Убиецът на Шута

10. Собственият ми глас

Развързах езика си, когато бях на осем. Помня онзи ден много ясно. Брат ми Хеп, който ми беше повече като чичо, ни беше дошъл на гости. Подаръкът му не беше малка свирка или наниз мъниста, или такива простички неща, които ми беше носил при предишните си гостувания. Този път ми донесе мек пакет, увит в груба кафява тъкан. Сложи го в скута ми и когато седнах и го загледах, без да знам какво да направя, майка ми извади малкия нож от колана си, сряза връвта, която го стягаше, и го разви.

Вътре имаше розова блузка, елече от дантела и няколко пласта розови поли! Никога не бях имала такива дрехи. Бяха от Бинград, каза той на мама, докато тя нежно докосваше изящната дантела. Ръкавите бяха дълги и бухнали, а полите лежаха на подложка от фусти и бяха обшити с розова дантела. Майка ми ги вдигна и като по чудо се оказаха точната големина.

На другата сутрин мама ми помогна да ги облека и затаи дъх, след като накрая върза поясчето. После ме накара да постоя неподвижно уморително дълго, докато решеше непокорната ми коса. Когато слязохме на закуска, отвори вратата и ме подкани да вляза все едно съм кралицата. Татко повдигна вежди в изумление, а Хеп подвикна възторжено. Ядох закуската си много внимателно — търпях жуленето на дантелата и внимавах да не натопя ръкавите си в чинията. Понесох храбро тежестта на дрехите, когато застанахме пред имението и пожелахме на Хеп приятно пътуване. Загрижена за великолепието си, минах внимателно през градините зад кухнята и се настаних на една пейка там. Чувствах се много величествено. Нагласих розовите поли и пригладих косата си, а когато Елм и Лея излязоха от кухните с ведра с обелки от зеленчуци, им се усмихнах.

Лея извърна очи притеснено, а Елм ми се изплези. Сърцето ми изстина. Бях предполагала, глупаво, че такива красиви дрехи може да спечелят уважението им. Няколко пъти бях чувала, а Елм нарочно го казваше така, че да го чуя, че съм „облечена като момче на касапин“, докато носех обичайните си туника и гамаши. След като ме подминаха, поседях още малко, за да обмисля случилото се. После слънцето се скри зад купчина ниски облаци и изведнъж усетих, че не мога да търпя повече жуленето от високата дантелена яка.

Потърсих мама и я заварих да топи восък. Застанах пред нея и повдигнах розовите си поли и фусти.

— Много са тежки.

Тя ме заведе в стаята ми и ми помогна да се преоблека в гамаши в тъмнозелено, туника в по-светло зелено и в меките ми ботуши. Бях взела решение. Бях разбрала какво трябва да направя.

Винаги си бях давала сметка, че във Върбов лес има други деца. През първите пет години от живота ми бях толкова привързана към мама и толкова малка, че имах много малко вземане-даване с тях. Виждах ги мимоходом, докато майка ми ме носеше през кухните или докато щапуках по петите ѝ по коридорите. Бяха синовете и дъщерите на слугите, родени за да са част от Върбов лес, и растяха редом с мен, макар и да израстваха много по-бързо от мен. Някои бяха достатъчно големи, за да им възлагат задачи, като миячките в кухните, Елм и Лея, и кухненското ратайче Тафи. Знаех, че има деца, които помагат в птичарника, с овцете и в конюшните, но тях виждах рядко. Имаше също и бебета и малки деца, които бяха и твърде малки, за да им се възлага работа, и твърде невръстни, за да се отделят от майките си. Някои от тях бяха с моя ръст, но бяха прекалено малки, за да привличат интереса ми. Елм беше с година по-голяма от мен, а Лея — с година по-малка, но и двете бяха с една глава по-високи. Бяха отраснали в складовете и кухните на Върбов лес и споделяха мненията на майките си за мен. Когато бях на пет, показваха към мен жалостива търпимост.

Но и жалостта, и търпимостта изчезнаха, когато станах на седем. Бях по-малка на ръст от тях, но все пак бях по-способна в задачите, които ми поверяваше майка ми. Но понеже не говорех, ме смятаха за глупава. Бях се научила да мълча с всички освен с майка ми. Не само децата, но и възрастните слуги се подиграваха на несвързаното ми бърборене и сочене, когато мислеха, че не виждам. Сигурна бях, че децата са прихванали неприязънта си към мен от родителите си. Колкото и малка да бях, все пак разбирах инстинктивно, че се боят да не би ако децата им са близо до мен, да не се заразят някак с моята странност.

За разлика от възрастните, децата ме отбягваха, без да си правят труда да се преструват, че е нещо друго освен неприязън. Наблюдавах играта им от разстояние, жадувах да се включа, но щом понечех да се приближа, събираха простичките си кукли, пръсваха цветята и жълъдите от „обеда“ си на поляната и побягваха. Дори и да ги подгонех, лесно ми избягваха. Катереха се по дървета, чиито най-ниски клони не можех да стигна. Ако продължах да ходя след тях много дълго, просто се прибираха в кухнята. Пропъждаха ме оттам с любезно подвикване:

— Хайде, малка господарке, Пчеличке, тичкай и си играй където е безопасно. Тук ще те стъпчат или ще те попарят. Хайде върви си.

И през цялото време Елм и Лея се подсмихваха превзето и ме къшкаха иззад полите на майките си.

От Тафи се страхувах. Беше на девет, по-голям и по-тежък от Елм и Лея. Беше месарчето на кухнята, носеше прясно заклано пиле или мъкнеше на гръб заклано и одрано агне. На мен ми изглеждаше огромен. Беше по момчешки глуповат и откровен в неприязънта си към мен. Веднъж, когато тръгнах след децата от кухнята до поточето, където се канеха да пуснат лодки от орехови черупки, Тафи се извърна към мен и ме замеря с камъчета, докато не побягнах. Имаше навика да казва „Бръм“, с което се подиграваше с името ми и намекваше, че съм глупава. Двете момичета не смееха да се намесят в подигравките му, но, о, колко им се радваха.

Ако кажех на майка си, тя щеше да каже на татко ми и съм сигурна, че всички деца щяха да бъдат изгонени от Върбов лес. Тъй че не казах. Колкото повече не ме харесваха и ме презираха, толкова повече копнеех за компанията им. Вярно, че не можех да играя с тях, но можех да ги гледам и да се уча как да играя. Катерене по дървета, пускане по водата на лодки от орехови черупки с платна от листа, надпревари по скачане, прескачане и търкаляне, насмешливи песнички, как да хванеш жаба… всички онези неща, които децата учат от други деца. Гледах как Тафи върви на ръце и насаме в спалнята си се натъртих на сто места, докато успях да прекося стаята, без да падна. Не ми хрумваше да помоля за пумпал от пазара, докато не видях червения пумпал на Тафи. От разстояние се научих да свиря с уста или със стрък трева между палците. Криех се и изчаквах докато си тръгнат, преди да се опитам да се люшкам на въже, вързано на клон, и да се промъкна в тайното кътче, построено от нападали клони.

Мисля, че баща ми подозираше как си прекарвам времето. Когато мама му каза за желанието ми, той ми купи не само пумпал, но и подскачащ клоун, малък акробат, стегнат на две пръчки с усукана връв, която го държи. Вечер, когато седях край камината и си играех с тези прости играчки, той ме гледаше изпод вежди. Усещах в погледа му същия глад, който изпитвах и аз, когато наблюдавах играта на другите деца.

Имах чувството, че ги ограбвам, когато ги гледах скришом. И те изпитваха същото, защото щом откриеха, че ги наблюдавам, ме прогонваха с викове и подигравки. Тафи дръзваше да ме замерва с шишарки и жълъди, а другите викаха и се смееха, щом ме улучеше. Мълчанието и плахостта ми ги правеха дръзки.

Такава грешка. Или не. След като не можех да се включа, ги проследявах и играех там, където те бяха играли, след като си отидеха. Имаше едно място край поточето, където растяха нагъсто тънки върби. Една ранна пролет те сплетоха дръвчетата и през лятото дърветата пораснаха в сенчест свод от листати клони. Превърна се в къщата им за игри и те носеха там хляб и масло от кухнята и ядяха на блюда от големи листа. Паниците им бяха също листа, усукани да задържат малко вода от поточето. А Тафи беше лорд Тафи там, а момичетата бяха дами с нанизи от златни глухарчета и бели маргаритки.

Колко копнеех да се включа в тази игра! Бях си мислила, че роклята от розова дантела може да ми спечели достъп в кръга им. Но не. Така че в онзи ден ги проследих крадешком и изчаках, докато ги извикат по работите им, преди да вляза. Седнах на едно от столчетата им от струпан мъх. Веех си с ветрило от клонки папрат, което Елм беше направила и оставила там. Бяха направили малко легло от борови клонки в ъгъла и полегнах на него. Слънцето беше жарко, но огънатите клони на заслона пропускаха само пъстра сянка. Затворих очи и загледах светлината по клепачите ми, и вдишвах аромата на счупени клонки и сладкия мирис на самата пръст. После съм задрямала. Когато отворих очи, беше много късно. И тримата стояха на входа и ме гледаха. Надигнах се бавно. На фона на слънчевата светлина отвън бяха силуети. Опитах се да се усмихна и не успях. Седях съвсем неподвижно и ги гледах. После, все едно слънцето беше излязло иззад облаците, си спомних този ден. Бях го сънувала, и всичките многобройни пътеки, които можеха да отклонят от него. Не можах да си спомня кога съм го сънувала, а после ми се стори, че може да е било сън, който щях да имам. Или сън за… нещо. Сън за кръстопът, място не на два пресичащи се пътя, а на хиляди. Свих краката си и бавно се надигнах.

Не можех да видя децата заради пластовете сънища и сенки около тях. Опитах се да огледам безбройните пътеки. Чувствах, че една от тях води към нещо, което отчаяно исках. Но коя? Какво трябваше да направя, за да стъпя на тази пътека? Ако тръгнех по друга пътека, умирах. Там ми се подиграваха. Там мама тичаше към мен, когато запищях. А там…

Не можех да го накарам да се случи. Трябваше да го позволя. Трябваше да позволя на пътеката да се оформи около мен, от думите, които се опитвах да изрека, и подигравките, с които ме засипваха. Дойде моментът, в който може би трябваше да съм побягнала, но бях твърде уплашена и в същото време съзнавах, че само тази пътека води там, където копнея да стигна. Момичетата ме хванаха, пръстите им се впиха в тънките ми китки, докато плътта не се надигна на ивици червено и после бяло. Разтърсиха ме и главата ми се люшна толкова силно, че видях блясъци светлина зад очите си. Опитах се да проговоря и излезе като крякане. Те се разкикотиха и също ми изкрякаха. В очите ми бликнаха сълзи.

— Повтори го, Бръм. Изкрякай пак като пуйка.

Тафи стоеше над мен, толкова висок, че трябваше да се присвие под арката. Погледнах го отдолу и поклатих глава.

Тогава Тафи ме зашлеви. Силно. Веднъж, и люшна главата ми на една страна, а после отново, почти мигновено, от другата страна, и разбрах, че така го пляска майка му понякога, люшка главата му насам-натам, докато ушите му не бръмнат. Устата ми се напълни със солена кръв и разбрах, че е станало. Бях на пътеката. Сега беше моментът да се отскубна от тях и да побягна, да бягам, да бягам, защото от този момент имаше толкова много пътеки, които водеха до това, че лежа на земята толкова пребита, че никога нищо да не може да се поправи. Тъй че издърпах китките си от ръцете им и се втурнах през гъстите дървета и навън през една пролука, откъдето никой от тях не можеше да се провре. Побягнах не към имението, а навътре в гората. След малко те вече бяха след мен. Гонеха ме, но едно малко човече може да тича присвито и да използва дирите, оставени от зайци и лисици. А когато дирята водеше през гъсти бодливи трънаци, продължавах, докато те бяха прекалено големи, за да ме последват, без да съдерат дрехите и кожата си.

Сред едни шипкови храсти намерих малка падина, място, където бе израснала мека трева и трънаците ме засланяха. Свих се на земята и замръзнах, разтреперана от страх и болка. Бях го направила, но, о, на каква цена! Чувах как викаха и удряха с клони храсталаците. Сякаш бях толкова глупава, че да напусна убежището си! Наричаха ме с гадни имена, но не можеха да ме видят, нито да разберат със сигурност дали все още се крия там. Не издадох звук, когато отворих уста и наведох глава, за да се излее кръвта. Нещо в устата ми се бе скъсало, късче, което минаваше от долната страна на езика ми до долната челюст. Болеше. И течеше много кръв.

По-късно, когато се махнаха и се опитах да изплюя кръвта, ме заболя още повече. Езикът ми вече се движеше в устата, пляскаше като език на стара обувка. Когато следобедът започна да свършва и сенките станаха по-дълбоки, изпълзях от трънливото си укритие. Тръгнах обратно към имението по дълъг и лъкатушещ път. Спрях при едно поточе и измих кръвта от устата си. Когато отидох за вечеря, двамата ми родители се ужасиха от синините по страните ми и почернялото ми ляво око. Майка ми ме попита как е станало, но аз само поклатих глава и дори не се опитах да проговоря. Ядох малко. Люшкащият ми се свободно език ми пречеше. Два пъти го прехапах, преди да се откажа, и останах да седя вторачена в храната, за която копнеех. През следващите пет дни ми беше трудно да ям: усещах езика си като нещо чуждо, което се люшкаше в устата ми.

И все пак, и все пак, бях на пътеката, която бях избрала. А когато болката намаля, се изумих колко свободно мога да движа езика си. Сама в стаята ми, след като майка ми помислеше, че съм заспала, упражнявах думите си на глас. Звуците, които ми бяха убягвали преди, внезапното начало и резкия завършек на думите, с тях вече можех да се справя. Все още не повеждах разговор, но вече беше защото предпочитах така, а не защото не можех. На мама започнах да говоря по-ясно, но само с много тих глас. Защо? Защото се страхувах от промяната, която бях постигнала в себе си. Татко ми вече гледаше на мен с други очи, откакто бе видял, че мога да държа перо. И смътно осъзнавах, че момичетата бяха дръзнали да ме нападнат, защото бях носила розовата рокля, която заявяваше статут по-висок от техния, какъвто според тях не заслужавах. Ако започнех да говоря, дали всичките слуги нямаше да се отдръпнат от мен, включително милата готвачка Нътмег и строгият ни иконом? Страхувах се, че речта ще ме направи още по-презряна, отколкото вече бях. Толкова копнеех за каквато и да било близост. Щеше да е моят провал.

Трябваше да съм научила урока, който ме бе сполетял. Не бях. Бях самотна, а едно самотно сърце има копнежи, които могат да надделеят над здравия разум и достойнство. Лятото напредна, раната в устата ми зарасна и отново започнах да шпионирам другите деца. Отначало стоях на разстояние, но беше твърде обезсърчително да ги гледам отдалече и да не мога да чувам какво си говорят и да не виждам какво правят. Тъй че се научих да отивам преди тях, покатервах се на някое дърво и гледах игрите им отгоре. Мислех се за много умна.

Трябваше да свърши зле и така стана. Онзи ден все още е жив за мен, като сън. Хванаха ме, че ги гледам, понеже кихнах. Отначало ме обкръжиха, за да не мога да сляза, и имах късмет, че жълъдите и шишарките бяха единствените муниции, които Тафи можеше да намери. Накрая реших да се покатеря по-нависоко, за да съм извън обсега му. Но едно дърво, достатъчно тънко, за да се изкатери по него малко дете, е достатъчно тънко и за да го разтърсят три ядосани деца. Известно време стоях вкопчена в люшкащия се връх, а след това паднах — изхвърчах на широка дъга и тупнах по гръб на земята. Лежах безпомощно, останала без дъх и замаяна. Те се смълчаха. Бяха уплашени.

— Убихме ли я? — попита Елм. Чух как Лея вдиша уплашено. И тогава Тафи извика храбро:

— Я най-добре да се уверим!

Това ме извади от шемета. Вдигнах се с олюляване на крака и побягнах. Те зяпнаха след мен и помислих, че ще ме оставят на мира. Но Тафи изрева:

— Дръжте я!

И затичаха след мен, настървени като кучета по заешка диря. Краката ми бяха къси, бях замаяна от падането, а те бяха близо зад мен, викаха и крещяха. Тичах слепешком, с наведена глава, и я покривах с ръце, за да се защитя от камъните, които Тафи грабваше от земята и мяташе все по-точно. Не мислех да избягам към кошарата за агнета. Тичах безшумно като заек, но когато едно едро тяло изведнъж застана пред мен, сграбчи ме и ме вдигна високо, изпищях все едно, че ме убиват.

— Кротко, момиче! — изръмжа ми Лин овчарят. Толкова бързо, колкото ме беше вдигнал, ме пусна, а кучето му тръгна напред и се изпречи срещу преследвачите ми. Бяха по петите ми. Ако Лин го нямаше, щяха да ме хванат в онзи ден и още се чудя дали щяха да ме оставят жива.

Лин сграбчи Тафи отзад за яката, люшна го и го плесна с другата си ръка по задника толкова силно, че Тафи се изви на дъга от удара. Лин го пусна и скочи на двете момичета. Те не бяха толкова близо и почти успяха да се измъкнат, но Лин докопа едната за опашката, а другата за полите. Те оклюмаха, а той им изръмжа:

— Какви ги вършите?! Да гоните мъничко дете, побойници такива! Да ви науча ли какво е някой по-голям от вас да ви напердаши хубаво?

Двете момичета се разреваха. Брадичката на Тафи трепереше, но той стоеше изправен и стиснал юмруци. Седях неподвижно там, където Лин ме беше пуснал. Чак когато се наведе, за да ми помогне да се вдигна на крака, той възкликна:

— О, в името на Еда и Ел, не само че сте глупаци, още по-лошо е! Това е малката господарка, сестрата на самата лейди Копривка! Мислите ли, че ще забрави какво сте ѝ направили днес? Въобразявате ли си, че като станете големи мъже и жени, ще работите в кухните или на нивите, като родителите ви поколения преди вас? Или децата ви след вас? Ако холдър Беджърлок или лейди Моли не накарат родителите ви и вас да се разкарате от земите им още днес, ще се изумя!

— Тя ни шпионираше! — проплака Лея.

— Дебнеше ни! — обвини ме Елм.

— Тя е идиотка, малоумна, и ни зяпа с очи като на призрак!

Последното го каза Тафи. Беше първият път, когато разбрах, че се страхува от мен.

Лин само поклати глава.

— Тя е дъщерята на къщата, тъпаци! Може да ходи където реши и да прави каквото пожелае. Горката мъничка пеперудка! Какво друго да прави? Иска само да си играе.

— Тя не може да говори! — възрази Елм, а Тафи добави:

— Тя е тъпа като галош. Кой играе с идиот? Трябва да я държат вързана вътре, да, и да не се пречка на хората.

Знаех, че повтаря нещо чуто от възрастни.

Лин извърна очи от тях към мен. След първия ми писък не бях издала и звук. Кучката му се върна при мен и аз сложих ръка на косматия ѝ гръб. Пръстът ми потъна дълбоко в копринената ѝ козина и усетих как спокойствието ѝ се вля в мен. Тя клекна до мен, главите ни бяха на едно ниво. Овчарят извърна очи от кучето към децата.

— Добре. Каквато и да е тя, нищо не ви струва да сте добри с нея. Сега, тука ме позатруднихте. Че трябва да кажа на господаря, трябва, но не ми се ще да видя вашите изгонени от местата, които са държали с години. Но ще поговоря с родителите ви. Големи ядове ще си имате тримата, ако е станала някоя беля. Е, малка господарке, я да те видим. Нараниха ли те?

— Не я докоснахме! — викнаха те.

— Не казвай на господаря! Заклевам се, няма да я гоним повече — започна да се пазари Тафи.

Лин беше клекнал пред мен. Махна едно сухо листо, извади един трън от туниката ми и приглади разрошените ми къдрици.

— Е, не плаче. Може да не е много пострадала. Може би. Не си ли пострадало, мъничко?

Изправих рамене и го погледнах в очите. Свих ръцете си отзад и ги стегнах в юмруци, ноктите ми се забиха силно в дланите, за повече кураж. Намерих гласа си. С развързания си наскоро език оформих всяка дума все едно беше дар.

— Благодаря ви най-сърдечно, овчарю Лин. Не съм пострадала. — Той се облещи, а аз изместих погледа си към зяпналите деца. С усилие запазих гласа си спокоен и изрекох всяка дума точно. — Няма да кажа на татко ми и на майка ми. Нито е нужно вие да го казвате. Мисля, че тези деца осъзнаха грешката си.

Гледаха ме онемели. Съсредоточих погледа си върху Тафи все едно изгарях дупки в него с очите си. Той ме изгледа навъсено. Омраза срещна омраза в погледите ни, но неговата беше по-голяма от моята. От какво щеше да се страхува, ако не от омразата ми? Трябваше да си спомня всеки мускул на лицето си, но все пак успях и на лицето ми разцъфна покровителствена усмивка. Проговорих с мил шепот:

— Скъпи Тафи.

Той се облещи. А после изпищя, по-силно, отколкото бях изпищяла аз, обърна се и побягна. Момичетата затичаха след него.

Обърнах се към Лин. Той ме гледаше преценяващо, но не видях неодобрение. Обърна се и се загледа след бягащите деца. Мисля, че говореше по-скоро на кучето, отколкото на мен, когато каза:

— Ще те бият и мачкат, ако мислят, че си тъп скот. Все едно дали си муле, куче или дете. А като разберат, че има ум под плътта, която удрят, се страхуват от теб. И те оставят на мира. Понякога. — Вдиша по-дълбоко и ме изгледа преценяващо. — Трябва вече да си пазиш гърба, господарке. Време е да си имаш куче, така мисля. Говори с татко си за това. Двамата с Паричка можем да намерим добро кутре за теб. Умно кутре.

Поклатих глава и той сви рамене. Стоях загледана след бягащите деца, докато не завиха на ъгъла на зида на градината с билки. Щом се скриха от погледа ми, се обърнах и зарових лице в козината на Паричка. Не плачех. Но треперех и се притисках до нея. Тя извърна глава и ме близна по ухото.

— Грижи се за нея, Паричке.

Гласът на Лин беше дълбок и може би между него и кучето премина нещо повече от онова, което чух. Знаех само, че беше топла, не ме застрашаваше и не се отдръпна от отчаяната ми прегръдка.

Когато най-сетне вдигнах лицето си от козината ѝ, Лин си беше отишъл. Никога няма да узная какво си е помислил за онзи сблъсък. Гушнах за последен път Паричка и тя облиза ръката ми. После, като видя, че нямам повече нужда от нея, затича да намери стопанина си. А аз тръгнах към къщата и към стаята си горе. Мислех за онова, което бях направила. Никое от децата нямаше да посмее да говори за това на родителите си: щеше да им се наложи да обяснят защо казах каквото казах. Реших, че овчарят Лин също ще го запази за себе си. Откъде знаех ли? Беше ми казал да си пазя гърба и ме бе посъветвал да си взема куче. Очакваше да се справя с това сама. И щях.

Обмислих съвета му за кучето. Не. Татко ми щеше да поиска да разбере защо го искам. Не можех да му го кажа, дори и чрез майка.

След сблъсъка ми с децата се вслушах в съвета на Лин. Престанах да ги следя и ги отбягвах, когато можех. Вместо това започнах да вървя като сянка след баща си, за да гледам какво прави по цял ден, докато мама се занимаваше с обичайните ежедневни шетни. Ласкаех се, че той не забелязва малката си сянка, но по-късно щях да открия, че е знаел за мен. Дългите му обиколки из имението, за да наглежда нещата, бяха уморителни за малките ми крака. Ако яхнеше кон, се предавах веднага. Страхувах се от коне, с техните мускулести крака и стряскащото им пръхтене и цвилене. Преди години, когато бях на пет, ме беше качил на един, за да ме научи да яздя. Обзета от ужас се измъкнах от ръцете на баща ми и паднах. Баща ми беше ужасно уплашен и никога повече не се опита да ме научи да яздя. Оправдах се лъжливо пред мама, че ми се струва ужасно невъзпитано да седя на нечий гръб и да очаквам да ме носят насам-натам. А когато мама предаде това обяснение на баща ми, той стана още по-внимателен. Сега, докато вървях по петите му, започнах да съжалявам за това. Макар и да се страхувах от докосването на баща ми и смазващия порой на мислите му в ума ми, все пак исках да знам повече за него. Ако можех да яздя, щях да мога да съм с него. Но да му го кажа създаваше трудности.

Откакто откри, че мога да рисувам, той бе започнал да прекарва повече време с мен. Вечер често носеше работата си в дневната на майка ми. Там вече си имах своя масичка, с лично мои мастила, пера и хартия. Няколко пъти ми беше показвал плесенясали свитъци с избелели илюстрации на растения и цветя и непознати букви. Беше ми казал, че трябва да копирам каквото виждам, но нямах желание да го правя. Имаше твърде много неща, вече събрани в ума ми, цветя, гъби и растения, които бях видяла и исках да ги уловя на хартията. Не споделях манията му да пише отново нещо, което вече е било написано. Знам, че това го разочарова, но беше така.

Татко ми така и не беше разбирал неясното ми ломотене и дори сега не му говорех много. Колебаех се да привлека вниманието му към мен. Дори да съм в една стая с него беше предизвикателство за мен. Когато ме погледнеше или съсредоточеше вниманието си върху мен, самата мощ на мислите му, попиващи в ума ми, ме ужасяваше. Не смеех да му позволя да ме докосне и дори да го погледна в очите ми носеше усещането, че онзи въртоп ме притегля. Тъй че го отбягвах, доколкото можех, макар и да знаех, че това го наранява и наскърбява майка ми.

Въпреки това той започна да се опитва да си играе с мен. Една вечер дойде при огъня без никакви свитъци за копиране. Седна на пода до масичката ми и каза:

— Ела да видиш какво имам.

Любопитството надви страха ми, оставих мастилата си и се доближих плахо до него.

— Това е игра — каза ми той и вдигна кърпа, която покриваше поднос. На него имаше цвете, камъче и ягода. Погледнах го озадачена. Той бързо ги покри отново. — Кажи ми какво видя.

Обърнах се към мама за обяснение. Тя беше на стола си от другата страна на камината и ръцете ѝ бяха заети с някакво плетиво.

Тя вдигна учудено вежди, но ме подкани:

— Какво имаше на подноса, Пчеличке?

Зяпнах я. Тя вдигна укорително пръст и смръщи чело. Проговорих тихо, без да поглеждам към него.

— Швете.

— Какво още, Пчеличке?

— К-камах.

Мама се покашля, подканваше ме да се опитам по-упорито.

— Пуод — добавих аз тихо.

— Какъв цвят цвете? — подкани ме търпеливо татко ми.

— Розов.

— Какъв цвят камък?

— Бял.

— Какъв вид плод?

— Йагова.

— Ягода — поправи ме тихо майка ми. Погледнах я. Знаеше ли, че можех да го изговоря правилно? Не бях сигурна дали искам да говоря толкова ясно пред татко. Още не.

Татко ми се усмихна.

— Добре. Добре, Пчеличке. Запомни ги всички. Да играем ли пак?

Придърпах се по-близо до краката на майка. Погледнах я умолително, за да ме спаси.

— Странна игра е — подхвърли тя, усетила притеснението ми.

Татко ми се засмя.

— Знам. Често я играех със Сенч. Добавяше още и още неща на подноса или добавяше едно и махаше друго, а аз трябваше да кажа кое липсва. Тренираше очите ми. — Въздъхна. Опря лакът на коляното си и отпусна брадичка на ръката си. — Не знам никакви истински игри. Нямах много възможност да играя с други деца. — Погледна ме и махна безпомощно с ръка. — Просто исках да… — Въздъхна и замълча.

— Това е добра игра — каза мама решително. Стана и ме изненада, като седна на пода до него. Придърпа ме към себе си и ме прегърна. — Хайде да играем пак — каза и разбрах, че седна до мен, за да ми даде кураж, защото искаше да играя с татко. Тъй че го направих. Редувахме се, мама и аз, докато татко вадеше още и още предмети от една кожена торба. На девет предмета мама вдигна ръце. Аз продължих да играя, забравила страха си от него и съсредоточена само върху подноса.

Дойде един момент, когато баща ми каза, не на мен, а на майка ми:

— Това е всичко, което имам.

Вдигнах очи и огледах стаята. Родителите ми изглеждаха смътни все едно ги гледах през мъгла или от голямо разстояние.

— Колко беше това? — попита мама.

— Двайсет и седем — каза тихо баща ми.

— Колко можеше да направиш като дете? — попита го мама тихо. В гласа ѝ имаше трепет.

Татко ми си пое дъх.

— Не двайсет и седем — призна той. — Не и на първия ми опит.

Спогледаха се. После погледите им се върнаха на мен. Примигнах и усетих, че леко се олюлявам.

— Мисля, че е крайно време да си ляга — заяви майка ми със странен тон. Татко ми кимна мълчаливо. Бавно започна да прибира предметите в торбата. С пъшкане, заради болките в ставите, мама се изправи. Отведе ме до леглото ми и седя до мен, докато заспах.

В един ден с ведро синьо небе, осеяно с пухкави бели облаци, с лек вятър, който разнасяше мириса на лавандула и пирен, с майка ми се бяхме залисали в градината ѝ. Слънцето беше подминало зенита, цветята лъхаха нежното си ухание около нас. И двете бяхме клекнали. Работех с лопатката си, издялкана от татко ми да се намества в ръката ми, разрохвах пръстта около най-старите лехи лавандула. Майка ми подкастряше с ножици буйно израсналите растения. Спираше от време на време, за да си поеме дъх и да потърка рамото и шията си.

— Ох, толкова се уморявам с това стареене — каза тя. Но после ми се усмихна и посочи: — Виж пчелата на този цвят! Срязах стръка, а тя още не иска да се махне. Е, може да я оставим да се повози.

Имаше голям кош, в който да събира подкастреното, и го влачехме зад нас по лавандуловата леха. Беше приятна, благоуханна работа и бях щастлива. Мама също. Знам го. Говореше за стари лентички плат, които пазеше в коша си за шиене, и ми каза, че щяла да ми покаже как да правя лавандулови шишета, които ще задържат миризмата и могат да се поставят в раклите ни за дрехи.

— Трябва да срежем стръковете дълги, защото ще ги сгъваме над цветовете, а после ще оплетем лентичките около стръковете да ги държат. Ще са хубави, благоуханни и полезни. Също като теб.

Засмях се, и тя също. После спря, както работеше, и си пое дълбоко дъх. Люшна се назад, усмихна се и пак се оплака:

— Такъв бодеж имам в хълбока… — Потърка ребрата си, а после ръката ѝ продължи нагоре и до рамото. — И лявата ми ръка толкова боли… Човек да си помисли, че трябва да е дясната, защото тя върши всичката работа. — Хвана се за ръба на коша и се надигна, за да стане. Но кошът се обърна, тя загуби равновесие и се просна в лавандулата, смачка храстите под себе си. Сладкият мирис ме лъхна. Мама се превъртя на гръб и се намръщи, бръчици набраздиха челото ѝ. Пресегна се с дясната си ръка, вдигна лявата и я погледна някак учудено. Когато я отпусна, тя падна до нея. — Е, това е толкова глупаво… — Гласът ѝ беше тих и завален. Тя замълча и вдиша по-дълбоко. С дясната си ръка ме потупа по крака. — Само да си поема дъх за малко — каза пак така завалено. Вдиша хрипливо и затвори очи.

После умря.

Пропълзях в лавандулата и докоснах лицето ѝ. Наведох се и опрях глава на гърдите ѝ. Чух последния удар на сърцето ѝ. След това дъхът ѝ излезе на въздишка и всичко в нея затихна. Вятърът духаше леко и пчелите жужаха усърдно в цветята. Тялото ѝ все още беше топло и все още миришеше като мама. Прегърнах я и затворих очи. Отпуснах глава на гръдта ѝ и се зачудих какво ще стане с мен сега, след като жената, която толкова ме беше обичала, си беше отишла.

Денят тъкмо захладняваше, когато баща ми дойде да ни потърси. Беше ходил на пасищата за овце, разбрах, защото носеше в дясната си ръка букет рози, които растяха по пътеката. Дойде до дървената порта в ниския каменен зид, който ограждаше градината, погледна ни и разбра. Разбра, че е мъртва, преди да е отворил портата. Все пак затича към нас, сякаш можеше да догони мига, в който все още не беше твърде късно. Смъкна се на колене до тялото ѝ и притисна ръцете си в нея. Задиша силно и хвърли сърцето си в нея, докато търсеше в плътта някакъв признак на живот. Притегли ме към себе си и разбрах каквото разбра и той. Беше си отишла безвъзвратно.

Притисна ни двете до себе си, отметна глава и зави. Челюстите му се разтвориха широко, лицето му се извърна към небето и жилите на шията му се издуха.

Не издаде звук. Но скръбта, която се изливаше от него и към небето, нахлу в мен и ме задави. Удавих се в нея. Сложих ръце на гърдите му и се помъчих да се избутам от него, но не можах. От невъзможно далече усетих сестра си. Блъскаше по него и настояваше да разбере какво не е наред. Имаше други, които никога не бях срещала, викаха в ума му, предлагаха да пратят войници, да влеят сила, да направят за него всичко, което бе възможно да се направи. Но той не можеше дори да изкаже болката си.

Майка ми е! — осъзна изведнъж сестра ми. И: Оставете го намира. Оставете ни на мира! — заповяда на всички, и те се отдръпнаха като вълна.

Но скръбта му все още кипеше, буря, която ме блъскаше със свирепи ветрове и от която не можех да избягам. Загърчих се диво, знаех, че се боря да не полудея и може би — за живота си. Не мисля, че дори съзнавах, че ме държи заклещена между тътнещото си сърце и изстиващото тяло на майка ми. Измъкнах се изпод ръката му, паднах по гръб на земята и останах да лежа там, зяпнала като риба на сухо.

Малката дистанция, която бях спечелила от него, не беше достатъчна. Запокитена бях във вихрушка от спомени. Целувка, открадната на стълбище. Първия път, когато бе докоснала ръката му и не беше случайност. Видях мама, тичаща по бряг от черен пясък и камък. Познах океана, който никога не бях виждала. Червените ѝ поли и сини шалове, които плющяха във вятъра, и тя се смееше през рамо, докато татко ми я гонеше. Сърцето му се беше разтуптяло от радост при мисълта, че може да я догони, че може игриво да я задържи в прегръдката си, та дори само за миг. Бяха деца, видях изведнъж, играещи си деца, само няколко години по-големи, отколкото бях аз. Изобщо не бяха пораснали, нито един от двамата. През целия им живот тя бе останала за него момичето, онова възхитително момиче, само мъничко по-голямо от него, но толкова земна и мъдра, и толкова женствена към всичко, което бе толкова мъжко в живота му.

— Моли! — извика той, думата изведнъж се изтръгна от него. Но нямаше дъх, за да я извика; изпъшка я. Рухна над тялото ѝ разплакан и зашепна: — Толкова съм сам. Толкова съм сам. Моли. Не може да те няма. Не може да съм толкова сам!

Не му проговорих. Не му напомних, че все още си има мен, че не е така, както казва. Все още си имаше и Копривка, и Сенч, и Предан, и Шишко. Но тогава узнах сърцето му; не можех да не го узная, докато чувствата бликаха от него като кръв от смъртоносна рана. Скръбта му отразяваше моята точно. Никога повече нямаше да има някой като нея. Никога повече нямаше да има някой, който да ни обича толкова пълно — и с толкова малко основание. Предадох се на скръбта му. Проснах се на земята и загледах помръкващото небе, а звездите започнаха да изникват в синята тъма.

Една кухненска слугиня ни намери там, изпищя от ужас и затича към къщата да доведе помощ. Слугите дойдоха с фенери, уплашени от господаря в неистовата му скръб. Но нямаше нужда да са предпазливи. Всичката му сила го беше оставила. Не можеше дори да се вдигне, както беше на колене, дори когато издърпаха тялото ѝ от прегръдката му, за да го приберат в къщата.

Чак когато посегнаха и за мен, той се изправи.

— Не — каза и в онзи момент заяви правото си над мен. — Не, тя е моя, вече. Кутре, ела тук, при мен. Аз ще те занеса.

Стиснах зъби, щом ме взе. Задържах тялото си вцепенено и изправено, както правех винаги, когато ме държеше, и гледах встрани от лицето му. Не можех да го понеса, нито можех да понеса чувствата му. Но истината беше над мен и трябваше да я изрека. Затаих дъх и прошепнах в ухото му стиховете от моя сън.