Убиецът на Шута

11. Последният шанс

Има краища. Има начала. Понякога те съвпадат, като краят на едно нещо бележи началото на друго. Но понякога просто има дълго пространство след един край, време, когато сякаш всичко е свършило и нищо друго не може изобщо да започне. Когато моята Моли, пазителката на сърцето ми още от момче, умря, беше така. Тя свърши, но нищо друго не започна. Нищо нямаше, което да измъкне ума ми от онази пустота, нищо, което да облекчи болката ми, нищо, което да придаде смисъл на смъртта ѝ. Вместо това смъртта ѝ превърна всички други краища, които бях преживял някога, в прясна рана.

В дните, които последваха, бях безполезен. Копривка дойде бързо, пристигна преди да е минала първата нощ, водеше Стабилен и Ридъл. Сигурен съм, че беше пътувала през камъните, както и те. Синовете на Моли и Бърич, с жените и децата им, се появиха възможно най-бързо. Пристигнаха други опечалени, които вероятно съм поздравил, хора, на които сигурно съм благодарил за проявеното внимание. Може би съм го направил. Представа нямам какво съм правил през онези дълги дни. Времето като че ли не отминаваше, а се влачеше и влачеше. Къщата беше пълна с хора, говореха и се хранеха заедно, ядяха и си говореха заедно, плачеха и се смееха, и си споделяха спомени за времена, в които не съм бил част от живота на Моли, докато не се оттеглех в самотата си в спалнята и не залостех вратата. Но отсъствието на Моли бе по-голямо от присъствието на когото и да било. Всяко от големите ѝ деца скърбеше за нея. Рицарин плачеше, без да се срамува. Пъргав обикаляше с празни очи, докато Чевръст просто си седеше смълчан. Стабилен и Пламен като че ли пиеха много, нещо, което щеше да натъжи Моли, ако го видеше. Справедлив беше станал сериозен млад мъж и излъчваше тъмна аура на самотност, много напомняща за Бърич. Все пак тъкмо той се зае с грижите за братята и сестра си. Ридъл също беше тук, витаеше на заден план като призрак. Говорихме веднъж, късно през нощта, и с добро намерение той се опита да ме увери, че след време скръбта ми щяла да мине и животът ми щял да започне отново. Исках да го ударя и мисля, че това пролича на лицето ми. След това се избягвахме един друг.

Предан, Елиания, принцовете и Кетрикен бяха в Планинското кралство, тъй че присъствието им ми беше спестено. Сенч изобщо не дойде за погребението — не че очаквах да ни посети. Почти всяка вечер го усещах на ръба на ума си, подканящ, но не натрапчив. Това ми напомни как открехваше тайната врата към кулата си и ме чакаше, когато бях момче. Не се пресягах към него, но той знаеше, че го усещам, и бях благодарен за дискретността му.

Но изброяването кой е дошъл и кой не създава впечатлението, че съм забелязвал или ме е интересувало. Живеех със скръбта си; спях мъка, ядях тъга и пиех сълзи. Пренебрегвах всичко останало. Копривка влезе в ролята на майка си: ръководеше всички неща с привидна лекота, докато се съветваше с Ревъл по осигуряването на места за спане за пристигащите хора и координираше с готвачката Нътмег ястията и хранителните припаси. Зае се да съобщи на всеки, който трябваше да бъде уведомен, за смъртта на Моли. Просто се превърна в мъжа на къщата, даваше указания на ратаите в конюшните и на слугите, посрещаше и изпращаше. С всичко, което не трябваше да се заповядва, а да се свърши, се оправяха Ревъл и Ридъл. Не можех да им помогна. Не можех да направя нищо за никого, дори за себе си.

Някак си всички необходими неща бяха направени. Подрязах си косата за траура, а някой трябваше да е срязал тази на детето. Пчеличка приличаше на четка за конски копита, когато я видях, клечица, цялата загърната в черно, с пухкава бяла четина, щръкнала на малката ѝ глава. Празните ѝ сини очи бяха мъртви. Копривка и момчетата бяха настояли, че майка им е искала да бъде погребана. Като Търпение преди нея, беше пожелала да не бъде изгорена, а да се върне в земята, която храни всички неща на света. Заровена в земята. Това ме смрази. Не бях знаел. Никога не бях говорил с нея за такива неща, никога не бях мислил, нито си бях представял време, когато тя няма да е тук. Жените винаги надживяват съпрузите си. Всички го знаят. Бях разчитал на това. А съдбата ме беше измамила.

Погребването ѝ беше тежко за мен. Щеше да ми е по-лесно да видя, че изгаря на клада, да знам, че си е отишла, отишла си е завинаги и е недостижима, вместо да мисля за нея увита само в покров и положена във влажната пръст. Ден след ден ходех на гроба ѝ и съжалявах, че не бях докоснал страната ѝ още веднъж, преди да я сложат в черната пръст. Копривка засади растенията, които щяха да открояват мястото за вечен отдих на майка ѝ. Ежедневно, когато го навестявах, виждах отпечатъците от малките крачета на Пчеличка. Нито един плевел не смееше да покълне.

Малко виждах от Пчеличка, освен отпечатъците от стъпалата ѝ. Отбягвахме се един друг. Отначало изпитвах чувство на вина, че в дълбините на собствената си скръб бях изоставил детето си. Ходех да я търся. Но щом влезех в някоя стая, тя я напускаше. Или се скриваше някъде, колкото може по-далече от мен. Дори когато ме потърси в личната ми бърлога късно през нощта, не потърси мен, а самотата, която стаята даваше и на двама ни. Влезе в онази светая светих като мъничък призрак с алена нощница. Не проговорихме. Не я накарах да се върне в безсънното си легло, нито ѝ предложих празни обещания, че всичко рано или късно ще се оправи. В бърлогата ми се свихме отделно като попарени кутрета. Знаех, че вече не мога да понеса да съм в работната стая на Моли. Подозирам, че Пчеличка изпитваше същото. Отсъствието на майка ѝ беше по-силно в онази стая, отколкото където и да е другаде в къщата. Защо се отбягвахме един друг? Най-доброто обяснение, което мога да предложа, е сравнение. Когато държиш изгорената си длан близо до огъня, болката пламва отново. Колкото по-близо бях до Пчеличка, толкова по-остра ставаше болката ми. Мисля, че в набръчканото ѝ личице и треперещата ѝ долна устна прочитах същото чувство у нея.

Пет дни след като погребахме Моли повечето опечалени си стегнаха багажа и напуснаха Върбов лес. Хеп не беше дошъл — беше далече във Фароу. Не знам как бе получил вестта толкова бързо, но ми отговори със съобщение по птица до гълъбарниците на Бъкип, а оттам ми го донесе бегач. Хубаво беше да чуя вест от Хеп, но също толкова се радвах, че не беше дошъл. Имаше и други писма, които дойдоха по различни начини. Едното беше от Кетрикен в Планинското кралство, скромна бележка на проста хартия, написана от собствената ѝ ръка. С Предан си бяхме докоснали умовете и той знаеше, че няма какво да се каже. От лейди Фишър, бивша Старлинг, дойде писмо, елегантно изписано на фина хартия, с най-сърдечни слова. По-грубо писмо получих от Уеб. Писмата казваха това, което подобни писма казват винаги. Може би думите помагат на други, когато скърбят. За мен бяха само думи.

Момчетата на Моли имаха ферми и работа, и семейства и жива стока, за които да се грижат. Лятото не оставя на човек, който се препитава от земята, някакво време да стои бездеен. Имаше много плач, но също така мили възпоминания и добродушния смях, който донесоха със себе си. Копривка кротко ме помоли за няколко неща за спомен, тъй че всеки от братята ѝ да си вземе по нещо. Помолих я тя да го направи, като казах, че не ме бива за тази задача и че без жената нейните вещи значат малко за мен. Едва по-късно щях да осъзная колко егоистично е било това решение — да оставя цялата тежест на раменете на по-голямата си дъщеря.

Но тогава бях вцепенен и зашеметен, неспособен да мисля за когото и да било, освен за себе си. Моли беше моята сигурност, моят дом, моят център. След като вече я нямаше, буквално се чувствах на парчета, все едно сърцевината ми се е взривила и късчетата от мен са хвърлени на вятъра. Почти през целия ми живот Моли я беше имало. Дори когато не можех да съм с нея, дори болката да я гледам отдалече, докато отдаваше живота и любовта си на друг мъж, дори онази болка беше безкрайно повече за предпочитане от пълното ѝ отсъствие в моя свят. В годините, докато бяхме разделени, винаги можех да мечтая за „един ден“. Сега всичките ми мечти бяха свършили.

Няколко дни след смъртта ѝ, когато къщата се беше опразнила от гости и допълнителният персонал, който Ревъл беше наел, също бе напуснал, Копривка дойде при мен в личния ми кабинет. Задълженията ѝ в Бъкип я зовяха. Трябваше да се връща и не я обвинявах, защото знаех, че не може да направи тук нищо повече, което да подобри каквото и да било. Когато влезе, вдигнах очи и внимателно оставих перото настрани. Да записвам мислите си винаги е било моето убежище. Онази нощ бях писал страница след страница, като изгарях всяка почти веднага след като я довършех. Не е задължително в ритуалите да има някакъв смисъл. При камината, на едно сгънато одеяло, Пчеличка се беше свила на кълбо като котенце. Извитият ѝ гръб беше обърнат към мен, лицето ѝ — към огъня. Беше посред нощ и не си бяхме казали нито дума.

Копривка бе изтощена. Плачът беше зачервил очите ѝ, а бляскавата ѝ грива на черни вълни се беше смалила до къдрава шапчица. От нея кръговете под очите ѝ изглеждаха по-тъмни и тънкото ѝ лице по-костенобяло. Простият син халат, който носеше, беше провиснал и осъзнах колко много е отслабнала.

Гласът ѝ беше пресипнал.

— Трябва да се върна в Бъкип утре. Ридъл ще ме придружи.

— Знам — отвърнах. Не ѝ казах, че за мен ще е облекчение да остана сам, за да мога да скърбя толкова неистово, колкото имах нужда, и никой да не бъде свидетел. Не ѝ казах, че се чувствам ограничен, сдържан от възпитание в място, където не мога да изразя мъката, която изпитвам. Вместо това ѝ казах: — Знам, че сигурно се чудиш. Знаеш, че върнах Шута от другата страна на смъртта. Сигурно се чудиш защо позволих майка ти да си отиде.

Бях си мислил, че думите ми ще отключат затаения ѝ гняв. Но тя изглеждаше ужасена от тях.

— Това е последното, което бих желала! Или което щеше да иска тя! На всяко същество е дадено и място, и време, и когато това време свърши, трябва да ги оставим да си отидат. Веднъж с мама говорихме ясно за това. Бях дошла при нея за Шишко. Знаеш как е той, как го болят ставите. Помолих я за мехлема, който Бърич правеше за момчетата, когато си разтеглят мускули, и тя ми смеси малко. Мила Еда, поредното нещо, което си отиде! Защо изобщо не го записах? Толкова много знаеше тя, толкова много знаеше той, а отнесоха всичко в гроба със себе си.

Не ѝ казах, че знам рецептата по-добре от всеки друг. Несъмнено Бърич беше предал познанията си и на своите синове. Не беше време да говорим за тези неща. Забелязах, че на кутрето на дясната ми ръка има мастило. Винаги успявам да се оцапам с мастило, когато пиша. Взех изтривалката за пера и го избърсах.

— Какво каза Моли за Шишко? — осмелих се да попитам.

Копривка се върна при себе си, сякаш беше вървяла далече по някоя помръкваща пътека.

— Само, че е милост да направиш една болка поносима, но не и да принуждаваш някого да остане в този живот, когато работата на тялото му е приключила. Предупреждаваше ме да не използвам Умението върху него. Казах ѝ, че той е много по-силен в тази област от мен и че е по-способен да насочи този талант към себе си, ако го пожелае. Но не го желае. Тъй че ще уважа избора му. Но знам, че Сенч се възползва от тази магия. Поддържа се толкова енергичен, колкото беше при първата ни среща.

Гласът ѝ заглъхна, но ми се стори, че чух незададения ѝ въпрос.

— Не го правя — казах ѝ откровено. — Никога не съм желал да остана млад и да гледам как майка ти остарява и си отива от мен. Не. Ако можех да се състарявам с нея, Копривке, щях да го правя. Все още нося последствията от онова безумно изцеряване с Умение, които ми направи нашата котерия. Ако можех, щях да го спра. Подновява ме, след като не бих искал да го прави. Разтегна рамо, докато върша нещо, и същата нощ губя плът, а тялото ми изгаря, докато се поправя. Събуждам се вълчи гладен и съм уморен цяла седмица. Но рамото ми се е изцерило. — Хвърлих последната изписана страница в огъня и го разрових с машата. — Ето. Сега знаеш.

— Вече го знаех — каза тя язвително. — Мислиш ли, че майка не го знаеше? Престани. Никой не те обвинява за нейната смърт, нито трябва да се чувстваш гузен, че не я следваш. Тя нямаше да иска това. Обичам те заради живота, който ѝ даде. След като баща ми… след като Бърич умря, мислех, че никога повече няма да се усмихва. А когато откри, че ти си жив, след като толкова дълго те беше оплаквала като мъртъв, мислех, че никога няма да престане да е гневна. Но ти се върна при нея и беше достатъчно търпелив да я спечелиш отново. Беше добър за нея и тя живя последните си години точно както желаех да е бил целия ѝ живот.

Вдишах хрипливо. Исках да ѝ благодаря, но не можех да намеря думи. Не беше нужно. Тя се пресегна и ме потупа по ръката.

— Тъй. Значи, ще си заминем на заранта. Бях малко изненадана като разбрах, че Пчеличка си няма пони и като че ли изобщо не е запозната с язденето. На девет години и не може да язди! Бърич ме сложи на кон, когато бях… ами, просто не мога да си спомня време, когато не съм могла да яздя. Когато се опитах да сложа Пчеличка на кон, тя упорстваше, бореше се с мен и се смъкна от другата страна на коня колкото може по-бързо. Тъй че пътуването ни до Бъкип ще е интересно за мен. Достатъчно малка е, мисля, че ще мога да я побера в кош на някое от товарните животни и да я уравновеся с дрехите и играчките ѝ. Или някои от тях. Бях напълно изумена, че такова малко дете може да има толкова много играчки и толкова много дрехи.

Имах чувството, че изпускам нещо.

— Пчеличка? Защо ще водиш Пчеличка в Бъкип?

Тя ме изгледа раздразнено.

— Къде другаде да я заведа? И Рицарин, и Чевръст предложиха да я вземат, въпреки че Чевръст няма дори жена, която да му помага с нея. Отказах и на двамата. Нямат представа с какво искат да се заемат. Аз поне имам опит с Шишко. Мисля, че с времето ще мога да проникна през мъглата ѝ и да получа някакво разбиране за нея.

— Мъглата ѝ — повторих глупаво.

По-голямата ми дъщеря ме погледна.

— Тя е на девет. Би трябвало вече да говори. А не може. Често бърбореше на майка, но дори и това не съм чувала да прави напоследък. След като майка си отиде, кой ще може да разбира горкото мъниче? Чудя се дали изобщо знае, че майка умря. Опитвах се да поговоря с нея за това, но тя само ми обръща гръб. — Копривка въздъхна тежко. — Не знам колко изобщо схваща каквото и да било. — Погледна ме и заговори колебливо. — Знам, че майка нямаше да одобри, но трябва да попитам. Използвал ли си някога Умението в опит да докоснеш ума ѝ?

Поклатих бавно глава. Не следях нишката на мисълта ѝ. Опитах се да направя връзка.

— Моли не желаеше да го правя, така че не съм. Още преди години открих опасностите от докосването на деца с Умение. Не помниш ли?

Това изтръгна малко усмивка от нея.

— И Предан, и аз си го спомняме добре. Но мислех, че след години мълчание от страна на дъщеря ти най-малкото си се опитал да видиш дали има ум.

— Разбира се, че има! Тя е едно много умно малко същество. Понякога тревожещо умна! И говори, когато благоволи. Просто не е много ясна. Или толкова често, колкото би очаквал човек. — Копривка май никога не беше виждала малката си сестра да шие проба на коляното на майка им или да застане на масата, за да вземе свещи от стойките им. При идванията и заминаванията си беше виждала Пчеличка само като едно мъничко и свенливо дете, кротко и бдително. А сега беше нямо дете, свито на кълбо. Станах, закрачих из стаята, а след това се наведох над по-малката си дъщеря. — Хайде, Пчеличке — казах импулсивно, но в мига, в който я докоснах по гръбчето, тя се вцепени, изпъна се като изсушена на слънце риба, после се дръпна от допира ми и отново се сви, извърнала лице от мен.

— Остави я на мира — каза твърдо Копривка. — Фиц, хайде да си говорим откровено. Ти си в дълбока скръб и точно сега не можеш да мислиш за нищо извън себе си. Дори преди да се случи това не беше… ами, загрижен за дъщеря си. Не можеш да се грижиш за нея. Ако не те познавах добре, щях да кажа, че тя се страхува от теб. Знам, че не ти е присъщо да си жесток с децата. Тъй че ще кажа ясно само, че тя не иска да я докосваш. Тогава как изобщо ще се грижиш за нея? Ще трябва да тръгне с мен утре. В Бъкип има много гледачки, а както видях през последните няколко дни, тя всъщност няма нужда от много грижи. Щом я облекат, се храни, знае как да не се оцапа и изглежда доволна да седи и да гледа огън. Някои от жените, които се грижат за Шишко, биха били добър избор според мен, особено някоя, която вече е по-стара и търси по-простичка служба. — Копривка придърпа един стол до огъня и седна. Наведе се, за да пипне сестра си. Детето се дръпна и Копривка я остави. Пчеличка намери любимото си място до камината и сви крака под халата си. Видях как малкото телце се отпусна, щом скръсти ръце и погледът ѝ се изгуби в играта на пламъците. В безопасност. Безопасност, каквато нямаше да има в Бъкип. Помислих дали да я пусна да отиде със сестра си. Идеята не ми харесваше. Егоистично ли беше да я задържа при мен? Не бях сигурен.

— Ще са жестоки с нея там — казах бавно.

— Не бих наела жена, която може да е жестока! Толкова лошо мнение ли имаш за преценката ми? — Копривка се ядоса.

— Не гледачката ѝ. Децата в цитаделата. Когато почне уроците си, ще я кълват за това, че е малка и бледа. Ще я щипят по време на храна. Ще ѝ взимат сладкишите, ще я гонят по коридорите. Ще ѝ се подиграват. За това, че е различна.

— Другите деца? Уроци? — Копривка ме гледаше невярващо. — Отвори си очите, Фиц. Уроци по какво? Обичам я с такава нежност, с каквато изобщо може да обича човек, но един удобен и безопасен живот е най-доброто, което можем да ѝ осигурим. Не бих я пратила на уроци, нито бих я слагала на маса, където може да ѝ се подиграват или да я щипят. Ще я държа в безопасност в стаята ѝ, близо до моята. Нахранена, облечена и чиста, с простичките ѝ малки играчки. Това е най-доброто, което можем да ѝ предложим, и всичко, което знае да поиска от живота.

Зяпнах я изумен от думите ѝ. Как можеше да гледа на Пчеличка така?

— Смяташ, че е малоумна?

Тя изглеждаше стъписана от това, че го отричам. Намери обаче твърдост в себе си и ми отвърна:

— Случва се. Не е нейна вината. Не е твоя вина. Това е нещо, от което не можем да се крием. Беше родена късно в живота на майка ми и се роди мъничка. Такива деца рядко имат… растящ ум. Остават си деца. И през остатъка от живота ѝ, все едно дали къс или дълъг, някой трябва да се грижи за нея. Тъй че най-добре ще е да…

— Не. Тя ще остане тук. — Бях непреклонен. И стъписан, че Копривка може да предлага друго. — Каквото и да мислиш, въпреки странното ѝ поведение, тя има блестящ ум. А дори и да беше малоумна, отговорът ми щеше да е същият. Върбов лес е всичко, което е познавала. Знае как да се оправя из къщата и дворовете, и слугите я приемат. Не е глупава, Копривке, нито малоумна. Малка е и да, различна е. Може да не говори често, но говори. И прави най-различни неща. Шие, грижи се за кошерите, плеви градините, пише в малката си книжка. Обича да е навън. Обича да е свободна да прави каквото пожелае. Следваше Моли навсякъде.

По-голямата ми дъщеря само ме зяпаше. Пак погледна Пчеличка и попита невярващо:

— Това мъничко дете шие? И може да се грижи за кошер?

— Майка ти би трябвало да ти е писала, разбира се… — Думите ми заглъхнаха. Писането беше задача за Моли. А самият аз едва в последната година бях видял ярката искра на разум у детето си. Защо трябваше да смятам, че Копривка го е знаела? Не бях го споделил с нея, нито със Сенч или с когото и да било в Бъкип. Отначало се боях да се радвам преждевременно. А след играта ни със запомнянето не смеех да споделя знанието за дарбите на детето със Сенч. Все още бях сигурен, че той бързо ще намери начин да я използва.

Копривка клатеше глава.

— Майка я обожаваше. Хвалеше я за разни неща, които изглеждаха… добре. Ясно беше, че копнееше отчаяно Пчеличка да е… — Гласът ѝ заглъхна, след като не можеше да се накара да изрече думите.

— Тя е едно много способно малко момиче. Питай слугите — казах и се зачудих колко от способностите на Пчеличка са видели. Върнах се до писалището си и се смъкнах в стола. Всичко това беше без значение. — Така или иначе, няма да замине с теб, Копривке. Тя е моя дъщеря. И е редно да остане с мен.

Да ѝ кажа такива думи! Тя се вторачи в мен и присви устни. Би могла да ми отвърне с нещо жестоко. Но не го направи. Щях да върна думите си, ако можех; трябваше да намеря друг начин да изразя мисълта си. Но вместо това добавих откровено:

— Веднъж се провалих с това задължение, с теб. Това ще е последният ми шанс да го изпълня както трябва. Тя остава.

Копривка помълча малко, а след това заговори с нежност:

— Знам, че намеренията ти са добри. Възнамеряваш да постъпиш добре с нея. Но, Фиц, просто се съмнявам, че го можеш. Точно както сам казваш: никога не си се грижил за толкова малко дете като нея.

— Хеп беше по-малък от нея, когато го взех!

— Хеп беше нормален. — Не мисля, че искаше думата да прозвучи толкова грубо.

Станах. Заговорих твърдо на по-голямата си дъщеря.

— Пчеличка също е нормална. Нормална за това, което е. Тя ще остане тук, Копривке, и ще запази мъничкия си живот такъв, какъвто е. Тук, където са спомените за майка ѝ.

Копривка се разплака. Не от скръб, а защото бе ужасно уморена и все пак знаеше, че ще ми се опълчи и това ще ме нарани. Сълзи потекоха по лицето ѝ. Не изхлипа. Видях, че е стиснала челюсти, и знаех, че няма да отстъпи от решението си. Както знаех, че няма да ѝ позволя да ми отнеме Пчеличка. Някой щеше да се прекърши. Не можеше и двамата да спечелим в това.

— Трябва да бъда до малката си сестра. Майка ми щеше да очаква това от мен. И не мога да позволя да остане тук — заяви тя. Погледна ме и прочетох в очите ѝ съчувствие за това, което знаеше, че изпитвам. Съчувствие, но не милост. — Може би ако намеря добра гледачка за нея в Бъкип, би могла да придружава от време на време Пчеличка да се връща тук и да погостува — добави тя неуверено.

Усетих надигащия се в мен гняв. Коя беше тя да оспорва, че съм способен да направя това? Отговорът дойде като студена вода, плиснала в лицето ми. Беше дъщерята, която бях изоставил, за да мога да служа на своя крал. Дъщерята, отгледана от друг мъж. Повече от всеки друг на света имаше правото да вярва, че съм некадърен родител. Извърнах очи от двете си дъщери.

— Ако я вземеш, ще съм сам тук. — Думите прозвучаха толкова самосъжалително, че мигновено се разкаях за тях.

Копривка заговори тихо и по-нежно, отколкото заслужаваше подобен егоизъм.

— Тогава отговорът е ясен. Затваряш Върбов лес. Оставяш персонала да го поддържа. Стягаш си багажа. Връщаш се с мен в замъка Бъкип.

Отворих уста да отвърна и не можах да измисля какво да кажа. Никога дори не бях обмислял идеята, че един ден бих могъл да се върна в Бъкип. Сърцето ми почти подскочи при тази мисъл. Не беше нужно да стоя пред тази бездна на самотата. Можех да избягам от нея. В Бъкип щях отново да виждам стари приятели, коридорите на замъка, кухните, парилните, конюшните, стръмните улици на градчето…

Също толкова внезапно ентусиазмът ми умря. Без Моли, без Бърич, без Искрен, без Умен. Без Нощни очи. Зейналата празнота се разширяваше, докато всяка припомнена смърт ме удряше в лицето.

Без Шута.

— Не — заявих. — Не мога. Нищо няма за мен там. Само политика и интриги.

Съчувствието, което бях видял на лицето ѝ, угасна.

— Нищо. — Изрече думата с присвити устни. — Само мен. — Покашля се. — И Сенч, и Предан, и Кетрикен, и Шишко.

— Нямах това предвид. — Изведнъж се почувствах твърде уморен да обяснявам. Все пак опитах. — Замъка Бъкип, който познавах, отдавна го няма. А животът там продължава без мен твърде дълго. Не знам как бих се вместил там тепърва. Не като Фицрицарин Пророка, определено. Нито като убиеца и шпионина за кралската фамилия. Нито като Том Беджърлок, слугата. Един ден ще дойда да погостувам за седмица или дори за месец, и тогава ще се видя с всички. Но не за да остана, скъпа. Никога повече няма да живея там отново. Още повече пък сега. Мисълта да отида някъде сега, да се срещам със стари приятели, да ям и да пия, да се смея и да говоря… не. Нямам сили за това.

Тя стана и дойде при мен. Застана зад стола ми и отпусна ръце на раменете ми.

— Разбирам. — Имаше снизхождение в гласа ѝ заради необмислените ми думи. Имаше го това в нея, способността да прощава лесно. Представа нямах откъде го е научила. Това ме унизи: знаех, че не го заслужавам. Тя продължи: — Надявах се да е другояче, но разбирам. И може би напролет ще се чувстваш другояче. Може би дотогава ще си готов да дойдеш и прекараш повече време с нас.

Въздъхна, стисна раменете ми за последен път и се прозя като котка.

— Оо. Късно е станало. Трябваше отдавна да сложа Пчеличка в леглото. Утре трябва да тръгнем рано, а все още трябва да измисля как да я настаня по-удобно в кош. Трябва вече да си лягам.

Не отговорих. Нека да си легне и да поспи. На заранта, когато се опиташе да вземе Пчеличка, щях просто да кажа: „Не“. Но за нощта можех да го оставя. Изход на страхливец.

Пчеличка все още беше кръстосала крака, все още вторачена в огъня.

— Хайде, Пчеличке, време е за лягане — каза Копривка и се наведе да вдигне сестра си. Пчеличка завъртя раменцата си по добре познатия ми начин и се измъкна от ръцете на сестра си. Копривка отново се опита и детето отново се издърпа от нея. — Пчеличке!

Пчеличка вдигна лице и се загледа някъде между Копривка и мен.

— Не. Оставам с тате.

Никога не я бях чувал да говори толкова ясно. Това ме изуми и с усилие успях да не го издам на лицето си и в Умението.

Копривка замръзна. После бавно клекна до сестра си и се вгледа в лицето ѝ.

— Оставаш с тате? — Изрече всяка дума бавно и внимателно.

Пчеличка извърна рязко глава и не каза нищо повече. Гледаше встрани от двама ни, в тъмните ъгли на стаята. Копривка ме изгледа невярващо. Осъзнах, че може би за първи път чува сестра си да изговаря пълно изречение. Вниманието ѝ отново се върна към детето.

— Пчеличке, време е за лягане. Утре трябва да станем много рано. Ще яздиш с мен, дълга езда до едно място, наречено Бъкип. Толкова забавно ще бъде да видиш ново място! Тъй че ела да те занеса до леглото и да те завия.

Видях как раменете на Пчеличка се напрегнаха. Тя наведе глава и заби брадичка в гърдите си.

— Нека да остане — казах на Копривка и по-голямата ми дъщеря се надигна с въздишка.

Разкърши рамене, протегна се и въздъхна отново.

— Може би така е по-добре. Нека да се измори хубаво и да заспи. Утре ще може да си доспи по пътя.

Копривка не беше приела отговора на сестра си. Трябваше да ѝ го покажа по-ясно. Наведох се към по-малката си дъщеря.

— Пчеличке? Искаш ли да пътуваш утре с Копривка до замък Бъкип? Или искаш да останеш тук във Върбов лес с мен?

Пчеличка извърна глава и светлоокият ѝ поглед се плъзна покрай двама ни. Погледна нагоре към тъмните кътчета на тавана. Очите ѝ пробягаха към мен и след това настрани. Вдиша дълго и дълбоко. Изрече всяка дума отчетливо:

— Не желая да отивам в замъка Бъкип. Благодаря ти, Копривке, за милото предложение. Но ще остана тук, у дома, във Върбов лес.

Погледнах Копривка и вдигнах ръка.

— Тя казва, че иска да остане тук.

— Чух я — отвърна тя рязко. Изглеждаше потресена от това, че чува сестра си да говори, но запазих невъзмутимо спокойствие. Нямаше да издам, че не я бях чувал да говори толкова за цяла седмица, отделно ясното произношение. В това с Пчеличка бяхме заедно, усетих. Съюзници. Така че гледах Копривка спокойно все едно, че изобщо не съм изненадан.

За миг тя ми напомни за майка си миг преди да избухне. Гледах я и сърцето ми изстина. Защо толкова често бях предизвиквал този поглед на Моли, докато беше жива? Не можех ли да съм по-мил, по-нежен? Не можех ли по-често да позволявам нещата да стават както тя реши? Мрачна и пълна самота се надигна в мен. Прилошаваше ми от нея, сякаш празнотата бе нещо, което трябваше да повърна от тялото си.

Копривка заговори тихо.

— Това не е решение, което е способна да вземе сама. Помисли занапред. Как ще се грижиш за нея, след като едва можеше да се грижиш за себе си тези последни две седмици? Мислиш ли, че тя може да мине без ядене като теб? Мислиш ли, че може да стои будна до разсъмване, да спи няколко часа и после да се влачи през деня като теб? Тя е дете, Том. Нуждае се от редовно хранене, режим и дисциплина. И да, прав си, трябват ѝ уроци. И първите ѝ уроци трябва да са как да не бъде странна! Щом може да говори, както ясно направи току-що, значи трябва да бъде научена да говори по-често, тъй че хората да знаят, че има ум. Трябва да бъде учена на всичко, което има нужда да знае. И трябва да бъде окуражавана да говори, да не позволява всички да мислят, че е няма или малоумна! Трябва да се полагат грижи за нея, не просто ежедневна храна и обличане, а месец след месец и година след година, да се учи и да расте. Не може да тича из Върбов лес като бездомно коте, докато ти затъваш в стари книги и бренди.

— Мога да я уча — уверих я аз и се зачудих дали наистина мога. Спомних си часовете, които бях прекарвал с Федрен и с другите деца в Бъкип. Зачудих се дали ще мога да намеря търпението и упоритостта, които той притежаваше, докато ни учеше. Е, щом трябваше, щях да го направя, реших мълчаливо. Бях учил Хеп, нали? Умът ми се отклони към предложението на Сенч. Беше казал, че иска да ми прати Фицбдителен. Все още не ми беше казал, че е време, но със сигурност щеше да е скоро.

Копривка клатеше глава. Очите ѝ бяха почервенели от сълзи и умора.

— Има още нещо, което пренебрегваш. Тя изглежда като на шест, но е на девет. Когато стане на петнайсет, дали все така ще изглежда като много по-малко дете? Как ще се отрази това на живота ѝ? И как ще ѝ обясняваш какво е да си жена?

Как, наистина?

— Все още има години до това — заявих със спокойствие, каквото не изпитвах. Осъзнах, че стените ми на Умението са вдигнати и здрави, за да не може Копривка да усети съмненията ми. Но от самата им непроницаемост тя щеше да разбере, че тая нещо от нея. Това не можеше да се промени. Двамата споделяхме магията на Умението и можехме да стигаме един до друг още докато беше малко момиче. Тъкмо онзи безмилостен достъп до сънищата и преживяванията на друг бе една от причините да се въздържам да използвам Умението; за да опозная ума на Пчеличка. Сега я погледнах и за мое изумление тя също ме гледаше. За миг погледите ни се срещнаха и задържаха, както не се беше случвало от години.

Инстинктивната ми реакция ме изненада. Наведох очи. Отнякъде, вътре от сърцето ми, един стар вълк ме предупреди: „Взирането в нечии очи е грубост. Не предизвиквай.“

Миг по-късно отново погледнах Пчеличка, но тя също беше извърнала поглед настрани. Толкова много ми напомни за диво същество, че ме жегна страх. Беше ли наследила Осезанието от мен? Бях оставил ума ѝ недокоснат от моя, но в много отношения това означаваше, че също така я бях оставил без защита. В своята невинност дали вече се беше обвързала с животно? Някое от кухненските котета може би? Но жестовете и поведението ѝ не наподобяваха котешки. Не. По-скоро ми напомняше с поведението си на вълче кутре, а беше невъзможно да се е обвързала с някое от тях. Поредната загадка от странното ми дете.

— Слушаш ли? — попита сърдито Копривка и се сепнах. Тъмните ѝ очи можеха да мятат огън, точно като на майка ѝ.

— Не. Извинявай, не слушах. Мислех за всичките неща, на които трябва да я уча, и това ме разсея.

И ми даде повече основание от всякога да я пазя в безопасност с мен във Върбов лес. Спомних си една злополука с кон и изстинах. Ако Пчеличка беше надарена с Осезанието, то домът беше най-безопасното място за нея. Чувството срещу дарените с Осезание не беше толкова публично враждебно като някога, но старите навици на мислене умират трудно. Все още щеше да има доста хора в Бъкип, според които едно дете с Осезание се сервира най-добре обесено, изгорено и нарязано на парчета.

— А сега слушаш ли ме? — настоя Копривка. Откъснах с усилие погледа си от Пчеличка и я погледнах в очите.

— Да.

Тя прехапа устна замислено. Канеше се да ми предложи сделка, която не харесваше много.

— Връщам се тук след три месеца. Ако изглежда занемарена по какъвто и да е начин, взимам я с мен. И толкова. — Тонът ѝ омекна. — Но по всяко време преди това, разбереш ли, че си отхапал повече, отколкото можеш да сдъвчеш, уведоми ме и ще пратя да я приберат веднага. Или можеш сам да я доведеш в замък Бъкип. И ти обещавам, няма да кажа: „Предупредих те.“ Просто ще я поема.

Исках да ѝ кажа: „Това изобщо няма да се случи.“ Но през годините се бях научил да не изкушавам съдбата, защото винаги ми се беше струвало, че точно тези неща, за които се бях клел, че никога няма да направя, са тези, които в крайна сметка се оказваше, че правя. Тъй че кимнах на страховитата си дъщеря и отвърнах кротко:

— Това изглежда честно. Трябва да си легнеш и да поспиш, ако ще тръгваш рано.

— Трябва — съгласи се тя. Протегна ръка на детето. — Хайде, Пчеличке. Време е да си лягаме и двете, и никакви спорове.

Пчеличка клюмна. Неохотата ѝ беше явна. Намесих се.

— Аз ще я сложа да си легне. Казах, че мога да се грижа за нея във всяко отношение. Уместно е да започна още сега.

Копривка се поколеба.

— Знам какво ще направиш. Смяташ да я оставиш тук докато заспи до камината и после ще я занесеш в леглото ѝ както си е.

Погледнах я. Знаех какво си спомняме и двамата. Неведнъж бях заспивал край огнището на Бърич в конюшните, с парче сбруя или някоя проста играчка в ръцете. Винаги се събуждах под вълнено одеяло на постелята си близо до неговото легло. Подозирах, че е правил същото с Копривка, докато беше малка.

— Никой от нас не пострада от това — казах ѝ. Тя кимна бързо, с пълни със сълзи очи, обърна се и излезе.

Раменете ѝ бяха отпуснати и изгърбени. Беше надвита. И осиротяла. Беше пораснала жена, но майка ѝ бе умряла точно толкова внезапно, колкото мъжът, който я беше отгледал. И макар баща ѝ да стоеше пред нея, се чувстваше сама на света.

Самотата ѝ подсили моята. Бърич. Сърцето ми изведнъж закопня за него. Беше мъжът, при когото бих отишъл, онзи, на чийто съвет бих се доверил как да се справя със скръбта си. Кетрикен беше прекалено сдържана, Сенч — твърде практичен, Предан — твърде млад. Шутът също си бе отишъл.

Обуздах сърцето си да не задълбава повече в онези загуби. Това беше една от слабостите ми и Моли ме беше укорявала понякога затова, че ѝ се отдавам. Ако ме сполетеше нещо лошо, моментално го свързвах с всяко лошо нещо, което ме е споходило последната седмица или може да ме споходи в следващата. А когато станех тъжен, бях склонен да се въргалям в скръбта си, да струпам неволите си и да възлегна над тях като дракон над съкровище. Трябваше да се съсредоточа върху това, което имам, а не върху това, което съм изгубил. Трябваше да помня, че има утре и че току-що съм се посветил и на утрето на някой друг.

Погледнах Пчеличка и тя мигновено извърна очи. Въпреки болката в сърцето ми се усмихнах.

— Ние двамата… трябва да поговорим — казах ѝ.

Тя гледаше в огъня, неподвижна като камък. След това бавно кимна. Когато заговори, гласът ѝ беше тих и тънък, но ясен. Изричаше думите отчетливо, не като дете.

— Двамата наистина трябва да поговорим. — Погледна ме за миг. — Но никога не ми беше нужно да говоря на мама. Тя просто разбираше.

Не бях очаквал никакъв отговор от нея. С кимването и няколкото думи преди това тя вече бе надвишила почти цялата си предишна комуникация с мен. Беше ми проговаряла преди, прости молби, както когато поискаше още хартия или ѝ трябваше да ѝ наостря перо. Но това, това бе различно. Този път, докато гледах малката си дъщеря, онова, което осъзнах, ме смрази. Тя беше напълно различна от онова, което винаги бях мислил, че е. Усещането бе много странно, все едно познатото е рухнало под мен и се свличам в непознатото. Това беше моето дете, напомних си. Дъщерята, за която двамата с Моли бяхме мечтали толкова дълго. След странната бременност на Моли и раждането на Пчеличка се бях опитвал да се примиря с онова, което мислех, че е тя. В една нощ преди девет години бях преминал от страха, че любимата ми жена е изгубила ума си, в положението да бъда баща на едно мъничко, но съвършено бебе. През първите няколко месеца от живота ѝ се бях поддал на необузданите мечти, които всеки родител има за едно дете. Щеше да е умна и мила, и красива. Щеше да иска да научи всичко, на което Моли и аз имахме да я научим. Щеше да има чувство за хумор и да е любопитна, и весела. Щеше да ни е компания, докато отраства, и да, онази банална представа щеше да е утеха за нас в старостта ни.

После, докато седмиците, месеците и годините отминаваха, а тя не израстваше, нито проговаряше, бях принуден да си дам сметка за различията ѝ. Като червей, който бавно прояжда сърцевината на ябълка, знанието разяждаше сърцето ми. Тя не растеше, не се смееше, нито се усмихваше. Никога нямаше да е детето, което си бях представял.

Най-лошото бе, че вече бях отдал сърцето си на онова въображаемо дете и беше ужасно трудно да простя на Пчеличка, че не е такава. Съществуването ѝ превърна живота ми в гама от емоции. Трудно беше да убия надеждата си. Докато тя бавно развиваше умения, които други деца щяха да имат години по-рано, надеждата ми, че някак си, вече, тя става по-добре, лумваше в мен. Всяко рухване на тази напразна надежда беше по-тежко от предишното. Дълбоката тъга и разочарованието ми понякога отстъпваха пред хладния гняв към съдбата. При всичко това се ласкаех, че Моли не знае за тази моя двойственост към детето ни. За да прикрия колко трудно ми е да я приема такава, каквато е, станах страстно грижовен към нея. Не понасях никой друг да говори за различията ѝ като за недостатъци. Намирах ѝ всичко, което пожелаеше. Никога не очаквах да се опита да направи нещо, което не желае да опита. Моли оставаше в безоблачно неведение за това колко несравнима е Пчеличка с въображаемото дете, което бях сътворил. Изглеждаше доволна с дъщеря ни, до вдетиняване всъщност. Никога не бях имал сърце да я попитам дали понякога поглежда Пчеличка и съжалява, че не е друго дете. Отказвал бях да разсъждавам дали понякога я поглеждам и съжалявам, че изобщо я има.

Чудил се бях какво ли ще стане от нея, щом порасне, а ние остареем. Мислел бях, че рехавите ѝ думи означават, че е глуповата донякъде, и се бях отнасял с нея като с глупаче, до онази вечер, когато ме беше изумила при играта на запомняне. Едва в последната година бях намерил благоразумието да ѝ се радвам и да я приемам такава, каквато е. Най-сетне се отпуснах и извличах наслаждение от радостта, която носеше тя на майка си. Ужасните бури на разочарование бяха отстъпили на кротко примирение. Пчеличка беше такава, каквато беше.

Но сега Пчеличка ми говореше ясно и това събуди срам в мен. Преди ме беше удостоявала с простички изречения, оскъдни като златни монети с неясно изречените думи. Тази нощ бях изпитал такова облекчение, когато изрече онази първа простичка молба да остане с мен. Можеше да е малка, но можеше да говори. Защо срам? Засрамих се, че изведнъж бе станало толкова по-лесно да я обичам, отколкото докато беше няма.

Сетих се за старата басня и реших, че нямам избор. Щях да хвана копривата. Все пак подходих предпазливо.

— Не обичаш ли говоренето?

Тя поклати глава.

— Значи, мълчеше с мен, защото…

Светлоокият ѝ поглед ме стрелна отново.

— Не беше нужно да ти говоря. Имах мама. Бяхме заедно толкова много. Тя слушаше. Дори когато не можех да говоря ясно, можеше да различи какво искам да кажа. Разбираше без всичките думи, които ти трябват.

— А сега?

Раменцата ѝ се извиха настрани от мен, този разговор я смущаваше.

— Когато ми потрябва. Да съм в безопасност. Но преди беше по-безопасно да мълча. Да съм това, което слугите бяха свикнали, че съм. Повечето се държат добре с мен. Но ако изведнъж им заговоря, както говоря на теб, ако подслушат, че ти говоря така, ще ги е страх от мен. А после ще помислят, че съм заплаха за тях. Ще съм в опасност и от големите също.

Също? Направих скока.

— Както си от децата.

Кимване. Нищо повече от това и, разбира се, така трябваше да бъде. Разбира се.

Беше толкова зряла. Толкова възрастна. Това тънко гласче изричаше толкова възрастни думи. И толкова смразяващо беше да чувам преценката ѝ за положението все едно, че беше Сенч, а не малкото ми момиче. Бях се надявал да ми говори с прости изречения; простата логика на едно дете щеше да ме зарадва. Но махалото се беше люшнало в другата посока и от примирение, че дъщеря ми е няма и глуповата, изведнъж изпитах страх, че разсъждава неестествено сложно и че може би е измамна.

Тя погледна в краката ми.

— Вече те е малко страх от мен.

Кимна, сгъна малките си длани на кръстосаните си крачета и зачака да излъжа.

— Притеснен съм. Не уплашен — признах с неохота. Помъчих се да намеря правилните думи, но не можах. Спрях се на: — Аз съм… удивен. И малко притеснен от това, че можеш да говориш толкова добре, и изобщо не съм предполагал, че си способна на такава мисъл. Изнервящо е, Пчеличке. Все пак те обичам много повече, отколкото се боя от теб. И с времето ще привикна с… това, което си.

Розовата главичка с мъха на русата коса кимна бавно.

— Мисля, че можеш. Не съм сигурна дали Копривка би могла.

Споделях резервите ѝ за това, но се почувствах длъжен да защитя по-голямата си дъщеря.

— Добре, но не е честно да очакваш, че ще може. Или дори че аз ще мога! Защо се въздържаше? Защо не започна да говориш, когато се научи, вместо да мълчиш?

Все още с наведена глава, тя повдигна едното си рамо и поклати глава мълчаливо. Не бях очаквал отговор. Всъщност разбирах пазенето на такива тайни. Години наред в детството ми бях крил тайната, че съм незаконороден, от Моли, като се преструвах, че не съм нищо повече от момче за поръчки на писаря. Не за да я заблуждавам, а защото копнеех да съм незабележим. Знаех много добре, че колкото по-дълго се пази такъв вид тайна, толкова по-трудно е да се издаде, без да изглежда измамно. Как бях могъл да не разбера това? Как можех да предпазя Пчеличка от грешките, които бях правил аз? Опитах се да ѝ заговоря както се полага на баща.

— Ами, странна тайна си пазила. И те съветвам вече да се откажеш. Трябва да започнеш да говориш на други хора. Не както си приказваме сега, но с по няколко думи от време на време. Назоваване на нещата, които искаш, когато сочиш към тях. После преминаваш на прости молби.

— Искаш да упражнявам нов вид измама — каза тя замислено. — Искаш да се преструвам, че точно сега се уча да говоря.

И осъзнах, че бях говорил по-скоро като наставник на убиец, отколкото като любящ баща. Давах ѝ от онзи вид съвети, каквито ми беше давал Сенч. Почувствах се неловко от тази мисъл и заради това заговорих по-твърдо.

— Добре. Да. Сигурно. Но мисля, че е необходима измама, основана на първата, която избра. Защо изобщо трябваше да се преструваш, че едва можеш да говориш? Защо държа думите си толкова скрити?

Тя придърпа коленете си по-плътно до гърдите, стисна ръцете си около тях и се задържа стегната и малка. Вкопчила се е в тайната си, не иска да я издаде, предположих. Съзнателно изместих очи от нея. Не се вторачвай в нея! Тя е само на девет! Колко голяма тайна може да таи такова малко същество? Помислих за себе си на девет и се смирих вътрешно.

Тя не отговори на въпроса ми. Вместо това попита:

— Как направи онова?

— Кое?

Тя се люшна леко и прехапа устна.

— Сега ти криеш. Не го ръсиш навсякъде.

Потърках чело и реших да я оставя да води разговора, въпреки че ме водеше по болезнен терен. Нека да свикне да говори с мен… и аз — да я слушам.

— Имаш предвид колко тъжен бях ли? Че не плача днес ли?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Не. Имам предвид всичко.

Отново онова кривване на главичката и погледът с крайчеца на окото.

Премислих думите си и заговорих кротко.

— Ще трябва да ми обясниш по-добре.

— Ти… кипиш. Като големия чайник в кухнята. Когато се доближиш, идеи и образи, и онова, което мислиш, излизат от теб като пара от гърне. Усещам топлината ти и надушвам това, което кипи в теб. Опитвам се да го задържа, но то се просмуква в мен и попарва. А после, когато сестра ми беше тук, изведнъж му сложи капак. Все още можех да усетя топлината, но ти задържаше парата и миризмите… Ето! Точно сега! Затвори капака по-плътно и намали топлината.

Беше права. Направил го бях. Докато говореше, в мен се беше надигнал страх. Тя не мислеше за Умението като мен, но образите, които използваше, не можеше да се отнасят за нищо друго. И в момента, в който осъзнах, че е посветена в мислите и чувствата ми, бях затворил по-плътно стените на Умението, запечатал се бях зад тях, както Искрен ме беше учил преди толкова много години. Искрен ме беше умолявал да затварям стените си плътно, защото юношеските ми сънища за Моли се изсипваха в съня му, просмукваха се в собствените му сънища и нарушаваха отдиха му. А сега се бях затворил зад стените си от малката си дъщеря. Прехвърлих мислите си назад не само от тази вечер, а от всички дни и нощи от последните девет години, зачуден какво е чула и видяла в мислите на баща си. Спомних си как винаги се беше вцепенявала, когато я докоснех, и как беше извръщала очи от погледа ми. Точно както го правеше и сега. Бях подозирал, че изпитва неприязън към мен, и това ме беше наскърбявало. Изобщо не бях помислил, че ако тя знае всичките ми мисли за нея, има всичкото право да изпитва неприязън към мен, човека, който никога не беше доволен от нея, който винаги бе съжалявал, че дъщеря му не е някоя друга.

Но сега тя вдигна очи и ме погледна предпазливо. За по-малко от едно мигване погледите ни се срещнаха.

— Колко по-добре е сега — каза тя тихо. — Колко по-мирно е, когато си сдържан.

— Не бях разбрал, че си толкова затрупана с… с мисленето ми. Ще се опитам да държа стените си затворени, когато съм близо до теб.

— О, би ли могъл? — помоли ме тя. Облекчението ѝ беше явно. — А Копривка? Можеш ли и нея да помолиш да затваря стените си, когато е близо до мен?

Не. Не можех. Да кажа на сестра ѝ, че трябва да държи стените на Умението си плътно затворени, означаваше да ѝ издам колко чувствителна е малката ѝ сестричка към тази магия. А не бях подготвен Копривка да се чуди, също като мен, колко точно способност ще има Пчеличка за тази магия на Пророците. Колко „полезна“ може да се окаже. Изведнъж станах като Сенч, виждащ пред себе си едно дете, привидно много малко дете, но всъщност години по-голямо и надарено с Умение. Розмарин беше чудесно дете шпионин. Но Пчеличка щеше да я засенчи, както слънцето засенчва свещ. Затворил плътно стените, не ѝ издадох тази мисъл. Неразумно беше все още да се тревожи за такива неща. Щях да поема всичките ни тревоги върху себе си. Придадох спокойствие на гласа си.

— Ще говоря с Копривка за това, но не точно сега. Може би следващия път, когато дойде да ни посети. Ще трябва да измисля как да формулирам молбата си.

Нямах никакво намерение да споделям това с Копривка, докато не реша сам как да се справя най-добре. Ровех в мислите си и се мъчех да изтласкам въпроса защо Пчеличка беше прикривала умствените си и говорни способности, когато тя внезапно се изправи. Погледна ме отдолу — цялата големи сини очи, с червената ѝ нощничка, падаща до стъпалата ѝ в пантофките. Моето дете. Моето малко момиче, сънено и невинно. Сърцето ми се изпълни с обич към нея. Беше последната ми частица от Моли, съдът, побрал цялата любов, която Моли бе изсипала в него. Беше странно дете, несъмнено. Но Моли открай време бе добър съдник за хората. Изведнъж осъзнах, че след като тя е сметнала за редно да довери сърцето си на Пчеличка, няма защо да се боя да направя същото. Усмихнах ѝ се.

Очите ѝ се разшириха от изненада. След това извърна поглед, но на лицето ѝ разцъфтя ответна усмивка.

— Спи ми се вече — каза тя тихо. — Отивам да си легна.

Погледна към смрачения вход извън кръга светлина от огъня и лампата. Изправи малките си раменца, решена да се изправи сама срещу мрака.

Вдигнах лампата от писалището си.

— Ще те заведа до леглото ти.

Изведнъж ми се стори толкова странно, че през всичките девет години на живота ѝ Моли винаги беше тази, която я слагаше в леглото нощем. Пожелавах лека нощ и тя отнасяше детето. Често Моли също си лягаше без мен — знаеше, че ще отида при нея веднага щом впримча мислите си на хартия. Защо, учудих се внезапно, бях похабил всички онези часове, които можеше да съм прекарал с нея? Защо не бях отивал с тях, да послушам приказката преди сън или приспивна песен? Да подържа Моли, докато тя заспи в ръцете ми?

Скръбта ме задави толкова, че не можех да проговоря. Последвах дъщеря си мълчаливо, щом тя поведе по облицованите коридори на дома на дедите си. Подминавахме портрети на наши предци, гоблени и оръжия. Пантофките ѝ зашепнаха по голямото стълбище, докато се изкачвахме на втория етаж. Тези коридори бяха студени и тя се загърна с ръчички и трепереше, докато вървеше, вече лишена от майчината прегръдка.

Трябваше да се повдигне на пръсти, за да стигне дръжката на вратата, а след това я бутна и я отвори. Стаята бе огряна само от гаснещите пламъци в камината. Слугите бяха приготвили спалнята ѝ преди часове. Свещите, които бяха запалили, бяха догорели.

Оставих лампата си на маса до покритото ѝ с балдахин легло и отидох до камината, за да разпаля огъня. Тя стоеше мълчаливо и ме гледаше. Когато се уверих, че цепениците прихващат пламъка добре, се обърнах към нея. Тя ми кимна за благодарност, а след това стъпи на ниско столче и се покатери на високото легло. Най-после беше надраснала малкото, което бяхме направили за нея. Но това все още беше по-голямо, отколкото ѝ трябваше. Смъкна пантофите си и ги остави да паднат до леглото. Видях как потрепери, когато пропълзя между студените бели чаршафи. Напомни ми за кутре, опитващо се да се настани удобно в голям кучкарник. Отидох до леглото и затъкнах хубаво одеялата около нея.

— Ще се стопли много скоро — утеших я.

— Знам.

Синият ѝ поглед се зарея из стаята и за първи път ме порази мисълта колко странен може да изглежда за нея този свят. Стаята беше огромна в сравнение с нея, всичко — оразмерено за удобството на пораснал човек. Можеше ли дори да вижда навън през прозорците си, когато застанеше до тях? Да отвори тежкия кедров капак на скрина си с одеялата? Изведнъж си спомних първата си нощ в спалнята ми в замък Бъкип след години уютно спане в стаичката на Бърич над конюшните. Поне гоблените тук бяха всички с цветя и птици, без златооки Праотци, вторачени отгоре в изпълнено със страхопочитание дете, опитващо се да заспи. Все пак видях десетина промени, които трябваше да се направят в стаята, промени, които трябваше да са били въведени преди години от баща с малко повече усет. Обзе ме срам. Чувствах, че е грешно да я оставя сама в такова голямо и празно пространство.

Застанах над нея. Обещах си да се справям по-добре. Пресегнах се да пригладя светлата щръкнала коса по темето ѝ. Тя се присви и се отдръпна.

— Не, моля те — прошепна в тъмното, извърнала поглед настрани. Беше нож в сърцето ми, промушване, което бях заслужил напълно. Отдръпнах ръката си, не се наведох за целувката, която смятах да ѝ подаря. Затаих въздишката си.

— Добре. Лека нощ, Пчеличке.

Вдигнах лампата и бях стигнал почти до вратата, когато тя помоли плахо:

— Можеш ли да оставиш запалена една къса свещ? Мама винаги ми оставяше една свещ.

Моментално разбрах какво има предвид. Моли често запалваше до леглото ни малка дебела свещ, която изпълваше стаята с благоухание, докато тя се унасяше в сън. Не можех да си спомня колко пъти бях идвал да си легна и я заварвах потънала в дълбока дрямка, докато последното пламъче играеше на гаснещия фитил. Глинена чинийка на нощната масичка на Пчеличка очакваше такава свещ. Отворих долапа под масичката и намерих лавици и редици такива свещи. Сладките им ухания се понесоха към мен, сякаш самата Моли беше влязла в стаята. Избрах лавандула заради успокоението, което носи. Запалих свещта от лампата и я поставих на мястото ѝ. Дръпнах завеските на леглото и си представих как танцуващата светлина на свещта ще се просмуква през тях и ще огрява затвореното пространство с мекотата си.

— Лека нощ — казах отново и вдигнах лампата.

Тръгнах към вратата и шепотът ѝ ме достигна тихо като пух, духнат от вятъра.

— Мама винаги пееше песен.

— Песен ли? — попитах глупаво.

— Не знаеш песни — предположи тя. Чух как се обърна на другата страна.

Заговорих на завесите.

— Всъщност знам.

Глупаво, в ума ми натрапчиво изплува точно „Котерия кръстосан огън“, бойно и трагично сказание, напълно неподходящо за дете преди заспиване. Помислих за други, които знаех, учебни мелодии и рими, с които бях отраснал. „Молитвата на отровителя“, списък на смъртоносни билки. „Кървящи точки“, музикално изреждане на местата, където да промушиш човек, за да изскочи кръвта му. Май не бяха за приспиване.

Тя прошепна отново:

— Знаеш ли „Дванайсетте целебни билки“?

— Знам я. — Бърич ме беше научил на нея, лейди Търпение също ми я беше набивала в главата. Покашлях се. Кога за последен път бях пял песен, кога се беше извисявал само моят глас? Преди цял живот. Поех си дъх и изведнъж премислих. — Ето една песен, която научих, когато бях много по-малък, отколкото ти си сега. Тя е за коне и избора на добър кон. — Покашлях се отново и намерих тона:

Кратко мълчание възнагради усилието ми. После:

— Това изглежда жестоко. Връщаш го, защото копитата му са бели?

Усмихнах се в тъмното и си спомних отговора на Бърич.

— Защото копитата са меки. Понякога. Бели копита може да са по-меки от черни копита. Не бива да купиш кон, чиито копита могат да се разцепят лесно. Правилото не винаги е вярно, но ти напомня да проверяваш копитата на кон, който смяташ да купиш.

— О. — Пауза. — Изпей я пак, моля те.

Направих го. Още четири пъти, докато слушателката ми престана да моли за бис. Взех лампата и тръгнах тихо към вратата. Уханието на лавандула и меката светлина на свещ останаха, щом пристъпих навън в коридора. Погледнах през рамо към драпираното легло, толкова голямо за малкия човек, който спеше там. Толкова малък — и само аз, който да го защитя. Притворих леко вратата и тръгнах към студената си и празна спалня.

На другата сутрин се събудих призори. Полежах неподвижно, загледан в сенчестите ъгли на тавана. Спал бях само няколко часа и въпреки това сънят ме беше напуснал. Имаше нещо.

Кутрето.

Вдишах рязко. Случваше се, не често, да чуя вълкът да говори в ума ми толкова ясно, че все едно беше жив. Беше явление на Осезанието, нещо, което се случва на хора, които са били толкова дълго в партньорство с животно, че когато то умре, някакво влияние се задържа. Бяха минали близо двайсет години, откакто бях загубил Нощни очи, и въпреки това, в този миг, той беше до мен и усетих сръгването му все едно студена муцуна ме бутна под одеялата. Надигнах се.

— Едва се е съмнало — измърморих недоволно, но метнах крака през ръба на леглото.

Намерих чиста туника и гамаши и се облякох. Гледката през прозореца ми показа прекрасен летен ден. Вдишах дълбоко. Открих, че животът вече не е заради мен. Изненадах се, като открих, че и преди е било така. „Моли“, помислих си. Вярвал бях, че съм я разглезил с проявите си на внимание и с подаръци. Всъщност тя ме беше разглезила, позволявайки ми да се събудя сутринта и да мисля най-напред какво трябва да направя този ден, вместо това какво някой друг има нужда да направя за него.

Вълкът в мен се оказа прав. Когато почуках тихо на вратата на Пчеличка и след това влязох след приглушената ѝ покана, я заварих будна и умислена над всевъзможните дрехи, които беше извадила от скрина си. Русата ѝ коса стърчеше на туфи.

— Трябва ли ти някаква помощ с това? — попитах я.

— Не. Не с дрехите. Мама винаги стоеше от другата страна на леглото, докато го оправяхме всяка сутрин. Опитвала съм се, но не ми се изпъва.

Погледнах усилието ѝ. Сигурно е било като да се опита да вдигне сама корабно платно.

— Добре. Знам как се прави това — казах ѝ. — Аз ще ти оправя леглото.

— Трябва да го правим заедно — упрекна ме тя. Пое си дъх и стегна малките си рамене. — Мама ми каза, че трябва винаги да мога сама да се грижа за себе си, защото малко хора на този свят ще се съобразяват с това, че съм малка.

Да. Моли щеше да е помислила за това.

— Тогава нека да го направим заедно — предложих и започнах да изпълнявам много точните ѝ указания. Не ѝ казах, че можех просто да кажа на някоя от домашните ни слугини, че това вече е нейна задача. Нямаше да разруша онова, което Моли грижливо беше изграждала в малката ни дъщеря.

Изпъди ме от стаята, докато се облече. Бях застанал отвън и я чаках, когато чух почукването на ботушите на Копривка по каменния коридор. Тя спря пред мен и не беше ласкаещо, че толкова явно се изненада, като ме видя.

— Добро утро — поздравих я и преди да успее да отговори, вратата се люшна широко и се показа Пчеличка, облечена и готова да посрещне деня.

— Сресах си косата — каза ми тя все едно, че бях попитал. — Но е много къса, за да я накарам да лежи равно.

— И моята — уверих я. Не че изобщо се бях опитвал да го правя.

Тя вдигна очи към мен и попита:

— А трудно ли ти е да подкастриш и брадата си?

Копривка се засмя, колкото от това, че чува сестра си да говори, толкова и че вижда неудобството ми.

— Не, не е — признах мрачно. — Просто съм я занемарил.

— Ще ти помогна преди да тръгна — предложи Копривка и се зачудих откъде знае, че с тази задача често се беше заемала Моли.

Пчеличка ме погледна важно отдолу. И поклати глава.

— Няма нужда да носиш брада повече. Трябва просто да я обръснеш.

Това ме жегна. Откъде беше разбрала? Моли ли ѝ беше казала, че си я бях пуснал в опит да изглеждам по-близо до истинската си възраст?

— Може би по-късно. Но сега трябва да слезем за закуска, защото сестра ти иска да тръгне рано.

Пчеличка вървеше между двама ни, а на масата пробва няколко думи към персонала — измърмори ги повече на чинията си. Но беше начало и мисля, че дори Копривка разбра благоразумието да се разкрие бавно.

Сбогуването беше тежко за всички ни. Пчеличка изтърпя едно прегръщане с Копривка, но аз щях да задържа по-голямата си дъщеря по-дълго в ръцете си, ако ми го беше позволила. Очите ѝ бяха блеснали, когато ни каза сбогом и ѝ обещах да ѝ се обаждам редовно. Тя погледна Пчеличка и ѝ заръча:

— Понаучи буквите и ми пиши, Пчеличке. Очаквам да се постараеш толкова упорито, колкото тате, за да се получи това.

Беше добре за мен, че Копривка не видя гузните погледи, които с Пчеличка си разменихме зад гърба ѝ.

Ридъл стоеше мълчаливо и гледаше, докато се сбогувахме. Сега се приближи към мен с мрачно лице и си помислих, че ще ми каже нещо неприятно. Вместо това той ме награби в прегръдка, от която ребрата ми едва не изпукаха.

— Дръж се — прошепна в ухото ми, яхна коня си и всички потеглиха.

Стояхме и гледахме след тях, докато не се скриха от поглед. Постояхме още малко. Икономът Ревъл и няколко други слуги бяха излезли да се сбогуват с Копривка. Изнизаха се един по един, докато останахме само с Пчеличка. Зов на птици отекваше от горите. Лек утринен ветрец шумолеше в листата на хартиено белите брези от двете страни на алеята. След малко Пчеличка отрони само една дума:

— Добре.

— Да. — Погледнах я. Какво щях да правя с това малко момиченце? Покашлях се.

— Обикновено започвам обиколките с минаване през конюшните.

Тя вдигна очи към мен и бързо извърна поглед. Знаех, че се бои от големите животни. Щеше ли да дойде с мен? Не можех да я виня, ако откаже. Но изчаках. След миг русата главичка кимна отсечено.

Тъй че него ден започнахме поновому. Съжалявах, че не можех да я нося, но знаех, че се плаши от допира ми, и знаех защо. Тъй че тя подтичваше по петите ми, а аз се стараех да ходя по-бавно, за да не изостава. Обиколихме конюшните и поприказвахме с Толърман. Беше видимо облекчен, че гостите ни си бяха заминали и работата му се е върнала в обичайното русло. Овчарят Лин хвърли поглед към малката ми преследвачка и след това заговори с мен, докато кучето му подбутваше важно Пчеличка под брадичката, докато тя го погали.

За лозята трябваше да се поязди на кон. Когато казах това на Пчеличка, тя като че ли премисли малко по-дълго, преди да ме уведоми, че:

— Не съм проверявала кошерите на майка от няколко дни. Имам си все пак и свои задачи, знаеш.

— Не знам как да ти помогна с кошерите — отвърнах.

Тя вдигна глава и отново изправи раменцата си.

— Знам какво трябва да се направи. И съм по-силна, отколкото изглеждам — увери ме.

Тъй че се разделихме, но се събрахме отново на обяд. Докладвах ѝ, че гроздето зрее чудесно и че съм видял много от пчелите ѝ да жужат, улисани в работата си. Тя кимна важно и каза, че с кошерите всичко изглеждало добре.

След обяда се оттеглих в кабинета на Върбов лес, за да прегледам отдавна занемарените сметки. Имаше списък на иконома Ревъл за проекти по поддръжката на имението, които беше сметнал за твърде важни, за да се пренебрегват. Имаше малки бележки, редом с някои от предложенията, с почерка на Моли. Не можех да понеса гледката. Беше го оставила поне преди няколко месеца и аз ѝ бях обещал, обещал, че ще хвърлим сериозна работа по тях през това лято. Но не го бях направил. Оставил го бях настрана, уверен, че ще ми го натяква, когато стане по-спешно.

Е, нямаше. Никога повече.

Имаше други съобщения на писалището ми, сметки, които трябваше да се платят за продоволствие, докарано от по-отдалечените ферми. Имаше много отмятания по списъци на мъжете, които бяха работили по ливадите срещу дял. Имаше една бележка, че се налага да наемем повече работници за беритбата на гроздето и че ако искаме да са добри, ще е най-добре да ги осигурим веднага. Всичко трябваше да се направи веднага.

И друг списък, лошо написан и с още по-лош правопис, на различни хранителни продукти. Вторачих се в него. Вероятно съм изглеждал объркан, защото Пчеличка се доближи и надникна над лакътя ми.

— О. Готвачката Нътмег го написа това. Винаги питаше мама какви ястия иска за следващата седмица, тъй че да е сигурна, че разполага с всичко необходимо. Мама обикновено написваше списъка вместо нея, за да го прати в градчето.

— Разбирам. А това?

Тя го погледа намръщено около минута.

— Не съм сигурна. Мисля, че тази дума трябва да означава „въ̀лна“. А ето тази е „обущар“. Мама говореше за зимни вълнени дрехи за слугите и нови ботуши за теб и мен.

— Но сега е лято!

Тя кривна глава към мен.

— Това е като градината, тате. Трябва да планираш сега това, което искаш да имаш след три месеца.

— Всъщност да де. — Зяпнах отново неразбираемите драскулки, зачуден дали ще мога по някакъв начин да убедя Ревъл да се заеме с тези неща. Изведнъж ми дойде твърде много. Оставих списъка и заявих:

— Трябва да нагледаме ябълковите дръвчета.

Така и направихме, до вечерта.

Ден след мъчителен ден се лутахме слепешком, докато си създадем рутина. Правехме безсмисления си ежедневен оглед на конюшните, кошарите и лозята. Нямах нужния фокус, но сметките като че ли не закъсняваха много, а Ревъл изглеждаше почти облекчен, че е поел планирането на храненето. Беше ми все едно какво слага пред мен на масата. Яденето се беше превърнало в задача, която трябва да се изпълни. Сънят ми убягваше, само за да ме връхлети на писалището посред следобеда. Все по-често Пчеличка идваше в частния ми кабинет, където се забавляваше, преструвайки се, че чете разхвърляните ми листове, преди да нарисува пищни илюстрации на гърба им. Говорехме малко дори когато играехме заедно. Повечето вечери свършваха с нея заспала на пода. Отнасях я до леглото ѝ, търкулвах я в него и после се връщах в кабинета си. Изоставил бях твърде много неща. Понякога имах чувството, че и двамата сме в очакване на нещо.

Вечерта, в която осъзнах, че очаквам Моли да се върне, зарових глава в шепите си и заплаках с безполезни, горчиви сълзи. Съвзех се едва когато една мека длан ме потупа по рамото и чух глас:

— Не може да се промени, скъпи. Не може да се промени. Трябва да оставиш миналото.

Вдигнах глава и погледнах малката си дъщеря. Бях си помислил, че е заспала до камината. За първи път ме беше докоснала по свое желание. Очите ѝ бяха толкова светлосини, като на Кетрикен, и понякога наистина изглеждаше не като сляпа, но все едно, че гледа през мен в някакво друго място. Думите ѝ не бяха такива, каквито бих очаквал от едно дете. Бяха думи на Моли, думите, които тя щеше да ми каже, за да ме утеши. Малкото ми дете, опитващо се да бъде силно заради мен. Примигах да махна сълзите от очите си, покашлях се и я попитах:

— Искаш ли да се научиш да играеш на камъчета?

— Разбира се — отвърна тя и макар да знаех, че не го иска сериозно, я научих и играхме почти до разсъмване, а на другия ден и двамата спахме почти до обяд.

Посланието дойде, доставено по обичайния начин, към края на есента. Когато седнах на закуска с Пчеличка, на масата имаше един кафяв жълъд с две дъбови листа, все още прикрепени към него. Някога бях изваял такъв мотив на капака на една кутийка, където пазех отровите си, принадлежностите на занаята ми като дворцов убиец. Кутийката отдавна я нямаше, но смисълът беше същият. Сенч искаше да се срещне с мен. Намръщих се. Освен че носеше съобщение, жълъдът беше и напомняне от стария ми наставник, че колкото и да се смятам за умен и бдителен, все пак може да се промъкне през защитите ми, ако пожелае. Щеше да ме чака вечерта в един хан, наречен „Дъбовата тояга“, на кръстопът близо до Хълма на бесилото. Това беше на два часа езда. Което означаваше, че ако отида на срещата, връщането ще е много късно, може би нямаше да се върна до разсъмване, ако се окажеше някоя от заплетените дискусии на Сенч. Каквото и да беше, нямаше да ми го обясни с Умението. Това означаваше, че никой от котерията не знае за срещата. Поредната му проклета тайна, значи.

Пчеличка видя как опипвам замислено жълъда. Когато го оставих на масата, го вдигна и го огледа. Беше започнала да използва кратки фрази към персонала, „Моля още хляб“ или просто „Добро утро“. Детското ѝ фъфлене не беше съвсем преструвка, но не бях сигурен дали изпитвам гордост или страх от това колко шлифована артистка е. Последните няколко вечери бяхме играли играта на запомняне, както и на камъчета, и и в двете тя изглеждаше невероятно надарена. Приписах го на бащинската си гордост, напомняйки си, че всеки родител трябва да мисли за детето си като за най-умното и хубавото. Беше ми показала една страница от книга за билки, която бе копирала с прилежно внимание по моя спешна молба. Притежаваше дарбата на майка си за илюстриране. И беше написала кратка бележка до Копривка, почти незацапана и с почерк толкова подобен на моя, че се зачудих дали сестра ѝ ще го сметне за имитация. Последните няколко седмици заедно бяха като балсам на рана. За кратко облекчи болката.

Но не можех да пренебрегна поканата на Сенч. Единствените случаи, когато беше прибягвал до тайни срещи по време на детството ми, бяха когато имаше да ми съобщи нещо крайно деликатно. Беше ли нещо лично за него, или прекалено опасно за споделяне? Сърцето ми се сви при тази мисъл. Сега какво? Какво ставаше в замък Бъкип, че да заслужава толкова тайна свръзка? В какво се опитваше да ме въвлече?

И какво можех да уредя за Пчеличка тази вечер? Ако отидех на срещата със Сенч, нямаше да съм тук, за да се погрижа да си легне. Бяхме започнали да градим нещо, ние двамата, и не исках да го занемаря. Както ме беше предупредила Копривка, денонощната грижа за детето не беше нещо толкова лесно, колкото може да си мисли човек, но пък и не беше толкова трудно, колкото го беше описала. Радвах се на дъщеря си дори когато двамата бяхме в една стая, но смълчани и залисани всеки със задачите си. Последната ѝ прищявка беше комплект четки и бои. Копията ѝ на илюстрации бяха старателни и точни. Въздишаше над тях, но откакто бях намекнал, че Копривка трябва да види способностите ѝ, ги правеше. Но по-очарован бях от странните детински образи, които сътворяваше, щом останеше сама с четките и мастилата. Беше нарисувала малко човече с издути бузи, все едно, че духаше, и ми обясни, че издишва мъгла. Никога не беше виждала океана или кораб, но беше нарисувала малка лодка, теглена през вълните от водни змии. На друг лист имаше цветя с малки личица. Показваше ми такива работи свенливо и усещах, че ме въвежда в своя свят. Не исках да я оставя, за да я загърне в леглото някоя слугиня. Нито щях да я помъкна навън през нощта с мен. Една есенна буря щеше да е опасна.

Пчеличка ме гледаше с любопитство, докато размишлявах над липсата си на избор.

— Какво е това? — изчурулика с детското си гласче и вдигна жълъда.

— Жълъд.

— Знам! — рече тя, изумена сякаш, че може да я мисля за толкова невежа. И веднага се смълча: Тавия дойде от кухнята с димящо котле с овесена каша. Постави го на масата и изсипа с черпака две щедри порции в купите ни. На масата вече имаше каничка със сметана и гърненце с мед до самун прясно опечен черен хляб. Едно от по-младите момичета в кухнята, Елм, последва Тавия с купа масло и блюдо сварени сушени сливи. Забелязах, че не погледна към Пчеличка. Отбелязах си също така, че Пчеличка леко се вцепени и затаи дъх, когато момичето мина зад стола ѝ. Кимнах благодарно на Тавия и изчаках, докато се ометат с дъщеря ѝ към кухнята, преди да заговоря.

— Трябва да изляза тази вечер. Може да ме няма цялата нощ.

Усетих как погледът ѝ пробяга по лицето ми в опит да разчете мислите ми. Беше ѝ нов навик. Все още отбягваше да ме погледне в очите, но понякога усещах, че ме гледа. Беше облекчена от това, че вече сдържах Умението си през цялото време, но мисля, че това също така ме правеше по-загадъчен за нея. Неизбежно се зачудих колко ли е научила за мен през първите девет години от живота си. Мисълта беше толкова натъжаваща, че я изтласках настрани.

— Да помоля ли Тавия да те сложи да спиш тази вечер?

Тя поклати глава отривисто.

— Майлд тогава? — Другото момиче от кухнята беше по-младо, едва прехвърлило двайсетте. Може би щеше да я устрои по-добре.

Пчеличка заби поглед в кашата си и поклати глава, този път по-бавно. Е, това сложи край на двете ми лесни решения; освен ако просто не ѝ кажех, че трябва да изтърпи каквото там успея да уредя. Все още не бях готов да съм толкова твърд с нея. Зачудих се дали изобщо ще бъда някога, а после се укорих, че съм допуснал възможността да се окажа от онзи род бащи, които разглезват детето, угаждайки на капризите му. Щях да измисля нещо, обещах си, и изтласках временно проблема от ума си.

Въпреки надвисващата над мен визита на Сенч се заех с редовните ежедневни задачи. Грижите за едно имение не престават заради нищо, дори и заради смърт. Бързо откривах колко невидими страни има управлението на едно домакинство, дори с Ревъл, наел се с по-голямата част от него. Моли винаги беше тази, която съгласуваше нещата с него. Заедно бяха обсъждали ястията и сезонните задачи, ежедневната поддръжка, наемането на помощ. Всичко това по-рано беше невидимо за мен, а сега човекът с неговата настойчивост да се срещаме всеки следобед, за да обсъждаме нуждите на деня, почти ме подлудяваше. Беше съвсем приятен тип и добър в работата си, но всеки път, когато почукаше на вратата на кабинета ми, беше напомняне, че Моли вече я няма да го пресрещне. На два пъти беше повдигал въпроса за ремонта, който трябваше да се направи преди зимата. Грижливо и подробно изписаните бележки, които ми даде, с предложения за търговци, материал и дати, ме съкрушиха. Всичко това се струпваше върху обичайната ми работа. Днес вече закъснявах с плащането на персонала и макар хората да проявяваха разбиране заради скръбта ми, все пак знаех, че животът им продължава. Как да се оправя? Да наема още някой, който да ми досажда през деня? Плашеше ме усилието да намеря някой благонадежден, а сърцето ми още повече се сви, когато осъзнах, че трябва да намеря и гледачка или наставник за Пчеличка. Зачудих се дали Фицбдителен вече е готов, а след това осъзнах, че за малко момиче една жена ще е по-подходяща. Жена, която да може да спи в неизползваната слугинска стая до нейната. Жена, която щеше да премине от гледачка в лична слугиня, когато Пчеличка порасне. Скръбта ми стана по-дълбока при мисълта да вкарам в живота ѝ жена, която щеше да прави част от онова, което беше правила за нея майка ѝ. Знаех обаче, че трябва. Въпреки че посещението на Сенч щеше да е първата задача, която да ме отдели от нея, нямаше да е последната.

Представа нямах къде да започна да търся човек, годен за такава отговорна роля.

Хранех се мълчаливо, докато размишлявах над дилемата си, и също толкова мълчаливо станах. Не за първи, нито за последен път си давах сметка за странната изолираност, в която ме беше поставило особеното ми житейско положение. За земевладелците и благородниците около Бъкип двамата с Моли не бяхме нито аристокрация, нито простолюдие, а същества, заклещени между двете класи. Мъжете, които работеха за мен като ратаи и коняри, говореха добре с мен и оценяваха познанията ми от първа ръка на задачите им, но не ме смятаха за приятел. Всички благородници с владения на час езда от дома ни ни бяха познавали като холдър Том Беджърлок и лейди Моли. В техните очи Моли беше издигната само като признание от Короната за услугите на Бърич. Бяха съвсем учтиви, когато се срещахме, но никой не беше изпращал покани да се приобщим към средата, а Моли благоразумно се беше въздържала да настоява. Разполагахме един с друг за ежедневна компания и нередовните нашествия на близките ни, които внасяха и хаос, и веселие в живота ни. Беше достатъчно за двама ни.

Но сега, след като тя си беше отишла, се оглеждах и осъзнавах колко самотен е животът ми във Върбов лес без нея. Децата ни се бяха върнали към своя личен живот и ме бяха оставили сам. Всички освен едно. А не е редно едно дете да отраства само.

Малките пантофки на Пчеличка почти не издаваха звук, докато ситнеше като призрак зад мен през къщата. Погледнах я през рамо и казах:

— Трябва да изляза до конюшните. И идва буря. Хайде да те облечем в топли дрехи.

— Мога и сама — настоя тя тихо.

— Можеш ли да стигнеш всичко? — Намръщих се. Дали нещата ѝ за зимата бяха все още прибрани в скрин някъде? Щяха ли все още да ѝ стават?

Тя помисли за миг, а след това кимна разсъдливо. Кривна нагоре глава и усетих как погледът ѝ се плъзна по мен.

— Не съм толкова малка, колкото изглеждам. На девет съм.

— Добре. Ще те чакам в личния ми кабинет.

Тя кимна важно в признателност и забърза нагоре по стълбището. Беше катерене за нея, усилие на всяко стъпало. Опитах се да си представя какво е да си толкова малък в свят, оразмерен за възрастни, и не можах. Беше много способно дете, помислих си и се зачудих дали не я подценявам. Има опасност в това да се иска прекалено много от едно дете, но също толкова опасно е да се иска прекалено малко. Така или иначе, трябваше да се погрижа за нея в случай, че има нужда от мен, а не съм тук, за да я защитя. Стигнах до решение.

Когато дойде в кабинета ми, носеше ботушите си и топли гамаши, зимното ѝ наметало бе провесено от ръката ѝ. Косата ѝ беше стегната на къса опашка. Личеше, че го е направила сама, и премълчах критиките си. Тя огледа стаята, явно учудена защо сме тук толкова рано през деня. Стаята беше по-малка от официалния кабинет, но съвсем приятна. Стените бяха облицовани с тъмно дърво, а камината бе от големи плоски речни камъни. Беше уютна стая, убежище за един мъж, но не заради това я бях избрал за своя бърлога. Помислих и се поколебах. Но Пчеличка беше на девет. Същата възраст, на която бях и аз, когато ми бе споделена тайната на замък Бъкип.

— Моля, затвори вратата — казах ѝ, щом влезе.

Тя го направи, а след това погледна през рамо, учудена от странната ми молба.

— Мислех, че излизаме.

— Да. Но не веднага. Искам да ти покажа нещо. И да видя дали можеш да го направиш. Но първо трябва да ти го обясня. Седни.

Тя се покатери и седна на един от тапицираните столове. Настани се и ме загледа, но без да среща погледа ми.

— Това е тайна — предупредих я. — Тайна само за теб и мен. Търпение го показа на двама ни с майка ти първия път, когато дойдохме тук. Търпение отдавна я няма, а сега я няма и Моли. — Изчаках, преглътнах и продължих. — Тъй че вече само аз знам за това. А скоро и ти ще го знаеш. Не е написано никъде и не трябва никога да бъде слагано на хартия. Не можеш да го показваш на никой друг. Разбираш ли?

Известно време тя седеше съвсем неподвижно. После бавно кимна.

Станах от стола си зад писалището, отидох до вратата и се уверих, че е залостена.

— Тази врата трябва да бъде напълно затворена — казах ѝ. Докоснах пантите. — Погледни тук. Тази врата има четири панти. Две отгоре и две — по-близо до пода. Всички изглеждат съвсем еднакви.

Изчаках и тя отново кимна.

— Ето тази, не най-долната, а тази над нея, е фалшива. Когато дръпнеш щифта от върха на тази панта, тя се превръща в дръжка. Виждаш ли? Тогава можеш да направиш това. — Извадих месинговия щифт, хванах фалшивата панта и я дръпнах. Дървеният панел се люшна и се отвори и отзад се показа висока и тясна врата. Изпънаха се и се разпаднаха паяжини, щом я дръпнах и я отворих. Лъхна мрак. Погледнах през рамо към Пчеличка. Тя не откъсваше поглед от мен, прехапала долната си устна с малките си съвършени зъбки. — Това е таен проход.

— Нима? — попита тя и осъзнах, че ѝ казвам нещо очевидно. Почесах се по бузата и усетих колко дълга е пораснала брадата ми. Все още не я бях подкастрил, осъзнах изведнъж, а Моли не ме беше укорила. Всички мисли изведнъж избягаха от ума ми, щом вълната на скръб от загубата отново ме заля и удави.

— Тате? — Пчеличка подръпна маншета на ризата ми.

— Съжалявам — промълвих и си поех дъх отново.

— И аз съжалявам.

Не хвана ръката ми, а се вкопчи по-здраво в маншета ми. Не бях и усетил, че е слязла от стола и е дошла до мен. Покашля се тихичко и видях лъсналите вадички по страните ѝ. Затегнах стените си на Умение и тя ми кимна мълчаливо за благодарност. Попита ме тихо:

— Накъде води?

Така, двамата заедно, надмогнахме вълната скръб и продължихме напред.

— Води до една малка стая над и вляво от камината. Там има една малка шпионка, тъй че някой може да седи там и да наблюдава хората, които влизат и излизат, и говорят в тази стая. — Потърках очи. — А от онази малка стаичка има тясно стълбище, което стига до много нисък проход. А той води до други малки стаички за шпиониране в други части на къщата. — Преглътнах и гласът ми стана почти нормален, когато добавих: — Мисля, че е мания на Пророците. Изглежда, обичаме шпионки и тайни места в домовете си.

Тя кимна и се вторачи покрай мен във вратата. Разкъсаните паяжини се полюшваха от лекото течение вътре. На лицето ѝ изгря усмивка и тя стисна малките си длани под брадичката си.

— Чудесно! За мен ли е?

Беше последната реакция, която можех да очаквам. Усетих, че се усмихвам в отговор.

— Вече е. Има други два достъпа към него. Един от моята спалня. И друг — от един килер. Другите два са трудни за отваряне, най-вече защото не са използвани от много, много дълго време. Този е по-лесен. Но и той не е използван от дълго време. Тъй че ще е пълен с паяжини и прах, с мишки и паяци.

Беше пристъпила до ръба на прохода. Плесна с ръка през провисналите паяжини и тръсна полепналите по пръстите ѝ парчета, изобщо непритеснена от малките многокраки твари. Обърна се към мен.

— Може ли вече да вляза? Може ли да взема лампа?

— Предполагам. — Ентусиазмът ѝ ме беше хванал неподготвен. Смятах само да посадя една идея в ума ѝ, да ѝ покажа място за оттегляне, ако се окаже застрашена, докато ме няма, за да я защитя. Избутах скритите лостове на вратата на кабинета, за да не може никой да влезе. Взех лампата от писалището. После затворих вратата към прохода и пуснах отново щифта на пантата в мястото му. — Опитай ти да я отвориш.

Щифтът беше упорит и отне доста дърпане, докато го освободи.

— Може да го смажем — каза задъхано, а след това се изправи, за да дръпне и отвори панела. — Може ли да взема лампата и да вляза първа?

Ако паднеше и изтървеше лампата, разлятото масло и пламъкът щяха да подпалят цялото имение.

— Внимавай — казах ѝ, след като ѝ връчих лампата. — Дръж я с двете ръце. И не падай.

— Няма — отвърна тя, но щом се озова в ръцете ѝ се усъмних в благоразумието си. Беше толкова явно възбудена и съсредоточена единствено в проучването. Влезе без никакво колебание в тесния тъмен коридор. Наведох се и я последвах.

Шпионските проходи на Върбов лес изобщо не бяха толкова изпипани като онези, които прошарваха замък Бъкип. Мисля, че ако бяха работа на баща ми, щеше да ги е направил за по-висок човек. Подозирах, че датират от първото престрояване на къщата, когато бяха добавили южното разширение. Често съм се чудил дали няма още и тайната на отварянето на вратите да се е загубила, докато къщата е сменяла обитателите си.

Проходът имаше къса площадка и след това стръмно стълбище. На върха на стълбището също имаше площадка и след това стръмен завой наляво. Там проходът ставаше малко по-широк. Продължаваше още шест стъпала нагоре и след това беше равен, докато стигне до зоната до камината. Не можех да се изправя в малкото пространство, но някой се беше чувствал удобно тук някога. Имаше грубо ниско столче, където да седи, докато шпионира, малък шкаф от тъмно дърво, чиито врати бяха затворени, и рафтче, където Пчеличка постави лампата. Инстинктът ѝ беше верен. Забелязах малкия предпазител около шпионката, предназначен да скрива светлината от лампата. Тя седна на столчето, без да забърше прахта, наведе се напред, за да надникне в кабинета ми, после се отдръпна и възкликна:

— Чудесно! О, тате, благодаря ти!

Стана, отиде до малкия шкаф и стигна лесно до дръжката. Надникна вътре.

— Виж! Тук има мастилница! Съвсем е изсъхнала, но мога да сипя мастило в нея. И има старо перо, цялото проядено. Ще ми трябва ново. Виж! Рафтът се пуска надолу и вече е масичка за писане! Колко умно! Наистина ли всичко това е за мен?

Онова, което е било навярно доста тясно пространство за малък шпионин, ѝ подхождаше съвършено. Пространството, за което бях мислил като за спешно укритие за нея, тя го виждаше като убежище, може би дори като стая за игри.

— За теб е безопасно място. Място, където да дойдеш и да се скриеш, ако почувстваш, че си в опасност, а не можеш да стигнеш до мен. Или ако ти кажа, че има опасност и трябва да избягаш и да се скриеш.

Тя ме погледна искрено; отбягваше очите ми, но светлият ѝ поглед обходи лицето ми.

— Ясно. Разбира се. Добре, тогава ще ми трябват свещи и кутийка с прахан. И нещо, в което да държа вода, и нещо с плътен капак, за пазене на корав хляб. За да не съм гладна, ако трябва да се крия много дълго. И възглавница и одеяло. И може би няколко книги.

Зяпнах я удивен.

— Не! Не, Пчеличке, никога не бих те оставил скрита тук по цели дни! Чакай… няколко книги? Наистина ли четеш толкова добре?

Изражението ѝ нямаше да е толкова изненадано, ако я бях попитал дали може да диша.

— Разбира се. Не могат ли всички?

— Не. Общо взето, човек трябва да бъде научен да чете. Знам, че майка ти ти показа буквите, но не мислех… — Зяпнах я в изумление. Бях я наблюдавал, докато си играе с перото и книгата си, като мислех, че само упражнява случайни букви. Бележката, която бе написала до сестра си, беше простичка, само няколко реда. Сега си спомних, че беше помолила за хартия, за да може да записва сънищата си; мислех, че беше имала предвид странните си рисунки. Потиснах внезапно обзелото ме желание да науча какво е писала, да разбера какво сънува. Щях да изчакам, докато сама предложи да го сподели с мен.

— Мама ми четеше. Голямата красива книга за билки и цветя на лейди Търпение. Четеше я много бавно и посочваше всяка дума.

Моли се беше научила да чете късно и с голяма трудност. И веднага разбрах коя книга е чела на Пчеличка: онази, дето нямаше хартиени страници, а тесни дървени плочки с думите и илюстрациите, изваяни в тях, а билките и цветята резбовани и след това боядисани с правилните цветове. Търпение беше ценила високо този подарък от мен. А Моли беше научила дъщеря ни да чете от нея.

— Тате?

Бях се отнесъл. Погледнах я.

— Какво е станало с лейди Търпение? Мама ми разказваше много истории за нея, но никога края на историята ѝ.

— Краят на историята ѝ. — Бях там, когато бе свършила историята на мащехата ми. Помислих сега за това и изведнъж то придоби съвсем друго значение за мен. Покашлях се. — Добре. Беше един ден в ранна пролет. Сливите бяха започнали да се пробуждат от зимата и лейди Търпение поиска да ги подрежат преди пъпките да разцъфтят. Вече беше доста стара, но все още придирчива за градините си. Тъй че настоя да се надвеси от горния прозорец и завика на работниците как да подкастрят дръвчетата.

Усмихнах се неволно на спомена. Пчеличка гледаше почти в мен, с напрегнато от любопитство лице и намръщила челце.

— И паднала от прозореца?

— Не. Като по чудо, не, не падна. Но не беше доволна от работата им. Тъй че заяви, че ще излезе навън да ги накара да правят каквото тя иска и да донесе малко от подкастреното, да разцъфти за масата. Предложих аз да ѝ донеса, но не, тя вече беше излязла от стаята и после се върна шляпайки в ботушите си и с едно тежко вълнено наметало, и хайде навън.

Замълчах. Спомнях си всичко това толкова ясно. Синьото небе, отривистия вятър и очите на Търпение, святкащи от възмущение, че овощната бригада не ѝ обръща внимание.

— И после какво?

— Постоя малко навън. Аз бях в сутрешната стая, когато чух как вратата се затръшна. Викаше ме да отида и да взема отрязаните клони. Излязох в коридора и ето я и нея, с голям наръч, ръсеше клонки по пътя си. Тъкмо да ги взема, и тя изведнъж спря на място. Втренчи се и устата ѝ се отвори, а бузите ѝ, които бяха порозовели от студа, станаха още по-розови. После извика: „Рицарин! Ето те и теб!“ Разпери ръце и клонките се разпиляха навсякъде. А тя затича… И после падна.

Сълзи изведнъж опариха очите ми. Примигах, но не можах да ги спра.

— Мъртва — прошепна Пчеличка.

— Да — отвърнах хрипливо. Спомних си колко олекнала беше, когато я вдигнах. Беше мъртва и с отворени очи, но все още усмихната.

— Помислила е, че си мъртвият ѝ съпруг, когато те е видяла.

— Не. — Поклатих глава. — Тя не гледаше мен. Гледаше покрай мен, по коридора зад мен. Не знам какво е видяла.

— Видяла е него — реши Пчеличка с огромно задоволство и кимна. — Той е дошъл най-после да я вземе. Добър край на историята ѝ. Може ли да пазя книгата ѝ тук, онази с билките?

Зачудих се дали Моли ще дойде да ме вземе някой ден. Плаха надежда се надигна в мен. След това се върнах към себе си, в малката стаичка с дъщеря ми, седнала на сгънатия плот на писалището.

— Можеш да държиш книги тук горе, ако пожелаеш. Можеш да държиш тук всичко, което поискаш. Можеш да имаш свещи и кутийка с прахан, ако обещаеш, че ще бъдеш много внимателна с тях. Но трябва да помниш: тази стая и входът ѝ са тайна, която не трябва да бъде споделяна с никого. Само ти и аз знаем, че съществува. Важно е да остане наша тайна.

Тя кимна важно.

— Може ли да ми покажеш къде отива другият проход, който подминахме, и как да отварям другите врати?

— Може би утре. Точно сега трябва да я затворим грижливо и след това да отидем да видим мъжа, който се грижи за овцете.

— Лин — напомни ми тя небрежно. — Овчарят Лин се грижи за овцете.

— Да. Лин. Трябва да говорим с него. — В ума ми избуя идея. — Той има син, Бож, с жена и малко момиче в къщата. Може би ще ти хареса да се запознаеш с тях?

— Не. Благодаря.

Хладният ѝ отговор уби надеждата ми. Знаех, че в тази история има нещо повече. Изчаках търпеливо да вземе лампата и да поведе надолу по тясното стълбище. Тя се поспря с надежда на пресечката към другия проход, като вдигна лампата и надникна в тъмното, но после с къса въздишка тръгна отново надолу към кабинета ми. Задържах лампата, докато затвори панела и го залости. След това я духнах и дръпнах тежките завеси на прозореца, за да влезе сивата светлина отвън. Валеше. Примигах, докато очите ми се приспособиха, и осъзнах, че през нощта е имало скреж. Листата бяха започнали да се променят, брезите се обагряха в златно. Зимата наближаваше. Още не бях проговорил.

— Другите деца не ме харесват. Карам ги да се чувстват неловко. Мислят, че съм джудже, облечено като момиче, а после, когато мога да правя разни неща, например да беля ябълки с остър нож, мислят… Не знам какво мислят. Но когато отида в кухнята, синовете на Тавия излизат. По-рано идваха да работят с нея всеки ден. Вече не идват. — Извърна очи от мен. — Елм и Лея, кухненските момичета, ме мразят.

— О, Пчеличке, не те мразят! Те едва те познават. А синовете на Тавия са на възраст, на която вече ходят с баща си и учат това, което той прави всеки ден. Не е заради теб, Пчеличке. — Гледах отгоре малката си дъщеря със съчувствена усмивка. А когато тя вдигна поглед към мен и очите ни за миг се срещнаха, синият гняв в нейните ме изгори.

— Пчеличке — казах, но преди да мога да продължа, гневът ме опари отново.

— Мразя, когато лъжеш. Знаеш, че другите деца се страхуват от мен. И знам, когато ме мразят. Не е нещо, което си измислям. Истинско е. Не ме лъжи, за да ме накараш да си мисля, че аз съм тази, която ги преценява лошо. Лъжите са лошо, все едно кой ги казва. Мама се беше примирила с това от теб, но аз няма. — Скръсти ръце пред гърдите си и впи непокорно поглед в коленете ми.

— Пчеличке! Аз съм твоят баща. Не можеш да ми говориш така!

— Ако не мога да съм честна с теб, няма да ти говоря изобщо. — Цялата сила на волята ѝ стоеше зад думите ѝ. Знаех, че е напълно способна да поднови дългото си мълчание. Мисълта, че ще бъда лишен от единствената близост, която бях намерил след смъртта на Моли, ми нанесе такъв силен удар, че мигновено осъзнах колко близка връзка съм изградил с дъщеря си. Втората мълния, която ме порази, беше колко опасно ще е за двама ни, ако допусна нуждата ми от близост да надделее над дълга ми като неин родител.

— Можеш да бъдеш честна с мен и все пак да ме уважаваш. Както и аз с теб. Ти си различна, Пчеличке. Това ще прави някои страни от живота ти много трудни. Но ако винаги се осланяш на различията си, за да обясниш всяко нещо, което не ти харесва от света, ще изпаднеш в самосъжаление. Не се съмнявам, че си накарала момчетата на Тавия да се чувстват притеснено. Но също така знам, че на никой от двамата не му харесваше да работи в кухните, тъй че баща им ги взе в мелницата, да види дали там ги устройва по-добре. Не винаги всичко е свързано само с теб.

Тя наведе очи към пода. Не отпусна ръцете си.

— Облечи си наметалото. Ще отидем да видим Лин.

Разпоредих се уверено, сдържайки притеснението си какво ще правя, ако откаже да се подчини. Когато Славея ми даде Хеп, той беше водил такъв живот на лишения, че беше покъртително благодарен да спи под покрив и да получи храна. Беше прехвърлил вече десет години, преди да започне да оспорва авторитета ми. Мисълта за физическо дисциплиниране на толкова малко същество като Пчеличка ме изпълни с отвращение. И все пак знаех, че трябва да спечеля тази битка.

Прикрих облекчението си, когато тя взе наметалото си и го облече. Не видях нещо, което да опари гордостта ѝ, докато излизахме от кабинета и излязохме на двора. Скъсих крачката си, щом поехме към пасищата и кошарите. Все пак ѝ се налагаше да подтичва, за да не изостава от мен.

Лин ме чакаше. Показа ми три овце, които беше отделил от стадото, след като бяха хванали обрив, който ги караше да се отъркват в дървета и колове на оградата. Малко разбирах от овце, но Лин ги гледаше от млад, а косата му вече беше сива като козината на повечето му рунтави подопечни. Тъй че слушах и кимах, и го помолих да ме държи в течение, ако се заразят още овце. Докато говорехме, очите му пробягваха от мен към малката ми дъщеричка и обратно. Пчеличка, вероятно все още огорчена от това, че я бях скастрил, стоеше смълчана през целия ни разговор. Кучето на Лин, Паричка, се доближи лениво да я огледа и когато Пчеличка отстъпи назад, тя размаха опашка одобрително и провеси език в кучешки смях. Толкова лесно за водене. Реших да не им обръщам внимание, щом Паричка отведе дъщеря ми в ъгъла и после я подбутна с нос, като махаше с опашка през цялото време. Лин им хвърли загрижен поглед, но аз се доближих до една от овцете и го попитах каква ѝ е възрастта. Леко разсеян, той дойде при мен. Попитах го да не би кърлежи да предизвикват дразненето, при което Лин смръщи чело и се наведе да разтвори вълната на овцата и да огледа за паразити.

С крайчеца на окото си видях как Пчеличка се пресегна и погали кучето зад ухото. Паричка клекна и пак я побутна с муцуна. Пчеличка зарови ръце в гъстите златни къдрици на овчарското куче и изведнъж разбрах, че детето и кучето са приятели. Предишното ѝ отстъпване не беше от боязън, а покана да си поиграят. Слушах описанието на Лин за предишните симптоми на овцата само с половин ухо.

Когато Лин се удовлетвори, че съм изслушал тревогите му и че имам доверие в това, което прави, срещата ни приключи. Пастирството никога не ми е допадало и почти не се бях занимавал с гледане на овце, докато отраствах в замък Бъкип, тъй че бях направил с Лин онова, което Бърич беше направил със соколарите в Бъкип. Бях намерил добър човек, който знае за рунтавите тъпачки повече, отколкото изобщо щях да държа да науча някога, и му бях поверил стадата. Но изслушването му наистина ми отне време и усещах, че утрото ми бяга.

Когато се обърнах да потърся Пчеличка, нея я нямаше. Паричка клечеше кротко. Реакцията ми бе инстинктивна. Пресегнах се и към кучето, и към мъжа и попитах: Къде е тя? Къде отиде дъщеря ми?

Котенца, отвърнаха ми едновременно.

Дори да беше надарен с Осезанието и Паричка да бе неговият спътник, Лин никога не ми го беше казвал и сега не беше моментът да питам. Не беше първият лишен от Осезание, когото познавах, който се държеше все едно, че може да си говори със спътника си. Но грижата ми в момента не бяха те, а Пчеличка.

— Котенца ли?

— Има котило там отзад, под една от яслите. Отвориха им се очите преди две седмици и вече са почнали да проучват.

Започнали бяха, и още как. И котилото от четири котенца проучваше моята дъщеря, легнала по корем във влажната слама и оставила ги да се катерят по нея. Едно оранжево, на бели петна, седеше на гърба ѝ и ѝ дърпаше косата, вкарало острите си като игли зъбки в раздърпаната ѝ плитка и свило крачета. Две пъстри клечаха в извивката на ръцете ѝ под брадичката. Малко по-далече едно черно-бяло котенце с кривната опашка я гледаше сърдито, докато тя бе впила очи в него.

— Пчеличке, време е да тръгваме — казах.

Тя се раздвижи бавно, с неохота. Пресегнах се към оранжевото коте, за да го откопча от косата ѝ. То ме плесна експериментално. Оставих го в сламата до нея.

— Време е да тръгваме — повторих.

Тя въздъхна.

— Харесват ми котенцата. Никога не съм държала коте. Тези са мили, но онова там не ми дава да го пипна.

Лин заговори:

— О, онзи черньото е като баща си. Пълен с пикня и оцет още отсега. Ще е добър ловец на плъхове, но аз не бих го избрал, господарке Пчеличке.

— Не избираме никое от тях — поправих го. — Тя искаше просто да ги погали.

Лин кривна глава към мен. Кучето му направи същото.

— Е, просто казвам, че е добре дошла да си вземе едно, ако иска. На подходящата възраст са да си намерят нов дом. Едно малко коте може да е утеха за момиченцето, сър. Топла малка компания. — Покашля се и добави: — Макар че според мен едно кутре ще е по-добре за нея.

Изпитах леко раздразнение. Коте или кутре нямаше да изцери скръбта от смъртта на майка ѝ. После един ярък спомен за кутре, наречено Носльо, нахлу в ума ми. Но друго същество за неин приятел можеше да помогне. Много. И може би само по лошия начин. Заговорих твърдо.

— Благодаря, но не, Лин. Може би когато стане малко по-голяма, но не сега. Хайде, Пчеличке. Трябва да се прибираме.

Очаквах да започне да се моли. Но тя се надигна, като остави двете пъстри котета леко да се смъкнат в сламата. Малко по-дълго изгледа черното. Вдигна му пръст като да го предупреди, но след това се изправи и тръгна послушно след мен.

На връщане закрачих още по-бавно. После попитах:

— Тъй. Какво чу?

Пчеличка помълча дълго. Тъкмо да я подканя да ми отвърне, когато призна:

— Всъщност не внимавах много. Беше просто нещо за овце. А и котенцата бяха там.

— Говорехме за овце, които са на сестра ти, с човек, който се препитава, като се грижи за тези овце. Някой ден може да се наложи да отидеш и да говориш с него или с дъщеря му, или с внучето му за тези овце. Следващия път слушай. — Помълчах малко, за да ѝ оставя време да премисли това, а после попитах: — Значи не чу този път. Какво видя?

Изненада ме с това, което беше чула в думите ми. Въпросът ми изобщо не беше стигнал до ума ѝ. Заговори колебливо, с глас, изпълнен с трепет.

— Тъй. Върбов лес не е твой, нито мой. Къщата е на Копривка и овцете са на Копривка. Никога няма да са мои. Нито лозята, нито овощните градини. Нищо от това всъщност не е мое. Копривка е най-голямата на мама и сега тя притежава всичко това. Но някой ден може да се наложи да се грижа за всичко това заради нея, както го правиш ти. — Помисли за миг. — Тате, когато ще съм пораснала и ти ще си умрял, какво ще е мое?

Стрела в сърцето ми. Какво щеше да принадлежи на това мое странно дете? Дори да заделях добър дял за женитба за нея, щеше ли да порасне в жена, за която мъж да поиска да се ожени? Добър мъж? Как щях да го намеря или да разбера, когато го намеря? Когато си отидех от този свят, какво щеше да я сполети? Преди години Сенч ме беше попитал същото и му бях отвърнал, че тя е още бебе и е твърде рано да се тревожа. Девет години бяха минали оттогава. Още девет и щеше да е на възраст за женитба.

Бях муден, отлагащ нещата идиот. Заговорих бързо, за да запълня дългото мълчание.

— Сигурен съм, че сестра ти и братята ти никога няма да те оставят в недоимък — казах ѝ и бях убеден, че ѝ казвам истината.

— Не е същото като да знам, че ще си имам нещо свое — отвърна тя тихо.

Знаех, че е права. Преди да съм успял да я уверя, че ще направя всичко, за да я осигуря, тя заговори отново.

— Ето какво видях. Видях овце и овча тор, и слама. Видях много вълна на по-ниските дъски на оградата и много паячета, червени и черни на долната страна на дъските. Видях една овца, която лежеше и беше изтъркала всичката вълна и малко от кожата си от задницата. Друга овца се чешеше в един кол на оградата и ближеше устни. — Кимаше, доволна от наблюдателността си. Хвърли ми поглед, после извърна очи настрани и добави: — И видях Лин, който погледна към мен и след това настрана, все едно съм нещо, което предпочита да не вижда.

— Погледна те — съгласих те. — Но не беше неприязън. Мъчно му е за теб. Толкова те харесва, че според него трябва да си имаш свое коте или кученце. Виж как е той с неговото си куче и ще разбереш, че не би го предложил на дете, което не харесва.

Тя изсумтя скептично.

— Когато бях момче — заговорих ѝ кротко, — мразех това, че съм копеле. Смятах, че всеки път, когато някой ме погледне, това е първата мисъл, която му хрумва. Тъй че превърнах това, че съм копеле, в най-важното нещо за себе си. И винаги когато се запознаех с някого първото, което си помислях, беше как той мисли за това, че се запознава с копеле.

Повървяхме известно време в мълчание. Усещах, че вече е уморена. Неволно ме споходи мисълта, че трябва да укрепя издръжливостта ѝ с редовни предизвикателства, а след това си напомних, че не е куче или кон, а дете. Мое дете.

— Понякога — добавих предпазливо — решавах, че хората не ме харесват, преди да са имали възможността да решат сами. Така че не им говорех, нито правех някакво усилие да ги накарам да ме харесват.

— Да си копеле е нещо, което не се показва, освен ако не го накараш да се покаже — каза тя и посочи себе си. — Аз не мога да скрия това. Че съм малка и изглеждам по-млада, отколкото съм. Че съм светла, докато повечето хора са тъмни. Това, че мога да говоря все едно съм по-възрастна, отколкото съм, мога да скрия. Но ти каза, че не бива да правя това.

— Да. Някои свои различия не можеш да скриеш. Малко по малко можеш да даваш на хората да разберат, че си много по-умна от повечето деца на твоята възраст. А това ще те направи по-малко плашеща за тях.

Тя отново изсумтя презрително.

— Страх ли те беше от Паричка? — попитах я.

— Паричка?

— Кучето. Тя плаши ли те?

— Не. Разбира се, че не! Тя обича да ме бута с нос. Но Паричка е мила.

— Как разбра?

Поколеба се, преди да отвърне.

— Махаше с опашка. И не я беше страх от мен. — Помълча. — Може ли да си имам кученце?

Не исках разговорът да тръгне натам, но отново беше неизбежно.

— За мен би било трудно да позволя да си имаш куче точно сега. — Не и докато сърцето ми все още беше така отчаяно самотно. Не и докато се пресягах, волно или не, към всяко същество, което ме погледнеше със симпатия. Дори да не го обвържех, кучето щеше да е привлечено към мен, не към нея. Не. — Може би в бъдеще ще можем да поговорим отново за това. Но това, което исках да видиш… Уморена ли си? Да те понося ли?

Креташе едва-едва и бузите ѝ бяха почервенели от усилието и целувката на мразовития вятър.

Изправи гръб.

— Аз съм почти на десет. Много съм голяма за носене — заяви с достойнство.

— Не и от татко си — казах и я вдигнах.

Тя се вцепени в ръцете ми както винаги, но бях неумолим. Наместих я на лявото си рамо и удължих крачките си. Тя кацна там, смълчана и вдървена като пръчка. Помислих си, че схващам проблема ѝ. Поех си дъх и затегнах още по-здраво стените си. За миг бях замаян и объркан все едно, че изведнъж бях изгубил обоняние и зрение. Когато човек прибягва до Осезанието, става инстинктивно, а Умението се излива навън от неподготвения. Но бях възнаграден с това, че тя се поотпусна, а после възкликна:

— Мога да виждам толкова надалече! Можеш ли и ти да виждаш толкова далече непрекъснато? Е, сигурно можеш! Колко е чудесно!

Беше толкова доволна и възбудена, че нямах сърце да я въвличам отново в поученията си. Друг път, и то съвсем скоро, обещах си. Току-що беше загубила майка си и двамата току-що бяхме открили как да се достигаме един друг. На другия ден щях да говоря отново с нея как да успокои другите. Засега щях да се радвам на този прекрасен миг, в който тя беше най-обикновено дете и можех просто да бъда нейният баща.