стаята, и още толкова хубави блузки. Виж, ти си държиш нещата изрядно. Никога не ми е трябвало повече от десет дъха, за да ти оправя стаята.
Премълчах, че дори не бях знаела, че ми оправя стаята. Бях приела без въпроси, че някой се грижи за умивалника ми, каната и нощното гърне, също както бях приела, че чаршафите ми се перат веднъж месечно.
— Моите благодарности за грижата, която положихте за мен — казах, щом ми хрумна, че това не са особено приятни задачи.
Бузите ѝ отново порозовяха.
— Ама за нищо, лейди Пчеличка. Хайде, марш! Надявам се уроците ви да вървят добре.
Очакването в мен се бореше със страха. Исках да ида направо в класната стая. Исках да избягам и да се скрия в тайното ми място. Вместо това слязох на закуска. Татко ми беше там, чакаше ме. Не беше седнал, а крачеше из стаята, сякаш и той беше изнервен. Обърна се към мен, когато влязох, и очите му се разшириха. После се усмихна.
— Добре. Определено изглеждаш готова да започнеш новите си занимания.
— Грижливка ми помогна — казах му. Докоснах дантелата на шията си. — Яката и маншетите са нейни. Изненада се, че нямам обици. А след това каза, че няма да позволи кухненските момичета да ме засенчват.
— Не биха могли изобщо да го направят, дори да беше в дрипи и мръсотия.
Само го изгледах.
— Не казвам, че изглеждаш дрипава или мръсна! Не. Не! Просто имах предвид, че все едно… — Спря и изглеждаше толкова комично тъжен, че не можах да не се засмея.
— Всичко е наред, тате. Не че не ме виждат всеки ден облечена както обикновено. Няма да излъжа никого.
Баща ми изглеждаше притеснен.
— Не мисля, че целта ни е да лъжем когото и да било, Пчеличке. По-скоро, обличаш се по начин, който показва уважение към писаря, който те учи. — И добави по-бавно: — И за да покажеш истинското си положение в домакинството. — Спря и усетих, че трескаво премисля нещо. Оставих го, защото умът ми изведнъж се оказа също толкова зает.
Внезапно ме споходи ужасна мисъл. Ученето бе нещо, което щях да правя четири от всяка ръка дни. Означаваше ли това, че ще се обличам така всеки ден? Означаваше ли, че всяка сутрин Грижливка ще нахлува в стаите ми, за да ме приготви? Бавно осъзнах, че ще са четири пълни дни, преди да мога след това да правя каквото си поискам с утрото си! Никаква езда повече сутрин. Не че беше имало някаква, откакто избухнах с Настойчивост. Но си мислех, че рано или късно, все някак си, ще оправя нещата с него. Но това, че сутрините ми бяха отнети, беше завинаги. Почти всеки ден щях да съм принудена да се разправям с хора, които не харесвах, в училищната стая. И дори на масата за закуска…
— О, Пчеличке, каква изненада! Сресала си се. Приличаш почти на момиче тази сутрин.
Обърнах се при поздрава на Шън. Ридъл беше влязъл след нея в стаята. Тя ми се усмихваше. Баща ми изглеждаше разколебан, а веждите на Ридъл се бяха вдигнали почти до косата. Усмихнах ѝ се на свой ред и внимателно приклекнах в реверанс.
— Благодаря, Шън. Ти самата изглеждаш почти като добре възпитана дама днес. — Гласът ми бе гладък като сладък крем. Щеше да е почти комично да гледам как изражението на баща ми превключва от несигурност в тревога, ако не беше влязъл писар Фицбдителен, тъкмо навреме, за да чуе думите ми. И само моите думи, без коментара, който ги беше предизвикал. Хвърли ми поглед, какъвто щеше да е заслужило някое гадно и непочтително дете, а после поздрави Шън топло и я придружи до стола на масата все едно я спасяваше от някое малко и своенравно животинче.
Забелязах, че Шън не започна да се храни веднага, а изчака докато Фицбдителен се настани до нея. Бяха крайно общителни сътрапезници, говореха с татко ми и Ридъл, но не отделиха нито дума, нито поглед за мен. Подаваха си храна един на друг и Шън му наля още чай. През повечето време гледах в чинията си и се хранех. Когато все пак погледнех крадешком към тях, съчетаната им красота късаше сърцето ми с ревниви нокти. Наистина изглеждаха все едно бяха излети от един и същи калъп, създадени бяха, за да си подхождат. И двамата имаха същите лъскави къдрици, решителни брадички и изящни носове. Погледите им бяха изпълнени с възхищение един към друг, сякаш се гледаха в тоалетно огледало. Върнах поглед към чинията и се престорих на страшно заинтересована от наденицата.
Баща ми предлагаше на Ридъл пушен бут, вина от избата и пушена речна риба, които да закара в замък Бъкип. Ако Ридъл се съгласеше с всичко това, щеше да натовари цял фургон. Но той настояваше, че трябва да пътува леко и че щял да се опита скоро да намине пак.
Ушите ми доловиха откъслеци от думите на Шън.
— … се преструвам, че не ме занимава. Но също така се радвам, че вече сте достатъчно добре, за да преподавате. Един ден, пълен с полезни занимания, е, вярвам, най-добре за децата. И дисциплина. Ще бъдете ли достатъчно строг, как мислите?
Гласът на Фицбдителен беше нисък и мек, като мъркане на голям котарак.
— Много строг като за начало, смятам. По-добре да започнеш с твърда ръка, отколкото да се опиташ да наложиш дисциплина по-късно.
Сърцето ми изстина.
Привършихме закуската и нашият писар пожела на баща ми добър предобед. Когато погледна към мен, не се усмихна.
— Очаквам да ви видя веднага в класната стая, лейди Пчеличка.
Малко учтивост можеше да промени мнението му за мен.
— Ще ви последвам веднага, писар Фицбдителен.
Той погледна баща ми вместо мен и каза:
— Държа учениците ми да ме наричат писар Лант. Нищо не е за младите да го запомнят.
— Както желаеш — отвърна баща ми, но знам, че споделяше мисълта ми. Името не го клеймеше като незаконен син всеки път, когато се изречеше.
Изчаках кротко, докато учителят ми пожелае на Ридъл успешен ден, а след това го последвах мълчаливо към класната стая. Все още леко накуцваше, но се стараеше да крачи отривисто. Следвах го толкова бързо, колкото можех, без да затичам. Нищо не ми каза, нито погледна назад, за да види дали не изоставам. Колкото и глупаво да изглежда, сърцето ми се късаше, а неприязънта ми към Шън къкреше, готова да кипне. Щях да сложа умрели плъхове в гардероба ѝ. Не. Това само щеше да донесе неприятности на Ревъл, а той беше добър с мен. Опитвах се напразно да измисля някакъв гаден номер, който да не създаде неприятности на някой друг. Толкова нечестно беше, че просто защото тя бе красива и пораснала, можеше да спечели цялото внимание на всеки мъж в домакинството. Те бяха МОЯТ баща, приятелят на МОЯТА сестра и учител, изпратен да учи МЕН, но само с едно кривване на главата Шън като че ли можеше да ги направи нейни. А аз бях безсилна да я спра.
Бях изостанала доста зад дългите му бързи крачки. Той стигна до вратата на училищната стая, спря и погледна през рамо към мен с леко раздразнение. Изчака ме мълчаливо и се отдръпна, за да ме пусне да изтичам в стаята пред него.
Спрях изумена на прага. Никога не бях виждала толкова много деца на едно място — и всички те станаха, когато влязох. Изглеждаше странно и застрашително, както когато някое дърво се изпълни с грачещи врани или пчели се завихрят на рояк, преди да напуснат кошера. Стоях неподвижно, без никаква представа къде да отида. Погледът ми се зарея над тях. Някои познавах от предишни срещи, някои бях зървала мимоходом, а две ми бяха съвсем непознати. Елм и Лея бяха там, чисти и спретнати, облечени в зеленото и жълтото на Върбов лес, а не с вечните им кухненски престилки. Тафи също беше там, с прост жакет и панталони. Мръщеше се, скръстил ръце на гърдите си, явно недоволен. Видях Настойчивост най-отзад, лицето му толкова изтъркано, че изглеждаше зачервено, косата му беше вързана на опашка. Облеклото му беше спретнато, но явно беше видяло не един собственик. Момчетата до него бяха другите ратайчета от конюшните — Лукор, Реди и Оутил. Имаше един младеж, когото бях виждала да работи в градините, и едно момче и едно момиче, които бях виждала да се грижат за гъските. Толкова много! Поне десетина лица ме зяпаха втренчено, докато стоях замръзнала.
Глас зад мен каза неодобрително:
— Лейди Пчеличка, ще благоволите ли да се отместите от прага, за да мога да вляза?
Дръпнах се от пътя му и изведнъж осъзнах, че децата бяха станали за писаря, не заради мен. Почувствах се малко по-добре, докато пристъпвах плахо в стаята и погледите им се отместиха от мен към Фицбдителен.
— Доволен съм, че виждам такава акуратност — поздрави ги той. Стори ми се, че долових в гласа му нотка на стъписване. Беше ли изненадан също като мен от това колко много деца се бяха събрали? Той си пое дъх. — Ще се обръщате към мен с „писар Лант“. Тук съм, за да ви преподавам. Лейди Копривка беше изключително щедра, като изпрати наставник, който да обучава децата от имението ѝ. Искам всички вие да осъзнаете колко рядка е такава щедрост. Надявам се, че ще проявите подобаващата се благодарност, като покажете отлично поведение и се отдадете усърдно на своите занимания. Ще започнем незабавно. Нека всеки от вас си намери място и се настани. Мисля, че първата ми задача ще бъде да определя колко вече знаете.
Една пейка предлагаше места за четирима. Елм и Лея бързо си присвоиха две от местата, а момичето и момчето с гъските заеха другите две. Тафи, още едно голямо момче и Настойчивост седнаха на камината, с гръб към огъня. Другите се заозъртаха, а след това се смъкнаха на пода и насядаха с кръстосани крака. Аз седнах в края на групата, на килима с тях. Градинското момче ме погледна, усмихна се срамежливо и извърна очи. Две от другите се изместиха по-надалеч от мен. И двете миришеха на овце. Писар Фицбдителен отиде до масата и се настани там.
— Ще трябва да поръчам повече дъсчици — рече той, колкото на нас, толкова и на себе си. — И да помоля Ревъл да донесат пейки.
След това посочи децата на пейката.
— Ще започна с вас. Моля, ставайте един по един и ми кажете какво учение сте имали вече. — Погледът му обходи стаята. — Сигурен съм, че останалите ще изчакате кротко, докато го правя.
Децата се спогледаха. Не беше избрал да говори първо на мен. Зачудих се дали си мислят, че вече знае всичко за мен, или, като мен, че това показва, че вече не ме одобрява. Бях си отбелязала, че приписа щедростта на лейди Копривка вместо на баща ми и че говори, че е дошъл да учи децата на имението. Никакво споменаване, че аз споделям учителя си с тях. Не. Беше ме събрал наедно с всичките други ученици. Както го бях направила и аз, осъзнах изведнъж, когато се бях настанила на пода с другите. Грешка. Как можех да я поправя? Исках ли да я поправя?
Някои от децата веднага се наместиха в по-удобни пози, понеже препитването явно щеше да отнеме доста време. Тафи седеше намръщен. Извади ножа си и започна да си чисти ноктите. Децата на градинаря се озъртаха учудено. Настойчивост седеше напрегнато като куче.
Писар Лант повика първо Елм. Сгънах ръце в скута си, забих очи в пода и заподслушвах с всичка сила. Тя можеше да брои, разбира се, и да прави прости сметки, стига да не отиваха много над пръстите на ръцете ѝ. Не знаеше буквите, нито можеше да чете или пише, освен името си. Можеше да назове всички херцогства в Бък и знаеше, че Халкида е опасна за нас. Останалото от географията ѝ беше мътно. Аз знаех повече от това, но не чак толкова много, че да се чувствам сигурна в себе си.
Лея имаше приблизително същото ниво на ученост като Елм, освен че можеше да разчете имената на някои подправки, понеже я караха да носи бурканчетата от лавиците. Момичето с гъските се казваше Бръшлян. Не четеше и не пишеше, но двамата с брат ѝ си играеха на аритметика, за да мине времето. Брат ѝ се казваше Смърч и беше достатъчно висок, за да отговаря на името си. Той също не знаеше буквите, но явно беше възбуден от възможността да ги научи. Беше бърз с числата като сестра си, докато нашият писар му поставяше задачи като „Дванайсет гъски плували във водата и още седемнайсет кацнали, докато пет отлетели. После двайсет и две гъсенца излезли от тръстиките. Бича жаба изяла едно. Колко гъски и гъсенца останали?“ Смърч отговори бързо, но добави, малко поизчервен, че не всички числа трябва да са за гъски. Фицбдителен го похвали за бързия му ум и жаждата му да учи и повика Настойчивост.
Настойчивост стана и отговори почтително, че не знае буквите и четмото. Можеше да смята „достатъчно добре, за да си свърша работата“. Подхвърли, че баща му е пожелал да учи повече, и добави, че уважава волята на баща си, понеже той знае какво ще е най-добре за него.
— Както и аз — каза писарят.
Даде на конярчето няколко прости аритметични задачи и видях как пръстите на Настойчивост се размърдаха, докато пресмяташе отговора. Страните и ушите му бяха по-зачервени, отколкото на леден вятър, и веднъж, когато се запъна, се озърна към мен. Престорих се, че не виждам.
Общо взето същото беше и с другите ученици. Забелязах, че повечето от тях като че ли са наследили нивото на ученост, което имат родителите им. Оутил, също от конюшните, понякога помагаше в носенето на провизии. Можеше да чете малко и майка му искала от него да научи повече четене и писане, за да може да ѝ помага. Момчето на градинаря, за моя изненада, можеше да пише името си и да чете прости думи, но числата не му се удаваха много.
— Но ще се уча с готовност — заяви той.
— Радвам се — отвърна учителят ни с усмивка.
Когато повика Тафи, той се надигна мързеливо. Подигравателната му усмивка не убягна от вниманието на Фицбдителен и той каза:
— Изправи се. Име? — И вдигна перото си над листа.
— Тафи. Тате работи в лозята. Мама прескача понякога да помогне с ягненето, когато самата тя не е тръснала бебе. — Обърна се към другите деца, подсмихна се и добави: — Тате вика, че е най-щастлива с голям корем или с някое на цицата.
— Нима? — Учителят ни беше невъзмутим. И понеже Тафи говореше така, че да го чуем всички, също го попита високо: — Можеш ли да четеш и да пишеш, момче?
— Тц.
— Приемам, че искаше да кажеш: „Не, писар Лант“. Сигурен съм, че ще се справиш по-добре, когато ти задам следващия въпрос. Можеш ли да смяташ? На хартия или наум?
Тафи облиза долната си устна.
— Смятам, че не ща да съм тука.
— Но си тук. И както желае баща ти, аз ще те уча. Върни се на мястото си.
Тафи се замъкна обратно. Беше мой ред. Бях последна. Изправих се и тръгнах към масата на писаря. Той още си записваше за Тафи. Тъмните му къдрици бяха оформени в съвършени спирали. Погледнах почерка му. Беше чист и четлив дори както го гледах наопаки. „Нахален и нежелаещ да учи“, беше отбелязал до името на Тафи.
Вдигна очи и аз отдръпнах погледа си от листа, за да срещна неговия. Очите му бяха меко кафяви, с много дълги мигли. Бързо погледнах пак надолу.
— Е, лейди Пчеличка, ето, че е ваш ред. — Говореше тихо. — Искреното желание на лейди Копривка е да се научите да четете и пишете. Поне толкова, колкото сте способна. Смятате ли, че можете да направите това, за нея? — Опитваше се да се усмихва мило, но беше фалшива доброта.
Бях стъписана и уязвена, че ми говори толкова снизходително. Много по-лошо беше, отколкото когато ме бе погледнал по-рано с презрение заради лошото ми държане. Вдигнах очи към него, после ги извърнах настрани. Не заговорих високо, но се постарах да оформя всяка дума толкова ясно, колкото можех. Знаех, че понякога речта ми все още е неясна и приглушена. Щях да се погрижа днес да не е така.
— Вече мога да чета и пиша, сър. И мога да пресмятам наум числа до двайсет. Ако имам сметало, е по-лесно. Повечето пъти. Но не бързо. Запозната съм с местната география и мога да покажа всяко херцогство на картата. Знам „Дванайсетте лечебни билки“ и други учещи стихчета. — Последното беше дар от майка ми. Бях забелязала, че никое от децата не бе споменало за учещи стихчета.
Писар Лант ме изгледа предпазливо, сякаш ме подозираше в нещо.
— Учещи стихчета?
Покашлях се.
— Да, сър. Например за котешка мента стихчето започва с: „Разсадиш ли я без време, котаракът ще я вземе. Ако много ги посееш, котката ще се разсее.“ Така първото, което трябва да се знае за тази билка, е, че ако опиташ с разсад в градината, котките ще го изядат. Но ако засееш семена, ще покълнат много и докато не почнат да миришат, котките няма да им обръщат внимание и растенията ще могат да избуят.
Той се покашля.
— Хитроумно стихче, но не е нещо, което може да се смята за учене тук.
Някой се изкикоти. Усетих как в лицето ми нахлу кръв. Мразех светлата си кожа, която издаваше толкова явно унижението ми. Съжалих, че не бях избрала да споделя някое от най-простите стихчета на мама.
— Знам и други, сър, които може би са по-полезни.
Той въздъхна и затвори за миг очи.
— Сигурен съм, че знаете, лейди Пчеличка — отвърна все едно не желаеше да ме уязви заради невежеството ми. — Но повече се интересувам да видя писането ви, сега. Можете ли да ми напишете няколко букви? — Бутна един лист към мен и ми подаде парче креда. Да не би да си мислеше, че не знам какво е перо?
Унижението ми кипна в гняв. Посегнах към ръката му и взех тънкото му перо. Изписах грижливо: „Името ми е Пчеличка Беджърлок. Живея в имението Върбов лес. Сестра ми е лейди Копривка, Майсторка на Умението при Негово величество крал Предан на Шестте херцогства.“ Вдигнах перото, огледах критично написаното и след това му го дадох, за да го прочете.
Беше наблюдавал писането ми със зле прикрита изненада. Сега огледа за миг листа с неверие. После ми го върна.
— Напиши: „Днес започвам да уча при писар Лант“.
Направих го, по-бавно, защото открих, че не съм сигурна как се пише „Лант“, с „т“ или с „д“. Отново му го върнах. А той бутна към мен черна восъчна табличка, на която беше изписал думи. Никога не бях виждала такова приспособление и пръстът ми леко пробяга по восъчното покритие на дървената плочка. Беше писал със стило, врязал думите във восъка бързо и изящно.
— Добре. Можеш ли да четеш, или не? — Тонът му беше предизвикателен. — На глас, моля.
Зяпнах думите. Изговорих ги бавно:
— Порочна лъжа е да се преструваш на невежа и неспособен. — Погледнах го отново, объркана.
— Съгласна ли сте?
Отново погледнах думите.
— Не знам. — Чудех се какво цели с тях.
— Добре. Аз бих се съгласил. Лейди Пчеличка, би трябвало да се засрамите от себе си. Лейди Копривка беше много загрижена за вас: мислеше, че сте глуповата и почти няма. Толкова я болеше за това как ще се справите в този свят, за това кой ще се грижи за вас, докато отраснете. А сега пристигам тук, убеден, че задачата ми е да ви дам основни знания в най-простите неща, и ви намирам напълно способна да четете и пишете. И доста дръзка към една дама, която заслужава почитанието ви. Тъй че, лейди Пчеличка, какво трябва да мисля?
Гледах една малка шупла в масата и ми се искаше да потъна в нея. Беше толкова сложно да му обясня. Искала бях само да не изглеждам странна на другите. Нямаше шанс. Бях твърде дребна за възрастта си и твърде интелигентна за годините си. Първото трябваше да е очевидно; да кажа на глас второто щеше да създаде впечатлението, че съм толкова самонадеяна, колкото и невъзпитана. Лицето ми пламна.
Някой заговори зад мен:
— Аха, прави се на малоумна, за да може да шпионира хората. Преследваше ме непрекъснато, а после ме вкара в беля. Всички го знаят. Обича да вкарва в беля.
Този път кръвта се изцеди от лицето ми и се почувствах замаяна. Едва успях да си поема дъх. Обърнах се и зяпнах Тафи.
— Това не е вярно — опитах се да извикам. Излезе накъсан шепот. Той ме гледаше с подигравателна усмивка. Елм и Лея кимаха утвърдително. Децата с гъските само гледаха ококорени и учудени. Погледът на Настойчивост се плъзна покрай мен и се спря на сивото небе зад прозореца. Другите деца просто ме зяпаха. Нямах съюзници тук. Преди да успея да се обърна и да погледна Фицбдителен, той ми нареди строго:
— Седни. Вече знам откъде да започна уроците ти. — Продължи да говори, докато се връщах на мястото си на пода. Съседите ми се издърпаха настрана от мен, сякаш неодобрението на учителя бе заразно. — Опасявам се, че не очаквах толкова много ученици и с толкова различно ниво на знание, тъй че не донесох достатъчно помагала. Имам шест восъчни таблички и шест стила за писане на тях. Тях ще трябва да ползвате заедно. Хартия имам и съм сигурен, че можете да намерите добър запас гъши пера за писане. — Тук децата с гъските се усмихнаха и се разшаваха радостно.
— Но няма да използваме пера, мастило и хартия, докато не ги заслужите. Изписал съм буквите големи и ясни на хартии и всеки от вас ще получи една от тях, за да ги вземете със себе си. Всяка вечер искам да проследявате буквите с пръстите си. Днес ще упражним формите на всички букви и звуците на първите пет. — Обърна се към момчето на градинаря и добави: — Тъй като вече си доста способен, Лютиче, няма да те отегчавам с тези упражнения. Тук имам няколко чудесни свитъци и книги, които са свързани с градинарство и растения. Разгледай ги, докато работя с другите.
Лютиче засия от похвалата му, стана и взе един от свитъците, посветен на розите. Бях го чела няколко пъти и познах, че е дошъл от библиотеките на Търпение. Стиснах устни. Може би баща ми му беше казал да използва свободно книгите на Върбов лес. Когато ми връчи листа с буквите, не възразих, че аз също ги знам. Знаех, че това е наказание. Щях да бъда накарана да правя досадни безполезни упражнения, за да демонстрира презрението си към моята предполагаема „лъжливост“.
Той обикаляше между нас, като първо назоваваше всяка буква на глас, а след това ние повтаряхме и я проследявахме с пръст. Когато проследихме всичките трийсет и три, той ни върна на първите пет и попита кой може да си спомни имената им. След като не вдигнах ръка, ме попита все още ли се преструвам на неука. Не това беше намерението ми — бях решила да приема наказанието си в мълчание. Не го казах, а само забих поглед в коленете си. Той изсумтя в израз на досада и неприязън към мен. Не вдигнах очи. Посочи Смърч, който помнеше две от буквите. Лея знаеше една. Едно от децата на гледачката на гъски знаеше друга. Когато писарят посочи Тафи, той се вторачи в страницата, намръщи се и после каза: „Пий“, с откровена подигравка. Учителят въздъхна. Започнахме отново да повтаряме всяка буква, както той я казваше, и този път резултатите бяха по-добри, когато подкани едно от децата с гъските да изреди буквите.
Мисля, че това беше най-дългата сутрин в живота ми. Когато Лант най-после ни пусна точно преди обед, гърбът ми се беше схванал и краката ме боляха от дългото седене. Бях прахосала една сутрин и не бях научила нищо. Не, поправих се наум, когато се олюлях на схванатите си крака и навих на руло листа си с буквите. Бях научила, че Тафи, Лея и Елм винаги ще ме мразят. Бях научила, че учителят ми ме презира и повече се интересува да ме наказва, отколкото да ме учи. И най-сетне, бях научила колко бързо могат да се променят чувствата ми. Увлечението към Фицбдителен, което бях отглеждала и подхранвала, откакто бе пристигнал, беше внезапно заменено от нещо друго. Не беше омраза. Имаше твърде много тъга, примесена с него, за да е омраза. Нямах подходяща дума за него. Как можех да нарека чувство, което ме караше да искам никога повече да не срещна това лице, при никакви обстоятелства? Изведнъж разбрах, че нямам никакъв апетит да обядвам на една и съща маса с него.
Входът през килера към леговището ми беше прекалено близо до кухните. Сигурна бях, че и Елм, и Лея ще са там, да сеят клюки за сутрешните уроци и след това да обслужат масата. А Фицбдителен щеше да е на масата. Не. Отидох в спалнята си и грижливо свалих труфилата на Грижливка. Докато прибирах дантелата, си спомних, че тя беше добра към мен. Както и Ревъл. Изведнъж ми хрумна да си помисля какво мога да направя, за да им покажа, че оценявам това и че съм им благодарна. Ами, след няколко дни баща ми беше обещал да ме заведе до пазара. Знаех, че Грижливка се беше възхитила на шишенцата ми с благоухания. Щях да взема едно за нея. А Ревъл? За него не бях сигурна. Може би татко ми щеше да знае.
Оставих настрана новата си туника и дебелите чорапи и се пъхнах отново в късата си и в старите си гамаши. След като се почувствах много повече като себе си, се шмугнах в старата си спалня и оттам — в лабиринта от стенни проходи. Този път тръгнах пипнешком, не ми трябваше светлина. Когато стигнах до бърлогата си, подуших топлината на спящия котарак. Докоснах спящото му тяло, увито отново в наметалото ни. След това го прекрачих и отидох в личния кабинет на баща ми. Взех една свещ, запалих я от камината и си избрах един свитък за Граблин Пророка, първия крал на Шестте херцогства. Беше с почерка на баща ми, вероятно негов препис от по-старо писание. Зачудих се защо го е оставил на писалището си. В бърлогата си се настаних удобно с възглавниците ми, свещта, одеялото, наметалото и един топъл котарак. Бях си мислила само да споделя топлината на наметалото; не бях знаела колко много горещина може да излъчва една котка. Беше ни доста удобно, а когато той се събуди, ми се стори съвсем честно да си разделим коравия хляб и наденицата, станали обедната ми храна.
Сирене?
— Нямам. Но ще донеса. Изненадана съм, че те намирам тук. Затворих входа в килера последния път, когато излезе.
Този лабиринт е пълен с дупки. Много. И ловът тук е добър. Мишки, плъхове. Птици в горните части.
Притихна, промъкна се пак под наметалото и се сгуши до мен. Продължих да чета, като се забавлявах, опитвайки се да отсея ласкателствата от фактите в това описание на древния ми предтеча. Граблин дошъл, победил жалките диваци, опитали се да отблъснат него и хората му, и превърнал Бъкип от грубото дървено укрепление, което превзел, в укрепена със стена крепост. Самият замък беше нараствал много години, строен главно от нападалите камъни, с които толкова изобилстваше този район. Много от тях били всъщност съвършено изсечени блокове.
Баща ми беше направил няколко бележки между редовете на тази част. Изглежда, го беше заинтересувало това, че замък Бъкип явно е бил издигнат първо като дървено укрепление върху съборените каменни основи на по-древна цитадела. Беше пресъграден в камък, но той бе изписал няколко въпроса, като например кой е построил първоначалното укрепление от обработени камъни и какво е станало с него. А на едната страна имаше малка рисунка на онова, което според него беше стояло като каменни стени, когато дошъл Граблин. Явно татко ми вярваше, че вече е имало много от замъка и че Граблин само е престроил онова, което някой друг е съборил.
Котаракът се надигна миг преди да усетя, че татко ми е в кабинета си. Когато затвори вратите и след това дръпна резето, котаракът изхвърча като космата мълния и изчезна в тъмното. Грабнах наметалото, свих го на топка и го пъхнах в долапа. Нямаше време да скрия свитъка, който бях взела от кабинета, преди баща ми да дойде. Вдигнах очи към него и той ми се усмихна.
— Е, ето те и теб!
— Да — съгласих се.
Той седна до мен. Изчака за миг и след като не казах нищо, започна с:
— Липсваше ми на обяд. Не дойде да се нахраниш с нас.
— Не бях гладна — отвърнах.
— Разбирам.
— И след дългата сутрин сред толкова много хора исках да съм сама за малко.
Той кимна и тъжната му усмивка ми подсказа, че разбира тази нужда. Потупа свитъка с показалеца си.
— И какво е това, което четеш?
„Бъди искрена.“
— Взех го от твоя рафт. За Граблин Пророка е, как вдигнал първото укрепление на скалите над град Бъкип.
— Хм. Градът е от много по-късно.
— А развалините? Те откъде са се взели?
Той смръщи чело.
— Моето предположение е, че е било укрепление на Праотците. Същият камък е използван в изправените камъни наблизо, Свидетелските камъни.
— Но нали Праотците са притежавали всякакви видове мощна магия. Защо ще им трябва укрепление? Кои са били враговете им? И кой е унищожил замъка първия път?
— Виж, това е много добър въпрос. Не много хора са го задавали и доколкото знам, никой не може да отговори на него.
Разговорът замря и за да кажа нещо, изтърсих:
— Бих искала някой ден да посетя замък Бъкип.
— Нима? Тогава ще го посетиш. — Замълча отново, а след това заговори сякаш думите бяха болезнени за него. — На обяд учителят ти говори за урока днес.
Замълчах си. Колкото и да беше нелепо, съжалих, че котаракът не е с мен.
Баща ми въздъхна.
— Похвали децата на гледачката на гъски за уменията им в аритметиката. И беше много доволен, че Лютиче може да чете и пише.
Изчаках. Той се покашля и добави:
— Лейди Шън попита каква полза има от смятането за дете, което ще израсне като гледач на гъски. Или какво би могъл да прочете един градинар на земята или в листата. Не вижда никакъв смисъл да се образоват децата на слуги.
— Ревъл може да чете, да пише и да смята — изтъкнах аз. — Мама често му даваше списъци и той взимаше пари и купуваше неща, които тя искаше на пазара, и донасяше точното количество. Дори една гледачка на гъски трябва да знае достатъчно числата, за да преброи яйцата в полога! А Лютиче ще научи много от четене на свитъците на Търпение за растения и градинарство. Готвачката Нътмег знае да чете и да пише и пресмята колко чувала брашно и колко солена риба ще ѝ трябва за зимата.
— Добър довод — одобри баща ми. — Също като този, който предложих на Шън. Е, след това попитах Лант как си се справила ти.
Лант. Баща ми вече го наричаше Лант, сякаш ми беше братовчед. Погледнах увитите си в одеялото стъпала. Бяха по-топли, когато котаракът беше тук. Почувствах се малко зле, сякаш нещо ужасно се беше вмъкнало в стомаха ми и се беше загнездило там.
— Не ми хареса това, което чух — каза тихо баща ми.
Нямах си никой на света, който да ме обича. Преглътнах. Думите ми излязоха без дъх.
— Не можах да обясня. — Тръснах глава и усетих как сълзите изчезнаха от очите ми. — Не. Той всъщност не искаше да обясня. Смяташе, че знае кое е истината, и не искаше да се окаже, че греши.
Свих колене до гърдите си, дръпнах ги силно, искаше ми се да можех да си счупя краката. Искаше ми се да мога да се унищожа, за да се спася от тези ужасни чувства.
— Взех твоята страна, разбира се — каза спокойно татко ми. — Укорих го, че не ме е попитал за интелекта ти. Или че не е говорил с теб преди да започнат уроците. Казах му, че се е заблудил за теб и че не си го излъгала. И му казах, че ще получи още един шанс да те учи на ниво, подходящо за това, на което си се научила сама. И че ако не може, би могъл да продължи да обучава другите деца, но че няма да позволя да си губиш времето. Че за мен ще е удоволствие лично да те уча на всичко, което смятам, че трябва да знаеш.
Каза го съвсем спокойно. Бях го зяпнала, не можех да си поема дъх. Усмивката му изглеждаше колеблива.
— Допускаше ли, че можеше да направя обратното, Пчеличке?
И тогава се хвърлих в прегръдката му. Той ме улови и ме прегърна, силно, но нежно. Въпреки това усетих гнева, който къкреше в него като горещо масло в затворено гърне. Заговори с такова ръмжене, че имах чувството, че говори Бащата Вълк.
— Винаги ще взимам твоята страна, Пчеличке. Права или погрешна. Точно затова трябва винаги да внимаваш да си права, за да не направиш баща си на глупак.
Отдръпнах се и го погледнах, зачудена дали не се шегува. Тъмните му очи бяха сериозни. Той разгада съмнението ми.
— Пчеличке, винаги ще предпочитам да повярвам първо на теб. Така че е сериозна отговорност да си права в това, което правиш. Това е договорът, който трябва да съществува помежду ни.
Никога не бях могла да издържа погледа му дълго. Извърнах очи и се замислих. Помислих за начините, по които вече го бях излъгала. Наметалото. Котаракът. Проучванията ми на тунелите. Крадените четива. Но не беше ли ме лъгал вече и той? Заговорих тихо.
— Това двустранно ли е? Че ако винаги взимам твоята страна, няма да се окажа глупачка?
Той не отговори веднага. По някакъв странен начин това ме зарадва, защото знаех, че го обмисля. Можеше ли да ми обещае, че мога винаги да вярвам, че това, което върши, е правилно?
— Ще се постарая, Пчеличке.
— Значи и аз ще се постарая.
— Тъй. Ще седнеш ли на вечеря с нас тогава?
— Когато му дойде времето — казах бавно.
— Дете, тук си от часове. Подозирам, че вече приготвят вечерята.
Беше твърде скоро. Стиснах зъби за миг и после попитах искрено:
— Трябва ли? Все още не се чувствам готова да седя срещу тях.
Той погледна ръцете си и усетих как в корема ми се отвори ужасна бездна.
— Трябва да го направиш, Пчеличке — каза тихо баща ми. — Искам да мислиш за новините, които Ридъл трябва да отнесе на сестра ти. Не искам Шън или Фицбдителен да гледат на теб като на недоразвита или непохватна. Тъй че, колкото и да си млада, трябва да овладееш себе си и чувствата си и да дойдеш на масата. Разбирам, много по-добре, отколкото можеш да си представиш, какво изпитваш към някой, който ти се е подиграл и те е наказал, след като трябваше да те учи. Ще ти е трудно да го повярваш, но не смятам, че той е вродено жесток човек. Мисля, че просто е много млад и склонен да вярва на думата на други преди да е открил някои неща за себе си. Смея дори да се надявам, че ще се окаже достоен за уважението ти и че би могло дори да ти е приятно да сте заедно. Макар че ще призная, че точно сега ми е трудно да се преструвам, че ми е приятна компанията му. Понякога подозирам, че той знае.
При последните думи гласът му спадна до тихо ръмжене и осъзнах, че баща ми е страшно ядосан на Фицбдителен. Щеше да спазва правилата на обществото, но това не заличаваше неприязънта, която писарят бе събудил в него. Погледнах ръцете си, отпуснати в скута ми. Ако татко ми можеше да го направи, ако можеше да сдържа гнева си и да се отнася вежливо с Фицбдителен, навярно и аз можех. Опитах се да си представя как седя на масата. Нямаше нужда да седя с наведена глава като виновна. Нито бях длъжна да му показвам колко лошо ме е наранил. Можех да бъда дъщерята на моя баща. Неподатлива на онова, което беше направил писарят. Уверена в достойнството си. Вдигнах брадичка.
— Мисля, че в края на краищата може би съм гладна.
Вечерята не беше приятна. Съзнавах, че и Шън, и Лант ме гледат, но никога не ме е бивало в издържането на нечий поглед. Тъй че гледах в чинията си и поглеждах само към баща си или към Ридъл. Не трепвах, когато Лея или Елм минеха близо до стола ми, но и не приех никаква храна от нито едно блюдо, което донесоха те. Видях ги как завъртяха очи и се спогледаха, когато се разминаха зад Ридъл, и изведнъж осъзнах, че той, колкото и да е стар, все пак е очарователен мъж. Елм определено застана много близо до стола му, когато поднесе храна. А Ридъл — усмихнах се победоносно наум — я забеляза не повече, отколкото щеше да забележи муха на стената.
През първата част от вечерята мълчах. Татко отново говореше с Ридъл за заминаването му за Бъкип. Шън и Лант бяха увлечени в разговор, прекъсван често от смеха ѝ. Бях чела стихотворение за едно момиче със „сребрист смях“, но този на Шън ми звучеше все едно, че някой е паднал по дълго стълбище с кошница с евтини тенекиени чинии. След като свърши с Ридъл, баща ми се обърна към мен и каза:
— Е, какво мислиш за Граблин Пророка и неговото нашествие в тази земя?
— Не бях мислила за това така — отвърнах. Наистина не бях. А след като си поех дъх, трябваше да попитам: — Тогава кой е бил тук преди Граблин и хората му да дойдат и да завладеят земята около устието на река Бък? Ръкописът казва, че костите на старата каменна цитадела били изоставени. Дали хората, които са живели тук, са същите като онези, които някога са имали укрепление там? Ти каза, че може първоначално да е било построено от Праотците. Тогава Праотците били ли са се, за да вземат тази земя?
— Ами… Били са предимно рибари, земеделци и козари, вярвам. Лорд Сенч се опита да намери повече писания от онези хора, но те, изглежда, не са доверявали знанието си на букви и ръкописи. Някои от бардовете твърдят, че корените на нашите най-стари песни са в техни песни. Но всъщност не можем да кажем „те“ или „тях“, защото ние всъщност сме наследници както на Граблин и неговите нашественици, така и на народа, който вече е бил тук.
Нарочно ли ми осигуряваше такава благоприятна възможност?
— Тогава, в онези дни, хората са учели неща от песни, така ли? Или поеми?
— Разбира се. Най-добрите менестрели все още рецитират най-дългите генеалогии по памет. Те, разбира се, са записани и на хартия, след като хартията е станала по-изобилна. Но менестрелите ги учат от устата на своите учители, не от хартия.
Ридъл слушаше също толкова съсредоточено като мен, а когато баща ми замълча, бързо се включи.
— Като онази песен, с която Хеп ни зарадва последния път, когато го видях, онази за Елд Среброкожия, приятеля на дракона?
Стиховете дойдоха в ума ми и излязоха от устата ми, преди да съм помислила:
— Край нямат неговите скъпоценности. Говорещ камък, бляскав барабан, целунат е от пекси сякаш.
— Какво е „целунат от пекси“? — попита Ридъл, а в същото време татко ми каза:
— Хеп ще е горд като разбере, че си запомнила песента му толкова добре! — После се обърна към Ридъл. — Целунат от пекси значи късметлия, във Фароу. Но не знам дали Среброкож е песен на самия Хеп, или е много по-стара.
Шън ги прекъсна рязко.
— Познавате Хеп Веселото сърце? Слушали сте го да пее? — Изглеждаше възмутена. Не, по-точно разгневена от ревност.
Татко ми се усмихна.
— Разбира се. Беше сирак и аз го осинових. И никога не съм бил толкова щастлив, колкото когато чух, че е приел това име. Весело сърце. — Обърна се отново към Ридъл. — Но доста се отдалечихме от въпроса на Пчеличка. Ридъл, кой според теб пръв е построил укреплението на онази скала?
Скоро тримата разсъждавахме над това, като Ридъл добави коментари за неща, които беше видял в по-долните нива на замък Бъкип. Видял нещо, което можело да са руни, много ерозирали, на стената на една от тъмниците. Баща ми говори за Свидетелските камъни и традицията на Бък там да се провеждат двубои, както и да се правят сватби. След като вече знаехме, че Свидетелските камъни са всъщност портали, които високо обучен в Умението може да използва, беше интригуващо да се разсъждава защо са били наречени Свидетелските камъни.
Чак когато вечерята отиваше към края си осъзнах, че баща ми беше повел разговора толкова внимателно, все едно беше контращурм на укрепление. Докато говорех с Ридъл и с него, напълно бях забравила за наранените си чувства. Усетих, че разговорът на Фицбдителен с Шън е секнал и той ни слуша внимателно. Шън ронеше на трохи парчето хляб в ръцете си и устата ѝ беше нацупена недоволно. Усетих всички тези неща едва когато баща ми се размърда на стола си и подхвърли небрежно:
— Е, писар Лант, какво мислите за теорията на Ридъл? Били ли сте някога в по-долните нива на замък Бъкип?
Фицбдителен трепна, сякаш бе смутен от това, че са го хванали да подслушва. Но бързо се съвзе и призна, че когато бил още юноша, слязъл в недрата на цитаделата с няколко от приятелите си. Било като предизвикателство, но когато стигнали много близо до килиите, един страж ги върнал със строго предупреждение и той никога повече не посмял да слезе там.
— Беше ужасно място. Студено, тъмно и влажно. Стражът ни заплаши, че ще ни натика в килия и ще ни държи докато някой не дойде да ни потърси. Всички избягахме. О, несъмнено има хора, които заслужават такъв затвор, но никога повече не поисках да го погледна.
— Несъмнено — каза баща ми ведро, но Бащата Вълк погледна от очите му за миг и в погледа му имаше искри черен гняв. Зяпнах го. Бащата Вълк живееше в другия ми баща? Това беше разкритие за мен и почти не проговорих, докато размислях през остатъка от вечерта.
Когато яденето приключи, баща ми ми предложи ръката си. Успях да не издам изненадата си, щом я поех и той ме поведе към дневната, където мъжете получиха бренди, а за Шън имаше червено вино. За моя изненада на подноса имаше чаша сайдер с подправки за мен. Баща ми подхвана разговора ни за Праотците и писар Лант се включи. Бях изненадана колко е ведър; бях очаквала, че ще е сърдит или саркастичен, защото баща ми беше казал, че предишният му укор към него е бил доста рязък. Все пак писарят като че ли беше приел поправката и два пъти дори заговори пряко на мен по начин, който не изглеждаше снизходителен или подигравателен. Много, много бавно, реших, че е приел, че е сгрешил в преценката и в отношението си към мен, и че вече иска да го поправи.
Забелязах, че гледа баща ми едва ли не с тревога, сякаш одобрението му е изключително важно. „Бои се от него“, помислих си. А след това си помислих колко глупава бях да не проумея, че писар Лант е много уязвим не само защото беше видял на какво е способен баща ми още като момче, но също така защото разчиташе на неговото гостоприемство, за да остане скрит и невредим. Ако баща ми го изгонеше, къде можеше да отиде? Колко време щеше да мине, докато го намерят и убият? Чувствата ми станаха много смесени. Зеленоокият яд на Шън затова, че Фицбдителен обръща повече внимание на баща ми и на разговора, отколкото на нея, беше много удовлетворителен. В същото време се чувствах неловко, че грубостта му към мен в края на краищата бе довела до това да се държи пред баща ми раболепно като кутре. Смълчах се и повече гледах и слушах, отколкото говорех, а накрая помолих за извинение, като казах, че съм уморена.
Тази вечер легнах в приятната си нова стая. Мислите ми бяха объркани и неспокойни. Сънят ме споходи късно, а на сутринта Грижливка отново се появи, задърпа ме и се засуети с косата ми. Благодарих ѝ за дантелата, но този път я отказах, обясних, че се боя да не я изцапам с мастило и креда. Мисля, че тя с облекчение прие спасяването ѝ от такова възможно бедствие, но ме посъветва когато баща ми ме заведе на пазара да си купя малко дантела, каквато ми хареса, и да поръчам на шивачката да ми я ушие. Съгласих се, но едва ли щях да го направя. Бях открила, че не си падам по дантели и обици. Майка ми се беше радвала на такива украшения и обичах да гледам колко хубаво ѝ стояха. Повече обаче ме влечеше да подражавам на простото облекло и стил на баща ми.
Когато слязох на закуска, взех с мен свитъка с буквите. Оставих го до чинията си, поздравих всички на масата много учтиво и след това насочих вниманието си към храната. Въпреки подкрепата на баща ми ми призля като си помислих за предстоящите уроци. Баща ми може и да беше убедил Фицбдителен, че не съм някаква малка лъжлива глупачка, и учителят ми може би вече се боеше да се отнася пренебрежително с мен, но това нямаше да ми помогне много с другите деца. Извиних се рано, станах от масата и тръгнах към училищната стая.
Някои от децата вече бяха дошли. Децата на гъсарката бяха тук, застанали близо до момчето на градинаря. Лютиче сочеше буквите на свитъка им и им казваше имената на всяка. Настойчивост чакаше, облечен в ливреята на конярче, която му стоеше много по-добре, и беше почти като нов. Не бях сигурна дали повече ми харесва в жълто и синьо, отколкото с простите кожени дрехи. Едното му око беше посиняло, а долната му устна бе подута. Изглеждаше противно, когато се усмихна и надебелялата устна се изпъна болезнено. Но се усмихна като ме видя, сякаш изобщо не се бяхме карали. Тръгнах към него напълно объркана. Можеше ли да е толкова просто? Просто да се престорим, че никога не сме се карали; просто да се държим един с друг отново като преди? Не изглеждаше възможно. Но бях решена да опитам. Отвърнах му с усмивка и за миг неговата стана по-широка. После той вдигна ръка към подутата си уста и изохка. Но усмивката в очите му остана.
— Настойчивост — поздравих го, когато бях на две стъпки от него.
— Лейди Пчеличка — отвърна той сериозно и дори леко се поклони все едно наистина бях пораснала лейди. — Точно вас се надявах да видя, преди да започнат уроците.
— Наистина ли? — Повдигнах скептично вежди в опит да прикрия колко се беше окрилило сърцето ми от думите му. Един съюзник. Само от един съюзник се нуждаех в тази окаяна учебна стая, и можех да изтърпя подигравките.
— Наистина. Защото съвсем се оплетох какви бяха тези две букви и нито баща ми, нито майка ми можаха да ми помогнат.
Говореше с тих глас, докато развиваше свитъка, и не го попитах защо не е помолил Лютиче. Аз бях тази, която можеше да попита без неудобство. Също както той можеше да ме учи да яздя. Без да си кажем и дума за това, двамата се отдръпнахме от другите. Застанахме с гръб към стената и разгънахме листовете си с букви все едно ги сравнявахме.
Казах тихо имената на първите пет букви и също толкова тихо Настойчивост ги повтори. Добави шепнешком:
— Приличат на кокоши стъпки и имат имена, които са просто звуци. Кой може да помни такива безполезни неща?
Никога не бях гледала на буквите в такава светлина. Но ги бях виждала през очите на майка ми преди да се родя и ги бях виждала сама, когато седях в скута ѝ вечер и тя ми четеше на глас. Когато премислих думите на Настойчивост, разбрах безсилието му. Опитах се да му предложа връзки.
— Първата, виждаш ли, тя прави звука в началото на името на Ревъл и има дълъг крак, също като неговите. А тази втората, която прави звука в началото на „вода“, има извивки тук, като вода, течаща над камък. — По този начин казахме имената не само на първите пет букви, а на цели десет. Толкова бяхме увлечени в тази нова игра на гледане на букви, че никой от нас не усети погледите на другите деца, докато Елм не се изкикоти по много гаден начин. Двамата вдигнахме глави и я видяхме как завъртя очи на Лея.
И тогава дойде учителят ни.
Когато мина покрай мен, подхвърли весело:
— Вие, лейди Пчеличка, нямате нужда от това!
И дръпна листа с буквите от вцепенените ми от изненада пръсти. Преди да успея да реагирам, ни извика да се съберем в училищната стая. Беше много по-енергичен, отколкото предния ден. Организира ни в групи, като събра деца на сходна възраст с по една восъчна дъсчица. Двамата с Лютиче ни прати в друг ъгъл на стаята. Даде ни един свитък за географията и посевите в Шестте херцогства и карта и ни каза да се запознаем с тях. Усмихна ни се и изражението му изглеждаше искрено. След като вече знаех, че страхът е причината за доброто му отношение, изпитах срам за двама ни. После той се огледа с раздразнение и попита строго:
— Къде е Тафи? Няма да търпя закъснения!
Децата се смълчаха. Няколко се спогледаха и разбрах, че тук има някаква тайна, която не знам. Настойчивост се беше съсредоточил върху табличката си. Видях как грижливо изписа една буква.
— Е? — попита писар Фицбдителен. — Знае ли някой къде е Тафи?
— У тях си е — каза Елм.
Едно от момчетата, които миришеха на овце, каза тихо:
— Той е зле. Няма да дойде днес. — И хвърли поглед към Настойчивост. Много лека усмивка изпъна подутата устна на конярчето. Изглеждаше много съсредоточен над листа си с буквите.
Фицбдителен вдиша шумно през нос. Денят едва беше започнал, но той вече говореше уморено.
— Деца, възложено ми е да ви уча. Не че това е най-голямото ми желание, но ми беше дадено като задължение и ще го изпълня. Приветствам вашите семейства затова, че разбраха колко разумно е да ви изпратят при мен. Много добре разбирам, че някои от вас не искат да са тук. Тафи вчера ми даде ясно да разбера, че гледа на уроците като на губене на време. Днес се преструва на болен, за да ме отбегне. Е, такива машинации няма да търпя.
Няколко деца се спогледаха озадачени от непознатата дума, но Настойчивост дори не вдигна очи от буквата си, когато каза тихо:
— Тафи не се преструва.
Всеки ли чу задоволството в гласа му, или бях само аз? Зяпнах го, но той не вдигна очи към мен.
Писарят заговори пак. Тонът му беше обвинителен.
— А твоите юмруци имат ли нещо общо с „чувства се зле“?
Настойчивост вдигна глава. Погледна писаря в очите. Знаех, че е само с няколко години по-голям от мен, но гласът му бе твърд като на мъж.
— Сър, моите юмруци бездействаха, докато устата му не изрече неверни неща за сестра ми. Тогава направих каквото би направил всеки мъж, когато семейството му е обидено.
Гледаше Фицбдителен в очите. Нямаше в него угризение за това, което бе направил, само увереност, че е прав.
В класната стая се възцари тишина. Чувствата ми бяха смесени. Дори не бях знаела, че Настойчивост има сестра. Нямаше я тук, тъй че беше или много по-малка от него, или много по-голяма. Или навярно родителите му не смятаха, че едно момиче трябва да чете и пише.
Никой от двамата не извърна очи, но писарят проговори пръв.
— Хайде да се върнем на уроците.
Настойчивост мигновено наведе очи към восъчната табличка и продължи внимателно да проследява с пръст буквата, която бе издълбал там. Прошепнах тихо едно изречение, което бях научила в един сън за млад бик. „С рога непорасли, той навежда глава и тръгва на бой.“