Убиецът на Шута

Пролог

Намразих я още докато бях момче. Спомням си първия път, когато намерих онова писмо, недовършено и така и неизпратено. Прочетох го и се убедих, че кралицата, с която така и не се бях срещнал официално, ме мрази от мига, в който е научила за мен. Направих го взаимно. Така и не попитах Сенч как се е натъкнал на това писмо. Самият той незаконен син и брат на крал Умен, Сенч никога не се беше поколебавал в защитата на интересите на трона на Пророка. Вероятно го беше откраднал от бюрото на кралица Желана. Може да е било негова хитрина, за да изглежда, че кралицата е отрязала лейди Божур, като не е отговорила на писмото ѝ. Има ли значение сега? Не знам, защото не знам какъв ефект е постигнал старият ми наставник с кражбата си.

Все пак понякога се чудя дали бе случайност това, че намерих и прочетох писмото на кралица Желана до лейди Божур, или е било преднамерено разкритие от страна на Сенч. Той беше наставникът ми в онези дни, учеше ме на изкуствата на професионалния убиец. Сенч служеше на краля си безскрупулно, като убиец, шпионин и манипулатор на двора в замък Бъкип, и ме учеше да правя същото. Едно кралско копеле, казваше ми, е в безопасност в кралски двор само докато е полезно. Привидно аз бях нисше копеле, пренебрегвано и ругано, докато се носех по опасните течения на политиката в замъка. Но и двамата с крал Умен знаехме, че съм защитен от кралската ръка и от неговия убиец. И все пак Сенч ме учеше не само на отрови, боравене с ножа и хитрости, но и на това какво трябва да прави човек, за да оцелее като копеле на кралски род. Стремеше ли се да ме предупреди и да ме научи да мразя, за да мога да съм по-твърдо негов? Дори тези въпроси ме споходиха много по-късно.

През годините съм виждал кралица Желана под много маски. Първо, тя беше ужасната жена, притежаваща силата да грабне короната от главата на баща ми и да ме осъди на живот, в който дори името ми беше белег за незаконното ми раждане. Спомням си период в живота си, когато се страхувах дори да ѝ позволя да ме види.

Години след като пристигнах в Бъкип, когато баща ми бе убит във Върбов лес, най-вероятно нейната ръка бе зад това. И все пак нито аз, нито Сенч не можехме да направим нищо, не можехме да настоим за никаква справедливост. Помня, че се чудех дали крал Умен е знаел, или му е било все едно. Помня, че знаех с абсолютна увереност, че ако кралица Желана пожелае смъртта ми, може да я поиска. Чудех се дори тогава дали Сенч ще ме защити, или ще изпълни дълга си, тоест да позволи да се случи. За такива неща да се чуди едно дете.

Върбов лес беше идея за мен, сурово място на изгнание и унижение. Докато бях момче и живеех в Бъкип, ми бяха казали, че там бил отишъл баща ми, за да се скрие от срама, който бях аз. Беше абдикирал от трон и корона, навел беше глава пред болката и гнева на своята законна съпруга Търпение, извинил се беше на крал и двор за провала си в добродетелност и благоразумие и бе избягал от копелето, което бе създал.

И тъй, представите ми за онова място се основаваха на единствените места, където бях живял, като укрепен замък на хълм. Мислил бях за него като за защитеното с палисада укрепление Лунно око в Планинското кралство или стръмните стени на замъка Бъкип, кацнал на върха на отвесни и страховити черни канари с изглед към морето. Бях си представял баща ми, умислен и сам в мразовита каменна зала, с висящи по стените бойни щандарти и древни оръжия. Представях си каменисти поля, отстъпващи на обгърнати в сива мъгла тресавища.

По-късно щях да открия, че Върбов лес — или Върбови гори, както го наричат някои — е внушително имение, построено сред широка плодородна долина. Стените му не бяха каменни, а от златист дъб и разкошен явор, и макар подовете на залите да бяха настлани с речен камък, стените бяха облицовани с топло дърво. Нежната слънчева светлина на земеделската долина падаха на широки ивици в стаите през високите тесни прозорци. Алеята за впрягове пред входната врата бе широка и покрай нея се редяха изящни бели брези. През есента те мятаха килим от злато на пътя, а през зимата, натежали от сняг, се извиваха над него — заскрежен бял тунел, обагрен с петънца синьо небе.

Върбов лес не беше крепост за прокуда, нито място за изгнание, а толерантно отделяне за моя баща и бездетната му съпруга. Мисля, че дядо ми е обичал баща ми толкова, колкото мащехата му го мразеше. Крал Умен го бе отпратил в онова далечно имение, за да е в безопасност.

А когато дойде моето време да отида там, с жената, която обичах, и веселите ѝ момчета, и с жената, която винаги бе искала да ми бъде майка, за известно време Върбов лес се превърна в пристан на мир и покой за нас.

Времето е жесток учител, поднася ни уроци, които научаваме твърде късно, за да са полезни. Споходиха ме години след като можех да съм се възползвал от прозренията. Сега поглеждам назад към стария крал Умен и го виждам като мъж, съсипан от дълга и изтощителна болест, която му отне телесното удобство и остротата на ума. Но по-лошото е, че виждам кралица Желана такава, каквато беше: не зла жена, решена да направи животеца ми окаян, а майка, изпълнена с безпощадна любов към единствения си син и решена никога да не позволи той да бъде пренебрегнат по какъвто и да е начин. Нямаше да се спре пред нищо, за да го постави на трона.

Какво ли не бих направил аз, за да защитя малката си дъщеричка? Кое действие би било твърде крайно? Ако кажа: „Щях да ги убия всичките, без никакви угризения“, прави ли ме това чудовище?

Или просто баща?

Но всичко това са закъснели преценки. Безброй уроци, научени твърде късно. Докато все още бях младеж, се чувствах като прекършен грохнал старец, изпълнен с болки и въздишки. О, колко се самосъжалявах и как оправдавах всяко необуздано решение, което бях вземал! А след това, когато дойде време аз да съм разумният възрастен, се оказах окован в тялото на мъж на средна възраст, все още подвластен на онези страсти и подтици, все още разчитащ на силата на дясната си ръка, след като трябваше да съм по-мъдрият, който да спре, и да прилагам силата на благоразумието си.

Уроци, научени твърде късно. Прозрения, открити след много десетилетия.

И толкова много изгубено заради това.