Убиецът на Шута

29. Мъгла и светлина

Всичко се развали, когато вратата на гостилницата се отвори и дойдоха Шън и Фицбдителен. От начина, по който Фицбдителен погледна баща ми, разбрах, че вече е чул за случилото се. Не исках да говори за това на баща ми. Вече го бяхме подминали и ако подхванеше, на Ридъл щеше да му се наложи отново да мисли за това. Двамата с баща ми се държаха все едно всичко вече е наред, но аз знаех, че действията на татко ми ще глождят сърцето на Ридъл като червей. Татко ми беше негов приятел, но той беше верен най-много на Копривка и се боеше да ѝ разкаже тази история и да ѝ разкрие своята роля в нея.

Но Шън, и да го беше научила, изобщо не я интересуваше, а започна да дрънка как трябвало да има това и трябвало да има онова, и ако татко имал пари, да отидат да го купят веднага, или може би тя първо да се нахрани. Седна до баща ми, а Фицбдителен седна от другата страна на Ридъл и ми напомняха за новоизлюпени пиленца, които цвърчат в гнездото, докато говореха как им трябвало това и искали онова. Баща ми му обърна гръб, за да говори с Шън. Не можах да го понеса. Изведнъж ми стана ужасно топло, а безбройните разговори наоколо направо ме смазваха. Дръпнах Ридъл за ръкава.

— Трябва да изляза.

— Какво? О. Зад хана е. И се върни веднага, нали? — Извърна се, за да отговори на нещо, което му беше казал Фицбдителен. Странно как аз не трябваше никога да прекъсвам, но наставникът ми не смяташе за нужно да спазва същата учтивост към мен. — Храната е селска, Лант. Различна от това, което би намерил в кръчма в град Бъкип, но не е лоша. Опитай супата.

Трябваше да се размърдам, за да се обърна на пейката и след това да сляза от нея. Не мисля, че баща ми дори забеляза. Докато вървях към вратата, една жена едва не ме бутна, но се шмугнах покрай нея. Вратата беше толкова тежка, че трябваше да изчакам някой да влезе, преди да мога да се измъкна.

Навън беше хладно и хубаво. Веселата атмосфера като че ли бе нараснала с идването на вечерта. Пресякох улицата и погледах един човек, който жонглираше с три картофа и една ябълка. Пееше весела песничка, докато жонглираше. Когато свърши, бръкнах в новата си кесийка. На дъното намерих половин медник. Когато му го дадох, той се усмихна и ми даде ябълката.

Определено беше време да се връщам в гостилницата и да намеря татко си, колкото и да ме беше страх, че ще ме повлекат на покупките за Шън. Но може би татко ми щеше да прати Ридъл с нея или просто да ѝ даде пари за харчене. Един фургон, пълен с бурета сайдер, с впряг от четири коня беше спрял на улицата, тъй че се наложи да го заобиколя. За да се върна в гостилницата, трябваше да мина покрай сивия просяк.

Спрях да го погледна. Беше… празен. Не просто мръсната му свита умолително длан на коляното му, но целият — сякаш беше спаружена слива, увиснала на клонче след като осите са отнели цялата ѝ сладка плът и са оставили само празна обвивка. Погледнах празната му ръка, но отчаяно ми се искаше да си запазя двата медника. Тъй че казах:

— Имам ябълка. Искаш ли ябълка?

Той измести очите си към мен все едно можеше да ме види. Бяха ужасни, мъртви и забулени. Не исках да гледа към мен с такива очи.

— Ти си добра — каза и аз смело се наведох и сложих ябълката в шепата му.

Точно тогава вратата на дюкяна за подправки се отвори и една слаба дребна жена, сигурно стопанката, излезе и викна:

— Ей! Още ли клечиш тука? Да се махаш! Казах ти, махай се! Улицата е пълна с клиенти, а дюкянът ми е празен, защото никой не ще да прекрачи миризливите ти кокали и дрипи. Марш оттука! Или мъжът ми ще дойде с тоягата да те научи!

— Махам се, махам се — отвърна тихо просякът. Сивата му ръка се беше затворила около ябълката. Той я притисна до опърпаната си туника и започна да се вдига с усилие. Жената го гледаше ядосано. Наведох се, намерих тоягата, за която опипваше, и я сложих в ръката му. — Ти си добра — каза той отново. Стисна здраво тоягата, едната ръка над другата, и се изправи. Залитна и бавно извърна лицето си наляво и надясно. — Улицата? — попита жално. — Да не ме прегазят?

— Няма. Хайде, махай се! — Жената говореше рязко, макар че един впряг тъкмо завиваше на ъгъла, запътен към нас. Реших никога да не купувам нищо от дюкяна ѝ.

— Чакайте — предупредих просяка. — Ще ви прегазят. Изчакайте и аз ще мина с вас.

— Ей, изтърсаче нахално, защо се вреш където не ти е работа? — Жената се наведе, за да ми се присмее. Едрите ѝ гърди скочиха към мен като вързани кучета. — Майка ти знае ли, че търчиш по улиците като побъркана и говориш с мръсни просяци?

Исках да ѝ отвърна с нещо заядливо, но тя се обърна и се прибра в дюкяна си, като на влизане подвикна:

— Хени? Хени, оня просяк още клечи на вратата! Няма ли най-после да го набиеш!

Трополящият фургон беше отминал.

— Елате с мен — казах. Миришеше много лошо. Не исках да го докосвам. Но знаех, че баща ми не би го оставил тук, на милостта на жената с подправките. Време беше да започна да се държа като дъщеря на баща си.

— Ще ви водя — казах му. — Сега стъпете. Така.

Беше бавна работа. Макар да беше стиснал тоягата с две ръце, едва можеше да стои. Направи две малки крачки, премести тоягата по-напред и направи още две. Докато го превеждах през улицата и по-далече от вратата на дюкяна, внезапно осъзнах, че не знам къде да го заведа. Пред вратата на дюкяна поне беше заслонен от вятъра. От двете ни страни вратите на дюкяните бяха оживени от влизащи и излизащи клиенти. Пред нас беше само градската мера. Закуцукахме бавно към нея. Никой не се беше върнал на мястото, където бе умряло кучето. Някой го беше отнесъл, както и бичата глава, и както бе помолил баща ми, бяха пръснали там чист сняг, но кръвта се беше просмукала през него. Розов сняг, почти красив, ако човек не знае от какво е. Не знам защо поведох просяка натам, освен че нямаше хора. Платнището, което бе покривало бичата глава, беше на земята под дървото. Навярно можеше да седне на него.

Погледнах към вратата на гостилницата. Знаех, че ако не се върна скоро, татко или Ридъл ще тръгнат да ме търсят. Може би заедно.

Или пък нямаше. Шън беше там, а тя бе напълно способна да държи и двамата заети дотолкова, че да забравят за мен. Гадно чувство изпълни сърцето ми. Ревност. Най-сетне му намерих вярното име. Бях ревнива.

Ревността засили желанието ми да помогна на слепия просяк. Нямаше да се върна. Щеше да им се наложи да дойдат да ме намерят и щяха да видят, че мога да съм също толкова смела и добра като баща ми. С това, че помагам на просяк, който никой друг нямаше да докосне.

Някакъв мъж до една кола ни гледаше с неприязън. Явно искаше да минем по-надалече от него.

— Дай ми ръка — казах на просяка. — Ще ти помогна.

Той се поколеба — знаеше колко е противен. След това обаче умората му надделя.

— Прекалено си добра — каза почти с тъга и протегна костеливата си ръка. Хванах я. Той леко залитна. Бях по-ниска, отколкото бе очаквал. Мръсните му пръсти стиснаха ръката ми под лакътя.

Светът се завъртя около нас. В небето се появи дъга. Имало беше мъгла, през която бях гледала през целия си живот. Сега се вдигна все едно я беше отвял радостен вятър. Гледах с благоговение тази красота, която разтвори сърцето ми широко. Всички те, намръщеният мъж до колата, момичето с венец от зеленика, което целуваше момче зад едно дърво, ханджийската котка под стряхата, старецът, който се пазареше за плъстена шапка, всички те изригнаха в блестящи цветове, каквито никога не си бях представяла, че съществуват. Недостатъците им бяха надмогнати от потенциала за красота у всеки от тях. Ахнах, а просякът заплака.

— Мога да виждам! — извика той. — Зрението ми се върна. Мога да виждам! О, моя светлина, мое слънце, откъде дойдохте? Къде бяхте?

Притисна ме до гърдите си и ме прегърна, и бях радостна от това. Красотата и възможността за един великолепен свят, който разцъфна наоколо, струеше от него през мен. Така, точно така трябваше да бъде. Не в малки проблясъци, не като несвързани сънища. Накъдето и да погледнех, възможностите се умножаваха. Това ми напомни за първия път, когато татко ми ме беше вдигнал на рамото си и изведнъж осъзнах колко по-надалече мога да виждам от неговата височина. Но сега виждах не просто от по-добра позиция, не просто по-надалече, а към всички времена. Беше утешително да се задържа безопасно сред този вихрещ се въртоп. Не се побоях да позволя зрението ми да проследи безбройните нишки. Една задържа вниманието ми. Целуващото се момиче щеше да се омъжи за онова момче, с венец от оранжеви цветя, и да му роди девет деца във ферма в една долина. Или не. Можеше да пофлиртува с него за известно време и да се омъжи за друг, но споменът ѝ за този момент щеше да добавя сладост към всеки пай, който изпечеше, и любовта, която бе познала, щеше да бъде споделена с пилците и котките, докато умре, бездетна, на седемдесет и две. Но не. Щяха да избягат заедно още тази нощ, и да легнат в гората, а на другия ден, по пътя към Бъкип, щяха да умрат, той от рана от стрела, а тя щеше да бъде насилена и хвърлена в крайпътен ров. А заради това по-големите ѝ братя щяха да се съберат и да станат Дъбовата гвардия. По време на патрулите си щяха да отнемат живота на петдесет и двама разбойници и да спасят над шестстотин пътници от болка и смърт. Бройките бяха ясни. Изведнъж всичко бе станало толкова просто. Трябваше само много леко да ги подтикна. Ако им се усмихнех, докато вървяха през селската мера, и им кажех: „Вие блестите от любов. Любовта не бива да чака. Избягайте тази нощ!“, щяха да ме видят като предвестник и да се вслушат в съвета ми. Болката му щеше да трае само един миг, а нейната — само часове. По-малко време, отколкото родилните ѝ мъки, за да роди първото си дете. Имах силата. Имах силата и избора. Можех да направя толкова много добро на света. Толкова много добро. Имаше толкова много възможности за избор, който можех да направя за доброто на света. Щях да започна с момичето с венеца от зеленика.

Просякът ме притисна по-здраво и заговори в ухото ми.

— Спри. Спри. Не бива! Не и без да помислиш, а и тогава… дори тогава… има толкова много опасности. Толкова много опасности!

Примигнах и нишките се разделиха на още хиляди нишки. Не беше толкова просто, колкото си бях помислила. Всяка нишка, която се опитвах да проследя, се превръщаше в множество, а в мига, в който изберях една нишка от множеството, тя отново се разделяше на още повече възможности. Можеше да му каже неправилната дума и той щеше да я убие този следобед. Тя казва на баща си, че го е целунала, и баща ѝ ги благославя. Или ги проклина. Или я прогонва навън в бурята, за да умре от студ през нощта.

— Някои са много по-вероятни от други, но всяка има поне една възможност да бъде реална. Тъй че всяка пътека трябва да бъде проучена много внимателно преди да бъде избрана. Пътеката, която огледа ти, където двамата трябваше да умрат? Ако се посветим на това създаване на Дъбовата гвардия, трябва да гледаме и гледаме. Винаги има други пътеки във времето, които водят до другия край. Някои ще са по-разрушителни и грозни, други по-малко.

Бях помислила, че ми говори на глас. Започнах да осъзнавам, че мислите му се просмукват в мен през връзката, която споделяхме. Той изливаше знание от ума си към моя все едно че беше кана, а аз бях чашата. Или жадната градина, която отдавна бе чакала да бъде напоена.

— И пътеките се променят, променят се непрестанно. Някои изчезват, вече невъзможни, други стават по-вероятни. Точно затова обучението отнема толкова много години. Толкова много години. Човек учи и обръща внимание на сънищата. Защото сънищата са като пътепоказатели за най-значимите моменти. Най-значимият момент…

Откъсна вниманието си от мен и беше все едно някой е дръпнал топло наметало от раменете ми в разгара на мразовита буря. Ококори слепите си очи и на покритото му с белези лице се изписа и ужас, и радост.

— Вълкът иде — възкликна просякът. — Зъбите му ножове са, а сълзите му — пръски кръв.

И тогава зрението ми угасна до онова, което човек може да види в дълбок сумрак, преди последната дневна светлина да погасне. Всички цветове бяха приглушени и придойдоха сенки, забулващи всички подробности. Помислих си, че ще умра. Всички възможности бяха скрити, ограничени до единствен миг във времето. Не можех да се движа. Животът се беше вцепенил, ограничен и бавен. Допреди миг времето беше безкраен океан, прострял се във всички посоки, и аз бях морска птица, свободна да кръжи и прехвръква от един миг към хиляди други възможности. Сега бях затънала в кал в една малка локвичка, борех се да оцелея поне секунда, сляпа за бъдещите последствия от всяко действие, което можех да предприема.

Спрях и оставих животът да се случва около мен.