Убиецът на Шута

16. Почетни гости

Тъй че в онзи ден и нощ, и през следващите, животът ми се промени. Помня колко ядосана бях от всичко това. Толкова много промени и всички ми се отразяваха, но никой не ме попита дали ги искам.

Никой не ме попита за нищо в онези дни.

Първо беше Шън, настанена засега в стая само на две врати от моята и на баща ми, докато се приготвеха по-големи стаи за нея. Татко се беше разпоредил да обновят за нея Жълтия апартамент. Щеше да има спалня, малка дневна, стая за слугинята ѝ и още една стая, „за да прави каквото си иска с нея“, както беше подхвърлил баща ми. Винаги бях обичала Жълтите стаи и често се бях промъквала вътре да си играя. Никой дори не помисли да ме попита дали аз искам да си имам такива стаи. Не. Сметнали бяха, че една спалня и малка свързана стаичка за несъществуваща гледачка са достатъчни за мен. Но ето, че в дома ни идва някаква си непозната и баща ми вкарва цяла армия от дърводелци, зидари и чистачи, и дори слугиня, които да чакат само за Шън.

След това беше чудноватата странничка, която той прибра в стаята, свързана с моята. Не ме попита дали може да я сложи там, просто го направи. Казах му, че разбирам защо, и мислех, че може да ми благодари, че съм толкова разбираща въпреки грубостта му. Но той само ми кимна късо, сякаш очакваше просто да приемам всичко, което прави. Все едно бях негова съзаклятничка в някакъв заговор, а не собствената му дъщеря. Определено очакваше да поддържам лъжите му към Ридъл и Шън. И да му се подчинявам безпрекословно, след като откри, че това, което му казах, е точната истина: пеперуденото момиче беше изчезнало.

И го направих. Онази вечер му се подчиних без никакви въпроси. Той взе одеяло от скрина ми и ми връчи наръч от уханните свещи на майка ми. Накара ме да тръгна пред него, за да може да ме вижда, и го поведох към личния му кабинет. Подкара ме бързо натам, като два пъти ме спря със стискане за рамото, за да ме дръпне настрани и да ме скрие от погледа на минаващ слуга.

Когато стигнахме до личния му кабинет, веднага затръшна вратата, залости я и тръгна право към фалшивите панти.

— Какво правиш? — попитах го.

— Крия те — отвърна той. Не говореше рязко, но с категоричност, която не допускаше никакви въпроси. Запали ми една свещ от гаснещия огън в камината. — Влизай вътре — каза ми. След което влезе след мен, като че ли за да се увери, че никакъв шпионин не е проникнал в тайното ни място. Видях как веждите му се вдигнаха изненадано от промените, които бях направила. — Заета си била — каза със сдържано възхищение.

— Ти явно имаш твърде малко време за мен, тъй че си намерих нещо за правене. — Исках да го упрекна, че ме беше пренебрегнал, но усмивката му на промените, които бях направила, ме стопли твърде много. Беше горд с мен. Не можех да съм толкова вдървена, колкото ми се искаше.

— Умна си. Всичко това е добре обмислено. — Намести свещта в свещника. Напрежението като че ли отчасти го напусна. — Тук ще си в безопасност, докато се уверя, че нищо не те застрашава. Сега трябва да те оставя тук, но ще се върна колкото може по-бързо.

— Всяка стая във Върбов лес ли ще трябва да провериш?

Очите му помръкнаха, като видя, че разбирам от какво се страхува.

— Трябва.

Съмнявах се, че е възможно.

— Толкова много непознати идваха и си заминаваха през последните няколко дни. Защо се страхуваш от тази толкова много?

— Няма време за приказки, скъпа. Колкото по-скоро се заема с това, толкова по-бързо ще мога да се върна при теб. А се страхувам от нея, защото ѝ се доверих прекалено бързо, без да помисля. Може и да не представлява опасност, но опасността може да я е проследила. Бях непредпазлив. Няма да бъда повече. — Остави ме, като излезе заднешком от стаичката ми в тесния коридор. — Трябва да заключа вратата. Но не се бой. Ще се върна.

Щях да съм се уплашила, ако вече не бях подготвила собственото си убежище през килера. След като той излезе, надникнах през шпионката и видях как затвори тайния панел. Обърна се, погледна право към мен и кимна, преди да напусне бърлогата си.

Тъй. Ето ме и мен, самичка. Радвах се, че бях помислила да подсигуря скривалището си със запаси. Поседях малко и премислих всичко, което се беше случило. Беше твърде много за толкова кратко време. Шън. Не ми харесваше. Съненият ми транс. Зачудих се дали трябва да съм изплашена от него, вместо въодушевена. Защо се бях почувствала така? Помъчих се да намеря сравнения за себе си. Бях като растение, което е разцъфнало за първи път. Не. По-скоро като бебе, което за първи път открива, че може да се пресегне с ръка и да сграбчи нещо. Част от мен беше израснала и днес най-сетне беше действала точно както ѝ се полагаше. Надявах се това скоро да се случи отново. Зачудих се защо беше трябвало да го обяснявам на баща си. Нямаха ли всички хора сънища и следователно — сънни състояния? Опитах се да си спомня кой ме е научил, че сънищата са важни, че трябва да се записват и че най-важните сънища ще ме сграбчат и задържат, докато не се изпълнят. Засмях се на глас, щом осъзнах кога бях научила това. Бях го сънувала.

Скоро започнах да съжалявам, че не се бях сетила да си осигуря някакво развлечение. Извадих дневника си и подробно описах деня, но това приключи доста бързо. На повечето от листа бях описала пеперудения сън, много по-подробно описание, отколкото бях писала преди. Върнах дневника на рафтчето и загледах горящата свещ на мама. Беше изключително досадно. Спомних си отново какво ми беше казал Бащата Вълк и моето обещание. Какво беше имал предвид баща ми, когато ми каза да стоя тук? Ами, само че трябва да остана скрита в стенния лабиринт. Уверих се в това седем пъти.

После взех парче тебешир и написах на стената, че татко не бива да се тревожи, че съм излязла да огледам малко проходите и че вземам тебешир и допълнителна свещ, за да отбелязвам пътя си и да си светя.

Първо отидох до шпионката, която гледаше към стаята ми. Надявах се отново да намеря някакъв таен вход. И отново нямаше нищо за откриване. Започнала бях да разбирам проходите и как лъкатушат през стените на къщата. Бяха най-добри в най-старата част на къщата, сякаш ги беше планирал строител. На други места минаваха само на късо разстояние и бяха почти невъзможно тесни или толкова ниски, че на баща ми щеше да му се наложи да пълзи. Запровирах се през този, който минаваше покрай стаята ми, и се разочаровах, че няма шпионка към стаята, която беше дадена временно на Шън. Притиснах ухо до стената, но не успях да чуя почти нищо. Може би някой плачеше в стаята. Може би си въобразявах. Зачудих се дали тя изобщо е в тази стая точно сега. Малко се бях уплашила, когато баща ми за първи път спомена, че ще вземе някого в дома ни. Сега не бях уплашена. Бях ядосана. Шън не ми харесваше, реших в онзи момент, и го оправдах с решението, че тя не харесва мен и че се домогва до вниманието на баща ми. Не бях сигурна защо това ме притеснява, но така беше. Имах нужда от татко си, сега повече от всякога, и не беше редно от нейна страна да идва в дома ни и да му отнема времето.

Намирането на Жълтия апартамент беше по-трудно, но най-сетне успях да се добера до него. Когато прецених, че съм близо, вдигнах свещта високо и бях възнаградена с гледката с малка вратичка, която можеше да се отваря на едната страна. Покриваше шпионка. Най-отскорошните ремонти на стаите включваха и доста замазване. Бяха покрили дупката отвън. Реших, че сега не е моментът да се занимавам с нея. Мазачите можеше да се върнат на другия ден и не исках да привлека вниманието им към дупката. Щях да я оставя да засъхне и след това да я откъртя като запушалка.

Поскитах още малко из скрития лабиринт. Навестих изхода си през килера, за да се уверя, че все още си е както го бях оставила. Докато бях там, свих няколко сушени ябълки и сливи за склада си. Бях се покачила на едно буре, за да стигна до лютите наденички, когато един от кухненските котараци се шмугна вътре. Пъстрия котак всъщност не беше истинското му име, но така го наричаха. Усетих погледа му, когато се изкатерих на сандъците с осолена риба, за да стигна до най-високите лавици в килера. Погледнах надолу и видях как ме е зяпнал с кръглите си жълти очи. Гледаше ме настръхнал, сякаш бях някой от плъховете, които се очакваше да убива. Погледът му ме смрази. Беше голям котарак, с едро тяло и здрави крака, по-скоро за да ловува по земята, отколкото да се катери. Ако решеше да скочи и да ме нападне, нямаше да съм победителката. Представих си острите нокти, впити в раменете ми, и как задните му крака ме дерат по гърба.

— Какво искаш? — прошепнах му.

Мустаците му щръкнаха и ушите му се наостриха към мен. После той измести поглед към един ред светлочервени филета осолена риба, които висяха на връв, изпъната през килера. Знаех защо са окачени толкова високо. За да не могат котките да стигат до тях.

Но аз можех да ги стигна.

Трябваше да се изправя на пръсти, за да откъсна едно. Късовете лъскава от солта риба бяха нанизани на връвта като странни мъниста. Щом го хванах с ръце, го огънах, докато се счупи. Когато поддаде, загубих равновесие и паднах от сандъците на пода на килера. Ударих се силно в бедрото и хълбока, но успях да се сдържа да не извикам. Полежах малко, стиснала откраднатата риба и наденица, вдишах няколко пъти да надмогна болката. Бавно се надигнах. Натъртена, но не повече от това.

Пъстрия котак се беше отдръпнал в един ъгъл, но не беше избягал. Гледаше ме или по-точно гледаше рибата, която все още стисках в ръката си. Оправих си дъха и заговорих тихо:

— Не тук. Ела с мен.

Изправих се, изсъсках от болка и събрах сушените си плодове и наденичката. После, притиснала съкровищата си до гърдите, се смъкнах на колене и пропълзях зад и под преградата си от сандъци до открехнатия ми таен отвор. Щом влязох вътре, се отдръпнах и изчаках. След няколко тягостни мига в кръга от светлина се появи мустакато лице. Отдръпнах навътре свещта и го подканих.

Някои хора говорят на котки. Някои котки говорят на хора. Никога не вреди да опиташ.

— Ако ме последваш и прекараш един ден в убиване на плъхове и мишки, ще ти дам цялото парче риба.

Той надигна пъстрата си муцуна, отвори уста и завъртя глава насам-натам, поемаше миризмите на лабиринта ми. Миришеше на мишки. Измяука тихо и усетих, че одобри перспективата да ловува, както и рибата.

— Ще отида да сложа това в бърлогата си. Когато убиеш плъховете и мишките, ела да ми кажеш. Ще ти дам рибата и ще те пусна пак навън.

Кръглите му жълти очи се втренчиха в моите и нямах никакво съмнение, че е разбрал добре сделката ни. Забърса се покрай мен, навел глава и с изпъната опашка. Щом опашката му мина през отвора, дръпнах малката врата докато почти се затвори. Взех свещта и отнесох рибата, наденичката и плодовете до бърлогата си.

Но дори и с проучванията си прекарах един дълъг и тягостен следобед зад стените. Съжалих, че не бях откраднала още от старите писания на баща ми за четене. Писах за котарака, подремнах увита в одеялото си, хапнах плодове и пих вода, а след това чаках. И чаках. Когато татко ми най-сетне се върна и ми отвори вратата, бях вцепенена и измъчена от толкова дългото седене неподвижно. Чакала го бях и излязох веднага щом отвори панела.

— Безопасно ли е всичко? — попитах и той кимна уморено.

— Така мисля. Няма следа от нея никъде в къщата. Макар че, както знаеш, къщата е голяма, с много стаи. Никой от слугите не каза, че я е виждал. Все едно се е изпарила. — Покашля се. — Тъй че слугите не знаят нищо за липсващото момиче. На Шън и Ридъл заявих, че си е заминала.

Излязох след него от тайната бърлога и поехме по коридорите на Върбов лес. Мълчах. Знаех стотици места за криене в къщата ни. Баща ми едва ли бе могъл да ги претърси всички. И със сигурност знаеше това. Повървях известно време мълчаливо до него. Помислих внимателно и после казах:

— Искам нож и кания. Мама носеше винаги.

Той забави крачка и вече не се налагаше да бързам.

— Защо?

— Защо мама винаги имаше нож?

— Тя беше практична жена, винаги правеше разни неща. Имаше нож, за да среже конец, да окастри храст или да отреже цветя, или да нареже плод.

— Мога да правя всички тези неща. Или бих могла, ако имах нож.

— Ще се погрижа да си имаш, и колан като за теб.

— Искам да имам нож сега.

Тогава той спря и ме погледна. Гледах в краката му.

— Пчеличке. Знам, че си малко уплашена. Но аз ще те пазя. Редно е да си имаш нож, защото вече си достатъчно пораснала, за да ти върши работа. Но… — Замълча объркан.

— Не искаш да намушкам някого, ако ме заплашват. И аз не искам. Но не искам и да бъда заплашена и да нямам нищо, с което да се защитя:

— Толкова си мъничка… — отрони той с въздишка.

— Още една причина да ми трябва нож!

— Погледни ме.

— Гледам те. — Гледах в коленете му.

— Погледни ме в лицето.

Вдигнах очи с неохота. Погледът ми обходи лицето му, спря се за миг на очите му и после го извърнах настрани. Той заговори кротко.

— Пчеличке. Ще ти намеря нож и кания, и колан за нея, за да можеш да го носиш. Нещо повече, ще те науча как да го използваш. Няма да стане тази вечер. Но ще го направя.

— Не го искаш.

— Да. Не го искам. Ще ми се да бях уверен, че е нещо, което няма нужда да знаеш. Но предполагам, че ти трябва. И може би съм бил небрежен, че не те научих по-рано. Но не искам да живееш такъв живот.

— Това, че не съм подготвена да се защитя, не значи, че никога няма да се наложи да се боря за живота си.

— Пчеличке, знам, че е така. Виж. Казах ти какво ще направя и ще го направя. Но засега, за тази нощ, можеш ли да ми се довериш, че ще те защитя? И да го оставим?

Нещо стегна гърлото ми. Заговорих на краката му, гласът ми беше станал дрезгав и чужд.

— Как можеш да защитиш мен, когато ще се грижиш за нея и ще пазиш нея?

Изглеждаше стъписан, след това — уязвен, и накрая — уморен. Видях с крайчеца на окото си как израженията пробягаха по лицето му. Овладя се и заговори спокойно.

— Пчеличке. Няма за какво да си ревнива. Или да се безпокоиш. Шън се нуждае от помощта ни и да, ще я защитя. Но ти си моята дъщеря. Не Шън. Хайде да вървим. Трябва да се срешиш и да си измиеш лицето и ръцете, преди да отидем да вечеряме.

— Шън ще бъде ли там?

— Да. И Ридъл.

Не се опитваше да ме принуди да подтичвам, но краката ми бяха къси. Когато вървеше с нормалната си крачка, винаги трябваше да бързам, за да не изостана. Забелязах, че къщата е станала по-тиха. Предположих, че е пратил работниците да се приберат по домовете си за през нощта.

— Харесва ми, когато къщата отново е тиха.

— И на мен. Тези ремонти ще отнемат известно време, Пчеличке, и ще трябва да се примирим с шума, прахта и непознатите в къщата ни. Но щом приключат, всичко отново ще е тихо и спокойно.

Замислих се за предстоящата вечеря. Шън и Ридъл на масата с нас. И на закуска утре. Помислих как ще вляза в някоя стая и ще заваря там Шън. Щеше ли да влиза в оранжериите? Щеше ли да чете свитъци в библиотеката? След като си я представих как обикаля из дома ми, изведнъж ми се стори, че винаги ще усещам присъствието ѝ.

— Колко дълго ще е Шън тук? — Някак си се съмнявах, че тихото и спокойното и Шън могат да обитават една и съща къща.

— Толкова, колкото ѝ се наложи. — Опитваше се да говори твърдо, но долових страха в гласа му. Явно не си беше задавал този въпрос. Хареса ми, че не му харесваше отговорът, също като на мен. От това се почувствах по-добре.

Той ме придружи до стаята ми. Измих се, сресах си косата и когато излязох от стаята, за да сляза за вечеря, той беше до вратата.

— Харесва ми, че си си обръснал брадата — казах му.

Бях го забелязала сутринта, но тогава не го коментирах. Той ме погледна, кимна и тръгнахме заедно към трапезарията. Слугите ни бяха настанили в голямата трапезария, но бяха разпалили огън само в най-близката камина. Другият край на залата бе като сумрачна пещера. Ридъл и Шън вече бяха седнали на масата и си говореха, но огромното пространство приглушаваше думите им.

— Ето ни всички — заяви баща ми, щом влязохме. Владееше добре гласа си. Изглеждаше доволен, че всички сме тук.

Настани ме от дясната си страна все едно, че бях мама, като ми издърпа стола и след това го бутна навътре, щом се разположих на него. Шън седеше от дясната ми страна, а Ридъл — вляво от него. Косата на Шън беше прибрана високо с игли, а роклята ѝ изглеждаше все едно бе очаквала да срещне кралицата в трапезарията ни. Лицето ѝ беше току-що измито, но студената вода не бе премахнала всичкото розово от очите ѝ. Беше плакала. Ридъл изглеждаше все едно му се иска да заплаче, но вместо това си беше лепнал усмивка.

Щом се настанихме и баща ми звънна с камбанката за храната, Шън заговори.

— Не си намерил никаква друга следа от непознатата?

— Казах ти, Шън, тя си замина. Беше една пострадала пътничка, нищо повече от това. Явно не се е чувствала безопасно, дори тук, и веднага щом е могла да тръгне, го е направила.

Двама мъже, които не познавах, влязоха в стаята, понесли плата. Погледнах татко си. Той ми се усмихна. Сервираха ни супа и хляб, след което се отдръпнаха.

— Кор, Джет, благодаря ви.

Щом татко ми изрече думите, двамата се поклониха и се върнаха в кухнята. Зяпнах го смаяна.

— Наех още персонал, Пчеличке. Време е да правим нещата тук малко по-прилично. Скоро ще ги опознаеш и ще ти е добре с тях. Братовчеди са на мъжа на Тавия и имат много добри препоръки.

Кимнах, но все пак ми беше неприятно от това. Яденето продължи на етапи и баща ми се стараеше да говори с Ридъл и Шън, сякаш разговорът бе нещо, което трябва да сподели равномерно с всеки на масата. Попита Шън дали стаята ѝ я устройва засега. Тя му отвърна сковано, че всичко е наред. Попита Ридъл какво мисли за супата и той отговори, че е също толкова добра, колкото и сервираната в замък Бъкип. По време на цялото ядене двамата с Ридъл говореха само по най-обикновени теми. Смятал ли татко, че утре ще завали сняг? Баща ми се надяваше, че снегът няма да е прекалено дълбок тази година. Шън обичала ли да язди? Имало няколко чудесни маршрута за езда във Върбов лес и според баща ми конят ѝ изглеждал добър. Може би щяло да ѝ хареса да поразгледа имението утре?

Ридъл попита баща ми дали все още държи сивата кобила, която яздеше често. Татко каза, че я държи. Ридъл попита дали може да идат да я видят след вечерята. Мислел да го попита дали може да я заплоди от един черен жребец в Бъкип.

Беше толкова прозрачно оправдание да си поговорят насаме с татко ми, че едва го изтърпях. След вечеря отидохме в една малка стая с удобни столове и хубав огън в камината. Ридъл и баща ми излязоха да отидат до конюшните. Двете с Шън седяхме и се гледахме. Тавия ни донесе чай.

— Лайка и благ дъх, да ви отпусне да спите след дългите пътувания днес — каза тя на Шън с усмивка.

— Благодаря, Тавия — казах аз след настъпилото дълго мълчание, а Шън не ѝ отвърна.

— Много сте мила — каза Тавия, наля ни чай и излезе.

Взех чашката си от чинийката и отидох и седнах на перваза на камината. Шън ме изгледа отвисоко.

— Винаги ли те оставят будна и с възрастните? — Явно не одобряваше.

— Възрастни ли? — попитах и се озърнах. Усмихнах се уж объркано.

— Трябваше вече да си в леглото.

— Защо?

— Така се прави с деца вечер. Лягат си, за да могат възрастните да си поговорят.

Помислих за това и се загледах в огъня. Щеше ли баща ми да започне да ме праща да си лягам вечер, за да могат да остават с Шън и да си говорят? Взех машата и ударих силно с нея горящата цепеница. Вдигна се дъжд от искри. Ударих още веднъж.

— Престани! Така огънят ще задими.

Шибнах още веднъж и върнах машата на мястото ѝ. Не погледнах Шън.

— По-добре, че не носиш поли — каза тя. — Щеше да ги оцапаш там долу. Защо седиш на камината вместо на стол?

Столовете бяха много високи. Краката ми висяха. Погледнах наскоро пометените тухли.

— Тук не е мръсно.

— Защо си облечена като момче?

Погледнах туниката и гамашите си. Имах няколко паяжини на глезена. Щипнах ги и ги махнах.

— Облечена съм удобно. Ти обичаш ли да ги носиш всичките тия пластове поли?

Тя ги развъртя около себе си. Бяха хубави, като разперени венчелистчета на цвете. Външните поли бяха сини, с един оттенък по-светло от синьото на Бъкип. Фустата беше още по-светлосиньо, а дантеленият ѝ ръб се показваше нарочно отдолу. Съвпадаше със светлосиньото на корсажа на роклята ѝ, а дантелата беше същата като тази около шията и маншетите ѝ. Тази рокля и фуста не бяха дошли от пазара на кръстопътя. Сигурно бяха правени специално за нея. Приглади ги със задоволство.

— Топли са. И са много хубави. И са скъпи също. — Вдигна ръка и докосна обиците си, сякаш можеше да не съм ги забелязала. — И тези също. Перли от Джамайлия. Лорд Сенч ми ги донесе.

Носех проста туника, ушита от майка ми и достатъчно дълга, за да е скромно, над вълнена риза с дълги ръкави. Туниката беше стегната с кожен колан и стигаше до коленете ми. Под това носех само вълнените си гамаши и пантофи. Никой изобщо не ми беше намеквал, че съм облечена като момче, но сега си спомних как бяха облечени ратайчетата в конюшните. Не толкова различно от мен. Дори момичетата в кухнята носеха поли непрекъснато. Погледнах маншетите си. Бяха зацапани с паяжини и тебешир от по-раншното ми приключение. Коленете на гамашите ми също бяха мръсни. Изведнъж осъзнах, че майка ми щеше да ме е накарала да се преоблека преди да сляза на вечеря с гости, в червените ми поли може би. Щеше и панделки да е сложила в косата ми. Вдигнах ръка към косата си и пригладих колкото беше останало от нея.

Шън кимна.

— Така е малко по-добре. Стърчеше като пера на птича глава.

— Много е къса за плитка. Отрязах я, защото майка ми умря. — За миг погледнах право към нея.

Шън срещна погледа ми хладно. После каза:

— Мога само да съжалявам, че моята майка не е мъртва. Мисля, че щеше да направи живота ми по-лесен.

Зяпнах коленете ѝ. Думите ѝ ме прободоха и се помъчих да разбера защо. След малко ме осени. Смяташе своята болка за по-важна от моята. Според нея това, че животът на жестоката ѝ майка продължава, беше по-голяма трагедия от смъртта на моята майка. В този момент я намразих. Но също така открих нещо друго важно. Можех да направя както правеше баща ми: да вдигна очи и да срещна погледа ѝ и нищо от това, което си мислех, да не се издаде на лицето ми.

Тази мисъл ме изненада. Огледах я мълчаливо и разбрах, че няма моята способност. Всичко, което чувстваше в момента, бе изписано ясно и отчетливо на лицето ѝ. Може би смяташе, че съм твърде малка, за да мога да разгадая лицето ѝ, или че и да мога, това не е важно. Но не се опитваше да скрие нищо от мен. Беше знаела, че коравосърдечните ѝ думи ще ме наранят. Беше едно нещастно и обидено същество в дома ми и беше раздразнена от това, че са я оставили с мен. И в нещастието си удряше по мен, защото бях там. И защото мислеше, че не мога да отвърна на удара.

Не изпитвах жалост за нея. Беше твърде опасна за мен, за да я съжаля. Подозирах, че в безразсъдното си отчаяние може да прояви жестокост, каквато не бях понасяла от възрастен. Изведнъж се уплаших, че може да унищожи всички ни и да отнеме малкия мир, който двамата с баща ми бяхме намерили. Седеше срещу мен в хубавите си дрехи и с перлените си обици и ме гледаше: толкова малка и, както си мислеше, мръсна и простовата. Разбира се. Мислеше ме за дъщерята на мъжа от простолюдието Том Беджърлок. Не изгубената принцеса от фамилията на Пророка! Просто дъщерята на овдовелия управител на Върбов лес. Но все пак имах дом и баща, който ме обичаше, и спомени за майка, за която бях най-любимото същество на света. За нея всичко това не изглеждаше честно.

— Утихна нещо — подхвърли тя. Беше като отегчена котка, която подбутва мишка, за да се увери, че е съвсем умряла.

— Късно е за мен. Дете съм, сама го каза. Лягам си доста рано повечето вечери. — Прозях ѝ се, без да закривам устата си, и добавих с по-мек тон: — А самосъжалителните приказки за злочестина винаги ме отегчават, от което ми се доспива.

Тя ме зяпна и очите ѝ станаха още по-зелени. Посегна уж да оправи косата си и издърпа една от дългите игли, които я държаха. Стисна я между палеца и показалеца си, сякаш нарочно да привлече вниманието ми към нея. Мислеше ли да ме заплаши? Стана рязко и аз скочих на крака. Обзалагам се, че можех да я надбягам, но да се измъкна покрай нея до вратата щеше да е трудно. Чух в коридора гласове и след миг Ридъл отвори вратата. Баща ми беше зад него.

— Лека нощ! — извиках им весело. Притичах покрай намръщената Шън, прегърнах татко и бързо се отдръпнах. — Толкова дълъг ден беше, и толкова пълен с неочаквани събития. Доста съм уморена. Мисля вече да си лягам.

— Ами… — Баща ми изглеждаше изненадан. — Щом си уморена… Да те заведа ли до стаята?

— Да — каза Ридъл твърдо, преди да съм успяла да отговоря. Шън оправяше косата си; пъхна с усмивка иглата в стегнатите си кичури. — Нали не се чувстваше добре. Трябва да се погрижиш да е завита топло и да има хубав огън в камината.

— Да. Трябва. — Татко се усмихваше и кимаше, все едно беше съвсем нормално да ме заведе да си лягам в такъв час. Обикновено стояхме до късно заедно и често заспивах при камината в кабинета му. Сега помоли гостите да го извинят, обеща да се върне, после ме хвана за ръка и излязохме. Не си издърпах ръката, докато вратата не се затвори след нас. — Какво си намислила? — попита ме той, щом тръгнахме към спалнята ми.

— Нищо. Късно е. Ще си легна. Така правят децата, както ми казаха.

— Лицето на Шън беше зачервено.

— Мисля, че седеше твърде близо до огъня.

— Пчеличке. — Само името ми каза, но в гласа му имаше укор. Замълчах. Не мислех, че го заслужавам. Трябваше ли да му кажа за иглата ѝ? Несъмнено щеше да ме помисли за глупава.

Стигнахме до вратата и сграбчих дръжката преди той да е успял.

— Искам просто да си легна. Ти несъмнено трябва да се върнеш да поприказваш с възрастните.

— Пчеличке! — възкликна той и този път тонът му издаваше, че съм го уязвила, а и малко ядосала. Беше ми все едно. Да ходи да се грижи за бедната жалка Шън! Тя имаше нужда от съчувствието му, не аз. Лицето му се изопна. — Стой тук докато проверя стаята ти.

Послушах го и изчаках до отворената врата. Но щом излезе, бързо се шмугнах вътре и я затворих. Изчаках, без да пускам дръжката, да видя дали ще се опита да влезе и да ми говори.

Не го направи. Така си и знаех. Сложих още една цепеница в огъня. Не ми се спеше.

Смъкнах дрехите си, струпах ги накуп и ги подуших. Не само мръсни, а определено миришеха на мишина, сигурно от шпионските проходи. Помислих си за Пъстрия, патрулиращ вътре за плъхове и мишки. Помислих да изляза от стаята си крадешком и да ида до кабинета на баща ми да видя дали котаракът иска вече да излезе. Но щеше да се наложи отново да се обличам, а ако баща ми ме хванеше, че се мотая по коридорите, щеше да се ядоса. Реших да стана много рано. И двете ми нощници миришеха малко на застояло. Докато мама беше жива, дрехите ми винаги миришеха на кедър и билки, извадени от скрина, или на слънчева светлина и лавандула, ако бяха току-що изпрани. Подозирала бях, че домашният персонал е станал по-немарлив в работата си след смъртта на мама, но тогава за първи път осъзнах колко пряко ме засяга това.

Обвиних баща си. След това обвиних себе си. Как можех изобщо да си представя, че той може да знае за тези неща? Сигурно нямаше представа, че вече от седмици не се бях къпала цяла, нито си бях мила косата. Вярно, зима беше, но майка ми винаги ме беше карала да се къпя цяла в корито поне веднъж седмично, дори и зиме. Зачудих се дали това, че бе наел допълнителни слуги, означава, че нещата ще се върнат както бяха преди. Едва ли. Едва ли щеше да стане, докато някой не хванеше юздите.

Може би Шън щеше да го направи? При тази мисъл се стегнах. Не. Аз. Това беше моето домакинство. Аз бях жената тук, на мястото на сестра ми, в къщата на сестра ми. Предполагах, че слугите, които татко ми винаги надзираваше, си вършеха работата както винаги. Тях ги наглеждаше Ревъл. Но майка ми беше надзиравала домакинския персонал. Ревъл го биваше в правенето на безброй неща, но не мислех, че надзирава ежедневното пране, тупане и чистене. Аз трябваше вече да вляза в тази роля.

Навлякох най-малко вмирисаната си нощница. Погледнах стъпалата си и си измих лицето, ръцете и краката с малкото вода, която беше останала в каната. Разбърках огъня и се пъхнах в леглото. Имаше толкова много неща, за които да мисля, тъй че не смятах, че ще мога да заспя.

Но съм заспала — и изведнъж се събудих, а безцветното момиче стоеше над леглото ми. По бузите ѝ се стичаха рубинени сълзи. Розова кръв бликаше от устните ѝ. Гледаше ме вторачено.

— Посланието — каза тя, изплю кръв с думите и след това се хвърли отгоре ми.

Изпищях и започнах да се боря да се измъкна. Тя дращеше с нокти към мен, но вече се бях смъкнала от леглото и стигнах до вратата за един дъх. Пищях, но от устата ми не излизаше никакъв звук. Резето на вратата заигра, докато опипвах в паника, след това тя се отвори широко и изтичах навън в тъмния коридор. Босите ми стъпала заплющяха по пода и накъсаните ми писъци вече се чуваха. А ако вратата на спалнята на баща ми беше залостена? А ако той не се окажеше там, а долу в кабинета си, или някъде другаде в къщата?

— Та-та-та-те — чух се, че запелтечих, но не можех да придам повече сила на гласа си. Вратата му се отвори при допира ми и за мое изумление той вече беше на крака и с нож в ръката. Беше бос и ризата му беше развързана, сякаш тъкмо се беше готвил да си ляга. Сграбчи ме и ме вдигна с лявата си ръка, изви тялото ми така, че да съм почти зад него, а ножът му се изпъна застрашително към зейналата врата. Заговори, без да отмества очи от нея.

— Ранена ли си? Какво става, къде?

— В стаята ми. Момичето… — Зъбите ми тракаха от такъв ужас, че едва ли говорех ясно. Той все пак като че ли разбра. Пусна ме леко на пода и се задвижи.

— Зад мен. Плътно зад мен, Пчеличке.

Не погледна назад, за да види дали съм се подчинила. Тръгна бежешком, с нож в ръката, и трябваше да затичам след него, връщайки се на последното място на света, където исках да съм. Без нож в ръката ми. Ако преживеех тази нощ, това никога повече нямаше да се случи. Щях да си открадна нож от кухнята и да го държа под възглавницата си. Щях.

Стигнахме до стаята ми и той ми махна ядосано да се отдръпна от вратата. Беше озъбен и очите му бяха тъмни и подивели. Бащата вълк беше в тях и яростта му беше убийствена ярост от това, че нещо е дръзнало да застраши кутрето му. Спря на прага и се загледа в стаята, осветена само от гаснещия огън в камината. Ноздрите му бяха разширени. След това стана много спокоен. Тръгна към проснатата на леглото ми млада жена толкова бавно, че сякаш само малка частица от него се движеше всеки отделен миг. Хвърли поглед назад към мен.

— Ти се защити? Уби ли я?

Поклатих глава. Гърлото ми все още беше пресъхнало от ужас, но успях да кажа:

— Избягах.

Кимна късо.

— Добре.

Приближи се до леглото и се взря в нея.

Изведнъж се вцепени и вдигна ножа в готовност — и чух влажния ѝ шепот:

— Посланието. Трябва да чуеш посланието. Преди да умра.

Лицето му се промени.

— Пчеличке. Донеси вода.

Имаше съвсем малко останала в каната ми. Отидох в стаята, където я бях оставила, и намерих подноса с непипнатата храна. В един чайник имаше вода за чай, вече изстинала. Донесох я на татко ми.

— Пийни малко — подкани я той и вдигна чашата до устните ѝ. Тя отвори уста, но май не можа да глътне поетото. Потече ѝ от устата по брадичката и отми розовото още повече. — Къде отиде? — попита я баща ми. — Не можахме да те намерим.

Очите ѝ се отвориха на тънки цепки. Клепачите ѝ изглеждаха сухи и вкоравени.

— Бях… там. В леглото. О. — Изведнъж ми се стори още по-тъжна. — О. Наметалото. От наметалото е. Беше ми студено и дръпнах наметалото върху мен. То ме заличи.

Бях се доближила плахо до леглото. Не мисля, че ме забелязваше. Може би вече беше сляпа. Двамата с баща ми се спогледахме скептично. Тя махна вяло с ръка. Напомни ми за тънък върбов лист, раздвижен от вятъра.

— Отнема цветовете и сенките. Не го губете… много е старо. — Гърдите ѝ се издигнаха бавно и се смъкнаха. Беше толкова неподвижна, че я помислих за мъртва. След това извика, сякаш наранена от думите: — Посланието.

— Тук съм. Слушам. — Баща ми хвана тънката ѝ ръка. — Топло — промълви той. — Много топло.

— Толкова е трудно да мисля… Да се съсредоточа… Той го направи… Схема. По-лесно за запомняне. Не е безопасно да се запише.

— Разбирам.

Тя вдиша рязко, а когато издиша, по устните ѝ избиха малки розови мехурчета. Не исках да ги гледам, но не можех да извърна поглед.

— По четири неща ще разбереш, че съм истинска негова пратеничка и ще ми повярваш. От скиптъра с Мишльо — или беше Плъхчо? Името на майка ти никога не ти е казвано. Ти служи на мъж зад стена. Той взе отпечатък на пръстите си от китката ти. — Помълча задъхана. Ние чакахме. Видях как преглътна и извърна лицето си към баща ми. — Доволен ли си? — попита го тихо. — Че съм истинска пратеничка?

Бях права. Не можеше да види лицето ми.

Той трепна като убоден с игла.

— Да, да, разбира се. Вярвам ти. Гладна ли си? Смяташ ли, че можеш да пийнеш малко топло мляко и да хапнеш нещо? — Затвори очи за миг и стана много спокоен. — Изобщо нямаше да те пренебрегнем, ако знаехме, че все още си тук. Когато не можахме да те намерим, помислихме, че си се почувствала достатъчно добре да пътуваш и си ни напуснала.

Премълча, че се бяхме чудили дали не се крие някъде в къщата с намерението да ни убие.

Гърдите ѝ свиреха при всяко поемане на дъх.

— Не. Не храна. Твърде е късно за храна. — Помъчи се да се изкашля и бликналата на устните ѝ кръв стана по-червена. — Няма време да мислиш за мен. Посланието.

— Все още мога да пратя за лечител.

— Посланието — настоя тя. — Посланието и после можеш да правиш каквото поискаш.

— Добре. Посланието — предаде се баща ми. — Слушам. Давай!

Тя се задави, а след това от устната ѝ и надолу по брадичката се хлъзна розово. Баща ми го избърса с крайчеца на одеялото ми. Реших, че тази нощ ще спя в неговото легло. Когато можа, тя вдиша дълбоко и каза на един дъх:

— Той ти каза. Старите сънни пророчества предсказаха неочаквания син. Онзи, който ме изпрати, някога ги изтълкува, че означават теб. Но сега смята, че може би не е така. Вярва, че би могло да има друг. Син, нетърсен и неочакван. Момче, оставено някъде по пътя. Но се надява, че ти можеш да го намериш. Преди да го намерят ловците. — Закашля се и плисна кръв и слюнка. Затвори очи и известно време просто се мъчеше да диша.

— Шутът има син? — попита баща ми невярващо.

Тя кимна рязко. После поклати глава.

— Негов и все пак не. Полукръвен бял. Но е възможно да изглежда напълно Бял. Като мен. — Дъхът ѝ секна и помислих, че е свършила. После вдиша пак. — Трябва да го потърсиш. Когато намериш неочаквания син, трябва да го опазиш. Не казвай на никого, че е при теб. Не говори за търсенето си на никого. Само така можеш да го опазиш.

— Ще го намеря — обеща баща ми. Тя се усмихна вяло, зъбите ѝ бяха порозовели. — Сега ще пратя за лечител — каза баща ми, но тя поклати глава едва-едва.

— Не. Има още. Вода…

Той вдигна чашата към устата ѝ. Тя не отпи, а смукна от водата в устата си и я остави да потече по брадичката ѝ. Той отново избърса лицето ѝ.

— Ще дойдат ловци. Може би ще се държат приятелски. Или ще са предрешени. Да те накарат да повярваш, че са приятели. — Говореше не пресекулки. — Не доверявай на никого неочаквания син. Дори ако кажат, че са дошли за него, да го отведат където му е мястото. Чакай за оня, който ме изпрати. Той ще дойде за него, ако може. Така каза, когато ме прати. Толкова отдавна… защо не стигна тук преди мен? Боя се… Не. Трябва да вярвам, че все още е на път. Спаси се, но те ще го гонят. Когато може, ще дойде. Но бавно. Трябва да ги избегне. Това ще му отнеме време. Но той ще дойде тук. Дотогава трябва да намериш него и да го опазиш. — Не бях сигурна дали вярва на думите си.

— Къде да търся? — попита баща ми нетърпеливо.

Тя поклати глава.

— Не знам. И да знаеше, той не ми даде никакви податки. За да не мога да го издам, ако ме пленят и измъчват. — Завъртя глава на възглавницата и слепите ѝ очи го затърсиха. — Ще го намериш ли?

Той стисна лекичко ръката ѝ.

— Ще намеря сина му и ще го пазя докато той дойде тук. — Зачудих се дали я лъже, за да се почувства по-добре.

Очите ѝ се затвориха, виждаше се само бледа тъничка ивичка.

— Да. Толкова ценен. Ще го искат ужасно много. Достатъчно, за да убият. Ако го… — Челото ѝ се набръчка. — Както се отнесоха с мен. Инструмент. Никакъв избор. — Клепачите ѝ изпърхаха и странните ѝ безцветни очи сякаш срещнаха погледа му. — Родила съм три деца. Не съм видяла, нито държала нито едно. Те ги взимат. Както взеха мен.

— Не разбирам — каза баща ми, но при отчаяния ѝ поглед се поправи: — Разбирам достатъчно. Ще го намеря и ще го пазя. Обещавам. Сега ще те устроим удобно, че да си отпочинеш.

— Изгорете тялото ми — каза тя настойчиво.

— Ако се стигне до това, ще го направя. Но засега…

— Ще се стигне до това. Моят спътник прегледа раните. Казах ти. Каквото влезе, няма да излезе.

— Отрова?

Тя поклати глава.

— Яйца. Вече са излюпени. Изяждат ме. — Потръпна и закашля отново. — Съжалявам. Изгори постелята. С мен. — Очите ѝ се отвориха и празният ѝ поглед се зарея из стаята. — Трябва да ме сложите навън. Хапят и се заравят. И снасят яйца. — Изкашля розово. — Наказание за предател. — Примига и капки червено се процедиха от ъгълчетата на очите ѝ. — Измяната е непростима. Затова се наказва с невъзвратима смърт. Бавна. Отнема седмици. — Потръпна и се загърчи. Вдигна очи към баща ми. — Болката се усилва. Отново. Не мога да виждам. Те ядат очите ми. Кървави ли са?

Чух как баща ми преглътна. Смъкна се до леглото, докато лицето му се изравни с това на момичето. На лицето му се бе изписало спокойствие. Не можех да разбера дали чувства нещо. Попита кротко:

— Е, свърши ли? Това ли беше цялото послание?

Тя кимна. Завъртя глава, за да намери погледа на баща ми, но знаех, че не може да го види. Кръв на рубинени капки бе полепнала по клепачите ѝ.

— Свърших. Да.

Татко ми се изправи рязко. Обърна се, сякаш се канеше да избяга от стаята. Вместо това вдигна празната кана. Заговори заповедно.

— Пчеличке. Трябва ми студена прясна вода. И донеси чаша оцет. И… — Замълча, за да помисли. — Иди до оранжерията на Търпение. Донеси ми две двойни шепи от ментата, която расте най-близо до момичето с меча. Върви.

Взех каната и една свещ на свещник и тръгнах. Тъмнината правеше коридорите по-дълги. В кухнята дебнеха сенки. Оцетът беше в една голяма делва и не можех да стигна до чашите, за да го занеса. Наложи се да избутам пейка и да се покатеря. Оставих тежката кана с вода и оцета и се запътих през спящата къща към оранжерията на Търпение. Намерих ментата и закъсах растенията безразсъдно, докато не напълних сгъвката на нощницата си с ароматните листа. После изтичах обратно до кухнята, хванала свещника в едната си ръка и вдигнатата нощница с другата. В кухнята вързах ментата в чиста кърпа и захапах възела. Оставих свещта, стиснах тежката кана в едната ръка и чашата с оцета в другата. Закрачих колкото може по-бързо, като се мъчех да не мисля за личинки, които ме ядат отвътре. Когато стигнах до вратата на стаята си и оставих всичко долу, за да я отворя, бях останала без дъх. Имах чувството, че съм тичала цяла нощ.

Ужасна гледка изникна пред очите ми. Пухената ми постеля беше на пода. Баща ми бе коленичил до нея. Беше си обул ботушите и тежкото му наметало бе на пода до него, тъй че трябваше да се е върнал до стаята си. Беше накъсал на ивици една от завивките ми и с тях връзваше вързопа, който правеше. Лицето му бе посивяло, когато го вдигна към мен.

— Тя умря — каза ми. — Изнасям я навън, за да я изгоря. — Не спираше да стяга тежкия вързоп. Пухената ми постеля придобиваше формата на огромен пашкул. Вътре имаше едно мъртво момиче. Той извърна очи от мен и добави: — Съблечи се до голо, тук. После иди в стаята ми. Можеш да намериш някоя от ризите ми и да спиш в нея. Нощницата си остави тук. Ще изгоря и нея.

Зяпнах го. Оставих долу каната и оцета. Пуснах вързопа с ментата и тя се разпиля на пода. Каквото и лекарство да се беше канил да прави татко, вече бе много късно. Тя беше мъртва. Мъртва като майка ми. Той пъхна още една ивица от одеялото под вързопа, събра двата края и ги стегна здраво на възел.

Гласът ми излезе много тънък:

— Няма да ходя гола по коридорите. И не можеш да направиш всичко това сам. Да доведа ли Ридъл да ти помогне?

— Не. — Клекна отново. — Пчеличке. Ела тук. — Отидох при него. Мислех, че ще ме прегърне и ще ми каже, че всичко ще е наред. Но той ме накара да наведа глава и огледа грижливо остриганата ми коса. После стана, отиде до раклата ми с дрехи и я отвори. Извади вълнения ми халат от миналата година. — Съжалявам — каза ми, щом се върна при мен. — Но трябва да те опазя. — Хвана пеша на нощницата ми и я смъкна от мен. След това ме прегледа от глава до пети, под мишниците и отзад, и между пръстите на краката. Лицата и на двама ни бяха много зачервени, преди да приключи. После ми даде вълнения халат, взе нощницата ми и я напъха във вързопа. — Обуй си ботушите и се вземи зимното наметало — каза ми. — Ще трябва да ми помогнеш. И никой никога не бива да научи какво правим тази нощ. Никой не бива да узнае какво послание ни донесе тя. Или дори че сме я намерили отново. Ако други хора научат, онова дете ще е в голяма опасност. Момчето, за което каза тя. Разбираш ли?

Кимнах. В онзи момент майка ми ми липсваше повече от всякога.