Убиецът на Шута

20. Следващата утрин

Събудих се от сива светлина, нахлуваща през прозорците. Бях на дивана, където ме беше родила мама, загърната с одеяло. На обичайния стол на баща ми близо до огъня имаше друго одеяло, изрядно сгънато. Личеше, че огънят е наскоро подсилен. Лежах неподвижно и си мислех за всички неща, които бяха променили живота ми за един ден. Беше пристигнала Шън. И бледната пратеничка. Татко ми беше видял, че съм полезна, и дори интелигентна, когато му помогнах да я внесе вътре. Беше ми се доверил, че ще изпълнявам указанията му. А след това Шън го беше отвлякла с глупавите си оплаквания и бяхме изгубили шанса си с пратеничката. Когато прикрихме смъртта ѝ, бях стъписана. Но също така бях усетила, че той ме цени. Но в мига, в който Шън се беше уплашила, той ме беше оставил и ме беше забравил напълно — побягна да се оправя с истерията ѝ.

Хвърлих одеялото си на пода, надигнах се и погледнах ядосано стола на баща ми. Всеки искаше от него да се грижи за някой друг освен мен. Да се грижи за Шън и да я защити; бледното момиче искаше от него да замине да търси нечий изгубен син. Казваше ли му някой да обръща внимание на собствената си дъщеря, защото иначе няма никой друг на света, който да бди над нея? Не.

Освен може би Копривка. А тя ме мислеше за идиотче. Е, може би не идиотче и може би вината беше моя, след като никога не ѝ позволявах да разбере какво мисля, но все пак не предвещаваше добро бъдеще за мен, ако отидех да живея с нея. Или Ридъл щеше да се върне в Бъкип и да ѝ каже, че не съм толкова слабоумна, за каквато ме мисли? Ако Ридъл се върнеше в Бъкип. Той като че ли също много държеше да защитава Шън. А Шън изглеждаше изпълнена с желание да го задържи до себе си. Намръщих се при тази мисъл. Не бях сигурна защо, но бях убедена, че Ридъл е собственост на по-голямата ми сестра. В този момент Шън се превърна не само в чужда, но и във враг.

А и липсващият ми баща не беше много по-добър.

Кипнала от гняв към всички тях, отидох в спалнята си. Не бях доволна, като я заварих пълна с хора, които търкаха стените и пода. Миришеше силно на оцет. Постелята и всички завивки бяха изчезнали от леглото за слугинята и когато се запровирах между непознатите слуги открих, че раклата ми с дрехи също е почти опразнена. Зарадвах се при мисълта, че нещата ми ще се върнат изпрани и свежи, но не и от това, че ми беше останало малко за избор. Не ми хареса и начинът, по който четирите новонаети жени и набитият мъж, който им помагаше с по-тежкото вдигане при чистенето, ме зяпнаха. Те бяха натрапниците тук, не аз!

Но ме зяпнаха и никой не предложи да ми помогне, докато се борех с тежкия капак на раклата. Задоволих се, като награбих каквото ми падна подръка. Взех дрехите с мен и се върнах в уютната стая на мама, за да съблека нощния си халат и да се преоблека.

Преоблякох се припряно, клекнала зад параваните в ъгъла. Туниката беше от лятото и вече ми беше малко къса, всъщност доста по-къса, отколкото мама щеше да ми позволи да нося. Гамашите бяха торбести на коленете и отзад. Огледах се в парченцата отразяващо стъкло, вградени в абажура на лампата. Остриганата ми коса стърчеше като стърнище в ожънато поле. Приличах повече на ратайче, отколкото приличаха ратайчетата ни. Вдишах дълбоко и отказах да мисля за изящните рокли на Шън, за гребените ѝ за косата ѝ, за пръстените и шаловете.

Новият ми червен нощен халат беше на пода. Вдигнах го и го тръснах. Събрах го в ръцете си и го помирисах. Мирисът на майка ми беше отслабнал, но още го имаше. Лично щях да го изпера и напарфюмирам с една от розовите ѝ торбички. Тръгнах да намеря баща ми.

Намерих го с Шън и Ридъл на закуска в трапезарията. Изненадах се, като видях масата подредена толкова официално. Имаше покрити блюда и два чайника на масата. Чакаше ме място за сядане, нагласено за мен. Зачудих се дали ще е така всеки ден, след като Шън вече живее с нас. Бяха почти приключили с яденето. Влязох в стаята тихо и се шмугнах на празното място.

Шън говореше някакви глупости за опазване от призраци с чаши зелен чай. Оставих я да довърши, но преди баща ми да е успял да отвори уста, му подхвърлих:

— Закусвал си без мен.

Беше ме наранило толкова дълбоко, че не се опитах да го скрия. Беше малък ритуал, който споделяхме, откакто бяхме останали сами след смъртта на мама. Каквото и да се беше случило, сутринта той ме събуждаше и закусвахме заедно.

Изглеждаше много размъкнат и уморен, въпреки че се беше обръснал и ризата му беше чиста. Но отказах да изпитам съжаление към него.

— Почти не спахме тази нощ — отвърна ми той. — Помислих, че може би ще искаш да поспиш повече.

— Трябваше да ме събудиш и да ме попиташ дали искам да дойда с теб.

— Да, май трябваше — каза татко ми тихо. Тонът му ми подсказа, че не е доволен да обсъждаме това пред Ридъл и Шън. Изведнъж съжалих за сопнатото си държане.

— Децата имат повече нужда от сън от възрастните. Всички го знаят — уведоми ме Шън услужливо. Вдигна чашата си, изгледа ме над ръба и отпи. Очите ѝ бяха като на зла котка.

Погледнах я твърдо.

— И всички знаят, че призраците са обвързани към мястото на смъртта им. Твоят Роно е там, където си го оставила. Призраците не вървят след хората.

Ако беше котка, щеше да ми изсъска. Чак оголи зъби. Но пък ако беше котка, щеше да е разбрала, че звуците в стените са просто от друга котка. Погледнах я и попитах баща си:

— Останала ли е малко храна и за мен?

Той ме погледна мълчаливо и след това звънна със звънчето. Слуга, когото не познавах, влезе бързо в стаята и баща ми му нареди да ми донесе закуска. Мисля, че Ридъл се опита да успокои нещата, понеже ме попита:

— Е, Пчеличке, какви са ти плановете за днес?

Шън присви очи, когато той ме заговори, и веднага разбрах какво искам да правя този ден. Да задържа Ридъл ангажиран, за да няма време за Шън. Вдигнах брадичка и му се усмихнах.

— Тъй като си тук, а татко ми беше толкова ангажиран с подготовката за гостенката ни и с ремонтите на къщата, че имаше малко време за мен, чудех се дали би ми показал как се язди?

Очите му се разшириха от искрено задоволство.

— С позволението на татко ти, бих се радвал!

Баща ми изглеждаше стъписан. Сърцето ми се сви. Трябваше да се досетя, че молбата ми ще нарани чувствата му. Бях се целила в Шън, но вместо това ударих баща си. Не че бях пропуснала Шън. Присвитите ѝ очи още повече ѝ придадоха вид на топната във вода котка. Баща ми заговори:

— Нали каза, че не искаш да се учиш да яздиш; че не ти харесва да седиш на гърба на друго същество и да му казваш накъде да върви.

Казала го бях, когато бях много по-малка, и все още си беше съвсем логично за мен. Но нямаше да го кажа пред Шън. Усетих как на бузите ми изби червенина.

— Що за странна идея! — възкликна Шън и се изсмя доволно.

Зяпнах баща си. Как можеше да каже това на глас пред сравнително непознат човек? Беше ли го направил нарочно, защото го бях наранила? Заговорих сковано:

— Все още чувствам, че е нечестно това, че само защото сме хора и можем да принудим животните да ни се подчиняват, трябва да го правим. Но ако ще гостувам изобщо на сестра си в замъка Бъкип, явно трябва да се науча да яздя.

Ридъл, изглежда, не усещаше теченията, вихрещи се покрай него, защото се усмихна и каза:

— Едно твое гостуване би зарадвало сестра ти повече от всичко, мисля. Особено като види колко добре говориш.

— Тя пелтечеше ли преди? Или фъфлеше? — Ако се опитваше да прикрие неприязънта си към мен, Шън се справяше доста зле.

Ридъл я погледна в упор, със строго лице, и гласът му бе мрачен.

— Просто говореше малко. Нищо повече.

— Щом Пчеличка иска да я учиш да язди, това определено ме радва — каза баща ми. — Има една кобила в конюшнята, не е пони, но е дребна. Избрах я за Пчеличка, когато беше на пет и си мислех, че може би ще я убедя да се опита да язди, но тя отказа. Сиво-кафява. С едно бяло копито.

Погледнах го, но очите му не издаваха нищо. Беше избрал кон за мен преди толкова години, а когато се гърчех и дърпах, щом се опиташе да ме сложи на седлото, се беше отказал от този план, без да ме укори. Защо беше запазил кобилата? Защото беше запазил надеждата. Не бях искала да го нараня.

— Едно бяло копито, пробвай я — казах тихо. — Съжалявам, че не я пробвах преди толкова години. Вече съм готова.

Той кимна, но не се усмихна.

— Ще съм доволен да видя, че се учиш, Пчеличке, все едно кой те учи. Но гостувания в замък Бъкип няма да има засега. Много рано тази сутрин получих известие, че новият ти наставник скоро ще тръгне на път, за да дойде при нас. Наистина би било странно, ако напусне замък Бъкип и пристигне тук, за да разбере, че ти си заминала за Бъкип.

— Новият ми наставник? Кога е било решено това? — Имах чувството, че стаята се накланя около мен.

— Преди години. — Баща ми заговори сухо — Казва се Фицбдителен. Това беше планирано от доста време. Ще пристигне до десетина дни. — Като че ли нещо го глождеше. — За него също трябва да се приготви стая.

— Фицбдителен — каза тихо Ридъл. Не погледна странно баща ми, нито повдигна вежди, но долових в гласа му утвърдителна нотка и разбрах, че дава на баща ми да разбере, че знае повече, отколкото чува. — Чух, че според лорд Бдителен по-малките му синове вече са достатъчно големи, за да дойдат в двора.

— Да, така е — потвърди баща ми. — Макар че, както ми казаха, решението е по-скоро на съпругата му, отколкото негово. Всъщност чух, че лорд Бдителен бил изненадан, като чул.

Погледът на лейди Шън прескачаше от единия към другия. Дали предполагаше, че си съобщават повече, отколкото е привилегирована да знае? В този момент това почти не ме интересуваше. Бях като в мъгла.

Спомените от бебешката ми възраст, също като спомените, докато бях в утробата на мама, са блуждаещи спомени. Съществуват, но не са закотвени към ежедневния ми живот. Само когато миризма или звук, или вкус събуди някой, той се изсипва пред ума ми. В този случай беше едно име.

Фицбдителен.

Името беше звъннало в ушите ми като камбана и изведнъж съзнанието ми се изпълни със спомен. Дойде с миризма на млякото на майка ми и огън от ябълкови цепеници и кедър, и за един дълъг миг бях отново бебе в люлка и чувах как това име се изрича със сърдит момчешки глас. Едно е да имаш смътен спомен от детството си. Съвсем друго е за съзнателния ум да постави този спомен в контекст и да го върне. Беше се промъкнал в стаята с люлката ми, когато бях бебе. Баща ми му беше попречил да ме докосне. Беше говорил за отрови. И беше заплашил да го убие, ако се приближи отново към мен.

А сега щеше да е моят наставник?

Умът ми вреше от въпроси. Новият слуга се върна в стаята и постави пред мен купа с каша, две сварени яйца и малко блюдо сварени ябълки. Щипка канела по ябълките изпълни стаята с аромат. Тавия специално ли ги беше направила за мен, или бяха за всички? Вдигнах очи. Всички ме гледаха. Бях в недоумение. Забравил ли беше баща ми името на момчето, което бе дошло до люлката ми в онази нощ? Мислеше ли, че той се е променил? Защо щеше да е мой наставник? Гребнах лъжица от ябълките и помислих, преди да попитам:

— И смяташ, че Фицбдителен ще ме учи добре?

Шън отпиваше от чая си. Чашата ѝ изтрака на чинийката. Тя погледна Ридъл и поклати глава стъписано. Със заговорнически глас, сякаш не искаше баща ми или аз да чуем, подхвърли:

— Никога не бях чувала дете да оспорва решенията на възрастен! Ако бях възразила и на един от плановете на баба ми за мен, сигурна съм, че щеше да ме напляска и да ме изгони в стаята ми.

Ловко го направи. Не можех да се защитя, без да изглежда, че съм по-разглезена и капризна, отколкото вече ме беше обрисувала. Отпих от млякото си, докато гледах татко си над ръба на чашата. Беше ядосан. Лицето му не се промени изобщо и може би, помислих си, само аз можех да различа, че е предизвикан. От Шън или от мен, зачудих се. Дори гласът му беше нормален, когато каза:

— Значи отношенията ми с Пчеличка са различни от тези, които си имала с дядо си и баба си. Винаги съм я насърчавал да мисли и да обсъжда с мен плановете ни за нея. — Отпи от чая си и добави: — Не мога да си представя, че ще я напляскам. Никога.

За миг погледът му целуна моя и сълзи опариха очите ми. Бях толкова ревнива, толкова сигурна, че е благоразположен към Шън. Но бързият му поглед ми поднесе нещо, които надхвърляше дори това, че ми е баща. Беше мой съюзник. Той остави чашата си, кимна ми учтиво и добави:

— От доста години лорд Сенч специално подготвяше Фицбдителен да бъде твой наставник, Пчеличке. — Смигна ми така, че никой друг не го видя. — Пробвай го.

— Добре — обещах му. Постарах се и успях да се усмихна. — Толкова възбуждащо ще е да уча нови неща.

— Много се радвам да чуя, че казваш това — отвърна той и почти усетих топлината на мислите, които ми изпрати.

Шън ме изпревари.

— Пратеникът, съобщил за идването му, е пристигнал снощи? От лорд Сенч? Но аз не чух нищо, а ви уверявам, не бях заспала. Всъщност изобщо не можах да спя. Пратеникът каза ли нещо за мен? Има ли вест за мен от лорд Сенч?

— Пратеникът не вдигна шум и съобщението беше само за учителя — каза баща ми.

Думите му казваха едно, но тонът му подчертаваше, че това не е нейна работа. Колкото до мен, разбрах, че лорд Сенч му е изпратил сведението чрез Умението. Наистина, татко ми беше имал много натоварена нощ и имаше всякакво оправдание да изглежда изтощен. Помъчих се усмивката ми да не изглежда самодоволна, щом осъзнах, че знам нещо, което Шън не знае. И това нещо беше, че татко ми и лорд Сенч споделят магията на Умението.

Това ме удовлетвори и реших засега да не задавам повече въпроси. Насочих вниманието си към храната и заслушах какво си говорят Ридъл и баща ми. Шън ги прекъсваше с въпроси, свързани само с нея. Работниците щяха да се върнат към обед и да продължат обновяването на имението. Шън се надяваше, че нямало да тропат много — не обичала шум. Татко ми беше уведомил Ревъл, че трябва да подготви стаите за Фицбдителен. Шън попита кои стаи ще му дадат. Изникна темата за дървениците и Шън се ужаси и настоя да ѝ се дадат съвсем нови постеля и завивки. Баща ми я увери, че новите завивки ще са част от обновяването на Жълтия апартамент. Тя попита трябва ли Жълтия апартамент непременно да остане жълт, защото много по-предпочитала бледомораво или лавандулово.

Това ме накара да вдигна очи. Видях как баща ми и Ридъл се спогледаха втрещени. Баща ми смръщи чело и каза:

— Жълтия апартамент винаги е бил Жълтия апартамент.

Това обясняваше всичко.

— Има Морав апартамент в другия край на онова крило, ако си спомням добре — вметна Ридъл.

— Доста далече ще е от останалата част на домакинството, но ако го искаш… — почна баща ми.

Помъчих се да прикрия усмивката си. Дояждах изстиващата каша, когато Шън възрази:

— Но гледката от онези прозорци наистина ми харесва. Не може ли просто да се боядисат стените на стаите ми и да се подменят паната с по-успокояващ цвят? Само защото винаги е бил Жълтият апартамент не означава, че трябва да остане такъв.

— Но… той е Жълтия апартамент…

Баща ми явно бе изумен от неспособността на Шън да проумее това, докато тя му набиваше в главата да разбере, че жълтото може да се пребоядиса в бледомораво. Докато бяха разсеяни, се измъкнах от масата. Мисля, че татко ми и Ридъл съвсем периферно забелязаха, че се махам. Но никой от двамата не ме спря.

Спалнята ми беше толкова гола, че можеше да си я боядисам в какъвто си ща цвят и да не се притеснявам за мебели, пана или черги. Нещо, предназначено да убива дървеници и разни други гадинки, тлееше в камината и изпускаше гъст дим. Дървените рамки на леглата бяха останали. Раклите ми за дрехи бяха изнесени в коридора. Отворих ги и зарових за по-топло облекло, преди да изляза навън.

Дъждът беше спрял и духаше вятър, топъл за това време на годината. Първо отидох до мястото, където с баща ми бяхме запалили големия огън. Беше изгорял напълно: само бяла пепел имаше в центъра на кръг от полуизгорели пръчки и клони. Взех една пръчка и разбърках бялата пепел. Под нея черни въглени отвориха червени искрящи очи към мен, щом ги събудих. Не видях парчета от кости, нито закръгленото от череп, които бях очаквала да намеря. Зачудих се дали баща ми е идвал тук преди мен, на разсъмване. Сритах краищата на клоните към центъра и зачаках. Започна да се вдига тънка струя дим и по едно време огънят се разпали отново. Стоях, гледах го как гори и си спомних всичко, което беше казала странната ни гостенка, и се зачудих дали татко ми ще действа според казаното, или ще го забрави, след като нея вече я нямаше. Имало значи предсказание за неочакван син. И някой, някога, бе повярвал, че баща ми изпълнявал това предсказание. Явно все още не знаех пълната му история. Зачудих се дали мога да си позволя повечко дързост, да открадна писанията му и да ги прочета, докато той е затънал в грижи по ремонтите на Върбов лес. Реших, че трябва да го направя.

На връщане към къщата минах покрай кошарите за овце. На една покрита с лишеи скала в средата на окосеното пасище мършаво черно коте стоеше изгърбено и гледаше в по-гъстата трева. Имаше две бели лапички, доколкото можех да видя, и беше с извита опашка. Беше излязло на лов. Спрях и го загледах мълчаливо. Видях как мускулите му се напрегнаха, а след това, като стрела, пусната от лък, то се хвърли върху нещо в тревата. Удари го силно с двете си предни лапи и после заби напред с глава, за да убие жертвата си с бърза захапка. След това ме погледна и изведнъж разбрах, че е усещало вниманието ми през цялото време. Тъмносива мишка висеше отпусната в челюстите му.

— Знам къде има много мишки, затлъстели от сирене и наденици — казах му.

То ме погледна мълчаливо, сякаш обмисляше думите ми, а след това се обърна и побягна с плячката си. Наистина беше пораснало бързо.

С котките е така. Научи ли се котарак да ловува, може сам да вземе каквото му трябва. Тогава животът си е негов.

Мисълта дойде в ума ми толкова ясно, че почти повярвах, че е моя.

— Трябва ми ловец като теб! — извиках след него. То не спря.

Погледах след него и си помислих, че моите нужди не означават много за никого, освен за мен самата. Каквото ми беше нужно, трябваше да си го придобия сама.