Убиецът на Шута

3. Изсичането на Звездопад

Пилци кудкудякаха, хлапета крещяха и вкусната миризма на цвърчащо месо се носеше в летния въздух. Синьо лятно небе се извисяваше над сергиите на Крайречни дъбове, най-голямото тържище близо до имението Върбов лес. Крайречни дъбове беше градче на кръстопът, с добър достъп до околните ферми в долината и добре поддържания Кралски път, който водеше до едно пристанище на река Бък. Стоките идваха както надолу, така и нагоре по реката, а и от далечни затънтени селца. На десетия ден тържищата бяха най-оживени и фермерски коли изпълваха пазарния кръг, докато по-дребни продавачи бяха изпънали сергиите си или проснали одеяла на селската морава под широките дъбове, които даваха името на селището. По-бедните търговци нямаха нещо повече за предлагане от пресни зеленчуци или домашни изделия, подредени на черги на земята, докато фермерите с повече земя подреждаха временни скамейки, които да поберат кошове с вапцана вълна, пити сирене и резени пушено свинско.

Зад пазарните сергии бяха местните търговци на Крайречни дъбове. Имаше обущарница, дюкян за платове, калайджия и голяма ковачница. Ханът „Кралските псета“ бе подредил пейки и маси отвън под сянката. Търговецът на платове бе напълнил рафтовете с топове тъкани и чилета боядисана прежда, ковашкият дюкян предлагаше стоки от калай, желязо и мед, а обущарят беше изнесъл пейката си пред дюкяна, седеше и шиеше червена дамска пантофка. Приятната глъч на пазарящ и клюкарстващ народ се отцеждаше и напираше на вълни в ушите ми.

Бях се настанил на една от кръчмарските пейки под дъба, с халба сайдер до лакътя. Бях изпълнил поръчките си. Бяхме получили вест от Справедлив — първата стигнала до нас от много месеци. С Пламен бяха напуснали дома преди почти три години и с присъщата младежка пренебрежителност за тревогите на старите пращаха съобщения само спорадично. Беше завършил първата си година чирачество при един майстор на коли във Високи хълмове и майсторът му беше много доволен от него. Беше написал, че Пламен се е хванал на работа на един речен сал и бил доволен от нея. Двамата с Моли се бяхме възрадвали на тази новина. Но момчето беше добавило и че е загубило любимия си нож, с костена дръжка и тънко, леко извито острие, което ковачът в Крайречни дъбове му бе направил, когато бе на тринайсет. Бях направил поръчката за нов нож преди две седмици и днес го прибрах. Това единствено малко пакетче беше в краката ми с още няколко други покупки, които Моли вече беше събрала.

Гледах обущаря и се чудех дали на Моли ще ѝ харесат червени пантофки. Но явно този чифт бе уговорен. Пред очите ми стройна млада жена с гъсти палави къдрици излезе от пазарската навалица и застана пред обущаря. Не можех да чуя какво си говореха, но мъжът направи още три шева и възел, отхапа нишката и ѝ предложи пантофката и другарката ѝ. С лице, грейнало от весела усмивка, тя остави няколко медника на пейката и седна, за да опита новите си обувки. Стана, вдигна полите си почти до коленете и опита няколко танцови стъпки направо на прашната улица.

Ухилих се и се огледах за някой, с когото да споделя веселието си от дръзкото безочие, с което младата хубавица изразяваше радостта си. Но двамата стари орачи на другия край на пейката се чудеха дали ще завали дъжд, или не, а моята Моли беше там някъде сред другите купувачи и се наслаждаваше на ден в пазарене с търговци. В миналото, докато момчетата бяха по-малки и Търпение бе жива, пазарните дни бяха доста по-сложни начинания. Но за малко повече от година бяхме загубили мащехата ми и бяхме видели как момчетата поеха всяко по своя път. Мисля, че почти година и двамата бяхме стъписани от рязката промяна в живота ни. Едва наскоро предпазливо бяхме започнали да проучваме новите си възможности. Днес се бяхме измъкнали от житейските си ограничения като господарка и арендатор за имението, за да си позволим един ден за себе си. Бяхме го замислили добре. Моли си имаше списък с неща, които искаше да купи. Аз нямах нужда от списък, за да ми напомня, че това е моят ден на безгрижие. Очаквах музика по време на вечеря в странноприемницата. Ако се забавехме прекалено, можехме дори да отседнем за нощта и да започнем пътуването си обратно до Върбов лес на следващата заран. Разсеяно се зачудих защо мисълта за двама ни с Моли сами през нощта в един хан избуя в ума ми по-уместно за петнайсетгодишно момче, отколкото за мъж на петдесет. Накара ме да се усмихна.

Фицрицарин!

Пресягането с Умение бе като вик в ума ми, тревожен вик, останал нечут за всеки друг на пазара. Разбрах мигновено, че е Копривка и че е изпълнена с тревога. Магията на Умението е такава: побира за миг безкрайно много информация. Част от ума ми забеляза, че ме нарече „Фицрицарин“, не Том Беджърлок, нито дори Сенчестия вълк. Никога не ме наричаше „татко“. Загубил бях правото на това обръщение преди години. Но „Фицрицарин“ говореше за неща, които имаха повече общо с короната на Пророка, отколкото с фамилните ни връзки.

Какво има?

Отпуснах се на пейката и изписах празна усмивка на лицето си, докато мислите ми и Умението се пресягаха в далечината към замъка Бъкип на брега. Виждах извисените клони на дъба на фона на синьото небе, но също имах усещането за потънала в сумрак стая около Копривка.

Сенч. Мислим, че е паднал и може би си е ударил главата. Намерили са го проснат на стъпалата на Краличината градина тази сутрин. Не знаем колко дълго е бил там и не успяваме да го събудим. Крал Предан иска да дойдеш веднага.

Тук съм — уверих я. — Нека да го видя.

Сега го докосвам. Не можеш ли да го усетиш? Аз не можах, и Предан не можа, А Шишко беше напълно озадачен. „Виждам го, но го няма“ — така ни каза.

Студени пипала на страх плъзнаха от корема към сърцето ми. Стар спомен за Кетрикен, падаща от същите онези стъпала, жертва на заговор да бъде убито нероденото ѝ дете при падането, изпълни ума ми. Мигновено се зачудих дали падането на Сенч е било злополука. Опитах се да скрия мисълта от Копривка, докато посягах през нея, за да се домогна до Сенч. Нищо. Не мога да го усетя. Жив ли е? — попитах, докато се мъчех да се вкопча в някакво подобие на спокойствие. Изтласках Умението и още по-силно усетих стаята, където Копривка седеше до легло с балдахин. Прозорците със спуснатите пердета я държаха в сумрак. Някъде гореше малък мангал — надуших пронизващия дим на горящи лековити билки. Седях на открито, на свежия въздух, ала усещах задуха на затворената стая около себе си. Копривка си пое дъх и ми показа Сенч през очите си. Старият ми наставник лежеше под завивките, толкова вцепенен, все едно беше положен на погребална клада. Лицето му беше бледо, очите му хлътнали, оток затъмняваше слепоочието му и издуваше челото му на същата страна. Можех да видя съветника на крал Предан през очите на дъщеря ми, но нямах по-пълно усещане за него.

Той диша. Но отказва да се събуди и никой от нас няма усет за това, че е тук. Все едно докосвам…

Пръст — довърших мисълта ѝ. Точно така го бе изразил преди години Шишко, когато бях помолил него и Предан да се пресегнат с Умението и да ми помогнат да намерим Шута. Беше мъртъв за тях. Мъртъв и вече връщащ се в земята. Но той диша, нали?

Казах ти, че диша! Трескаво нетърпение, граничещо с ярост, обагри думите ѝ. Фиц! Нямаше да се пресегнем към теб, ако това бе просто лечение. А ако беше мъртъв, щях да ти кажа. Предан иска да дойдеш веднага, колкото може по-скоро. Дори след като Шишко им зае силата си, кръгът на Умелите не можа да достигне до него. Щом не можем да го достигнем, не можем да го изцерим. Ти си последната ни надежда.

Аз съм на тържището Крайречни дъбове. Ще трябва да се върна във Върбов лес да опаковам няколко неща и ще тръгна. До три дни или по-малко ще съм при вас.

Това няма да свърши работа. Предан знае, че идеята няма да ти хареса, но иска да дойдеш през каменните портали.

Не правя това. Заявих го твърдо, макар вече да знаех, че заради Сенч ще рискувам, както не го бях правил през всичките тези години, откакто се бях изгубил в Камъните. Мисълта да навляза в онази блещукаща чернота ме накара да настръхна. Уплаших се до призляване дори само като си го помислих. Бях ужасѐн. И изкусѐн.

Фиц. Трябва да го направиш. Това е единствената ни надежда. Знахарите, които повикахме, са напълно безполезни, но за едно за съгласни. Сенч потъва. Не можем да достигнем до него, а те твърдят, че целият им опит им казва, че до няколко дни ще умре, очите му са се изцъклили. Ако пристигнеш след три дни, ще е за да го видиш как гори на клада.

Ще дойда. Оформих мисълта вяло. Можех ли да се насиля да го направя? Трябваше.

През Камъните, настоя тя. Ти си в Крайречни дъбове, не си далече от техния Съден камък на Хълма на бесилото. Картите, които имаме, показват, че има глиф за нашите Свидетелски камъни. Можеш да си тук преди свечеряване.

През Камъните. Помъчих се да затая и горчивината, и страха си. Майка ти е тук на пазара с мен. Дойдохме с каретата с големите колела. Ще трябва да я пратя вкъщи сама. Разделени за пореден път от работа на Пророка, простото удоволствие от споделена храна и вечер с песни на музиканта в хана — грабнати от нас.

Тя ще разбере — опита се да ме утеши Копривка.

Да. Но ще се разсърди. Откъснах мислите си от Копривка. Не бях затворил очи, но все едно ги отворих. Свежият въздух и шумът на летния пазар, ярката слънчева светлина, пъстрееща през дъбовите листа, дори момичето с червените пантофки ми се сториха като внезапно нахлуване в по-мрачната ми реалност. Осъзнах, че докато съм бил в Умението, невиждащият ми поглед се е спрял на девойката. Сега тя отвръщаше на него с питаща усмивка. Припряно наведох очи. Време беше да тръгвам.

Изпих последната глътка сайдер, тупнах празната халба на масата, станах и затърсих Моли в навалицата. Някога тя беше крехка и нежна като момичето с червените пантофки. Сега беше жена, подминала средните години на живота си. Движеше се уверено, макар и не бързо през тълпата, нисичка набита жена със светлокафяви очи и стегнати решително устни. Носеше надиплена мека сива тъкан на ръката си все едно, че беше трудно спечелен военен трофей. За миг видът ѝ прогони от ума ми всички други съображения. Просто стоях и гледах как идва към мен. Усмихна ми се и потупа покупката си. Съжалих търговеца, станал жертва на пазаренето ѝ. Открай време беше пестелива. Това, че беше станала лейди Моли, владетелката на Върбов лес, изобщо не го беше променило. Слънчевата светлина блещукаше по среброто, прошарило тъмните ѝ някога къдрици.

Спрях се, за да вдигна пакетите от по-ранните ѝ покупки. Имаше гърне меко сирене — тя много го обичаше — и кесийка листа кълкий за ароматизиране на свещи, и грижливо увит пакет светлочервени чушлета, които ме бе предупредила да не пипам с голи ръце. Бяха за бабата на градинаря ни. Тя твърдеше, че знае формула са отвара, която може да облекчи възлите в стари кокалчета на пръстите. Моли искаше да я опита. Напоследък страдаше от болки в кръста. Освен това имаше затворено гърненце с подсилващ кръвта чай.

Докато се обръщах, неволно се блъснах в момичето с червените пантофки.

— Извинете — казах и се отдръпнах, но тя вдигна очи и ме погледна с весела усмивка.

— Няма нищо — увери ме и кривна глава. Усмивката ѝ се разшири и тя добави: — Но ако искате да се отплатите за това, че за малко не настъпихте новите ми пантофки, бихте могли да купите халба сайдер и да я споделите с мен.

Зяпнах я стъписано. Беше помислила, че я гледам, докато боравех с Умението. Е, всъщност да, бях зяпнал в нея, но тя погрешно го беше приела като мъжки интерес към хубаво момиче. Каквото беше. Хубаво и младо, много по-младо, отколкото бях осъзнал в първия момент. Точно както аз бях много по-стар, отколкото допускаше заинтригуваният ѝ поглед. Поканата ѝ беше едновременно ласкаеща и изнервяща.

— Ще трябва да се примирите и да приемете извинението ми. Тръгнал съм да посрещна милейди съпругата си. — Кимнах към Моли.

Момичето се обърна, погледна към Моли и отново се извърна към мен.

— Лейди съпругата ви? Или искате да кажете майка ви?

Взрях се в момичето. Всякакъв чар, който хубостта и прелестта ѝ бяха вдъхнали в мен, изчезна от сърцето ми.

— Извинете ме — казах хладно, отдръпнах се от нея и пристъпих към Моли. Позната болка стегна сърцето ми. Беше страх, с който се борех всеки ден. Моли се състаряваше и отдалечаваше от мен, годините я отдалечаваха все повече и повече, в бавно и неумолимо течение. Наближавах петдесет, но тялото ми настойчиво упорстваше да задържи чертите на трийсет и пет годишен мъж. Подсиленият от Умението цяр от миналите години все още имаше енергията да се пробуди и да закипи в мен всеки път, когато се нараня. Под неговата власт рядко боледувах и всички рани и отоци се изцеряваха мигновено. Миналата пролет бях паднал от един сеновал и си счупих едната ръка. Легнах да спя с лошо натрошена кост под лакътя и се събудих прегладнял и измършавял като вълк зиме. Ръката ме болеше, но можех да я движа. Нежеланата магия ме поддържаше здрав и младолик — ужасен благослов, докато виждах как Моли бавно се изгърбва под тежестта на годините. След онова припадане на Зимния празник това като че ли се ускоряваше. Тя се изморяваше по-лесно и от време на време имаше пристъпи на замайване, започваше да недовижда. Това ме натъжаваше, защото бе решила да не мисли за тези неща и да не ги обсъжда с мен.

Докато се приближавах към Моли, забелязах, че усмивката ѝ е замръзнала. Размяната на погледи и думи между момичето и мен не ѝ беше убягнала. Заговорих преди тя да е успяла, насочвайки думите само за нейните уши сред пазарната глъч.

— Копривка ме потърси с Умението. Сенч е пострадал лошо. Искат да ида в Бъкип.

— Трябва да тръгнеш до вечерта, така ли?

— Не. Веднага.

Тя ме погледна. На лицето ѝ се изписа раздразнение. Гняв. А след това — ужасно примирение.

— Трябва да отидеш.

— Да, трябва.

Тя кимна сдържано и взе част от покупките от ръцете ми. Тръгнахме заедно през пазара и към хана. Малката ни двуколка беше разпрегната там. Прибрал бях коня в конюшнята, понеже се бях надявал, че ще прекараме нощта в хана. Докато намествах покупките под седалката, казах:

— Не е нужно да бързаш за вкъщи, знаеш. Можеш да останеш и да се позабавляваш до края на пазарния ден.

Тя въздъхна.

— Не. Ще повикам коняря да доведе коня веднага. Не дойдох за пазара, Фиц. Дойдох за един ден с тебе. И той свърши. Ако тръгнем веднага, ще можеш да потеглиш преди вечерта.

Покашлях се, преди да ѝ поднеса новината.

— Твърде спешно е за това. Ще трябва да използвам камъка на Хълма на бесилото.

Тя ме зяпна стъписано. Погледнах я в очите, мъчех се да скрия собствения си страх.

— Иска ми се да не го правиш — прошепна тя.

— Иска ми се да не се налагаше — отвърнах.

Очите ѝ се задържаха още малко на лицето ми. За миг присви устни и помислих, че ще спори с мен. Но тя каза сковано:

— Доведи коня. Ще идем заедно.

Беше лек път, но не възразих. Искаше да е с мен. Искаше да види как влизам в камъка и изчезвам от погледа ѝ. Никога не беше виждала да го правя и никога не беше искала да види, че го правя. Но щом трябваше, сега щеше да види как отивам. Знаех мислите ѝ. Можеше да е последният път, в който щеше да ме види, ако Умението ми пропаднеше. Предложих ѝ единствената утеха, която можех.

— Ще накарам Копривка да прати птица от Бъкип веднага щом стигна там. Тъй че да не се тревожиш.

— О, ще се тревожа. За ден и половина, докато птицата стигне Върбов лес. Най ме бива да се тревожа.

Сенките тъкмо бяха започнали да се издължават, когато ѝ подадох ръка да слезе от двуколката, горе на Хълма на бесилото. Държахме се за ръце по стръмната пътека нагоре. Крайречни дъбове не се гордееше с кръг изправени камъни като Бъкип. Тук беше само старата бесилка с нацепеното посивяло дърво, опърлено от лятната слънчева светлина, с нелепо и весело поникнали маргаритки около подножието ѝ. А зад нея, на самия връх на хълма, единственият изправен камък, лъснал черен и прошарен със сребристите жилки на паметен камък.

Беше висок поне три човешки боя. Имаше пет повърхности и на всяка от тях имаше всечен глиф. Откакто бяхме открили същинското предназначение на изправените камъни, крал Предан беше изпратил екипи мъже да разчистят всички камъни и да запишат глифовете и ориентацията на всеки. Всеки глиф означаваше крайна цел. Някои вече знаехме, повечето — не. Дори след десетилетие изучаване на ръкописи за забравената магия на Умението повечето практикуващи смятаха пътуването през порталните камъни за опасно и изтощително.

С Моли обиколихме заедно камъка, вдигнали погледи към него. Слънцето блестеше в очите ми, когато видях глифа, който щеше да ме отведе до Свидетелските камъни близо до Бъкип. Взрях се в него и усетих ледената буца на страха в корема си. Не исках да правя това. Трябваше да го направя.

Камъкът се извисяваше черен и безмълвен, мамеше ме като тиха езерна вода в горещ летен ден. И като дълбоко езеро, можеше да ме притегли към дълбините си и да ме удави завинаги.

— Върни се при мен веднага щом можеш — прошепна Моли. А след това ме прегърна и ме задържа в пламенната си прегръдка. Заговори тихо, притиснала лице до гърдите ми: — Мразя дните, когато трябва да сме разделени. Мразя задълженията, които все още те теглят, и начина, по който сякаш винаги ни откъсват един от друг. Мразя как се втурваш на мига, за да ги свършиш. — Изричаше думите яростно и всяка беше като нож, забит в мен. После добави: — Но те обичам затова, че все още правиш каквото трябва да се прави. Нашата дъщеря те зове и ти отиваш при нея. Както и двамата знаем, че трябва. — Пое си дълбоко дъх и поклати глава. — Фиц, Фиц. Все още съм толкова ревнива за всяка минута от времето ти. И докато остарявам, като че ли ми се иска да се вкопча в теб още повече. Но иди. Иди, направи каквото трябва и се върни при мен толкова бързо, колкото можеш. Но не през Камъните. Върни се при мен безопасно, скъпи мой.

Прости думи, а и до ден-днешен не знам защо укрепиха така куража ми.

— Всичко ще е наред — уверих я. — Когато се изгубих в Камъните, беше само защото ги бях използвал прекалено често в предишните дни. Това ще е лесно. Ще вляза тук и ще се измъкна навън през Свидетелските камъни над град Бъкип. И веднага ще наредя да пратят птица до Върбов лес, за да ти съобщи, че съм там.

— И ще отнеме поне ден, докато стигне тук. Но ще я чакам.

Целунах я отново и се отдръпнах от нея. Коленете ми трепереха и изведнъж съжалих, че не бях облекчил мехура си. Изправянето пред внезапна и непозната опасност е различно от това да се хвърлиш във вече изпитана, застрашаваща живота задача. Представете си да скочите съзнателно в бушуваща клада. Или да прехвърлите перилото на кораб в буря. Можеше да умра. Или още по-лошо — да остана завинаги в онази студена черна неподвижност.

Само четири стъпки. Не можех да се уплаша. Не можех да си позволя да издам ужаса си. Камъкът беше само на две стъпки от мен. Вдигнах ръка и махнах на Моли за сбогом, но не посмях да я погледна през рамо. Устата ми бе пресъхнала от страх. Опрях длан на изправения камък, точно под глифа, който щеше да ме пренесе до Бъкип.

Камъкът беше хладен. Умението се вля в мен по неописуем начин. Не пристъпих в камъка. Той ме погълна. Миг на черно и искрящо нищо. Неопределимо усещане за блаженство ме погали и изкуси. Бях на ръба на разбирането на нещо възхитително. След миг щях да го проумея напълно. Нямаше просто да го осъзная. Щях да съм то. Напълно. Безметежен за всичко и за всекиго, завинаги. Изпълнен.

След това се изтърколих навън. Първата цялостна мисъл, която ме сполетя щом паднах извън камъка на влажния тревист склон на хълма над Бъкип, беше същата като последната ми мисъл преди да вляза. Зачудих се какво ли е видяла Моли, когато я оставих.

Бях на колене, разтреперан. Дори не се опитах да помръдна. Вдигнах очи и вдишах въздух, в който се долавяше мирисът на морска сол от залива Бъкип. Тук беше по-хладно и въздухът бе по-влажен. Дъжд беше валял наскоро. На склона пред мен пасяха овце. Една беше вдигнала глава да ме погледне. Сега пак я наведе към тревата. Можех да видя задните стени на замъка Бъкип отвъд каменистото пасище и разкривените от ветровете дървета. Крепостта от черен камък се издигаше все едно е съществувала винаги, кулите ѝ даваха широк изглед към морето. Не можех да го видя, но знаех, че на стръмните канари под крепостта градчето Бъкип се е вкопчило като пълзящ лишей от хора и постройки. Дом. Бях си у дома.

Пулсът ми бавно се върна към нормалното. Скърцаща кола се появи и пое към портите на замъка. С критично око одобрих бавната крачка на стража на стената над нея. Мир беше сега, но Предан все пак поддържаше охраната. Добре. Халкида можеше да изглежда твърде обременена от грижи с гражданската си война, но херцогинята вече контролираше повечето си непокорни провинции. И веднага щом се окажеше в мир със себе си, Халкида отново щеше да потърси война със съседите си.

Отново погледнах стълба на Умението. Обзе ме внезапното желание да вляза отново в него, да се потопя отново в онова безпокойно наслаждение на искрящия мрак. Имаше нещо там, нещо необятно и възхитително, нещо, с което копнеех да се слея. Можех да пристъпя отново вътре и да го намеря. Чакаше ме.

Поех си дълбоко дъх и се пресегнах с Умението към Копривка. Пусни птица да отлети до Върбов лес. Съобщи на Моли, че съм тук и в безопасност. Избери най-бързата птица, която ще намери път дотам.

Готово. А защо не ми съобщи преди да влезеш в камъка? Чух, че говори с някого в стаята:

— Той е тук. Прати момче с кон за него, веднага. — След това отново се съсредоточи върху мен. А ако беше излязъл безчувствен и ням, както правеше всички тези години?

Оставих упрека ѝ да ме подмине. Беше права, разбира се, и Сенч щеше да ми се ядоса. Не. Мисълта ме споходи със смразяваща тревога. Сенч можеше никога вече да не ми се ядоса. Закрачих към цитаделата и не можах да се овладея и да не затичам. Пресегнах се отново към Копривка с Умението. Стражите на портата знаят ли, че идвам?

Самият крал Предан им нареди да очакват холдър Беджърлок с важно съобщение за мен от майка ми. Никой няма да те задържи. Ще пратя момче с кон.

Ще стигна там преди да е излязъл от конюшнята.

Затичах.

Спалнята на Сенч беше огромна. И тиха като смърт. Беше на същия етаж с кралския апартамент на Предан и се съмнявах, че покоите на краля са толкова разкошни като тези на стария убиец, превърнат в кралски съветник. Стъпалата ми потънаха в дебелите мъхнати зелени пътеки. Тежките завеси над прозорците не пропускаха нито лъч дневна светлина. Вместо нея примигващи свещи изпълваха стаята с аромата на топящ се пчелен восък. В тлеещия месингов мангал до леглото дим от тонизиращи билки сгъстяваше въздуха. Покашлях се и тръгнах почти слепешком към леглото. До него имаше кана и пълна чаша.

— Чиста вода ли е? — попитах суетящите се около Сенч знахари и някой потвърди. Изпих чашата и се изкашлях отново. Все още се мъчех да си оправя дъха от стремглавото тичане нагоре по широките стъпала на замъка.

Крал Предан идваше някъде зад мен, както и Копривка. Шишко седеше на столче в ъгъла, простодушното му лице беше подпухнало от тъга и сълзи. Музиката му на Умение бе приглушена погребална песен. Той примижа към мен, а после жабешката му уста се разтвори в добродушна усмивка.

— Знам те — каза ми.

И аз те знам, стари приятелю, изпратих му с Умение. Изтласках от мислите си това, че се е състарил толкова бързо. С тези като него става така. Вече бе живял по-дълго, отколкото биха очаквали знахарите на Бъкип.

Сенч се прави на умрял, предаде ми той разтревожено.

Ще направим каквото можем да го събудим, уверих го.

Стабилен, брат на моята Копривка и вече част от котерията на Умелите на краля, стоеше от едната му страна. Кимнах му за поздрав. Бях се проврял между суетящите се знахари и всевъзможните им помощници, за да стигна до леглото на Сенч. Стаята беше наситена с миризмата на разтревожени хора. Притискаха сетивото ми на Осезанието все едно газех през кошара, пълна с чакащи да бъдат заклани животни.

Не се поколебах.

— Дръпнете завесите и отворете прозорците. Пуснете светлина и въздух!

Един от знахарите се обади:

— Преценихме, че тъмното и тишината най-добре биха подпомогнали…

— Отворете ги! — отсякох, защото внезапен порой от спомени за първия ми крал, крал Умен, в една задушна стая, пълна с тежки миризми и дим от опиати, ме изпълни със страх.

Знахарите се вторачиха в мен, враждебни и неподвижни. Кой беше този непознат, да нахълта в покоите на лорд Сенч, да пие от чашата му и след това да им се разпорежда? Закипя негодувание.

— Отворете ги — отекна гласът на краля от прага и знахарите и помощниците им скочиха да се подчинят.

Обърнах се към Предан и попитах:

— Може ли да ги разкараш всичките?

Някой ахна.

— Кралю, моля ви — добавих припряно.

В напрежението на мига бях забравил, че гледат на мен просто като на Том Беджърлок, владелеца на Върбов лес. Напълно възможно беше да нямаха никаква представа защо съм повикан на съвет за здравето на Сенч. Помъчих се да се овладея. Видях как горчива и уморена усмивка трепна в ъгъла на устните на Предан, докато се разпореждаше стаята да се разчисти от струпалите се знахари. Щом светлината, и въздухът освежиха стаята и тълпата намаля, напрежението над сетивата ми се облекчи. Без да моля за разрешение, дръпнах завесите на леглото и ги разтворих широко. Копривка ми помогна. Последните лъчи на залеза паднаха над леглото и на лицето на моя стар наставник, стария ми приятел, стария ми роднина Сенч Звездопад. В гърдите ми се надигна отчаяние.

Беше смъртноблед. Устата му беше отворена, долната челюст увиснала и изкривена настрани. Затворените му очи бяха хлътнали. Отокът, който бях успял да зърна при връзката си с Копривка, се бе разширил и бе затъмнил половината му лице. Хванах ръката му и бях възнаграден с Осезание за живота му. Усещането не беше силно, но го имаше. Беше прикрито от струпалите се лечители при влизането ми. Устните му бяха напукани, езикът му — посивял. Взех чиста кърпа, намокрих я в каната и я допрях до устните му, после му затворих устата. Избърсах набръчканото му лице. Беше използвал Умението, за да забави ерозията на годините, но никаква магия не може да обърне нишката на времето, нито дирите, които то оставя по тялото. Опитах се да предположа истинската му възраст. Смятал го бях за старец още когато ме взе за свой чирак преди четирийсет години. Реших, че не искам да знам, и насочих ума си към по-полезни задачи. Намокрих отново кърпата и внимателно я сложих на отока. Попитах:

— Опитахте ли се да изцерите това? Дори да не можем да стигнем до него с Умението, изцеряването на тялото би могло да освободи ума му да се върне при нас.

— Разбира се, че опитахме. — Простих на Предан раздразнението в гласа му. — Опитахме се да проникнем в него, но напразно.

Оставих кърпата и седнах на ръба на леглото. Ръката на Сенч в моята бе топла. Затворих очите му. През пръстите си почувствах костите, мускулите и плътта. Помъчих се да пробия през физическото усещане и да стигна до възприятията на Осезание, каквито не бях изпитвал от години. Помъчих се да навляза в тялото му с мислите си, да се домогна до онова, което беше здраво и добро в потока на кръвта и в дъха му. Не можех. Натисках, но преградите не поддаваха.

Прегради. Отдръпнах се от тях и отворих очи. Изрекох на глас стъписването си.

— Преграден е. Изолиран е от Умението. Както Рицарин е направил на Бърич.

Шишко се поклащаше в ъгъла. Погледнах го и той се присви. Погледна ме с гуреливите си очички.

— Я. Я! Затворено като сандък. Не мога да вляза.

Поклати важно глава и езикът му се изви над горната устна.

Кралят стоеше смълчан до леглото на Сенч, младият му вълкохрът бе опрял глава на коляното му. От кралската котерия тук бяха само Копривка и Стабилен. Това ми подсказа, че официалната котерия вече е сляла силата си и са се опитали да проникнат в Сенч. И се бяха провалили. Това, че Копривка бе прибягнала до мен и че бе довела Шишко, говореше ужасно много. Като Майсторка на Умението за краля, тя беше решила, че всички обичайни приложения на магията са неефикасни. Тези, които бяхме тук сега, бяхме хората, които щяха, ако им се заповядаше, да навлязат в опасни и непознати приложения на Умението.

Шишко, обичният ни полуидиот, беше изумително силен в магията, макар и не изобретателен. Самият крал притежаваше значителна дарба за нея, докато най-силният талант на Копривка беше в манипулирането на сънища с Умението. Брат ѝ Стабилен пък беше за нея резервоар от сила и тя можеше да му довери всякаква тайна. Но всички те гледаха мен, Самотника, копелето Пророк с необуздан и изменчив талант, сякаш аз бях единственият, който знае какво да направи.

Но аз не знаех. Не знаех повече за това, отколкото последния път, когато се бяхме опитали да изцерим заслонен човек с Умението. Не бяхме успели. Бърич беше умрял. В младостта си Бърич бил дясната ръка на Рицарин и източник на сила за бъдещия крал. Тъй че Бърич бил откъснат от своя крал, за да не го използват враговете на Пророците като проводник, през който да разкрият тайни на Рицарин. Вместо това стената го бе оставила недостъпен за магията, която можеше да го спаси.

— Кой е направил това? — Не можах да прикрия обвинението в гласа си. — Кой го е откъснал от Умението така?

Измяна от средата на самата котерия беше най-вероятното обяснение. Смразих се при тази мисъл. Умът ми на убиец вече бе свързал откъсването с падането му. Двойно коварство, за да бъде убит старецът. Отрязваш го от магията му, за да не може да извика за помощ, а след това го нараняваш тежко. Ако Сенч се бе оказал целта на такова коварство, кралят ли беше следващата мишена?

Крал Предан изпухтя от изненада и стъписване.

— За първи път чувам за това, ако си прав. Но не може да си прав. Само преди няколко дни двамата направихме малък експеримент с Умението. Достигнах го без усилие. Не беше заслонен. Въпреки цялата си практика никога не е бил изключително силен с Умението, но е много вещ с дарбата, която има. — Предан придърпа един стол от другата страна на леглото на Сенч, седна и ме погледна. — Казваш, че някой му е направил това?

— Какъв беше „малкият експеримент“? — настоях.

Всички се бяха взрели в краля.

— Нищо тъмно! Имаше блокче от черния камък, паметния камък от древната крепост на остров Аслевял. Той запечата мисъл в него, а след това я даде на вестоносец, който ми я донесе. Успях да извлека посланието му. Беше просто едно малко стихче, нещо за това къде растат теменужки в замъка Бъкип. С Умението потвърдих, че съм прав. Тъй че със сигурност можеше да прилага Умение достатъчно добре, за да го впечата в паметния камък и да получи отговора ми. Тъй че не беше заслонен в онзи ден.

Леко движение привлече окото ми. Стабилен беше отворил устата си и я затвори отново. Не беше кой знае каква диря, но трябваше да я проследя. Изгледах го рязко, изпънах пръст към него и настоях:

— Какво ти каза Сенч, което да не казваш на никого?

Устата му отново се отвори, само за един издайнически миг, и пак се затвори. Той поклати безмълвно глава и челюстта му се стегна. Беше син на Бърич. Не можеше да лъже. Поех си дъх и понечих да го притисна, но сестра му се оказа по-бърза. Копривка прекоси стаята на две крачки, пресегна се, сграбчи по-малкия си брат за широките рамене и опита да го разтърси. Беше все едно да видиш котенце да напада бик. Стабилен не помръдна при атаката ѝ, само отпусна глава.

— Кажи тайната! — настоя тя. — Познавам това изражение. Кажи тайната веднага, Стабилен!

Той наведе глава и затвори очи. Беше приклещен все едно по средата на мост, с двата края откъснати от брега. Не можеше да излъже и не можеше да наруши обещанието си. Заговорих бавно и спокойно, повече на Копривка, отколкото на него:

— Стабилен няма да наруши обещанието си. Не го моли за това. Но нека направя едно предположение. Талантът на Стабилен е да заема сила на някой, който може да борави с Умение. Да служи като човек на краля, ако на краля му потрябва допълнителна сила в момент на голяма нужда от Умение.

Стабилен кимна, явно в съгласие с онова, което вече знаехме за него. Някога и аз бях служил в това качество на крал Искрен. В миг на нужда и в своята неопитност бях позволил да ме изцеди и той се беше ядосал от това как за малко щеше да ми нанесе трайна вреда. Но Стабилен не беше като мен. Беше обучен специално за тази служба.

С усилие изградих логически замък от онова, което знаех за Сенч.

— Тъй че Сенч те призова. И взе от силата ти, за да… направи какво? Да направи нещо, което да изгори силата от него?

Стабилен стоеше съвсем неподвижен. Не беше това. Изведнъж разбрах.

— Сенч е извлякъл от силата ти, за да си постави преграда сам?

Стабилен неволно наведе за миг глава в знак на съгласие. Предан се намеси, разгневен от предположението ми.

— Това е безсмислено! Сенч винаги искаше повече от Умението, а не да бъде лишен от него.

Въздъхнах тежко.

— Сенч обича тайните си. Сенч живее живота си в замък от тайни. Умението е път към ума на човек. Ако един силен Умел хване човек неусетно, може да му внуши каквото си иска и човекът ще го повярва. Кажи му, че корабът му е изправен пред голяма буря, и той ще обърне назад към безопасен пристан. Убеди един военачалник, че войската му е превъзхождана числено, и той ще смени тактиката си. Вашият баща, крал Искрен, прекара много от дните си, като прилагаше Умението точно така, за да отпрати Алените кораби от бреговете ни. Помислете за всички начини, по които сме използвали Умението през годините. Всички знаем как да вдигаме стени срещу други Умели, за да съхраним личното в живота си. Но ако знаете, че другите са по-силни в Умението от вас… — Не довърших думите си.

Предан изпъшка.

— Тогава ще потърсиш помощ, за да вдигнеш по-могъща стена. Такава, която няма да бъде разбита без твое съгласие, която само ти можеш да смъкнеш по своя воля.

— Ако си буден или в достатъчно съзнание, за да го направиш.

Изрекох последните думи тихо. По страните на Стабилен се стичаха сълзи. Толкова много приличаше на баща си, че буца заседна в гърлото ми. Копривка бе престанала да се опитва да ядоса по-младия си брат. Стоеше, отпуснала чело на гърдите му. Магическата музика Умение на Шишко забушува в буря от отчаяние. Пробих си път през нея, подредих мислите си и зададох въпрос на Стабилен:

— Знаем какво е станало. Не си нарушил обещанието си да не казваш. Но въпросът ми сега е друг. Щом си помогнал на боравещ с Умението да се прегради, знаеш ли как да пробиеш преградата?

Той стисна устни и поклати глава.

— Този, който е достатъчно силен да построи стена, би трябвало да е достатъчно силен да я разруши — заяви твърдо Предан.

Стабилен поклати глава. Когато заговори, гласът му бе натежал от болка. След като вече знаехме тайната, разбираше, че може да сподели подробностите.

— Лорд Сенч прочете за това в един от старите ръкописи. Става дума за защита, предложена за котерията най-близо до краля или кралицата, тъй че котерията да не може никога да бъде подкупена. Прави стена, която може да отвори единствено самият Умел. Или кралят, или кралицата, или който знае ключовата дума.

Погледът ми се впи в Предан. Той заговори веднага:

— Не я знам! Сенч никога не ми е споменал за такова нещо! — Опря лакът на коляно, отпусна чело на ръката си и изведнъж отново заприлича на разтревожено момче. Лошо.

Копривка се намеси:

— Ако не е казал на крал Предан, тогава ти трябва да я знаеш, Фиц. Ти винаги беше най-близо до него. Трябва да е един от двама ви. На кого другиго би я доверил?

— На мен не е — отвърнах рязко. Не добавих, че не бяхме говорили със Сенч от няколко месеца, дори и през Умението. Не беше разрив, а само въпрос на време. Бавно и постепенно се бяхме откъснали един от друг през годините. О, в изключително смутни времена той не се колебаеше да се пресегне към ума ми и да поиска мнението ми, или дори помощта ми. Но през годините трябваше да приеме, че нямаше да бъда притеглен отново в сложния танц, какъвто бе животът в замък Бъкип. Сега съжалявах за отдалечаването ни.

Потърках чело. Обърнах се към Шишко.

— Лорд Сенч казвал ли ти е някоя специална дума, Шишко? Която да запомниш?

Помъчих се да се усмихна успокоително. Чух как вратата на стаята се отвори зад мен, но задържах вниманието си върху Шишко.

Той почеса едното си малко ухо и изплези език, докато размишляваше. Наложих си търпение. След това той се усмихна и изправи рамене. Наведе се напред.

— Моля. Каза ми да запомня „моля“. И „благодаря“. Думи, за да получиш каквото искаш от някой. Не просто да грабнеш. Кажи „моля“, преди да вземеш нещо.

— Би ли могло да е толкова просто? — попита учудено Копривка.

— Свързано със Сенч? — чух гласа на Кетрикен. — И толкова просто? Абсолютно не. Този човек никога не прави нищо просто. — Обърнах се да погледна някогашната си кралица и въпреки сериозността на положението ни не можах да се сдържа да не ѝ се усмихна. Стоеше все така изправена и царствена. Както винаги, майката на краля бе облечена с простота, която щеше да изглежда по-подходяща за слугинче, само дето я носеше с невероятно достойнство. И властност. Русата ѝ коса, вече леко посребрена, се спускаше волно по гърба ѝ, покрай раменете на робата ѝ със синия цвят на Бъкип. Поредна аномалия. Беше окуражила Шестте херцогства да разширят търговията и през живота си бях видял как кралството ни прие с охота всичко, което по-широкият свят имаше да предложи. Екзотични храни от Острова на подправките, особени стилове облекло от Джамайлия и земите отвъд нея и чуждестранни техники за работа със стъкло, желязо и керамика бяха променили всеки аспект от живота в замъка Бъкип. Шестте херцогства изнасяха жито и овес, желязна руда и слитъци, бренди от Сандседж и чудесните вина от вътрешните херцогства. Горите на Планинското кралство се превръщаха в дървен материал и на свой ред се изнасяха в Джамайлия. Процъфтявахме и възприемахме с охота всяка промяна. Но тук беше бившата ми кралица, неподатлива на промените, които бе окуражавала, облечена просто и старомодно като слугиня от детството ми, без дори диадема, която да означи ранга ѝ като майка на краля.

Станах и се озовах в здравата ѝ прегръдка.

— Фиц — промълви тя в ухото ми. — Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде и че пое такъв риск, като дойде толкова бързо. Когато чух, че Предан е предал на Копривка, че трябва да дойдеш веднага, бях ужасена. И изпълнена с надежда. Колко себични сме — да те откъснем от добре заслуженото ти място и да настоим, че трябва да дойдеш отново и да помогнеш.

— Винаги сте добре дошли за всякаква помощ, която мога да окажа. — Всякакво задържало се раздразнение, което бях изпитал от това, че бях принуден да използвам каменния стълб, изчезна при думите ѝ. Това бе нейното дарование. Кралица Кетрикен винаги бе признавала жертвите, които правеха хората в служба на трона на Пророците. В замяна на това винаги бе готова да пожертва собственото си удобство и сигурност за верните ѝ хора. В този момент благодарността ѝ изглеждаше честна отплата за опасността, пред която се бях изправил.

Тя ме пусна и се отдръпна.

— Тъй. Смяташ ли, че можеш да му помогнеш?

Поклатих глава със съжаление.

— Сенч си е поставил сам преграда, като онази, с която Рицарин е откъснал Бърич от Умението. Ако можеше да пробием през нея, сигурно бихме могли да помогнем на тялото му да се изцери, като обединим Умението си. Но той ни е изключил и е лишен от съзнание, за да ни допусне или да се изцери сам.

— Разбирам. А как е той?

— Губи сила. Усещам отпадане в жизнеността му дори за краткото време, откакто съм тук.

Тя трепна от думите ми, но знаех, че цени искреността. Разпери ръце и се обърна към всички ни:

— Какво можем да направим?

— Почти нищо — отвърна кралят. — Можем да върнем знахарите, но те като че ли само се дърлят помежду си. Един казва да го охладим с мокри кърпи, друг — да разпалим камината и да го завием с одеяла. Един искаше да му пуснем кръв. Не мисля, че някой от тях всъщност има цяр за такова нараняване. Ако не направим нещо, подозирам, че ще умре преди да са изтекли още две нощи. — Смъкна короната си, прокара длани през косата си и отново я нахлузи на главата си. — О, Сенч — отрони той с укор и молба в гласа. После се обърна към мен. — Фиц. Сигурен ли си, че не си имал съобщение от него, било на хартия или с Умението, в което би могло да се намеква за ключа, с който да го отворим за нас?

— Нищо. Нищо от месеци.

Кетрикен ни огледа един по един, после каза:

— Един от нас знае. — Изрече го бавно и уверено. И добави: — Мисля, че най-вероятно си ти, Фиц.

Вероятно беше права. Погледнах Стабилен и попитах:

— Как човек използва тази ключова дума, ако я знае?

Той изглеждаше неуверен.

— Не ми обясни това, но подозирам, че е нещо, което му изпращаш с Умение, и то ти позволява да проникнеш.

Сърцето ми изведнъж се сви. Беше ли имал Бърич ключова дума, нещо, което би ми позволило да стигна до него? Ключ, който Рицарин да е отнесъл в гроба си след така наречената „злополука“? Изведнъж ми призля, понеже разбрах, че съм можел да спася Бърич от смърт, ако бях знаел ключа му. Е, това нямаше да се повтори. Кетрикен беше права. Сенч беше твърде умен, за да е заключил, без да довери ключа на някого от нас.

Хванах ръката на Сенч с две ръце. Вгледах се в изпитото му лице, в устните му, които леко потрепваха при всеки изпуснат дъх. Съсредоточих се и отново се пресегнах с Умението. Духовната ми хватка върху него се изплъзваше все едно се опитвах да задържа стъклено кълбо с насапунисани ръце. Стиснах зъби и направих нещо, което той винаги бе порицавал. Намерих го с Осезанието си, съсредоточих се върху дивия живот, който усещах, че глъхне в него, а след това проникнах с Умението. Започнах със списък от имена. „Рицарин. Искрен. Умен. Звездопад. Пророка. Бърич. Кетрикен“. Изредих всеки, който ни е скъп, с надеждата да трепне някакъв отклик. Нямаше нищо. Завърших с „Лейди Дайми. Лорд Златен. Слинк“.

Отказах се от списъка и отворих очи. Стаята бе тиха. Крал Предан още седеше от другата страна на леглото. В прозореца зад него слънцето потъваше на хоризонта.

— Отпратих другите — каза той тихо.

— Нямах късмет.

— Знам. Слушах.

Вгледах се в моя крал в този миг на уязвимост. Двамата с Копривка бяха почти на една възраст и си приличаха в дискретни неща, стига човек да знае как да ги потърси. Имаха тъмната къдрава коса, присъща за родословната линия на Пророка. Копривка имаше прав нос и решително стегната уста, както и той. Но Предан бе израснал по-висок от мен, докато Копривка не беше много по-висока от майка си. Сега седеше, събрал длани в молитвен жест, и очите му бяха тъжни. Моят крал. Третият крал Пророк, комуто служех.

Той се изправи, изпъшка и разкърши гръб. Хрътката му повтори движенията му — надигна се и се протегна. Кралят отиде до вратата, отвори я и каза:

— Храна, моля. И паница вода за Ловец. И бренди също. Две чаши. Уведомете лейди майка ми, че още нямаме никакъв успех. — Затвори вратата и отново се обърна към мен. — Какво? Защо се усмихваш?

— Какъв крал си станал, Предан! Искрен щеше да се гордее с теб. Същият беше, можеше да каже „моля“ и на най-низшия слуга, без нотка ирония. Тъй. Не сме говорили от месеци. Как е короната?

В отговор той я смъкна, тръсна глава и прокара пръсти през косата си. Остави я на масичката до леглото на Сенч и рече:

— Тежка е понякога. Дори тази, а официалната, която трябва да нося, когато отсъждам, е още по-зле. Но трябва да се носи.

Знаех, че няма предвид същинската ѝ тежест.

— А кралицата ти? И принцовете?

— Те са добре. — Въздъхна. — Липсва ѝ домът и свободата да бъде нарческа вместо кралицата на Шестте херцогства. Взе момчетата да посетят майчиния ѝ дом. Знам, че е обичайно за народа им майчиното родословие да е важното, но и майка ми, и Сенч са убедени, че съм глупав да излагам наред толкова често и двамата си сина на риск по море. — Усмихна се със съжаление. — И все пак ми е трудно да ѝ откажа каквото поиска. А и тя изтъква, че са толкова нейни синове, колкото и мои. След като Благоденствие падна лошо на един лов миналата зима, тя сравни това, което правя с тях, с взимането им отвъд морето. И се терзае, че все още не е родила дъщеря за майчиния си дом. Докато за мен беше почти облекчение, че имаме само синове. Ако не се налагаше изобщо да се изправям пред проблема къде ще бъде отгледана дъщеря ми, щях да го смятам за благословия. Но тя се тревожи, че вече изкара четири години без бременност. Е… — Въздъхна.

— Млада е все още — казах. — Ти си… на колко, едва трийсет? А тя е още по-млада. Имате време.

— Но имаше две помятания… — Думите му заглъхнаха и той се вторачи в сянката в ъгъла. Кучето в краката му изскимтя и ме погледна обвинително. Предан отпусна ръка на гърба му. За миг всички се смълчахме. После, явно за да смени насоката на разговора ни, кралят кимна към Сенч. — Той потъва, Фиц. Какво ще правим?

Почукване на вратата ни прекъсна. Станах и отидох да я отворя. Влезе паж с поднос с храна. Последваха го други трима, един с гарафа с топла вода, леген и парцали, а другият с брендито и чашите. Момичето влезе последно, понесло масичка и малко запъхтяно от усилието. Двамата с Предан се бяхме смълчали, докато поставяха яденето ни и водата за измиване. Пажовете се подредиха, поклониха се едновременно и изчакаха да получат благодарностите на Предан, преди да се оттеглят. Когато вратата се затвори, махнах към масичката. Ловец вече беше до купата си с вода и лочеше шумно.

— Ще ядем. Ще пием. И ще опитваме отново — казах.

Посред нощ, на светлината на свещите, накиснах кърпа и навлажних устните на Сенч. Чувствах се като бдящ до леглото на смъртник. Вече отдавна се бях отказал от изреждането на характерни думи и просто подех дълъг монолог за всички неща, които си спомнях, че бях правил с него по време на чирачеството ми за убиец. Бях почнал от времето, когато ме учеше да смесвам отрови, и бях стигнал до дивата ни езда до Фордж. Бях изредил дълъг низ от стихове за целебните свойства на билки. Бях припомнил споровете ни, както и миговете, когато сме били най-близки, все с надеждата, че някоя случайна дума би могла да се окаже ключът. Нищо не беше подействало. Предан беше останал на бдение с мен. Другите бяха идвали и си бяха отивали през нощта, влизаха и излизаха като сенки. Шишко поседя с нас известно време, предлагаше ни безполезно думи, които вече бяхме опитали. Копривка отиде в стария кабинет на Сенч и прерови свитъците и другите неща на масата му. Донесе ги, за да ги огледаме. Нищо не ни даде следа. Надеждата ни се беше разхлабила като подгизнала превръзка върху забрала рана. Преминал бях от плах оптимизъм към желанието всичко да свърши.

— Опитахме ли с имената на билки?

— Да. Не помниш ли?

— Не — призна Предан. — Твърде съм уморен. Не мога да мисля какво сме опитали и какво не сме.

Оставих ръката на Сенч върху бавно надигащите му се и падащи гърди и се преместих до масата, където бяха струпани негови вещи. На светлината на полуизгорелите свещи видях свитък на Умението за влагане на послание в камък, свитък за правене на сирене и стар ръкопис за гадаене на бъдещето в купа с вода. Освен тях имаше блок от паметен камък без нищо, вложено в него, острие от счупен нож и винена чаша с повехнали цветя в нея. Предан бавно се приближи и застана до мен.

— Счупеният нож? — попита.

Поклатих глава.

— Маловажно е. Винаги избързваше и се опитваше да отваря разни неща с нож. — Бутнах с пръст паметния камък. — Откъде е това? От Аслевял?

Предан кимна.

— Направи няколко пътувания през последните пет години. Беше развил силно любопитство за всичко, което ти му беше казал. Никой от нас не одобряваше авантюрите му, но познаваш Сенч. Не му трябва ничие одобрение освен собственото му. След това изведнъж спря да ходи. Подозирам, че се е случило нещо, което го е уплашило и го е върнало към благоразумието, но така и не каза за него. Твърде горд беше, подозирам, и не искаше някой от нас да получи удовлетворението да каже: „Предупредихме те“. При едно пътуване намерил пръснати блокове паметен камък и донесе цяла торба. Някои пазеха спомени, повечето поезия и песни. Други бяха празни.

— И е сложил нещо в един от тях и ти го е пратил.

— Да.

Гледах го. Той се надигна бавно, отчаянието на лицето му се бореше с облекчението.

— О, това е ключът, нали?

— Помниш ли какво гласеше?

— Абсолютно. — Отиде до Сенч, седна и хвана ръката му, за да направи контакта на Умение по-лесен. Заговори високо: — „Където цъфнат теменужки в дамски скут, там паяк стар и хитър примката си сплита“.

И двамата се усмихвахме. Но след миг усмивката на Предан помръкна и аз попитах:

— Какво не е наред?

— Никакъв отклик. Невидим е за Умението ми.

Бързо седнах и аз и хванах другата ръка на Сенч. Съсредоточих се и използвах и глас, и Умение.

— Където цъфнат теменужки в дамски скут, там паяк стар и хитър примката си сплита.

Нищо. Ръката на Сенч лежеше отпусната в моята.

— Може би е твърде слаб, за да реагира — предположи Предан.

— Шшт. — Замислих се. Теменужки в дамски скут. Теменужки в дамски скут. Имаше нещо, нещо отдавнашно. И изведнъж се сетих. Статуята в Женската градина. В задния ъгъл на градината, сред гъсталак от сливови дръвчета. Там, където сенките бяха дълбоки и прохладни дори в разгара на лятото, имаше статуя на Еда. Седнала, с отпуснати в скута ѝ ръце. Спомних си малките стръкчета папрат, израснали в мъхестите гънки на роклята ѝ. И да — теменужки в скута ѝ.

— Трябва ми факла. Знам къде е скрил ключа. Трябва да ида до Женската градина и статуята на Еда.

Сенч изведнъж вдиша дълбоко. За миг се уплаших, че това е сетният му дъх. А Предан възкликна:

— Това е ключът! Старият паяк е Сенч. Еда, в Женската градина.

Щом изрече името на богинята, все едно тежки завеси се раздвоиха и Сенч се отвори за Умението. Предан отпрати призив Умение за Копривка, Шишко и Стабилен.

— Има ли силата за това? — попитах, защото знаех добре как едно насилено изцеряване изгаря безмилостно всички резерви на човешкото тяло. Самата магия не лекува. Тя само принуждава тялото да ускори процеса.

— Можем да оставим това, което е останало от силата му, бавно да бъде погълнато от умирането, или да я изгорим, опитвайки се да го изцерим. Ако ти беше Сенч, кое щеше да предпочетеш?

Стиснах зъби. Не знаех. Знаех, че Сенч и Предан веднъж бяха взели това решение вместо мен, и все още живеех с последствията. Тяло, което настойчиво възстановяваше всяка нанесена му щета, все едно дали го исках, или не. Но разбира се, можех да спестя тази съдба на Сенч. Щях да разбера кога да спра лечението. Взех това решение и отказах да мисля дали е изборът, който би направил самият Сенч.

Подсилих връзката си на Умение с Предан и двамата потънахме в Сенч. Усетих смътно, че Копривка дойде да се присъедини към нас, а после Шишко, сънлив, но подчинил се на зова, и най-сетне Стабилен, нахлул да добави силата си в слятото ни усилие.

Поведох аз. Не бях най-силният от Умелите тук. Най-силният беше Шишко, с природния му талант, прикрит от фасадата на простодушието му. Стабилен беше следващият, кладенец на сила за боравещ с Умение, но като че ли неспособен да бръкне в самия себе си и да я приложи сам. Предан беше по-добре обучен в различните приложения на Умението от мен, а Копривка, дъщеря ми, по-интуитивна в боравенето с магията. Но поведох аз, заради годините си и трудно натрупаното знание как е сглобено човешкото тяло. Сенч лично ме беше учил, макар и не като лечител, а като професионален убиец, за да знам къде един притиснат пръст може да задави човек или малко острие да накара да блика кръв с всеки удар на сърцето му.

Въпреки това не „погледнах“ в тялото на Сенч с Умението си. По-скоро се вслушах в тялото му и усетих къде то се бори да се изцери само. Влях сила и цел в това усилие и използвах знанието си, за да я приложа там, където нуждата бе най-голяма. Болката не винаги е най-добрият показател за едно увреждане. По-голямата болка може да заблуди ума да помисли, че е на мястото на най-голямото увреждане. И тъй, както се бяхме свързали към Сенч, заплувахме срещу прилива на болката и страха му, за да видим скритите повреди зад костта на черепа му, мястото на свиване там, където кръвта преди беше текла свободно, гънката с насъбрала се кръв, станала отровна.

Разполагах с общата сила на обучена котерия, нещо, което не бях изпитвал никога. Усещането беше замайващо. Привлякох вниманието им към онова, което исках да се възстанови, и те обединиха силата си, за да убедят тялото на Сенч да съсредоточи енергията си там. Беше толкова лесно! Изкусителните възможности се разгърнаха пред мен в пищно пано. Какво можех да постигна! Можех да пресътворя човек, да го върна в младостта! Но нямах право да похарча монетите на плътта на Сенч. Имахме сила за това в излишък, но Сенч нямаше. И тъй, когато почувствах, че сме отдали на тялото му толкова от силата, колкото то можеше да усвои и насочи добре, оттеглих котерията, изкъшках ги извън плътта на Сенч като пилци, нахлули в градина.

Отворих очи в помръкналата стая насред кръг от тревожни, осветени от пламъчетата на свещи лица. Вадички пот браздяха лицето на Стабилен, яката на ризата му беше мокра от нея. Дишаше като вестоносец, току-що донесъл спешно съобщение. Копривка беше отпуснала брадичка в дланите си, пръстите ѝ закриваха лицето ѝ. Шишко беше зяпнал, а косата на краля беше потна и полепнала по челото му. Примигнах и усетих далечния барабанен тътен на идващото главоболие. Усмихнах им се.

— Направихме каквото можем. Сега трябва да го оставим на спокойствие и да позволим на тялото му да си свърши работата без бързане.

Изправих се бавно.

— Вървете си. Идете да си отдъхнете. Точно сега няма какво повече да се направи. — Прогоних ги от стаята въпреки неохотата им да напуснат. Стабилен вече се беше отпуснал на ръката на сестра си. — Нахрани го — прошепнах, докато минаваха покрай мен, и дъщеря ми кимна. Шишко се ухили и ги последва. Само Предан дръзна да ми се опълчи. Настани се отново до леглото на Сенч. Кучето му въздъхна и се смъкна на пода в краката му. Поклатих им глава, седнах пак, пренебрегнах ги и посегнах към съзнанието на Сенч.

Сенч?

Какво се е случило? Какво стана с мен? Умственият му допир беше замаян и объркан.

Паднал си и си си ударил главата. Беше в безсъзнание. И тъй като се беше затворил за Умението, се оказа трудно да те достигнем и изцерим.

Усетих мигновената му паника. Той се пресегна към тялото си. Напомни ми за човек, който опипва джобовете си, за да се увери, че някой джебчия не го е обрал. Разбрах, че е намерил дирите, които бяхме оставили, и е видял колко са широки. Толкова съм слаб. Едва не умрях, нали? Дай ми вода. Защо ме остави да затъна толкова дълбоко?

От укора му в душата ми припламна искра гняв. Казах си, че не е моментът сега. Поднесох чашата до устните му и подпрях главата му с ръка. Без да отваря очи, той опря немощно устни до ръба на чашата и шумно засърба. Напълних я отново и този път Сенч пи по-бавно. Когато завъртя глава в знак, че е пил достатъчно, оставих чашата настрана и попитах:

— Защо направи такава глупост? Дори не каза на някого от нас, че си се блокирал срещу Умението. И защо изобщо трябваше да го правиш?

Все още беше твърде слаб, за да говори. Хванах отново ръката му и мислите му докоснаха моите.

За да защитя краля. Знам твърде много от тайните му. Твърде много тайни на Пророка. Не можем да оставим такава пролука в бронята. Всички котерии трябва да се затворят.

Тогава как бихме се достигали един друг?

Заслонен само когато спя. Ако съм буден, ще усетя кой се пресяга към мен.

Ти не спеше. Беше в безсъзнание и имаше нужда от нас.

Едва ли. Просто… лош късмет. А и ти дойде. Разбра гатанката.

Мислите му гаснеха. Знаех колко е изтощен. Собственото ми тяло бе започнало да ми крещи за отдих. Боравенето с Умение е сериозна работа. Изтощително като лов. Или битка. Беше битка, нали? Нахлуване в личната територия на Сенч…

Трепнах и се събудих. Все още държах ръката на Сенч, но той вече спеше дълбоко. Предан се беше отпуснал на стола си от другата страна на леглото и похъркваше. Кучето вдигна глава, изгледа ме за миг и отново смъкна глава на предните си лапи. Всички бяхме изтощени. На сетните пламъчета на догарящите свещи огледах изтерзаното лице на Сенч. Изглеждаше сякаш е постил седмици — виждах очертанията на черепа му. Ръката, която все още държах, беше снопче кости в торбичка кожа. Щеше да оживее, но щяха да му трябват дни, докато възстанови теглото и силата си. Е, утре щеше да има вълчи апетит.

Гърбът ме болеше от спането в стола. Килимите на пода бяха дебели и подканящи. Проснах се на пода до леглото като вярно куче. Заспах.

Събудих се, понеже Шишко ме настъпи по ръката. Надигнах се с ругатня и едва не избих подноса от ръцете му.

— Не се спи на пода! — сгълча ме той.

Вдигнах се, свил натъртените си пръсти под мишницата си. Трудно беше да се оспори забележката на Шишко. Смъкнах се отново в познатия ми стол. Сенч беше седнал в леглото. Приличаше на скелет и усмивката му заради моето неудобство беше наистина плашеща. Столът на Предан беше празен. Шишко сложи подноса в скута на Сенч. Надуших чай, сухари и затоплен конфитюр. В купа на подноса имаше рохко сварени яйца, намазани с масло и поръсени със сол и пипер, и няколко дебели резена бекон. Искаше ми се да ги грабна и да ги излапам. И всичко друго. Мисля, че ми е проличало, защото костеливата усмивка на Сенч се разшири. Не проговори, но махна с ръка да ме разкара.

Някога щях да тръгна право към кухните. Като момче бях галеникът на готвача там. Като юноша и младеж се бях хранил с дворцовата стража в шумната им и разхвърляна трапезария. Сега потърсих крал Предан с Умението и го попитах дали вече се е нахранил. Веднага бях поканен да ида при него и майка му в един частен салон. Тръгнах натам с предчувствието за вкусна храна и приятния разговор, който щеше да я придружи.

Кетрикен и Предан ме очакваха. Кетрикен, вярна на планинското си потекло, беше станала рано и бе хапнала леко. Все пак сподели масата с нас, с фина чашка със светъл чай, димяща пред нея. Предан беше гладен като мен и дори по-уморен, тъй като беше станал рано, за да сподели с майка си подробностите около лечението на Сенч. Влезе малък керван от пажове с храна и ни я подредиха на масата. Предан ги освободи, вратата се затвори и останахме донякъде насаме. Освен поздрава за добро утро Кетрикен запази мълчание, докато пълнехме първо блюдата, а след това — коремите си.

След като опразнихме първите си блюда Предан заговори, понякога с пълна уста, докато аз се хранех. Знахарите посетили лорд Сенч, докато бях спал. Ужасили се, като видели колко е изтощен, но апетитът и сприхавото му настроение ги убедили, че ще се оправи. На Стабилен височайшо му бяха забранили да отдава сила на Сенч при всякакъв опит отново да се заключи. Предан се надяваше, че това ще е достатъчно, за да се предотвратят бъдещи злополуки. Лично аз подозирах, че Сенч винаги би могъл да намери начин да подлъже Шишко да му помогне.

Когато позабавихме темпото на тъпченето, Кетрикен ни наля чай за трети път и заговори тихо:

— Още веднъж, Фицрицарин, ти се отзова на отчаяния ни зов. Разбираш колко много все още се нуждаем от теб. Знам, че сега се наслаждаваш на кроткия си живот, и няма да споря, че си го заслужил. Но ще те помоля да обмислиш дали да не прекарваш може би по един месец всеки сезон тук в замък Бъкип с нас. Сигурна съм, че лейди Моли ще се радва да е по-близо до Копривка и Стабилен през тези периоди. Пъргав също наминава често. Синовете ѝ сигурно ѝ липсват, а знам, че за нас би било чудесно да си тук.

Беше стар спор. Тази покана ми беше правена много пъти, под всевъзможни форми. Бяха ми предлагани покои в цитаделата, чудесна къща на върха на скалите с възхитителна гледка над водите долу, уютна къщичка на края на овчарските ливади, а сега — предложението да наминаваме като гости четири пъти в годината. Прочетоха отговора в очите ми.

За мен не беше въпрос това къде живея. Въпросът беше, че не исках да съм ежедневно в течение на политиката като един от Пророците. Преди време Предан бе изказал мнението, че е минало достатъчно време и едва малцина ще се интересуват дали Фицрицарин Пророка чудодейно е възкръснал от мъртвите, с колкото и безчестие да беше свързано това за мен. Съмнявах се. Но дори като холдър Том Беджърлок, дори като лорд Беджърлок, както бяха предложили, не желаех да заплувам отново в тези води. Теченията им неизбежно щяха да ме повлекат надолу и надалече от Моли и да ме удавят в политиката на Пророците. Те го знаеха толкова ясно, колкото и аз.

Тъй че казах само:

— Ако имате спешна нужда от мен, винаги ще дойда. Мисля, че съм го доказвал това, непрекъснато. И след като веднъж съм използвал камъните, за да пристигна тук бързо, ако нуждата ме притисне, вероятно бих го направил отново. Но не мисля, че ще живея повече между стените на крепостта, нито че ще бъда съветник на трона.

Кетрикен си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да заговори, но Предан каза кротко:

— Майко.

Не беше упрек. Може би напомняне, че сме тъпкали по тази пътека и преди. Кетрикен ме погледна и се усмихна.

— Мило е от ваша страна, че ме поканихте — казах ѝ. — Наистина. Ако не бяхте, щях да се опасявам, че вече ме смятате за безполезен.

Тя отвърна на усмивката ми и с Предан си довършихме яденето. Когато станахме, казах:

— Ще навестя Сенч и ако ми се стори достатъчно силен, за да не се боя за него, искам да се върна във Върбов лес днес.

— През Камъните ли? — попита Кетрикен.

Исках ужасно да съм си у дома. Затова ли толкова ме изкушаваше тази мисъл? Или беше съблазънта на течението Умение, което се носеше така дълбоко и бързо зад онези мрачни повърхности? И двамата ме гледаха съсредоточено. Предан заговори тихо:

— Спомни си какво ти каза Черния. Използването на Камъните твърде често в бърза последователност е опасно.

Нямаше нужда да ми се напомня. Споменът как бях изгубил седмици в един каменен стълб ме смрази. Поклатих глава, едва способен да повярвам, че изобщо съм помислил да използвам порталите на Умението за връщането си.

— Мога ли да заема кон?

Предан се усмихна.

— Можеш да имаш всеки кон в конюшнята, Фиц. Знаеш това. Избери си добър жребец за разплод.

Знаех това. Но не беше нещо, което да мога да приема за подразбиращо се.

Следобеда отидох да видя стареца. Сенч седеше подпрян на многобройни възглавнички във всякакви оттенъци на зелено кадифе. Завесите на леглото му бяха издърпани и стегнати с тежки въжета от сукана коприна. Въженцето на звънеца бе поставено така, че да му е подръка, както и една нощна масичка с купа плодове. Имаше и плодове и ядки, които не познавах, свидетелство за оживената ни търговия с нови партньори на юг. Косата му бе току-що сресана и вързана на воинска опашка. Беше прошарена със сиво, когато за пръв път го срещнах. Сега блестеше като чисто сребро. Моравата подутина и отокът бяха изчезнали и на мястото им бе останала само жълтеникавокафява сянка. Зелените му очи грееха ярки като излъскан нефрит. Но тези признаци на здраве не можеха да възстановят плътта, която бе изгубил от принудителното ни лечение. Беше много жизнен скелет, но все пак скелет, помислих си. Щом влязох в стаята, той остави настрани един свитък.

— В какво си се облякъл? — попитах с любопитство.

Той се огледа без ни най-малка сянка на гузност.

— Мисля, че се казва спален жакет. Дар от една джамайлийска благородничка, която пристигна с търговски пратеник преди няколко месеца. — Приглади с пръсти тежко извезания ръкав. — Доста удобен е всъщност. Замислен е да пази раменете и гърба топли, ако човек реши да остане в леглото и да чете.

Придърпах едно столче до леглото му и седнах.

— Изглежда доста специализирано облекло.

— Доста по джамайлийски, да. Знаеш ли, че те имат специални халати, които носят, докато се молят на своя двулик бог? Носиш го от едната страна, ако молиш за нещо мъжкия аспект, и го обръщаш, ако се молиш на женския аспект. И… — Поизправи се в леглото и лицето му стана по-оживено, както ставаше винаги, когато го завладееше някой от интересите му. — Ако една жена е бременна, носи един вид облекло, за да си осигури момче, и друг — за дъщеря.

— И това действа? — попитах невярващо.

— Предполага се, че помага, но не абсолютно. Защо? Вие с Моли още ли опитвате за дете?

Сенч никога не беше смятал никоя част от живота ми за лична, откакто бе научил за съществуването ми. И никога нямаше да го направи. Беше по-лесно да му кажа, отколкото да го укоря.

— Не всъщност. Не ни е останала никаква истинска надежда. Тя казва, че вече е преминала годините си за раждане. Копривка ще е единствената ни дъщеря.

Лицето му омекна.

— Съжалявам, Фиц. Знаех, че искаше…

Прекъснах го.

— Отгледах Хеп. И с Копривка тръгна добре, а Моли сподели всичките си по-малки деца с мен. Видях как Пламен и Справедлив отраснаха и станаха мъже, видяхме как двамата тръгнаха по пътя си. Това бяха добри години, Сенч. Не е добре човек да скърби по изгубени шансове. Имам Моли. И наистина, тя ми е достатъчна. Тя е моят дом.

И ето, че го отрязах успешно, преди да ме е замолил настойчиво да остана за седмица или две или да се преместя отново в замъка Бъкип, просто за един сезон, или за година-две. Увещанията му ми бяха толкова познати, колкото и тези на Кетрикен, но повече обагрени с вина, отколкото с дълг. Беше старец, а все още имаше много, на което да ме научи. Винаги съм бил най-обещаващият му ученик. Предан все още се нуждаеше от вещ убиец, а бях уникално оръжие с това, че младият крал можеше да говори с мен безмълвно чрез Умението. А и самото Умение. Все още имаше толкова много загадки за разкриване. Толкова много преводи да се направят, толкова много тайни и техники да се изровят от съкровището от ръкописи, които бяхме прибрали от Аслевял.

Знаех всичките му аргументи и основания. През годините ги бях чул всичките. И устоявах на всичките. Многократно. Но все пак играта трябваше да се изиграе. Беше се превърнала в нашия ритуал на сбогуване. Както и задачите, които ми възлагаше.

— Добре, щом няма да останеш и да свършим работата заедно — рече той все едно вече бяхме обсъдили всичко, — ще вземеш ли поне част от бремето със себе си?

— Както винаги — уверих го.

Той се усмихна.

— Лейди Розмарин е опаковала набор от свитъци за теб и е уредила муле от конюшните, което да ги носи. Мислеше да ги сложи в торба, но ѝ казах, че ще пътуваш с кон.

Кимнах мълчаливо. Преди години Розмарин беше заела мястото ми като негов чирак. Беше му служила двайсет години, вършейки „тихата работа“ на професионален убиец и шпионин за кралската фамилия. Не. Повече от двайсет. Неволно се зачудих дали и тя си е взела чирак.

Но гласът на Сенч ме върна към настоящето — той изброяваше някакви билки и корени, които искаше да му събера тайно. Отново подхвърли идеята си, че Короната трябва да прати чирак, ползващ Умението, във Върбов лес, за да осигурява бърза връзка със замък Бъкип. Напомних му, че като ползващ Умението бих могъл да я осигурявам и сам, без да приемам поредния му шпионин в домакинството си. Той се усмихна и отклони разговора към това колко често може да се използват Камъните и колко е безопасно. Като единственият жив човек, изгубвал се в Камъните и оцелял, обикновено бях по-резервиран от вечния експериментатор Сенч. Този път поне той не оспори мнението ми.

Покашлях се.

— Тайният ключ е лоша идея, Сенч. Щом трябва да имаш такъв, нека да е написано и оставено под опеката на краля.

— Всичко написано може да бъде прочетено. Всичко скрито може да бъде намерено.

— Това е вярно. Ето ти още нещо, което е вярно — мъртвият е мъртъв.

— Бил съм верен на Пророците през целия си живот, Фиц. Смъртта ми е за предпочитане пред това да бъда използван като оръжие срещу краля.

Болезнено бе да осъзная, че съм съгласен. И все пак казах:

— Тогава, по твоята логика, всеки член на котерията му би трябвало да е заключен за Умението. Всеки с отделна дума, която може да се открие, като се отговори на гатанка.

Пръстите му запълзяха по завивката като костеливи паяци.

— Така навярно би било най-добре, да. Но докато не успея да убедя останалите от котерията, че е необходимо, ще предприема стъпки да защитя най-ценния член на котерията от поквара.

Самомнението му както винаги беше високо.

— И това ще да си ти, така ли?

— Разбира се.

Погледнах го. Той се наежи.

— Какво? Не си ли съгласен с тази оценка? Знаеш ли колко много тайни тая за нашата фамилия? Колко много фамилна история и родословни линии, колко много знание за Умението вече са побрани в ума ми и на няколко прашасали свитъка, повечето от които са почти нечетливи? Представи си да попадна под нечия власт. Представи си някой да плячкоса мислите ми за тези тайни и да ги използва срещу царуването на Пророка.

Смразих се, щом осъзнах, че е абсолютно прав. Помислих и попитах:

— Можеш ли просто да ми кажеш думата, която ще използваш за своя ключ, и да ми се довериш, че ще я опазя в тайна?

Вече приемах, че ще намери начин да го направи отново.

Той леко се наведе към мен.

— Ще се съгласиш ли на заключване на ума ти от Умението?

Поколебах се. Не исках да го правя. Помнех твърде живо как бе умрял Бърич, изключен от помощта, която можеше да го спаси. И как Сенч за малко щеше да умре. Винаги бях вярвал, че при избор между изцеление с Умението и смърт вече бих избрал смъртта. Въпросът му ме накара да се сблъскам с истината. Не. Бих искал да има избор. И щеше да има повече, ако умът ми не бе заключен за тези, които можеха да ми помогнат.

Сенч се покашля.

— Добре, докато не си готов, ще направя каквото смятам за най-добре. Както и ти, сигурен съм.

Кимнах.

— Сенч, аз…

Той махна пренебрежително с ръка. Когато проговори, гласът му бе хриплив.

— Вече знам това, момче. И ще съм малко по-внимателен. Залавяш се с онези ръкописи колкото се може по-скоро, нали? Преводите ще са сложни, но не и извън способностите ти. А сега трябва да си отдъхна. Или да ям. Не мога да реша дали съм по-гладен или по-уморен. Лечението с Умение… — Поклати глава.

— Знам — казах. — Ще връщам веднага всеки преведен свитък. И ще пазя копие, скътано във Върбов лес. Ти си почивай. Трябва.

— Добре — обеща той.

Отпусна се на многото си възглавнички и уморено затвори очи. Измъкнах се безшумно от стаята. И преди слънцето да е залязло вече бях на път към дома.