Убиецът на Шута

22. Настойчивост

Постоянното мрънкане на Шън да се променят разни неща в апартамента ѝ ангажираха и баща ми, и Ридъл. Обещаните ми уроци по езда не се реализираха. Когато се върнах от разходката си онази сутрин, Ридъл беше откарал лейди Шън до града в една двуколка, за да може да види какви платове има на пазара и да купи нови одеяла. Малко утешение беше за мен, че двуколката друсаше и подскачаше и че тя щеше да е разочарована от това, което щеше да намери. Беше успяла да отмъкне Ридъл и да го задържи за себе си. Усетих, че изпитвам ревност от това, не заради мен самата, а заради сестра ми. Знаех, че по някакъв начин Ридъл принадлежи на Копривка, и не ми харесваше да виждам, че Шън свободно разполага с времето му. И да помнеше някой, че ми бяха обещани уроци по езда, никой не го спомена. А когато Ридъл и Шън се върнаха, бяха пратени почти моментално на много по-голямо пътуване, за да купят толкова много неща, че баща ми прати с тях два фургона. Никой не помисли дори да ме попита дали искам да замина с тях или дали има нещо, което може да искам да ми се купи.

Следващите дни бяха пълни с шум и безредие. Пристигнаха още работници. Тежки фургони, теглени от огромни коне, идваха и заминаваха. Мъже разтоварваха греди и камък и ги носеха из къщата. В една стена беше намерено гнило и това, което бе започнало като прост ремонт, се превръщаше в нещо съвсем друго. Чукането и стърженето на триони, тъпченето на работници и виковете им сякаш изпълваха всяко кътче на къщата. Бях обещала на баща ми, че ще се старая да не им се пречкам, и го правех. Продължавах да спя в дневната на майка. Раклите ми с дрехи бяха преместени и изпраните ми дрехи бяха подредени в тях. Изглеждаха много по-малко, отколкото бяха някога. Ревъл вероятно бе решил да изгори някои.

Аз пък реших да отида в конюшните сама. Не беше зона, която познавах добре. Малкият ми ръст винаги беше означавал, че имам пропорционално по-голям страх от големи животни. Дори овчарските кучета ми изглеждаха големи, а под много от конете можех да мина, без дори да си навеждам главата. Въпреки това не само стигнах дотам, но и намерих кобилата, която баща ми бе избрал за мен преди толкова време. Беше, както той беше казал, пъстро сива, с едно бяло копито. Намерих столче и го домъкнах до яслата ѝ, покатерих се и седнах на оградата на яслата ѝ, за да я погледам. Никакъв свян нямаше в нея; дойде веднага и подуши обувката ми, а после опря муцуна в туниката ми. Протегнах ръка и тя започна да ми ближе дланта. Седях спокойно и ѝ го позволих, защото това държеше главата ѝ неподвижна и ми даваше възможност да я огледам по-внимателно.

А после чух:

— Ей, мис, не бива да ѝ позволявате да прави това. Тя просто ближе солта по кожата ви. И може да я научите да хапе така.

— Не, няма да хапе — заявих аз, макар да нямах представа дали е вярно.

Момчето, което ме гледаше отдолу, беше само с няколко години по-голямо от мен. По-скоро ми беше приятно да го гледам отвисоко. Ризата му беше избеляла от много пранета. Носът и бузите му бяха зачервени от вятъра и студа, а ръцете му, отпуснати на оградата на яслата, бяха загрубели от труд. Имаше дълъг прав нос, а зъбите му изглеждаха твърде големи за устата му. Тъмните му очи се бяха присвили заради непокорството ми. Дръпнах ръката си от езика на кобилата.

— Тя е моя — казах в опит да се оправдая и ми стана неприятно от начина, по който прозвучаха думите. Лицето му стана още по-мрачно.

— Да, знам. Вие сте лейди Пчеличка, нали?

На свой ред присвих очи.

— Да, аз съм. А ти?

Той ме изгледа предпазливо.

— Аз съм Нас. Аз съм конярят на Пъструша.

— Пъструша — повторих. Дори не бях чувала името на кобилата си. Защо ли се почувствах засрамена?

— Да. Глупаво име, нали?

Кимнах.

— Би могло да е името на всеки пъстър кон. Кой я нарече така?

Той сви рамене.

— Никой. — Почеса се по главата и стръкче слама падна на рамото му. Той дори не забеляза. — Дойде без име и просто я наричахме пъстрата, а после стана Пъструша.

Вероятно беше по моя вина. Баща ми вероятно беше очаквал да дойда и да я опозная, и да ѝ дам име. Не го бях направила. Много ме беше страх от това колко големи са конете. Боях се дори да си представя какво може да направи един кон, ако не ме иска на гърба си.

— Нас също е странно име — казах.

Той ме погледна накриво.

— Цялото ми име е Настойчивост, мис. Малко е дълго, тъй че съм Нас. — Погледна ме и внезапно сподели: — Но един ден ще стана Толестман10. Дядо ми беше Толман, а когато баща ми станал по-висок от него, всички ратаи почнали да го наричат Толърман. И така го знаят сега. — Изправи рамене. — Сега съм малко по-нисък, но мисля, че ще започна да раста и когато надвиша тате, ще стане Толестман. Не Настойчивост. — Стисна уста и замълча. Разкритието му беше като мост, по който искаше да мина. Беше мой ред да кажа нещо.

— От колко време се грижиш за нея?

— От две години вече.

Извърнах очи от него към кобилата.

— Ти какво име би ѝ дал?

Знаех, че ѝ е дал име.

— Прис. Защото е много капризна. Мрази копитата ѝ да са мръсни. И седлото ѝ трябва да е точно както трябва, попоната да е гладка, никаква гънка да няма. Капризна е за такива неща.

— Прис — казах и сивите уши на кобилата щръкнаха напред. Знаеше си името. — Хубаво име. Много по-добро от Пъструша.

— Да — съгласи се той веднага. Почеса се отново по главата, а после се намръщи и среса с пръсти косата си, като издърпа сламките от нея. — Искате ли да ви я оседлая?

„Не мога да яздя. Страх ме е от коне. Не знам дори как да се кача на кон.“

— Да — отвърнах без никаква идея защо го казах.

Седях и го гледах. Движеше се бързо, но методично и си помислих, че Прис знае всичко, което Нас ще направи, още преди да го е направил. Когато намести седлото на гърба ѝ, миризмата му ме лъхна. Кон и смазано седло, и стара пот. Стегнах се, за да овладея нервния трепет, който пробяга по гърба ми. Можех да го направя. Прис беше кротка. Нали?

Слязох от оградата, щом Нас отвори вратата и я изведе. Вдигнах очи към нея. Беше ужасно висока!

— Има стъпенка за качване пред конюшнята. Хайде. Вървете до мен, не зад нея.

— Рита ли? — попитах с нарастващ страх.

— По̀ ще е доволна, ако може да ви вижда — отвърна той и реших, че това може би означава „да“.

Качването на стъпенката не беше лесно за мен и дори когато стъпих на нея, гърбът на Прис изглеждаше висок. Погледнах нагоре към небето.

— Май ще вали.

— Тц. Чак вечерта. — Погледна ме в очите. — Искате ли да ви помогна?

Кимнах сковано.

Той се качи на стъпенката до мен.

— Ще ви повдигна и ще преметнете единия крак — каза ми. Поколеба се за миг, а след това ме хвана през кръста. Повдигна ме и почти се ядосах, че изглеждаше толкова лесно за него. Но преметнах крака си над кобилата и той ме намести на седлото. Затаих дъх, когато Прис помръдна под мен. Извърна глава и ме погледна с любопитство.

— Свикнала е с мен — каза Нас. — Вие сте много по-лека. Сигурно се чуди дали наистина има някой на седлото.

Прехапах устна и си замълчах.

— Можеш ли да стигнеш стремената? — попита той, забравил за условностите. В гласа му нямаше злоба. Нито подигравка заради ръста ми. Опипах с крак. Той ме хвана за глезена и го подръпна към стремето. — Много е дълго. Чакай да го оправя. Вдигни си малко крака.

Послушах го, зяпнала между ушите на кобилата, докато той правеше нещо, първо на едното стреме, а после на другото.

— Опитай сега — каза ми и когато усетих стремената под краката си, изведнъж се почувствах по-сигурно.

Той се покашля.

— Хвани юздите.

Направих го и изведнъж се почувствах сама и много далече от всички безопасни неща. Вече бях на Прис и ако тя поискаше да затича с мен, да ме хвърли на земята и да ме стъпче, можеше. Нас заговори отново:

— Аз ще я водя. Ти дръж юздите, но не се опитвай да я насочваш. Просто седи в седлото и я усети как се движи. Изправи си гърба обаче. Трябва да седиш права на кон.

И нищо повече не ми каза онзи първи ден. Седях на Прис, а Нас я водеше. Не говореше много. „Изправен гръб.“ „Палците на юздите.“ „Нека да усети, че си тук.“ Не беше кратко и не беше дълго. Помня момента, в който най-сетне се отпуснах и издишах въздуха, който бях задържала в дробовете си.

— Това е — каза той; и това бе всичко.

Не ми помогна да сляза от Прис. Само я върна до стъпенката и изчака. След като стъпих долу, каза:

— Утре ще е по-добре, ако си с ботуши.

— Добре — отвърнах. Не „благодаря“. Защото нямах чувството, че е направил нещо за мен. Беше нещо, което и тримата бяхме направили заедно. — Утре — казах и си тръгнах — мъничка и тиха — от конюшните.

За да помисля за това, отидох до скривалището си. Исках да съм сама и да мисля, и да проверя най-ценното си притежание. Вече не влизах през кабинета на баща ми, а през тайната врата в килера. Все още ме беше страх от плъхове, но поне тропането и шумът като че ли ги бяха прогонили. Всеки ден изяждах закуската си и след това се измъквах при първа възможност, за да се упражнявам с наметалото.

Бързо бях открила ограниченията му. Не можех да го облека и да ходя невидима по коридорите. На наметалото му трябваше време, докато уподоби цветовете и сенките на мястото, където се намираше. Внимавах с опитите си, защото се боях, че ако го изтърва с пеперудената страна надолу, никога няма да го намеря. Тъй че го изпробвах насаме, като например завивах пън сред дърветата, загръщах с него статуя в оранжерията на Търпение или дори го просвах на пода на стаята на майка ми. Пънът се превърна в плоско петно мъх. Можех да го напипам, но не можех да убедя очите си, че е там. Статуята също изчезна, а после наметалото уподоби съвършено шарката на килима, върху който го бях изпънала. Сгънато, се превръщаше наистина в много малко пакетче, което можех да пъхна под колана си и да го нося с мен. Днес, със скритото така наметало, отидох в брезовата горичка край алеята за впрягове към главната порта. Качих се на една бреза и си намерих удобен клон с изглед към алеята.

Загърнах се с наметалото, така че само едното ми око да наднича навън, и бях сигурна, че никой няма да ме открие. От мястото си можех да наблюдавам идванията и заминаванията на впряговете със стока. Не го правех за първи път. Наметалото беше изненадващо топло, като се има предвид колко тънко беше. Което означаваше, че не ми се налагаше да навличам дебели дрехи. Всеки път, щом видех пристигащи, за които исках да науча повече, можех бързо да се смъкна от скривалището си, да се шмугна в къщата, да скрия наметалото и бързо да се появя облечена все едно изобщо не съм излизала от нея.

Та онзи следобед видях да идва един навъсен млад мъж на лъскав черен кон. Водеше муле с два коша с багаж. Беше облечен топло и носеше черни ботуши до коленете. Вълнените му гамаши бяха тъмнозелени. Подхождаха на наметалото му, тежко и обшито с вълча козина. Черната му коса не беше стегната на воинска опашка, а падаше до раменете му на естествени къдрици. Носеше две сребърни обици на едното си ухо, а на другото му се люшкаше искрящ червен камък. Мина толкова близо под мен, че можех да го помириша — по-точно благоуханието, с което се бе напръскал. Теменуги. Никога не бях мислила, че мъж може да мирише на теменуги. От финото му облекло бързо заключих, че това трябва да е наставникът ми. Загледах го отгоре, като се мъчех да примиря бебешкия си спомен за опасност от едно момче с мъжа, когото виждах сега. Зачудих се какво ли го е сполетяло по време на пътуването му, защото очите му плуваха в тъмни кръгове, а лицето му беше подпухнало, мораво и зелено от едната страна.

И въпреки насиненото си подуто лице беше най-чаровният мъж, когото бях виждала. Раменете му бяха широки и гърбът изправен. Синините не можеха да скрият правия нос и здравите челюсти.

Гледах след него, докато стигна до вратата — с много скована стойка. Инстинктите се бореха в мен. Бях се подготвила да се страхувам от него и да го мразя. Сега обаче не бях сигурна какво да мисля за него. Не притича слуга да хване юздите на коня му, нито пък той извика някой да излезе да го посрещне. Смъкна се сковано от седлото, изпъшка от болка и опря главата си на седлото, за да си поеме дъх. Когато се изправи, постоя малко: галеше коня си по шията и се оглеждаше. Реших, че изпитва страх. Не беше дошъл като наставник на някакво момиче, а като човек, прогонен от един живот в друг. Зачудих се дали идва тук по своя воля. Спомних си нещо, което бях прочела в писанията на баща си.

— Сенч, стар паяко — прошепнах и се стъписах, когато мъжът трепна и погледна към мен. Седях много неподвижно, присвила крака до тялото си, и надничах през малката цепка в убежището на наметалото си. Погледът му мина право покрай мен. Все пак затаих дъх и останах неподвижна. Той се обърна и погледна към вратата на къщата. Все още се колебаеше.

Един слуга все пак се появи и каза учтиво:

— На вашите услуги, сър?

Фицбдителен все още имаше момчешки глас.

— Аз съм новият писар — каза той колебливо, сякаш не можеше да повярва на себе си. — Наставникът на лейди Пчеличка.

— Разбира се. Очаквахме ви. Заповядайте, влезте. Ще повикам момче да вземе коня ви и мулето и да се погрижи нещата ви да се занесат в стаята ви.

Слугата се отдръпна встрани и му махна към отворената врата. С предпазливото достойнство на човек, който изпитва болка, но не иска да я издаде, наставникът ми се заизкачва внимателно по стъпалата.

Вратата се затвори зад него. Аз не помръдвах. Имах чувството, че в живота ми се е случило нещо значимо. Смътно осъзнавах, че трябва да побързам да вляза и да се преоблека представително. Баща ми сигурно скоро щеше да ме повика, за да се запозная с новия си учител.

Обзе ме безпокойство. Страхувах ли се? Нетърпелива ли бях да се срещна с него? Този човек вероятно щеше да е част от живота ми за много години.

Освен ако не ме убиеше.

Когато здравият разум надделя, слязох, сгънах грижливо наметалото, пъхнах го под туниката си и затичах към слугинския вход. Минах на пръсти покрай кухненската врата и после забързах по коридора. Стигнах до килера и се шмугнах вътре.

Някой ме чакаше там. Замръзнах и се взрях.

Мишките! Клечеше по средата на килера, увил опашка около разноцветните си лапи.

— Как разбра да дойдеш тук? — прошепнах му.

Той ме изгледа; в зеления му поглед затанцуваха мишки.

— Насам — казах му. Смъкнах се на колене и пропълзях зад струпаните бурета с риба. Той ме последва. Когато се обърнах да затворя пролуката към тайния коридор, той скочи и изхвърча навън. — Не. Ела вътре — казах му. Той се подчини. Посегнах да затворя вратата, но той отново изхвърча навън. — Не мога да я оставя отворена.

Той клекна и се вторачи в мен с упорито търпение. Зачаках. Но той можеше да си седи там до безкрайност. Накрая казах:

— Само този първи път ще я оставя малко по-широко отворена. Докато ми се довериш. Запълзях назад, той ме последва, и оставих вратата отворена. Рядко я затварях докрай, тъй като така и не бях открила как да я отварям откъм страната на килера. Докато се отдръпвах бавно от нея, по-скоро усещах, отколкото виждах, че идва след мен.

Колкото ѝ да ми се искаше мишките и плъховете да бъдат прогонени от владението ми, щеше ми се да не беше дошъл точно днес. Имах си работа.

Черно-бялата ми сянка тръгна упорито подир мен, докато се провирах през лабиринта между стените. Вървях пипнешком и по спомен вече, а той, изглежда, нямаше никакви угризения да ме следва като призрак в тъмното.

Когато стигнах в бърлогата си, сложих наметалото на скришното му място. Бях увила сухари в една купа на лавицата си. Извадих ги от купата и я напълних с вода от запушената бутилка, която държах там.

— Ето ти вода — казах му. — Каквото и да правиш, не трябва да мяукаш, нито да вдигаш много шум. И съм оставила вратата на килера открехната, тъй че ако поискаш да излезеш навън, ще можеш да го направиш. Но внимавай готвачката или някои от момичетата в кухнята да не те хванат в килера за месо. Ще те напердашат с метлата!

Беше толкова неподвижен, че се зачудих дали е дошъл с мен чак дотук. После усетих как ме бута с глава по крака и след това се усука около пищяла ми. Наведох се и го погалих. Беше мършав дворен котарак, още непорасъл, кльощав и длъгнест. Обърна се и изведнъж опря оголените си зъби в дланта ми.

— Ще ти донеса и риба и месо — обещах му. — За да не ти омръзне да ядеш само мишки.

Той пак ме бутна с глава по ръката, съгласен с предложението. Изведнъж почувствах, че ме е почел някак си. Стоях наведена в тъмното и мислех.

— Трябва ти име — казах му.

Едва ли.

Кимнах мълчаливо, разбрала, че ако реши, че иска да му дам име, ще ми каже. Той много внимателно вдигна лапа и я сложи на коляното ми. Все едно бях дърво, което може да не е достатъчно здраво, за да се покатери по него. Но се покатери и клекна в скута ми. Седях съвсем неподвижно. Той сложи предните си лапи на гърдите ми и след това подуши лицето ми, особено устата. Сметнах, че е неучтиво, но останах неподвижна. След няколко дразнещи мига той легна, сви се на кълбо и замърка. Вероятно заспа.