Убиецът на Шута

1. Върбов лес

Пресен сняг накаца на бели купчини по голите черни брезови клони, които ограждаха алеята. Бяло заблестя на черно като пъстро шутовско облекло. Снегът се сипеше на лениви бели парцали и трупаше нов пласт искрящо бяло по снежната пелена в двора. Смекчаваше острите ръбове на пресни коловози по пътя, заличаваше случайните дири на момчетата в снега и оглаждаше изровените пътечки до смътни намеци за тях самите. Докато гледах, дойде още един екипаж, теглен от пъстро сив впряг. Загърнатите с червено наметало рамене на кочияша бяха запрашени със сняг. Паж в зелено и жълто се втурна от стъпалата на Върбов лес, за да отвори вратата на каляската, и поздрави гостите с пищен жест. От мястото си не можех да позная кои са, освен че облеклото им издаваше по-скоро търговци от Върбово, отколкото благородници от някое от съседните имения. Щом излязоха от полезрението ми и кочияшът подкара каляската към конюшните ни, погледнах нагоре към следобедното небе. Определено щеше да вали още. Подозирах, че ще вали цяла нощ. Какво пък, подходящо беше. Пуснах завесата да падне, щом Моли влезе в спалнята.

— Фиц! Не си ли готов вече?

Огледах се.

— Мислех, че съм…

Жена ми цъкна с език.

— О, Фиц. Зимният празник е! Залите са накичени със зеленина, Търпение е казала на готвача да наготви и той навярно ще изхрани цялото домакинство за три дни, цели три трупи менестрели са поканени и се подготвят, и половината ни гости вече са пристигнали. Би трябвало да си долу, да ги поздравяваш като пристигат. А ти дори още не си се облякъл.

Мислех да я попитам какво му е лошото на това, което нося, но тя вече ровеше из скрина ми с дрехите, вдигаше облекла, оглеждаше ги замислено и ги слагаше настрани. Зачаках.

— Това — каза тя, докато измъкваше бяла ленена риза с ивици дантела по ръкавите. — И този жакет над нея. Всички знаят, че обличането на зелено на Зимния празник носи късмет. Със златната ти верижка, да отива на копчетата. И тези гамаши. Достатъчно старомодни са, за да приличаш на старец с тях, но поне не са толкова торбести като тези, които си обул. Не съм толкова глупава да те моля да облечеш новите си панталони.

— Аз съм старец. На четирийсет и седем съм и ми е позволено да се облека както намеря за добре.

Тя свъси вежди и ме изгледа с насмешлив гняв. Сложи ръце на кръста си.

— Старица ли ме наричате, драги ми сър? Защото май си спомням, че съм с три години по-голяма.

— Разбира се, че не! — поправих се припряно. Но не можах да се сдържа и измърморих: — Но представа нямам защо всички държат да се обличат все едно са джамайлийски благородници. Тъканта на онези панталони е толкова тънка, че най-малкото трънче би ги скъсало и…

Тя ме изгледа и въздъхна с раздразнение.

— Да. Чувала съм го сто пъти. Хайде да позабравим, че има няколко тръна във Върбов лес, става ли? Тъй. Вземи тези чисти гамаши. Тия, които си обул, са позор. Не ги ли носи вчера, докато помагаше с онзи кон, дето си пукна копитото? И си обуй обувки, а не старите протрити ботуши. Ще се очаква да танцуваш, знаеш го.

Спря да рови в скрина ми и се изправи. Примирен с неизбежното, вече бях започнал да си сменям дрехите. Когато главата ми щръкна от ризата, погледите ни се срещнаха. Тя ми се усмихна собственически и щом се взрях във венчето ѝ от зеленика, падащата на дипли дантела на блузата ѝ и пъстро извезаната ѝ рокля, намерих в себе си усмивка, която да се отзове на нейната. Тя вдигна очи към моите и усмивката ѝ се разшири, докато се отдръпваше от мен.

— Хайде, Фиц. Гости имаме долу, чакат ни.

— Чакали са толкова дълго, могат да изчакат още малко. Копривка ще се погрижи за тях.

Пристъпих към нея. Тя се отдръпна към вратата и хвана дръжката на бравата, като през цялото време клатеше глава, тъй че черните ѝ къдрици танцуваха по челото и раменете ѝ. Наведе глава, погледна през миглите си и изведнъж отново ми заприлича на момиче. Диво момиче от Бъкип, което да гониш по пясъчен бряг. Помнеше ли го тя? Може би, защото прехапа устна и видях как решителността ѝ почти отслабна. А после каза:

— Не. Не могат. Но ти и аз можем, защото няма да се примиря с „малко“ от времето ти тази нощ. Очаквам повечко усилия от твоя страна.

— Нима? — отвърнах ѝ предизвикателно. Направих две бързи крачки към нея, но с момичешко писукане тя излетя през вратата. Щом я дръпна, добави през пролуката:

— Побързай! Знаеш колко бързо могат да излязат от контрол приемите на Търпение. Оставих Копривка да отговаря за нещата, но знаеш, че Ридъл2 е почти толкова лош като Търпение. — Замълча за миг. — И да не си посмял да закъснееш и да ме оставиш без партньор за танците!

Тръшна вратата точно когато стигнах до нея. Спрях и след това с лека въздишка се върнах за чистите си гамаши и меките обувки. Щеше да очаква от мен да танцувам и щях да се постарая добре. Знаех, че Ридъл е склонен да се забавлява на каквито и да било празненства във Върбов лес с увлечение, което бе доста неприсъщо за сдържания тип, за какъвто се представяше в Бъкип. Усетих, че неволно се усмихвам. Където той поведеше, понякога Копривка го следваше, показвайки веселата си страна, която тя също рядко разкриваше в кралския двор. На Пламен и Справедлив, двамата вече пораснали синове от шестимата синове на Моли, щеше да им трябва много малко окуражаване, за да се включат. След като Търпение бе поканила половината Върбово и много повече музиканти, отколкото можеше да се представят за една вечер, с основание очаквах Зимният празник да се проточи поне три дни.

С известна неохота смъкнах гамашите си и навлякох панталоните. Бяха тъмнозелени, почти черни, тънък лен и издути почти като пола. Стягаха се на кръста ми с ленти. Широк копринен пояс допълваше това нелепо облекло. Казах си, че носенето му ще зарадва Моли. Подозирах, че на Ридъл също са му досадили да навлече подобни дрехи. Приключих с обличането, стегнах косата си на воинска опашка и излязох от спалнята. Спрях се горе на широкото дъбово стълбище — звуците на веселие отекнаха в ушите ми. Поех си дъх все едно щях да се гмурна в дълбока вода. Нямаше от какво да се боя, никаква причина за колебание нямах, и все пак вкоренените от далечното детство навици ме задържаха. Имах всичкото право да сляза по това стълбище, да тръгна сред радостната компания като господар на къщата и съпруг на дамата, която я притежаваше. Сега ме знаеха като холдър3 Том Беджърлок4, простосмъртен по рождение навярно, но издигнат до благороднически статут покрай лейди Моли. Копелето Фицрицарин Пророка беше оставено да почива в покой преди повече от двайсет години. За хората долу аз бях холдър Том, домакинът на празненството, на което щяха да се насладят.

Макар и да носех глупави джамайлийски панталони.

Изчаках още миг и се вслушах. Успях да различа две отделни групи менестрели, надпреварващи се да настроят инструментите си. Смехът на Ридъл прокънтя, ясен и силен, и ме накара да се усмихна. Бръмченето на гласовете в голямата зала се извиси и заглъхна отново. Едната група музиканти набра височина, весела танцова мелодия проби през шумотевицата и се наложи над всичко. Наистина закъснявах и беше най-добре вече да сляза. И все пак имаше сладост в това да стоя тук и да си представям бляскавите глезени и искрящите очи на Копривка, докато Ридъл я води в стъпките на танца. О, и Моли! Щеше да ме чака! Станал бях сносен танцьор през годините, заради нея, и на нея ѝ харесваше. Нямаше лесно да ми прости, ако я оставех да бездейства.

Забързах по излъсканите дъбови стъпала и долу изведнъж бях нападнат от Ревъл5. Новият ни иконом наистина изглеждаше великолепно с бяла риза, строг черен жакет и черни панталони по джамайлийска мода. Зелените му домашни обувки бяха изумителни, както и жълтото шалче на шията му. Зелено и жълто бяха цветовете на Върбов лес и подозирах, че тези одежди са идея на Търпение. Не позволих усмивката да се появи на устните ми, но мисля, че той я прочете в очите ми. Стегна се още повече, изгледа ме и ме уведоми сдържано:

— Сър, дойдоха още менестрели.

Погледнах го озадачено.

— Ами пусни ги. Зимният празник е.

Той стоеше скован, свил неодобрително устни.

— Сър, не мисля, че са поканени.

— Зимният празник е — повторих, вече малко раздразнено. Моли нямаше да е доволна да я карам да чака повече. — Търпение кани всеки менестрел, кукловод, акробат и така нататък, когото срещне, да дойде да ни погостува. Вероятно ги е поканила преди месеци и изобщо е забравила.

Не мислех, че гърбът му можеше да стане по-скован, но стана.

— Сър, те били пред конюшнята, надничали вътре през една пролука в дъските. Толман чул кучетата да лаят, отишъл да види какво става и ги видял. Те казали, че са менестрели, поканени на Зимния празник.

— И?

Той вдиша рязко.

— Сър, не мисля, че са менестрели. Нямат никакви инструменти. Един казал, че били менестрели, друг — не, акробати били. Но когато Толман им рекъл, че ще ги заведе до входната врата, му рекли, че нямало нужда, искали само да помолят за подслон за нощта и в конюшнята щяло да ги устрои напълно. — Поклати глава. — Толман поговори с мен насаме, когато ги доведе. Смята, че не са това, което твърдят. Аз също.

Изгледах го. Ревъл скръсти ръце. Не ме погледна в очите, но сви упорито устни. Намерих малко търпение. Беше млад и доста нов за домакинството. Кравит Меките ръце, старият ни иконом, беше умрял предната година. Ридъл се беше пробвал да поеме много от задълженията на стареца, но все пак настоя, че Върбов лес трябва да си обучи нов иконом. Отвърнах небрежно, че нямам време да търся нов човек, и след три дни Ридъл доведе Ревъл. След два месеца Ревъл все още учеше къде му е мястото, казах си и прецених, че Ридъл може би му е вдъхнал твърде много предпазливост. Ридъл в края на краищата беше човек на Сенч и въпреки сегашната си веселост бе човек, обременен от предпазливост. Ако зависеше от него, щяхме да имаме домашна охрана, която да съперничи на гвардията на самата кралица. Озаптих мислите си, за да се върна на текущия въпрос.

— Ревъл, оценявам загрижеността ти. Но днес е Зимният празник. И все едно дали са странстващи музиканти, или просяци, никой не бива да бъде връщан от портата ни на такъв празник, още повече в такава снежна вечер. В къщата има място и не е нужно да спят в конюшнята. Доведи ги. Сигурен съм, че всичко ще е наред.

— Да, сър. — Не беше съгласен, но се подчиняваше. Потиснах въздишката си.

Обърнах се, за да се слея с тълпата в Голямата зала.

— Сър?

Обърнах се отново към него. Гласът ми бе по-строг от всякога.

— Има ли още нещо, Ревъл? Нещо неотложно? — Можех да доловя колебливите ноти на музиканти, привеждащи инструментите си в съзвучие. Бях пропуснал първия танц. Моли сигурно стоеше сама и ме чакаше.

Ревъл за миг прехапа долната си устна. Реши да е настойчив:

— Сър, все още ви чакат в кабинета ви.

— Чакат ме? Кой?

Ревъл въздъхна мъченически.

— Преди няколко часа пратих един от временните ми пажове да ви потърси. Каза, че ви извикал през вратата на потилнята. Трябва да ви уведомя, сър, че така става, когато използваме необучени момчета и момичета за пажове. Трябва да имаме няколко тука постоянно, макар и само за да ги обучим за бъдеща нужда.

При отегчения ми поглед Ревъл се покашля и смени тактиката.

— Моите извинения, сър. Трябваше да го върна и да потвърди, че сте го чули.

— Не съм. Ревъл, би ли имал нещо против да се заемеш с това вместо мен? — Направих стъпка към коридора. Музиката се усилваше.

Ревъл поклати глава.

— Много съжалявам, сър. Но пратеникът настоява, че посланието е изрично за вас. Попитах два пъти дали бих могъл да съм от помощ и предложих да напише посланието, за да го получите. — Тръсна отново глава. — Отговори ми, че само вие можете да получите съобщението.

Предположих какво е съобщението. Холдър Барит се беше опитвал да ме склони с много разправии да се съглася да пасе част от стадото си с нашите овце. Нашият пастир твърдо бе настоял, че животните ще са твърде много за зимното ни пасище. Смятах да се вслушам в пастир Лин, макар Барит вече да бе готов да предложи прилична сума. Вечерта на Зимния празник не беше време за правене на сделки. Щеше да изчака.

— Всичко е наред, Ревъл. И не бъди твърде строг с пажовете ни. Прав си. Трябва да имаме един-двама обучени в персонала. Но повечето от тях ще отраснат свикнали с работата в овощните градини или ще продължат занаята на майките си. Рядко ще имаме нужда от тях тук. — Не исках да мисля за това точно сега. Моли чакаше! Поех си дъх и взех решението. — Колкото и безразсъдно да е от моя страна, че съм оставил един пратеник да чака толкова дълго, много по-грубо би било да оставя милейди без партньор за втория танц, както стана с първия. Моля те, предай извинението ми на пратеника за неприятното ми забавяне и се погрижи да му е удобно, с храна и пиене. Кажи му, че ще дойда в кабинета веднага след втория танц. — Никакво желание нямах да го правя. Празненствата ме зовяха тази нощ. Споходи ме по-добра идея. — Не! Покани го на празненствата. Кажи му да се забавлява и че утре преди обед ще седнем да поговорим. — Не можех да помисля за нищо в живота си, което да е толкова спешно, че да изисква вниманието ми точно тази нощ.

— Ще ѝ предам, сър.

— Пратеникът жена ли е? — попитах учудено.

— Почти, сър. Момиче. Едва-що пораснало. Разбира се, вече ѝ предложих храна и пиене. Не бих пренебрегнал така никой, дошъл на прага ви. Още по-малко млада жена, която, изглежда, е била дълъг и уморителен път.

Свиреше музика и Моли чакаше. По-добре да чака пратеничката, отколкото Моли.

— Предложи ѝ стая тогава и попитай дали иска да ѝ приготвят гореща баня или кротка вечеря сама, преди да се срещнем утре. Постарай се да ѝ е удобно, Ревъл, и ще ѝ отделя колкото пожелае от времето си утре.

— Да, сър.

Обърна се, за да се върне в преддверието, а аз забързах към Голямата зала. Двете високи врати бяха отворени, дъските от златист дъб блестяха на светлината на огън и свещи. Музика и ритмично почукване на танцуващи стъпала се сипеха през тях в облицования коридор, но щом се приближих, музикантите изсвириха последния рефрен и първият танц свърши. Завъртях раздразнено очи заради лошия си късмет.

Но щом пристъпих в залата и ме удари вълната от ръкопляскания за менестрелите, видях че партньорът на Моли ѝ се покланя важно. Младият Пламен беше израснал бързо последната година. Беше също толкова смугло чаровен като баща си някога, но челото и усмивката му бяха като на Моли. На седемнайсет можеше да гледа над главата на майка си, докато се въртят в стъпките. Страните му бяха зачервени от бързия танц, а Моли не издаваше с нищо, че съм ѝ липсвал и най-малко. Когато вдигна глава и погледите ни се срещнаха през залата, се усмихна. Благослових наум Пламен и реших да намеря начин да му изразя благодарностите си. В другия край на залата Справедлив, по-големият му брат, стоеше подпрян на камината. Копривка и Ридъл стояха наблизо. Страните на Копривка бяха поруменели и разбрах, че момчето дразни по-голямата си сестра, а Ридъл е посветен в играта.

Запътих се през залата към Моли, като се спирах често, за да се поклоня и отвърна на поздравите на многото ни гости. Всяка класа и съсловие бяха отразени тук. Знатни особи и дребни благородници от района бяха тук, изящно пременени в дантела и ленени панталони, но разпознах също тъй сред тълпата Джон Калайджията и селската шивачка, и местния сиренар. Празничните им облекла можеше да са малко поовехтели и доста протрити, но бяха грижливо изчеткани за повода, а блестящите венчета от зеленика, които мнозина носеха, бяха наскоро набрани. Моли беше извадила най-добрите си благовонни свещи, тъй че уханията на лавандула и орлови нокти изпълваха въздуха, докато светлината на пламъчетата танцуваше и багреше стените със злато и мед. В трите камини пращяха големи огньове с нанизаните на шишове късове месо, обръщани от зачервени селски момци, наети за повода. Няколко млади прислужници се суетяха при бурето с ейл в ъгъла, редяха халби на подносите, за да ги предложат на задъханите танцуващи.

В единия край на залата масите бяха отрупани с хлябове, ябълки и блюда с ядки и стафиди, сладки и кремове, плата с пушени меса и риба и много други блюда, които не разпознах. Сочни резени нарязано печено и шишове допълваха всичко, което можеше да му се прииска на човек, и добавяха щедрия си аромат към празничната атмосфера. Пейките бяха пълни с гости, които вече се наслаждаваха на ядене и пиене, защото имаше и бира, и вино в изобилие.

В другия край на залата първите менестрели отстъпваха сцената на вторите. Подът беше поръсен с пясък за танцуващите. Несъмнено го бяха оформили в изящни фигури при идването на гостите, но вече личаха следите от енергичните стъпки на веселящите се. Стигнах до Моли точно когато новите музиканти подеха встъпителните си ноти. Тази мелодия бе толкова тъжна и отначало тиха, колкото предишната беше весела и бурна, тъй че когато Моли хвана ръката ми и ме поведе към дансинга, можах да чуя гласа ѝ съвсем ясно:

— Изглеждате много изящно тази вечер, холдър Беджърлок. — Притегли ме в редицата с другите мъже. Поклоних се тържествено над сплетените ни ръце.

— Щом вие сте доволна, и аз съм щастлив — отвърнах. Пренебрегнах усукването на плата около прасците ми, когато се завъртяхме, разделихме се за миг и отново стиснахме ръце. Зърнах Ридъл и Копривка. Да, той носеше същите широки панталони, в синьо, и държеше дъщеря ми, но не за връхчетата на пръстите, а за китките. Копривка се усмихваше. Когато погледът ми се върна на Моли, тя също се усмихваше. Беше забелязала накъде гледам.

— Бяхме ли и ние някога толкова млади? — попита ме.

Поклатих глава.

— Не мисля. Животът бе по-суров за нас, когато бяхме на тази възраст.

Видях как мислите ѝ се понесоха назад през годините.

— Когато бях на възрастта на Копривка, вече бях майка на три деца и трудна с четвъртото. А ти беше… — Остави мислите си да се зареят, а аз не проговорих. Живял бях в малка къщурка близо до Фордж с моя вълк. В онази ли година бях приютил Хеп? Сирачето се бе зарадвало, че ще си има дом, а Нощни очи се бе зарадвал на по-веселата компания. Мислил бях за себе си, че съм се примирил, че я губя от Бърич. Деветнайсет дълги години оттогава. Изтласках настрани дългата сянка на онези дни. Сложих ръцете си на кръста ѝ, повдигнах я и я завъртях. Тя отпусна длани на раменете ми, отворила уста от изненада и радост. Другите танцуващи около нас зяпнаха. Когато я пуснах на пода, подхвърлих:

— И ето защо би трябвало да сме млади сега.

— Ти може би. — Бузите ѝ бяха порозовели и изглеждаше леко задъхана, когато направихме нова променада и след това се завъртяхме, разделихме се и се събрахме отново. Или почти се събрахме. Не, трябваше да се обърна и после… Бях го объркал безнадеждно, точно когато толкова се бях възгордял, че помня всяка стъпка от последния път, когато бяхме танцували това. Другите танцуващи ме отбягнаха, като се раздвоиха, за да изтекат покрай мен все едно бях упорита скала в планински поток. Завъртях се в кръг да видя Моли и я намерих застанала зад мен и вдигнала ръце в безполезен опит да сдържи смеха си. Пресегнах се към нея с намерението да ни вкарам отново в танца, но тя сграбчи ръцете ми и ме издърпа от дансинга със смях. Завъртях очи и понечих да се извиня, но:

— Всичко е наред, скъпи. Малко почивка и нещо за пиене ще помогнат. Пламен ме изтощи с подскачането си преди малко. Имам нужда от малко отдих.

— И аз — излъгах.

Лицето ѝ бе зачервено и тя се усмихна, вдигна ръка и я притисна до гърдите си, сякаш за да успокои пърхащото си сърце. Отвърнах на усмивката ѝ и я заведох до стола ѝ край камината. Едва я бях настанил, когато един паж се озова до лакътя ми и предложи да ѝ донесе вино. Тя му кимна и момчето се разбърза.

— Какво беше онова, накиченото около шапката му? — попитах разсеяно.

— Пера. И кичури косми от конски опашки.

Погледнах я накриво.

Тя обясни.

— Тазгодишното хрумване на Търпение. Всички момчета, които нае от Върбово да действат като пажове за празненствата, са облечени така. Пера, за да подканят всичките ни грижи да отлетят, и косми от конски опашки, които ще покажем на проблемите си, като избягаме от тях.

— Разбирам… — Втората ми лъжа за вечерта.

— Е, хубаво е, че разбираш, защото аз определено не разбирам. Но на всеки Зимен празник измисля нещо, нали? Помниш ли годината, когато раздаде зелени дървени пръчки на всеки ерген, който дойде на празника? С дължина според преценката ѝ за мъжеството му?

Едва сдържах смеха, който напираше да се изтръгне.

— Да. Явно е помислила, че младите дами се нуждаят от ясен знак от кои мъже биха се получили най-добрите съпрузи.

Моли повдигна вежди.

— Може би. Същата година имаше шест сватби на Пролетния празник.

Жена ми огледа залата. Търпение, мащехата ми, бе облечена във великолепна стара рокля от бледосиньо кадифе, обшито с черна дантела на маншетите и шията. Дългата ѝ сива коса беше сплетена и събрана с игли на главата ѝ като коронка. Имаше малко стръкче зеленика в нея и няколко ярки сини пера, които стърчаха във всички посоки. От гривна на китката ѝ висеше ветрило. Беше синьо като роклята и перата ѝ и също обшито с корава черна дантела. Изглеждаше прекрасна и ексцентрична, както винаги. Размахваше пръст на най-малкия на Моли, явно го предупреждаваше за нещо. Пламен стоеше изправен и я гледаше сериозно, но сплетените му пръсти шаваха зад гърба му. Брат му Справедлив стоеше на разстояние, едва прикриваше широката си усмивка и чакаше да го освободят. Съжалих ги и двамата. Търпение, изглежда, мислеше, че все още са на десет или дванайсет, колкото и да се извисяваха над нея. Справедлив много скоро щеше да отпразнува двайсетия си рожден ден, а Пламен беше най-малкият на Моли, на седемнайсет. Въпреки това стоеше като сгълчано момче и търпеливо приемаше упреците на Търпение.

— Искам да уведомя лейди Търпение, че са дошли още от менестрелите ѝ. Дано да са последната тумба. Още малко и подозирам, че ще стигнат до бой кой да свири и колко дълго.

Всички менестрели, поканени да се представят във Върбов лес, биваха подсигурени с храна и топло място за спане — и с пълна кесия за усилията им. Останалите си награди печелеха от гостите и често музикантите, които свиреха най-много, ожънваха най-голямата печалба. Три трупи музиканти бяха повече от достатъчно за Зимен празник в имението ни. Четири щеше да е вече прекалено.

Моли кимна и вдигна ръце към поруменелите си страни.

— Мисля просто да поседя тук още малко. О, ето го и момъка с виното ми!

Музиката бе стихнала и се възползвах от възможността да прекося бързо дансинга. Търпение ме видя и първо се усмихна, а след това ми се намръщи. Докато стигна до нея, напълно бе забравила за Пламен и той се беше измъкнал с брат си. Тя тръсна ветрилото да го затвори, насочи го към мен и ме попита укорително:

— Какви са тия панталони? Плющят около краката ти като съдрани от буря платна!

Погледнах ги, после отново вдигнах очи към нея.

— Новата мода от Джамайлия. — И понеже неодобрението ѝ се усили, добавих: — Моли ги избра.

Лейди Търпение ги зяпна все едно бях скрил котило котенца в тях. После вдигна очи към моите, усмихна се и рече:

— Хубав цвят. И съм сигурна, че е доволна, че си ги обул.

— Да.

Търпение вдигна ръка, протегна ми я и започнахме бавна разходка из Голямата зала. Хората се раздвояваха пред нея с поклони и реверанси. Лейди Търпение, защото такава бе тя тази вечер, кимваше строго с глава или топло поздравяваше, или прегръщаше — според достойнствата на всяка особа. Бях се примирил просто да бъда придружителят ѝ, да виждам как се забавлява и да се старая да запазя сериозно лице, когато тя измърмореше под нос нещо за дъха на лорд Дърдън или за съжалението ѝ колко бързо оплешивява Дан Калайджията. Някои от по-старите гости помнеха времето, когато тя бе не само господарката на Върбов лес, но и съпругата на принц Рицарин. В много отношения тя все още властваше тук, защото Копривка прекарваше голяма част от времето си в замъка Бъкип, а Моли примирено ѝ позволяваше да се разпорежда в повечето неща.

— Има моменти в живота на една жена, когато само компанията на други жени може да е достатъчна. — Търпение ми го бе обяснила, когато се бе преместила безцеремонно при нас във Върбов лес преди пет години. — Момичетата имат нужда от по-стара жена в къщата, докато стават жени, за да им обясни тези промени. А когато онази, другата промяна, дойде при жените рано, особено жени, които се надяват да родят повече деца, добре е да разполагаш с напътствието на жена, която също е познала това разочарование. Мъжете просто са безполезни в този период. — И макар да бях изпитал безпокойство от това уреждане на нещата в началото, когато Търпение пристигна с кервана си с животни, семена и растения, тя бе доказала мъдростта на думите си. Знаех, че е рядкост две жени да живеят така сговорчиво под един покрив, и благославях добрата си съдба.

Когато стигнахме до любимия ѝ стол край камината, я настаних на него, донесох ѝ греян сайдер и след това ѝ споделих:

— Последните ти музиканти пристигнаха точно когато слизах по стълбите. Не съм ги видял да идват още, но помислих, че ще е добре да знаеш, че са пристигнали.

Тя ме изгледа учудено, а след това се обърна и присви очи към другия край на залата. Третата група музиканти отиваше да заеме подиума. Обърна се отново към мен:

— Не, всички са тук. Много внимавах в избора си тази година. За Зимния празник, помислих си, ще ни трябват хора с топъл нрав, за да гонят студа. Тъй че, ако погледнеш, има по един червенокос във всяка група, която съм поканила. Ето там, виждаш ли жената, която тъкмо се разпява? Виж този водопад от кестенява коса. Не ми казвай, че няма да стопли този празник само с духа си.

Наистина приличаше на жена с особено топъл нрав. Остави музикантите си да отдъхнат, като подхвана дълга балада, която пееше с плътен и гърлен глас. Публиката, стари и млади, се струпа пред нея, докато пееше старата приказка за девицата, съблазнена от Стареца на зимата и отнесена от него в далечната му ледена крепост в далечния юг.

Докато всички слушаха, запленени от приказката, погледът ми улови движение. В залата влязоха двама мъже и жена. Огледаха се като замаяни и навярно бяха след дългото вечерно скитане в снега. Явно бяха дошли пеш, защото грубите им кожени панталони бяха прогизнали на коленете. Облеклото им беше странно, както имаха навик да се обличат някои менестрели, но различно от всичко, което бях виждал. Високите им ботуши бяха жълти, кожените им панталони къси, едва висяха над върховете на ботушите им до колене. Палтата им бяха от същата кожа и вапцани в същото светлокафяво, с ризи от дебела плетена вълна отдолу. Стояха им неудобно, сякаш вълната твърде много ги стягаше под кожите.

— Ето ги и тях — казах.

Търпение се втренчи в тях през залата.

— Не съм ги наемала аз — заяви и изсумтя обидено. — Виж я тази жена, бледа е като призрак. Никаква топлина няма в нея, изобщо. А и мъжете се също толкова студени, косите им са с цвета на козината на бяла мечка. Брр. Смразяват ме само като ги гледам. — После бръчките на челото ѝ се изгладиха. — Тъй. Няма да им позволя да пеят тази нощ. Но хайде да ги поканим отново за посред лятото, когато една смразяваща приказка или прохладен ветрец ще е добре дошъл в задушна вечер.

Но преди да съм се задвижил да изпълня поръката ѝ, чух рев:

— Том! Ето те и тебе! Толкова се радвам, че те виждам, стари приятелю!

Обърнах се с онази смесица от ликуване и изумление, която изненадващите гостувания на необичайни и обични приятели събужда у човек. Уеб6 пресичаше залата на дълги крачки, Пъргав вървеше на стъпка-две зад него. Разперих широко ръце и тръгнах да ги поздравя. Плещестият майстор на Осезанието беше наедрял още през последните няколко години. Както винаги, страните му бяха зачервени все едно току-що е влязъл от мразовития вятър. Синът на Моли, Пъргав, беше зад него, но Копривка се измъкна от тълпата гости и пресрещна брат си да го прегърне. Той спря, вдигна я и я завъртя във весел кръг. Уеб ме награби в кършеща гръбнака прегръдка, последвана от няколко здрави потупвания по гърба.

— Изглеждаш добре — каза ми, докато се мъчех да си поема дъх. — Отново си почти цял, а? А, и милейди Търпение! — След като ме освободи от жизнерадостния си поздрав, се поклони изящно над ръката, протегната му от Търпение. — Такава пищна синя рокля! Напомняте ми за ярките пера на сойка! Но моля кажете ми, перата в косата ви не са ли от жива птица!

— Не, разбира се! — Търпение изглеждаше искрено ужасена от тази мисъл. — Намерих я мъртва на градинската пътека миналото лято. И помислих, сега е моментът да видя какво точно има под тези чудесни сини пера. Но запазих перата, разбира се, оскубах ги внимателно преди да я сваря. А след като изхвърлих бульона от сойка, остана задачата ми: да сглобя малките костички в скелет. Знаете ли, че крилото на една птица е толкова близко до човешка ръка, колкото крачето на жаба? Всички онези кокалчета! Е, несъмнено знаете, че задачката ми е някъде на работната ми маса, като толкова много мои проекти. Но вчера, докато мислех за перата, за да отлетим от грижите си, си спомних, че имам цяла кутия! И за мой късмет буболечките не ги бяха намерили и изяли до последното перце, както направиха, когато се опитах да спася перата на чайката. О! Чайко! Нещо необмислено ли казах? Моля за извинение!

Явно си беше спомнила внезапно, че той е обвързан с чайка. Но Уеб ѝ се усмихна мило и каза:

— Ние от Осезанието знаем, че когато животът свърши, това, което остава, е празно. Никой не го знае по-добре от нас, мисля. Ние усещаме присъствието на целия живот, разбира се, като някои греят по-ярко от други. Едно растение не е толкова жизнено в сетивата ни, колкото е едно дърво. И разбира се, една сърна засенчва и двете, а една птица блести най-силно от всички.

Отворих уста, за да възразя на това. С моето Осезание можех да усещам птици, но никога не ги бях намирал за особено преливащи от жизненост. Спомних си нещо, което Бърич ми беше казал преди много години, когато бе заявил, че няма да работя със соколите в замъка Бъкип: „Не те харесват. Твърде топъл си.“ И бях помислил, че има предвид плът, но сега се зачудих дали не е доловил нещо за Осезанието ми, което не бе могъл да обясни тогава. Защото Осезанието по онова време беше презирана магия и ако някой от двама ни беше признал, че я притежава, щяхме да бъдем обесени, насечени на късове и изгорени над вода.

— Защо въздишаш? — попита ме изведнъж Търпение.

— Моля за извинение. Неволно.

— Неволно, а? Майстор осезател Уеб тъкмо ми разказваше най-увлекателните неща за крилото на един прилеп, а ти въздишаш все едно ни смяташ за най-големите досадници на света! — Наблегна на думите си с потупване с ветрилото по рамото ми.

Уеб се засмя.

— Лейди Търпение, мислите му несъмнено бяха другаде. Познавам Том от отдавна и помня добре меланхоличната му жилка! А, но аз ви задържам, а ето, че други ваши гости са дошли, за да потърсят вниманието ви!

Измамена ли беше Търпение? Не мисля, но бе доволна да си позволи да бъде отвлечена от нас от чаровния млад мъж, когото Копривка несъмнено беше пратила, за да можем с Уеб да си поговорим насаме. Почти съжалих, че го направи. Уеб ми бе изпратил няколко писма и бях сигурен, че знам какво ще е руслото на разговора, в който иска да ме въвлече. Беше изтекло много време, откакто бях обвързан с животно чрез Осезанието си. Но това, което Уеб, изглежда, сравняваше с детинско чумерене, аз по-скоро го чувствах като самотата на дълго женен мъж, който внезапно е овдовял. Никой не можеше да замести в сърцето ми Нощни очи, нито можех да си представя такава връзка с което и да е друго същество. Отишлото си беше отишло, както бе казал той току-що. Ехото от моя вълк вътре в мен бе достатъчно, за да ме крепи. Онези живи спомени, толкова силни, че понякога имах чувството, че още чувам мислите му в ума си, щяха винаги да са за предпочитане пред всяко друго свързване.

Тъй че сега, докато той опипваше почвата с баналности за това как я карам и дали Моли е добре, и дали реколтата е била добра тази година, съзнателно отбягвах разговора, който неминуемо щеше да ни отведе до схващането му колко важно е да науча повече за Осезанието и да обсъдим самотното ми положение. Добре премисленото ми мнение беше, че съм без партньор. И смятах да остана така до края на живота си — не ми трябваше да знам за магията на Осезанието нищо повече от онова, което вече знаех.

Ето защо кривнах глава към „музикантите“, които все още стояха до вратата, и му казах:

— Боя се, че са били дълъг път за нищо. Търпение ми каза, че за Зимния празник са червенокосите певци и че русите ще ги запази за лятото. — Кимнах към колебливата тройка с очакването, че Уеб ще сподели насмешката ми към ексцентричностите на лейди Търпение.

Непознатите не бяха влезли в залата, а стояха до вратата. Стояха като стари спътници, по-близо, отколкото стои човек до бегъл познат. По-високият мъж имаше корави, грубовати черти. Жената до него, с извърнато към него лице, имаше широки скули и високо покрито с бръчки чело.

— Руси ли? — попита ме Уеб, докато се озърташе.

Усмихнах се.

— Странно облечената тройка до вратата. Виждаш ли ги? С жълти ботуши и палта?

Погледът му ги обходи два пъти, след което той ги зяпна стъписан. Очите му се разшириха още повече.

— Познаваш ли ги? — попитах, забелязал уплахата му.

— Претопени ли са? — прошепна той прегракнало.

— Претопени? Как е възможно?

Взрях се в тях, зачуден какво е разтревожило Уеб. Претопяването лишаваше човек от човечността му, откъсваше го от мрежата на живот и съпричастие, които ни правят способни да обичаме и да бъдем обичани. Претопените обичаха само себе си. Някога бе имало много от тях в Шестте херцогства, грабеха близки и съседи, разкъсваха кралството отвътре, когато Разбойниците на Алените кораби пускаха между нас наши хора като врагове. Претопяването беше тъмната магия на Бледата жена и нейния капитан Кебал Тестото. Но бяхме надделели и бяхме прогонили разбойниците от бреговете си. Години след Войните на Алените кораби бяхме отплавали до последната ѝ твърдина на остров Аслевял, където приключихме с тях завинаги. Претопените, които те бяха създали, отдавна бяха отишли в гроба. Никой не бе практикувал злата магия от години.

— Приличат ми на Претопени. Осезанието ми не може да ги намери. Едва мога да ги доловя, освен с очите си. Откъде дойдоха?

Като майстор на Осезанието, Уеб разчиташе на животинската магия много по-остро от мен. Може би беше станала главното му сетиво, защото Осезанието дава на човек тръпка на усет за всяко живо същество. Този път, разтревожен от Уеб, разширих съзнателно Осезанието си към новодошлите. Нямах неговото ниво на усет, а препълнената с хора зала още повече размътваше сетивото ми. Не можех да усетя от тях почти нищо. Свих пренебрежително рамене.

— Не са Претопени — реших, защото добре знаех как злата магия лишава напълно човек от всичко, което Осезанието ми позволяваше да доловя. — Скупчили са се заедно твърде приятелски. Ако бяха Претопени, всеки от тях веднага щеше да потърси каквото най-много им трябва, храна, пиене и топло. Колебаят се, не желаят да бъдат възприети като натрапници тук, но им е неловко, че не знаят порядките ни. С Претопените не е така. Тъй че не са Претопени. Претопените изобщо не се интересуват от подобни тънкости.

Изведнъж осъзнах, че говоря като чирака убиец на Сенч, по начина, по който ги анализирах. Бяха гости, а не мишени. Покашлях се.

— Не знам откъде са дошли. Ревъл ми каза, че дошли на портата като музиканти за празника. Или може би акробати.

Уеб продължаваше да ги гледа втренчено.

— Не са нито едното, нито другото — заяви решително. В гласа му избуя любопитство. — Тъй. Хайде да поговорим с тях и да разберем кои са и що са.

Гледах как тримата си говореха. Жената и по-младият мъж закимаха рязко на това, което им каза по-високият. След това изведнъж го оставиха и започнаха да се движат из тълпата като овчарски кучета, тръгнали да съберат овцете. Жената държеше ръката си на бедрото, сякаш пръстите ѝ търсеха меча, който го нямаше. Въртяха глави и очите им шареха. Търсеха ли нещо? Не. Някого. Жената се надигна на пръсти да погледне над главите на струпаните хора, които гледаха смяната на музикантите. Водачът им се отдръпна към вратата. Дали пазеше да не избяга жертвата им? Или си въобразявах?

— Кого дебнат? — промълвих неволно.

Уеб не отговори. Вече беше тръгнал натам, където стояха тримата допреди малко. Но когато се обърна от мен, към живия барабанен ритъм изведнъж се вляха извисени гласове и игривият звук на гайда и към дансинга се понесоха танцуващи. Двойки се завъртяха и заподскачаха като пумпали на буйната мелодия и преградиха пътя ни и гледката ми. Сложих ръка на широкото рамо на Уеб и го издърпах от рисковете на оживения дансинг.

— Ще заобиколим — казах му и поведох.

Но и този път беше пълен със забавяния, защото имаше гости да се поздравят, а човек не може да претупа набързо такива разговори, защото е невъзпитано. Уеб, винаги любезен и бъбрив, като че ли изгуби интерес към странните чужденци. Съсредоточаваше вниманието си върху всички, с които го запознавах, и ги убеждаваше в чара си просто със силния си интерес кои са, с какво се препитават и дали си прекарват весело тази нощ. Оглеждах залата, но вече не можех да намеря непознатите.

Не се грееха край голямата камина, когато я подминахме. Нито ги виждах да се радват на храна и пиене или да танцуват, или да наблюдават празненството от пейките. Когато музиката свърши и вълната танцуващи се отдръпна, се извиних на увлечените в разговора си Уеб и лейди Есенция и закрачих през залата натам, където ги бях видял за последен път. Вече бях убеден, че не са музиканти и че не са се отбили тук случайно. Постарах се да не позволя подозренията ми да се усилят. Ранното ми обучение не винаги ми служи добре в подобни ситуации.

Не намерих никого от тях. Измъкнах се от Голямата зала в сравнително тихия коридор и се огледах за тях, но напразно. Отишли си бяха. Поех си дълбоко дъх и твърдо реших да сложа край на любопитството си. Несъмнено бяха някъде във Върбов лес, за да се преоблекат със сухи дрехи, да изпият чаша вино или навярно се бяха изгубили в тълпата танцуващи. Щяха да дойдат пак. Все пак бях домакинът на събирането, а Моли ме беше чакала твърде дълго. Имах гости, за които трябваше да се погрижа, хубава жена, с която да танцувам, и чудесно празненство. Ако бяха музиканти или акробати, скоро щяха да се представят, защото несъмнено щяха да се надяват да спечелят благоволението и щедростта на домакините и гостите. Възможно бе дори аз да бях лицето, което търсеха, след като в моите ръце беше кесията, от която се плащаше на изпълнителите. Ако изчаках достатъчно дълго, щяха да стигнат до мен. А и да бяха просяци или пътници, пак бяха добре дошли. Защо трябваше винаги да си въобразявам опасност за обичните ми хора?

Гмурнах се отново във вихъра от веселие. Отново танцувах с Моли, поканих Копривка да потанцува с мен, но я изгубих от Ридъл, прекъснах Пламен, докато се опитваше да види колко меденки може да струпа на кула на едно блюдо за забавление на една хубава девица от Върбово, похапнах курабии с джинджифил и накрая бях хванат натясно от Уеб близо до бурето с ейл. Той напълни халбата си след мен, а после ме подкара към една пейка недалече от камината. Огледах се за Моли, но двете с Копривка си говореха нещо и след миг тръгнаха да разбудят Търпение, която дремеше в стола си. Тя им възрази вяло, когато я надигнаха и поведоха към покоите ѝ.

Уеб заговори без заобикалки:

— Не е естествено, Том — загълча ме той, без да се притеснява кой може да ни подслуша. — Толкова си самотен, отекваш на Осезанието ми. Трябва да се отвориш за възможността да се обвържеш отново. За човек от Старата кръв да я кара толкова дълго без партньор е нездравословно.

— Не чувствам нужда от това — казах му искрено. — Имам си хубав живот тук, с Моли и Търпение, и момчетата. Честна работа, която ме ангажира, а свободното си време прекарвам с хората, които обичам. Уеб, не се съмнявам в мъдростта и опита ти, но също така не се съмнявам в сърцето си. Не ми трябва нищо повече от това, което си имам точно сега.

Той ме погледна в очите, напрегнато. Последните ми думи бяха почти верни. Ако можех да си върна вълка, тогава, да, животът щеше да е много по-хубав. Ако можех да отворя вратата и да видя Шута ухилен на прага, тогава животът ми наистина щеше да е пълен. Но нямаше смисъл да въздишам по онова, което не можех да имам. Само ме отвличаше от това, което вече имах, а то бе повече от всичко, което бях имал в живота си. Дом, дамата на сърцето ми, момчета, навлизащи в мъжеството си под покрива ми, и удобството на леглото ми нощем. Сведения от замък Бъкип само колкото да се чувствам, че все още съм необходим в по-големия свят, и достатъчно малко, за да знам, че всъщност могат да се оправят без мен и да ме оставят малко на мира. Имах годишнини, с които можех да се гордея. Бяха минали близо осем години, откакто Моли бе станала моя жена. Почти десет, откакто бях убил човек.

Почти десет години, откакто за последен път видях Шута.

И ето го, онова потъване като на падащ в кладенеца на сърцето ми камък. Опазих го да не проличи на лицето или в очите ми. Онази бездна в края на краищата нямаше нищо общо с дългото време, в което бях живял без животно за спътник. Това беше съвсем друг вид самота. Нали?

Може би не. Самотата, която никога не може да бъде запълнена от никого освен от онзи, чиято загуба е предизвикала липсата. Е, в такъв случай може би беше същата.

Уеб продължаваше да ме гледа. Осъзнах, че съм зареял погледа си покрай рамото му към танцуващите, но дансингът вече бе празен. Изместих го и срещнах неговия.

— Добре съм си така, както съм, приятелю. Доволен. Защо да обърквам всичко? Би ли предпочел да копнея за повече, след като вече имам толкова много?

Беше съвършеният въпрос, с който да прекратя добронамереното досаждане на Уеб. Видях го как се замисли над думите ми, а след това на лицето му изгря усмивка, която идваше от сърцето му.

— Не, Том, не бих ти пожелал това, наистина. Аз съм човек, който може да признае, когато греши, и може би съм мерил твоето жито с моята крина.

Разговорът изведнъж се преобърна с главата надолу, поне за мен. Думите сами изригнаха от устата ми.

— Твоята чайка, Риск, тя добре ли е още?

Той се усмихна криво.

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква. Тя е стара, Фиц. Двайсет и три години е с мен, а беше сигурно на две или три, когато се срещнахме.

Замълчах. Никога не се бях замислял колко дълго живеят чайките и не го попитах сега. Всички въпроси, които бяха твърде жестоки, за да се зададат, ме оставяха смълчан. Той поклати глава и извърна поглед.

— Рано или късно ще я загубя, освен ако злополука или болест не вземе първо мен. И ще скърбя за нея. Или тя ще скърби за мен. Но също така знам, че ако остана сам, някога, ще потърся друг партньор. Не защото двамата с Риск нямаме нещо чудесно заедно, а защото съм Стара кръв. Ние не сме създадени, за да бъдем самотни души.

— Ще помисля добре над това, което ми каза — обещах му. Съмнявах се, че някое същество би могло да заеме мястото, което Нощни очи бе оставил празно, но Уеб заслужаваше тази учтивост от мен. Време беше да оставим тази тема. — Успя ли изобщо да поговориш със странните ни гости?

Той кимна замислено.

— Да. Но не много, и само с жената. Том, тя ме притесни. Кънтеше странно за сетивата ми, като приглушени камбани. Твърдеше, че били жонгльори и се надяват да ни забавляват по-късно през нощта. Говореше малко за себе си, но беше пълна с въпроси към мен. Търсеше свой приятел, който също би могъл да е дошъл насам наскоро. Дали съм чул за други пътници или гости в района? А когато им казах, че макар да съм приятел на домакините, също съм пристигнал тази вечер, ме попита дали съм срещнал други непознати на пътя.

— Дали пък някой от групата им не се е отделил от тях?

Той поклати глава.

— Не мисля. — Намръщи се. — Беше доста странно, Том. Когато попитах кой…

И точно тогава Справедлив ме пипна за лакътя.

— Мама те вика — каза тихо. Прости думи, но нещо в тона му ме разтревожи.

— Тя къде е?

— С Копривка са в покоите на лейди Търпение.

— Веднага идвам — отвърнах му.