Убиецът на Шута

5. Пристигане

Лудостта на Моли беше още по-трудно поносима поради това, че тя си оставаше прагматична и чувствителна във всички други части от живота си.

Месечните течения на Моли бяха престанали рано по време на брака ни. Тогава ми беше казала, че никога повече не би могла да зачене. Бях се опитал да утеша и нея, и себе си, като изтъкнах, че имаме обща дъщеря, макар за жалост да съм пропуснал детството ѝ. Глупаво беше да искаме повече от онова, с което бяхме вече дарени. Казах ѝ, че приемам, че няма да имаме друго дете, и искрено мислех, че тя също го е приела. Имахме пълноценен и удобен живот. Трудностите, които бяха усложнявали ранния ѝ живот, бяха нещо от миналото, а аз се бях отделил от политиката и интригите на двора в замък Бъкип. Най-сетне имахме достатъчно време един за друг. Можехме да каним странстващи менестрели, да си позволим каквото пожелаем и да празнуваме отминаващите празници толкова разкошно, колкото си поискаме. Излизахме да яздим заедно, да оглеждаме стадата овце, разцъфналите овощни градини, ливадите и лозята. Връщахме се, когато се уморим, вечеряхме каквото ни се прище и спяхме до късно, когато си поискаме.

Домашният ни иконом Ревъл беше станал толкова компетентен, че ме правеше почти ненужен. Ридъл го беше избрал добре, въпреки че той така и не се беше превърнал във войника при вратата, както Ридъл се беше надявал. Икономът се срещаше веднъж седмично с Моли да поговорят за храни и припаси и ме тормозеше толкова често, колкото дръзнеше, със списъци на неща, които смяташе, че трябва да се ремонтират или преработят, или, кълна се в Еда, променят просто защото той обожаваше промените. Изслушвах го, отпусках средствата и оставях работата в общо взето способните му ръце. Имението носеше достатъчно доход, за да не се притеснявам. Все пак следях сметките грижливо и заделях колкото можех за бъдещите нужди на Копривка. Няколко пъти тя ме укори, че харча от личните си средства за ремонти, които имението е могло да плати. Но Короната ми беше отпуснала щедър дял в замяна на годините ми в служба на принц Предан. Наистина, имахме много, че и отгоре. Бях повярвал, че сме в тихото пристанище на дните си, време на мир и за двама ни. Падането на Моли на онзи Зимен празник ме беше разтревожило, но бях отказал да приема, че е предвестник на онова, което предстоеше.

В годината след като Търпение умря Моли стана по-умислена. Често изглеждаше унесена и разсеяна. Два пъти имаше пристъпи на замайване, а веднъж прекара три дни на легло. Отслабна и движенията ѝ се забавиха. Когато и последните ѝ синове решиха, че е време да тръгнат по своите пътища, тя ги отпрати с усмивка за тях и кротки сълзи с мен вечерта.

— Щастлива съм за тях. Това е тяхното време за начало. Но за мене е край, и то труден.

Започна да прекарва повече време в кротки занимания, беше много деликатна с мен и показваше повече от нежната си страна, отколкото в предишни години.

Следващата година се посъвзе. Когато дойде пролетта, почисти кошерите, които беше занемарила, и дори излезе навън и хвана нов рояк. Порасналите ѝ деца идваха и си отиваха, винаги пълни с новини за дейния си живот, водеха внуците ѝ на гости. Радваха се да видят, че майка им си е възвърнала донякъде старата си енергия и дух. Страстта ѝ се върна, за моя радост. Беше добра година и за двама ни. Осмелих се да се надявам, че каквото и да е причинило припадъците, е отминало. Сближихме се, както две дървета, засадени раздалечени едно от друго, след време откриват, че клоните им се достигат и сплитат. Не че децата ѝ бяха толкова преграда между нас, колкото че тя винаги бе отделяла повече мисъл и време за тях. Безсрамно ще призная, че се радвах да се превърна в центъра на нейния свят и правех всичко, което можех, за да ѝ покажа по всякакъв начин, че тя винаги е държала това място в моя живот.

Наскоро беше започнала отново да наедрява. Апетитът ѝ изглеждаше неутолим и докато коремът ѝ се закръгляше, малко я заяждах. Престанах в деня, в който тя ме изгледа и каза, почти с тъга:

— Не мога да бъда вечно млада, както изглежда си ти, любими. Ще остарявам и ще ставам по-дебела, сигурно и по-бавна. Годините ми да бъда момиче отдавна си отидоха, както и годините ми за раждане. Ставам стара жена, Фиц. Само се надявам тялото ми да се предаде преди ума ми. Никакво желание нямам да се задържам след мига, в който няма да помня кой си ти и коя съм аз.

Тъй че, когато ми обяви за своята „бременност“, започнах да се опасявам, че най-лошите нейни и мои страхове се сбъдват. Коремът ѝ натежа. Гърбът я болеше и ходеше по-бавно. Мислите ѝ се отдалечиха от ежедневния ни живот, занемаряваше работите, които преди ѝ носеха радост, и често я заварвах зареяла поглед в далечината, объркана и в същото време умислена.

След като бяха минали няколко седмици и тя настоятелно продължаваше да вярва, че е бременна, отново се опитах да я вразумя. Бяхме си легнали и тя бе в прегръдката ми. И пак говореше за бъдещото ни дете.

— Моли. Как е възможно това? Ти самата ми каза, че…

В изблик на стария си буен нрав тя вдигна ръка и ми запуши устата.

— Знам какво казах. А сега знам нещо друго. Фиц, нося твое дете. Знам колко странно трябва да изглежда за теб, защото самата аз го намирам за повече от странно. Но го подозирах от месеци и си мълчах, защото не исках да ме мислиш за луда. Но е истина. Усетих бебето да се движи в мен. Имам много деца и няма как да сбъркам. Ще имам бебе.

— Моли… — отроних.

Още я държах в прегръдката си, но се чудех дали тя наистина е с мен. Не можех да измисля какво повече да ѝ кажа. Какъвто съм страхливец, не ѝ възразих. Но тя долови съмнението ми. Усетих как се вцепени в ръцете ми и си помислих, че ще се отдръпне от мен.

Но след това усетих как гневът ѝ заглъхна. Тя издиша дълбокия дъх, който бе поела, за да ме упрекне, отпусна глава на рамото ми и заговори:

— Мислиш, че съм луда, и предполагам, че не мога да те обвиня. От години си мислех, че съм пресъхнала черупка, че никога повече няма да родя. Правех всичко от себе си, за да го приема. Но не съм. Това е бебето, за което сме се надявали, нашето бебе, твое и мое, за да си го отгледаме заедно. И всъщност не ме интересува как се е случило, нито дали ти мислиш, че съм луда. Защото много скоро, когато детето се роди, ще разбереш, че съм права. Дотогава може да ме мислиш за луда колкото си щеш, но аз смятам да бъда щастлива.

Отпусна се в ръцете ми и видях в тъмното как ми се усмихна. Постарах се да се усмихна в отговор. Тя заговори тихо:

— Винаги си бил страшно упорит — винаги уверен, че знаеш какво става по-добре от всеки друг. И може би един-два пъти това е било вярно. Но това, за което говоря сега, е женско знание. И в това знам много повече от теб.

Опитах за последен път:

— Когато искаш нещо толкова силно и толкова дълго, а после идва момент, в който се изправяш пред факта, че не можеш да го имаш, понякога…

— Понякога не можеш да повярваш, когато се случи. Понякога те е страх да го повярваш. Разбирам съмненията ти.

Усмихна се в тъмното, доволна, че е обърнала собствените ми думи срещу мен.

— Понякога искането на нещо, което не можеш да имаш, може да те побърка — казах хрипливо, защото се почувствах изкусен да изрека ужасните думи на глас.

Тя въздъхна, но беше с усмивка.

— В такъв случай това, че те обичам, би трябвало да ме е побъркало отдавна. Но не е. Тъй че можеш да си упорит колкото си искаш. Може дори да ме смяташ за луда. Но това е истината. Ще имам твое бебе, Фиц. Преди да свърши зимата в тази къща ще има бебе. Тъй че утре ще е най-добре да накараш слугите да свалят люлката от тавана. Искам да подредя стаята му преди да съм натежала прекалено.

И тъй, Моли остана в моя дом и в леглото ми, и при все това ме напусна, поела на път, по който не можех да я последвам.

Още на другия ден тя обяви състоянието си на няколко от слугините. Разпореди се стаята на Врабеца да се преобразува в детска и всекидневна за нея и въображаемото ѝ дете. Не ѝ възразих, но видях лицата на жените, докато излизаха от стаята. По-късно видях две от тях да си бъбрят. Когато вдигнаха глави и ме видяха, разговорът им замря и ми пожелаха искрено добър ден, като отбягваха да ме погледнат в очите.

Моли преследваше илюзията си с енергия, за която мислех, че отдавна е изгубила. Шиеше нощнички и малки бонета. Надзираваше почистването на стаята на Врабеца. Коминът бе почистен и изметен и тя поръча нови завеси за прозорците. Настоя да предам с Умението новината на Копривка и аз я помолих да дойде да прекара мрачните месеци на зимата с нас, за да ни помогне да посрещнем детето си.

Така че Копривка дойде, макар и да се бяхме съгласили по време на обсъжданията си с Умение, че Моли се самозаблуждава. Отпразнува Зимния празник с нас и остана, докато снегът започна да се сляга и да се показват голи пътеки. Никакво бебе не се роди. Помислих си тогава, че Моли ще се принуди да признае заблудата си, но тя упорито настоя, че просто малко се е заблудила от колко време е бременна.

Дойде пролет и всичко разцъфтя. През вечерите, които прекарвахме заедно, тя понякога оставяше плетивото си и възкликваше:

— Ето! Ето го, мърда, ела да пипнеш! — Но всеки път, когато послушно слагах длан на корема ѝ, не усещах нищо. — Спря — настояваше тя и аз кимвах. Какво друго можех да направя?

— Ще се роди през лятото — уверяваше тя и двама ни, и дрешките, които вече плетеше, бяха леки, вместо топлите вълнени. Докато горещите летни дни се точеха с цвърченето на щурци, дрешките в скрина, който бе определила за въображаемото си дете, се трупаха на пластове.

Есента се проточи в пищно великолепие. Върбов лес е също толкова чудесно място през есента, колкото и през другите сезони, с кафеникави пръски елша и златни брезови листа, като монети, и тънки жълти върбови листа на къдрици, които се сипеха, за да ги отмете вятърът и да ги натрупа в дълбоките дерета в краищата на грижливо окосените ливади. Вече не излизахме заедно на езда, защото Моли настояваше, че може да загуби детето, ако се друса на седлото, но ходехме на разходки. Събирах с нея ядки хикория и слушах плановете ѝ да премести паравани в детската, за да заслони около люлката. Докато дните отминаваха, едва точещата се в долината река се напълни и забърза от дъждовете. Заваля сняг и Моли оплете по-топли неща за илюзорното ни бебе, вече сигурна, че ще е зимно дете и че ще му трябват меки одеялца и вълнени чорапки и шапки. И също както ледът покри и скри реката, така и аз се стараех да скрия от нея нарастващото отчаяние, което изпитвах.

Но съм сигурен, че тя го знаеше.

Имаше кураж. Срещу течението на съмнение, което всички други тласкаха към нея, тя плуваше. Беше наясно какво си приказват слугите. Мислеха я за изкуфяла или луда и се чудеха, че толкова разумна жена, каквато беше преди, може толкова глуповато да подрежда стая за едно въображаемо дете. Тя се държеше с достойнство и сдържаност и с това ги принуждаваше да се отнасят към нея с уважение. Но тя също се отдръпна от тях. Някога беше общувала с местните дребни благородници. Сега не организираше никакви вечери и изобщо не ходеше на пазара на кръстовището. Не молеше никого да плете или шие за бебето ѝ.

Въображаемото ѝ дете я поглъщаше. Нямаше много време за мен, нито за другите неща, които я интересуваха преди. Прекарваше вечерите си, а понякога и нощите, в своята детска-всекидневна. Липсваше ми в леглото, но не настоявах да изкачва стълбите и да дойде при мен. Понякога, вечер, слизах при нея в уютната ѝ стая, понесъл поредния превод, над който работех. Тя винаги ме приемаше радушно. Тавия ни носеше поднос с чаши и билки, слагаше чайника да кипне и ни оставяше сами. Моли обикновено седеше в тапициран стол, отеклите ѝ стъпала бяха отпуснати на възглавнички. Имах масичка в ъгъла за работата си, а ръцете на Моли бяха заети с плетене на дрешки или дантела. Понякога чувах как потракването на иглите за плетене спира. Тогава вдигах глава и я виждах зяпнала в огъня, с ръцете ѝ на корема и с тъжно, умислено лице. В такива моменти закопнявах с цялото си сърце самозаблудата ѝ да се окаже истина. Въпреки възрастта ни смятах, че бихме могли да се оправим с едно бебе. Дори веднъж я попитах какво мисли да си вземем някое намерениче. Тя въздъхна тихо и каза:

— Имай търпение, Фиц. Детето ти расте в мен.

Никога повече не споменах за това. Казах си, че измислицата ѝ носи щастие. И наистина, какво толкова вредеше? Оставих я.

Посред лято същата година получих вест, че крал Ейод от Планините е умрял. Не беше неочаквано, но създаде деликатна ситуация. Кетрикен, бившата кралица на Шестте херцогства, беше наследничка на Ейод, а синът ѝ крал Предан — по ред след нея. Някои в Планините щяха да се надяват, че тя ще се върне при тях, за да царува там, въпреки че често и ясно бе заявявала, че очаква синът ѝ Предан да постави Планините под своя власт като един вид седмо херцогство в монархията ни. Смъртта на Ейод бележеше преход, който Шестте херцогства трябваше да обмислят сериозно. Кетрикен щеше, разбира се, да отпътува дотам, но също и крал Предан и кралица Елиания, и принцовете Благоденствие и Почтен, Майсторката на Умението Копривка и няколко от котерията, лорд Сенч, лорд Любезен… списъкът на тези, които трябваше да присъстват, изглеждаше безкраен и много дребни благородници се прикрепяха към свитата като начин да се подмажат. И моето име беше добавено към него. Трябваше да отида като холдър Беджърлок, младши офицер в армията на Кетрикен. Сенч настоя, Кетрикен помоли, Предан едва ли не ми заповяда, а Копривка помоли настойчиво. Стегнах си багажа и си избрах кон.

През изтеклата година манията на Моли ме беше принизила до уморено приемане. Не бях изненадан, когато тя отказа да ме придружи, защото чувствала, че „вече е много близо“. Отчасти не исках да я оставя, след като умът ѝ беше толкова разстроен, а отчасти копнеех за отдих от задължението да угаждам на заблудата ѝ. Привиках Ревъл и го помолих да обръща специално внимание на исканията ѝ, докато ме няма. Той изглеждаше почти обиден от това, че съм сметнал такава заповед за нужна.

— Както винаги, сър — каза ми и добави лекия си скован поклон, който означаваше „идиот такъв“.

Така че я оставих и напуснах Върбов лес сам, а после кротко се влях в процесията благородници от Шестте херцогства, поели на север към Планините за погребалните ритуали. Беше повече от странно да преживея едно пътуване, което бях направил някога, докато все още нямах и двайсет, и бях пътувал до Планинското кралство, за да поискам Кетрикен за съпруга на бъдещия крал Искрен. Във второто си пътуване до Планините бях избягвал пътищата и бях преминал през страната с моя вълк.

Знаех, че Бък се е променил. Сега видях, че промените са станали из целите Шест херцогства. Пътищата бяха по-широки, отколкото ги помнех, а земите — по-заселени. Там, където някога имаше пасища, сега имаше ниви. Покрай пътя се простираха градчета, тъй че понякога сякаш едно едва свършваше, преди следващото да започне. Повече ханове и селища имаше по пътя, въпреки че понякога големината на групата ни надвишаваше възможностите за подслоняване. Дивите земи се опитомяваха, подложени на оран или оградени за пасища. Чудех се къде ли ловуват вълците сега.

Като един от гвардейците на Кетрикен, облечен в бялото и пурпурното ѝ, яздех близо до кралската свита. Кетрикен никога не беше държала на формалностите и молбата ѝ да яздя до стремето ѝ беше просто приета от онези, които я познаваха. Говорехме тихо и подрънкването на конските сбруи и разговорите на другите пътници ни предлагаха странно усамотение. Разказах ѝ истории за първото си пътуване до Планините. Тя говореше за детството си и за Ейод, не като крал, но като за неин любящ баща. Не казах нищо на Кетрикен за разстройството на Моли. Скръбта за смъртта на баща ѝ беше предостатъчна.

Положението ми като член на гвардията ѝ означаваше, че се настанявах в същите ханове, където отсядаше тя. Често това означаваше, че Копривка също е там и че понякога можехме да си намерим тихо място и време за разговор. Хубаво беше да я виждам, и облекчение да обсъдя откровено с нея колко упорита се е оказала илюзията на майка ѝ. Когато към нас се присъедини Стабилен, не бяхме толкова открити, но изборът за сдържаност беше на Копривка. Не можех да реша дали смята, че по-малкият ѝ брат е твърде млад за такива новини, или че това е най-вече женски проблем. Бърич беше дал добро име на сина си. От всичките му момчета Стабилен носеше най-много от чертите на Бърич и здравото му телосложение и също така споделяше неговата целеустременост и непоклатими качества на доблест и чувство за дълг. Когато той беше с нас, все едно баща му седеше на масата. Забелязах с какво доверие разчита Копривка на силата на брат си — и не само за Умението. Радвах се, че е толкова често до нея, и все пак това ме натъжаваше. Искаше ми се да беше мой син, макар и да се радвах, че баща му живее в него. Мисля, че той усещаше какво изпитвам. Беше почтителен към мен, но все пак имаше моменти, когато черните му очи се впиваха в моите все едно, че можеше да види душата ми. В такива моменти Бърич ми липсваше ужасно.

В Планините ни посрещнаха топло. Светлите здания на Джаампе, столицата на Планините, все още ми напомняха за чашки на цветове. По-старите сгради си бяха както ги помнех, слети с дърветата, сред които бяха построени. Но дори и в Планините беше настъпила промяна и предградията на столицата приличаха повече на градчетата във Фароу и Тилт, здания от камък и дърво. Това ме натъжи, защото усещах, че промяната не е добра, сякаш такива сгради бяха гангрена, растяща над гората.

В продължение на три дни оплаквахме крал, когото бях уважавал дълбоко, не с буйни ридания и океани сълзи, а с кротко споделените разкази за това кой беше той и колко добре беше управлявал. Поданиците му скърбяха за мъртвия си крал, но също толкова радушно посрещаха завръщането на дъщеря му у дома. Бяха щастливи да видят крал Предан, нарческата и двамата принцове. Няколко пъти чух хора да споменават с тиха гордост, че младият Почтен страхотно прилича на брата на Кетрикен, покойния принц Руриск. Не бях видял тази прилика, докато не чух да говорят за нея, и след това не можех да го забравя.

В края на траура Кетрикен застана пред събралите се и им напомни, че нейният баща и кандидат-кралят Рицарин са започнали процеса на мир между Шестте херцогства и Планините. Каза им колко мъдро са осигурили този мир с брака ѝ с Искрен. Помоли да гледат на нейния син, крал Предан, като на своя бъдещ монарх и напомни, че мирът, на който сега се радват, трябва да бъде приеман като най-великия триумф на крал Ейод.

След като формалностите около погребението на крал Ейод приключиха, се започна същинската работа. Ежедневно имаше срещи със съветници на Ейод и имаше дълги обсъждания по изрядното предаване на управлението на Планините. Присъствах на някои от тях, понякога отстрани в помещението като допълнителни очи и уши на Сенч и Предан, а понякога седнал отвън на слънце, затворил очи, но свързан с двамата чрез Умението, по време на срещите на високо равнище. Но вечерите понякога бях освобождаван, за да имам свое лично време.

И тъй стана, че се озовах застанал отвън, пред изкусно изваяна и нарисувана врата, загледан с тъга в творбата на ръцете на Шута. Тук беше къщата, където бе живял, след като сметна, че не е успял да изпълни предопределението си на Белия пророк. В нощта, когато крал Умен бе умрял, Кетрикен беше избягала от Бъкип и Шутът беше заминал с нея. Заедно бяха предприели мъчително пътуване до Планинското кралство, където тя вярваше, че двамата с неродения ѝ син ще са в безопасност в бащиния ѝ дом. Но там съдбата бе нанесла на Шута два удара. Детето на Кетрикен не бе оживяло, а вестта за моята смърт в тъмниците на Славен го бе достигнала. Беше се провалил в усилието си да гарантира династията на Пророка да има наследник. Беше се провалил в усилието си да осъществи своето пророчество. Животът му като Бял пророк беше свършил.

Когато бе повярвал, че съм мъртъв, беше останал в Планините с Кетрикен, живял беше в тази малка къща и се беше постарал да си устрои нищожно битие като дърворезбар и майстор на играчки. След това ме беше намерил, прекършен и издъхващ, и ме беше донесъл тук, в обиталището, което споделяше с Джофрон. Когато ме прибра, тя се беше изнесла. След като се възстанових, двамата с Шута придружихме Кетрикен в безнадежден опит да проследим хладната диря на съпруга ѝ в планините. Шутът беше оставил къщичката и всичките си инструменти за Джофрон. Ако се съдеше по шарените кукли, поклащащи се на прозореца, тя вероятно продължаваше да живее тук и да прави играчки.

Не почуках на вратата, а стоях в дългата лятна вечер и оглеждах изваяните дяволчета и други митични същества, които подскачаха игриво на ръба на кепенците. Като много от старомодните планински къщи, и тази беше боядисана с ярки цветове като детска кутия за „съкровища“. Опразнена кутия за съкровища — моят приятел отдавна си бе отишъл от нея.

Вратата се отвори и навън се изсипа жълтата светлина на лампа. На прага стоеше висок светлокож момък на около петнайсет, русата му коса падаше до раменете.

— Странниче, ако търсиш подслон, трябва да почукаш на вратата и да попиташ. Сега си в Планините.

Говореше с усмивка. Отвори широко вратата, отстъпи встрани и ме подкани с жест вътре.

Пристъпих бавно към него. Чертите му ми бяха смътно познати.

— Джофрон още ли живее тук?

Усмивката му се разшири.

— Живее и работи. Бабо, имаш гост!

Влязох бавно в стаята. Джофрон седеше до прозореца, до лакътя ѝ имаше лампа. Боядисваше нещо с четчица, равни мазки жълто на златарник.

— Момент — каза тя, без да вдига очи от работата си. — Ако го оставя да засъхне между мазките, цветът ще е неравен.

Не казах нищо, само стоях и чаках. Дългата руса коса на Джофрон вече бе прошарена със сребристо и сплетена на четири плитки. Ръкавите на ярко извезаната ѝ блуза бяха навити до лактите. Ръцете ѝ бяха жилести, с петънца боя по тях, жълто, синьо и светлозелено. Мина доста повече от „момент“, преди тя да остави четката, да изправи гръб и да ме погледне. Очите ѝ бяха точно толкова сини, както ги помнех. Усмихна ми се ведро.

— Добре си дошъл, гостенино. От Бък си, както те гледам. Дошъл си да почетеш сетния отдих на нашия крал, разбирам.

— Така е — казах.

Когато проговорих, в очите ѝ блесна разпознаване. Тя въздъхна и поклати бавно глава.

— Ти. Неговият Катализатор. Той открадна сърцето ми и повдигна духа ми за търсене на мъдрост. После дойде ти и ми го открадна. Както си беше редно. — Вдигна зацапан с боя парцал и избърса разсеяно пръстите си. — Не бях и помисляла, че ще те видя под този покрив отново.

Нямаше никаква враждебност в гласа ѝ, а само загуба. Стара загуба.

Намерих думи, които може би щяха да я утешат.

— Когато сметна, че времето ни заедно е свършило, той остави и мен, Джофрон. Почти седемнайсет години минаха, откакто се разделихме, и нито дума или гостуване от него оттогава.

Тя кривна глава. Внукът ѝ затвори тихо вратата. Приближи се колкото да може да чуе разговора ни и се покашля.

— Странниче, можем ли да ти предложим чай? Хляб? Стол за сядане или легло за нощувка?

Младокът явно копнееше да разбере каква връзка имам с баба му и се надяваше да ме примами да остана.

— Да, донеси му стол и чай — каза му Джофрон, без да се допита до мен. Момчето хукна навън и се върна със стол с прав гръб. Когато сините ѝ очи отново се върнаха към мен, бяха пълни със съчувствие. — Наистина ли? Нито дума, нито едно гостуване?

Поклатих глава. Заговорих ѝ с мисълта, че е една от малкото хора в живота ми, които могат да разберат думите ми.

— Каза, че е изгубил дарбата си да вижда бъдещето. Че задачите ни заедно са приключили и че ако останем заедно, можем неволно да развалим нещо от онова, което е постигнал.

Тя прие сведението, без да мигне. После, много бавно, кимна.

Стоях разколебан. Споходиха ме стари спомени за гласа на Джофрон, докато лежах на пода пред камината.

— Май изобщо не ти благодарих, че ми помогна, когато Шутът ме донесе тук преди толкова години.

Тя кимна отново, важно, но ме поправи с думите:

— Помогнах на Белия пророк. Длъжна бях да го направя и никога не съжалих за това.

Тишината между нас отново се проточи. Беше все едно да се опитваш да водиш разговор с котка. Прибягнах до баналност.

— Надявам се, че ти и семейството ти сте добре.

И пак като на котка, очите ѝ се присвиха само за миг. После каза:

— Синът ми не е тук.

— О.

Тя вдигна отново парцала и избърса пръстите си много грижливо. Внукът се върна с малък поднос. Чашка, по-малка от юмрука ми, бе пълна с една от най-ароматните билкови запарки на Планините. Бях благодарен за моментната пауза. Благодарих му и отпих. Чаят беше от диво грозде, с една подправка от дървесна кора, която не бях опитвал от години. Беше превъзходен. Казах го.

Джофрон стана от работната си пейка. Мина през стаята с много изправен гръб. Една от стените беше оформена в барелеф на дърво. Вероятно бе нейна работа, защото не беше така последния път, когато бях отседнал тук. Какви ли не листа и плодове изпъкваха от резбованите клони. Тя вдигна ръка към едно голямо листо, дръпна го настрани, отвори преградка и извади оттам малка кутия.

Върна се и ми я показа. Не беше работа на Шута, но познах дланите, извити да оформят капак над съдържанието на кутийката. Джофрон беше изваяла неговите ръце като капак за кутийката си. Кимнах ѝ, че съм разбрал. Тя задвижи пръстите си и чух отчетливото „щрак“, сякаш се беше отдръпнало скрито резе. Когато отвори кутийката, от нея лъхна ухание, непознато, но изкусително. Видях малки свитъци, поне четири и навярно повече, скътани под тях. Тя взе един и затвори капачето.

— Това е най-отскорошното му писмо до мен — каза.

Най-отскорошното. За миг изпитах най-острата, най-неподправената завист, каквато бях изпитвал. Не ми беше пращал нито едно съобщение по птица, а Джофрон имаше цяла кутийка! Меката кафява хартия беше стегната с тънка оранжева лента. Джофрон я развърза и разгъна свитъка много нежно. Помислих, че ще ми го прочете на глас. Но тя вдигна синия си поглед и го впи в мен неумолимо.

— Това е кратко. Никаква вест за живота му. Никакъв сърдечен поздрав, никакво пожелание за дълго здраве. Само предупреждение.

— Предупреждение ли?

Нямаше никаква враждебност на лицето ѝ, само решимост.

— Предупреждение, че трябва да предпазя сина си. Че не трябва да казвам нищо за него на непознати, които може да питат.

— Не разбирам.

Тя повдигна рамо.

— И аз. Но не ми трябва разбиране, за да се вслушам в предупреждението му. И затова ти казвам: синът ми не е тук. И това е всичко, което ще ти кажа за него.

Мислеше ли, че представлявам опасност?

— Аз дори не знаех, че имаш син. Нито внук. — Мислите ми трополяха като зърна в суха шушулка. — И не попитах за него. Нито съм непознат за теб.

Тя кимаше утвърдително на всяка моя фраза. После попита:

— Хареса ли ти чаят?

— Да. Благодаря.

— Очите ми лесно се уморяват напоследък. Спането помага, защото след това се будя освежена и върша най-добрата си работа на ранна утринна светлина. — Нави късчето кафява хартия и го затегна с оранжевата лента. Прибра го в кутията и затвори капака.

Хората от Планините са много вежливи. Нямаше да ми каже да си вървя. Но щеше да е крайно невъзпитано от моя страна да се опитам да остана. Надигнах се. Навярно ако си тръгнех веднага, щях да мога да се върна на другия ден и да се опитам отново да я помоля да ми каже повече за Шута. Трябваше да си тръгна веднага, тихо и кротко. Знаех, че не бива да питам. Направих го обаче.

— Как стигаха съобщенията до теб? Моля те, кажи ми.

— През много ръце и от далече. — Почти се усмихна. — Този, който ми предаде последното, отдавна си е заминал оттук.

Погледнах я и разбрах, че това е последната ми възможност да разменя думи с нея. Нямаше да ме види на другия ден.

— Джофрон, не съм опасност за теб, нито за семейството ти. Дойдох, за да се сбогувам с един мъдър крал, който се отнасяше добре с мен. Благодаря, че ми каза, че Шутът ти е пращал съобщения. Поне знам, че все още е жив. Ще пазя в сърцето си тази утеха и добротата ти към мен.

Станах и ѝ се поклоних дълбоко.

Мисля, че долових мъничка нотка съчувствие, и видях как се пропука равнодушната ѝ фасада.

— Последното съобщение пристигна преди две години — каза тя. — И беше отнело поне година докато стигне до мен. Тъй че, колкото до съдбата на Белия пророк, никой от двама ни не може да е сигурен.

Думите ѝ вкараха студ в сърцето ми. Внукът ѝ вече беше до вратата. Отвори я.

— Благодаря ви за гостоприемството — казах на двамата.

Оставих чашката на ъгъла на масата, поклоних се отново и излязох. Не се опитах да се върна на другия ден.

Два дни по-късно крал Предан и свитата му потеглиха от Планините. Кетрикен остана, за да има повече време с голямата си фамилия и хората си и да увери народа си, че ще идва по-често, щом започне дългият преход към превръщането на страната в седмото херцогство под короната на крал Предан.

Незабелязан от никого, аз също се задържах, докато и последните от свитата на краля не се изгубиха от погледа ми, а след това изчаках до късния следобед, преди да потегля. Исках да яздя сам и да мисля. Напуснах Джаампе без никаква грижа и мисъл къде ще спя тази нощ или как.

Бях повярвал, че ще намеря малко спокойствие в Планините. Видял бях с какво изящество предадоха своя крал на смъртта, за да отворят място на живота да продължи. Но когато поех на път, отнесох със себе си повече завист, отколкото мир. Бяха загубили своя крал, след като цял живот ги бе управлявал с мъдростта си. Беше умрял с достойнство и с непокътнат ум. А аз губех обичната си Моли и съзнавах с ужас, че ще става само по-лошо, много по-лошо, преди да дойде краят. Бях изгубил Шута, най-добрия приятел, който бях имал, преди години. Мислех си, че съм го приел, че съм станал неуязвим за това, че ми липсва. Но колкото по-дълбоко навлизаше Моли в лудостта, толкова повече ми липсваше той. Шутът винаги беше този, към когото се бях обръщал за съвет. Сенч правеше всичко по силите си, но той винаги беше моят старши и моят наставник. Когато посетих стария дом на Шута, мислех само да го погледам малко, да видя мястото, където някога бях имал приятел, който ме познаваше толкова добре и който все още ме обичаше.

Вместо това бях открил, че може би не съм го познавал толкова добре. Дали приятелството му с Джофрон значеше за него много повече от онова, което бяхме споделяли? Жегна ме стъписваща мисъл. Била ли е тя за него повече от приятелка или последователка на Белия пророк?

Щеше ли да го укориш за това? Че за известно време е живял в настоящето и е имал нещо добро, когато всякаква надежда го бе оставила?

Вдигнах очи. Искаше ми се с цялото ми сърце да видя сива сянка да пробягва между дърветата и да помете покрай пътя. Но, разбира се, нямаше я. Моя вълк го нямаше вече от много години, много преди Шутът да си отиде. Вече живееше само в мен, така както неговото вълче можеше внезапно да нахълта в мислите ми. Поне все още имах това от него. Беше слаба утеха.

— Нямаше да го укоря — казах на глас и се зачудих дали не лъжа, за да не се налага да се срамувам от себе си. Поклатих глава и се помъчих да върна ума си в сегашното. Беше прелестен ден, пътят бе хубав и макар да можеше да ме очакват проблеми, щом се върнех у дома, сега те не бяха с мен. И наистина, това, че днес Шутът ми липсваше, не беше по-различно от начина, по който ми беше липсвал в който и да е от вчерашните дни, които бях прекарал без него. Значи беше пращал писма до Джофрон, а не до мен? Трябваше да е било истина в течение на години, явно. Вече го знаех. Това беше единствената разлика.

Мъчех се да се самоубедя, че този дребен факт е без значение, когато чух тропот на конски копита на пътя зад мен. Някой яздеше в галоп. Вероятно вестоносец. Е, пътят беше достатъчно широк, за да може да ме подмине без усилие. Все пак придърпах коня си по-настрани и се обърнах да видя кой идва.

Черен кон. Ездач. А след три крачки разбрах, че е Копривка на Черна. Мислех, че е заминала с другите, а след това осъзнах, че вероятно бърза да ги догони, понеже се е забавила по някаква причина. Спрях коня си и я изчаках, напълно убеден, че ще ме подмине с едно махване.

Но щом видя, че съм спрял, тя забави и когато стигна до мен, също спря и каза:

— Мислех, че ще останеш за още една нощ, а после разбрах, че си тръгнал, и трябваше да препусна, за да те догоня.

— Защо не си с краля? Къде ти е охраната?

Тя ме изгледа.

— Казах на Предан, че ще съм с теб и не ми трябва друга охрана. Двамата със Сенч се съгласиха.

— Защо?

Тя впи очи в мен.

— Ами, за тях си много компетентен убиец.

Това ме смълча за миг. Все още ли мислеха за мен така?

— Не, имах предвид защо остана да пътуваш с мен? — попитах. — Не че не се радвам да те видя, просто съм изненадан. — Добавих последното, след като погледът ѝ помръкна. — Дори не бях разбрал, че някой е забелязал, че не съм с главната група.

Тя ме изгледа сърдито.

— Щеше ли да забележиш, ако мен ме нямаше?

— Е, разбира се.

— Всички забелязаха, когато се оттегли тихомълком. Предан поговори с мен преди няколко дни, каза, че изглеждаш дори по-мрачен, отколкото би се очаквало на погребение, и че може би ще е най-добре да не оставаш сам. Кетрикен се съгласи с него и добави, че това посещение може да е разбудило у теб стари спомени. Тъжни. Е. Тук съм.

И наистина, тук беше. Бях ѝ почти ядосан, че развали съвършеното ми хубаво униние. И тогава осъзнах, че точно това правя. Че се цупя, защото Шутът е пращал писма на Джофрон, а не на мен. И като малко дете бях подлагал на изпитание хората, които ме обичаха, отдръпвал се бях от тях едва ли не просто за да видя дали някой ще ме потърси.

А тя го бе направила. Ядосах се на собственото си раздразнение и колкото и да знаех, че е глупаво, все пак ме жегна, когато Копривка ми се изсмя.

— Да можеше да си видиш физиономията! — възкликна тя. — Хайде. Толкова ли е ужасно, че след всичките тези години двамата най-после ще имаме няколко дни и нощи, в които да можем да си поговорим, без да ни прекъсват бедствия или малки момчета?

— Хубаво би било — съгласих се и настроението ми изведнъж се оправи.

И нашето пътуване заедно започна.

Никога не бях пътувал с такова угаждане. Взел бях малко продукти с мисълта, че ще поживея скромно на път за дома. Копривка също така пътуваше леко, ако не се броеше една кесийка, пълна със сребърници. Първия път, когато предложих, че ако ще вдигаме бивак за нощта, трябва да започнем да оглеждаме за подходящо място, тя се изправи на стремената, огледа наоколо и след това посочи към вдигащия се в далечината дим.

— Онова там е най-малкото къща, а по-вероятно село с хан, колкото и да е скромен. И там смятам да спрем за нощта, а ако се намери и гореща баня, ще е моя. И добра храна!

И беше права. Имаше ги всичките три неща всъщност, а тя извади сребро за мен и за нея и каза:

— Сенч ми каза да не ти позволявам да се самонаказваш затова, че си тъжен.

Помълчах, докато претегля думите ѝ, за да разбера дали наистина важат за мен. Сигурен бях, че важат, но не можах да измисля нищо за защита. Тя се покашля.

— Искаш ли да поговорим за Хеп? Знаеш ли, разправят, че макар да е менестрел, и странстващ при това, бил любим на Дараткип, и ѝ е верен? Тя е тъкачка в градчето.

Не знаех това, нито повечето от клюките, които ми разказа. Същата вечер, макар да имаше няколко дребни благородници, настанили се в същия хан, Копривка остана с мен. И поседяхме край камината на централната зала дълго след като другите се разотидоха по леглата. От нея научих, че политиката на Бъкип е толкова заплетена и клюките толкова трънливи, колкото винаги. Беше се карала с крал Предан, защото се боеше за сигурността на подрастващите принцове: твърде често пътуваха до Външните острови с майка си. Предан ѝ казал, че не било нейна работа, а тя му отвърнала, че ако е негова работа невъзможността ѝ да се омъжи, защото той непрекъснато излага наследниците си на опасност, то тогава и тя имала право да каже какво мисли по въпроса. Кралица Елиания наскоро била претърпяла спонтанен аборт: детето било момиченце — детето, за което беше мечтала; беше ужасна загуба, както и лоша поличба за майчиния ѝ дом. Някои от херцозите вече започвали да негодуват за това колко често ги няма момчетата. Крал Предан бил заклещен между херцозите си и кралицата си и изглежда не можел да намери компромис.

Когато попитах за Ридъл, Копривка ми каза, че той бил добре последния път, когато го видяла, и след това решително смени темата. Като че ли се бе отказала от всякаква надежда да спечели позволението на крал Предан да се омъжи; и все пак никога не бях виждал да проявява интерес към друг мъж. Копнеех да разбера какво таи в сърцето си и ми се искаше да е по-склонна да го сподели с мен, както правеше някога с майка си.

Но тя насочи разговора към други проблеми, тлеещи по границата ни.

Дракони връхлитаха над Халкида, плячкосваха каквото им падне и бяха започнали понякога да прехвърлят границата и да опустошават стадата в Шоукс и дори във Фароу. Народът на Шестте херцогства очакваше кралската котерия на Умението да прогони драконите или поне да преговаря с тях. Но понятието за дипломация и компромис беше смехотворно за един дракон. Ако се смееха, в което двамата с Копривка се съмнявахме.

Размишлявахме дали човек би могъл да преговаря с дракони и какви последствия би имало от убийството на дракон, и дали плащането на данък на дракони със заклан добитък ще е проява на страхливост или просто прагматично.

Някои от новините ѝ не бяха политически, а семейни. Пъргав и Уеб наскоро бяха посетили Бъкип. Птицата спътник на Пъргав беше здрава и силна. Но чайката на Уеб била толкова окаяна, че той взел стая в градчето Бъкип с изглед към водата. Птицата живеела предимно на перваза; той я хранел, защото вече летяла малко. Идваше краят и двамата го очакваха. Макар самата Копривка да не притежаваше Осезанието, чрез мен и своя брат Пъргав разбираше какво е да загубиш своя спътник в Осезание.

Но не си споделихме само клюки. Говорихме си за храна и музика, които обичахме, и кои стари приказки са ни любимите. Тя ми разказа истории от детството си, най-вече за пакостите, които бяха вършили с братята ѝ. Аз на свой ред и разправях за годините си като момче в Бъкип и колко по-различни бяха и замъкът, и градчето тогава. Бърич присъстваше в много от разказите ни.

Преди да оставим Речния път и да хванем по-тесния, който водеше до Върбов лес, тя ме попита за лорд Златен. Бил ли е наистина някога шут на крал Умен? Беше, да. А ние с него били ли сме… много близки?

— Копривке — казах, докато тя яздеше до мен, загледана право напред. Загорелите ѝ страни бяха малко по-зачервени от обичайното.

— Обичах този човек както не съм обичал никой друг. Не казвам, че го обичах повече, отколкото обичам майка ти. Но начинът, по който го обичах, беше различен. Ако си чула, че е имало нещо нередно във връзката ни, не, нямаше. Не това бяхме един за друг. Каквото имахме с него, надхвърляше това.

Тя не ме погледна в очите, но кимна. После попита тихо:

— А какво стана с него?

— Не знам. Напусна Бъкип, докато аз все още бях изгубен в Камъните. Никога повече не чух вест от него.

Мисля, че гласът ми ѝ каза много повече от думите.

— Съжалявам, тате — отрони тя.

Знаеше ли, че за първи път ме бе удостоила с това обръщение? Запазих мълчание, за да се насладя на мига. А после прехвърлихме последното възвишение и селцето Върбово вече беше пред нас в прелестната долина до реката. Скоро щяхме да стигнем до Върбов лес. Изведнъж съжалих колко бързо свършва пътуването ни. И се уплаших какво ли ще си помисли Копривка за майка си и за това колко са я отдалечили от нас заблудите ѝ.

И все пак гостуването започна добре. Когато пристигнахме, Моли ме прегърна, а после се обърна с радост към най-голямото си дете. Не беше очаквала да се върна толкова скоро и изобщо не бе очаквала, че ще види Копривка. Бяхме пристигнали малко след пладне и бяхме ужасно прегладнели. Отидохме в кухнята и почти хвърлихме слугите в паника, като нападнахме килера за простичко пиршество с хляб, сирене, наденица и ейл, вместо да чакаме да ни приготвят нещо по-изискано. Когато Нътмег, готвачката, се намеси и ни прогони от кухнята си, седнахме на единия край на голямата маса в трапезарията. Разказахме на Моли за пътуването си, за простичките, но трогателни церемонии, които предшестваха погребението на краля, и за решението на Кетрикен да остане известно време в Планините. И както е след всяко пътуване, колкото и официален и дори тъжен да е поводът, имаше весели истории за разправяне, тъй че всички да се посмеем.

Моли също си имаше свои истории за споделяне. Няколко кози успели да нахълтат в лозята и нанесли щети на някои от най-старите лози там. Щели да се оправят, но повечето грозде от тази част на лозята било изгубено. Имало няколко по-големи нахлувания на диви прасета в ливадите; главната щета, която бяха нанесли, беше, че разровили земята дотолкова, че било почти невъзможно да се коси. Лозум от селото довел кучетата си и ги подгонил. Убил един голям глиган, но едно от кучетата му било лошо ранено. Въздъхнах. Сигурен бях, че това е един от първите проблеми, с които трябва да се заема. Никога не съм харесвал лов на глигани, но сега щеше да се наложи. А Толман отново щеше да настоява за свои кучета.

И някак си, докато мълчаливо умувах за глигани, кучета и лов, темата се смени, а после Моли ме дърпаше за ръкава и ме питаше:

— Не искаш ли да видиш какво сме направили?

— Разбира се — отвърнах и се надигнах от жалките останки на импровизирания ни обяд, за да последвам жена си и дъщеря си.

Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че ни води към детската стая. Копривка ме погледна скришом, но запазих лицето си безизразно. Тя не беше виждала стаята, откакто Моли я беше заела. А когато отвори вратата, осъзнах, че и аз не я бях виждал.

Стаята първоначално беше дневна, за посрещане на важни гости. В мое отсъствие се беше превърнала в грижливо обзаведена стая, с всички луксове, които една бременна жена би могла да пожелае за бъдещото си дете.

Люлката в средата беше от дъб, изкусно замислена така, че ако човек стъпи на един лост, леко да полюшне детето. Изваян елен на Пророка бдеше над люлката, откъм главата. Вероятно лейди Търпение я беше поръчала в ранните си години във Върбов лес, когато все още се е надявала да зачене. Беше чакала, празна, десетилетия. Сега беше покрита с меки завивки и обкръжена с дантелена мрежа, за да не може никакво насекомо да ужили детето. Ниският диван бе отрупан с дебели възглавници, на които майката да се облегне, за да нахрани детето си, а подът беше застлан с дебели черги. Високите прозорци гледаха към градина, загърната в първия есенен листопад. Дебелото стъкло беше скрито първо зад дантела, после прозрачна коприна, а накрая с плътно изтъкана завеса, които щяха да спират и ярка слънчева светлина, и студа. Имаше преградка от цветно стъкло, която Моли можеше да сложи около лампата, за да приглуши и нейната светлина. Зад изкусен параван с цветя и пчели, от ковано желязо, пламъчетата на малкия огън танцуваха в голямата камина.

Като видя удивлението ни, тя се усмихна.

— Нали е чудесно?

— Красиво е… Такава мирна и спокойна стая — успя да отрони Копривка.

Бях онемял. Бях държал на разстояние фантазията на Моли. Сега бях влязъл в илюзията ѝ. Глупавият копнеж, който мислех, че е изтлял, забуча като огън през овъглени клони. Бебе. Колко сладко щеше да е да имаме свое малко бебенце тук, където да мога да гледам как расте, където да мога да виждам Моли, майката на нашето дете! Покашлях се фалшиво и потърках лицето си. Отидох до лампата и огледах нарисуваните цветя на паравана с интерес, какъвто не заслужаваха.

Моли продължи да говори на Копривка.

— Търпение ми показа тази люлка. Беше горе на тавана. Поръчала да я направят, когато двамата с Рицарин живеели тук, когато си мечтаела, че все още е възможно да зачене. През всички тези години люлката чакала. Беше прекалено тежка, за да я преместя сама, но повиках Ревъл и му я показах. А той я донесе тук и щом излъскаха дървото, видяхме, че е толкова прелестна, че решихме, че наистина цялата стая трябва да се направи толкова хубава детска, колкото заслужава люлката.

Ние с Копривка мълчахме.

— О, погледнете тези ракли. Ревъл ги намери на друг таван, но не е ли чудесно колко си съвпада дървото? Според него може би дъбът е раснал точно тук, във Върбов лес, което би могло да обясни защо цветът е толкова подобен на люлката. Тази е с одеяла, някои от вълна за зимните месеци, а някои са по-леки, за пролетта. А цялата тази ракла, изумена съм да го кажа, всичко са дрешки за бебето. Не бях съзнавала колко много всъщност съм ушила и изплела, докато Ревъл не предложи да съберем всички на едно място. Има различни размери, разбира се. Не съм чак толкова глупава да направя всичките дрешки мънички като за новородено.

И все така. Думите се изливаха от Моли, сякаш беше копняла от месеци да може да говори открито за надеждите си. А Копривка гледаше майка си, усмихваше се и кимаше. Седяха на дивана, изваждаха дрехи от раклата и ги разгъваха, за да ги погледнат. Стоях и ги наблюдавах. Мисля, че за миг Копривка се въвлече в съня на майка си. Или навярно, казах си, беше същият им общ копнеж, на Моли за дете, макар възможността да роди отдавна да беше отминала, а на Копривка — за дете, което ѝ бе забранено да роди. Копривка вдигна една нощничка, разпъна я на гърдите си и възкликна:

— О! Бях забравила колко малки са бебенцата; толкова години минаха, откакто се роди Пламен.

— О, той беше почти най-голямото от бебетата ми. Само Справедлив беше по-едричък.

— Помня! — възкликна Копривка. — И вечно риташе и се отвиваше.

Задави ме най-чиста завист. Върнали се бяха, и двете, в едно време, когато не бях съществувал в живота на никоя от тях, в един уютен шумен дом, пълен с деца. Не укорявах Моли за годините ѝ брак с Бърич. Той беше добър мъж за нея. Но това беше като нож, който бавно се върти в мен — да виждам как си спомнят преживяно, каквото никога нямаше да имам. Гледах ги втренчено, отново бях външният човек. А после, все едно че завеса се вдигна или врата се отвори, осъзнах, че сам съм се изключил. Приближих се и седнах до тях. Моли вдигна от раклата малки плетени терлички. Усмихна се и ми ги подаде. Взех ги, без да кажа дума. Едва запълниха дланта ми. Опитах се да си представя крачето, което щеше да влезе в едното от тях, и не можах.

Извърнах поглед към Моли. Имаше бръчки в ъгълчетата на очите ѝ и бръчки около устата. Пълните ѝ като розова пъпка устни бяха избледнели в светлорозови дъги. Внезапно я видях не като Моли, а като петдесет и няколко годишна жена. Пищната ѝ тъмна коса беше оредяла и прошарена. Но ме гледаше с такава надежда и любов, съвсем леко извърнала глава настрани. И видях още нещо в очите ѝ, нещо, което го нямаше там преди десет години. Вяра в любовта ми. Предпазливостта, която беше обагряла връзката ни, си беше отишла, заличена от последните ни десет години заедно. Най-сетне тя знаеше, че я обичам, че винаги ще я поставям на първо място. Най-сетне бях спечелил доверието ѝ.

Вдигнах терличките, пъхнах два пръста в тях и потанцувах с тях по дланта си. Тя се пресегна, спря пръстите ми и свали меките сиви терлички.

— Скоро. Много скоро — каза ми и се облегна на рамото ми. Копривка ме погледна и в очите ѝ блесна такава благодарност, че изведнъж почувствах, че съм спечелил битка, каквато изобщо не бях знаел, че водя.

Покашлях се и успях да проговоря, без да се задавя:

— Няма ли да пием чай?

Моли се сепна и възкликна:

— О, да! Точно това ми се искаше и на мен в момента.

И въпреки умората ни от пътуването следобедът мина приятно. Много по-късно същата вечер споделихме вечеря, която отговаряше на стандартите на Нътмег готвачката, и по глътка бренди, което надвишаваше моите. Бяхме се оттеглили в кабинета на имението. Копривка отказа да хвърли поглед на грижливото ми счетоводство с думите, че била сигурна, че всичко е добре. И настоя, че трябва да си тръгне на заранта. Моли се опита да я разубеди, но без резултат. Почти бях задрямал в стола до огъня, когато Копривка проговори тихо от ъгъла си на едно канапе.

— Да се види е много по-лошо, отколкото да го чуеш. — Въздъхна тежко. — Истина е. Губим я.

Отворих очи. Моли беше излязла — бе казала, че отива да види дали в килера има още бяло сирене, понеже изведнъж ѝ се прияло. Приписа желанието си на бременността си и съвсем в нейния стил отхвърли идеята да звънне за слуга в такъв късен час. Всичките ни слуги я обичаха дори просто защото им спестяваше подобни глупави злоупотреби.

Погледнах към мястото, където беше седяла. Отпечатъкът от тялото ѝ все още беше на възглавничките и мирисът ѝ се бе задържал във въздуха. Заговорих тихо.

— Бавно се изплъзва от мен. Днес не беше чак толкова зле. Има дни, в които е толкова обсебена от това „бебе“, че не говори за нищо друго.

— Прави го така, че да изглежда реално — каза Копривка колебливо, раздвоена между тъга и страх.

— Знам. Тежко е. Опитвал съм се да ѝ кажа, че е невъзможно. И когато го правя, имам чувството, че съм жесток. Но днес, с терличките… това е някак си още по-жестоко. Все едно съм вдигнал ръце от нея. — Загледах се в гаснещия огън. — Наложи се да помоля слугините да ѝ угаждат. Виждал съм ги да въртят очи, след като ги е подминала. Укорих ги за това, но мисля, че само…

Искри на гняв лумнаха в очите на Копривка.

— Не ме интересува дали майка ми е луда за връзване! Те трябва да се отнасят към нея с почитание. Не можеш да им позволяваш да се подсмихват с „търпимост“! Тя е моя майка и твоя съпруга. Лейди Моли!

— Не знам как да се справя с това, без да го направя по-лошо — отвърнах. — Моли винаги се е грижела за ръководенето на домакинството. Ако се намеся и започна да стягам слугите, може да се засегне, че узурпирам властта ѝ. А и какво мога да им кажа? Много добре знаем, че майка ти не е бременна! Колко дълго трябва да им заповядам да поддържат тази преструвка? Къде свършва тя? С раждането на въображаемо дете?

При думите ми Копривка пребледня. За миг страните ѝ станаха бели и изпити като замръзналите склонове на планина, покрита със сняг. После тя изведнъж закри лицето си с ръце. Гледах бялата резка, разделяща лъскавата ѝ тъмна коса. Копривка заговори през пръстите си:

— Тя е болна. Ще става само по-лошо. Знаем това. Какво ще правиш, когато престане да те познава? Когато няма да може да се грижи повече сама за себе си? Какво ще стане с нея?

Погледна ме. Безмълвни сълзи блестяха на вадички по бузата ѝ.

Изправих се, отидох при нея и хванах ръката ѝ.

— Обещавам едно. Ще се грижа за нея. Винаги. Ще я обичам. Винаги. — Стегнах волята си. — И ще говоря със слугите, и ще им кажа, че независимо колко дълго са работили тук, ако ценят местата си, ще се отнасят с лейди Моли както се полага на господарката на това домакинство. Без значение какво може да мислят за исканията ѝ.

Копривка подсмръкна, издърпа ръцете си и избърса очи.

— Знам, че не съм дете вече. Но просто мисълта, че я губя…

Думите ѝ секнаха и гласът ѝ затихна, след като не изрече онова, което двамата знаехме, че напира в нея. Все още скърбеше за Бърич, единствения истински баща, когото бе познавала. Не искаше да загуби и майка си — а още по-лошо щеше да е Моли да я погледне и да не я познае.

— Ще се грижа за нея — обещах отново. „И за теб“, помислих си. И се зачудих дали изобщо ще ми позволи да вляза в тази роля. — Дори това да означава преструване пред нея, че вярвам за растящото в нея дете. Макар това да ме кара да се чувствам лъжец. Днес… — Замълчах от надигналото се чувство за вина. Бях се държал все едно Моли наистина е бременна, глезил я бях като капризно дете. Или луда жена.

— Ти беше мил — каза тихо Копривка. — Познавам майка си. Няма да я убедиш да се откаже от тази заблуда. Умът ѝ е разстроен. По-добре да…

Моли беше влязла, без да я усетим — тръшна подноса на масата. Двамата подскочихме гузно. Моли се втренчи в мен с черен поглед. Присви устни и в първия момент помислих, че отново ще пренебрегне несъгласието ни. Но Копривка беше права. Моли държеше на своето и заговори прямо:

— И двамата ме смятате за луда. Добре. Много добре тогава. Но ще ви кажа ясно: чувствам как детето мърда в мен и гърдите ми се пълнят с мляко. Не е далече времето, когато двамата ще трябва да ми се помолите за извинение.

Двамата с Копривка, хванати в тайната ни тревога, седяхме онемели. Копривка нямаше какво да отвърне на майка си, а Моли се обърна и излезе. Спогледахме се, покрусени от чувство за вина. Но никой от нас не тръгна след нея.

Скоро след това се разотидохме за сън. Докато яздех към дома, бях очаквал с нетърпение мило събиране с жена ми и споделена нощ. Но Моли беше избрала диванчето в детската. Отидох сам в спалнята ни тя и ми се стори студена и празна.

На следващия ден Копривка си тръгна още преди обед. Каза, че дълго не е била със своите чираци в Умението и че щяло да има каква ли не зарязана работа, която я чака. Не се усъмних, но и не вярвах, че това е основната причина за заминаването ѝ толкова бързо. Моли я прегърна за сбогом и някой непознат би си помислил, че всичко между майка и дъщеря е наред. Но Моли не беше споменала за бебето след като ни остави предната вечер, нито попита дали Копривка ще се върне за раждането.

А през следващите дни вече не ми говореше за въображаемото дете. Закусвахме заедно; обсъждахме проблеми в имението, а след вечеря си споделяхме събитията от деня. И всеки от нас спеше сам. Или, в моя случай, не спеше. Свърших повече работа по преводите за Сенч в късните нощни часове, отколкото бях свършил през предишните шест месеца. Десет дни след инцидента в една късна вечер се одързостих да потърся Моли в детската. Вратата беше затворена. Постоях пред нея няколко дълги мига преди да реша, че трябва да почукам, вместо да вляза. Почуках, изчаках, след това почуках по-силно.

— Кой е? — Гласът на Моли прозвуча изненадано.

— Аз съм. — Открехнах вратата. — Може ли да вляза?

— Никога не съм ти казвала, че не можеш — отвърна тя язвително. Думите ѝ жилеха, но въпреки това на лицето ми пробяга усмивка. Извърнах се леко, за да не я види. Сега си беше Моли Червените поли, която познавах.

— Вярно е — казах кротко. — Но знам, че нараних чувствата ти лошо, и помислих, че ако искаш да ме отбягваш известно време, не бива да се натрапвам.

— Не е натрапване — каза тя спокойно. — Фиц, сигурен ли си, че ти не си този, който ме отбягва? От колко години се събуждам нощем и откривам, че твоята страна на леглото е хладна и празна? Измъкваш се от леглото ни посред нощ, за да се скриеш в прашната си затрупана със свитъци дупка и да драскаш, докато пръстите ти станат целите в мастило?

Наведох глава. Не бях съзнавал, че го е забелязвала. Канех се да изтъкна, че е изоставила леглото ни заради тази детска. Отказах се от това заяждане. Не беше моментът да започвам битка. Сега бях прекрачил нейния праг и се чувствах като вълк, осмелил се за първи път да влезе в къща. Не бях сигурен дали трябва да остана прав, или мога да седна. Въздъхнах и седнах на дивана, където беше легнала. Беше в нощния си халат, но премести полудовършената си бродерия, за да ми направи място.

— Сигурно наистина прекарвам твърде много часове там — извиних се. Седнах до нея. Уханието ѝ ме достигна и изведнъж казах: — Всеки път, когато те помириша, винаги искам да те целуна.

Тя ме зяпна изумена, засмя се и после каза с тъга:

— Напоследък се чудех дали изобщо искаш да си близо до мен. Стара и сбръчкана, а сега ме мислиш и за луда…

Притеглих я към себе си, преди да е успяла да каже нещо повече. Целунах я, по темето, отстрани по лицето и след това по устата.

— Винаги ще искам да те целувам — промълвих в косата ѝ.

— Не вярваш, че съм бременна.

Не я пуснах.

— Казваш ми вече от повече от две години, че си бременна. Какво да мисля, Моли?

— Самата аз не се разбирам. Но мога само да ти кажа, че трябва някак си да съм сбъркала отначало. Трябва да съм помислила, че съм бременна, преди да съм. Може би знаех, някак, че ще забременея. — Отпусна чело на рамото ми. — Трудно ми беше да те няма по толкова дни. Знам, че слугините се кикотят зад гърба ми. Толкова малко знаят за нас. Смятат, че е скандално толкова млад и здрав мъж като теб да е женен за бабичка като мен. Шушукат, че си се оженил за мен заради парите и положението ми! Карат ме да се чувствам стара глупачка. Кого имам, който да разбира кои сме и какво сме били един за друг? Само теб. А когато ме изоставиш, когато мислиш, че съм толкова глупава, колкото мислят и те, тогава… О, Фиц, знам, че е трудно да го повярваш. Но аз съм вярвала в много по-трудни за вярване неща, заради теб, и съм разчитала само на думата ти.

Все едно целият свят замръзна. Да. Вярвала беше. Така и не го бях погледнал от тази перспектива. Наведох глава и целунах солената ѝ от сълзи страна.

— Вярваше. — Поех си дъх. — Ще ти вярвам, Моли.

Тя се изсмя задавено.

— О, Фиц. Моля те. Не, няма да го повярваш. Но ще те помоля да се преструваш, че вярваш. Само когато сме тук вътре, заедно. А в замяна, когато не съм в тази стая, аз ще се преструвам, че не съм бременна, доколкото мога. — Поклати глава и косата ѝ забърса лицето ми. — Сигурна съм, че така ще е много по-лесно за слугите. Освен за Ревъл. Той изглеждаше абсолютно зарадван да ми помогне да спретна това гнездо.

Помислих за Ревъл, висок и толкова слаб, че почти мършав, винаги сериозен и коректен с мен.

— Нима? — Не изглеждаше вероятно.

— О, да. Той намери параваните с теменужките и ги беше почистил още преди да ми каже. Дойдох тук един ден и те бяха поставени около люлката. И дантелата над тях, да не пропуска насекомите.

Теменужки. От Търпение знаех, че понякога ги наричат „сърдечна благодат“. Длъжник бях на Ревъл.

Тя се надигна и се отдръпна от мен. Погледнах я. Дългата ѝ нощница съвсем леко издаваше гънките на тялото ѝ, а винаги беше изящно закръглена жена. Отиде до камината и видях, че на една стойка има сервиз за чай. Загледах се в профила ѝ. Не ми изглеждаше много по-различно, отколкото преди пет години. Със сигурност, ако беше бременна, щях да го видя. Огледах леката издутина на корема ѝ, силните ѝ бедра и щедри гърди, и изведнъж изобщо престанах да мисля за бебета.

Тя ме погледна питащо, с чайник в ръката.

— Искаш ли?

След това, както се бях втренчил в нея, очите ѝ бавно се разшириха и лукава усмивка изви устните ѝ. Усмивка, достойна за голо момиче, само с коронка от зеленика на главата.

— О, искам, да — отвърнах.

Щом станах и тръгнах към нея, тя ме посрещна. Бяхме нежни един с друг и не бързахме, и спахме в леглото ѝ в детската.

На другия ден зимата дойде във Върбов лес с мокър сняг, който смъкна последните листа на брезите и зави изящните им клони с бяло. Покоят, който винаги носи първият сняг, полегна над земята като мантия. В къщата изведнъж дойде време за топло огнище, гореща супа и пресен хляб на обед. Бях в кабинета на имението и в камината пращеше яркопламенен огън, когато на вратата се почука.

— Да — извиках и вдигнах глава от писмото от Уеб, което четях.

Вратата бавно се отвори и влезе Ревъл. Както винаги беше безукорно облечен и коректен. Беше десетилетия по-млад от мен, но имаше осанка, която ме накара да се почувствам като хлапак с мръсни ръце и зацапана риза, когато ме погледна отвисоко.

— Повикали сте ме, холдър Беджърлок?

— Да. — Оставих настрана писмото на Уеб. — Исках да поговоря с теб за стаята на лейди Моли. Параваните с теменужките…

Очакването, че ще го смъмря неодобрително, проблесна в очите му. Той изправи гръб и ме изгледа отвисоко, с достойнството, което винаги излъчва един истински добър иконом.

— Сър. Ако благоволите. Параваните не бяха използвани от десетилетия, но все пак са красиви изделия, достойни за показ. Знам, че действах без пряко пълномощие, но лейди Моли изглеждаше… доста обезсърчена. Колкото до люлката, намерих лейди Моли горе на стълбището, останала без дъх и почти разплакана. Люлката е тежка, сър, и все пак тя бе успяла сама да я премести толкова далече. Изпитах срам, че не беше дошла при мен и просто да ми каже какво иска да направя. Тъй че, с параваните, се опитах да предвидя желанието ѝ. Тя винаги е била добра към мен.

Замълча. Явно чувстваше, че може да е казал твърде много на толкова задръстен и коравосърдечен човек, какъвто, изглежда, бях. Погледнах го в очите и заговорих спокойно.

— Както и към мен. Благодарен съм за службата ти на нея и имението. Благодаря ти. — Бях го повикал, за да му кажа, че съм решил да му удвоя заплатата. Макар жестът все още да изглеждаше коректен, да го изрека на глас изведнъж ми заприлича на отношение към наемник. Не беше направил това за пари. Беше се отплатил за доброта с доброта. Щеше да разбере щедростта ни, когато получеше месечната си заплата, и щеше да знае за какво е. Но не парите бяха важни за този човек. Заговорих кротко. — Ти си чудесен иконом, Ревъл, и аз те ценя високо. Искам да съм сигурен, че го знаеш.

Той наведе леко глава. Не беше поклон, беше приемане.

— Знам, сър.

— Благодаря ти, Ревъл.

— Можете да разчитате на мен, сър.

И напусна стаята толкова тихо, колкото бе дошъл.

Върбов лес навлезе в дълбока зима. Дните станаха по-къси, снегът се натрупа, а нощите бяха черни и мразовити. Двамата с Моли бяхме сключили примирие и го спазвахме. Това правеше живота по-лесен и за двама ни. Искрено смятам, че най-много от всичко желаехме мир. Повечето ранни вечери прекарвах в стаята, за която бях започнал да мисля като за кабинета на Моли. Тя обикновено заспиваше там, а аз я завивах и след това се промъквах до разхвърляната си бърлога и работата си там. Така беше и много късно една нощ, посред зима. Сенч ми беше изпратил много интригуващ комплект свитъци на език, който беше почти като този на Външните острови. Имаше три илюстрации в тях и като че ли бяха на изправени камъни, с малки знаци отстрани, които можеше да са глифове. Беше тип загадка, която ме плашеше, защото не разполагах с достатъчно податки да я реша — и все пак не можех да я оставя. Работех над свитъците, като запълвах страница до тях, с копия на избелелите илюстрации, записвах думите, които можех да преведа, и оставях място за другите. Опитах се да добия обща представа за какво е ръкописът, но бях напълно озадачен от явната употреба на думата „овесена каша“ в заглавието.

Беше късно и си мислех, че съм единственият буден в къщата. Навън валеше мокър сняг и бях дръпнал пердетата против нощния студ. Щом духнеше вятър, снегът лепнеше по стъклото. Чудех се разсеяно дали лозите няма да измръзнат, ако по тях се натрупа лед. Вдигнах рязко глава от пробуденото си Осезание и след миг вратата се открехна и Моли надникна вътре.

— Какво има? — попитах. Казах го по-рязко, отколкото исках, заради внезапно обзелото ме опасение. Не можех да си спомня кога за последен път ме беше потърсила в кабинета.

Тя се вкопчи в рамката на вратата. За миг не каза нищо и се побоях, че съм я обидил с тона си. След това проговори със затаен дъх:

— Тук съм, за да наруша думата си.

— Какво?

— Не мога повече да се преструвам, че не съм бременна. Фиц, раждам. Бебето ще дойде тази нощ.

Смътна усмивка огради стиснатите ѝ зъби. След миг тя вдиша рязко и дълбоко.

Зяпнах я.

— Сигурна съм — отвърна тя на незададения ми въпрос. — Усетих първите спазми преди няколко часа. Изчаках докато станат силни и по-чести, за да съм сигурна. Бебето идва, Фиц.

Зачака.

— Да не е от храната? — попитах. — Сосът на овнешкото на вечеря ми се стори доста лют и може би…

— Не ми е лошо. И не вечерях, не че си забелязал. Раждам. Еда да ни благослови всички, Фиц. Родила съм седем деца и съм помятала два пъти. Не мислиш ли, че знам какво чувствам сега?

Станах бавно. Лицето ѝ бе лъскаво от пот. Треска, която задълбочаваше заблудата ѝ?

— Ще повикам Тавия. Тя може да отиде за лечителя, докато ти помогна да легнеш.

— Не. — Каза го грубо. — Не съм болна. Нямам нужда от лечител. И акушерката няма да дойде. Двете с Тавия ме мислят за точно толкова луда, колкото и ти. — Пое си дъх и го задържа. Затвори очи, стисна устни и кокалчетата на ръката ѝ побеляха от стискането ръба на вратата. След дълга пауза заговори отново. — Мога да се справя и сама. Бърич винаги ми помагаше с другите раждания, но мога да го направя и сама, ако трябва.

Нарочно ли го каза, за да ме ужили толкова много?

— Дай да ти помогна до детската.

Почти очаквах да ме перне, когато я хванах за ръка, но тя се подпря тежко на мен. Тръгнахме бавно по смрачените коридори, спряхме три пъти и помислих, че може да ми се наложи да я нося. Понякога се оказвах дълбоко неправ с нея. Вълкът в мен, дремещ от толкова дълго, бе разтревожен от миризмата ѝ.

— Повръщала ли си? — попитах. — Имаш ли треска?

Тя не отговори и на двата ми въпроса.

Цяла вечност ни отне, докато стигнем до стаята ѝ. В камината гореше огън. Беше си направо горещо. Когато тя седна на ниското канапе и изпъшка от поредния спазъм, казах тихо:

— Мога да ти донеса чай, който да те очисти. Наистина смятам, че…

— Раждам детето ти. Ако няма да си от полза, тогава ме остави сама — каза ми тя рязко.

Не можех да го понеса. Отидох до вратата. И спрях. Никога няма да разбера защо. Може би почувствах, че да остана с нея в лудостта ще е по-добре, отколкото да я оставя сама. Или може би че да я споделя ще е по-добре, отколкото да остана в един разумен свят без нея. Оставих любовта да ме поведе.

— Моли. Кажи ми от какво имаш нужда. Никога не съм правил това. Какво трябва да донеса, какво трябва да направя? Трябва ли да извикам някои от жените, за да ти помагат?

Тя помълча за миг, после изпъшка:

— Не. Не искам. Само ще се кикотят и ще се присмиват на глупавата бабичка. Искам само ти да си тук. Ако можеш да намериш воля да ми повярваш. Поне в тази стая, Фиц, дръж на думата си към мен. Престори се, че ми вярваш. — Отново изпъшка и се наведе над корема си. След малко каза: — Донеси леген с топла вода да изкъпя детето, когато дойде. И чиста кърпа да го избърша. И здрав конец да стегнем пъпа. Кана с хладка вода и чаша за мен.

А след това отново се напрегна и изстена.

Така че тръгнах. В кухнята напълних кана с гореща вода от димящото котле, което винаги се държеше до камината. Около мен цареше уютният, познат нощен кухненски безпорядък. Огънят си мърмореше, тесто в глинени купи бухваше за хляб; гърне с кафяви късове телешко издаваше уханния си аромат в дъното на огнището. Намерих леген и го напълних с хладка вода. Взех чиста кърпа, намерих голям поднос и сложих всичко на него. Постоях дълго така, в нелеп миг на покой. „О, Моли“ — казах на смълчаните стени. След това оголих куража си все едно изваждах меч, вдигнах подноса и тръгнах по тихите коридори.

Бутнах с рамо вратата, оставих подноса на една маса и заобиколих към дивана до камината. Стаята миришеше на пот. Моли беше затихнала; главата ѝ се беше отпуснала на гърдите. След всичко това беше ли заспала седнала пред огъня?

Седеше разкрачена на ръба на дивана, нощният ѝ халат бе надигнат до бедрата ѝ. Свитите ѝ в шепи ръце бяха между коленете и в ръцете ѝ лежеше най-мъничкото дете, което бях виждал. Олюлях се, едва не паднах, а после се смъкнах на колене, зяпнал. Такова малко същество, цялото в кръв и слуз. Очите му бяха отворени. Гласът ми потрепери.

— Бебе ли е?

Тя вдигна очи и се взря в мен с търпимостта, трупана толкова години. Глупав, обичен мъж. Дори в изтощението си ми се усмихна. Триумф имаше в тази усмивка, и любов, която не заслужавах. Никакъв упрек за съмненията ми. Заговори тихо:

— Да. Тя е нашето бебе. Тук, най-сетне.

Мъничкото същество беше тъмночервено, с дебела бяла пъпна връв, навита от коремчето до плацентата на пода, до краката на Моли.

Задавих се и се помъчих да си поема дъх. Безмерна радост се сблъска с най-дълбокия срам. Бях се усъмнил в нея. Не заслужавах това чудо. Животът щеше да ме накаже, сигурен бях в това. Гласът ми прозвуча детински, когато попитах умолително, въпреки всякакъв шанс:

— Жива ли е?

Моли отвърна уморено:

— Да, но е малка. Два пъти по-малка от котка! О, Фиц, как е възможно това? Толкова дълга бременност и толкова малко дете! — Пое си треперливо дъх, отказваше да отстъпи на сълзите заради неотложното. — Донеси ми легена и меките кърпи. И нещо да срежем пъпната връв.

— Ей сега!

Донесох ѝ ги и ги поставих в краката ѝ. Бебето продължаваше да лежи отпуснато в ръцете на майка си и я гледаше. Моли прокара пръст по мъничката ѝ уста, потупа я по бузката.

— Толкова си тиха — каза и пръстите ѝ се преместиха на детските гърдички. Видях как ги притисна и опипа за ударите на сърцето. Вдигна очи към мен и каза:

— Като сърце на птиче.

Бебето се размърда и вдиша малко по-дълбоко. После изведнъж потрепери и Моли го вдигна до гърдата си. Погледна малкото личице и каза:

— Толкова мъничка. Чакахме те толкова дълго, чакахме години. И ето, че сега дойде, а се съмнявам, че ще останеш и ден.

Исках да ѝ вдъхна увереност, но знаех, че е права. Беше започнала да трепери от мъките на раждането. Все пак стегна пъпната връв и я сряза. Наведе се да пробва топлата вода, а после плъзна бебето в нея. Дланите ѝ нежно отмиха кръвта. Малкото черепче беше покрито с пухкава светла коса.

— Очите ѝ са сини!

— Всички бебета се раждат със сини очи. Ще се променят.

Моли вдигна бебето с вещина, на която завидях, премести го от кърпата на меко бяло одеялце и го загърна в спретнат вързоп, гладък като пеперуден пашкул. Вдигна очи към мен и поклати глава на нямото ми изумление.

— Вземи я, моля те. Сега трябва да се погрижа за себе си.

— Може да я изтърва! — Бях ужасѐн.

Моли ме погледна сериозно.

— Вземи я. Не я оставяй. Не знам за колко дълго ще я имаме. Дръж я, докато можеш. Ако ни напусне, ще ни напусне, докато я държим, а не сама в люлката си.

Сълзи потекоха по страните ми от думите ѝ. Но ѝ се подчиних, вече напълно смирен в съзнанието колко неправ съм бил. Седнах с новата си малка дъщеря в ръце и я загледах. Сините ѝ очи се взираха в моите, без да мигнат. Не плачеше, както винаги бях мислил, че правят новородените. Беше съвсем спокойна. И толкова тиха…

Гледаше ме все едно знаеше отговора на всяка загадка. Наведох се по-близо, поех мириса ѝ и вълкът в мен скочи високо. Моя! Изведнъж тя стана явно моя във всяко отношение. Моето кутре, което да пазя. Моя. От този момент по-скоро щях да умра, отколкото да видя да пострада. Моя. Осезанието ми каза, че тази искрица живот гори силно. Колкото и мъничка да беше, никога нямаше да е плячка.

Погледнах Моли. Миеше се. Опрях показалец на челцето на детето ми и много внимателно протегнах Умението си. Не бях сигурен доколко това, което правя, е морално, но изтласках настрани всякакви угризения. Беше твърде малка, за да я моля за разрешение. Съзнавах ясно намеренията си. Ако намерех нещо нередно с бебето, нещо физическо, щях да направя всичко, каквото можех, за да го поправя, въпреки че щях да докарам способностите си до предела и че щях да използвам малките резерви на сила, които тя имаше. Детето беше спокойно, тъмносините му очи се впиха в моите, докато го проучвах. Такова мъничко телце. Усетих как сърчицето помпа кръвта, как белите дробове поемат въздух. Беше мъничка, но и да имаше нещо нередно с нея, не можах да го намеря. Гърчеше се немощно, цупеше малката си уста все едно се кани да заплаче, но аз бях твърд.

Между нас падна сянка. Вдигнах гузно очи. Моли стоеше над нас в чист мек халат и вече посягаше да вземе детето от мен. Когато ѝ го подадох, казах тихо:

— Съвършена е, Моли. Отвътре и отвън.

Бебето се отпусна в прегръдката ѝ, видимо облекчено. Беше ли се възмутило от проучването ми с Умението? Извърнах очи от Моли, засрамен от невежеството си, и попитах:

— Наистина ли е много малка за новородено?

Думите ѝ ме поразиха като стрели.

— Скъпи, никога не съм виждала толкова малко бебе да оцелее повече от час. — Беше повила бебето и го гледаше. Разгъна ръчичката и погледна пръстчетата ѝ, погали черепчето, а след това огледа малките ѝ червени стъпалца. Преброи всяко пръстче. — Но може би… не дойде рано, това е сигурно! И всяка нейна част е оформена добре; дори коса има, макар да е толкова руса, че едва се вижда. Всичките ми други деца бяха тъмнокоси. Дори Копривка.

Последното го добави сякаш имаше нужда да ми напомня, че аз съм бащата на първата ѝ дъщеря, въпреки че не ме беше имало да я видя родена или да гледам отрастването ѝ. Нямах нужда от такова напомняне. Кимнах и посегнах да докосна юмручето на бебето. Тя го придърпа до гърдите си и затвори очи. Заговорих тихо:

— Майка ми беше от Планините. И тя, както и баба ми, бяха светлокоси и синеоки. Много от хората от онзи район са така. Може би съм го предал на детето ни.

Моли изглеждаше изненадана. Помислих, че е защото рядко говорех за майката, която се беше отказала от мен, докато бях малък. Вече не отричах пред себе си, че мога да си я спомня. Беше държала русата си коса вързана на дълга плитка чак до кръста ѝ. Очите ѝ бяха сини, а скулите високи. Не беше имало никакви пръстени по ръцете ѝ. Кепет, така ме беше нарекла. Когато помислех за онова далечно детство в Планините, приличаше ми по-скоро на приказка, която съм чул, отколкото на свят, в който съм живял.

Моли прекъсна отнесените ми мисли.

— Казваш, че е съвършена „отвътре и отвън“. Умението ли използва, за да го разбереш?

Погледнах я, осъзнавайки гузно колко я притеснява тази магия. Наведох очи и признах:

— Не само Умението, но и Осезанието ми казва, че имаме едно много мъничко, но иначе здраво дете, мила. Осезанието ми казва, че жизнената искра в нея е силна и ярка. Колкото и мъничка да е, не намирам причина да не живее и да крепне. И да расте.

Светлина огря лицето на Моли все едно ѝ бях дал съкровище с неизмерима цена. Наведох се и очертах лек кръг на бузката на бебето. Сепнах се, когато то извърна лице при допира ми и нацупи устнички.

— Гладна е — каза Моли и се засмя, немощно, но благодарно. Настани се в един стол, разгърна халата си и намести бебето на оголената си гърда. Загледах се в нещо, което никога не бях виждал преди, трогнат до сълзи. Приближих се до нея, коленичих до тях на пода, прегърнах жена си и погледнах сучещото бебенце.

— Бях такъв идиот — казах. — Трябваше да ти повярвам от самото начало.

— Да. Трябваше — съгласи се тя и след това ме успокои: — Няма нищо.

И се отпусна в прегръдката ми.

И кавгите ни приключиха завинаги.