Убиецът на Шута

24. Устройване

Стоях съвършено неподвижно и се чудех дали знае, че съм в скривалището си. Баща ми беше влязъл в бърлогата си и сега гледаше към шпионката ми. Но той знаеше къде е, тъй че, разбира се, ако подозираше, че съм в скривалището, трябваше да гледа точно натам. Зачаках. Ако се обърнеше и се отдалечеше, щеше да означава, че не знае.

Заговори с небрежен тон.

— Пчеличке, търсих те. Ако ще изчезваш привидно от имението, най-добре ще е да ме уведомиш. Моля те, излез. Трябва да обсъдя нещо с теб.

Седях неподвижно. Котаракът спеше срещу мен.

— Хайде, Пчеличке — каза той. Обърна се, затвори вратата на кабинета и подхвърли: — Когато дръпна панела, гледай да стоиш до него и да си готова да излезеш.

Беше сериозен.

Оставих спящия котарак и забързах по тесния шпионски проход. Когато татко отвори вратата, пристъпих навън и изтупах паяжините.

— Да се срещна с наставника ми ли казваш?

Баща ми ме огледа от глава до пети.

— Не. Но дойдох да поговоря с теб за него. Пристигнал е, но не е в най-добро здраве. Мисля, че ще минат няколко дни, преди да е готов да те учи.

— Нямам нищо против — казах кротко.

Облекчението, което изпитах, проясни смесените ми чувства. Беше възбуждащо да шпионирам младия мъж, когато бе пристигнал; беше ми дало самочувствието, че имам малко повече контрол над ситуацията, да знам, че съм го видяла преди той да ме е видял. Но открих, че ми трябва време, докато свикна с идеята за наставник. Докато не научех повече за този човек, щях да го отбягвам колкото можех.

Баща ми ме изгледа преценяващо. След това ме попита:

— Страх ли те е да се запознаеш с учителя си?

Исках да го попитам как го е разбрал. Но предпочетох да задам друг въпрос:

— Мислиш ли, че е дошъл да ме убие?

За миг лицето на баща ми се напрегна. Но той се овладя много бързо, изгледа ме и попита:

— Това пък откъде го измисли?

Как можех да отговоря? Доближих се толкова до истината, колкото можех, без да го накарам да си помисли, че се държа странно.

— Сънувах, че идва да ме убие. Че е изпратен да ме убие, преди много време, но ти си го спрял. И че сега може би идва, за да се опита отново.

Отново мълчание. Баща ми задържаше Умението си толкова здраво, че го усещах празен почти колкото готвачката Нътмег. Бях намерила свитък за това и го бях прочела. Вече знаех, че точно така се нарича. Сдържането на Умението му и пазенето на стените му вдигнати означаваше, че усещах, че мога да дишам, когато е в стаята. И също така означаваше, че се опитва да скрие нещо от мен.

— Изпратен е от сестра ти. И от лорд Сенч. За да те учи. Смяташ ли, че те биха пратили някой, за да те убие?

— Копривка може да го е пратила, без да е знаела, че е убиец.

Премълчах какво мислех, че би могъл да направи лорд Сенч.

Той седна тежко на стола зад писалището си.

— Пчеличке, защо някой би искал да те убие?

Вдигнах очи към меча, висящ на стената над главата му. Може би една истина, казана от мен, щеше да ми спечели истина от него.

— За това, че съм от Пророците — казах бавно. — Момиче, което не им трябва. Или не го искат.

Баща ми извърна очи от мен. После се обърна бавно в стола си и също погледна меча. Вслушах се в по-далечни звуци в къщата. Някой удряше с чук. Врата се отвори и затвори.

— Не мислех, че ще обсъждаме това толкова скоро. — Забарабани с пръсти по ръба на писалището и след това отново ме погледна. Беше толкова тъжен. Толкова гузен, че е направил това част от живота ми. — Колко знаеш? — попита ме тихо.

Приближих се до писалището и отпуснах пръсти на ръба от моята страна.

— Знам кой си. Чий син си. И че съм твоя дъщеря.

Той затвори за миг очи и въздъхна. После, без да ги отваря, ме попита:

— Кой ти каза? Не майка ти.

— Да. Не майка ми. Сама го сглобих. От различни късчета. Всъщност вие не го криехте от мен. Когато бях малка, преди да говорех много, с мама често говорехте над главата ми, за много неща. Истории за Търпение. Колко много искала дете и защо е поискала вие да получите Върбов лес. Навсякъде в имението има късчета от историята на фамилията ми. Портретът на дядо ми е на стената на горния етаж.

Пръстите му се задвижиха по-бавно по писалището. Очите му се извърнаха покрай мен и той се загледа напрегнато в панела на вратата. Разбрах, че трябва да го сглобя заради него.

— Майка понякога те наричаше Фиц. И Копривка също. Приличаш на Рицарин. А и старият портрет на крал Умен и първата му кралица. Моята прабаба. Предполагам, че са го пратили тук, когато се е оженил за кралица Желана и тя не е искала да ѝ се напомня за първата му жена. Аз приличам на кралица Постоянство, мисля. Малко.

— Нима? — каза го едва-едва, думата излезе като дъх.

— Мисля, че да. Носът ми.

— Ела тук — каза той и когато отидох при него, ме вдигна и ме сложи в скута си. Беше хубаво. Почти все едно да седиш на стол. Прегърна ме и ме притисна към себе си. Беше толкова странно — да се чувствам отделена и в същото време толкова близо до него. Като майка, осъзнах внезапно. Тя би могла да ме държи така близо до себе си. Отпуснах глава на рамото на баща ми. Усещах ръката му около мен, здрава и мускулеста ръка, която можеше да ме защити. Той заговори в ухото ми.

— С каквото и име да ни наричат, ти винаги ще си моя. И аз съм твой, Пчеличке. И винаги ще правя всичко, което е по силите ми, за да те защитя. Разбираш ли?

Кимнах.

— Винаги ще имам нужда от теб. Винаги ще искам да си част от живота ми. Разбираш ли това?

Кимнах отново.

— Значи, този писар, който дойде при нас. Фицбдителен. Сенч го праща при нас, защото той също има нужда от закрилата ми. Той е незаконно дете. Като мен. За разлика от теб, неговото семейство иска да се отърве от него. Те нямат нужда от него, нито го искат. Тъй че, за да го опази, Сенч го изпраща тук.

— Като Шън — подхвърлих тихо.

Вслушах се в ударите на сърцето на татко ми.

— И това си го разбрала, така ли? Да. Точно като Шън. Но за разлика от Шън, той е имал малко обучение като, ами, като защитник, и като учител също. Сенч смяташе, че би могъл да е твой охранител и учител също така. И Копривка се съгласи с него.

— И е незаконен?

— Да. Затова името му има Фиц в началото. Баща му го е признал.

— Но баща му не го защитава?

— Не. Не може или не иска, не знам. Предполагам, че е все едно. Жената на баща му и братята му не го обичат и не го искат. Понякога стават такива неща в някои семейства. Но не в нашето семейство. И Фицбдителен не е опасност за теб. Особено сега.

— Сега?

— Пребили са го лошо. Хора, пратени от собственото му семейство. Вероятно от мащехата му. Идва тук, за да не могат да го намерят и да го убият. Ще му дам време да се възстанови достатъчно, за да може да те учи.

— Разбирам. Значи засега съм в безопасност.

— Пчеличке. Ти си в безопасност винаги, докато съм тук. Той не идва, за да те убие, а за да помогне за безопасността ти. И да те учи. Копривка го познава и казва добри неща за него. Ридъл също.

След това замълча. Седях в скута му, отпусната на топлата му гръд, и слушах как диша. Усещах в него дълбоко и разсъдливо спокойствие. Мислех, че ще ме попита колко още знам или как съм го открила, но той не го направи. Имах много странното чувство, че знае. Бях толкова внимателна с взимането на листовете му. Винаги се стараех да ги поставям обратно точно както ги бях намерила. Беше ли забелязал, че нещо липсва? Не можех да го попитам, без да призная какво правя. И изведнъж се почувствах малко засрамена от това как го бях шпионирала. Беше ли лъжене това, че го шпионирам и се преструвам, че не зная разни неща? Труден въпрос. Започнах да се чувствам почти сънена, докато седях така. Може би защото наистина се чувствах сигурно. Защитена.

Изведнъж той въздъхна леко и ме пусна да стъпя на пода. Огледа ме отново от глава до пети.

— Бях те занемарил — каза тихо.

— Какво?

— Виж се. Не изглеждаш много по-добре от една малка парцалана. Надраснала си дрехите си, докато не гледах. И кога за последен път си се ресала?

Опипах косата си. Беше твърде къса, за да легне гладко, и твърде дълга, за да е спретната.

— Май вчера — излъгах.

Той не ме укори.

— Не е само косата и дрехите ти, Пчеличке. Всичко в теб. Не може да съм толкова сляп. Трябва да се справяш по-добре, малката ми. — Въздъхна пак. — И двамата трябва да се справяме по-добре.

Не можех да схвана какво казва, но въпреки това знаех, че говори повече на себе си.

— Ще се реша всеки ден — обещах му. Скрих ръцете си зад гърба: знаех, че не са особено чисти.

— Добре — каза той. — Добре.

Гледаше ме, но не ме виждаше.

— Ще ида да се среша веднага — предложих.

Той кимна и този път очите му се съсредоточиха върху мен.

— А аз ще почна да правя каквото трябва да правя.

Отидох в дневната на майка ми. Все още не се бях преместила в стаята си. В един малък скрин държах няколко подбрани дрехи и лични вещи. Намерих четката си и пригладих косата си, а после с вода от каната избърсах лицето си и почистих ръцете си. Намерих чисти гамаши и изпрана туника. А когато слязох за вечеря, на масата бяхме само баща ми и аз. Беше най-хубавата вечер от много време.

Ридъл и Шън се върнаха с два фургона, тежко натоварени със стока. Част от нея беше за Ревъл, но повечето бе само за Шън. Беше поръчала нови завеси за леглото и прозорците си и щяха да ги доставят когато станат готови. Междувременно тя „предполагаше“, че ще се оправи с това, което ѝ предлагаше Моравият апартамент. Беше купила два стола, стойка за лампа и килим за пода, и нова кана и умивалник, и скрин за дрехите си. Нито едно от тези неща не ми изглеждаше много по-различно от онова, което вече беше в стаите ѝ. Също така беше добавила към богатия си гардероб от топли вълнени неща и наметала, обшити с кожа, и кожени пантофи. Плюс резбован кедров скрин, който трябваше да побере всичко това. Гледах баща си, докато той се грижеше всичко да бъде разтоварено и занесено в наскоро обновеното ѝ жилище. Когато видя, че го наблюдавам, той подхвърли тихо:

— Мисля, че това са повече дрехи, отколкото майка ти е искала през всичките години, докато беше женена за мен. — И нямаше предвид, че майка ми е трябвало да се оправя с по-малко, отколкото е искала.

Ридъл и Шън изразиха известно любопитство за новия ми наставник, след като той не идваше с нас на храна, на втория ден след завръщането си. Пред Шън баща ми каза само, че някои хора се възстановяват по-бавно след пътуване от други. Забеляза ли тя погледите, които двамата с Ридъл си размениха? Сигурна бях, че Ридъл ще навести писар Фицбдителен до края на деня, и копнеех да го придружа. Не ми беше разрешено да го направя, разбира се.

Тъй че следващите дни бяха отдадени на дейности, които сама си решавах. Всеки ден ходех до конюшните, за да прекарам малко време с Настойчивост и Прис. Не го наричах Нас. Не знам защо. Просто не ми харесваше като име за него. Харесваше ми, че двамата не бяхме помолили никого за разрешение. Чувствах, че съм взела това нещо в свои ръце и че съм си избрала добър учител. Настойчивост ми харесваше, защото като че ли и той не бе намерил за нужно да моли някого за разрешение да ме учи. Подозирах, че никой освен нас дори не знае, че съм започнала да се уча да яздя. Това ми харесваше. Напоследък като ли всички взимаха решения вместо мен. А това бе нещо, което бях направила сама.

След това Настойчивост обаче ме изненада в края на ездата, като ми каза:

— Май няма да можем да правим това по същото време като досега.

Намръщих се и се смъкнах от гърба на кобилата на стъпенката без помощ. Лесно постижение вече, с което се гордеех.

— Защо не? — попитах.

Той ме погледна изненадано.

— Ами, знаеш. Писарят дойде и ще ни учи.

— Ще учи мен — поправих го грубо.

Той повдигна вежди.

— И мен. И Лукор, и Реди, и Оутил от конюшните. И Елм и Лея от кухните. Може би и Тафи, макар че той се муси и казва, че никой не може да го накара да ходи на училище. И децата на гледачката на гъски, и може би някои от децата на овчаря. Холдър Том Беджърлок е разгласил, че всеки роден да помага на Върбов лес може да отиде да учи. Много не искат. Аз не исках. Но тате казва, че всеки път, когато човек може да научи нещо ново, трябва да го направи. И че е хубаво да можеш да си подпишеш името, вместо да правиш знак, и че още по-добре е да знаеш какво подписваш, без да трябва да викаш писар от селото. Тъй че трябва да ходя, поне докато се науча да си подписвам името. Изглежда, тате смята, че дотогава сам ще заискам да ходя. Не съм сигурен обаче.

Аз бях сигурна, че не искам изобщо да ходи. Харесваше ми как ме знаеше тук, просто като Пчеличка. Мисълта, че Тафи ще е там, ме смрази. От онзи отдавнашен ден не беше посмял да ме гони, но може би беше само защото аз изобщо не бях посмяла да ги преследвам и шпионирам оттогава. Представих си Елм и Лея, как се кикотят и ми се подиграват. Тогава Настойчивост щеше да разбере каква грешка е направил, като ми е станал приятел. Не! Не можех да позволя да се включат и те. Стиснах устни, после казах:

— Ще говоря с татко ми за това.

При ледения ми тон той ме погледна неодобрително.

— Бих се радвал, ако го направиш. Седенето в кръг и цапането на пръстите с мастило не е най-добрата ми представа за приятно прекарано време. Според баща ми това само доказвало колко щедро сърце има баща ти, както казва винаги. Не всички са съгласни с него обаче. Според някои холдър Беджърлок понякога гледа лошо дори когато е благоразположен. Никой не може да каже да се е отнесъл несправедливо с някого или да не е бил откровен, но мнозина твърдят, че влиянието на майка ти го е направило добър и че очаквали нещата да тръгнат зле за всички ни, когато тя умря. Когато доведе онази жена тук, някои казаха, че изглежда като да е от неговите кръвни роднини, а според други приличала на жена, дошла да си живее лек живот с мъж, който има много пари.

Бях замръзнала и сърцето ми беше изстинало, докато слушах думите му. Мисля, че той погрешно го взе за пламенен интерес, вместо за сърдечно желание да не слушам повече, и продължи:

— Така е. Някои говорят така. Например онази нощ, когато половината персонал беше вдигнат до съмване, защото онази врещеше за призраци, а след това Ревъл им се изсипа като лавина на другата сутрин, побеснял от гняв и срам, че имало бълхи в постелките ти, а баща ти беше толкова ядосан от това, че запали огън посред нощ да ги изгори. „Сякаш изобщо се грижи за нея, както тича насам-натам в дрехи, по-пригодни за момче на обущар.“ — Заекна и млъкна, като видя гнева, изписан на лицето ми. Може би изведнъж си спомни на кого говори и добави: — Ама всичко това те го казват, не аз!

Не скрих гнева си, когато попитах:

— КОЙ каза тези неща? Кои са „те“, които говорят такива ужасни лъжи за баща ми и се подиграват с мен?

Изведнъж той отново стана слуга вместо приятел. Смъкна зимната шапка от главата си и я задържа пред коленете си, навел очи, докато говореше. Очите му бяха зачервени, и не от студ. В гласа му имаше тревога.

— Моля за извинение, господарке. Надскочих себе си и говорих не на място, крайно погрешно от моя страна. Това са клюки, неподходящи за ушите на дама, и се посрамих, като ги повторих. Сега ще се захвана с работата си.

И ми обърна гръб — единственият приятел, който си бях създала, — и хвана повода на Прис. Тръгна да я отведе в конюшнята.

— Настойчивост! — извиках след него с най-властния си глас.

— Трябва да се погрижа за кобилата ви, господарке — извини се той през рамо. Вървеше бързо, с наведена глава. Прис изглеждаше изненадана, че я отвеждат толкова бързо. Стоях на стъпенката за качване и спорех със самата себе си. Да повиша глас и да му заповядам да се върне? Да избягам и никога, НИКОГА повече да не идвам при конюшните? Да избухна в сълзи и да се свия на кълбо?

Стоях замръзнала от нерешителност и го гледах как се отдалечава. Когато с Прис се скриха в конюшните, скочих на земята и побягнах. Отидох при гроба на мама и поседях малко на една много студена пейка. Не бях толкова глупава да мисля, че мама е някъде наблизо. Беше просто едно място, където да съм. Никога не съм била толкова наранена, но не можех да реша дали е заради казаното от Настойчивост, или от това как реагирах. Глупаво момче. Разбира се, че щях да се ядосам и да настоя да знам кой е казал такива ужасни неща. Защо трябваше да ми каже за тях, ако не бе очаквал да ми каже кой ги е казал? А общите уроци с другите деца на Върбов лес? Нямаше да имам нищо против Настойчивост да е там, но ако идваха Тафи и Елм, тяхното мнение за мен щеше да плъзне като отрова. Със сигурност Настойчивост щеше да предпочете да е приятел с голямо момче като Тафи вместо с някоя като мен. Елм и Лея вече помагаха на масата понякога. Стигаше ми да ги зърна мимоходом и да видя колко бързо събират главите си и почват да си шушукат. Подиграваха ми се. Както явно и други вече се подиграваха за външността ми.

Люшнах крака — не стигаха до земята. Носех ботушите от миналата година, кожата отстрани се беше напукала. Гамашите ми бяха целите в тръни от тичането напряко през градините. Коленете ми бяха мръсни и едно сухо листо се беше лепнало на единия ми пищял — сигурно бях коленичила някъде. Изправих се и издърпах предницата на туниката си. Не беше мръсна, но беше зацапана. След разчистването на стаята ми ми бяха останали по-малко дрехи. Някои сигурно бяха изгорени. Може би трябваше да проверя състоянието на вещите си. Остъргах парче кал от туниката си. Бях облякла това само преди ден-два. Петното на гърдите обаче беше старо. „Мръсно и захабено изобщо не е едно и също“, помислих си.

Освен ако не гледаш някого и не знаеш дали това са стари петна, а не току-що напишкано. Помислих за това известно време. Всичко беше отчайващо. Уроци с деца, които ме мразят, които щяха да ме мушкат и щипят, и да ми се подиграват при най-малката възможност. Хората говореха за татко ми и за мен по начин, който не ми харесваше. Вярваха в неща, които не бяха верни, но изглеждаха верни. За някой страничен човек щеше да изглежда, че татко ми не се грижи за мен. Докато майка ми беше жива, беше правила всичко необходимо, за да ме държи спретната и чиста. Не бях мислила много за това: беше просто нещо, което тя правеше за мен, едно от многото неща, които правеше за всички ни. Вече я нямаше. А татко ми не беше започнал да прави тези неща за мен, защото те не бяха важни за него. Виждаше мен, а не това, че ботушите ми са напукани или че всичките ми туники са с петна. Беше споменал, че трябва „да се справяме по-добре“, но след това не бе направил нищо.

А аз бях същата като него. Онези неща не бяха имали никакво значение за мен, докато някой не бе изтъкнал, че може би трябва да са. Изправих се и изтупах туниката и гамашите си. Почувствах се много пораснала и реших, че отговорът не е да изпадам в униние или да обвинявам баща си. Вдигнах ръка към разчорлената си коса. Щях просто да му кажа от какво имам нужда и той щеше да ми го осигури. Беше го направил за Шън, нали?

Тръгнах да го потърся. Отне ми малко време, но най-сетне го намерих в Жълтия апартамент. Говореше с Ревъл. До тях един слуга, стъпил на столче, окачваше изпраните завеси на леглото. Една от новите слугини, Грижливка, стоеше наблизо с наръч чаршафи. Пухеният дюшек беше сложен в чист калъф и изглеждаше дълбок и мек. Ако никой не гледаше, веднага щях да се кача да го опитам.

Вместо това изчаках търпеливо, докато татко ми се обърна, видя ме, усмихна се и попита:

— Е, Пчеличке, какво мислиш за това? Можеш ли са се сетиш за още нещо, което би искала да се направи за новите ти покои?

Зяпнах от изненада. Ревъл се изкиска доволно.

— Хвана ни малко рано, но почти привършваме — каза татко. — Знам, че щеше да се изненадаш, но не мислех, че ще останеш без думи.

— Харесвам си моята стая — казах без дъх. Премълчах за тайния вход към шпионския лабиринт. Огледах се. Скринът до леглото беше по-нисък, за да ми е по-лесно да намирам неща в него. До празния гардероб, зейнал отворен в ъгъла, имаше столче за по-високите рафтове. Куките в гардероба бяха поставени така, че да мога да ги стигам по-лесно. Това беше доказателство, че татко ми наистина мисли за мен. Разбрах, че не мога да отхвърля този погрешно избран подарък.

— Направил си всичко това за мен? — попитах, преди да е успял да заговори отново.

— С малко съвети от Ревъл — отбеляза баща ми. Високият иконом кимна отсечено в съгласие.

Огледах бавно стаята. Познах малкия стол до огъня, виждала го бях в къщата; сега обаче беше освежен, с нов лак и с жълти възглавнички. Столчето за краката не подхождаше съвсем на стола, но почти, възглавничката беше от същия плат като на стола. В перваза на прозореца имаше вдлъбнато място за седене; беше добавено стъпало, за да ми е по-лесно да се намествам там, и куп възглавнички в ярки цветове ме подканяха да се кача и да се отпусна на тях. Извърнах поглед към татко ми.

— И с много помощ от Ревъл — добави той стеснително, а икономът направо засия. — Знаеш, че нищо не разбирам от пердета и възглавници. Казах му, след като намерихме дървениците, че няма да те сложа отново в онази стая. Той каза, че между слугите се знаело, че тези стаи тук ти харесват, и предложи, след като вече сме започнали да ги освежаваме, да ги довършим специално за теб. И ето те и теб, тъкмо навреме да кажеш дали одобряваш.

Намерих дар слово.

— Много е приятно. Много са хубави.

Татко ми изчака и се наложи да добавя:

— Но наистина обичам старата си стая. — Не можех да му кажа пред слугите, че искам стая с вход към шпионския лабиринт. Не бях сигурна дали изобщо искам да му кажа за онзи вход. Харесваше ми да съм единствената, която знае за него. Претеглих тайната си и бързия достъп до шпионската дупка спрямо възможността да разпръсна част от клюките. А ако той решеше, че вместо това трябва да подобри стаята ми? Можеше да открият шпионската врата! Покашлях се. — Но тя беше бебешка стая, нали? Тук е много по-добре. Благодаря ти, татко. Чудесно е.

Беше малко неловко, но отидох до него и вдигнах лицето си, за да ме целуне. Бях може би единствената, която разбра, че той се изненада, и със сигурност само двамата знаехме, че рядко се бяхме докосвали така. Но той се наведе, за да ме целуне по бузата, все едно това беше нещо, с което и двамата бяхме привикнали. Бяхме съюзници, разбрах изведнъж, вдигнали стените си срещу един враждебен свят.

Ревъл направо не го свърташе на място от възбуда. В мига, в който се отдръпнах от баща ми, той се поклони и каза:

— Господарке Пчеличке, ако имате мъничко време, бих се радвал да ви покажа хитроумните чекмеджета в гардероба ви и как се сгъва надолу огледалото. — Щом кимнах, той с две крачки се озова пред новия ми гардероб. — Вижте. Има кукички за нанизи и малки чекмедженца за други накити. Това е лавичката за благоухания! Позволих си да подбера някои! Това красиво шишенце съдържа розова есенция, а в това синьото има есенция от орлови нокти; двете са много подходящи за млада дама на вашите години! Добавих и това хитроумно стъпалце за вас, да ви позволява да стигате до всеки рафт и да се видите в огледалото. Вижте как се сгъва нагоре и надолу! А отделението за по-големи окачени вещи, ах, какъв приятен аромат — облицовано е с кедър, за да гони гадните малки мушици!

Докато говореше, отваряше празни чекмеджета и завърташе закачалки с много повече ентусиазъм, отколкото бих намерила в себе си за един гардероб. Усмихнах се колкото можех и продължих да се усмихвам, докато той ме уверяваше, че слугинската стая, свързана с моята, скоро щяла да е готова за обитателка. Препоръча на вниманието ми Грижливка като възможна лична слугиня и се наложи да се обърна и да прикрия смущението, избило на лицето ми, докато тя се представяше. Прецених, че е поне на петнайсет, може би и на повече. Тя се изчерви, докато приклякаше в реверанс с чаршафите в ръце, и нямах представа какво да ѝ кажа. Слугиня. Какво щях да я карам да прави? Винаги ли щеше да е близо до мен, да ме следва навсякъде? Изведнъж се зарадвах, че бях снизходителна с приемането на новото си жилище. Ако бях настояла за старата си стая и я бяха сложили там, нямаше да имам шанс да използвам тайния вход. Но пък ако спеше в съседната стая на моята, щях ли да мога да се измъквам незабелязано?

Обърнах се отново към Ревъл. „Внимателно, внимателно…“

— Стаята е чудесна, а гардеробът е очарователен. И сте помислили грижливо за всичко. И колко мило от ваша страна да ме улесните да стигам до нещата. Това открай време ми е трудно, а ето, че сте го решили.

Никога не бях виждала Ревъл да се изчерви от удоволствие, но сега го направи. Кафявите му очи заискриха и за свое изумление осъзнах, че съм го направила мой приятел. Обърнах се към татко ми. Бях дошла да потърся него, с намерението да го помоля за нови зимни ботуши и няколко по-дълги туники. Но сега прецених, че не бива да го моля за тези неща пред слугите. Огледах ги, Грижливка и Ревъл, и мъжа, който окачваше завесите около леглото. Вече беше почти привършил, а Грижливка пристъпваше напред и ги дръпваше за последно, за да висят право. Бях познавала Ревъл през целия си живот, но бях живяла като диво котенце, промъкващо се покрай високия домашен иконом без дума. Какъв интерес можеше изобщо да има такъв достолепен и важен възрастен към мен? И все пак беше тук и извличаше огромна радост от това, че е създал тази стая за мен.

А сега Грижливка явно щеше да стане част от моя свят. Всички разраснали се по брой хора, които щяха да обитават Върбов лес, щяха вече да са хора, с които трябваше да се срещам и да говоря всеки ден. И щеше да има други деца, по-едри от мен, но на същите години, в класната стая с мен всеки ден. Толкова много хора се превръщаха в част от моя свят! Как щях да се оправям с толкова много хора?

Част от моя свят, но не част от семейството ми. Татко ми беше моето семейство. И двамата с него трябваше да стоим гръб до гръб, винаги, и да се защитаваме срещу всички клюки и спекулации. Не бях сигурна защо е така, но изведнъж го разбрах. Можеше да ме наричат Пчеличка Беджърлок, но аз знаех, че всъщност съм Пчеличка Пророчица. Това знание беше като тухла, наместена да запълни пукнатина в стена. Бях от Пророците. Като моя баща. Тъй че се усмихнах и казах високо:

— Дойдох да попитам кога наставникът ще е готов да започне уроците ми, татко. Много съм нетърпелива да започна.

Видях как разбиране озари очите му и той също заигра пред публиката ни.

— Каза, че според него би могъл да започне до два дни. Вече се чувства почти възстановен от пътуването си.

От побоя, помислих си. Учтива преструвка, която споделяхме всички, но достатъчно хора бяха видели насиненото му лице, когато пристигна, за да знаят защо новият ни учител не напуска стаята и леглото си.

— Чудесно. — Бавно огледах новата си стая, широко усмихната, за да съм сигурна, че всички ще видят и разберат колко съм доволна. — Стаята вече готова ли е? Мога ли да спя тук тази нощ?

Ревъл се усмихна.

— Остава само да се застеле леглото, господарке.

— Благодаря. Сигурна съм, че с удоволствие ще живея тук. Има някои неща в старата ми стая, които искам да донеса тук. Ще ги взема.

— О, няма нужда, лейди Пчеличка, уверявам ви! — Ревъл закрачи към скрина до новото ми легло и го отвори със замах. Наведе се и ме подкани с жест, докато дългите му пръсти залазиха надолу по сгънатите вътре неща. — Допълнително одеяло в жълто и кремаво, за когато нощите са много студени. А това тук е малка постелка, когато искате да поседите на прозореца. И нов червен шал с качулка. Значи, тъй като изхвърлихме толкова много от гардероба ви, наредих на шивачката Лили да ви скрои няколко нови туники. Като ви гледам, боя се, че сме ги направили твърде големи, но ще свършат работа, докато намерим време да ви се ушият нови по мярка. Вижте, ето една кафява с жълта обшивка, а тук — зелена. Тази е малко простичка; бихте ли искали малко бродерия по полите? О, разбира се, че бихте. Ще я пратя на шивачката.

Бях престанала да слушам. Ревъл бликаше от ентусиазъм. Думите му течаха покрай мен. Не знаех какво да изпитвам. Всички тези нови дрехи, всичко наведнъж, и нищо не беше направено от ръцете на мама. Никой не го беше държал срещу мен, за да провери дължината или да попита дали искам цветя или друга бродерия по полите. Свъсих чело и се помъчих да разбера смъртта на майка ми, за пореден път. Всеки път, когато си помислех, че съм успяла, някаква нова нейна проява ме смазваше.

Ревъл беше свършил. Аз се усмихвах. Усмихвах, усмихвах, усмихвах. Погледнах татко ми с отчаяние и успях да изломотя:

— Всичко е толкова чудесно. Все пак има няколко неща, които ще донеса от другата ми стая. Благодаря ви на всички, много.

После избягах. Надявах се, че съм напуснала изящно, но щом се озовах навън, побягнах. Шмугнах се покрай двама слуги, които носеха навит килим, завих по коридора и стигнах до старата ми стая. Вмъкнах се вътре и затръшнах вратата.

Камината беше пометена, празна и студена. Оголената рамка на леглото приличаше на скелет. С усилие отидох до вратата на слугинската стая и надникнах вътре. Беше гола. Тежкото легло все още си беше в ъгъла, дъската откъм главата прикриваше хитроумните панти в дървения панел, който скриваше входа. Това поне беше все още в безопасност.

Бавно се върнах в стаята си. Нищо на лавицата над камината. Никакъв син глинен свещник. Никаква малка дърворезба на сова, която двамата с майка ми бяхме купили на пазара Крайречни дъбове. Отворих малката си ракла за дрехи. Празна. По-големият скрин до леглото ми откъм краката. Празен, освен лекия лъх на кедър и лавандула. Дори торбичките с билки бяха разчистени. Синьото вълнено одеяло, протрито и изтъняло, го нямаше. Нито една от старите ми нощници и туники не беше останала. Всички онези шевове от ръцете на майка ми, станали на пепел, за да защитят преструвката на баща ми, тъй че никой да не узнае, че бяхме изгорили един труп в нощта. Единствените стари дрехи, които ми бяха останали, бяха онези, които бях занесла в стаята на майка ми, където бях спала. И нощния халат, който бях скрила там. Освен ако не бяха взели и тях!

Скръстих ръце и се стегнах, докато изреждах наум какво още липсва. Гравираната „книга“ за билки, която винаги държах до леглото си. Свещникът от нощната ми масичка. Обзе ме ужасен страх, паднах на колене до масичката и отворих шкафчето под нея. Нямаше ги, всичките ги нямаше, дебелите ароматизирани свещи, които бе направила майка ми. Никога не бях спала в тази стая, без една от тях да гори, докато се унасях в сън, и не можех да си представя как ще се преместя в нова стая без утешителното им ухание. Зяпнах сумрачната празнота на шкафчето и се стегнах още повече, забих нокти в дланите си, за да не се пръсна на парчета. Стиснах силно очи. Ако вдишах бавно през носа си, можех да уловя чезнещото ухание на свещите, които бяха стояли тук.

Не го усетих, докато не седна на пода зад мен и не ме прегърна. После заговори в ухото ми:

— Пчеличке. Аз ги спасих. Върнах се тук късно снощи. Взех свещите и няколко други неща, които знаех, че ще искаш. Запазил съм ти ги.

Отворих очи, но не се отпуснах в ръцете му.

— Трябваше да ми кажеш — казах с гняв. Как можеше да ме е оставил да изпитам тази загуба, та дори само за няколко минути? — Трябваше да ме оставиш да дойда тук и да взема важните си неща, преди да ги изгорят.

— Трябваше — отстъпи той, след което ме жегна с: — Но не помислих за това. Всичко трябваше да се направи незабавно. Толкова много неща ставаха, и толкова бързо.

Гласът ми беше студен.

— И какво спаси? Свещите ми? Книгата ми за билки? Статуйката със совата, свещника ми? Спаси ли синьото ми одеяло? Туниката с маргаритките, извезани по полите?

— Не спасих старото одеяло — призна той дрезгаво. — Не знаех, че е важно.

— Трябваше да ме попиташ! Трябваше да ме ПОПИТАШ! — Мразех сълзите, които внезапно бликнаха в очите ми, и как гърлото ми се стегна и ме задави. Не исках да съм тъжна. Исках да съм ядосана. Ядът боли по-малко. Обърнах се и направих нещо, което не бях правила никога. Ударих баща си, толкова силно, колкото можех, първия ми сблъсък със стегнатите мускули на гърдите му. Не беше плесница на малко момиченце. Ударих го с толкова сила, колкото успях да събера, исках да го заболи. Ударих го още веднъж, и още веднъж, докато не разбрах, че той ме оставя да го правя, че може да сграбчи ръцете ми и да ме спре по всяко време. Че може би иска да го нараня. Това направи ударите ми безсмислени и напразни. Спрях и го погледнах. Лицето му беше спокойно. Очите му ме гледаха открито, без укор и без да предлагат защита срещу яда ми. Приемаше го като справедливо.

Това не събуди съчувствие у мен. Само ме ядоса още повече. Това беше моя болка — ограбили ми бяха неща, които бях ценяла. Как смееше да ме гледа все едно той беше уязвеният? Скръстих отново ръце, този път за да го изключа от себе си. Наведох глава, за да не ми се налага да го гледам. Когато сложи ръка на бузата ми и другата на темето ми, само стегнах мускули и се присвих по-силно.

Той въздъхна.

— Старая се, Пчеличке. Не успявам понякога. Спасих каквото помислих, че е важно за теб. Когато поискаш, кажи ми и ще ги вземем и ще ги сложим в новата ти стая. Исках да е нещо като изненада за теб. Мислех, че ще ти хареса да имаш Жълтия апартамент. Беше грешка. Твърде голяма промяна и твърде бързо, и ти трябваше да имаш повече дума в това.

Не се отпуснах, но го слушах.

— Тъй. Това няма да е изненада. След пет дни двамата с теб ще отидем в Крайречни дъбове. Ревъл беше достатъчно съобразителен да предположи, че може би ще искаш сама да избереш плата за зимните си туники. И ще посетим обущаря, вместо да го чакаме да направи зимното си гостуване тук. Краката ти вече са пораснали повече, отколкото се полага за година. Ревъл каза, че имаш нужда от нови обувки и че ти трябват и ботуши. За езда.

Това ме жегна толкова, че вдигнах глава към него. Тъга все още изпълваше очите му, но той каза мило:

— Това беше изненада за мен. Много приятна.

Отново наведох очи. Не бях имала намерение да е каквото и да било за него. Макар че, като си го помислих сега, бях очаквала с нетърпение да ме види, че мога да яздя, въпреки че нито той, нито Ридъл бяха намерили време да помислят, че е достатъчно важно да ме научат. Тогава осъзнах колко дълбоко съм ядосана и на двамата от това, че винаги като че ли отделят повече време за Шън, отколкото за мен. Исках да задържа този гняв и да го направя по-дълбок и по-силен. Но повече от това исках ласките на мама в стаята, където щях да спя тази нощ.

Заговорих на пода. Подразни ме колебанието в гласа ми.

— Искам да вземем нещата ми сега. И да ги приберем на сигурно в стаята ми.

— Веднага — каза той.

Стана. Не го хванах за ръката, нито той мен. Но го последвах извън стаята, която беше моя някога, стаята, където беше умряла пратеничката.