Убиецът на Шута

6. Тайното дете

Онази първа вечер от съществуването на бебето извън тялото на Моли бях замаян. Дълго след като Моли заспа с бебето, сгушено до нея, седях край огъня и ги гледах. Измислях сто вида бъдеще за детето, всяко едно блеснало с обещание. Моли ми беше казала, че е малка. Отхвърлих тази грижа. Всички бебета са малки! Щеше да е добре, и повече от добре. Щеше да е умно, това мое малко момиченце, и красиво. Щеше да танцува като пухче на вятъра и да язди все едно е едно цяло с кончето си. Моли щеше да я научи за пчелите и да знае имената и свойствата на всяка билка в градината. Аз щях да я науча да чете и да смята. Щеше да е дете чудо. Представях си ръчичките ѝ зацапани с мастило, докато ми помага с някой препис или копира илюстрациите, което така и не ми се получаваше добре. Представях си я на дансинга на балната зала в замъка Бъкип, завихрена в яркочервена рокля. Сърцето ми беше изпълнено с нея и исках светът да празнува с мен.

Засмях се на глас, съжалително, при мисълта колко слисани ще са всички, щом чуят за нея. Двамата с Копривка си бяхме мълчали за претенцията на Моли, че е бременна. Бяхме сметнали, че това е нещо тъжно, което трябва да затаим за себе си. А сега? Колко глупаво щяхме да изглеждаме и двамата, щом се разчуеше, че имам дете, малка дъщеричка, руса като маргаритка. Представих си събиране в чест на нейното идване на този свят. Братята ѝ щяха да дойдат, със семействата си, и Хеп също. О, да можех някак да известя Шута за радостта, която бе дошла в живота ми! Усмихнах се, щом си го помислих, и закопнях да можеше да е така. Щеше да има музика и празненство на деня на именуването ѝ. Кетрикен и Предан, и неговата кралица, и тримата принцове, дори Сенч щеше да дойде във Върбов лес.

При тази мисъл въодушевлението ми започна да се разпада. Едно въображаемо дете не е същото като дете, спящо в ръцете на майка си. Какво щяха да видят Кетрикен и Сенч, щом я погледнеха? Можех да си представя скептицизма на Сенч, че такова светлокосо дете би могло да е от родословието на Пророка. А Кетрикен? Ако разбереше, че собствената ми майка от Планините вероятно е била светлокоса, и признаеше бебето за дъщеря на Фицрицарин Пророка, тогава какво? Какво щеше да сметне, че има право да попита за дъщеря ми? Дали на това бебе, също като на Копривка, щеше да се погледне като на тайна резерва от кръвта на Пророка, като на наследница, която би могла да бъде представена за такава, ако по някакъв начин признатият официално клон се провали?

Трепет обзе душата ми, студен прилив, който удави сърцето ми в страх. Как можеше да съм копнял за това дете и изобщо да не съм помислял за опасностите, които щяха да го обкръжават просто заради това, че е моя дъщеря? Сенч щеше да иска да я изпита за Умението. Кетрикен щеше да е убедена, че тронът на Пророка има правото да ѝ избере съпруг.

Надигнах се и безшумно закрачих из стаята, като вълк, пазещ бърлогата си. Моли продължаваше да спи, беше изтощена. Повитото бебенце до нея се размърда и после затихна. Трябваше да ги защитя, да дам на детето бъдеще, което то да може да избере само. Умът ми гъмжеше от идеи. Бягство. Утре щяхме да избягаме. Щяхме да заминем някъде, където да можем да уседнем просто като Моли, Том и нашето бебе… не. Моли никога нямаше да се съгласи да прекъсне връзката с другите си деца, нито аз можех просто да зарежа хората, които обичах, все едно каква заплаха можеше да представляват те точно сега.

Какво можех да направя? Погледнах ги, заспали толкова кротко, толкова уязвими. Заклех се, че ще ги опазя. Внезапно ми хрумна, че русата коса и сините очи на детето биха могли да са в наша полза. Никой нямаше да я погледне и да приеме, че е дете на мен и Моли. Можеше да заявим, че е намерениче, осиновено. Лъжата избуя в ума ми. Толкова лесно беше да се заяви! Дори и Копривка нямаше нужда да знае: след като обяснях на Моли заплахата за детето, тя може би щеше да се съгласи за измамата. Копривка щеше да повярва, че сме осиновили бебето, за да утешим копнежа на майка ѝ за дете. Никой нямаше нужда да знае, че детето наистина е от кръвта на Пророците. Една простичка лъжа можеше да го опази.

Можех да накарам Моли да се съгласи на това.

Отидох до стаята си за постеля. Спах пред вратата, на пода, като вълк, пазещ своята бърлога и своето кутре. Така трябваше.

На другия ден бях изпълнен и със сладост, и с тревога. На зазоряване осъзнах колко глупави са плановете ми да се отрека от детето си. Слугите в една голяма къща знаят всичко, а Ревъл веднага щеше да разбере, че предната нощ не ни е било донасяно никакво намерениче. Не беше възможно да скрия от домакинството, че Моли е родила детето си, тъй че ги предупредих, че бебето е мъничко, а майката е изтощена. Сигурен съм, че ме сметнаха за точно толкова луд, колкото смятаха и Моли, когато настоях аз да нося храната на Моли и че тя категорично не бива да бъде безпокоена. Не само увереността ми, че в къщата има бебе, но и властта ми като мъж в такава женска област беше мигновено пренебрегната. По една, по две и по три, жените от персонала на Върбов лес си намериха някаква неотложна работа, която налагаше достъп до детската. Първа беше готвачката Нътмег, която настоя, че трябва да говори с Моли, за да знае точно какво би желала господарката да ѝ се приготви за обед и вечеря на такъв знаменателен ден. Дъщеря ѝ Майлд се шмугна зад нея, бледо подобие на пищната фигура на майка си. Моли не знаеше за усилията ми да не бъде притеснявана. Не можех да я виня за високомерното донякъде самодоволство, когато показа бебето на готвачката и дъщеря ѝ.

Моли, мисля, съзнаваше само, че доказва грешката им, че наистина е била бременна и че цялото им подигравателно пренебрежение към настояването ѝ да се приготви детска вече се е оказало погрешно. Беше властна като кралица, когато се приближиха да погледнат малкото вързопче, което тя държеше толкова покровителствено. Готвачката се овладя, усмихна се и промълви: „Колко мила малка душичка.“ Майлд не беше толкова приучена на изисканост.

— Толкова е мъничка! — възкликна тя. — Като играчка! И бяла като мляко! Такива сини очи! Сляпа ли е?

— Разбира се, че не — отвърна Моли, загледана с обожание в детето си.

Готвачката плесна дъщеря си и изсъска:

— Дръж се прилично!

— Майка ми беше руса. Със сини очи — заявих аз.

— Е, значи това го обяснява — заяви Нътмег с престорено облекчение. Поклони се вежливо на Моли. — Е, господарке, речна риба ли ще искате, или солената треска? Доколкото знам, риба е най-добре за жена, която току-що е родила.

— Речна риба — отвърна Моли и след като този огромен проблем бе решен, готвачката се омете заедно с дъщеря си.

Едва ли беше изтекло достатъчно време готвачката да се върне към задълженията си, преди да се появят две слугини, за да попитат дали бебето или майката имат нужда от чисто бельо. И двете носеха наръчи дрехи и пелени и едва не ме стъпкаха на вратата, настоявайки:

— Е, ако не сега, скоро — всички знаем колко бързо се подмокрят бебетата.

И отново станах свидетел на изнервящия спектакъл на жени, които едва сдържат стъписването си и след това се възхищават на дъщеря ми. Моли като че ли беше сляпа за това, но всеки мой инстинкт биеше тревога. Добре знаех какво е отношението към малки същества, които са твърде различни. Виждал бях сакати пиленца, накълвани до смърт, как крава избутва от себе си немощното си теле, как свиня изяжда едно от прасенцата си. Нямах никакво основание да мисля, че хората са по-добри от животните в това отношение. Щях да пазя зорко.

Дори Ревъл се появи, с поднос с ниски вази с цветя.

— Зимни теменуги. Толкова издръжливи, че цъфтят почти цялата зима в оранжериите на лейди Търпение. Не че са толкова топли вече…

После ме изгледа въпросително, но аз упорито го пренебрегнах. И тогава Моли му оказа чест, с каквато не бе удостоила никой друг. Постави малкото вързопче — детето — в чворестите му ръце. Видях как дъхът му секна, щом погледна детето. Дългопръстата му длан докосна гърдичките на бебето и на сериозното му обикновено лице се изписа глуповата усмивка. Той вдигна очи към Моли, погледите им се срещнаха и почти изпитах ревност, като видях споделения им възторг от детето. Той не каза нито дума, докато държеше бебето, и го върна на Моли едва когато една слугиня почука на вратата и го помоли за наставления. Преди да излезе, Ревъл грижливо подреди вазите, така че цветята и параваните да се съчетаят прелестно. Това накара Моли да се усмихне.

В онзи първи ден от живота на бебето сведох до минимум работата си по надзираването и ръководенето на имението. Всеки миг, който можех да заделя, прекарвах в детската. Гледах Моли и детето ни и боязънта ми лека-полека премина в почуда. Бебето беше толкова мъничко! И всичко в него беше чудо. Малките пръстчета, венчето светла коса, нежно розовото на ушите: изглеждаше ми удивително, че такова съчетание прелести може просто да е израснало в утробата на жена ми. Със сигурност беше дело на някой вълшебен художник, а не продукт на случайна любов. Когато Моли излезе, за да се изкъпе, застанах до люлката.

Не изпитвах желание да вдигна дъщеря си. Изглеждаше твърде деликатна, за да я държа. „Като пеперуда“, мислех си. Боях се, че с едно докосване бих могъл да уязвя мъждукащия живот, който я караше се движи. Само я гледах как спи, гледах едва доловимото повдигане и смъкване на одеялцето, което я покриваше. Розовите ѝ устни помръдваха в спящо подобие на сучене. Когато майка ѝ се върна, ги загледах още по-напрегнато. Беше като в приказка. Моли беше такава, каквато не я бях виждал никога, невероятно спокойна, веща и съсредоточена. Майка. Това изцери нещо в мен, бездна, която изобщо не бях знаел, че съществува, докато тя не я запълни. Значи това беше една майка! Детето ми беше толкова спокойно, толкова сигурно в прегръдката ѝ. Това, че Моли е била майка вече седем пъти, ми изглеждаше не по-малко удивително. Замислих се, неизбежно, за жената, която ме беше държала и ме бе гледала така. В душата ми се надигна тъга, докато се чудех дали онази жена е все още жива, дали изобщо знае какво е станало с мен. Дали чертите на малката ми дъщеря изобщо повтаряха нейните? Но когато погледнах спящото бебе, видях само колко е неповторимо.

Моли се качи в спалнята ни. Легна, сложи повитото дете в средата на леглото и когато легнах при тях, имах чувството, че съм другата половина на раковина около скъпоценно зърно. Моли се отпусна и заспа мигновено, едната ѝ ръка леко отпусната върху спящото ни бебе. Лежах съвсем неподвижен на края на леглото, със свръхестественото усещане за мъничкия живот, който дишаше между нас. Бавно протегнах ръка и докоснах с пръст ръката на Моли. После затворих очи и се унесох в сън. Събудих се, когато бебето се размърда и проплака. Беше тъмно, но усетих как Моли го взе и му даде да суче. Слушах тихото мляскане и дълбокия бавен дъх на Моли.

Отново се потопих в съня.

Сънувах.

Бях отново момче, в замъка Бъкип, и вървях по каменна стена близо до билковите градини. Беше топъл и слънчев пролетен ден. Пчели жужаха в уханните цветове на голямата череша. Играех си на ходене по въже, с разперени ръце. И изведнъж замръзнах, защото чух гласове. Деца викаха възбудено, явно увлечени в някаква игра. Изпълни ме копнеж да съм с тях.

Но дори в хватката на съня знаех, че е невъзможно. В замъка Бъкип бях ни риба, ни рак. Бях твърде нискостоящ, за да търся приятели между знатните, а незаконната ми кръв бе твърде благородна, за да играя с децата на слугите. Тъй че само слушах завистливо. След миг една дребна жилава фигура се провря през вратата на градината, бутна я и почти я затвори. Беше мършаво дете, цялото облечено в черно, освен белите му ръкави. Тясна черна шапка покриваше всичко освен краищата на светлата му коса. Плъзна се леко през градината, прескочи билковите лехи, без да разлюлее и едно листо, и кацна на каменната пътека с почти безшумно изтупване, преди да се метне през следващата леха. Движеше се съвсем тихо, но шумните му преследвачи не бяха далече зад него. Отвориха рязко портата с вик точно когато момчето се шмугна зад една пълзяща по дървена рамка роза.

Затаих дъх заради него. Скривалището му не беше съвършено. Пролет беше млад и беше като черна сянка зад тънките стъбла и напъпилите зелени листа на привързаната за решетката роза. Усмихнах се, докато се чудех кой ще спечели тази игра. Другите деца се изсипаха в градината, шест на брой. Две момичета и четири момчета, всички може би с не повече от три години по-големи от мен. Облеклото им издаваше, че са от децата на слугите. Две от по-големите момчета вече бяха облечени със сините туники и клинове на Бъкип и сигурно бяха избягали от задачите си из замъка.

— Той влезе ли тука? — извика едно от момичетата с пронизителен глас.

— Трябва да е тук! — викна едно момче, но в гласа му имаше и нотка несигурност.

Преследвачите се разпръснаха бързо, надпреварваха се кой пръв ще открие жертвата. Стоях неподвижно, с разтуптяно сърце, и се чудех дали може да ме видят и да ме включат в играта си. Въпреки че знаех къде се крие момчето, можех да откроя само силуета му. Белите му пръсти стискаха дървената решетка. Можех да видя повдигането и отпускането на гърдите му, което издаваше колко дълго е бягал.

— Минал е през портата! Хайде! — реши едно от по-големите момчета и като глутница кучета, подгонили лисица, децата хукнаха назад, струпаха се около него и той ги поведе обратно към портата. Зад тях Пролет се беше обърнал и търсеше опори по затоплената от слънцето каменна стена зад решетката. Видях как стъпи да се изкатери нагоре — и изведнъж викът на един от търсачите издаде, че някой е погледнал назад и е засякъл движението.

— Ето го! — извика едното момиче и глутницата се втурна назад в градината.

Докато облеченото в черно момче пълзеше като паяк нагоре по високата стена, децата припряно започнаха да се навеждат. След миг въздухът се изпълни с хвърлени буци пръст и камъни. Удариха розовия храст, решетката, стената и чух глухите изтупвания, когато западаха по тънкия гръб на момчето. Чух болезнения му хрип, но то се държеше здраво за стената и се катереше.

Играта внезапно престана изобщо да е игра, а се превърна в жесток лов. Разперен на стената, той не можеше да потърси прикритие и докато пълзеше нагоре, ловците се наведоха за още камъни и буци. Можех да им извикам да спрат. Но знаех, че ако го направя, това няма да го спаси. Щях просто да стана допълнителна мишена за тях.

Един от камъните го удари толкова силно в тила, че главата му се люшна напред и се шибна в стената. Чух изтупването на плът в камък и видях как той спря замаян, пръстите му се хлъзнаха. Но отново не извика. Потрепери, а после се задвижи отново, по-бързо. Краката му се плъзнаха, намериха опора, плъзнаха се отново, а след това едната му ръка се вкопчи в ръба на стената. Сякаш спечелването на тази цел бе променило играта, другите деца се втурнаха напред. Той се добра до върха, задържа се за миг, после погледът му срещна моя — и след това се прехвърли от другата страна. Кръвта, потекла по брадичката му, беше стъписващо червена на пребледнялото му лице.

— Заобиколи, заобиколи! — крещеше едно от момичетата и с вой като на кучета другите деца изхвърчаха от градината. Чух грубото издрънчаване на затворената зад тях врата и бясното тупане на краката им по пътеката. Смееха се дивашки. Миг по-късно чух пронизителен отчаян писък.

Събудих се. Дишах толкова тежко, все едно се бях бил с някого. Нощницата ми беше плувнала в пот до гърдите и усукана около мен. Объркано се надигнах и избутах одеялото.

— Фиц! — укори ме Моли и покри с ръка детето ни да го заслони. — Какво правиш?

Изведнъж отново бях себе си, възрастен мъж, а не изпаднало в ужас дете. Свих се в леглото до Моли, до бебенцето ни, което бих могъл да смачкам в мятането си.

— Нараних ли я? — извиках с ужас, а в отговор бебето леко проплака.

Моли се пресегна и стисна китката ми.

— Успокой се, Фиц. Всичко е наред. Просто я събуди, нищо повече. Спи. Било е само сън.

След всичките ни години заедно беше запозната с кошмарите ми. Знаеше, за мое огорчение, че може да е рисковано да ме буди от някой от тях. Почувствах се засрамен като напердашено псе. Смяташе ли, че съм опасност за детето ни?

— Май ще е по-добре да спя някъде другаде — предложих.

Моли не пусна ръката ми. Обърна се на една страна и гушна бебето. В отговор то изхълца лекичко и веднага затърси с уста зърното ѝ.

— Ще спиш точно тук, до нас — заяви Моли. И преди да мога да отговоря нещо, се засмя тихо и каза: — Мисли си, че е гладна.

Пусна ръката ми, за да освободи гърдата си за детето. Лежах съвсем неподвижно, докато тя се намести, и после слушах тихите звуци на задоволство от едно младо същество, което пълни коремчето си. И двете ухаеха толкова хубаво — бебето на бебешкия си мирис, Моли на женственост. Изведнъж се почувствах едър, грубоват и мъжкар, натрапник в безопасността и покоя на домашния уют.

Започнах да се отдръпвам от тях.

— Трябва да…

— Трябва да останеш точно където си.

Хвана отново китката ми и я дръпна, за да се доближа повече до тях. Не се примири, докато не се оказах толкова близо, че да може да вдигне ръка и да прокара пръсти през косата ми. Докосването ѝ беше леко, приспиващо и вдигна изпотените къдрици от челото ми. Затворих очи и много скоро се унесох отново.

Сънят, който беше избледнял и замъглен от събуждането ми, отново се очерта в ума ми. Трябваше да си наложа да дишам леко и бавно, колкото и да бяха стегнати гърдите ми. Сън, казвах си. Не спомен. Никога не бях се крил и гледал отстрани, докато другите деца в замъка мъчеха Шута. Никога.

„Но може и да съм — настоя съвестта ми. — Ако съм бил в такова място и време, може и да съм. Всяко дете би го направило.“ Както прави човек в такъв час и след такъв сън, отсях спомените си за връзки, мъчех се да открия защо ме е завладял такъв тревожен сън. Нямаше никакви.

Никакви освен спомените за това как децата от цитаделата бяха говорили за светлокосия палячо на крал Умен. Шутът беше там, в спомените от детството ми, чак до първия ден, в който бях пристигнал в Бъкип. Беше се озовал там преди мен и ако можеше да му се вярва, ме беше чакал през цялото това време. Но бяха минали години преди срещите ни в замъка Бъкип да надскочат неприличния му жест или неласкателните му подражания, докато вървеше след мен по коридора. Бях го отбягвал точно толкова усърдно, колкото и другите деца. Не се бях отнасял с него жестоко, за да се освободя от чувството за вина. Никога не му се бях подигравал или изразявал отвращение от него по какъвто и да било начин. Не. Просто го отбягвах. Вярвал бях, че е пъргав глуповат тип, акробат, който забавлява краля с лудориите си, но който при все това е по-скоро простодушен. Ако не друго, бях го съжалявал, казах си. Защото беше толкова различен.

Точно както моята дъщеря щеше да е толкова различна от всички приятели в игрите.

Не всички деца в Бък бяха тъмнооки, тъмнокоси и със смугла кожа, но повечето ѝ приятели в детството щяха да са точно такива. А ако не пораснеше бързо, за да се изравни на ръст, ако останеше мъничка и светлокожа, тогава какво? Що за детство щеше да има?

Студ стегна корема ми и стигна до сърцето ми. Доближих се още повече до Моли и своето дете. Двете вече спяха, но аз не. Буден като бдящ вълк, отпуснах леко ръката си върху двете. Щях да ги защитя, обещах на себе си и на Моли. Никой нямаше да ѝ се подиграва и да я измъчва по какъвто и да било начин. Дори да се наложеше да я пазя в тайна от целия свят, щях да я опазя.