Убиецът на Шута

28. Купени неща

Колко често човек знае, без никакво съмнение, че е постъпил добре? Не мисля, че се случва често в живота на когото и да е, а още по-рядко е ставало, докато е бил дете. Откакто бях станал родител, се бях съмнявал във всяко свое решение за всяко дете, за което бях отговорен, от Копривка до Хеп, и дори Предан. Със сигурност с Пчеличка като че ли залитах от едно пагубно действие към друго. Изобщо не бях искал да види тази моя страна, която бе видяла, докато убивах кучето. Измих кръвта от лицето и ръцете си с ледения сняг, но не можех да изчистя дълбокия срам, който изпитвах, докато вървяхме към кръчмата. А после детето ми вдигна очи към мен и ми благодари. Не само заяви, че разбира, но и се опита да заглади разрива ми с Ридъл. Думите ѝ не ме освободиха от чувството за вина; Ридъл беше прав. Напълно бях изключил, че мога да я изложа на опасност, когато ме заляха вълните на кучешката агония. Пълната вяра на старата кучка, че като направи точно каквото заповяда господарят ѝ най-сетне ще го задоволи, беше твърде голяма жестокост, за да я понеса. Трябваше ли да го понеса, за да защитя Пчеличка?

Тя явно не смяташе така. Следващия път ще съм по-разумен, обещах си. Помъчих се да измисля как другояче бих могъл да постъпя и не намерих отговори. Но този път поне дъщеря ми като че ли не беше пострадала от моето безразсъдство.

Храната беше добра, краткият ми сблъсък с Ридъл като че ли се беше уталожил и дъщеря ми искаше да е точно там, където беше. Зад нас вратата на гостилницата се отваряше и затваряше редовно като мях, който бълваше вътре гладни хора. Изведнъж двама от тях се оказаха Шън и Фицбдителен. Младежът носеше цял куп пакети. Спря и ги остави внимателно на пода до масата ни, след което двамата безцеремонно се настаниха при нас в двата края на пейката.

— Харесах едни зелени чорапи, които наистина трябва да имам за Зимния празник. Ще празнуваме във Върбов лес, нали? Разбира се, че трябва да празнуваме и ще има танци! Има много менестрели в градчето и съм сигурна, че можете да наемете няколко да дойдат във Върбов лес. Но първо, преди да ги намерим, трябва да ида да купя чорапите. Сигурна съм, че ще ми заемете парите, лорд Сенч ще е доволен от това! — заяви на един дъх Шън.

Преди дори да съм успял да извърна глава към нея, от другия край Фицбдителен добави:

— А аз намерих восъчни таблички при един търговец, който специализира в най-новите неща! Има ги на двойки с панти, тъй че ученикът може да ги затвори и да си защити работата. Много умна идея! Той няма много такива, но всяка, която можем да купим, ще помогне на учениците ми.

Погледнах настойчивия си писар с ужас. Духът и увереността му бързо се бяха съживили. Радвах се, че вече не е плах в присъствието ми, но бях и малко обезпокоен, че като че ли става също толкова алчен за ненужни дрънкулки като Шън. Спомних си най-ранните си усилия в писането. Хартията се смяташе за твърде ценна за по-млади ученици. С мокър пръст бях писал букви по каменните плочи на голямата зала. Понякога използвахме изгорели пръчки. Помнех мастило, направено от сажди. Не споменах това. Знаех, че мнозина се удивляваха колко изостанал беше Бъкип и всъщност всичките Шест херцогства през онези години. Военната изолация и няколкото крале, които бяха постановили да бъдем откъснати от чуждите порядки, ни бяха държали привързани към по-стари традиции. Кетрикен беше кралицата, която първа ни запозна със своите планински порядки в правенето на разни неща, а след това ни окуражаваше не само да внасяме стоки от далечни земи, но и с идеите и техниките на чуждоземците. Все още не бях сигурен доколко това е някакво подобрение. Дали учениците на Лант наистина имаха нужда от восъчни таблички с панти, за да учат буквите? Усетих как съпротивата ми се усили. После си спомних как бях чул Ревъл да мърмори неодобрително, че обличам Пчеличка както бяха облечени децата преди двайсет години. Може би аз бях този, който сега се беше вкопчил неразумно в старите порядки. Беше ли време да отстъпя пред промяната? Време да облека малката си дъщеря в дълги поли, преди да е станала жена?

Погледнах я. Обичах я в малките ѝ кафяви туники и гамаши, свободна да тича и да се търкаля. До мен Пчеличка се въртеше на мястото си с досада. Потиснах въздишката си и върнах ума си към настоящето.

— Първо табличките за учениците, а после ще намина да видя чорапите, които толкова са впечатлили Шън.

Вдигнах хляба си, а Шън забълва порой от аргументи защо трябва първо да видя каквото тя желае: варираха от страх, че търговецът може да затвори, до това, че някой друг може да ги купи, и завършваха със страха ѝ, че може да похарча всичките си пари за таблички и да не ми остане нищо, за да ѝ купя зелените чорапи и каквото още там беше хванало окото ѝ. Чувствах се все едно ме замерват безмилостно с камъчета, защото в същото време говореше Фицбдителен, като твърдеше, че табличките не били всъщност толкова съществени и че, разбира се, трябва първо да се погрижа за нуждите на лейди Шън.

Заявих твърдо:

— Тогава ще го направя. Веднага щом ми се позволи да довърша яденето си.

— Не бих имала нищо против да хапна нещо — съгласи се Шън, доволна, че се е наложила. — Но нямат ли нещо по-хубаво от супа и хляб? Ябълков сладкиш? Пилешко?

Вдигнах ръка да повикам момчето. То дойде и Шън пренебрежително започна да го разпитва какви яденета имат на разположение. Нареди му да каже на готвача да затопли една студена птица, която имали в килера, и да я донесе с ябълков пай. Фицбдителен се задоволи със супа и хляб. Момчето спомена, че скоро от фурната в кухнята щели да излязат малки кексчета с джинджифил. Помолих за шест и момчето тръгна.

— Шест? — възкликна Шън удивена. — Шест?

— Едни ще ядем, други ще вземем. Бяха ми любимите, когато бях момче. Мисля, че и на Пчеличка ще ѝ харесат.

Извърнах се да попитам Пчеличка дали иска да опита от любимите ми сладкиши и видях, че я няма. Вдигнах очи към Ридъл. Той кимна към задната страна на гостилницата — тоалетната беше натам.

Шън ме дръпна за ръкава.

— Забравих да помоля за подправки в сайдера ми!

Вдигнах ръка да повикам момчето да се върне. То обаче притича към друга маса, където го посрещнаха с груби подвиквания шестима чакащи да ги обслужат мъже. Хилеха се.

— Зает е в момента — извиних го пред Шън.

— Той ме пренебрегва!

— Ще ида до кухнята и ще им кажа да ти подправят сайдера — предложи Фицбдителен.

— Разбира се, че няма да отидеш! — възкликна тя възмутено. — Момчето трябва да се върне тук и да си изпълни задачите. Том Беджърлок! Не можете ли да го накарате да направи каквото е длъжно? Защо ще пренебрегва по-висшите от него, за да носи храна на маса, пълна с прости селяци? Повикайте го да се върне! Веднага!

Поех си дъх. Ридъл се надигна толкова рязко, че едва не обърна пейката.

— Аз ще ида до кухните. Ханът е пълен с хора. Оставете момчето на мира да си върши работата.

Преметна крак през пейката, обърна се и закрачи през пълното с хора помещение на гостилницата както само той можеше — плъзгаше се между струпаните клиенти, но така, че без да обиди никого.

Освен Шън. Тя зяпна след него и стисна устни. Тонът му не бе оставил съмнение какво мисли за нея. Фицбдителен се вторачи след него с отворена уста. После се обърна към Шън и каза вяло:

— Това не е в стила на Ридъл.

— Имаше тежък ден — извиних го. Насочих ледения си коментар към Шън, но тя, изглежда, беше неуязвима за намерението ми да я засрамя. Намръщих се след Ридъл: усещах, че ме укорява също като Шън. Лант беше прав. Не беше в стила му.

Подозирах, че настроението ми се дължи много повече на избухването на Ридъл, отколкото на превземките на Шън заради подправките ѝ. Затворих за миг очи, усетил горчивина в гърлото си. Горката стара кучка. От години строго бях държал Осезанието си под контрол — отказвах да се пресягам, не позволявах на никого да достига до мен. Днес тези прегради бяха паднали и да обърна гръб щеше да е все едно да си затворя очите, че някой бие Пчеличка. Онзи касапин садист не беше надарен с Осезанието; но бях усетил какво се излъчва от старото куче към него. Не бяха болките в разбитото ѝ, състарено тяло, докато подтичваше след колата. Не беше дори агонията, която изпитваше, докато той я сечеше. Бях се научил през годините да се стягам срещу такъв вид кървяща болка от живи същества. Не. Това, което бе пропукало стените ми и ме заля с гняв, беше нещо друго, което тя чувстваше към него. Вярност. Вяра, че той знае кое е най-добре. През всички дни от живота си тя беше била негов инструмент и негово оръжие, прилагано както той пожелае. Животът ѝ беше минал суров, но бе това, за което тя бе родена. За онзи мъж тя беше давила бикове, беше се била с други кучета, беше се хвърляла срещу глигани. Каквото и да ѝ бе заповядвал, тя го беше правила и бе извличала радостта на оръжието, което прави онова, за което е създадено. Когато се беше справяла добре и бе спечелвала за него, бе имало похвала или парче месо. Колкото и редки да бяха онези моменти, бяха най-добрите в живота ѝ и тя бе готова да направи всякаква жертва, за да спечели още един от тях.

Когато я беше насъскал да скочи на бичата глава, го беше направила мигом. А когато ѝ бе отрязал ухото, бе задържала зъбите си стиснати, приемайки по кучешкия си начин, че има причина за болката, която ѝ нанася господарят ѝ.

Не толкова различно от онова, което бях аз, когато ме беше взел Сенч. Бях се превърнал в онова, в което той ме бе отгледал и обучил. Точно както беше станало и с него. Не го обвинявах за това, което бе направил от мен. Ако не ме беше взел за свой чирак, вероятно нямаше да доживея дори до десет години. Беше взел едно копеле, неудобство и вероятно пречка за трона на Пророка, и ме беше направил полезен. Дори съществено полезен.

Така че бях живял и също като кучката бях правил каквото ми се кажеше, и никога не оспорвах, че е за добро. Никога нямаше да забравя първия път, когато напълно осъзнах, че Сенч не е непогрешим. Години наред, когато страдах от главоболия при свързване с Умението или при опит за свързване, той ме беше лекувал с елфова кора. Бях изтърпявал отпадането на духа и необузданата нервна енергия, за да бъде прогонена болката. А той ми беше съчувствал и продължаваше да ме подтиква да се опитвам още по-упорито в развитието на Умението си. Години наред никой от двама ни не знаеше, че самата елфова кора всъщност подкопава способността ми за тази магия. Но когато открих това, не се почувствах нещастен, защото магията ми е ощетена, а изумен, че Сенч е сгрешил.

Започвах да подозирам, че съм паднал в този капан отново. Навиците в мисленето трудно се променят.

От двете ми страни се възцари забележително мълчание. Шън кипеше отвътре, Фицбдителен се разкъсваше на две. Двамата с Ридъл вероятно се познаваха от замък Бъкип и въпреки разликите в позициите им може би го беше смятал за приятел. А сега трябваше да направи избор и да се обяви на страната на дамата или да защити приятеля си. Чудех се дали нуждата да спечели одобрението ми ще натежи. Изчаках мълчаливо, знаейки, че от решението му зависи как ще го оценя.

Той се наведе над масата и погледна покрай мен към лейди Шън.

— Не бива да съдиш момчето прекалено строго — каза ѝ. За миг сърцето ми се стопли към него. След това той развали всичко, като добави: — Седнали сме тук сред хора от простолюдието и той е просто един кръчмарски ратай в едно затънтено градче. Щеше да е чудо, ако беше научен как да разпознае една знатна лейди и да я удостои с приоритета, който заслужава.

Как му беше позволил Сенч да придобие такова високо мнение за себе си? Сенч никога не ме беше унижавал заради незаконния ми произход, какъвто имаше и той, беше ми дал да разбера, че раждането ми от майка от простолюдието означава, че никога няма да мога да получа привилегиите, които може да ми осигури благородническата класа. Зачудих се дали този младеж знае, че майка му е била ловкиня, ценена от кралицата, но без високо положение в двора. Въобразяваше ли си, че е лишен от благородство от много висок порядък? Че е по-висш от простия Том Беджърлок, син на човек от простолюдието?

По-висш от Пчеличка?

И в онзи момент разбрах съвсем ясно, че Фицбдителен е напълно неподходящ да учи дъщеря ми. Как бях могъл изобщо да повярвам обратното? За пореден път се усетих, че клатя глава на собствената си глупост. Фицбдителен се беше провалил като дворцов убиец, тъй че Сенч бе предположил, че ще е по-добър като писар и учител. И аз се бях съгласил с такава изкривена логика. Защо? Вярваше ли някой от двама ни, че ученето на деца може да е по-лесно от убиването им?

Какво ми ставаше, че след толкова много години все още се оказвах готов да приема без въпроси предложенията на Сенч? Вече бях възрастен човек, нали? Но такава беше властта на стария ми наставник над мен. Отдавна бях научил, че и той греши, но все още в непредпазливи моменти винаги приемах по подразбиране, че Сенч знае по-добре от мен. Рядко оспорвах заповедите му и още по-лошо, рядко се опитвах да изтръгна информация, която не е споделил с мен. Е, това щеше да се промени. Щях да узная, без съмнение, истинското потекло на Лант и щях да настоя да науча защо някой иска Шън да бъде убита. И щях да попитам защо, по дяволите, той изобщо си е помислил, че някой от тези двамата може да стане телохранител или учител на детето ми?

Тъй че аз щях да съм двете неща за нея, учител и пазител. Тя вече можеше да чете, а колкото до мен, повечето ми образование идваше или от четене, или от помагането на Сенч в странните му опити. Имало го беше и физическото ми обучение, разбира се, но едва ли имаше нужда да уча Пчеличка как да борави с брадва или меч. Усмихнах се при мисълта с каква страст изпълняваше тя вечерните ни уроци с ножа си. Един бърз урок по боравене с острието бе заменил приказките и песничките за приспиване. Беше бърза; трябваше да ѝ го призная. След като два пъти бе порязала кокалчетата на пръстите ми, бях сменил ножа ѝ с дървено острие. Преди няколко вечери ме беше изненадала, като избегна ножа ми с една хитрина с превъртане, достойна за самия Шут. Щом можех да я науча на танца с ножа, със сигурност можех да я науча на всичко останало, което трябваше да знае. Можех да ѝ осигуря достатъчно образование. А онова, което не знаех, щях да я накарам да го научи от тези, които го знаеха най-добре. Имахме чудесен лечител във Върбово; можеше да надгражда над основите на знанието за билките, което ѝ беше дала Моли. И да, дъщеря ми щеше да се научи да свири на инструмент, и да танцува, и на хилядите други неща, които са оръжията на една жена в този свят. И езици също. Речта на Планинското кралство, определено. И ми хрумна, че няма много неща, които да задържат Пчеличка и мен във Върбов лес. Можехме да прекараме една година в Планините, та тя да научи щедрите им порядки, както и езика им. И същото — за Външните острови. И за всяко от Шестте херцогства. Изведнъж реших, че докато стане на шестнайсет, дъщеря ми трябва да е пътувала до всички тях. Все едно бях вървял по тясна пътека и изведнъж бях осъзнал, че по всяко време мога да я оставя и да тръгна направо по широката земя. Можех да избирам какво и как да учи и междувременно — да я оформя в това, което щеше да стане.

Защото Пчеличка имаше правото на това. Момичетата не трябва да удрят, за да наранят. Но исках ли да я науча на този вид бой от примера на Шън, с потвърждението на Лант?

— … ваша работа е да се оправите, не моя или на Лант. Не ви ли притеснява, че той ме обиди? И Лант? Слушате ли? Холдър Беджърлок!

Щом изрече името ми, се върнах в продължаващия разговор. Но не се обърнах към нея, а към Фицбдителен. Умът ми се вкопчи в един особен къс информация, която ми трябваше.

— Колко восъчни таблички искаш да купиш?

Шън въздъхна раздразнено, че я пренебрегвам. Не ме интересуваше изобщо. Фицбдителен изглеждаше изненадан от обрата на разговора. Започна да увърта и заподозрях, че се бои от бюджетно ограничение.

— Търговецът няма много. Двойните, сигурен съм, може да се споделят съвсем лесно от братя и сестри ученици и…

— Ще купим каквото има. — Леко се отдръпнах от масата. Наблюдавах вратата на хана в очакване Пчеличка да се върне. Изведнъж се притесних за всичките кестени и сладки, които беше изяла. Добре ли беше? — Ще запазя една за Пчеличка; аз ще се заема с образованието ѝ. Смятам, че не си подходящ да я учиш.

Той се вторачи в мен. В погледа му имаше нещо много детинско. Унижение и паника, отчаяние и стъписване се бореха да овладеят лицето му. Нито едно не надделя, тъй че само ме гледаше втренчено. Ако залогът не беше Пчеличка, може би щях да съжаля, че му причинявам това. Лант заговори много внимателно:

— Ако съм ви оскърбил по някакъв начин или съм се провалил в преценката ви, сър, аз…

— Да — прекъснах го. Не изпитвах съжаление или угризение. Той беше ли съжалил Пчеличка, когато я бе укорил и унижил пред другите деца?

Долната му устна потрепери. После лицето му замръзна.

— Щом се приберем, веднага ще си опаковам нещата и ще напусна Върбов лес.

Позьорството му ме отегчи.

— Не. Колкото и да ме дразните и двамата, не мога да позволя това. Все едно колко го желая, трябва да останете във Върбов лес. Разбрах, че никой от двама ви не е подготвен да учи или да защитава детето ми. Как тогава си въобразяваш, че мога да сметна, че си готов да защитиш себе си? Фицбдителен, можеш да продължиш усилието си да учиш другите деца. А аз ще бъда твоят инструктор в боравене с брадвата и с меча, и как да уважаваш всеки човек, който може честно да те погледне в очите. — Още от времето ми щеше да отнеме, но поне можеше накрая да го направи годен да пази себе си. А Шън? Погледнах я, с наскърбеното ѝ царствено достойнство. — Ще помоля иконом Ревъл да се погрижи да бъдеш обучена в онова, което най-вероятно ще ти спечели съпруг. Преценявам, че няма да е танцуване или пеене, а ръководенето на домакинство в рамките на бюджет.

Тя ме изгледа хладно.

— Лорд Сенч ще чуе за това!

— Несъмнено. И то от мен, още преди писмото ти да е стигнало до него.

Тя присви очи като котка.

— Няма да се върна във Върбов лес. Още тази нощ ще взема стая тук в Крайречни дъбове и ще пребивавам тук, сама. А вие ще отговаряте пред лорд Сенч за напускането ми.

Въздъхнах.

— Шън. Идва Зимният празник. Хановете са пълни. И ти ще се върнеш тази вечер в моя дом, където ще се приготвим да го отпразнуваме заради моята дъщеря. Няма да слушам, от който и да е от вас двамата, повече заплахи за напускане. Няма да го направите, защото съм дал думата си на човек, когото уважавам, че ще ви пазя.

Тя буквално беше зяпнала. Затвори уста с щракване и след това каза рязко:

— Беджърлок, как смеете да си въобразявате, че имате някаква власт над мен!? Лорд Сенч ви постави на мое разположение, за мое удобство и защита. Пратете си съобщението както и когато намерите за добре. Ще се погрижа лорд Сенч да ви постави на мястото ви.

И толкова. Кратко и ясно. Въпреки невниманието, с което Сенч бе изтървал името ми, не беше сглобила парчетата. Гледаше ме с гняв все едно очакваше да се смутя, да започна да се извинявам с поклони. Макар да бе незаконородена, беше уверена в превъзходството си над мен. Лант, макар също да беше копеле, беше признат от благороден баща и следователно ѝ беше равен.

Но не и момчето от гостилницата. Нито аз, нито Ридъл. Защото в нейните очи бях толкова низш, колкото и дъщеря ми.

— Шън. Млъкни. — Само това казах. Очите ѝ се присвиха и станаха студени и гневни. Почти ми се дощя да се изсмея, когато реши да упражни властта си:

— Не ти е позволено да ми говориш така? — предупреди ме тя тихо.

Почти бях измислил какво да отговоря, когато Ридъл се върна. Дойде с блюдата им с храна, ловко балансирани в едната ръка, и с халбите им със сайдер в другата. С две тупвания и пищен жест постави всичко на масата пред мен. В очите му имаше блясък, решимостта му да остави събитията от деня зад гърба си и да бъде весел. А след това решителната му усмивка изведнъж се смени с тревожно изражение и с въпроса:

— Къде е Пчеличка?

Прониза ме внезапна тревога. Изправих се.

— Не се е върнала. Много време мина. Ще ида да я потърся.

— Сайдерът ми изобщо не е топъл! — възкликна Шън, докато прекрачвах пейката.