Убиецът на Шута

4. Съхраняване

Нахлуването на Сенч бе като шепот в ухото ми. Само че не можех да проспя този шепот. Нахлуването с Умение не може да се пренебрегне. Съжаляваш ли изобщо, че записваш всичко това, Фиц?

Сенч никога не спеше. Не спеше още когато бях момче и ми се струваше, че колкото по̀ остаряваше, толкова по-малко сън му трябваше. Поради това смяташе, че аз също никога не спя, и дори да задремех след ден изтощителен труд, с преградите, стегнати здраво около ума ми, той нахлуваше в спящите ми мисли с не повече усет за правото ми на личен живот, отколкото при влизанията му в спалнята ми, когато живеех в замъка Бъкип. Когато бях момче, той просто отключваше тайната врата към стаята ми и слизаше по скритото стълбище от закътаната си стая в кулата. Сега, цял живот по-късно и на дни разстояние, можеше просто да пристъпи в мислите ми. Умението, помислих си, е наистина чудесна магия, но и невероятна досада в ръцете на един старец.

Завъртях се в леглото си. Бях объркан. Гласът му отекваше в мислите ми все така властно и настойчиво, както докато бях момче, а той беше по-млад и мой наставник. Но не беше просто силата на думите му. Беше това, че контактът му с ума ми носеше отпечатъка на впечатлението, което бе оставил в мен. Точно както Копривка веднъж бе видяла в мен повече вълк, отколкото човек, и усещането ѝ, че съм див и настръхнал звяр, все още обагряше разговорите ни с Умение, така и със Сенч щях винаги да съм дванайсетгодишен и чирак, напълно на негово разположение.

Събрах силата си за Умение и на свой ред се пресегнах към него. Бях заспал.

Не е чак толкова късно! Добих представа за обкръжението му. Уютна стая. Беше се отпуснал на тапициран стол и гледаше огъня в камината. До лакътя му имаше масичка и подуших гъсто червено вино — той вдигна чашата — и миризмата на ябълкови дърва, горящи в камината му. Всичко това — толкова различно от ателието му на убиец над момчешката ми спалня в замъка Бъкип. Тайният шпионин, който бе служил на фамилията на Пророците, вече бе уважаван стар държавник, съветник на крал Предан. Понякога се чудех дали привилегиите на високия му сан го отегчават. Определено не!

Не толкова късно през нощта за теб, старче. Но аз прекарах часове в работа над архивите на Върбов лес тази вечер, а утре трябва да стана на разсъмване, за да отида на пазара на Крайречни дъбове да говоря с един изкупвач на въ̀лна.

Нелепо. Какво знаеш ти за въ̀лна и овце? Прати някой от овчарите си да говори с него.

Не мога. Моя задача е, не тяхна. Всъщност научих доста за овцете и въ̀лната през времето си тук. Отдръпнах се внимателно от Моли, преди да отметна завивките, и затърсих със стъпало халата, който бях хвърлил на пода. Намерих го, вдигнах го с крак и се загърнах. Минах безшумно през тъмната стая.

Макар и да не говорех на глас, не исках да рискувам да обезпокоя Моли. Не спеше добре напоследък и на няколко пъти я бях уловил, че ме гледа умислено. Нещо обсебваше мислите ѝ през деня и я оставяше неспокойна нощем. Копнеех да науча тайната ѝ, но бях достатъчно благоразумен, за да не настоявам. Когато станеше готова, щеше да я сподели с мен. Тази нощ поне спеше дълбоко и бях благодарен за това. Животът бе по-тежък за Моли, отколкото за мен. Болежките и неволите на стареенето ѝ налагаха дан, каквато аз не трябваше да плащам. „Нечестно“, помислих си, а после, щом се измъкнах от спалнята в коридора, прогоних тази мисъл.

Твърде късно.

Моли не е добре ли?

Нищо ѝ няма. От годините е.

Сенч, изглежда, се изненада. Не е нужно да изпитва тези болки. Котерията с радост би помогнала с малко преподреждане на тялото ѝ. Не голяма промяна, просто…

Тя не би приела подобна намеса, Сенч. Обсъждали сме го и това бе решението ѝ. Справя се с остаряването по своя си начин.

Както желаеш. Усетих, че според него отказът ми от намесата е глупав.

Не. Както желае тя. Умението наистина можеше да прогони много от болежките ѝ. Самият аз си лягах с болки, които на заранта изчезваха. Цената на тези малки изцерявания беше, че ядях като невидял. Не ме събуди заради здравето на Моли, нали? Добре ли си?

Да. Е, все още се възстановявам след лечението. Но иначе съм добре.

Тръгнах безшумно към малко използваното южно крило на къщата. Със свиването на домакинството ни с Моли сметнахме, че главната къща и северното крило са повече от достатъчно пространство за двама ни и за редките ни гости. Южното крило беше най-старата част на къщата, мразовито през зимата и прохладно лете. След като бяхме затворили повечето от него, се беше превърнало в последно убежище за скърцащи столове, клатещи се маси и всичко друго, което Ревъл сметнеше за твърде похабено за ежедневна употреба, но все още твърде добро, за да се изхвърли. Потръпнах, забързан по един тъмен коридор. Отворих тясна врата и в мрака се спуснах по слугинското стълбище. Продължих по още по-тесен коридор, върховете на пръстите ми забърсаха стената, а после отворих вратата на личния си кабинет. Няколко въглена още примигваха в камината. Заобиколих покрай раклите със свитъци и клекнах до огъня. Разбърках го, добавих още няколко цепеници, а след това седнах до него разтреперан, докато изчакам пламъците да се разбудят. Прозях се шумно. Давай по същество, старче!

Не. Не те събудих, за да обсъждаме Моли, макар да съм загрижен за здравето ѝ, тъй като влияе на щастието ти и на съсредоточеността на Копривка. Събудих те, за да ти задам един въпрос. Всичките ти записки и дневници, писани през годините… съжалявал ли си някога за всичкото това писане?

Замислих се за миг. Светлината от треперливите пламъчета на свещите танцуваше игриво по краищата на отрупаните с ръкописи лавици зад мен. Много от тънките свитъци бяха стари, някои — почти древни. Ръбовете им бяха опърпани, веленът зацапан. Копията ми на тези свитъци напоследък бяха направени на фина хартия, често подвързани заедно с преводите ми. Съхраняването на написаното на опърпаните велени беше работа, която ми носеше удоволствие и — според Сенч — все още беше мой дълг към него.

Но не за тези писания ме питаше Сенч. Имаше предвид многобройните ми усилия да съставя хроника на дните от своя живот. Видял бях много промени в Шестте херцогства, откакто бях отишъл в замъка Бъкип като кралско копеле. Видял бях как се променихме от изолирано и, човек би казал, изостанало кралство в могъщ търговски център. През годините бях станал свидетел на измяна, породена от зло, и на вярност, заплатена с кръв. Видял бях убийство на крал и като убиец бях потърсил своето възмездие. Бях пожертвал живота си и смъртта си за своята фамилия, неведнъж. Видял бях да умират приятели.

На определени интервали през живота си се бях опитвал да запиша всичко, което бях видял и сторил. И твърде често припряно бях унищожавал тези записки от страх, че може да попаднат в неподходящи ръце. Потръпнах, щом си помислих за това. Съжалявам само за времето, което похабих в писане, след като трябваше да ги изгарям. Винаги си мисля за онова време, прекарано в грижливо писане, само за да изгори след това на пепел за няколко минути.

Но винаги започваше да пишеш отново. Да записваш.

Почти се засмях на глас. Да. И всеки път, когато го правех, откривах, че историята се е променила с промяната на гледната ми точка към живота. Имаше няколко години, през които си въобразявах, че съм голям герой, и други времена, когато се виждах като злочест и несправедливо угнетен от живота. Мислите ми се зареяха за миг. Пред целия кралски двор бях погнал убийците на моя крал из замъка Бъкип. Храбро. Глупаво. Нелепо. Необходимо. Не бих могъл да изброя начините, по които бях мислел за онзи инцидент през годините.

Млад, предположи Сенч. Млад и изпълнен с праведен гняв.

Наранен и с разбито сърце, предположих аз. Отчаян от препятствията, пред които се изправях. Отчаян от това да съм обвързан от правила, които никой друг не е длъжен да спазва.

Това също, съгласи се той.

Изведнъж ми се дощя да не мисля за онзи ден, нито кой бях тогава, нито какво бях направил и най-вече защо го бях направил. Беше от друг живот, който вече не можеше да ме засегне. Нали? Защо питаш? Да не мислиш да запишеш спомените си за своя живот?

Може би. Нещо за вършене, докато се възстановявам. Мисля, че вече разбирам малко по-добре защо ни предупреди за благоразумното използване на изцеряванията с Умение. Кълна се в топките на Ел, твърде много време ми отне, докато започна да се чувствам като себе си. Дрехите ми са така провиснали, че почти ме е срам да ме виждат. Тътря се като човек, направен от пръчки. Изведнъж усетих как измести разговора от себе си, почти все едно го върна към мен. Той не обичаше да признава каквато и да било слабост. Когато записваше онези неща, защо го започваше? Винаги записваше какво ли не.

Лесен въпрос. Беше Федрен. И лейди Търпение. Писарят, който ме учеше, и жената, която бе копняла да бъде моя майка. Двамата често казваха, че някой би трябвало да напише изрядна история на Шестте херцогства. Възприех думите им в смисъл, че аз трябва да го направя. Но всеки път, когато понечвах да пиша за кралството, накрая започвах да пиша за себе си.

Кой мислеше, че би прочел това? Дъщеря ти ли?

Друга стара рана. Отговорих честно. Отначало не мислех кой би могъл да го прочете. Пишех го за себе си и така можех да го осмисля. Всички стари приказки, които бях чувал някога, добиваха смисъл. Доброто побеждаваше или може би героят умираше трагично, но постигаше нещо със смъртта си. Тъй че описвах живота си все едно беше приказка и търсех щастливия край. Или усещането за него.

Умът ми се зарея. Върнах се назад през годините, чак до момчето, което бе взето като чирак на убиец и което можеше да служи на фамилията, която нямаше никога да го признае като син. До воина, който се биеше с брадва срещу кораби, пълни с нашественици. До шпионина, до мъжа, служещ на своя липсващ крал, докато всичко около него потъваше в хаос. Аз ли бях това? Чудех се. Толкова много изживени животи. Толкова много имена бях носил. И винаги — винаги — бях копнял за различен живот.

Пресегнах се отново към Сенч. Заради всичките години, през които не можех да говоря с Копривка и Моли, понякога си казвах, че някой ден бих могъл да го напиша и да разберат защо не съм бил с тях. Дори никога да не се върнех при тях, може би някой ден щяха да узнаят, че винаги съм го искал. Тъй че отначало, да, беше като едно дълго писмо до тях, обясняващо всичко, което ме е държало далече от тях. Затегнах стените си, защото не исках Сенч да долови интимната ми мисъл, че може би не съм бил толкова честен в онези ранни опити, колкото съм могъл да бъда. Бях млад, оправдах се, а кой не се поставя в най-добрата възможна светлина, когато поднася разказа си на някой, когото обича? Или извиненията си към някой, когото е онеправдал. Избих тази мисъл и отправих въпрос към Сенч.

За кого ти би написал своите спомени?

Отговорът му ме стъписа. Може би и за мен е същото. Замълча, а когато заговори отново, усетих, че е премислил какво да ми каже. Може би пиша за теб. Толкова си ми близък, че все едно си мой син. Може би искам да знаеш кой бях аз, когато бях млад. Може би искам да ти обясня защо оформих живота ти така. Може би искам да оправдая пред теб решенията, които съм взимал.

Тази идея ме порази, и не защото искаше да говори за мен като за син. Искрено ли вярваше, че не знаех и не разбирах мотивите му за това, на което ме учеше, за всичко, което бе искал от мен? Исках ли да ми се обясни? Смятах, че не. Прикрих мислите си, докато намеря подходящ отговор. Тогава усетих насмешката му. Добродушна насмешка. Това нагледен урок ли беше?

Смяташ, че подценявам Копривка. Че тя не би имала нужда, нито би искала да ѝ се разкрия напълно.

Да. Но също така разбирам подтика ти да се обясниш. По-трудно ми е да разбера как се принуждаваш да седнеш и да го правиш. Опитвал съм, защото смятам, че е нещо, което имам нужда да направя, повече за себе си, отколкото за който и да било друг, който може да дойде след мен. Може би, както ти казваш, да наложа някакъв ред или смисъл на миналото си. Но е трудно. Какво да включа, какво да пропусна? Откъде започва разказът ми? Какво да дойде най-напред?

Усмихнах се и се отпуснах в стола си. Обикновено започвам с опит да пиша нещо друго, а накрая започвам да пиша за себе си. Изведнъж ме споходи прозрение. Сенч, наистина бих искал да го напишеш. Не за да го обясниш, а просто защото има толкова много неща за теб, за които винаги съм се чудил. Разказвал си ми за някои късчета от живота си. Но… защо реши да станеш кралски убиец? Кой беше учителят ти?

Лъхна ме внезапен студен вятър и за миг имах чувството, че ме задавя безмилостно. Както внезапно започна, така и спря, но усетих стената, която Сенч бързо бе издигнал. Тъмни, жестоки спомени имаше там, зад нея. Възможно ли беше да е имал наставник, вдъхвал му страх и ужас толкова, колкото Гален на мен? Гален се беше интересувал повече от възможността да ме убие безшумно, отколкото да ме научи как да боравя с Умението. И тъй нареченият „учител по Умение“ почти беше успял. Под прикритието, че създава нова котерия на Умението, за да помага на крал Искрен в усилията му срещу нашествениците на Алените кораби, Гален ме беше мачкал и унизявал и почти бе премахнал целия ми талант за магия. И беше покварил верността на котерията към истинския монарх Пророк. Гален се бе оказал инструментът на кралица Желана и след това на принц Славен, докато се опитваха да се отърват от копелето на Пророка и да поставят Славен на трона. Мрачни дни. Знаех, че Сенч може да разбере накъде са тръгнали мислите ми. Признах му го с надеждата да го измъкна малко навън. Добре. Има един „стар приятел“, за когото не бях помислял от години.

Едва ли приятел. Но като стана дума за стари приятели, имал ли си вест от стария си съратник напоследък? От Шута?

Съзнателно ли смени темата така рязко, опитвайки се да ме хване беззащитен? Подейства. Когато го преградих от реакцията си, разбрах, че защитният ми импулс му каза толкова, колкото всичко, което се опитвах да скрия от него. Шутът. Не бях имал вест от Шута от години.

Усетих, че съм се взрял в последния дар на Шута за мен, ваянието на трима ни, той, аз и моят вълк Нощни очи. Вдигнах ръка към него, но веднага я отдръпнах. Не исках никога повече да видя лицето му променено, без вечната му леко присмехулна усмивка. Исках да го запомня така. Бяхме странствали през живота заедно много години, понасяли бяхме заедно трудности и се бяхме озовавали на ръба на смъртта. Моят вълк беше умрял, а моят приятел се бе разделил с мен без сбогом и с никаква вест оттогава. Зачудих се дали мисли, че съм мъртъв. Едва ли. Често ми беше казвал, че е много по-стар, отколкото си мисля, и че очаква да живее много по-дълго от мен. Беше изтъквал това като причина да ме остави. Беше ме предупредил, че ще си замине преди да сме се разделили окончателно. Беше вярвал, че ме освобождава от връзка и задължение, че ме оставя свободен най-сетне да последвам собствените си влечения. Но недовършената раздяла бе оставила рана и през годините тя се бе превърнала в един от онези белези, които наболяват при смяна на сезоните. Къде беше той сега, защо не ми беше пратил дори едно съобщение? Ако беше повярвал, че съм мъртъв, защо беше оставил подарък за мен? Ако беше вярвал, че отново ще се появя, защо така и не се беше свързал с мен? Отдръпнах погледа си от ваянието.

Не съм го виждал, нито съм получил вест от него, откакто напуснах Аслевял. Беше, колко, преди четиринайсет години? Петнайсет? Защо питаш сега?

Така си и мислех. Помниш, че се интересувах от легендите за Белия пророк много преди Шутът да се обяви за такъв, нали?

Да. За първи път чух за него от тебе. Сдържах любопитството си и не зададох въпрос. Когато Сенч бе започнал да ми показва писания за Белия пророк, ги бях сметнал за поредната странна религия от някое далечно място. Еда и Ел разбирах съвсем добре. Ел, морският бог, беше бог, когото е най-добре да не дразниш, безмилостен и властен. Еда, богинята на ниви и пасища, беше щедра и майчинска. Но дори към тези богове на Шестте херцогства Сенч не ме беше научил на много почит, а още по-малко към Са, двуликия и двуполов бог на Джамайлия. Тъй че увлечението му към легендите за Белия пророк ме беше озадачило. Ръкописите предсказваха, че на всяко поколение се раждало безцветно дете, което щяло да е надарено с прозрение и със способността да влияе на посоката на света чрез манипулиране на събития, големи и малки. Сенч беше заинтригуван от тази идея и от легендите за Бели пророци, които предотвратявали войни или събаряли крале чрез предизвикване на мънички събития, които се преливали в големи. Един от разказите твърдеше, че Бял пророк живял трийсет години край една река само за да може да предупреди самотен пътник в една определена нощ, че мостът ще се срути, ако се опита да мине по него по време на буря. Пътникът, разкриваше разказът, след това станал баща на велик пълководец, който се оказал съдбоносно важен за спечелване на битка в някаква далечна страна. Вярвах във всичките тези очарователни глупости, докато не срещнах Шута.

Когато се беше обявил за Бял пророк, бях скептичен, а още повече — когато заяви, че аз съм щял да бъда неговият Катализатор, който щял да промени хода на историята. И все пак несъмнено го бяхме направили. Ако не беше присъствал в Бъкип през живота ми, щях да съм умрял. Неведнъж някоя негова намеса беше опазвала живота ми. В Планините, когато лежах в треска и умирах в снега, той ме беше отнесъл до къщичката си и се беше грижил за мен, докато оздравея. Беше ме опазил жив, та драконите да бъдат върнати на подобаващото им място в света. Все още не бях сигурен дали това е благоприятно за човечеството, но не можеше да се отрече, че без него не би се случило.

Осъзнах колко дълбоко съм потънал в спомените си, когато мислите на Сенч отново ме стреснаха.

Наскоро някакви странни хора минали през Бъкип. Преди двайсетина дни. Чух за тях едва след като си бяха заминали, иначе щях да намеря начин да науча повече. Според този, който ми разказа за тях, твърдели, че са пътуващи търговци, но единствените стоки, които имали, били евтини дрънкулки и много простовати неща за размяна, стъклени накити, месингови гривни, такива неща. Нищо с истинска стойност и макар да твърдели, че били изминали дълъг път, познатият ми каза, че за него стоките им били най-обикновени, каквито някой градски търговец би могъл да занесе на селски панаир, за да има нещо за момче или девойче само с половин медник за харчене. Никакви подправки от далечни земи или изключителни драгоценни камъни. Само боклуци.

Значи според шпионина ти те само са се престрували на търговци. Постарах се да не издавам нетърпение. Сенч залагаше на подробното описание, защото истината може да се открие само в подробностите. Знаех, че е прав, но ми се искаше този път да скочи направо в сърцевината на проблема, а след това да разкраси нещата.

Той смяташе, че всъщност са се надявали по-скоро да купят, отколкото да продадат, или още по-добре — да чуят безплатна информация. Разпитвали дали някой не се е натъквал на техен приятел, много светъл човек. Но странното е, че имало няколко описания на „светлия приятел“. Един казал, че бил млад мъж, пътуващ сам. Друг казал, че била жена вече на години, с бяло лице и светла коса, и пътувала с младеж с рижа коса и лунички. Друг пък разпитвал за двама млади мъже, единият много рус, а другият тъмнокос, но с бяла кожа. Сякаш единственото описание, с което разполагали, било, че търсят пътник, който е неестествено блед, който може да е пътувал сам или със спътник.

Или са търсили хора, които може да пътуват предрешени. Изглежда така, все едно са търсили Бял пророк. Но защо в Бъкип?

Изобщо не са използвали израза „Бял пророк“ и не са приличали на благочестиви поклонници. Помълча. Познатият ми като че ли смяташе, че са наемници, пратени на мисия, или може би наемни ловци, на които е обещана награда за плячката им. Един от тях се напил една вечер и когато приятелите му дошли в кръчмата да го извлекат навън, ги наругал. На халкидски.

Интересно. Не мислех, че Белите пророчества имат последователи в Халкида. Все едно, Шутът не е живял в Бъкип от десетилетия. А когато бе тук за последен път, беше по-скоро смугъл, отколкото блед. Представяше се за лорд Златен.

Да, разбира се! Знам всичко това! Прие разсъжденията ми като сръгване на застаряващата му памет и се подразни. Но малцина други го знаят. Все едно, въпросите ми напомниха някои стари приказки за крал Умен и дворцовия му шут. Но търговците не се интересуваха от такива стари новини. Търсеха новини за някой, който е минал през Бъкип наскоро.

И ти си помисли, че може би Шутът се е върнал?

Хрумна ми и се зачудих. И си рекох, че ако се е върнал, първо щеше да потърси теб. Но щом нямаш вест от него, ами, остава си трудно решима загадка.

Накъде са заминали търговците?

Долових безсилието му. Сведението стигна късно до мен. Познатият ми не беше осъзнал колко много ще ме интересува. Според слуховете тръгнали по Речния път навътре в сушата.

Към Върбово. Каза преди двайсет дни. И няма повече вести за тях?

Изглежда, са изчезнали доста ефикасно.

Значи не са търговци.

Не са.

Помълчахме известно време, замислени над малкото късчета информация, с която разполагахме. Ако крайната им цел бе Върбов лес, трябваше вече да са пристигнали. Може би бяха, а след това да са минали през градчето и да са продължили към по-далечна цел. Нямаше достатъчно факти, за да се състави дори загадка, още по-малко — да се реши.

Ето ти още нещо интересно. Когато шпионите ми донесоха, че нямат вест нито за светъл пътник, нито за онези търговци, един ме попита дали ме интересуват истории за други странно светли хора. Отвърнах, че ме интересуват, и той ми каза за едно убийство по Кралския път преди четири години. Две тела били намерени, и двете в чуждоземно облекло. Открити били от Кралската гвардия по време на обичаен патрул. Единият бил пребит до смърт. До него било намерено друго тяло, описано като на младо момиче, бяло като рибешки корем и с коса с цвят на ледена висулка. Тя също била мъртва, но по нея нямало никакви следи от насилие. Изглеждала като умряла от изтощителна болест. Приличала на скелет, но явно била умряла след мъжа, защото била откъснала ивици плат от наметалото си, за да се опита да превърже раната му. Навярно спътникът ѝ се е грижил за нея, а след като бил убит, е умряла и тя. Намерили я недалече от неговия труп, до малък лагерен огън. И да са имали припаси или коне, били са откраднати. Никой така и не дошъл да пита за тях. На шпионина ми това убийство му се струваше странно. Убили са мъжа, но са оставили жената жива и недокосната. Що за пътни разбойници биха направили това?

Разказът странно ме смрази. Може би се е криела, когато са нападнали. Може да не е нищо.

О, може да е нещо. Разсъдливият тон на Сенч ме подкани да се замисля. Малко информация. Тя била с жълти ботуши. Като твоята вестоноска.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. Онази нощ на Зимния празник отново нахлу в ума ми. Как беше описал Ревъл вестоноската? Ръцете бели като лед. Бях помислил, че са били обезкървени от студа. А ако е била Бяла? Само че новината на Сенч за убийство беше отпреди четири години. Моята пратеничка беше дошла преди три. А шпионите му бяха донесли новина за друг пратеник, или може би двама, само преди двайсет дни. Тъй че какво? Вероятно последователност от пратеници, вероятно Бели. Вероятно от Шута? Искаше ми се да помисля над това сам. Искаше ми се нещата да не са така. Мисълта за пропуснато съобщение късаше сърцето ми. Отричах я. А би могло да е нещо, което да няма абсолютно нищо общо с никого от нас.

Някак си се съмнявам в това. Но сега ще те оставя да си легнеш. Липсата на сън винаги те е правила раздразнителен.

Виждал си го достатъчно често, отвърнах и той ме подразни още повече със смеха си. Изчезна от ума ми.

Една от свещите вече пращеше. Угасих я с пръсти. Утрото не беше далече. Защо да не си запаля нова, след като повече сън за мен нямаше да има? Защо ме беше събудил Сенч с Умението? Да ме попита за писането или да ме подразни с малко новини за чуждоземни пътници, които можеше да са или да не са свързани с Шута? Нямах достатъчно информация, за да разсъждавам над нея, само толкова, че да ме държи буден. Можех да седна на писалището и да продължа с превода. Определено нямаше да намеря покой тази нощ — заради Сенч. Станах бавно и огледах стаята. Беше разхвърляна. Празна чаша за бренди на писалището, две пера, които бях развалил, докато ги острех предната нощ. Трябваше да подредя. Не позволявах на слугите да влизат тук. Всъщност бих се изненадал да разбера, че друг от слугите освен Ревъл знае колко често използвам тази стаичка. Рядко идвах тук през дневните часове или в дългите вечери, които споделяхме с Моли. Не. Това място беше убежището ми от неспокойни нощи, от времената, в които сънят не идваше или ме нападаха безмилостни кошмари. И винаги идвах тук сам. Сенч ми беше втълпил навика да се промъквам крадешком, навик, който така и не ме беше напуснал. Бях единственият уредник на тази стаичка в малко използвано крило на къщата. Донасях дървата и изнасях пепелта. Метях и подреждах… е, понякога метях и подреждах. Стаята беше вече в ужасна нужда от такова внимание, но някак си не можех да събера енергията точно за това.

Вместо това се протегнах, а после се спрях, както бях изпънал ръце над главата си и с поглед, впит в меча на Искрен на лавицата на камината. Ход го беше направила за него, а тя бе най-добрият ковач, който Бъкип бе познавал. Беше загинала, бранейки крал Искрен. После Искрен бе отдал човешкия си живот за своя народ, когато влезе в своя дракон. Сега спеше в камък, недостижим за мен завинаги. Внезапното жегване от загубата бе почти физическо. Изведнъж изпитах желание да се махна от стаята. Твърде много неща имаше между тези стени, неща, които ме свързваха с миналото. Позволих си още веднъж погледът ми бавно да обходи стаята. Да. Тук бях складирал своето минало и всички смущаващи чувства, които то пораждаше в мен. Тук се бях опитвал да осмисля своята лична история. И също така тук можех да я барикадирам зад една залостена врата и да се върна към живота си с Моли.

И за първи път ми хрумна да се замисля защо. Защо я бях побрал тук, в подражание на старите покои на Сенч в замък Бъкип, и защо все пак идвах тук, сам и безсънен, да размишлявам над трагедии и нещастия, които не можеше да се поправят? Защо не напуснех тази стая, да затворя вратата зад себе си и никога повече да не се върна? Жегна ме чувство на вина. Защо? Защо бе мой дълг да си спомням онези, които бях загубил, и все още да скърбя за тях? Толкова упорито се бях борил да си спечеля свой собствен живот и бях победил. Вече си беше мой, беше в ръцете ми. Стоях тук, в стая, пълна с прашасали свитъци, развалени пачи пера и спомени за миналото, докато на горния етаж една топла жена, която ме обичаше, спеше сама.

Погледът ми се спря на последния дар на Шута за мен. Тристранното ваяние от паметен камък на лавицата над камината. Всеки път, щом вдигнех очи от работата си на писалището, погледът на Шута ме срещаше. Насилих се и бавно го вдигнах. Не го бях държал от онази нощ на Зимния празник преди три години, когато бях чул писъка. Сега го взех и се взрях в изваяните му очи. Потръпнах от страх, но опрях палец на челото му. „Чух“ думите, които винаги ми изричаше. „Никога не съм бил разумен.“ Това бе всичко. Онези думи на сбогуване, с неговия глас. Изцеляващи и разкъсващи едновременно. Внимателно поставих ваянието на лавицата.

Отидох до единия от двата високи тесни прозореца. Дръпнах настрани тежкото перде и погледнах надолу към кухненската градина на Върбов лес. Беше скромна гледка, подходяща за стаичка на писар, но въпреки това чудесна. Имаше луна и седефената светлина обагряше листата и израсналите дъхави треви. Пътеки с бели камъчета минаваха между лехите и сякаш притегляха светлината. Вдигнах очи и зареях поглед отвъд градините. Зад голямото имение на Върбов лес имаше хълмисти ливади, а в далечината — обраслите с гори склонове на планините.

В тази чудесна лятна нощ и в тази кротка долина овцете бяха оставени навън в пасището. Обагнилите се овце бяха по-големи петна, агънцата се бяха струпали до тях. Над всичко това звездите блещукаха в черното небе като друго стадо. Не можех да виждам лозята на хълмовете зад пасището за овце, нито Върбова река, която лъкатушеше между имотите, за да се влее в река Бък. Да се нарече река беше доста преувеличено, защото на повечето места кон лесно можеше да прецапа през нея, и все пак никога не пресъхваше лете. Шумният ѝ поток захранваше тучната малка долина. Върбов лес беше мирно и кротко имение, място, където дори един професионален убиец можеше да се размекне, докато пасе стадата. Можех да кажа на Сенч, че трябва да ида до градчето, за да обсъдя цените на въ̀лната, но всъщност той беше прав. Старият овчар Лин и тримата му синове повече ме търпяха, отколкото да разчитат на мен. Бях научил много от тях, но настояването ми да навестя Върбово и да говоря с изкупвача на въ̀лна беше главно заради собствената ми гордост. Лин щеше да ме придружи, както и двама от синовете му, и макар ръкостискането ми да можеше да затвърди споразумението, до което стигнехме, именно кимването на Лин щеше да ми каже кога да протегна ръка.

Много добър си беше животът, който си имах. Когато ме обземеше меланхолия, знаех, че не е заради нещо в настоящето ми, а само мрак от миналото. И онези мрачни съжаления бяха само спомени, безсилни да ме наранят. Помислих за това и изведнъж се прозях. Реших, че вече мога да поспя.

Пуснах пердето да падне и изкихах от облака прах, който вдигна. Стаята наистина имаше нужда от основно чистене. Но не тази нощ. Може би не и никоя нощ. Може би щях да я оставя тази нощ, да оставя вратата да се затвори зад мен и миналото да си стои само. Поиграх си с тази мисъл както някои мъже си играят с мисълта, че ще откажат пиенето. Щеше да е добре за мен. Може би щеше да е по-добре за Моли и мен. Знаех, че няма да го направя. Не можех да кажа защо. Бавно угасих с пръсти догарящия пламък на свещта. Някой ден, обещах си — и знаех, че лъжа сам себе си.

Затворих вратата зад себе си и хладният мрак на коридора ме погълна. Подът беше студен. Блуждаещо течение лъхаше из коридорите. Въздъхнах. Върбов лес беше разхвърляно място, което имаше нужда от постоянно поддържане и ремонт. Винаги имаше нещо за вършене, нещо, което да държи холдър Беджърлок зает. Усмихнах се. Какво, да не би да съжалявах, че среднощният призив на Сенч не беше поръчка да убия някого? Много по-добър си беше утрешният проект да обсъдя с Ревъл запушения комин в гостната.

Забързах през спящата къща. Отворих безшумно вратата на спалнята и я затворих колкото се може по-тихо. Халатът ми се смъкна отново на пода и се пъхнах под завивките. Топлото тяло на Моли ме притегляше. Потреперих, докато изчаквах одеялата да ме стоплят, и се стараех да не я будя, но тя се обърна към мен и ме притегли в прегръдката си. Малките ѝ топли ходила кацнаха върху ледените ми крака и тя отпусна глава под брадичката ми.

— Не исках да те будя — прошепнах.

— Не си. Събудих се и те нямаше. Чаках те. — Говореше тихо, но не шепнешком.

— Извинявай. — Тя изчака. — Сенч ме потърси с Умението.

Усетих, но не чух въздишката ѝ.

— Всичко наред ли е? — попита тя кротко.

— Наред е — уверих я. — Просто един измъчван от безсъница старец, който си търси компания.

— Мм. Мога да разбера това. Аз също не спя толкова добре, колкото на младини.

— Вярно е и за мен. Остаряваме.

Тя въздъхна и се притисна в мен. Прегърнах я и затворих очи.

Тя се покашля тихо.

— Стига да не си заспал… и ако не си много уморен…

Раздвижи се подканящо до мен и както винаги дъхът ми заседна в гърлото. Усмихнах се в тъмното. Това беше моята Моли, каквато я знаех отпреди много време. Напоследък беше станала толкова умислена и кротка, че се бях уплашил да не би да съм наранил някак чувствата ѝ. Но когато я попитах, тя само поклати глава и се усмихна.

— Не съм готова да ти го кажа все още — подразни ме.

По-рано през деня бях влязъл в стаята, където тя изцеждаше меда и правеше свещите за наша лична употреба. Бях я хванал да стои неподвижна, с дългата восъчна свещ, която капеше отпусната и забравена от пръстите ѝ, докато тя бе зареяла поглед в далечината.

Тя се покашля и осъзнах, че аз съм се отплеснал този път. Целунах я по шията и тя измърка тихо.

Придърпах я към себе си.

— Не съм уморен много. И се надявам никога да не бъда толкова стар.

И за известно време бяхме толкова млади, колкото някога, само дето с годините опит заедно нямаше никаква непохватност или колебание. Навремето познавах един менестрел, който се хвалеше, че имал хиляда жени, по веднъж всяка. Никога нямаше да узнае това, което знаех аз — че да имаш една жена хиляда пъти и всеки път да намираш в нея различна наслада е много по-добре. Знаех вече какво блясва в очите на стари двойки, щом се видят един друг от двата края на стая. Неведнъж бях срещал погледа на Моли в пълно с гости семейно събиране и бях разбирал от извивката на усмивката ѝ и пръстите ѝ, докосващи устата, точно какво има наум за нас, след като останем насаме. Близостта ми с нея беше по-мощен любовен еликсир от всякаква отвара, продавана от странстващите вещици на пазара.

Проста и добра беше любовната ни игра, и много истинска. След това косата ѝ се разпиля по гръдта ми, гърдите ѝ се бяха притиснали топли до мен. Унесох се, стоплен и доволен. Тя заговори тихо в ухото ми, дъхът ѝ го погъделичка.

— Любими?

— Мм?

— Ще си имаме бебе.

Очите ми се отвориха рязко. Не с радостта, която някога се бях надявал, че ще изпитам, а със стъписване и страх. Вдишах три пъти бавно, докато се мъчех да намеря думи. Чувствах се все едно, че съм стъпил от топлия плясък на вода край речен бряг в студеното дълбоко течение. Че съм паднал и се давя. Мълчах.

— Буден ли си? — настоя тя.

— Да. А ти? Насън ли говориш, скъпа?

Зачудих се дали не се е унесла в сън и може би си спомня друг мъж и друго време, когато е прошепнала такива знаменателни думи и те са били верни.

— Будна съм. — И малко подразнена добави: — Чу ли какво ти казах?

— Чух. — Стегнах се. — Моли. Знаеш, че не може да е така. Ти самата ми каза, че възрастта ти за раждане вече е минала. Години минаха, откакто…

— И грешах! — Този път раздразнението в гласа ѝ не можеше да се сбърка. Сграбчи китката ми и сложи ръката ми на корема си. — Трябва да си видял, че наедрявам. Усетих бебето да мърда, Фиц. Не исках да казвам нищо, докато не съм абсолютно сигурна. И вече съм. Знам, че е странно, знам, че изглежда невъзможно да съм бременна толкова много години след като течението ми е спряло. Но знам, че не греша. Усетих раздвижването. Нося твое дете, Фиц. Преди да е свършила зимата, ще имаме бебе.

— О, Моли…

Гласът ми трепереше. Притиснах я до себе си, ръцете ми трепереха. Целунах лицето и очите ѝ.

Тя ме прегърна.

— Знаех, че ще се зарадваш. И че ще се уплашиш — каза щастливо и се притисна в мен. — Ще накарам слугите да свалят люлката от тавана. Ходих да я потърся преди няколко дни. Чудесен стар дъб е, нито една сглобка не се е разхлабила. Най-сетне ще се напълни! Търпение щеше толкова да се зарадва да разбере, че ще има дете на Пророка във Върбов лес. Но няма да използвам нейната стая. Прекалено е далече от спалнята ни. Мисля да направя на детето една от стаите на наземния етаж. Може би стаята на Врабеца. Знам, че като наедрея, няма да искам да качвам стълбите много често…

Продължи на един дъх да изрежда подробно плановете си. Говореше за параваните, което щяла да премести от старата стая за шиене на Търпение и как паната и чергите трябва да се почистят добре, и говореше за агнешка вълна, която трябвало да се изпреде тънко и да се боядиса специално за детето ни. Слушах я онемял от ужас. Отнасяше се от мен, умът ѝ бе заминал някъде, където моят не можеше да го последва. Виждал я бях как се състарява през последните няколко години. Забелязал бях отичането на кокалчетата на пръстите ѝ и как понякога се спираше на стълбите, за да си поеме дъх. Чувал я бях неведнъж да нарича Тавия, кухненската слугиня, с името на майка ѝ. Напоследък започваше някоя работа и след това я зарязваше наполовина свършена. Или влезе в някоя стая, огледа се и ме попита:

— Ох, аз за какво дойдох?

Бяхме се смели на подобни случки. Но нищо смешно нямаше в тези пропуски на ума ѝ. Държах я плътно до себе си, докато бърбореше за плановете си, които явно бе съставяла от месеци. Ръцете ми я прегръщаха и държаха, но се боях, че я губя.

И тогава щях да съм сам.