Убиецът на Шута

15. Пълна къща

Пристигнаха следобеда. Шън яздеше изящна дореста кобила с бели „чорапки“, а Ридъл я придружаваше на дългурест бял скопец. Зеленото ѝ наметало беше обшито с кожа и покриваше не само нея, но и половината от кобилата. Следваше я муле, натоварено с пътен сандък на едната страна и няколко кутии на другата. Сбруята на дорестата блестеше нова, както и сандъкът. Тъй. Сенч я беше подсигурил с пари и без да губи време, тя се беше разпоредила на Ридъл да я заведе до някое по-голямо тържище. Подозирах, че е прекарала дните, откакто я бях видял за последно, в закупуването на тези неща. Зачудих се отново какво е ускорило това припряно напускане на мястото, където Сенч я беше държал, че да остави вещите си. Толкова ли страшен е бил опитът за покушение над живота ѝ? И кой беше врагът, който е могъл да я намери, след като нито Ридъл, нито аз знаехме за съществуването ѝ, да не говорим за убежището ѝ? Все още имаше много повече загадки, свързани с тази млада дама, отколкото ми харесваше.

Посрещнах ги на алеята за впрягове. Косата ми беше сресана и лицето ми щипеше от стърженето на последните остатъци брада по него. Бях намерил последната си чиста риза и припряно забърсах ботушите си с мръсната. Трябваше ми малко време да стегна на вързоп мръсните си дрехи и да помоля една от слугините да се погрижи за тях. Осъзнал бях, със срам, че изобщо не бях помислял за тези неща преди. Моли се беше грижила гардеробът ми да се поддържа в ред. Моли…

Решил бях, че панталоните ми са в приличен вид, и припряно напуснах стаята, която деляхме някога. Защо се суетях толкова за външността си? В края на краищата това бяха само Ридъл и Шън.

Бях се надявал, че Пчеличка ще е до мен, но въпреки че я повиках, когато едно момче дойде тичешком и ми каза, че по алеята идват коне, тя не ми беше отговорила. Напоследък имаше навика да изчезва някъде из къщата. Въпреки че бе започнала да говори повече, имах чувството, че ми казва по-малко. Все още избягваше да ме погледне в очите. Бях свикнал с това, но не и с ко̀сите погледи, които ми хвърляше, сякаш оценяваше и наблюдаваше реакциите ми. Беше изнервящо.

А и всъщност нямах време, което да посветя на разбирането му. Същински порой от работа ме беше удавил в подробности. Зимата винаги изважда на показ най-лошото в една къща. Ако ще протече покрив, зимните бури го причиняват неизбежно. Задръстени комини пълнеха стаите за гости с пушек и воня. Струваше ми се, че точно когато бях вече съсипан от грижи, имението се обръщаше срещу мен и ми създаваше всеки въобразим проблем. Короната осигуряваше Копривка с щедри суми заради задачите ѝ като Майстор на Умението на котерията на Предан. А кралица Кетрикен беше отпуснала още средства за поддържането на Върбов лес, като признание за всичко, което бе направил Бърич през живота си за монархията на Пророка. Тъй че имаше достатъчно пари за ремонти, но това не правеше шумната бъркотия с работници в имението по-малко неприятна за мен. Нито намаляваше раздразнението ми към самия себе си от това, че бях занемарил всичко през цялото лято.

Тъй че посред идването и заминаването на работници, пристигането на товари с греди, дъски и тухли и бъркането на хоросан в коритата дойдоха Шън и Ридъл. Ридъл, проклет да е, не си направи труда да прикрие насмешката си, докато стъписването на Шън личеше ясно на лицето ѝ. Повиках едно конярче да прибере конете им, а Ревъл се появи и нареди на една нова слугиня да намери някой, който да занесе сандъците на Шън в стаята за гости. Каза ми, че е уредил храна и освежителни напитки в Стаята на присмехулника, сравнително тиха гостна. Благодарих му и ги поканих да ме последват. Когато влязохме, новото кухненско слугинче тъкмо напускаше. Отне ми малко време, докато си спомня, че името ѝ беше Опал. Благодарих ѝ. На масата имаше тумбест димящ чайник и богат избор сладкиши. Каза ми, че ей сега ще се върне с пресни пирожки от кухнята и попита какво още бихме желали. Шън огледа масата и помоли за вино. И може би малко сирене, и нарязан хляб. И масло. Опал приклекна в реверанс и каза, че ще предаде на готвачката Нътмег. Дадох ѝ още една задача, като я помолих да види дали някой би могъл да намери лейди Пчеличка и да я прати при нас. Тя си тръгна и се обърнах към Шън и Ридъл.

— Съжалявам за бъркотията. Като че ли всеки път, щом открия, че нещо има нужда от ремонт, се появява нещо друго. Уверявам ви, че стаята, която ще получите тази нощ, е уютна и топла, и ми казаха, че до края на седмицата апартаментите ви трябва да са напълно обитаеми. Не сме имали гости от много време и се боя, че къщата не е била поддържана толкова добре, колкото можеше да е.

Отчаянието в погледа на Шън се усили.

— Лейди Пчеличка не е тук? Добре ли е тя? — намеси се Ридъл. Може би се надяваше да смени темата.

Сякаш повикана от думите му, Пчеличка се понесе вътре. Нямаше по-подходяща дума за това как се движеше. Тялото ѝ се носеше плавно и изящно, а зениците ѝ бяха толкова разширени, че очите ѝ изглеждаха почти черни. Вторачи се в мен, а когато заговори, думите заизлизаха удебелено.

— Днес е — каза ми. Усмихна се като насън. — Пеперудата в градината, татко. Крилото е на земята и бледният мъж те очаква.

Замълча и всички я зяпнахме. Сърцето ме заболя; упоена ли беше? Болна? Никога не я бях виждал така. Ридъл изглеждаше ужасѐн. Вторачи се в нея и след това ме изгледа обвинително. Понякога забравях колко малка изглежда на хора, които не я познават добре. Да чуе човек такива думи от деветгодишно дете беше достатъчно тревожно, но повечето щяха да ѝ дадат най-много шест. Шън заговори:

— Мислех, че казахте, че имате дъщеря? Кое е това момченце? Слугите ви често ли говорят така?

Едва я чух.

— Пчеличке, добре ли си?

Тя извъртя глава към мен все едно, че ме намира по звука, а не ме вижда. Изражението ѝ беше блажено.

— Толкова е хубаво, когато си права. Когато кръгът се затваря. И наистина се случва. Трябва да отидеш бързо. Няма много време. — Поклати бавно глава. — Пратеникът е дошъл от толкова далече, за да умре на прага.

Съвзех се.

— Боя се, че детето ми е зле. — Прекосих стаята и я взех в прегръдката си. При допира ми тя се вцепени. Вдигнах бързо стените си. — Ридъл, моля те, погрижи се за всичко останало. — Той каза нещо, докато излизах, гласът му бе разтревожен. Тръшнах вратата зад себе си и думите му заглъхнаха.

Закрачих по коридора, с Пчеличка в ръце. Завих, за да я понеса към стълбището и спалнята ѝ, но тя изведнъж оживя в прегръдката ми, изви рязко тялото си и се измъкна от ръцете ми. Стъпи на пода, олюля се и за малко да падне, а после тялото ѝ се изви в другата посока и се задържа на крака. За миг сякаш беше момиче, излято от течност. След това скочи назад от мен, обърна се и извика през рамо:

— Насам, Фицрицарин. Насам!

Гласът ѝ беше призрачен.

Подгоних я. Тя тичаше и тънките ѝ крачета сякаш едва докосваха пода. Тичаше към западното крило на къщата, най-малко използваната част и за щастие тази, която не гъмжеше от работници. Зави по коридор, който водеше към една от оранжериите на Търпение. Мислех, че ще я догоня там, но тя беше лека като вятъра и се носеше между урни с папрат и тумбести гърнета, отрупани с лози.

— Пчеличке! — прошепнах задъхано името ѝ, но тя не спря. Прескачах и завивах по тясната пътека, забавян от препятствията, и видях безпомощно как дръпна една врата и хукна навън в един участък на градината, обрасъл безразборно с храсталаци.

Последвах я. Гонитбата ни беше тиха, чуваше се само тупането на крачетата ѝ и моите по-тежки стъпки. Не извиках името ѝ, нито ѝ заповядах да спре или да се върне при мен. Нямах никакво желание да привличам внимание към ненормалното ѝ държане и моята неспособност да овладея положението. Какво ѝ ставаше? И как можех да обясня на Ридъл, за да не си помисли, че съм небрежен баща? Сигурен бях, че щеше да донесе на Копривка и това щеше да подсили настойчивостта ѝ Пчеличка да ѝ бъде предадена. Колкото до Шън, едва ли можех да измисля по-лошо запознаване с Върбов лес, с Пчеличка или с мен от това, което вече беше видяла.

Градината от тази страна на къщата се беше облагодетелствала щедро от буйния нрав на Търпение. И да беше имало някога план или намерение за ред в тази зона, градината или го беше надраснала, или беше план, който само Търпение можеше да е разбирала. Пчеличка ме водеше все по-навътре и по-навътре през тази непонятна джунгла от растения, каменни зидове, фонтани и статуи. Затанцува по заснежените пътечки през причудливо оформени цветни лехи, после прескочи един нисък жив плет и затича по алеята, заслонена от голи розови храсти на извита в дъга асма. Заснежените пясъчни пътечки изведнъж отстъпиха място на купчини мъх и папрат, ниски пресичащи се зидове, а на едно място високи пилони даваха опора на виещи се лози, които се изсипваха над рамката и превръщаха сумрачния ден в тунел, обгърнат в зеленина. Винаги бях обичал безредието на градината; напомняше ми за гора и за пътуването ми през Планините, за да търся Искрен и драконите. Но днес сякаш нарочно ме задържаше, докато Пчеличка се провираше през нея ловко като язовец. Навлезе под клоните на горичка вечнозелени дървета.

И тогава я догоних. Стоеше неподвижно, загледана в нещо на земята. Вдясно от нея древната зидана каменна стена, която очертаваше границата на градините на имението, беше гъсто обрасла с тъмнозелен мъх. Отвъд нея имаше стръмен обрасъл с дървета склон и път, който водеше до предния вход на Върбов лес и широкия вход към алеята за впрягове. Бях се задъхал, когато я настигнах, и чак сега осъзнах, че този участък от дворовете ѝ е добре познат. Никога не си бях помислял, че малкото ми дете ще играе толкова близо до коларски път, макар и толкова малко натоварен.

— Пчеличке — казах задъхано след като се озовах достатъчно близо, за да не викам. — Никога повече недей да…

— Крилото на пеперудата! — възкликна тя и посочи. И спря, замръзнала като статуя. Очите ѝ бяха ококорени и когато ме погледна, изглеждаха черни и обрамчени в синьо. — Иди — прошепна тихо. — Иди при него. — Махна с тънката си ръка и се усмихна, все едно ми поднасяше дар.

Предчувствие за беда се надигна в мен толкова силно, че сърцето ми, което преди биеше бързо от усилието, сега затуптя още по-силно от страх. Пристъпих натам, където сочеше. Малко черно животинче изскочи внезапно сякаш отникъде и хукна през дърветата. Извиках изненадано и спрях. Котка. Просто една от котките на Върбов лес, подгонила мишки. Само една котка. Направих още две стъпки и погледнах надолу.

Там, на дебелия килим от пъстър мъх, лежеше пеперудено крило с големината на дланта ми. Имаше ярки карета червено, златисто и тъмносиньо, разделени с тъмни жили, които ми напомниха за метала в прозорец от цветно стъкло. Спрях се стъписан. Никога не бях виждал толкова голяма пеперуда, нито толкова яркоцветна, още повече в студените дни на ранната зима. Зяпнах.

— За тебе е — прошепна тя. Беше се приближила безшумно и стоеше до мен. — В съня ми беше за теб. Само за теб.

Бях като замаян. Клекнах до странното нещо. Докоснах го с показалец; беше меко и податливо като най-фината коприна. Леко защипах върха му с пръсти и го вдигнах.

И тогава то се превърна в нещо съвсем различно. Не пеперудено крило, а невероятно леко ефирно наметало. Заплува във въздуха като дамски воал и изведнъж цветовете се очертаха като ъгъл, загърнал много по-голям къс тъкан. Самата тъкан бе точно с оттенъка на мъха и сенките, които го прошарваха, сливаше се съвършено с повърхността под вечнозелените дървета. Щом го вдигнах, разкрих още от пъстрото пеперудено крило, загърнало наметалото, а след това отгърнах скритото под него.

Шутът.

Бледен и крехък, какъвто беше, докато бяхме момчета заедно, свит на кълбо върху голата земя. Ръцете му бяха стегнати плътно около тялото му, брадичката му бе притисната до гърдите. Леденобялата му коса беше разрошена, полепнала на бузата му и пръсната по тъмния мъх. Ужасно беше, че другата му страна лежеше притисната в студената земя. До бедрото му по мъха пропълзя пчела. Не беше облечен за това време: беше дошъл тук от много по-топло място. Носеше дълга памучна туника с ръждивочервени шарки на белоцветен тон над прости широки панталони в малко по-тъмен цвят. Имаше ботуш на единия крак. Другият беше бос, мръсен и накървавен. Кожата му беше като алабастър, очите му затворени, а устните му бяха бледорозови като хриле на риба. Беше неподвижен. След това очите ми различиха, че големите карета на гърба на ризата му всъщност са петна кръв.

В ушите ми забуча и ми притъмня пред очите.

— Тате? — Пчеличка ме дърпаше за ръкава и осъзнах, че го прави вече от няколко минути. Бях на колене до Шута. Не знаех колко дълго съм стоял замръзнал така.

— Всичко ще бъде наред, Пчеличке — казах ѝ, убеден, че изобщо няма да е така. — Бягай вкъщи. Аз ще се погрижа за това.

Някой друг сякаш завладя тялото ми. Опрях пръсти на гърлото му под челюстта. Изчаках и тъкмо когато се бях уверил, че няма пулс, го усетих. Не беше мъртъв, поне не съвсем. Плътта му, която никога не е била топла, беше студена като месо. Загърнах го с пеперуденото наметало и го вдигнах, без да мисля за раните му. Беше ги носил от доста време. Забавянето, за да внимавам с тях сега, нямаше да го спаси, но задържането му по-дълго в студа щеше да го довърши. Не издаде звук. Беше много лек, но пък той никога не беше тежал много.

Пчеличка не ме беше послушала и усетих, че ми е все едно. Подтичваше до мен и въпросите ѝ цвърчаха като цепеница в огъня, беше си пак детето, което познавах. Странният ѝ пристъп, изглежда, беше преминал. Все още ме безпокоеше, но не толкова, колкото мъжът в безсъзнание в ръцете ми. Щях да се справя с кризите една по една. Спокойно. Безстрастно.

Внезапно се зачудих какво точно изпитвам. Отговорът ме споходи съвсем ясно. Нищо. Нищичко. Той щеше да умре и бях решил да спра да чувствам каквото и да било заради това, преди да се е случило. Достатъчно болка си имах от смъртта на Моли. Нямаше да я чувствам повече. Шутът си беше отишъл от живота ми преди много години. Ако изобщо не се беше върнал, нямаше да изпитам никакво усещане за загуба. Не. Нямаше никакъв смисъл да чувствам каквото и да било от това, че съм си го върнал, след като беше толкова ясно, че ще го загубя отново. Откъдето и да беше дошъл, беше изминал дълъг път, за да донесе болка на прага ми.

Нямаше да я приема.

Открих, че съм извървял обратно цялата дължина на дивата си гонитба на Пчеличка. Тя ме чакаше до вратата на оранжерията на Търпение. Не я погледнах.

— Отвори вратата — казах и тя го направи, и го внесох вътре. Умът ми спря за миг, докато се мъчех да реша какво да правя, но тялото ми продължи да се движи, дъщеря ми — също. Притича напред, заотваря врати и аз я последвах, без да мисля.

— Сложи го там. На онази маса — каза тя и разбрах, че ме води в работната стаичка, където Моли си беше вършила работата по кошерите. Беше спретната, както я оставяше винаги, но все още миришеше на нея и на работата ѝ, на уханния мед, на восъка, усещах дори мускусната миризма на мъртви пчели, от когато бе почиствала някой кошер. Всъщност беше добър избор, защото тук имаше кърпи, изпрани, изсушени и сгънати, и ведра, и…

Той леко изпъшка, щом го положих на масата, и разбрах какво означава това. Колкото може по-нежно го обърнах по корем. Все пак простена от болка. Знаех, че раните на гърба му ще са най-лошите.

Пчеличка наблюдаваше мълчаливо. Вдигна две малки ведра, предназначени за събирането на мед, и попита сериозно:

— Гореща вода или студена?

— И двете — казах ѝ.

Тя се спря до вратата и каза важно:

— Медът е добър за инфекции. Пеперуденият мъж ще се чувства повече у дома си тук, защото пчелите не са, може би, толкова различни от пеперудите.

Обърна се и чух как крачетата ѝ затупаха по коридора. Зачудих се какво ли ще си помисли Ридъл за това, че така внезапно го бях изоставил, и какво щеше да каже на Копривка и Сенч. Беше толкова невъзпитано от моя страна. Разхлабих великолепното наметало и го сложих настрана. Напомняше ми за удивителната палатка, която Шутът бе донесъл със себе си на Външните острови. Потиснах спомена. Дано само Шън да не се чувстваше пренебрегната. Щеше ли да я удовлетвори временната ѝ стая? Помислих грижливо за това и какво извинение мога да си намеря за забавянето, докато ръцете ми късаха окървавената туника. Обелвах дрехата от гърба му все едно дерях кожата на убита сърна. Прогизналата от кръв тъкан беше корава и замръзнала като кожа, и полепнала по раните. Стиснах зъби и се опитах да съм колкото може по-внимателен. Две от раните се отвориха и потече водниста кръв. Лежеше много неподвижно и едва когато бях съблякъл дрехите му, спрях и си помислих колко много е измършавял. Можех да преброя прешлените на гръбнака му под тила и ребрата му, изпъкнали под кожата на гърба му.

Раните бяха получени от някакъв вид метателни оръжия. Не стрели от лък, но нещо по-малко, което беше проникнало дълбоко. Стрели от арбалет? Успял беше да ги издърпа. Поне нищо не стърчеше от която и да е от покритите със съсирена кръв подути рани.

— Вода. — Изрече го със странен акцент и гласът ѝ бе толкова различен от гласа на Шута, че мигновено разбрах колко дълбоко се лъжа. Дъхът заседна в гърлото ми. Заля ме разочарование и в същото време — радостно облекчение, че това издъхващо същество не е старият ми приятел. Що за глупава хитрина ми беше изиграл умът ми, за да ме върне в юношеството и да ме убеди, че това наистина бе Шутът! И все пак тя изглеждаше почти неразличима от спомена ми за него от онези дни. Облекчението ме обезоръжи повече от предишната ми паника. Задържах се за ръба на масата, понеже коленете ми се огънаха. О, как ме бяха променили годините!? Къде беше желязната ми решимост, закалените ми нерви? Щях ли да изгубя съзнание? Не. Все пак коленете ми докоснаха пода и наведох глава, преструвайки се, че съм се навел да погледна лицето ѝ.

Не беше Шутът. Само цветът ѝ бе същият. Нямаше никакъв мирис, точно както и Шутът не бе имал, и за Осезанието ми тя изобщо не съществуваше. Но носът ѝ беше по-остър, брадичката ѝ — по-закръглена, отколкото бе неговата някога. И все пак я бях погледнал и си бях помислил, че е той!

— Водата идва — казах хрипливо. — Ще ти дам първо да пиеш. После трябва да почистим тези рани.

— Лечител ли си?

— Не. Не съм. Но преди години имах един приятел като теб. — Замълчах. Шутът винаги беше отказвал да ходи при лечители. Беше се съпротивлявал някой да пипа тялото му с такава цел. Осъзнах, че може би това не е вярно за всеки Бял. — Ще пратя за лечител, веднага.

— Не — отвърна тя бързо. Гласът ѝ беше задъхан от слабост и болка. — Те не разбират. Не сме като вашите хора. — Поклати глава едва-едва.

— Ще направя каквото мога за теб, тогава. Поне ще почистя и превържа раните.

Тя завъртя глава. Не можех да разбера дали се съгласява, или ми отказва позволение. Опита се да се изкашля, но гласът ѝ стана по-хриплив.

— Как наричаше приятеля си?

Стоях смълчан. Сърцето ми замря.

— Беше шут в двора на крал Умен Пророка. Всички просто го наричаха Шута.

— Не всички. — Тя събра сили. — Как го наричаше ти? — Говореше гладко, без акцент.

Преглътнах страха и съжалението. Не беше време за лъжи.

— Любими. Наричах го Любими.

Устните ѝ се изпънаха в подобие на усмивка. Дъхът ѝ беше лош от повръщано.

— Тогава не съм се провалила. Още не. Колкото и да закъснях, направих каквото заръча. Нося ти послание. И предупреждение.

Чух гласа на Ридъл в коридора:

— Дай аз да ги нося. Разливаш ги в бързането.

— Защо вървиш след мен? — Отговорът на Пчеличка беше рязък и възмутен. Аз знаех защо. Беше тръгнал след нея, за да ме издири. Все още беше човек на Сенч. Вероятно и на Копривка, стигнеше ли се до шпиониране. Безполезно беше да се опитвам да избегна предстоящото. Но можех да спестя на гостенката си малко унижение. Смъкнах ризата си и я загърнах с нея. Тя простена от допира, но после каза:

— О, топло. От твоето тяло. — Прозвуча затрогващо благодарно.

Миг по-късно Пчеличка отвори вратата и Ридъл влезе, понесъл малките ведра. Погледна ме, както бях по долната си вълнена риза, след това извърна очи към масата.

— Ранена пътничка — казах. — Би ли изтичал до селото и да ми доведеш лечителя? — Това щеше да го разкара от пътя ми, за да имам време да измия и превържа раните ѝ.

Ридъл се приближи, за да огледа по-отблизо.

— Толкова е бледа! — възкликна. Взря се в лицето ѝ. Тя остана съвсем неподвижна, затворила очи, но не мислех, че е в безсъзнание, само се преструваше. — Напомня ми за някого…

Не си позволих да се усмихна. Спомних се, че той изобщо не беше срещал Шута, докато беше толкова явно Бял. Когато Ридъл се запозна с него, той беше уместно наречен лорд Златен, лицето му имаше златист тен всъщност. Но това момиче беше като Шута в детството му: бледо, с безцветни очи и нежна бяла коса.

Погледът на Ридъл се измести към Пчеличка.

— И? Ти вече говориш?

Очите ѝ пробягаха към мен и се върнаха на Ридъл. Усмихна му се.

— Тате каза, че трябва да се опитвам да не бъда толкова срамежлива с вас.

— Откога си се научила да говориш толкова ясно? — настоя той.

Тя отново се озърна към мен за спасение.

— Изгубила е много кръв — казах, за да го махна по-бързо. Подейства. Той остави малките ведра на масата и се обърна към вратата.

— Доведи баба Вайрк — казах зад гърба му. — Живее на кръстопътя, точно от другата страна на Върбово. — А тя беше по-стара от повечето дървета в района и едва креташе. Добра лечителка, но щеше да му отнеме време да се върне с нея. И се надявах дотогава да съм приключил с моята помощ.

Щом вратата се затвори зад него, погледнах Пчеличка съзаклятнически.

— Знам, че не си могла да му попречиш да тръгне след теб — казах ѝ. — Но мислиш ли, че можеш да отвлечеш Шън? Да я разведеш из къщата, но по-настрана оттук?

Тя ме погледна. Сините ѝ очи, толкова не като моите и на Моли, гледаха сякаш през плътта и костите ми и стигаха до сърцевината ми.

— Защо е тайна?

На масата гостенката ни се размърда едва-едва. Почти вдигна глава и гласът ѝ излезе на шепот:

— В опасност съм. Преследват ме. Моля ви. Нека никой да не узнае, че съм тук. Водата? Моля.

Нямах чаша, но между инструментите на Моли имаше черпак за изгребване на меда. Подпрях с ръка главата ѝ и тя изпи три черпака студена вода. Отпуснах главата ѝ на масата и се сетих, че е много късно да върна Ридъл. Той знаеше, че тя е тук, и когато стигнеше кръстопътя, баба Вайрк също щеше да научи, че имаме ранен пътник. Замислих се.

Пчеличка прекъсна мислите ми.

— Ще изчакаме малко. После да пратим Амос Треперкото след Ридъл да му каже, че гостенката ни се е почувствала по-добре и си е заминала сама. И да не взима лечителката.

Зяпнах я изненадано.

— Това е най-доброто, което можем да направим — каза тя почти намусено. — Ако Ридъл вече е говорил със знахарката, това ще отклони преследвачите от дирите ѝ. Поне за малко.

Кимнах.

— Много добре. Тръгвай. След като кажеш на Амос, трябва да ангажираш Шън за известно време. Покажи ѝ къщата, градините, после я върни в гостната, остави я там и иди да кажеш в кухнята да ѝ занесат хубав поднос с вкусотии. След това се промъкни тук и ми кажи как е минало всичко. Можеш ли да направиш всичко това? — Надявах се, че това ще ангажира и нея, както и Шън.

Тя кимна рязко.

— Знам къде си подрямва Амос.

Изведнъж стана някак по-висока, надута от важност. Амос Треперкото, както намекваше прякорът му, страдаше от треперене, резултат от удар в главата преди много години. Беше в имението още от времето на Търпение и бе заслужил спокойните си дни. Преди беше работил като стригач на овце. Тази работа вече бе непосилна за него, но можеше да се подпре на кривака и да пази стадото в хубави дни. Обичаше да му се дават специални задачи от време на време. Може и да беше глуповат, но все още си имаше гордост. Щеше да свърши работата чудесно.

При вратата Пчеличка спря.

— Значи моят пеперуден човек е момиче?

— Така изглежда — отвърнах.

Нашата пострадала отвори очи. Загледа се в празното, а после погледът ѝ се впи в Пчеличка. Устните ѝ бавно се извиха в усмивка.

— Той откъде дойде?

— Ридъл ли? Последвал е Пчеличка. Той е стар приятел, не е опасност за теб.

Очите ѝ отново се отпуснаха и затвориха.

— Толкова е странно. Толкова сигурна бях, че пеперуденият човек е мъж. Не момиче. — Като че ли беше ядосана, когато поклати глава и ме осведоми: — На сънищата не бива да се разчита. Не напълно. — Стоеше умислена, сякаш това бе нова идея.

— Пчеличке? — Очите ѝ бяха унесени. — Пчеличке? Добре ли се чувстваш? Беше толкова странна, когато дойде да ми кажеш за пеперудения човек…

Най-сетне погледът ѝ се върна на мен и веднага се плъзна встрани.

— Сега съм добре. Почувствах се много изморена. После заспах. И сънят дойде, и ми каза, че е време. И ме доведе при теб и после… — Изглеждаше озадачена. — После сънят свърши и бяхме тук. — Измъкна се тихо от стаята.

Известно време само гледах след нея онемял. После момичето на масата простена от болка. Умът ми бързо се върна към настоящето и се залових за работа. В долапите имаше гърнета с мед, запечатани с восък, и парчета пречистен восък, чакащи да се преобразят в свещи. Сигурно стояха тук от години. Намерих късовете плат, през които Моли беше прецеждала меда и восъка. Имаше петна по тях, но бяха много чисти. Помнех как тя ги изпираше навън в един голям котел с кипнала вода и след това ги простираше на въжето да избелеят и изсъхнат. Избрах най-старите, най-меките парцали. Знаех, че тя ще ми прости, докато ги късах на ивици за превързване.

Омекотих струпеите по гърба на младата Бяла с топла вода и леко почистих кръвта и гноя от раните ѝ. Бяха четири. Не исках да ги пробивам, но знаех от личен опит опасността да не е останало нещо в тях. Натиснах една и тя изпъшка от болка.

— Няма нужда да ги ровиш — каза без дъх. — Спътникът ми ги почисти колкото можа. Каквото е влязло в мен, няма как да се извади. Затвориха се временно и избягахме. Като че ли бяха започнали да зарастват. Преди ловците да ни догонят. Убиха приятеля ми. А когато побягнах, ги отворих отново. И през няколкото дни след това не можах да ги почистя. Сега е много късно. — Примига. Капки кръв като рубинени сълзи се виждаха в ъгълчетата на очите ѝ. — Винаги е много късно — отрони с тъга. — Просто не можех да си позволя да го повярвам.

Усещах, че има много да ми каже. Не мислех, че е в състояние да ми каже всичко, но чувствах, че е неотложно да науча посланието на Шута веднага.

— Ще ги покрия с малко мед и масло. Трябва само да донеса маслото. Като се върна, мислиш ли, че можеш да ми предадеш съобщението?

Погледна ме със светлите си очи, толкова като на Шута някога.

— Негодна — прошепна тя. — Негодна пратеничка съм. Пратена бях да ви предупредя за ловците. За да може да намериш слънцето и да бягаш пред тях. — Отрони дълга въздишка и затихна и си помислих, че се е унесла в сън. Затворила очи, тя добави тихо: — Боя се, че съм ги довела точно на прага ти.

Думите ѝ нямаха много смисъл за мен, но тревогата я възбуждаше и отнемаше цялата ѝ сила.

— Не се безпокой за това точно сега — казах ѝ, но тя се отпусна и отново изпадна в несвяст. Възползвах се, за да донеса масло и да превържа раните ѝ. След като приключих, събрах накъсаните ѝ дрехи и я увих с тях, колкото можах. — Сега ще те преместя — предупредих я. Тя не реагира и се постарах да я вдигна много внимателно.

Тръгнах по обиколен път към стаята си по един малко използван слугински коридор и стълбище. Бутнах с рамо вратата и спрях стъписан. Зяпнах намачканите чаршафи и купчината завивки на леглото ми. Стаята миришеше на застояло и пот, като глиганска дупка. Захвърлени дрехи бяха затрупали скрина за запаси, провиснали до пода. Стопени остатъци от свещи бяха осеяли лавицата на камината. Тежките пердета бяха дръпнати и затулваха зимната светлина. Дори и в най-безредните му дни бърлогата на Сенч не бе изглеждала толкова окаяно.

След смъртта на Моли се бях усамотил тук и бях заповядал на слугите да не пипат нищо. Не бях искал нищо да се промени от последния път, когато Моли ме беше докоснала. Но нещата се бяха променили сами. Гънките в чаршафите на неоправеното легло се бяха слегнали като вълнички на дъното на бавна река. Лекото ухание, което сякаш винаги бе следвало Моли, бе заменено от вонята на собствената ми пот. Кога бе станала стаята толкова потискаща? Докато Моли я беше споделяла с мен, не беше имало капки восък по свещника, нито слой прах по лавицата на камината. Не че тя бе подреждала след мен, не: не бях живял толкова скотски под нейния покрив. Вълкът в мен присви устни и сбръчка муцуна в неприязън, че трябва да се свре в такова мръсно място.

Смятах се за спретнат човек. Тази стая изведнъж ми заприлича на килия на луд или отшелник. Вонеше на отчаяние и загуба. Не можех да понеса, че съм в нея, и се отдръпнах назад толкова припряно, че чукнах главата на подопечната си в рамката на вратата. Тя простена тихо и се отпусна отново.

Стаята на Пчеличка беше малко по-натам по коридора. В нея свързваща врата водеше към малка стаичка, предназначена за дойка или кърмачка. Бутнах я и влязох. Тази стая никога не беше използвана по предназначение, а се беше превърнала в склад за изоставени парчетии от мебели. Не беше много по-голяма от килия, но имаше тясно легло до запрашена стойка с кана отгоре. Рамка за проветряване на чаршафи стоеше подпряна в ъгъла до счупено трикрако столче. Дръпнах избелялата покривка от леглото и положих там бледата си жертва, като поставих за възглавница под главата ѝ пеперуденото наметало. Разпалих огъня в камината на Пчеличка и оставих вратата отворена, за да влиза топлина. Върнах се до стаята ми и намерих чисто одеяло в раклата за завивки. Миришеше на кедър, плюс смътна нотка на още нещо. Моли.

Притиснах го до гърдите си за миг. После въздъхнах със стегнато гърло и забързах обратно при момичето. Завих я топло и обмислих възможностите си. Времето бързо се изнизваше. Докато се чудех дали Ридъл е тръгнал обратно и дали трябва да поддържам лъжата, щом се върне във Върбов лес, чух как вратата зад мен леко изскърца. Обърнах се светкавично, присвит за бой.

Дъщеря ми не се впечатли. Спря, намръщи ми се озадачена, а после кимна.

— Разбирам защо си я сложил тук. Още има вода в каната на умивалника ми. — Докато говореше, се върна и я донесе с чашата си. Вдигна чашата и заговори: — Трябва да слезеш и да кажеш на Тавия, че не се чувствам добре и имам нужда от поднос с храна в стаята си. Ще остана тук и ще я наглеждам, докато измислиш с какво да залисаш Шън. Признавам, тази задача ми е непосилна. Сигурен ли си, че е дошла да ни помага? Изглежда най-безполезния човек, когото съм срещала. Само сумти и въздиша все едно не одобрява нищо. Няма да се изненадам, ако поиска да напусне с Ридъл, когато си тръгне.

— Радвам се, че се справяш толкова добре — казах ѝ.

Тя ме изгледа и отвърна:

— Не аз я доведох тук да ми помага.

Чух майка ѝ в гласа ѝ и не знаех дали да заплача, или да се засмея.

— Вярно е — предадох се. — Къде я остави?

— Върнах я в Стаята на присмехулника. Но няма никаква сигурност, че още е там. Все пак има крака. И е от тези, дето обичат да си врат носа навсякъде. Отваряше вратата на почти всяка спалня, за да види дали някоя няма да ѝ хареса повече от тази, която ѝ е приготвил Ревъл. Никакъв свян няма.

— Явно — съгласих се. Надигнах главата на ранената и задържах чашата до устните ѝ. Тя отвори очи до бели резки, но отпи малко вода. Оставих чашата на стойката до нея. — Мисля, че ще е добре засега. Ще кажа на Тавия, че имаш нужда от хубав горещ бульон. Опитай се да я накараш да пийне още малко. Има ли нещо, което наистина искаш да хапнеш?

Пчеличка поклати глава.

— Не съм гладна още.

— Добре. — Поколебах се. — Мислиш ли, че ще можеш да ѝ дадеш малко бульон, ако се събуди?

Тя изглеждаше обидена, че питам.

Хвърлих поглед към лежащото в несвяст момиче. Имаше съобщение за мен, от Шута. Вече ме беше предупредила за опасност — ловци по дирите ѝ. И на кого доверявах да я наглежда? На едно деветгодишно момиче с големината на шестгодишно. Трябваше да се оправя по-добре, но засега…

— Наглеждай я, ще се върна колкото може по-скоро.

Навестих кухнята, предадох на Тавия какво иска Пчеличка, помолих ги да пратят храна за мен в Стаята на присмехулника и отидох при Шън. Още щом влязох в стаята, Майлд нахлу вътре с голям чайник. Когато излезе, се извиних на Шън, че съм я изоставил.

— Ридъл го повикаха спешно по работа, а Пчеличка не се чувства добре. Легна да поспи. Е… — Докарах с усилие сърдечна усмивка на лицето си. — Какво мислиш за Върбов лес? Смяташ ли, че можеш да си щастлива тук с нас за известно време?

Шън ме погледна невярващо.

— Щастлива тук? Кой от вас е щастлив тук? Откакто пристигнах, видях само хаос. Ридъл ме остави да се оправям сама, без „с ваше позволение“ или едно „довиждане“ дори. Дъщеря ти… Е. Ти самият трябва да знаеш колко странно малко същество е тя! Прилича на момче! Ако Ридъл не ме беше уведомил, че това е дъщеря ти, щях да си помисля, че е от слугите в конюшните. Не знам какво си мислеше лорд Сенч, да ме праща тук!

Някъде в къщата работник започна да реже нещо с трион. Имах чувството, че стърже в черепа ми. Седнах тежко срещу нея.

— Вероятно си е мислил, че ще си в безопасност тук за известно време — казах грубо.

Майлд влезе и се разшета: постави пред нас купи с овнешко и ечемик, и още хляб.

— Благодаря ти — казах ѝ. — Това ще е всичко. Желая да поговоря насаме с лейди Шън.

— Разбира се, сър — отвърна тя и се изнесе набързо. Изчаках вратата да се затвори напълно, преди да заговоря. — Не е най-добрият план, който двамата с лорд Сенч сме спретвали, но като за толкова набързо не е лош. — Вдигнах лъжицата и разбърках супата си. Парчета морков изплуваха на повърхността и се вдигна облак пара. Оставих лъжицата да изчакам да изстине и попитах риторично: — Можеш ли да измислиш по-добър?

— Да. Убивате хората, които се опитват да ме убият, за да мога да живея както желая и където желая. — Отговорът ѝ беше толкова незабавен, че явно го беше обмисляла от доста време.

Реших да взема предложението ѝ на сериозно.

— Убийството на човек рядко е толкова просто. Първо, трябва да определим кой точно се опитва да те убие. И най-често това лице е просто инструментът, не подстрекателят. Срещу едно убито лице най-вероятно си създаваш шест нови врагове. И може би ще е редно да се запиташ защо това лице трябва да умре, за да можеш ти да си живееш живота както ти се иска — заговорих строго.

— Въпрос, който сигурно би могъл да зададеш на него, преди да го убиеш — отвърна тя сърдито. Избута настрани купата и чинията си, а аз си откърших хляб и го намазах дебело с масло. Замълчах и тя продължи: — Защо аз трябва да плащам за действията на други? Защо да не мога да живея така, както ми се полага по рождено право? Какво съм направила, че да трябва да ме крият? Като първородно дете на благородна дама, би трябвало законно да наследя титлите и земите на майка си! Но не! Не, защото тя не е била омъжена, когато ме е заченала, а срамът ѝ пада върху мен! Плащам заради нейния егоизъм, осъдена да бъда отгледана в някакво затънтено селце от престарелите ми дядо и баба, да гледам как умират и после да бъда пратена, за да ме опипва похотливият съпруг на майка ми. Оттам бях прокудена, похитена едва ли не от лорд Сенч и държана скрита от цялото общество две години! Никакви приеми, нито един бал, нито една-едничка рокля от Бинград или Джамайлия. Не. Нищо за Шън, тя е родена в грях! И отгоре на всичко лицето, виновно за това, трябва да може да избегне последствията от него. А след това, макар и да бях скрита и всеки ден да се боях, че скуката ще ме умори, някой се опита да ме отрови. В собствения ми дом някой се опита да ме отрови!

Думите ѝ излизаха все по-бързо и по-бързо и гласът ѝ беше станал по-пронизителен, докато изливаше тъжната си лична историйка. Сигурно трябваше да изпитам съчувствие, но тя беше толкова погълната от себе си. Само крайната сдържаност ме спря да скоча и да избягам от стаята. Трескаво се надявах да не избухне в сълзи.

Уви.

Лицето ѝ се набръчка като лист хартия, изписан с твърде много тайни.

— Не мога да живея така! — проплака тя. — Просто не мога!

Рухна върху масата, отпусна глава на ръцете си и захлипа.

Някой по-добър човек от мен би могъл да бръкне в сърцето си и да намери мили думи за нея. Би могъл да види в нея едно младо същество, захвърлено и отнесено от течението от всичко, което му е било познато. Но напоследък точно тези нейни думи ми се искаше да изрева на съдбата всяка нощ, щом застанех пред студеното си празно легло. Казах ѝ това, което казвах на себе си.

— Да. Можеш. Защото трябва. Няма алтернатива, освен ако не искаш да си прережеш гърлото.

Тя вдигна глава. Вторачи се в мен със зачервени очи и мокро от сълзи лице.

— Или да се обеся. Не мисля, че бих могла да си прережа гърлото, но бих могла да се обеся. Научила съм се как да стягам онзи възел.

Мисля, че точно това ме накара да осъзная колко е сериозна. Това малко късче информация, стъпката, която беше направила, за да е на косъм от готовността сама да сложи край на живота си. Всеки убиец знае какъв е избраният му изход. Не беше отрова за Шън, а скокът от столчето и прекършването на врата, без чакане, без време за съжаление за решението. Колкото до мен, щеше да е срязването, бликналата кръв и да, онези няколко чезнещи мига, за да мога да кажа сбогом на живота си. Интуитивно осъзнах, че точно затова я беше пратил Сенч при мен. Не просто защото други бяха застрашили живота ѝ, а защото беше опасност за самата себе си. Вдъхна ми по-скоро ужас, отколкото съчувствие. Не исках да поема отговорността. Не исках да се събудя от крясъците на някоя слугиня, че господарката ѝ виси от тавана, не исках да пращам с Умението такава вест на Сенч. Невъзможно ми беше да я опазя. Какво може да направи човек за някой, който иска да си навреди? Сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да претърся стаята ѝ. С какви инструменти щеше да я е снабдил Сенч? Гадни малки остриета, гарота… Отрови? Беше ли помислял изобщо, че в това нейно състояние може да ги използва срещу себе си вместо в своя защита? Жегна ме гняв към Сенч заради врящото котле, което беше пратил в дома ми. Кой щеше да се попари, когато най-сетне изкипеше?

Тя продължаваше да ме гледа.

— Не трябва да правиш това — казах вяло.

— Защо не? — настоя тя. — Би решило всички проблеми. Животът на всички би станал по-прост. Майка ми ще е щастлива, че разглезеният ѝ син ще я наследи без никаква сянка над правото му. Криещият ми се баща няма да се страхува, че мога някак да го разкрия. А ти няма да си имаш главоболия с някаква побъркана млада жена, нахлула в дома ти!

Пое си хрипливо дъх.

— Когато бягах към Бъкип, въпреки всичко, което ме беше сполетяло, имах надежда. Надежда, най-после! Щях да се махна от онзи мой живот в сенките. Мислех, че най-сетне ще съм в двор, с други млади хора, с музика и танци, и живот. Просто живот! А след това лорд Сенч ме взе при себе си. Каза, че съм в опасност и не мога да отида в Бъкип, но че под неговата опека, след като науча уменията на придворния убиец, е, тогава ще мога да защитя и себе си, и може би кралицата. — Гласът ѝ стана по-тънък и задавен. — Представи си! Аз, до кралицата, за да я браня! Стоя до трона! О, толкова много исках това. И се мъчех да науча всичко, на което можеше да ме научи Куивър. Онази ужасна, вмирисана жена и нейните глупави и безкрайни упражнения! Но се опитвах и се опитвах. Тя никога не беше доволна от мен. А след това умря Роно, отровен, и беше замислено за мен. И трябваше да бягам, отново да бягам. Отпратена без да знам къде, само с онзи главорез, който да ме пази. Този път, помислих си, този път вече ще ме заведат в Бъкип! Но къде ме праща лорд Сенч? Тук. Нищо лошо не съм направила, но съм тук, в това ветровито място с работници, които бухат с чуковете, и никой не се интересува от мен. Където няма никакво бъдеще, нищо хубаво и културно, нищо възбуждащо. Където не съм нищо за никого, само бреме и рушител!

Човек винаги се обляга на най-силните си дарби, щом изпадне в беда. Тъй че излъгах.

— Не си рушител, Шън. Знам какво е да чувстваш, че няма място, което да е твое или където си добре дошъл. Тъй че ще ти кажа ето какво. Колкото и чужд да ти е сега Върбов лес, можеш да го смяташ за свой дом. Няма да бъдеш изгонена оттук и докато си тук, ще правя всичко, което е по силите ми, за да те защитя. Ти не си гостенка тук, Шън. Ти си у дома си. Макар и да не те устройва в момента, можем да направим промените, които са ти нужни. Може да бъде направено хубаво за теб. Можеш да намериш утеха тук. Тук си добре дошла за толкова, колкото ти е нужно да си тук. — Поех си дъх и добавих една малка нишка от истината. — Докато си тук, смятам те за част от фамилията ми.

Тя ме погледна. Устата ѝ се раздвижи странно, сякаш не можеше да преглътне храна. После внезапно скочи от стола си и се хвърли към мен, падна на гърдите ми и захлипа. Улових я преди и двамата да сме паднали. Гласът ѝ трепереше ужасно:

— Те се опитаха да ме убият с отрова. Момченцето на готвачката си открадна сладка от блюдото ми, любимата ми малка плодова сладка, и умря с кръв и пяна от устата. Това искаха да ми направят. Да умра така. Горкият мъничък Роно, който никога нищо лошо не беше направил на никого, освен да открадне. Умря вместо мен и умря болезнено. Малкият Роно.

Тресеше се цялата. Задържах я здраво, за да не ме събори от стола.

— Не е твоя вината — казах ѝ. — И сега си в безопасност. В безопасност си.

Зачудих се дали е вярно.

— Тате!

Извърнах рязко глава. Нещо в тона на Пчеличка ми подсказа, че очаква да се засрамя от себе си. Зяпна ме, както държах Шън, и после скръсти ръце пред гърдите си.

— Шън е много разстроена! — казах ѝ, но хладният поглед, с който ме гледаше Пчеличка, ми казваше, че според нея това не оправдава нищо. След като Шън не се опита да се отдръпне от мен, успях да стана и я поставих твърдо да седне на освободения стол. — По-добре ли че чувстваш, Пчеличке? — попитах, за да подсиля лъжата си, че се е чувствала зле.

— Не — отвърна тя ледено. — Всъщност съм по-зле. Много по-зле. Не затова дойдох да те потърся. — Кривна главичка към мен и имах чувството, че изпъва лък. — Трябваше да напусна стаята си, само за няколко минути. Когато се върнах… Дойдох да ти кажа, че другият ни гост липсва.

— Липсва?

— Другия гост? — попита Шън.

— Липсва? — повтори Ридъл от прага. Изглеждаше раздърпан все едно е тичал чак от селото. Още дишаше задъхано, когато извърна очи от неодобрителния поглед на Пчеличка към зацапаното със сълзи лице на Шън и после към мен. — Съобщението, което получих, гласеше, че ранената пътничка е напуснала.

— Да. Напусна. — Чувствах се като ветропоказател, когато се завъртях от Ридъл към дъщеря си. — Всичко е наред. Не липсва, Пчеличке. Почувства се по-добре и поиска да си тръгне. Трябваше да ти кажа. — Помъчих се да ѝ предам с очи, че лъжа и че имам нужда от помощта ѝ, за да съм убедителен. Тя ме изгледа намръщено.

— Ранена пътничка? — попита Шън. — Тук е имало непозната? Откъде знаете, че не е била убийца? — Покри устата си с ръце и ни погледна с тревога. Зелените ѝ очи над сплетените пръсти бяха огромни.

— Беше просто една ранена пътничка, на която помогнахме. Няма никаква причина за тревога, Шън. — Обърнах се отново към Ридъл и направих отчаян скок към нормалното. — Тъкмо похапвахме, Ридъл. Не си ли гладен? — Единственото, което успях да постигна, бе да запазя гласа си равен. Спънат в заблуди и оплетен в лъжи. Ужасното усещане, че затъвам, бе твърде познато. Въпросът на Шън ме беше потресъл повече, отколкото исках да издам. Откъде всъщност знаех, че младата Бяла наистина е пратеник, а не някоя, която иска да навреди на мен и на хората ми? Приликата ѝ с младия Шут ме бе подвела да я внеса в дома си, без изобщо да помисля, че може да представлява опасност. А след това я бях оставил в стаята, свързана със спалнята на дъщеря ми. И сега Пчеличка казваше, че я няма. И най-вероятно беше някъде в пределите на Върбов лес.

Шън беше права. Определено бях загубил остротата си. Загубил бях практика в интригите. Умът ми заработи бясно. Пратеничката беше казала, че я гонят да я убият. Преследвачите бяха влезли във Върбов лес, пленили я бяха и я бяха отнесли? В просторната стара къща това беше напълно възможно. Видял бях раните ѝ. Струваше ми се невероятно да представлява реална опасност за когото и да било. И също толкова невероятно — просто да е решила да избяга, без да предаде съобщението си.

Тишината надвисна дълго в стаята. Погледнах Ридъл.

— Бих хапнал — каза той неуверено. Погледът му се измести от Пчеличка към Шън и след това се впи в мен. Пълно объркване.

— Чудесно. — Усмихнах се като идиот. — Само ще уведомя кухненския персонал, докато правиш компания на Шън. Чувства се малко разстроена, че е тук. Опитвах се да я уверя, че вече ще е в безопасност. И желана.

— Топло желана — каза Пчеличка тихо и язвително.

Прикрих изненадата си и добавих:

— Ще върна Пчеличка в стаята ѝ. Явно не се чувства добре. — Посегнах да хвана дъщеря си за ръка, но тя се дръпна и закрачи пред мен към коридора.

Още щом вратата се затвори зад нас, тя се обърна рязко. Дишаше задъхано и за мой ужас в сините ѝ очи бликнаха сълзи.

— Дойдох само за да ти кажа, че я няма, а какво виждам? Прегръщаш онази жена!

— Не тук. Не сега. И грешиш. Първо кухнята. — Този път успях да сграбча крехкото ѝ рамо и въпреки усилието ѝ да се издърпа от мен я поведох към кухнята. Уведомих бързо Тавия за исканията на Ридъл и напуснах също толкова бързо, повел Пчеличка.

— В стаята ти — казах тихо. — Веднага. Стой плътно до мен. И не говори, докато не влезем там.

— Има ли опасност?

— Шшт.

— А Шън?

— Ридъл е с нея. И е много по-способен, отколкото мислят хората. Ти си ми първата грижа, винаги. Тихо!

Тонът ми най-сетне я накара да замълчи и тя почти се долепи до мен, докато завивахме по коридорите и след това се изкачвахме по стълбището. Щом стигнахме до вратата на стаята ѝ, я хванах за раменете и я поставих с гръб до стената.

— Стой тука — прошепнах. — Не мърдай, освен ако не те повикам. Ако те повикам, влез тихо и веднага и застани точно зад лявата ми страна. Разбрано?

Очите ѝ бяха ококорени, устата — зяпнала. Кимна.

Открехнах леко вратата на стаята ѝ. Преди да вляза, прецених всичко, което можех да видя, леглото и гоблените, закритите с пердета прозорци, камината. Всичко изглеждаше както го бях оставил. Пристъпих вътре безшумно и проверих зад вратата, преди да направя по-щателен оглед на стаята на Пчеличка. Нямаше никаква следа от нахлуване. Непокътнатият поднос беше на стойката до леглото. Пристъпих към свързващата врата. Беше открехната. Отдръпнах се.

— Пчеличке.

След миг тя се озова до мен.

— Остави ли тази врата отворена?

Беше явно уплашена. Сви рамене и призна шепнешком:

— Не помня. Не мисля. Не. Ти я остави, не съм я пипала.

— Стой така.

Пристъпих до вратата и я отворих напълно. Стаичката тънеше в сумрак, защото нямаше прозорец. Нищо освен смачканото одеяло на леглото. Приклекнах да надникна под леглото. Беше единственото възможно скривалище в стаята. Никой нямаше там. От гостенката ни нямаше никаква следа освен каната с вода и избутаната на куп завивка откъм стената на тесния креват. Отдръпнах се и затворих вратата.

— Няма я.

— Точно това ти казах!

— И вече съм сигурен, че не е в тази стая. И това е всичко, което знаем. — Подредих мислите си. — Кажи ми как точно откри, че я няма.

— Останах тук в стаята. Тавия ми донесе подноса с храна и го сложи на масичката за мен. Влязох при нея след като Тавия излезе. Беше се събудила. Опитах се да ѝ дам малко бульон, но това май само я накара да се закашля. После затвори очи и отново заспа. Поседях малко тук. После ми се наложи да използвам нощния килер. Тъй че отидох. А когато се върнах, отидох в стаята да видя как е. Но я нямаше.

— Изчезнала. — Помислих малко. — Колко се забави?

— Само няколко минути. — Очите ѝ бяха много ококорени.

— Пчеличке. До края на този ден си плътно до мен. И ако ти кажа да направиш нещо, колкото и странно да е, ще го направиш моментално. Разбрано?

Тя кимна отсечено. Устните ѝ бяха яркочервени на пребледнялото ѝ лице и дишаше през полуотворена уста. Ужасът в очите ѝ бе нещо, което изобщо не исках да виждам на лицето на детето си.

— Защо сме уплашени? — попита тя.

— Не знаем дали трябва да сме нащрек. Тъй че, докато разберем, по-безопасно е да сме уплашени.