Убиецът на Шута

9. Детство

О, тези неща, които откриваме, и нещата, които научаваме твърде късно. Още по-зле е с тайните, които не са тайни, скърбите, с които живеем, ала не си ги признаваме един на друг.

Пчеличка не беше детето, за което се бяхме надявали. Криех разочарованието си от Моли и мисля, че тя правеше същото спрямо мен. Месеците се точеха бавно, а после и годината се изтъркаля, а виждах много малко промяна в способностите на дъщеря ни. Това състаряваше Моли, отразяваше се и на тялото ѝ, и на духа, след като не позволяваше на никой друг да се грижи за детето и сдържаше нарастващата си скръб. Исках да ѝ помогна, но детето явно отбягваше досега ми. За известно време потънах в униние, загубих апетит и воля да правя каквото и да било. Дните ми сякаш винаги свършваха със силно главоболие и киселини в корема. Будех се нощем и не можех да заспя отново, от тревога за детето. Бебето ни си оставаше бебе, малко и пасивно. Нетърпението на Сенч да планира образованието на Пчеличка и евентуалния ѝ брак се превърна в горчиво-сладък спомен. Някога бе имало време, когато можехме да се надяваме на такива неща. Но отминаващата година ни отне всички мечти.

Не помня на колко беше Пчеличка първия път, когато Моли се прекърши и заплака в прегръдката ми.

— Съжалявам, толкова, толкова съжалявам — каза и ми отне малко време докато проумея, че обвинява себе си за малоумното ни дете. — Бях прекалено стара — изхлипа тя през сълзи. — Тя никога няма да се оправи. Никога, никога.

— Хайде да не бързаме — казах ѝ със спокойствие, каквото не изпитвах. Защо бяхме крили страховете си един от друг? Може би защото споделянето им, както сега, ги правеше по-реални. Опитах се да ги отхвърля. — Тя е здрава — казах на Моли, докато тя хлипаше в ръцете ми. Наведох се и зашепнах до ухото ѝ. — Храни се добре. Спи. Кожата ѝ е гладка, очите ѝ са ясни. Малка е и може да е бавна в правенето на някои неща, но ще порасне и…

— Спри — помоли ме тя глухо. — Спри, Фиц. — Отдръпна от мен и ме погледна в очите. Косата ѝ бе полепнала по мокрото лице като вдовишко було. Подсмръкна. — Преструването няма да промени нищо. Тя е недоносче. И не просто малоумна, а телесно слаба. Не се обръща, не може да си вдигне главата. Не се и опитва дори. Само лежи в люлката си и зяпа. И почти не плаче.

И какво можех да отвърна на това? Моли беше родила седем здрави деца. А за мен Пчеличка беше първото бебе в живота ми.

— Наистина ли е толкова различна от това, което трябва да бъде? — попитах безпомощно.

Моли кимна унило, после каза:

— И винаги ще бъде.

— Но тя е наша — възразих тихо. — Нашата Пчеличка. Може би е това, което трябва да е.

Не помня как очаквах да ми отвърне. Знаех обаче, че не го заслужавам, когато тя внезапно изхлипа, прегърна ме и попита тихо в гърдите ми:

— Значи не си разочарован и засрамен от нея? Можеш все още да я обичаш? Все още ме обичаш?

— Разбира се. Разбира се. Винаги.

И макар да я бях утешил неволно, а не преднамерено, се зарадвах, че го направих.

Все пак бяхме отворили врата, която не можеше да се затвори. След като бяхме признали, че момиченцето ни най-вероятно ще си остане такова, каквото е, трябваше да говорим за това. Все пак не го обсъждахме пред слугите, нито посред бял ден, а нощем, в леглото ни, докато детето, което толкова ни нараняваше, спеше до нас в люлката си. Защото макар да можехме да го признаем, не можехме да го приемем. Млякото на Моли започна да спира и тя се опитваше да склони Пчеличка да пийне краве мляко, а след това козе, но с много малък успех.

Здравето на бебето ни ме изумяваше. Много бяха младите същества, за които се бях грижил в живота си, но не знаех някое, което да се храни с апетит, да спи добре, да изглежда в добро здраве и в същото време да не расте. Опитвах се да я окуража да движи крайниците си, но бързо разбрах, че тя като че ли изобщо не иска да се занимавам с нея. Кротка и спокойна, оставена сама, не искаше да срещне погледа ми, щом се надвесех над люлката ѝ. Вдигнех ли я, се накланяше настрана и след това с немощната си сила се опитваше да се издърпа от ръцете ми. Ако настоявах да я задържа, да сгъвам краката ѝ и да движа ръцете ѝ, рязко преминаваше от хленч към сърдити писъци. След известно време Моли ме помоли да не се опитвам, защото се боеше, че по някакъв начин ѝ причинявам болка. Съгласих се, макар че Осезанието не ми даваше никакво усещане за болка, а само за тревога. Тревога, че баща ѝ ще се опита да я подържи. Възможно ли е да се обясни колко болезнено бе това за мен?

Отначало слугите бяха любопитни, а след това не криеха жалостта си. Моли само дето не им съскаше. Пред тях никога нямаше да признае, че нещо не е наред. Но късно през нощта тревогите и страховете ѝ за детето ставаха още по-мрачни.

— Какво ще стане с нея, след като си отида? — попита ме една вечер.

— Ще я обезпечим — казах, но Моли поклати глава.

— Хората са жестоки. На кого можем да се доверим толкова много?

— Копривка? — предложих.

Моли отново поклати глава.

— Трябва ли да жертвам живота на едната си дъщеря, за да е гледачка на другата?

Нямах отговор на това.

Когато човек е бил разочарован толкова дълго, надеждата се превръща във враг. Не може да бъдеш съборен на земята, ако не си бил първо издигнат, и се научих да избягвам да се надявам. Когато, някъде към средата на втората година от живота на Пчеличка, Моли започна да ми разправя, че ставала по-силна и можела да държи главата си по-стабилно, кимах и се усмихвах, но само това. Но към края на втората си година тя вече можеше да се преобръща, а скоро след това започна да седи без опора. Растеше, но оставаше мъничка за възрастта си. В третата си година започна да пълзи, а след това да се издърпва, за да се изправи. На четвъртата година щапукаше из стаята: странна гледка — толкова мъничко дете да ходи. На пет подтичваше след майка си навсякъде. Започнаха да ѝ никнат зъбки и издаваше нелепи звуци, които можеше да изтълкува само Моли.

Като че ли я възбуждаха най-странни неща. Мекотата на парче плат или вятърът, раздвижил паяжина, привличаха вниманието ѝ. Тогава Пчеличка махаше диво с ръчички и дърдореше безсмислици. От време на време някоя дума изригваше от устните ѝ в порой от гъргорещи звуци. Беше едновременно влудяващо и мило да чувам как Моли говори на детето, как се преструва, че води въображаем разговор.

По-големите братя и сестри на Пчеличка не ни посещаваха толкова често като преди, защото растящите им семейства и задълженията им ги държаха заети в домовете им. Гостуваха ни когато можеха, което не беше често. Държаха се мило с Пчеличка, но разбираха, че да я съжаляват е безполезно. Тя щеше да е каквато щеше да е. Виждаха, че Моли като че ли е доволна с нея, и вероятно не отделяха повече мисъл за детето, което утешаваше майка им, докато остаряваше.

Хеп, доведеният ми син, идваше и си отиваше по своите странствания като менестрел. Най-често идваше в най-студените месеци, за да прекара един лунен кръг с нас. Пееше и свиреше на гайда, а Пчеличка беше най-жадният слушател, който един менестрел би могъл да си пожелае. Вливаше светлосините си очи в него и малката ѝ уста зяпваше, докато слушаше. Не искаше да си легне, докато той не тръгнеше с нея до стаята ѝ и не изсвиреше някоя тиха мелодия, докато тя заспи. Може би затова той прие Пчеличка такава, каквато беше, и когато гостуваше, винаги ѝ носеше някой подарък — наниз ярки мъниста или меко шалче, извезано с рози.

Най-често идваше Копривка. Виждах, че копнее да държи сестра си, но Пчеличка реагираше на докосванията ѝ също като на моите, тъй че Копривка се примиряваше да е до сестра си, но без да може да се погрижи за нуждите ѝ.

Много късно една нощ излязох от личния си кабинет и минах покрай вратата на детската на Пчеличка. Отвътре струеше светлина и аз спрях; помислих си, че може би Пчеличка е болна и Моли седи с нея. Но когато надникнах, видях, че не Моли, а Копривка седи до леглото на сестра си. Гледаше я тъжно и говореше тихо:

— От толкова години мечтаех да имам сестра. Някоя, с която да споделям мечтите си, да си сплитаме косите една на друга, да се заяждаме за момчета и да се разхождаме заедно. Мислех, че ще те науча да танцуваш и че ще имаме свои тайни, и ще готвим заедно късно през нощта, когато всички други спят. И ето те най-сетне. Но няма да имаме нищо от това, нали? И все пак ще ти обещая, малка ми Пчеличке. Каквото и да се случи с нашите родители, аз винаги ще се грижа за теб.

Копривка скри лице в шепите си и заплака. И аз разбрах, че скърби за сестрата, която си беше представяла, точно както аз все още копнеех за съвършеното малко момиченце, за което бях мечтал, че ще имаме. Нямах никакво утешение и за двама ни и си тръгнах мълчаливо.

От раждането си Пчеличка беше винаги с Моли и понякога се чудех дали тя не се бои да я остави сама. Когато Моли тръгнеше по обичайните си задачи, от надзираването на слугите до работата с кошерите и правенето на свещи, задачи, които като че ли все още ѝ доставяха удоволствие, Пчеличка беше винаги с нея, гледаше и слушаше. Сега, след като детето вече издаваше звуци, Моли удвои усилията си с него. Не му говореше напевно, по бебешки, както бях чувал да правят някои слуги в редките случаи, когато заговореха на Пчеличка. Вместо това усърдно обясняваше всеки аспект от работата си, сякаш на Пчеличка можеше един ден да ѝ дотрябва да знае как да опуши кошер или да направи свещи, или да излъска сребро, или да оправи легло. А Пчеличка глуповато повтаряше, вглеждаше се съсредоточено в това, което ѝ показваха, и отвръщаше на Моли с неясното си бърборене. Най-изнервящото ми преживяване беше, когато един летен ден отидох да потърся Моли и я заварих да се занимава с кошерите. През годините ни заедно бях свикнал със спокойното ѝ приемане, че пчелите може да покрият ръцете ѝ, докато се грижи за тях. Това, което не очаквах да видя, беше стоящата до майка си Пчеличка, с ведро в ръцете и цялата покрита с пчели. Детето се усмихваше блажено, очите му бяха почти затворени. От време на време се кикотеше и се въртеше лекичко, сякаш мъхестите насекоми я гъделичкаха приятелски.

— Моли — казах тихо, с предупредителен тон. Тя беше толкова увлечена в работата си, че не бях сигурен дали е видяла какво става с детето ни.

Моли се обърна бавно, залисана с бръмчащите си подопечни.

— Детето — казах с тревога. — Пчелите са го накацали цялото.

Моли погледна зад себе си. На лицето ѝ се появи усмивка.

— Пчеличке! Грижиш ли се за кошерите с мен?

Малката ни дъщеря вдигна очи към нея и избърбори нещо. Моли се засмя.

— Тя е добре, скъпи. Изобщо не е уплашена.

Но аз бях.

— Пчеличке. Отдръпни се. Хайде, ела при тате — подканих я. Тя се обърна и погледна покрай мен. Никога не ме поглеждаше в очите. Избърбори отново нещо на майка си.

— Добре е, скъпи. Казва, че си разтревожен, защото не познаваш пчелите като нея и мен. Върви си. Ние ще свършим скоро.

Тъй че ги оставих и прекарах един тревожен ден в кабинета си. Чудех се дали детето ми е надарено с Осезанието и дали е възможно дете с Осезание да се обвърже с пчелен кошер. Не ставай глупав, изсумтя вълкът в мен. И настоя, че ако е така, е щял да го усети. Можех само да се надявам, че е прав.

Отмина още година, а Пчеличка растеше все така бавно. Животът ни се промени, защото Моли съсредоточи времето си върху дъщеря ни, а аз ги наблюдавах и се възхищавах от това, което си споделяха. Когато Пчеличка стана на седем, беше истинска помагачка на майка си, вярно, по своя глуповат начин. Виждах, че Моли вече усеща бремето на годините. Пчеличка можеше да вдигне каквото Моли е изпуснала, можеше да набере билките, които Моли ѝ посочеше, или да ѝ донесе неща от най-ниските рафтове в стаята за шиене.

Приличаше на малко пекси, когато вървеше след майка си и ѝ помагаше в дреболиите. Моли беше боядисала най-меката вълна в най-ярките цветове, които можеше да сътвори, колкото за да зарадва Пчеличка, толкова и за да я виждаме лесно във високата трева на ливадите. Не беше по-висока от кръста на майка си, когато беше на седем. Светлосините ѝ очи и русите вежди ѝ придаваха вечно изненадано изражение, а рошавата ѝ къдрава коса го подсилваше. Косата ѝ се вееше на упорити кичури при най-малкия полъх и растеше толкова бавно, че Моли се притесняваше дали изобщо някога ще заприлича на момиче. После, когато все пак стигна до раменете ѝ на буен облак от тънки къдрици, Моли я среса и я сплете на дълга опашка до гърба. Дойдоха да ми я покажат. Малкото ми момиче беше облечено в простичка жълта туника и зелени гамаши като онези, които двамата с Моли носехме като деца. Усмихнах се, като я видях, и казах:

— Това е най-малкият воин, който съм виждал!

Защото войниците на Бъкип носеха косите си на опашки. Пчеличка ме изненада, като изгука от радост.

И тъй, дните и годините отминаваха. Моли извличаше огромно удоволствие от общуването си със странното ни дете, а аз — удовлетворение от това, че е щастлива. Въпреки годините си Моли лудееше като дете с Пчеличка, сграбчваше я и я подхвърляше високо, или я гонеше безразсъдно през цветните и билкови лехи в градината на Търпение. Кръжаха и кръжаха, докато Моли се задъхаше и закашляше, останала без дъх. Пчеличка спираше веднага щом Моли спреше, заставаше до майка си и я гледаше отдолу с обич и загриженост. Имаше моменти, в които жадувах да се включа, да скачам и да гоня кутрето си, да я затъркалям по тревата и да чуя смеха ѝ. Но знаех, че няма да получа такъв отклик от нея.

Защото въпреки уверенията на Моли, че детето ни не изпитва неприязън към мен, Пчеличка си оставаше отчуждена от мен. Рядко се приближаваше на повече от ръка разстояние, а ако седнех близо до нея да погледам малкото ѝ плетиво, винаги присвиваше рамене и се извръщаше. Рядко ме поглеждаше в очите. В няколко случая, когато заспеше до Моли в стола ѝ, я вдигах и се опитвах да я отнеса до леглото ѝ. Но при допира ми, будна или заспала, тя се стягаше и се извиваше като бореща се риба, издърпваше се от мен. Беше борба, докато не я пусна на пода или на земята. Накрая спрях да я пипам. Мисля, че Моли беше облекчена, когато се примирих с това желание на Пчеличка.

Тъй че Моли се грижеше за личните ѝ потребности. Учеше детето да се поддържа чисто и да подрежда стаята си, доколкото можеше да го направи едно толкова малко човече. Моли беше поръчала да ѝ направят малко легло и постеля за него. Изискваше от Пчеличка да държи играчките си подредени и да прави сама всичките си лични неща, все едно че беше селско дете. Това одобрявах.

Учеше я да бере гъби, плодове и билки, които не можехме да отглеждаме в градините си. В градините и оранжериите често ги намирах заедно да чистят от листата гъсеници или да берат билки за сушене. Минавах покрай стаята на Моли и виждах Пчеличка да седи там, изпънала фитил, докато Моли внимателно топеше восъка за свещи. Там извличаха златистия мед от питите и го прибираха в гърненца.

Съвършена двойка бяха, Моли и Пчеличка. Хрумна ми, че макар Пчеличка да не беше детето, което бях мечтал, че ще имаме, е идеална за Моли. Беше изключително предана на майка си, следеше напрегнато всяка промяна в изражението ѝ. Макар да ме изключваха от своята близост, се стараех да не издавам негодуванието си. Моли заслужаваше радостта, която получаваше от това дете.

Тъй че се примирявах да кръжа по краищата на техния свят — нощна пеперуда, кацнала на прозореца и надничаща вътре в топлото и светлото. Бавно започнах да изоставям личния си кабинет и вместо това да взимам работата си по преводите в стаята, където се беше родила Пчеличка. Когато тя стана на седем, прекарвах почти всяка вечер в топлата и светла стая. Меко блещукащите свещи на Моли ухаеха на пирен и лавандула, градински чай или роза, според настроението ѝ. Двете с Пчеличка плетяха и Моли пееше тихичко старите учебни песни за билки, пчели, гъби и цветя.

Бях се залисал над работата си една вечер, огънят пращеше тихо, а Моли тананикаше над някакво везмо по деколтето на една малка червена нощница за Пчеличка, когато усетих, че дъщеря ми е оставила подреждането на кълбата прежда за майка си и се е приближила до масата ми. Внимавах да не я поглеждам. Беше все едно, че колибри кръжеше край мен. Не можех да си спомня някога сама да се е доближавала до мен. Страхувах се, че ако се обърна, ще избяга. Така че продължих усърдно да копирам една стара илюстрация за свойствата на кучешкото грозде и сродните му растения. Твърдеше се, че един от видовете, който растял в пустинните райони, раждал червен плод, който бил ядлив. Бях скептичен към подобно твърдение за такова отровно растение, но въпреки това бях преписал текста и влагах цялото си старание да възпроизведа илюстрацията — звездообразни цветове и висящ плод. Бях започнал да запълвам цветчетата с жълто мастило. Това, предположих, беше довело Пчеличка до рамото ми. Слушах я как диша с отворена уста и усетих, че Моли е спряла да тананика. Нямаше нужда да обръщам глава, за да знам, че наблюдава детето ни с толкова любопитство, колкото изпитвах и аз.

Ръчичка докосна ръба на масата и запълзя бавно към края на страницата, над която работех. Престорих се, че не съм го забелязал. Топнах отново четката и добавих още едно жълто венчелистче. Тихо като гърне, къкрещо над огнището, Пчеличка промърмори нещо.

— Жълто — казах все едно, че бях Моли, преструвайки се, че разбирам мислите ѝ. — Рисувам цветчета с жълто.

Ново мърморене, този път по-високо и с повече молба в него.

— Зелено — казах ѝ. Вдигнах шишенцето с мастило и ѝ го показах. — Листата ще са в това зелено по краищата. И ще смеся зеленото с жълто за средата, и зелено и черно за жилките на листата.

Малката ръка зашари по ъгъла на страницата. Пръстите ѝ я хванаха и я дръпнаха.

— Внимателно! — предупредих я и чух нов порой от бълбукащо, умолително мърморене.

— Фиц — нежно ме укори Моли. — Тя те моли за хартия. И перо и мастило.

Извърнах глава към Моли. Тя ме гледаше втренчено. Повдигна вежди, че може да съм толкова глупав или толкова неразумен. Щастливата утвърдителна нотка в бъбренето на Пчеличка сякаш потвърди, че е права. Погледнах я отгоре. Тя вдигна личице и погледна покрай мен, но не се отдръпна.

— Хартия — казах и без колебание взех един лист. — Перо. — Беше това, което току-що бях наострил. — И мастило. — Плъзнах по масата шишенце черно мастило. Поставих листа и перото на края на масата. Пчеличка постоя мълчаливо за миг. Устните ѝ се задвижиха, а след това тя посочи с пръстче и ми изчурулика.

— Цветно мастило — уточни Моли и Пчеличка завъртя раменца от радост. Предадох се.

— Е, значи трябва да си го разделим — казах.

Преместих стол в другия край на масата, нагласих възглавница на него и поставих приборите на Пчеличка така, че да може да ги достига. Изненада ме с пъргавината, с която се покатери на този трон.

— Топваш само наострения край на перото в мастилницата… — започнах. И спрях. Бях престанал да съществувам в света на Пчеличка. Цялото ѝ внимание беше съсредоточено върху перото, което натопи внимателно в мастилото и след това го вдигна над листа. Замръзнах, докато я гледах. Явно ме беше наблюдавала от доста време. Бях очаквал да натопи перото и да зацапа страницата с мастилото. Но малката ѝ ръка се движеше точно.

Усилието ѝ не мина без петна и капки. Никой не използва перо безупречно още първия път. Но образът, който се появи на страницата, бе нарисуван подробно и сложно. Тя дръпна мълчаливо изтривалката ми за пера и почисти перото. Духна над черното мастило, за да го изсуши, след това придърпа мастилниците с жълто и оранжево. Наблюдавах я с удивено мълчание и едва усетих приближаването на Моли. Пчела, точно в мащаба на жива, изникна от перото върху хартията. Последва миг, в който Пчеличка въздъхна от задоволство все едно е изяла най-прекрасното ястие, и се отдръпна от творбата си. Огледах я, без да се доближавам до нея — нежните антенки, прозрачните крилца и ярките ивици жълто, преливащи в оранжево.

— Това е името ѝ, нали? — казах тихо на Моли.

Пчеличка ми хвърли един от редките, изпълнени с укор погледи и след това го плъзна настрани. Раздразнението ѝ беше явно. Придърпа листа, сякаш искаше да го защити от мен, след което се изгърби над него. Перото топна отново в черната мастилница и задраска усърдно по страницата. Погледнах Моли, на чието лице се бе изписала горда, но и някак потайна усмивка. Наблюдавах с усилващо се напрежение, докато Пчеличка се отдръпна от страницата. Там, с грижливи букви като почерка на Моли, беше изписано „Пчеличка“.

Не усетих кога съм зяпнал, докато Моли не ми затвори устата. В очите ми бликнаха сълзи.

— Тя може да пише?!

— Да.

Поех си дъх и грижливо прикрих възбудата си.

— Но само името си. Разбира ли, че това са букви? Че означават нещо?

Моли изсумтя отегчено.

— Естествено, че разбира. Фиц, мислиш ли, че ще занемаря образованието ѝ, както беше с мен? Тя чете заедно с мен. Тъй че знае буквите. Но това е първият път, когато взема перо и пише. — Усмивката ѝ потрепери. — Всъщност съм изненадана почти колкото теб, че виждам да го прави. Да познаваш буквите е съвсем различно от това да ги пишеш. Честно, аз не се справих толкова добре като нея първия път, когато се опитах да пиша.

Пчеличка вече не ни обръщаше внимание; изпод перото ѝ започна да изниква виеща се лоза орлови нокти.

Онази вечер не писах повече. Отстъпих всичките си мастила и най-добрите си пера на малката си дъщеря и ѝ позволих да запълва страница след страница от най-добрата ми хартия с картинки на цветя, билки, пеперуди и насекоми. На мен щеше да ми е нужно съсредоточено да огледам живото растение, за да го нарисувам добре. Тя го извличаше от паметта си и го изобразяваше на хартията.

Легнах си удивен. Изобщо не бях убеден, че Пчеличка разбира понятията за букви, писане или четене. Това, което бях видял, беше, че някой може да дублира на хартия каквото е видял, макар и да не разполага с модела пред себе си. Напомни ми за Шишко, човек изумително силен в Умението, въпреки че не можеше напълно да схване това, което прави, когато го използва.

Онази нощ, в леглото, с топлата Моли до мен, имах рядкото удоволствие да се пресегна с Умението и да вдигна Сенч от сън. Какво? — попита той недоволно.

Помниш ли свитъците за билки от онзи търговец от Островите на подправките, които отделихме настрана като надхвърлящи умението ми да копирам? Онези, опърпаните, които може да са от Праотците?

Разбира се. Какво има?

Изпрати ми ги. И хартия също. А, и комплект четки от заешки косъм. И имаш ли малко от онова пурпурно мастило от Островите на подправките?

Знаеш ли колко струват тези неща, момче?

Да. И знам, че можеш да си го позволиш, ако се използва добре. Прати ми две шишенца.

Усмихнах се и затворих ума си за градушката от въпроси. Още трополяха по стените ми, докато потъвах в сън.