Убиецът на Шута

13. Сенч

Откакто си спомням за Сенч, той се беше радвал на всяка възможност да вкара драма в живота си. От лейди Дайми7 до Пъпчивия, беше се забавлявал с ролите, които бе играл. Възрастта не беше намалила любовта му към хитрините и преструвките. Напротив, правеше го с още по-голяма охота сега, когато имаше време и средства да му се отдаде изцяло.

Така че изобщо не знаех на кого ще се натъкна, когато ми изпрати поканата да се срещна с него. Веднъж се беше оказал стар амбулант с торба кратуни за продан. Друг път бях влязъл в хана, за да се натъкна на особено непривлекателна жена менестрел, която мрънкаше фалшиво трагична любовна песен под насмешливите ревове на гостите на хана. Ако не друго, отминалите години само бяха усилили удоволствието, което Сенч извличаше от подобни маскаради. Знаех, че ще пътува от замък Бъкип през камъните, смалявайки няколкодневния път до едно щракване на пръстите. Щеше да влезе в Свидетелските камъни недалече от замък Бъкип и да излезе на билото на Хълма на бесилото. От Хълма на бесилото до пивницата „Дъбовата тояга“ беше една приятна разходка в топла лятна вечер. За нещастие на Сенч тази нощ щеше да излезе от стълба в суграшица, която заплашваше да премине в сняг на заранта.

Седнах до голямата камина на „Дъбовата тояга“ и прогизналото ми наметало му запази място на пейката най-близо до пламъците. „Дъбовата тояга“ беше хан на кръстопът, използван главно от търговци и пътници. Не го посещавах често и не очаквах да се натъкна на някой, който ме познава. Все пак за срещата ни си бях направил косата сива с тебешир и си бях навлякъл груба селяшка туника. Протритите ми ботуши бяха кални и седях изгърбен, с вълнената ми шапка дръпната над челото и ушите. Единственият път, когато бях идвал в „Дървената тояга“, беше когато Сенч бе настоял за среща. Все пак нямаше да е добре някой съсед на Том Беджърлок да ме види в гостилницата и да се зачуди защо съм тук. Тъй че пиех греяно вино, изгърбил рамене и намусен, с надеждата, че така ще отклоня всякакъв опит да ме заговорят.

Вратата на хана се отвори широко и пропусна вятър, дъжд и едно прогизнало ратайче от конюшнята, последвано от двама мокри търговци. Зад тях вечерното небе помръкваше към нощ. Изръмжах наум. Бях се надявал, че Сенч ще пристигне рано и ще приключи бързо с работата си. Тревожех се, че бях оставил Пчеличка сама във Върбов лес. Беше ме уверила, че всичко ще е наред, че ще рисува картини в стаята си до огъня и ще си легне веднага щом ѝ се доспи. Бях се опитал напразно да я убедя, че може би ще ѝ е приятно да прекара една вечер с Лин и жена му. Изглеждаше уплашена и ужасена от тази идея. Тъй че я бях оставил, като ѝ обещах, че ще я нагледам веднага щом се върна. Отпих от виното си и се помъчих да реша дали да се тревожа за това, че Пчеличка е сама, или за Сенч някъде навън в бурята.

Някаква жена ме тупна по гърба, после пак. Обърнах се и я зяпнах. Първата ми мисъл беше, че е Сенч, в някое от по-шантавите си превъплъщения. Но беше твърде ниска, за да е длъгнестият старец, когото познавах. Както бях седнал на пейката, обръщането ми постави очите ми на едно ниво с гърдите ѝ. Безпогрешно истински. Погледът ми продължи нагоре. Тя ми се усмихваше широко. Имаше леко несъответствие между предните ѝ зъби и зелените очи с дълги мигли. Косата ѝ бе много тъмно кестенява.

— Здрасти — каза тя.

Значи не беше Сенч. Пратеничката му, или някое твърде дружелюбно момиче от кръчмата, или курва? Толкова много възможни начини тази вечер да тръгне в много неправилна посока. Вдигнах халбата си, пресуших я и ѝ я подадох.

— Още една, моля.

Не вложих дружелюбност в гласа си.

Тя повдигна вежда.

— Не нося бира.

Пренебрежението ѝ не беше престорено. Леко настръхнах. „Внимавай.“

Хм. Познавах това момиче. Виждал го бях някъде и беше отчайващо и тревожещо, че не можех да си спомня къде съм я срещал или при какви обстоятелства. Някоя на пазара? Дъщеря на някой от пастирите ни, пораснала и излязла сама? Е, не ме беше нарекла по име, нито зениците ѝ бяха реагирали все едно, че ме е разпознала. Играй пиян. Вдигнах ръка, почесах се по носа и я пробвах.

— Не бира — казах ѝ. — Греяно вино. Вън е студено.

— И вино не нося — отвърна тя. Лек акцент. Не беше прекарала детството си в Бък.

— Жалко. — Обърнах се отново към огъня.

Тя избута настрана мокрото ми наметало и дръзко се настани до мен. Това стесни ролите ѝ до курва или пратеничка. Наведе се към мен.

— Изглеждаш измръзнал.

— Не. Намерих си добро място до огъня. Пих греяно вино. Просто чакам един човек.

Тя се усмихна.

— Може аз да съм твоят човек.

Поклатих глава в пиянско объркване.

— Не. Не, не би могла. Моят човек е много по-висок и по-стар, и освен това е мъж.

— Е, може да съм човек на твоя човек. Това би те направило мой човек, нали?

Люшнах леко глава.

— Може би. — Опипах кесията на бедрото си и се намръщих. После се усмихнах. — Ей. Ако ще си мой човек, тогава сигурно би могла да ми платиш следващото пиене? — Вдигнах халбата си обнадеждено, с глупава усмивка, и се вгледах в лицето ѝ. Никоя опитна курва нямаше да си губи времето с мъж, който няма пари да си купи още пиене.

По лицето ѝ пробяга несигурност. Не бях казал каквото очакваше. Изведнъж се почувствах много стар. Някога този вид интрига щеше да ме забавлява. Винаги бях извличал голямо удоволствие в справянето с малките изпитания, които Сенч постоянно ми налагаше. Участвал бях в не една от неговите постановки, за да объркаме други. Но тази вечер просто ми се искаше да се срещна със стария си учител, да разбера какво иска и след това да се прибера у дома. Наистина ли този маскарад беше нужен повече? Бяхме в мир и политически стабилни. Защо му беше нужно да наема шпиони и да подлага хора на изпитания? Време ми беше да отцепя през мъглата и да задвижа играта. Но не толкова нагло, че Сенч да се обиди. Тъй че отново присвих очи към нея и попитах:

— Кое според теб е по-добре? Греяно вино до топла камина в студен ден, или халба, докато седиш на сянка?

Тя кривна глава и видях, че е много по-млада, отколкото бях сметнал. Едва ли беше видяла двайсет лета в живота си. Откъде я познавах?

— Бира на сянка — отвърна тя без колебание. — Макар че сянка е трудно да се намери, когато слънцето не се е показвало от дни.

Кимнах, вдигнах наметалото си и предложих:

— Защо не потърсим Сенчица?

Тя се усмихна.

Станах и тя ме хвана за ръка. Поведе ме към дървеното стълбище, което водеше към стаите горе. Бурята навън се беше усилила. Порив на вятъра заблъска хана и вътрешните кепенци се разтресоха. Миг по-късно вратата се разтвори широко и остана така, вътре нахлуха вятър и дъжд. Сред виковете от всички маси някой да затвори вратата двама мъже залитнаха вътре, подпрени един на друг. Единият стигна до празна маса, опря ръцете си на нея и остана така, задъхан. Ридъл се обърна към вратата и я затръшна срещу бурята. В следващия момент познах Сенч, подпрян на масата.

— Ето го и него — казах тихо на спътничката си.

— Кой? — попита ме тя и за миг изпитах раздразнение.

— Моят приятел. Онзи, когото чакам. — Размазах леко думите си, издърпах ръката си от нейната и тръгнах да посрещна Сенч и Ридъл. Леко извърнах глава, едва колкото да забележа с крайчеца на окото си как тя ми хвърли поглед през рамо и се заизкачва по стъпалата. Мъж, който слизаше по тях, я погледна в очите и ѝ кимна едва доловимо. Курва, значи.

Е, това беше странно. Не за първи път Сенч и машинациите му ме поставяха в неловко положение.

— Добре ли си? — попитах тихо, щом стигнах до него. Дишаше все едно се е надбягвал. Протегнах му ръка и той я хвана, смущаващ знак колко пребит се чувства. Без думи, Ридъл хвана другата му ръка. Спогледахме се угрижено.

— Ужасна буря. Хайде да седнем до огъня — предложи Сенч.

Устните му бяха потъмнели и дишаше шумно през носа. „Маскировката“ му се свеждаше до облекло в убити тонове от чудесна тъкан и скромна кройка. Стоманеносивата му коса намекваше за възрастта му, но лицето и осанката му не я издаваха. Беше надживял брат си и тримата си племенници и подозирах, че ще надживее и мен. Но тази нощ пътуването бе взело своята дан от него и трябваше да отдъхне. Умението можеше да поддържа тялото му, но не можеше да го направи отново млад.

Огледах пълното помещение. Мястото, което бях запазил близо до камината, беше заето веднага щом го освободих.

— Едва ли — казах му. — Но в две от стаите горе има камини. Ще попитам дали някоя е празна.

— Уредено е. Ридъл, моля те провери дали молбата ми е изпълнена — каза Сенч, а Ридъл кимна. Спогледахме се. Двамата с Ридъл имахме дълга история, по-дълга от неговото приятелство с Копривка. Много преди да се запознае с дъщеря ми и да я ухажва, той беше мой брат по оръжие. В малката ни война с Бледата жена на остров Аслевял го бях оставил по-зле от мъртъв. Беше ми простил за това. Аз пък му бях простил, че ме беше шпионирал за Сенч. Разбирахме се един друг може би по-добре, отколкото осъзнаваше Сенч. Тъй че кимването, което си разменихме, беше на стари приятели. Беше типичен мъж от Бък, тъмнокос и тъмноок, и облечен тази вечер така, че да се слива с кръчмарската тълпа. Отдалечи се и се запровира без усилие през тълпата, без някой да се намръщи, че са го избутали. Беше талант, за който му завиждах.

— Хайде да седнем, докато Ридъл се върне — предложих и дадох пример. Масата не беше от най-желаните, близо до течението през вратата и далече и от камината, и от кухнята. Беше най-доброто място да си побъбрим насаме, което можехме да си пожелаем. Сенч се смъкна грубо на стола срещу мен. Очите му обиколиха помещението; погледна нагоре по стълбището и кимна сякаш на себе си. Зачудих се дали търси някого, или беше просто навикът на стария убиец да надуши всеки, който може да е опасност. Изчаках го да заговори сам за работата си.

— Защо е толкова пълно тук? — попита той.

— Минаващ керван търговци на коне и добитък, затова си говорят при огъня. Трима търговци, шестима ратаи. Очаквали да стигнат до следващия град преди да спрат за нощта, но лошото време ги принудило да останат тук. Не са много доволни да оставят стоката си в открити стобори за нощта, но това е най-доброто, което мястото може да им предложи. Ратаите ще спят в плевниците. Търговците твърдят, че стоката им е от най-добро качество, и казват, че са притеснени за крадци, но чух две конярчета да говорят за конете им като за похабени кранти. Един от търговците не приказва много, но сбруята на коня му е халкидски стил. И личният му кон е доста добър.

Сенч кимна и въпреки умората устата му се изви в лукава усмивка.

— Аз те научих на това — каза със задоволство. Очите му се взряха в моите и обичта в тях ме изненада. Сантиментален ли ставаше в старостта си?

— Да ти докладвам, коректно и пълно, беше едно от първите неща, които ме научи — съгласих се.

Помълчахме малко, замислени на какво още ме беше научил.

Бях се разбунтувал и бях избегнал съдбата на кралски убиец. Сенч никога не беше пожелал да го направи. Можеше вече да не е скрит паяк в тайните проходи на замък Бъкип, можеше да го поздравяват вече като лорд Сенч и открито да съветва крал Предан, но нямах съмнение, че ако крал Предан сметне, че някой трябва да бъде убит, все така ще се справи с предизвикателството.

Вече дишаше по-леко. Появи се едно кръчмарче, тупна две половници горещ ром с бито масло и сайдер на масата и зачака. Сенч ми се усмихна. Поклатих глава и с престорена неохота бръкнах в колана си, намерих няколко монети и платих питиетата. Щом момчето се отдалечи, попитах Сенч:

— По-трудно ли беше, отколкото очакваше, да преведеш Ридъл с теб през стълба?

Не го отрече.

— Понесе го по-добре от мен. Макар че заех сила от него, за да го направя. — Вдигна димящата си халба и въздъхна. Очите му над ръба отново обходиха помещението.

Кимнах, а след това се наложи да попитам:

— Как го направи? Той не е Умел.

— Не е. Но Копривка го е научила да ѝ заема сила, когато ѝ потрябва, а това създава някакъв вид отвор… Е, това не е подходящата дума. Дръжка? Не съм сигурен как да го нарека. По-скоро като кон, винаги с въже около шията, тоест има как да закачиш повод, когато потрябва. Служи ѝ в това качество, като извор на сила. И в още няколко други също.

Стръв, на която нямаше да клъвна. Отпих от рома. Гадно питие, но стоплящо все пак.

— Как може да заема сила на Умение, ако не е Умел?

Той се покашля и заговори хрипливо.

— Както Бърич заемаше сила на баща ти. Имаше дълбока лична връзка и той, като Ридъл, имаше голям резерв от физическа сила. Умението би помогнало, разбира се, ако го имаше. Но след като беше служил на едно лице в това качество, можеше да се довери достатъчно, за да позволи на друг да извлече от него.

Помислих над това.

— Пробвал ли си този експеримент преди? — попитах с любопитство.

Той вдиша по-дълбоко и потрепери. Все още беше премръзнал, но тялото му започваше да се стопля в запарения въздух на кръчмата.

— Не. Сметнах, че е добра възможност. Времето в Бъкип беше чудесно. Често съм използвал камъните, за да пътувам дотук. Не знам защо беше толкова изтощително.

Въздържах се да му кажа нещо за възрастта му.

— В ръкопис ли прочете това, или на табличка?

И канеше ли се да препоръча по-разширено и редовно използване на стълбовете Умение? Стегнах се да го разубедя.

Той кимна. Очите му гледаха не мен, а Ридъл, който си пробиваше път към нас, вдигнал високо халбата си с горещ ром. След него вървеше млад слуга с вързоп дърва за огън на гръб и запас свещи в ръце.

— Ще приготви стаята — каза Ридъл, след като седна при нас, а момчето се запъти нагоре по стълбището с товара си. — Дайте му няколко минути да запали огъня и ще се качим горе. — Погледът му се премести на мен. — Том. Изглеждаш малко по-добре, отколкото последния път, когато те видях.

— Малко — съгласих се. Пресегнах се над масата и си стиснахме китките. Усетих странен лек гъдел, когато ръката ми докосна кожата му. Беше на Копривка. Странно бе това усещане, да разпозная допира ѝ на него, толкова интимен, че сякаш бях подушил уханието ѝ на дрехите му. Вълкът в мен се изправи нащрек. Зачудих се дали Сенч го долавя толкова ясно като мен. Една мисъл се разгъна в ума ми и ми се стори, че разбирам защо пътуването през камъните е било толкова мъчително. Дали Копривка беше пътувала с Ридъл, слушайки с неговите уши и виждайки всичко, което той бе видял? Беше интуитивен скок, който ме накара да повярвам, че присъствието ѝ би усложнило пътуването им. Запазих хипотезата за себе си. Погледнах го в очите, зачуден дали ще зърна дъщеря си там. Не видях нищо, но усмивката му се разшири. Всичко това — само за един миг.

— Тъй. Уморително пътуване, в тази буря и прочее.

Пуснах ръката на Ридъл и се обърнах отново към Сенч.

— Е, какво те води толкова далече в такава гадна нощ?

— Ще изчакаме за стаята с огъня — отвърна Сенч и вдигна отново халбата си. Ридъл ме погледна и повдигна вежда. Трябваше да е някакво послание към мен, но не разбрах какво.

Седяхме почти без да говорим, оставили се на рома да ни сгрее, докато чакахме. Когато момчето дойде и ни увери, че огънят се е разгорял добре, Ридъл му метна една монета и се качихме горе. Стаята беше в края на коридора, с общ комин с камината на долния етаж. Бях изненадан, че търговците на добитък не я бяха поискали, но сигурно кесиите им бяха по-плоски от тази на Сенч. Ридъл отвори вратата и с изненадваща бързина в ръката му се появи малък нож. На ръба на едно от леглата в стаята седеше момичето, което ме беше объркало по-рано. Последвах примера на Сенч, който изобщо не изглеждаше изненадан. Момичето също не изглеждаше притеснено от внезапното ни влизане. Беше навела леко глава и ни изгледа предпазливо с крайчеца на нефритенозелените си очи.

Тук имаше нещо, което знаех, но не можех да го разгъна пред ума си от дъното на мислите си. Бях се вторачил в момичето. Устните ѝ се извиха в котешка усмивка.

Сенч спря, а после влезе и се настани на масата. Беше добре подредена стая, устроена да настани пътуващи групи, с маса и четири стола, четири тесни легла и тежки пердета на прозореца. В ъгъла имаше пътнически сандък, новите му кожени каиши бяха едва ожулени. Момичето все едно изобщо го нямаше, толкова внимание ѝ обърна Сенч. Вместо това заговори на Ридъл:

— Виж дали може да намериш гореща храна за всички ни. И може би още пиене. Том, едно за теб?

Поклатих глава. Пил бях достатъчно и не исках умът ми да е размътен.

— Храна ще е добре. Печаха хубаво телешко по-рано. Един резен, и малко хляб също.

Ридъл ме изгледа малко по-продължително. Знаеше, че веднъж го бяха разкарали, и също като мен не можеше да си представи защо. И също като на мен, това не му харесваше. Сенч не беше казал нищо за непознатото момиче.

Погледнах я и казах:

— Мисля, че се получи недоразумение преди малко. Може би вече трябва да си ходиш.

Тя се обърна към Сенч и той каза:

— Не. Тя трябва да остане тук. — Не гледаше никого, когато добави: — Ридъл, моля те. Храна. И още едно горещо питие. — Погледна момичето. — За теб? — Тя кимна съвсем леко. — За всички ни — потвърди той за Ридъл.

Ридъл излезе, след като ми хвърли още един намръщен поглед. Обиколих стаята и без преструвки надникнах под леглата за други натрапници, проверих дали единственият прозорец е плътно затворен и залостен, след това огледах пътния сандък с кожените ремъци.

— Това всъщност не е необходимо — каза Сенч тихо.

— Не на това си ме учил — отвърнах и приключих огледа си. Върнах се на масата и седнах. Момичето — не беше помръднало от мястото си на леглото — каза:

— Струва ми се, че си забравил много от това, на което те е учил. Огледът под леглата вече е твърде малко и твърде късно. — Кривна глава към мен. — Май разбирам защо може да му трябвам.

— Моля, заповядай при нас на масата — тихо каза Сенч. Покашля се и се обърна към мен. — Съжалявам, че се забавих. Но вече всички сме тук, тъй че бихме могли да обсъдим това заедно. — Беше най-близко до извинението от негова страна, че не ме е подготвил за това. Каквото и да беше „това“. Нещо, което не беше искал да обсъжда чрез Умението. Но ако Ридъл го знаеше, то и Копривка щеше да го знае. Но не и крал Предан може би. Изтласках тези мисли настрани. „Съсредоточи се върху тук и сега.“

Момичето стана, за да приеме поканата му. Движеше се като котка, освен полюшването на бедрата, щом закрачи бавно към масата. Ако носеше звънчета на тях, щяха да звънят при всяка стъпка. Опитах се да уловя погледа на Сенч. Убягваше ми. Затова я огледах, докато прекосяваше стаята. Не изглеждаше опасна, нито изглеждаше безвредна по начина, по който изглеждаха повечето опасни хора, които бях познавал. Изглеждаше обикновена, но сдържана. Не. Не сдържана. Готова да се пръсне от гордост от себе си. Стъпваше като котка с недоубита птица в устата. След миг щеше да пусне плячката си заради радостта да ѝ скочи отново.

Изведнъж осъзнах защо ми се струва позната. Наследеното ѝ от Пророка личеше безпогрешно. Свикнал бях да виждам тези белези повторени у мъжете от родословието ми. Копривка вече приличаше повече на майка си, отколкото бе наподобявала изобщо мен някога. Но това момиче, въпреки женствените си черти, приличаше на Искрен и, по някакъв тайнствен начин, на мен. Умът ми сглобяваше късчета знание в хипотеза колкото може по-бързо. Родена от Пророците. По-млада от Предан, но твърде голяма, за да е негова издънка. Със сигурност не моя. Тогава чия? Стори ми се, че стаята изведнъж се люшна. Откъде бе дошъл този филиз на фамилното дърво?

Изчаквах някой от тях да заговори. Зачудих се на бавните ѝ стъпки към масата. Сенч щеше да изтълкува това като нахалство, ако изобщо го опитах, и едно плесване по темето щеше да е най-малкото напомняне, което щях да получа. Но у нея го търпеше. Сериозен повод за размисъл.

Щом седна, той веднага ѝ нареди:

— Докладвай.

Тя ме погледна бегло и след това съсредоточи цялото си внимание върху Сенч.

— Небрежен е — заговори безцеремонно. — „Маскировката“ му е жалка. Бутнах го два пъти, преди да ме забележи. Беше глупаво лесно да се доближа до него. Единствената му мисъл беше да гледа за теб. — Завъртя очи и ме изгледа предизвикателно. — Можех три пъти да съм го убила, да го упоя или да пребъркам джоба му.

Това ме жегна.

— Много се съмнявам в това. И мисля, че е най-лошата претенция за доклад, която съм чувал.

Тя повдигна вежди към мен.

— Цялата нужна информация беше съобщена. — Кривна глава към стария ми наставник и заяви: — Ако на лорд Сенч му трябваха повече подробности, щеше да ме попита за тях. — Докато говореше, стана и заобиколи до моята страна на масата. Извърнах глава да я погледна, а тя заговори на Сенч с много уверен тон. — Кажи му, че трябва да ми позволи да го докосна.

Сенч ме погледна в очите.

— Безопасно е. Тя е една от нас.

— В повече от едно отношение, явно — отвърнах. Чух лекото ѝ ахване, но не можах да разбера дали съм улучил целта си, или беше насмешка. Седях неподвижно, но някъде един вълк настръхна и изръмжа тихо.

Усетих лекия ѝ допир отзад на яката ми, след това на рамото на ризата ми. Тя се наведе, за да пипне бедрото ми, и после усетих как ръката ѝ ме забърса по ребрата. Когато отдръпна пръстите си, тъканта на ризата ми ги последва за миг. После тя остави иглите на масата. Бяха шест на брой, не четири, всяка по-малко от половин пръст дължина. Главите им бяха оформени като малки зелени паячета.

— Ако бях забила която и да е от тях малко по-силно, щеше да е пронизала кожата ти. — Наведе се още над рамото ми и заговори до ухото ми: — Всяка от тях можеше да е топната в отрова или приспивателна доза. Щеше да си се килнал пред огъня като поредния заспал пиян и никой да не може да те събуди повече.

— Казвал съм ти — заговори строго Сенч. — Тези паяци са суета, каквато никой убиец не може да си позволи. НИКОГА не оставяй следа, която би могла да се свърже с теб. Разочарован съм от теб.

Гласът ѝ се стегна при укора му.

— Просто ги използвах, за да докажа, че аз съм ги поставила, не някой друг шпионин, пратен преди мен. Никога не бих ги използвала на задача, която е поверителна или важна. Използвах ги само за да докажа това, което ти казах. Той е непредпазлив. — Пренебрежението ѝ ме жегна. Стоеше зад мен, леко отляво, когато добави: — Муден. Всеки би могъл да го убие. Или детето му.

Не бях знаел, че ще го направя. Столът ми се преобърна, щом се задвижих. Не бях толкова бърз като някога, но все пак бях по-бърз от нея. Тя падна на пода по гръб. Лявата ми ръка стисна дясната ѝ китка с малкия нож, който беше издърпала, докато падаше под мен. Десният ми палец беше на гръкляна ѝ, натискаше здраво и дълбоко, пръстите ми се впиха в тила ѝ. Зъбите ѝ бяха оголени и очите почти изцъклени. Усетих, че Сенч се е изправил над нас.

— Спрете! И двамата! Не затова ви събрах. Ако исках някой от двама ви да е мъртъв, щях да го направя по-ефикасно, отколкото да ви пусна един срещу друг.

Вдигнах палеца си от гърлото ѝ и в същото време издърпах ножа от ръката ѝ. Вдигнах се на крака със скок назад, което ме постави извън обсег. Още стъпка назад и имах стената за гърба си, и двамата пред очите ми. Надявах се никой от двамата да не забележи какво ми беше струвало това. Дишах бавно и спокойно, въпреки блъскащото ми в гърдите сърце и отчаяната нужда за повече въздух. Посочих с пръст момичето.

— Никога не заплашвай детето ми.

— Не съм! — Ядосаният ѝ отговор прозвуча приглушено, докато се вдигаше с помощта на един стол. Оставих я и насочих яда си към стария си наставник. — Защо пусна убиец по мен? — попитах намръщено.

— Не съм — отвърна той с възмущение. Заобиколи масата и се върна на стола си.

— Не ми беше казано да те убия, само да изпробвам слабостта ти. Беше малко изпитание — намеси се момичето. Вдиша с усилие и добави обвинително: — На което се провали.

И седна на стола.

Колкото и да исках да го отрека, не можех. Заговорих само на Сенч.

— Като онзи, дето ми прати преди. Когато Пчеличка беше едва на няколко дни.

Сенч не трепна.

— Донякъде. Само дето онова беше просто едно момче. И, както подозирах, непригодно за обучението. Беше едно от нещата, които искахме да открием за него. Пренасочих го, както ти предложи. Моя грешка. Наистина не беше подготвен за теб.

— Но аз бях — заяви момичето с кротко задоволство.

— Престани да злорадстваш — каза ѝ Сенч. — Ще си го озаптиш този език. Дразниш човек, който можеше набързо да те е убил преди минута. За нищо. Ще го настроиш против себе си и никога няма да можеш да работиш с него.

Не мръднах от мястото си.

— Вече не върша този вид „работа“ — казах хладно на стареца. — Нито имам нужда сега да живея все едно, че всеки непознат може да е излязъл да ме убие. Освен ако не сте направили нещо, за да раздвижите отново онези заплахи.

Той скръсти ръце на гърдите си и се отпусна в стола си.

— Фиц. Престани да се държиш като магаре и се върни на масата. Онези заплахи никога не са преставали. Точно ти от всички хора би трябвало да знаеш това. Общо взето се отдръпна от опасностите и почти се получи. Повечето хора, които са се досетили кой си, или не са зложелателни към теб, или не са имали особена причина напоследък да желаят смъртта ти. Но когато създаде дете, това промени някои неща. Мислех, че със сигурност си осъзнал това и че взимаш предпазни мерки. Първия път, когато изпитах границите ти, изглеждаше съвсем наясно за опасността. Но когато Копривка ми каза колко си затънал в скръб и че е напълно възможно детето да се нуждае от специална защита през целия си живот, реших да ти предложа помощ, ако ти трябва. Особено след като тя спомена, че е възможно да пратиш детето в Бъкип. Или сам да се върнеш там.

— Нямам никакво намерение да се връщам в Бъкип. И нямам нужда от ничия помощ, за да защитя себе си или Пчеличка! — Яд ме беше, че ме нарече Фиц пред нея. Пропуск или нарочно? — Единствените заплахи, на които съм се натъквал напоследък, май идват от онези, на които мислех, че мога да вярвам.

Сенч ме изгледа продължително. Погледът му ме умоляваше за нещо. Не бях сигурен за какво ме моли. Думите му противоречаха на изражението.

— Точно така очаквах да отговориш. И точно затова възложих на Шън първата проверка дали имаш, или нямаш. И очевидно имаш.

Ридъл ни предупреди с почукване, преди да бутне с рамо вратата и да влезе с поднос блюда и халби. Тъмните му очи пробягаха из стаята и той забеляза стойката ми, преобърнатия стол и намусеното лице на момичето. Видях как веждите му леко се вдигнаха. Но го премълча. Хлъзна подноса на масата и подхвърли:

— Донесох много за всички ни. Предполагам, че ни е гостенка?

— Хайде да хапнем, преди да поговорим — предложи Сенч.

Върнах се на масата с неохота. Гордостта ми беше подразнена. Не ми харесваше, че Сенч споделя толкова много за мен с това момиче, след като аз знаех толкова малко за нея, освен каквото бях предположил. Беше изрекъл името ми пред нея! Единственото, което знаех за нея, беше, че ни е роднина. На колко години беше, коя беше майка ѝ и от колко време Сенч я беше обучавал? Беше ли от благородна фамилия, с всичките политически нишки, с които щеше да е обвързана? И защо изведнъж бе поискал да я постави при мен?

Защото очевидно това бе намерението му, да я внедри в домакинството ми, привидно като телохранителка на Пчеличка. Похвална идея в някои отношения, стига детето ми наистина да се нуждаеше от охрана. Търпение винаги беше имала Лейси до себе си и никой не беше задавал въпроси защо съпругата на принц Рицарин се придружава навсякъде от слугинята си. Нито им се беше струвало странно, че Лейси винаги носеше със себе си совалката си и дългите игли за плетене на дантела. Беше бдяла над Търпение, беше пазила сигурността ѝ дори след като убийци бяха успели да премахнат съпруга ѝ. На старини ролите им се бяха обърнали и Търпение с обич се беше грижила за своята гаснеща „слугиня“ до края на дните ѝ.

Но се съмнявах, че това момиче има нужния темперамент за такава роля. Изглеждаше на възраст подходяща да бъде гледачка или бавачка за едно малко дете, но не ми беше показала никакви признаци, че би могла да възприеме такава идентичност. Потайните ѝ умения бяха впечатляващи, но във физически бой нямаше нужните мускули или тежест, на които да разчита. Чертите на Пророка щяха да привличат твърде много внимание в Бъкип; там щеше да е безполезна шпионка.

Още повече се съмнявах, че ще се разбираме достатъчно добре, за да мога да ѝ се доверя за дъщеря ми. И не ми харесваше, че Ридъл все още изглеждаше изненадан и все още като че ли се отнасяше към нея с предпазливост. Явно знаеше толкова малко за плана на Сенч, колкото и аз. Не я беше разпознал. Не можех да преценя дали е разбрал, че е свързана кръвно с кралската фамилия, или не.

Настаних се срещу тях. Ридъл обслужи първо „гостенката“ — постави пълно блюдо пред нея. За толкова набързо се беше справил добре. Дебели резени димящо месо, току-що отрязано от шиша, цвърчащата тлъстина покрита с хубава кафява коричка, картофите, щръкнали бели под хрупкаво препечените кожички и тъмнокафява мазнина. Имаше самун топъл хляб и гърне бяло масло. Беше простичко, но имаше много и Шън доловимо преглътна, когато го постави пред нея. Имаше здравословен апетит и без излишни преструвки с изчакване на останалите награби вилица и нож и започна да се храни. Ридъл повдигна вежди на това детинско поведение, но си замълча и постави блюдата за Сенч и мен, а после и на себе си. Беше донесъл и чайник и четири чаши.

Отиде до вратата, залости я с резето и се върна при нас на масата. Хранеше се с апетит. Сенч пробираше храната си като старец. Колкото до мен, уверих се, че храната е с добро качество, но не можех да се съсредоточа достатъчно върху нея, за да ѝ се насладя. Пиех горещ чай и ги наблюдавах. Сенч беше кротък, погледът му се местеше от мен към момичето и обратно, докато ядеше. В края на яденето изглеждаше много по-добре. Шън се хранеше с явно и съсредоточено наслаждение. Дръпна чайника и си напълни отново чашата, без да попита дали някой друг иска още. Не се поколеба да вземе последния картоф от платото и когато приключи, се отпусна назад в стола си и изпъшка доволно. Когато Ридъл започна да събира и трупа опразнените блюда на подноса, заговорих откровено на стария убиец.

— Тренирал си ме да ти докладвам добре, да ти предавам всичко, което съм научил. След като изложехме всички факти, започвахме да градим предположенията си. Но сега ми я пусна тази най-неочаквано, без никакво предупреждение и още по-малко обяснение, и очакваш от мен най-смирено да го приема, без въпроси. Какво си намислил, старче? Какво искаш? И не ми се преструвай, че целта на всичко това е това девойче да стане закрилничка на дъщеря ми.

— Много добре. — Той се отпусна в стола си и измести очи от мен към Шън, а после към Ридъл.

Ридъл отвърна твърдо на погледа му.

— Трябва ли да напусна веднага? — В гласа му имаше ледена нотка.

Сенч го премисли толкова бързо, че отговори тутакси.

— Няма много смисъл. Разбрах, че си го схванал.

Ридъл се осмели да предложи тълкуване.

— Искаш да поставиш това момиче при Том, за да може той да ти я пази.

Ъгълчетата на устата на Сенч трепнаха.

— Доста точно заключение.

Погледнах Шън. Беше смаяна. Явно не беше виждала нещата от тази гледна точка и се беше възгордяла, че са я изпратили на първата ѝ истинска мисия, само за да открие, че всъщност я гонят от Бъкип, вероятно защото е пораснала до етапа, от който щеше да е почти невъзможно на човек да му убегне, че е от рода на Пророка. Не. Не Бъкип. Ако е била някъде из замъка, Ридъл щеше да я познава. Тогава къде? Видях как се изправи на стола си. Искрици ярост блеснаха в погледа ѝ. Отвори уста да заговори, но аз се оказах по-бърз.

— Бих искал да знам коя е тя, преди да се заема с нея — заявих грубо.

— Разбрал си произхода ѝ. Видях, че го разпозна.

— Как е станало? — попитах изумен.

— По обичайния начин — измърмори Сенч. Изглеждаше неловко. Това предизвика момичето.

Тя тръсна глава и кестенявите ѝ къдрици се разлюляха. Ледена, почти обвинителна нотка се промъкна в гласа ѝ.

— Майка ми била на деветнайсет, когато посетила замъка Бъкип с родителите си за Пролетния празник. Върнала се у дома и открила, че е с дете. Родила ме. Две години след това родителите ѝ успели да ѝ намерят съпруг. Дядо ми и баба ми ме задържаха да ме отгледат. Което и направиха, докато дядо ми не умря преди две години, а баба половин година след него. Тогава отидох да живея с майка ми за първи път в живота си. Само че мъжът ѝ не се държеше особено бащински с мен. И вместо да се разгневи заради шарещите му очи и посягащите към детето ѝ ръце, майка ми стана сърдита и ревнива. Опакова ми багажа и ме отпрати със запечатано писмо при старата кралица на Бъкип.

— А тя те даде под надзора на лорд Сенч? — Не ми звучеше много типично за Кетрикен.

— Не. — Тя се озърна към Сенч. Беше сплел пръсти и здраво стиснатите му устни издаваха, че описанието ѝ не му е приятно, но разбираше, че всякакъв опит да я прекъсне ще е напразен.

Шън опря лакът на масата, придавайки си безразличие, каквото не изпитваше. Виждах напрежението ѝ в мускулите на шията ѝ и в това как едната ѝ ръка се е вкопчила в ръба на масата.

— Аз и писмото ми бяхме прихванати много скоро след като напуснах дома на майка ми. Доставиха ни на лорд Сенч. Той ме взе под опеката си и ме настани в едно уж безопасно убежище. И оттогава е моят закрилник. — Имаше негодувание, но за какво? Отбелязах си това, че използва „уж“. Доближавахме ли се до същината на въпроса защо е тук? Все пак не бях научил нищо повече за произхода ѝ. Пророческата ѝ външност от майка ѝ ли идваше? Или от баща ѝ? Колко поколения назад бе тази връзка?

Ридъл помръдна леко в стола си. Не той беше прихванал момичето. Знаеше ли кой? Но усетих, че събира и подрежда факти също като мен. И това беше първата му среща с Шън? Къде я беше държал лорд Сенч? Киселата физиономия на Сенч издаваше, че не е особено доволен, че Шън споделя тези подробности.

— На колко си години? — попитах.

— Има ли значение? — отвърна тя.

— На деветнайсет е — каза кротко Сенч и се намръщи, когато двамата с Ридъл се спогледахме. — И както сте се досетили, приликата ѝ с нейните предци означава, че да се въведе в двора е лоша идея. Засега! — добави припряно, щом лицето ѝ помръкна. В главата ми блесна предупредителна светлина. Изглеждаше ми хапливо същество, нагло за годините си. Зачудих се чия беше и коя си мислеше, че е. Придаваше си важност, основанията за която не разбирах.

Зачудих се. Шън. Насочих мисълта към нея, като усилих Умението. Тя дори не трепна. Това поне даде отговор един от въпросите ми. Дори необучена, трябваше да е усетила нещо. Така че нямаше предразположение за Умението. Зачудих се дали това е разочаровало Сенч, или го е зарадвало, че не може да бъде използвана по този начин. Той ме наблюдаваше, напълно съзнавайки какво бях направил току-що. Изместих фокуса към него.

Имам десетки въпроси. Коя е майка ѝ и за кого е омъжена сега? Знае ли Шън кой е баща ѝ? Не му казва името, нито на майка си. Защо си я държал скрита от всички? Държал ли си я? Кетрикен добави ли я към родословието на непризнатите Пророци?

Не сега! Дори не ме погледна, докато отговаряше. Нито погледна Ридъл. Скрита и от Копривка? Кипях от въпроси и се чудех дали изобщо ще имам възможността да ги задам насаме. Някои от тях нямаше да изрека пред момичето, а други беше по-добре да не се огласяват пред Ридъл. Имаше все пак един, който можех да задам.

— И ти си я обучил?

Той се обърна към нея, след това ме погледна в очите.

— В някои неща. Не лично, но има добър инструктор. Не както беше обучен ти, а както сметнах за подходящо. — Покашля се. — Най-вече за да може да се защити сама. Макар да съм мислил дали не би могла да тръгне по стъпките ми. — Изкашля се пак и добави: — Има много, на което ти би могъл да я научиш, ако благоволиш.

Въздъхнах. Подозирах, че ми беше дал толкова сведения, колкото смяташе за уместно да ми даде в тази компания.

— Добре. Все още не си ми казал всичко, което трябва да знам. И разбираш, че трябва да подготвя домакинството си. Не мога просто да сляза до хана за ейл в бурна нощ и да се върна с момиче на гърба на коня си.

— Точно затова взех Ридъл. Изпратих Шън тук преди няколко дни, а сега той е тук и ще действа като неин защитник, докато може да я доведе до прага ти.

Ридъл изсумтя. Явно и за него това беше новина.

Помъчих се да намеря опора в буйното течение на замислите на Сенч.

— Значи след няколко дни тя ще пристигне във Върбов лес. Където ще я посрещна като моя далечна братовчедка, дошла да помогне в грижите за детето ми в моята скръб.

— Точно. — Сенч се усмихна.

Не ми беше смешно. Твърде рано ми беше да намеря сила да помогна на друг освен на себе си. Трябваше да му откажа. Просто не можех да го направя. Бях загубил Моли и бях намерил детето ни, и едва го опознавах. Жегна ме внезапна тревога. Беше ли Пчеличка в безопасност? Беше ли изплашена? Бях я оставил сама тази нощ и бях дошъл тук за тази среща с очакването, че ще е кратко обсъждане на политическото положение, в което Сенч се нуждае от прозренията ми. Сега ме молеше да взема една млада жена в домакинството си, жена, за която не знаех нищо и която трябваше едновременно да защитавам и обучавам в това как да се защитава сама. Първото ми впечатление за нея беше, че няма да ми допада, нито тя щеше да се радва на компанията ми. Ужасно съжалявах, че не бе могъл да поговори с мен насаме. Щях да му кажа всичките си основания за отказ. Сега бях заклещен на една маса, пред очите и на Шън, и на Ридъл, а вероятно и на Копривка. Как можех да кажа „не“ при тези обстоятелства?

Поех си дъх.

— Просто не съм сигурен дали това е най-доброто решение, Сенч. Пчеличка е малка, а аз все още съм в траур. — Обърнах се към Шън. — Имаш ли някакъв опит с малки деца?

Тя ме зяпна. Устата ѝ се отвори и затвори два пъти. Погледът ѝ се впи в Сенч. Видях и тревога, и негодувание на лицето ѝ, когато попита намръщено:

— Колко малка? Бяха ме лепнали да гледам разглезените племеннички на майка ми, докато стоях при нея, въпреки че си имаха гледачка и учител. Не ми хареса. Ако смяташ, че можеш да ме изгониш от кралския двор и да ме скриеш в някакво провинциално имение, за да се правя на гувернантка под претенцията, че я пазя, е, не можеш. Нито приемам идеята, че този Том ще бди над мен. Доказах и на себе си, и на теб, че колкото и остър да е бил някога, е станал непредпазлив и мекушав. Той не опази себе си; как може да защити мен?

— Никой не каза „гувернантка“. Просто обсъждаме какво би могло да се каже, че правиш, докато Фиц продължава обучението ти. Би било чудесна практика за теб да защитаваш дъщеря му като нейна телохранителка.

Трепнах. За втори път ме беше нарекъл Фиц пред нея. Не изглеждаше достатъчно зряла, за да ѝ се довери напълно тази тайна. И в същото време изглеждаше едва ли не оскърбително, че не разбира каква тайна ѝ е доверена. Изведнъж почувствах, че суетността ми е уязвена. Деветнайсет. Изобщо ли не беше чувала за Фицрицарин Пророка?

Тя скръсти ръце на гърдите си и вдигна предизвикателно глава към Сенч.

— А ако откажа? Не за това мислех, че идвам тук. Мислех, че си ми намерил задача, нещо важно, свързано с живота ми. Омръзна ми да се крия в тъмното като плъх. Не съм направила нищо лошо. Каза ми, че животът ми ще е по-добър с теб. Мислех, че ще живея в замъка Бъкип, в двора!

Сенч сплете пръсти и заговори предпазливо, все едно на тях.

— Можеш да откажеш, разбира се. Ти имаш избор, Шън. — Въздъхна и вдигна очи към нея. — На мен не ми беше даден никакъв избор, така че знам, че такива неща са важни. В това отношение ще направя за теб всичко, което мога. Бих искал да мога да кажа, че имаш много възможности за избор, но съм ограничен от съдбата също като теб.

Наблюдавах лицето ѝ, докато тя бавно осъзнаваше какво ѝ казва: изборът ѝ бе ограничен до онова, което щеше да ѝ предложи той. Не бях изненадан. Това бе животът на незаконното дете от рода на Пророка. И двамата бяхме познавали ограниченията на това да си непризната издънка на това фамилно дърво. Човек можеше да представлява опасност за фамилията и да бъде премахнат, или можеше да е полезен за фамилията в определена роля. Човек не можеше да избере да не е част от фамилията. Сенч беше верен на фамилията си. Щеше да я закриля и наставлява, и междувременно щеше да защити трона. Усетих, че се съгласявам с него. Беше прав. Но за Шън усещането трябваше да е все едно са я стегнали здраво в мрежа. Той го прочете на лицето ѝ и заговори:

— Мога добре да разбера горчивината ти към мен. Направих всичко, което можах, за да я смекча. Все пак имаш правото да изпитваш горчивина към всички хора, които са създали положението, в което трябва да живееш. По-късно може би ще разбереш, че правя най-доброто, което мога, за теб. Можеш, ако избереш, да приемеш Върбов лес като свой дом, поне за известно време. Мястото е хубаво, в прелестна долина. Може и да не е Бъкип, но не е и някое примитивно затънтено градче. Там ще имаш възможности за забавление и контакти с изискано общество. Ще се отнасят добре с теб и ще ти се дават лични средства. — Хвърли поглед към мен и видя съмненията ми. Изражението му стана още по-умолително и извърнах очи. В очите на Шън святкаха искри.

Той продължи неумолимо.

— Всъщност, поначало Върбов лес е мястото, където трябва да отидеш. Но ако откриеш, че си нещастна там, ще уредя нещо друго. Би могла да избереш подходящо място извън херцогство Бък и ще уредя да се настаниш там. Ще получаваш достатъчно средства за удобен живот, с до двама слуги. Тези средства ще продължат, докато живееш кротко. Това е заради безопасността ти.

Тя вдигна глава.

— А ако не го направя? Ако стана и изляза през тази врата веднага?

Сенч въздъхна съкрушено. Поклати глава.

— Би се поставила извън границите на приетото. Ще бъдеш без средства. Фамилията ти ще те смята за ренегат и социална пречка. Ти си като двуостър меч без дръжка, скъпа. Опасен да се държи и опасен да се остави. Някой ще те намери и или ще те убие, или ще те използва срещу Пророците.

— Как? Какво биха могли да ме накарат да направя на краля? Каква опасност съм за него?

Заговорих преди Сенч да е успял да ѝ отговори.

— Биха могли да заплашат лорд Сенч, ако те държат за заложница. Да му пратят ухо или устна, за да докажат, че са сериозни.

Тя вдигна ръка към лицето си и покри устата си. Заговори през разперените си пръсти, изведнъж превърнала се в уплашено дете.

— Не мога ли просто да се върна? Би могъл да настоиш да направят повече за защитата ми. Бих могла да стоя където бях в…

— Не. — Прекъсна я рязко, преди да е успяла да издаде къде я е пазил. Интересна загадка за мен. Някъде достатъчно близо до Бъкип, за да може да го посещава често, и в същото време достатъчно далече, след като Ридъл изобщо не я беше зървал. Думите му прекъснаха размислите ми. — Използвай ума си, Шън.

Тя го погледна ококорено и кимна мълчаливо.

Сърцето ми се сви. Разбрах.

— Някой вече е принудил Сенч да действа. Ето защо всичко това става толкова изведнъж.

Момичето ме изгледа с ненавист и отново извърна очи към наставника си. Сенч гледаше мен.

— За което съжалявам. Но можеш да разбереш положението, в което съм. Фиц. Не фамилията на баща ѝ се опита да я убие. Тя си има лични врагове. Трябва да я поставя някъде на безопасно. И единственото място, с което разполагам, е при теб. — Гледаше ме с умолителна искреност. Беше поглед, който някога ме беше учил да упражнявам пред огледало за няколко часа. Не се изсмях. Не разкривахме номерата си пред други. Отвърнах му със същия поглед.

— Не си ми казал коя е тя, нито кои са враговете ѝ. Как мога да я пазя, след като не знам откъде идва опасността? Кои са тези нейни врагове?

Маската падна от лицето му. Отчаянието в погледа му вече бе истинско.

— Моля те. Довери ми се и направи това за мен. Не съм готов да обсъждам тези, които стоят срещу нея. Трябва да знаеш това, преди да го поискам от теб: че тази услуга ще включва да поемеш риск за мен. Момчето ми, нямам никой друг, когото мога да помоля. Ще я вземеш ли и ще я опазиш ли невредима? Заради мен.

И ето, това беше. Всякакви мисли за отказ се стопиха. Това не беше просто услуга, за която ме молеше. Беше потвърждение за това кои бяхме един за друг. Сенч нямаше никой друг, когото да може да помоли. Никой, който щеше да разбере опасността за нея като мен, никой, който щеше да знае как да я защити и в същото време да ѝ попречи да ни навреди. Никой друг не можеше да вкара в ножницата този двуостър меч. Това не беше молба, на която можех да откажа. Той го знаеше и му беше ужасно неприятно, че трябва да ме помоли. Точно когато Сенч си пое дъх, взех в ръцете си ситуацията.

— Ще го направя. И ще направя възможно най-доброто за нея.

Сенч замръзна. После кимна уморено, лицето му се отпусна облекчено. Разбрах колко дълбоко се беше опасявал, че ще му откажа. Изпитах срам.

Шън си пое дъх, за да заговори, но я спрях с ръка.

— За съжаление вече трябва да тръгвам. Трябва да приготвя място за теб във Върбов лес.

Тя изглеждаше стъписана. „Добре. Дръж я в неравновесие, докато всичко се реши.“ Заговорих спокойно, отнемайки всичко от ръцете на Сенч.

— Ще ти се дадат достатъчно пари, за да останеш в този хан за три дни. Ридъл ще остане тук с теб, като твой защитник. Не бива да имаш никакъв страх от него. Той е мъж на честта. Струва ми се, че не си донесла много със себе си от стария си дом. Тъй че ако имаш нужда от нещо, просто го уведоми. След три дни той ще те придружи до Върбов лес, където ще те поздравя като моя братовчедка, дошла да ми помага в ръководенето на домакинството ми. — Поех си дъх. Беше съвсем логично, най-добрият начин да се обясни пристигането ѝ, и все пак ме заболя да го изрека на глас. — След скорошната смърт на съпругата ми… — Покашлях се. — Имам малко момиче у дома. И голямо имение, което да управлявам за лейди Копривка. — Погледнах я в очите. — Ще бъдеш добре дошла там. И можеш да останеш толкова дълго, колкото ти хареса. Трябва да знаеш, че не живея в разкош като благородник, а като управител, доверен управител на голямо имение. Не съм сигурен на какво си свикнала, но може да ти се сторим селяци. Прости. Като моя „братовчедка“, ще трябва да изпълняваш задачи, но те уверявам, че никой няма да се държи с теб като със слугиня, а като с роднина, дошла да помогне в трудни времена.

— Задачи? — Изрече думата все едно не можеше да намести устата си около нея. — Но… аз идвам от благородна фамилия! По майчина страна съм…

— Не си — прекъсна я Сенч решително. — Онова име е опасност за теб. Трябва да го изоставиш. Ще ти дам ново име. Моето. Вече си Звездопад. Давам ти моето прозвище. Онова, което ми е дала майка ми. Шън Звездопад.

Тя го зяпна стъписана. След това, за мой ужас, от очите ѝ бликнаха сълзи. Отворила уста, Шън гледаше Сенч, а сълзите бавно се стичаха по бузите ѝ. Сенч пребледня, старите белези от пъпки изпъкнаха на лицето му. Мнозина мислеха, че са следа от оцеляването му от някаква епидемия. Знаех какво точно бяха: следите от опит със смес, която се бе оказала много по-взривна, отколкото си беше мислил. Също като него, и аз носех няколко белега от нещата, които бяхме взривявали заедно. Също както бяхме взривили живота на това момиче.

Помислих за другия живот, на който този щеше да повлияе. Детето ми, което все още едва ме опознаваше. Пчеличка все още се приспособяваше след смъртта на майка си. Зачудих се как ще реагира на това внезапно включване на нов член на фамилията, и май знаех отговора. Нямаше да го посрещне по-радушно от мен. Е, с повечко късмет нямаше да е за дълго, просто докато Сенч намереше по-добро решение за всички ни. Все пак… Погледнах Шън.

— Имаш ли някакъв опит с деца?

Тя забърса бързо сълзите си и поклати глава.

— Отраснах с родителите на майка ми. Майка ми беше единственото им живо дете, тъй че нямаше други хлапета. Само аз. Слугите имаха деца, но нямах много вземане-даване с тях. А племенничките на майка ми бяха децата на брата на мъжа ѝ и истински малки зверчета. — Пое си дъх и възкликна: — Казах ви, не мога да се преструвам на гувернантка. Няма да правя това!

— Не. Просто се питах дали си привикнала към деца. Не си. И нямам проблеми с това. Подозирам, че си смятала, че може да пазиш детето ми. Не мисля, че това изобщо ще е нужно. Мога да намеря други задачи за теб, свързани с ръководенето на домакинския персонал. — Още нещо, което трябваше да измисля. Повече работа, която да я държи заета.

Предвид особеното дете, каквото беше Пчеличка, може би беше най-добре, че Шън няма опит с други деца. Пчеличка може би щеше да изглежда по-малко странна за нея. Но бурната ѝ реакция на мисълта, че може да ѝ се наложи да се грижи за детето, си беше предупреждение. Щях да държа Пчеличка на безопасно разстояние от нея, докато не преценя характера ѝ. Станах, за да си тръгна. Сенч изглеждаше разтревожен.

— Надявах се да поговорим повече с теб. Не можеш ли да останеш през нощта? Бурята само се влошава. Ридъл, би ли могъл да видиш дали ханът има още някоя свободна стая?

Поклатих глава. Знаех, че иска да водим дълъг разговор насаме. Копнееше за възможност да обясни всяка част от това и да обмислим всяко възможно решение. Но имаше едно същество, което повече се нуждаеше от мен.

— Не мога. Пчеличка не е свикнала да остава сама.

Спеше ли вече тя? Или лежеше будна и зачудена кога ще се върне тате? Обзе ме срам, че едва ли не бях забравил за нея в тази странна работа, последван от безпокойство и нетърпение. Трябваше да се върна у дома. Погледнах Сенч.

— Разбира се, дойката ѝ…

Поклатих глава, подразнен от забавянето.

— Няма дойка. Двамата с Моли я отглеждахме, а преди да умре майка ѝ нямаше нужда от никой друг. Сега съм само аз. Сенч, трябва да тръгвам.

Той ме погледна. Въздъхна раздразнено и ме потупа по ръката.

— Тръгвай тогава. Но все пак трябва да поговорим. Насаме.

— Ще стане. Друг път. И ще те поразпитам за онзи учител, когото препоръча.

Кимна ми. Щеше да намери начин. Тази нощ трябваше да остане в тази стая и да убеди намусената си подопечна, че е длъжна да направи каквото ѝ предлага. Но това бе негова задача, не моя. Имах достатъчно свои задачи.

Ридъл ме последва в коридора.

— Лош късмет навсякъде — рече той. — Трудно му беше да се справи с преминаването, а после бурята също ни забави. Надяваше се да има един-два кротки часа с теб преди да реши „един проблем“. Изумих се, когато проблемът се оказа едно момиче. Шън. Ужасно име, нали?8 Сигурен съм, че не дядо ѝ и баба ѝ са го избрали. Надявам се, че не е решила да го запази.

Погледнах го уморено, докато търсех отговор.

— Е. Поне е добре да знае човек, че талантът на Пророка за драматизиране се препредава.

Той се усмихна криво.

— Бих казал, че вие двамата с Копривка носите доста от него. — След като не отвърнах на усмивката му, ме попита с по-дружески тон: — Как я караш, Том?

Свих рамене и поклатих глава.

— Както виждаш. Оправям се. Приспособявам се.

Той кимна и помълча малко. После каза:

— Копривка се тревожи за сестра си. Казвам ѝ, че си по-способен, отколкото може би си представя, но тя все пак се зае с приготвянето на стая и гледачка за Пчеличка.

— Двамата с Пчеличка всъщност се справяме много добре заедно. Мисля, че сме напълно подходящи един за друг. — Беше ми трудно да съм вежлив. Харесвах Ридъл, но наистина, Пчеличка не беше негова грижа. Беше моя и се чувствах все по-притеснен, все по-сигурен, че трябва да се върна у дома. Изведнъж се почувствах отегчен от всички тях, копнеех само да си тръгна.

Той присви устни и видях как най-сетне се реши да го изрече:

— Само дето я остави сама тази нощ, за да дойдеш тук. Без дойка, без гледачка, без учител? Том, дори едно обикновено дете има нужда от постоянно гледане. А Пчеличка не е…

— Не е твоя грижа — прекъснах го. Думите му ме бяха ужилили, макар и да се постарах да не го издавам. Проклятие. Щеше ли да отиде право при Копривка при първа възможност и да ѝ донесе, че съм занемарил малката ѝ сестра? Взрях се в него. Той отвърна на погледа ми твърдо. Познавахме се от години и бяхме претърпели заедно няколко лоши неща. Веднъж го бях оставил мъртъв или по-лошо и от мъртъв. Никога не ме беше укорил за това. Дължах му благоприличието да го изслушам. Наведох глава и зачаках.

— Тревожим се — заговори той тихо. — За всевъзможни неща, които не е задължително да са наша тревога. Стъписах се, като те видях тази нощ. Не си отслабнал, измършавял си. Пиеш, без да опиташ какво слагаш в устата си, и ядеш, без да погледнеш храната си. Знам, че все още скърбиш, и това си е в реда на нещата. Но скръбта може да накара човек да недогледа очевидното. Например нуждите на детето си.

Беше добронамерен, но нямах настроение да слушам това.

— Не пренебрегвам нуждите ѝ. Точно затова си тръгвам сега. Дай ми три дни да подготвя нещата, преди да доведеш Шън пред прага ми. — Той кимаше и ме гледаше толкова искрено, че гневът ми заглъхна. — Тогава ще видиш Пчеличка и ще говориш с нея. Уверявам те, че не е пренебрегвана, Ридъл. Тя е необичайно дете. Замък Бъкип няма да е добро място за нея.

Не беше убеден, но прояви благоприличието да запази съмненията за себе си.

— Ще ви видя тогава — отвърна ми.

Усетих как погледът му ме проследи, щом тръгнах по коридора. Заслизах по стълбището уморен и изпълнен със съжаления. Признах си разочарованието. В сърцето ми бе имало зрънце надежда, че Сенч е уредил тази среща, защото иска да ме види, да ми предложи някаква утеха и съчувствие за загубата ми. Години бяха минали, откакто беше мой наставник или защитник, ала сърцето ми все още копнееше да усетя закрилата на неговата мъдрост. Докато сме деца, вярваме, че големите знаят всичко и че дори когато не можем да разберем света, те могат да му придадат смисъл. Дори когато сме пораснали, в моменти на страх или скръб все още се обръщаме към по-старото поколение, надявайки се най-сетне да научим някакъв голям, таен урок за смъртта и болката. Знаел бях, че Сенч не се оправя много добре със смъртта. Не трябваше да съм очаквал това от него.

Вдигнах яката си, придърпах влажното наметало по-плътно около себе си и излязох в бурята.