Убиецът на Шута

8. Леговището на Паяка

Изчаках четири месеца, преди да отида в замък Бъкип, за да се изправя пред Сенч и лейди Розмарин.

През онези дни домакинството беше кротко, но оживено, с онази рутина, в която животът винаги е пълен с шетане. Невръстната ми дъщеря се хранеше добре и спеше точно толкова малко, колкото всяко новородено, според Моли, което за мен изглеждаше невъзможно малко. При все това не ни безпокоеше нощем с плач. Лежеше неподвижно и мълчаливо, с отворени очи и зяпнала в ъгъла на помръкналата стая. Все още спеше заслонена между Моли и мен, а през всичките часове на деня беше под грижата на майка си.

Растеше, но бавно. Беше здрава, но Моли ми сподели, че не правела това, което могат да правят други бебета на нейната възраст. Отначало пренебрегнах тревогата ѝ. Пчеличка беше малка, но съвършена в очите ми. Когато я погледнех в люлката, тя зяпаше в тавана със син поглед, който пронизваше сърцето ми с любов.

— Дай ѝ време — казах на Моли. — Ще започне. Отхранвал съм много слабачета и съм виждал как стават най-свирепите кучета в глутницата. Ще се справи.

— Тя не е куче! — сгълча ме Моли, но се усмихна и добави: — Беше дълго в утробата ми и излезе малка. Може би ще ѝ отнеме повече време да израсне и навън.

Не мисля, че повярва на думите ми, но те все пак я утешиха. Но докато дните течаха, не можех да пренебрегна факта, че бебето ни не се променя. На един месец беше малко по-голяма, отколкото когато се роди. Отначало слугините подхвърляха колко „хубаво бебе“ била, толкова спокойно и кротко. Но скоро престанаха да казват такива неща и жалостта на лицата им нарастваше. А в мен нарастваше страхът, че детето ни е идиот. Нямаше обаче нито един от признаците, познати на всички родители на малоумно дете. Езичето ѝ подхождаше на устата, очите и ушите бяха пропорционални. Беше хубава като кукла и също толкова малка и нереагираща.

Тогава не приех факта.

Вместо това се съсредоточих върху шпионина, който Сенч бе пратил в дома ми. Гневът ми нарастваше. Може би го подхранваха страхът и ужасът, които не си признавах. Дълго мислих за това. Не исках да се противопоставя на Сенч посредством Умението. Казах си, че трябва да застана пред него и да го накарам да разбере, че не съм човек, с когото да си играе, особено когато съм угрижен с детето си.

В края на зимата, удовлетворен, че всичко у дома си остава кротко, измислих повод да навестя Трънливи брегове. Версията ми беше, че искам да видя един расов кон там. Обещах на Моли да се върна колкото може по-скоро, стегнах топли дрехи за мразовито пътуване и избрах една невзрачна кафява кобила от конюшнята, казваше се Сали. Беше дългокрака, с лека походка, и нямаше амбиции да предизвиква ездача си. Сметнах, че е съвършеният кон за пътуването ми до Бъкип.

Можех да използвам изправените камъни за пътуването, но щеше да трябва да подслоня коня някъде. Казах си, че не ми се ще да събуждам любопитство, а и макар работата ми със Сенч да беше важна, не беше спешна. И да си призная, боях се да го направя. Откакто бях използвал камъните, за да отида при изпадналия в несвяст Сенч, се чувствах изтощен и не исках да повтарям опита. Ако бях по-млад и не толкова опитен с Умението, щях да го отдам на любопитство и жажда за знание. Но бях усещал този копнеж преди това — беше гладът на Умението, поривът да използваш магията просто заради възбудата, която те пронизва. Не. Нямаше да рискувам отново с пътуване през стълб на Умение. Особено след като подозирах, че Сенч вече ги следи и ще разбере за идването ми.

Канех се да изненадам стария паяк. Да го накарам да си припомни какво е да откриеш, че някой е проникнал в защитата ти.

Яздех от рано сутринта до късно вечер, хранех се със сушено месо и овесени питки на седлото и спях много встрани от пътя. Не бях пътувал така сурово от години и болките в гърба всяка сутрин ми напомняха, че дори и докато бях млад, беше неудобно. Въпреки това не престоявах в никакви ханове, нито спирах в някое от малките градчета, през които минавах. На ден от Върбов лес си бях навлякъл невзрачното облекло на пътуващ търговец. Правех всичко, което можех, за да не забележи никой преминаването на един самотен пътник, още по-малко да ме разпознае като Том Беджърлок.

Разчетох пътуването си така, че да пристигна в Бъкип късно вечерта. Намерих едно чисто ханче в предградията и наех стая и ясла в конюшнята за Сали. Ядох вкусно печено свинско, варени сушени ябълки и черен хляб и се качих в стаята си.

Посред нощ напуснах тихо ханчето и поех по дългия път до замъка Бъкип. Не отидох до някоя от портите, а до един много таен вход, който бях открил като чирак на Сенч. Някогашна повреда в стената беше „ремонтирана“ така, че да позволява прикрито влизане и изход от замъка. Маскировката от храсти беше гъста както винаги и кожата и жакетът ми се раздраха, докато стигна до стената и се провра през измамно тясната пролука, за да вляза в Бъкип.

Но проникването през външната стена беше само първата стъпка. Още не бях в самия замък, а в двора, определен за добитъка, в случай че крепостта бъде обсадена. През Войните на Алените кораби животните бяха държани тук, но дворът едва ли беше използван много в последно време. В тъмното зад няколко празни обора смъкнах домашнотъканата си блуза и широките панталони и ги скрих в едно празно дървено корито. Под тях бях облечен в синьото на Бъкип, старата ми униформа на гвардията на Бък. Беше ми малко отесняла около кръста и миришеше на прах против бълхи и кедър от раклата, където я бях пазил, но вярвах, че ще ме преведе незабелязано покрай някой случаен поглед.

Навел глава и с бавни стъпки все едно, че бях уморен или да речем подпийнал, минах през дворовете и влязох през кухненската врата, която водеше към трапезарията за охраната. Изпитвах странна смесица от чувства при това тайно завръщане у дома. Замъкът Бъкип щеше винаги да е дом за мен, а особено кухните. Толкова много момчешки спомени ме заляха при вълната от миризми, която ме посрещна. Ейл и пушени меса, и сирена, печащ се хляб и гореща супа, къкреща и подканяща. За малко да се поддам на изкушението да вляза, да седна и да ям. Не от глад, а просто за да вкуся отново уханията на дома.

Вместо това тръгнах тихо по каменните плочи на коридора, покрай два малки склада и след това, малко преди стъпалата за мазето, влязох в един определен килер. Там самодисциплината ми ме изостави и си откъснах няколко от навързаните наденички, преди да отместя панела с рафтове, за да получа достъп до тайните проходи на замъка. Затворих тайната врата и спрях в пълния мрак на проходите.

Изядох наденичките и съжалих, че нямаше време да ги полея с половница бъкипски ейл. После с въздишка оставих краката си да ме поведат по криволичещите коридори и тесни стълбища, които лъкатушеха в стените на замъка Бъкип. Беше лабиринт, който познавах от детството си. Единствените изненади, на които се натъкнах, бяха няколко паяжини — познатият риск на този шпионски път.

Не отидох до тайните помещения, където Сенч ме беше учил на занаята на придворния убиец. Знаех, че вече не живее и не спи в зоната, която бе обитавал някога. Запровирах се през тясното пространство между стените на етажа, където беше кралската спалня. Влязох в голямата спалня на Сенч през огледалния панел на умивалнята му — изненадах се, че не го е преградил някак. Промъкнах се с боязън, че ще ме очаква, че по някакъв начин е отгатнал плана ми, но стаята му беше празна и студена, огънят едва тлееше в огнището. С бързо движение извадих от джоба си лъскав кафяв жълъд и го оставих на възглавницата му. След това се върнах в шпионския лабиринт и потърсих старата му лаборатория на убиец.

О, колко се бе променила тя от детството ми! Подовете бяха пометени и измити. Надрасканата каменна маса, където бяхме извършвали опитите си, когато бях момче, беше безукорно разчистена от смеси и апаратура. Всичко беше спретнато прибрано на рафтове. Купите и стъкларията бяха почистени и сортирани. Имаше определено място за всеки хаван и чукало, а лъжиците от дърво, желязо и месинг бяха спретнато подредени на лавици. Имаше много по-малко рафтове със свитъци, отколкото помнех, а колкото бяха останали, бяха грижливо прибрани. На друга лавица бяха инструментите на някогашния ми занаят. Малки ножове с жлебове на остриетата, някои в кании, други голи, лежаха до изрядно опаковани и етикирани прахове и хапове, сънотворни и отровни. Лъскави игли от сребро и месинг бяха безопасно забити в ивици мека кожа. Навити гароти дремеха като смъртоносни змийчета. Някой с много методичен ум отговаряше сега за това. Не Сенч. Колкото и гениален и прецизен човек да беше, Сенч никога не беше бил подреден. Не видях и някакви следи от научните му занимания: никакви опърпани стари ръкописи не чакаха за превод или преписване. Никакви разхвърляни счупени пера, никаква отворена мастилница. Дебел пухен дюшек покриваше старата дървена стойка на леглото, а малкият огън в изрядно пометената камина гореше чисто. Леглото изглеждаше все едно е нещо за показ, а не използвано редовно. Зачудих се кой се грижи за тези стаи сега. Със сигурност не беше Шишко. Простодушният дребосък вече беше стар за същество като него, а и никога не беше държал на домакинските си задачи. Нямаше да е осигурил лавица с восъчни свещи, високи и подредени стройно като войници, готови да заемат местата си в свещниците. Запалих две, за да подменя вече почти изгорелите в месинговите свещници на масата.

Заключих, че това сега е владение на лейди Розмарин, и след като добавих две цепеници в огъня, се настаних в тапицирания ѝ стол край камината. На близката масичка имаше покрита купа сладки бисквити и кана вино. Подкрепих се, а след това изпружих крака към огъня и се отпуснах. Все едно ми беше кой от двамата ще ме намери тук. Имах какво да кажа и на двамата. Погледът ми обходи лавицата на камината и почти се усмихнах, като видях, че ножът за плодове на крал Умен все още си стои забит в центъра ѝ. Зачудих се дали лейди Розмарин знае историята как се бе озовал там. Дали Сенч помни хладния гняв, с който го бях забил в дървото. Гневът, който сега кипеше в мен, беше по-хладен и много по-сдържан. Щях да кажа каквото имах да кажа, а след като приключех, щяхме да се споразумеем. По моите условия.

Сенч открай време беше нощна птица. Бях се примирил с дълго чакане, преди да намери посланието ми на възглавницата си. Стражата мина и задрямах в стола си, но леко. Когато чух шумоленето на пантофи по тайното стълбище, знаех, че не са неговите стъпки. Вдигнах глава и извърнах поглед към входа. Покриваше го тежка завеса, за да задържа течението от лабиринта. Почти не се изненадах, когато тя се отмести и се появи младият Фицбдителен. Беше облечен много по-скромно, отколкото последния път, когато го бях видял, с проста бяла риза, син елек и черни панталони. Големите сребърни обици на ушите му бяха сменени с две много по-малки от злато. Разрошената му коса намекваше, че навярно е станал от леглото си, за да изпълни задълженията си тук.

Видях как се сепна, като видя двете горящи свещи. Бях съвсем неподвижен и му отне малко време, докато ме различи. Зяпна. А после ме разпозна.

— Вие? — ахна и отстъпи назад.

— Аз. Е, явно са те задържали. Но все още имаш много да учиш за предпазливост, както виждам. — Той ме гледаше онемял. — Подозирам, че лейди Розмарин или лорд Сенч скоро ще дойдат за среднощен урок с теб. Прав ли съм?

Той отвори уста да проговори, после я стисна. Тъй. Може би беше научил малко за предпазливостта от последния път, когато се бяхме срещнали. Помръдна настрани към лавицата с оръжията. Усмихнах се и го спрях с махване с пръст. Последва перване на китката и ножът изскочи в ръката ми. Някои трикове човек не забравя никога. Той го зяпна, след това вдигна ококорените си очи към мен.

Много удовлетворително. Внезапно се зачудих дали съм гледал някога Сенч с такова хлапашко възхищение. Взех решение.

— Никой от двама ни няма нужда да е въоръжен — казах му кротко.

Помръднах ръката си и ножът изчезна. Достатъчно беше да знае колко бързо може да се появи отново. Отпуснах се привидно в стола си и видях, че и той отпусна рамене. Въздъхнах. Момчето имаше още много да учи.

Засега обаче наивността му ми вършеше добра работа. Огледах го за миг, за да прочета колкото може повече от него, без погледът ми да е втренчен. Щеше да вдигне гарда си срещу преки въпроси. Но вече започваше да се чувства неловко от мълчанието ми. Въздъхнах, придадох си още по-отпуснат вид и посегнах отново за виното. Налях си. Той се размърда неловко и възрази плахо:

— Това е любимото вино на лейди Розмарин.

— Нима? Е, значи има добър вкус. И знам, че не би имала нищо против да сподели малко с мен. Познаваме се от много време… Беше дете, когато се запознахме.

Това възбуди интереса му. Зачудих се колко ли са му казали за мен, когато го бяха пратили на мисията му до люлката на Пчеличка. Едва ли много. Сенч ценеше предпазливостта повече от всички останали качества. Усмихнах му се. Той захапа стръвта.

— Тя ли ти показа как да влизаш тук? Лейди Розмарин?

Челото му се набръчка, докато той се опитваше да сглоби нещата.

— С кого говориш, Лант?

Гласът на лейди Розмарин стигна до нас преди да е влязла. Момчето се обърна бързо към нея. Останах на мястото си, с чашата вино в ръка.

— О.

Тя спря и ме погледна. Бях казал на чирака истината. Бях я познавал, когато беше дете, макар да нямахме много общо оттогава. Принц Славен я беше наел, докато беше пълничка малка слугиня, по-млада дори и от Фицбдителен. Беше я уредил като слугиня на родената в Планините принцеса, омъжена за бъдещия крал Искрен. Тя беше малката шпионка на Славен, наблюдаваща жената на брат му, и най-вероятно тя беше намазала с масло стъпалата на кулата и бе причинила лошото падане на бременната Кетрикен. Това така и не беше доказано. Когато Славен беше паднал от власт, всичките му слуги бяха изпаднали в немилост, и малката Розмарин с тях.

Само милостивият нрав на Кетрикен я беше спасил. Когато всички останали започнаха да я отбягват, Кетрикен бе видяла в нея едно объркано дете, разкъсвано от вярност и най-вероятно виновно само затова, че се е опитало да угоди на мъжа, който е бил толкова добър към майка ѝ. Кралица Кетрикен я беше върнала в двора и се бе погрижила за възпитанието ѝ. А Сенч, който никога не хабеше нищо, бе видял в нея полуобучен инструмент за шпиониране и убийства и бързо си я беше присвоил.

Сега стоеше пред мен, жена в средата на живота си, придворна дама и обучен дворцов убиец. Позна ме, разбира се. Зачудих се дали си спомня как се преструваше, че е задрямала на стъпалата на трона на бъдещата кралица, докато докладвах на Кетрикен. Дори след всичките тези години изпитах едновременно ужас и възмущение, че едно нищо и никакво дете ме беше заблудило.

Тя пристъпи в стаята, сведе очи и направи дълбок реверанс.

— Лорд Фицрицарин Пророк. За нас е висока чест. Добре сте дошъл.

И с тази малка хитрина отново ме изигра. Не знаех дали се опитва да изрази почитание към мен, или предава информация на чирака си по най-бързия възможен начин. Бързото вдишване на момчето ми подсказа, че не е имало представа за истинската ми самоличност, но че вече се досеща за цялата важност на визитата ми. И че може би е разбрало повече за задачата си във Върбов лес.

Погледнах я хладно.

— Никой ли изобщо не ви е предупреждавал какво може да забъркате, когато поздравите и назовете един призрак?

— Добре дошъл? Чест? Бих го нарекъл крайно дразнещо, да се отбиеш тук в този час без предизвестие.

Сенч нахлу в стаята иззад същата тежка завеса.

Лейди Розмарин беше облечена в проста сутрешна рокля и подозирах, че след урока, който се канеше да предаде на Фицбдителен, се канеше да започне деня си. За разлика от нея, Сенч беше облечен спретнато, със зелена риза с бухнали бели ръкави. Ризата беше поръбена с черно и сребърно, полите ѝ стигаха почти до коленете му. Гамашите му бяха черни, както и пантофите, обшити със сребърни мъниста. Сребристосивата му коса беше вързана на воинска опашка. Явно беше по-скоро в края на дълго нощно забавление, отколкото в началото на дневна работа.

Беше прям.

— Какво те носи насам?

Погледнах го в очите.

— Това е същият въпрос, който зададох на младия Фицбдителен преди четири месеца. Отговорът му не ме задоволи, тъй че помислих, че бих могъл да намина тук и да получа по-добър. От теб.

Сенч изсумтя презрително.

— Е. Имаше време, когато не беше толкова лют, щом ти се спретне шегичка. — Мина през стаята леко сковано. Подозирах, че под ризата се крие бандаж, който му помага да изглежда стегнат и облекчава стария му гръб. Стигна до камината и се огледа разсеяно. — Къде се е дянал столът ми?

Розмарин въздъхна раздразнено.

— От месеци не сте се качвали тук и ми казахте, че мога да подредя нещата както ме устройва.

Той се намръщи.

— Което не означава, че можеш да ги подредиш така, че да ми е неудобно.

Тя сви устни и поклати глава, но махна на Фицбдителен.

— Старият стол е в ъгъла, с другия боклук, който още не е махнат. Донеси го.

— Боклук? — повтори Сенч възмутено. — Какъв боклук? Никакъв боклук нямах тук горе!

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Пукнати купи и нащърбени чаши. Котле със счупен черпак. Шишенца старо масло, отдавна изветряло. Освен всичките боклуци на масата.

Сенч се навъси още повече, но само изсумтя в отговор. Фицбдителен донесе стария стол на мястото му до камината. Без да ставам, хлъзнах стола на Розмарин, за да му направя място. За пръв път от десетилетия погледнах стола на Сенч. Извитата дървения беше олющена. Сглобките бяха разхлабени, а на възглавничката още личеше закърпеното от мен, след като порчето Слинк беше водило грандиозна битка с нея една нощ. Огледах стаята и казах:

— Не виждам порче.

— И никакви лайна от пор — вметна кисело Розмарин.

Сенч завъртя очи, въздъхна и седна. Столът изскърца под него.

— Е, Фиц. Как си, как я караш?

Нямаше да му позволя да ме отклони от целта толкова лесно.

— Ядосан съм. Обиден. И предпазлив, откакто намерих убиец, промъкнал се до люлката на бебето ми.

Сенч се изсмя пренебрежително.

— Убиец? Та той още не е дори шпионин.

— Е, това е утешително — отвърнах.

— Ах, Фиц, къде другаде трябваше да го пратя да му поникнат зъбите? Не е както когато ти беше момче и имахме тлееща война и един вероломен претендент за трона, който се преструваше и заговорничеше тук в Бъкип. Имах десетки начини да оценя напредъка ти направо тук, между стените на замъка. Но Фицбдителен няма този късмет. Трябваше да го пратя на по-далечен терен, за да го изпитам. Опитвам се да избирам задачите му внимателно. Знаех, че няма да го нараниш. И сметнах, че може би ще е добър начин да изпитам куража му.

— Не да изпиташ мен, значи?

Той вдигна ръка от облегалката на стола и махна вяло.

— Може би малко. Никога не вреди да си сигурен, че човек не е загубил остротата си. — Погледна чашата. — Това вино ли е?

— Да. — Налях чашата и му я подадох. Той я взе, отпи и я остави. Попитах: — Тъй. Защо все още ми трябва острота?

Пронизващите му зелени очи се взряха в мен.

— Носиш нов Пророк на света и ме питаш това?

Овладях нервите си.

— Не е Пророк. Тя е Пчеличка Беджърлок.

Премълчах, че малкото ми момиченце няма никога да е опасност за никого.

Той опря лакът на облегалката на стола и отпусна брадичка в дланта си.

— Загубил си остротата си, ако мислиш, че толкова тънък щит може да я защити.

— Да я защити от какво? — Погледнах покрай него към стоящите прави Розмарин и Фицбдителен. — Единствената опасност, която съм видял, дойде от хора, на които би трябвало да мога да се доверя. Хора, за които мислех, че ще я защитават.

— Не беше опасност. Беше напомняне, че трябва да си бдителен. Защото докато откриеш, че има опасност, става много късно да вдигнеш преградите си. — Изгледа ме намръщено. — Кажи ми, Фиц, какво си намислил за детето си? Какво образование, какво обучение? С какво ще я дариш и къде се надяваш да се омъжи?

Зяпнах го.

— Тя е бебе, Сенч!

И навярно щеше да си остане бебе завинаги. Дори да започнеше да расте и да прояви остър ум, имаше много време да мисля за такива неща. Все пак бях поразен, че изобщо не съм се замислял за това. Какво щеше да стане с нея, когато с Моли си отидехме от този свят? Особено ако се окажеше малоумна?

Сенч се обърна в стола си и бандажът под ризата му се очерта за миг. Изгледа сърдито публиката ни.

— Вие двамата нямате ли уроци за учене?

— Да, но… — почна Розмарин.

— Излезте — прекъсна я той властно.

Тя присви устни за миг.

— Утре — каза на Фицбдителен и момчето се опули изненадано от това колко набързо го разкарват. Присви се в поклон, обърна се към нас и спря, явно объркан как точно да се сбогува с нас.

Кимнах му учтиво и казах:

— Надявам се да не те видя отново скоро, Фицбдителен.

— И аз, сър — отвърна той и замръзна, смутен да не би да е проявил грубост.

Изниза се от стаята, а лейди Розмарин въздъхна раздразнено и го последва с малко повече достойнство. Сенч не проговори, докато не се отдалечиха достатъчно по скритото стълбище, след което се обърна към мен.

— Признай го. Изобщо не си помислял за бъдещето ѝ.

— Не съм. Защото дори не осъзнах, че Моли наистина е бременна. Но сега, след като Пчеличка се роди…

— Пчеличка. Чудесно име! Тя ще живее ли? Заяква ли? — Беше неумолим.

Помълчах.

— Тя е мъничка, Сенч. И Моли казва, че не прави нещата, които би трябвало вече да прави. Но се храни добре и спи, и понякога плаче. Освен че е толкова малка и че не си вдига главата, нито се обръща все още, не виждам нищо нередно…

Думите ми свършиха. Сенч ме гледаше със съчувствие. Заговори добродушно.

— Фиц. Трябва да си представиш всяко възможно бъдеще за нея. Какво ще правиш, ако е глуповата или ако изобщо не може да се грижи за себе си? Или ако порасне красива и интелигентна и хората я признаят за Пророк? Или ако е обикновена и простичка, и не особено умна? Най-малкото всички ще знаят, че е сестра на кралската Майсторка на Умението. Това е достатъчно власт, за да бъде ухажвана. Или да я превърне в ценна заложничка.

Не ми остави време да събера мислите си, а продължи:

— Копривка беше образована достатъчно добре за провинциално момиче, чиито перспективи бяха не много по-добри от това да се омъжи за оземлен селяк. Говори с нея някой път къде чувства тази липса. Бърич я научи на четене, писане и смятане. Моли я научи на пчеларство и градинарство и тя се оправя добре с коне. Но история? Формата на света? Езици? Малко беше получила от това и ѝ трябваха години усилия, за да запълни тези празнини. Срещал съм другите деца на Моли и те са съвсем добри мъже. Но ти не отглеждаш дъщерята на селяк, Фиц. Ако заровете се бяха обърнали другояче, можеше да се очаква да носи коронката на принцеса от Пророците. Няма да я носи. Но би трябвало да я образоваш все едно, че ще я носи.

„Ако може да бъде образована.“ Потиснах тази мисъл. „Следи разсъжденията на Сенч.“

— Защо?

— Защото човек никога не знае какво ще донесе съдбата. — Махна широко с лявата си ръка, докато вдигаше чашата с дясната. — Ако се провери за Умението и го има, би ли я изпратил да дойде в замък Бъкип, без да знае нищо за произхода си? Би ли я накарал да се бори, както се бореше Копривка, за да се научи да плува в социалните води? Кажи ми, Фиц. Ако я отгледаш като Пчеличка Беджърлок, ще бъдеш ли доволен да я омъжиш за селяк и да позволиш да се мъчи цял живот?

— Ако го обича и той я обича, това не е ужасна съдба.

— Добре, ако богат благородник се влюби в нея и тя е отгледана да бъде подходяща за него, и го обича, това би могло да е по-добре, не мислиш ли?

Все още се опитвах да измисля отговор, когато Сенч добави:

— Фицбдителен нямаше никакви перспективи. Младата жена на лорд Бдителен няма никаква полза от копелето и негодува, че е по-голям от законните наследници, които е родила на лорда си. Възпитава двамата му по-малки братя да го мразят. Научих, че търсела начин да го убие. Вместо това аз го взех тук. Да го превърна в поредното полезно копеле.

— Изглежда ми достатъчно умен — казах предпазливо.

— Умен, да. Но няма острота. Ще направя с него каквото мога. Но след седем-осем години ще трябва да го пратя някъде другаде. Жената на лорд Бдителен гледа на него като на узурпатор. Вече мърмори против това, че е в двора. Тя е от най-лошия тип жени, готова да вкара злата си воля в действие. По-добре ще е за всички да го няма в Бъкип, когато тя представи двамата си сина тук.

— След седем-осем години?

— За разлика от теб, аз планирам напред за тези, които взимам под крилото си.

— И ще ме помолиш да го взема. — Намръщих се и се опитах да разгадая плана му. — Като възможен партньор за Пчеличка, когато тя порасте?

— Богове, не! Нека да не смесваме тези кръвни линии! Ще ѝ намерим някое лордче от Бъкип, поне така мисля. Но да, бих искал да си готов да го вземеш. Когато е готов.

— Готов да бъде убиец и шпионин? Защо?

Сенч поклати глава. Изглеждаше странно разочарован.

— Не. Няма убиец в него. Сигурен съм в това, въпреки че Розмарин продължава да е убедена. Тъй че ще поведа обучението му в друга посока. Полезна и за двама ни. Момчето има бистър ум. Учи почти толкова бързо, колкото теб. И има вярно сърце. Дай му добър господар и ще е верен като хрътка. И много покровителствен.

— Към Пчеличка.

Сенч се беше загледал в гаснещия огън. Кимна замислено.

— Езиците му се удават и паметта му е почти като на менестрел. Маскиран като учител, може да се впише в домакинството ти, за доброто и на двамата.

Парченцата започнаха да се наместват. „О, Сенч. Защо направо не ме помоли за услуга?“ Оформих му го в думи:

— Момчето ти харесва. На ако го задържиш тук, рано или късно, когато законородените му братя дойдат в Бъкип, ще предизвика проблеми. Особено ако си е създал приятели сред благородниците тук.

Сенч кимна.

— Той е много чаровен. Харесва му да е с хора. Обича да е край тях и те го харесват. Бързо става прекалено видим, за да е добър шпионин. И не притежава… онова, което имаме ние и което ни прави способни да убиваме.

Пое дъх, сякаш се канеше да продължи, но само въздъхна. Замълчахме умислени. Чудех се дали тази способност е нещо, което двамата имахме, или пък и на двама ни нещо ни липсваше и затова можехме да правим онези неща, които бяхме правили. Тишината беше неловка. Но не споделяхме угризение. Не съм сигурен дали съществува дума за онова, което изпитвахме.

— Ще трябва да поговоря с Моли за това.

Той ме изгледа косо.

— Какво ще ѝ кажеш?

Прехапах устна.

— Истината. Че е копеле като мен, че рано или късно ще има трудности заради това, вероятно животозастрашаващи трудности. Че е добре образован и че ще е добър учител за малкото ни момиченце.

— Истината с дупки в нея — поправи ме Сенч.

— Какви дупки?

— Да де. Какви дупки — съгласи се сухо Сенч. — Не е нужно да говориш с нея все още. Имаме години, подозирам, преди да се наложи да ти го пратя. Ще го образовам във всичко, което трябва да знае, за да бъде учител. И телохранител. Докато се подготви, знам една гледачка, която мога да ти пратя за детето. Лице като на зайче и мускули като на ковач. Не е най-умната от слугите, но като пазач е страхотна.

— Не. Благодаря. Мисля, че засега мога сам да пазя дъщеря си.

— О, Фиц. Не съм съгласен, но знам, че е безполезно да споря с теб. С Ридъл се съгласихме, че ти трябват войници, но ти не искаше да чуеш. Колко пъти съм предлагал да вземеш един от калфите ни в Умение във Върбов лес, за да могат съобщенията да се предават бързо дори в твое отсъствие? Трябва да имаш свой човек, да ти пази гърба и да общува със слугите. И да ти донася новините, които иначе не би чул за имението си. — Размърда се в стола си и старото дърво изскърца под него. — Добре. Късно е. Или е рано, зависи на коя част от деня наблягаш за работа. Все едно, отивам да си лягам. — Подръпна крадешком горния ръб на пояса си. Подозирах, че се врязва в корема му. След това се надигна и махна вяло към леглото. — Можеш да спиш тук, ако искаш. Не мисля, че Розмарин изобщо използва това легло. Просто обича да прави нещата хубави, когато може.

— Може.

За моя изненада осъзнах, че гневът ми се е стопил. Познавах Сенч. Изобщо не беше искал да нарани Пчеличка. Може би беше целил единствено да провокира това мое гостуване. Може би му липсвах повече, отколкото бях осъзнавал. И може би трябваше да се съобразя с някои от съветите му…

Той кимна.

— Ще кажа на Фицбдителен да ти донесе храна. Опознай го, Фиц. Той е добро момче. Послушен е и гори от желание да угоди. Не е какъвто беше ти.

Покашлях се и попитах:

— Да не би да ставаш мекосърдечен на старини?

Той поклати глава.

— Не. Практичен. Трябва да го заделя настрана, за да можем с Розмарин да намерим по-подходящ чирак. Знае твърде много за вътрешните ни дела, та просто да го освободя. Трябва да го поставя някъде, където да е в безопасност.

— Той да е в безопасност, или ти?

Той се подсмихна.

— Същото е, не разбираш ли? Хора, които са опасни за мен, рядко процъфтяват дълго.

Усмивката, която ми хвърли, бе крива и тъжна. Разбрах дилемата му по-ясно, когато ми върна полупразната чаша.

Направих предложението си кротко.

— Започни да го изваждаш от кръга си, Сенч. По-малко време с теб или с Розмарин, повече време с писарите и с менестрелите. Не можеш да го накараш да забрави каквото е видял и каквото знае, но можеш да намалиш важността му. Направи го благодарен. И когато не можеш повече да го държиш тук, прати го при мен. Аз ще ти го пазя.

Постарах се да не мисля на какво се бях съгласил току-що. Това не беше обещание, което щеше да продължи повече от година-две. Докато Фицбдителен беше жив и помнеше тайните ходове на замъка Бъкип, щях да съм отговорен да остава верен на Пророците. Верен. Или мъртъв. Сенч току-що ми беше прехвърлил една мръсна задача, която не искаше да изпълни лично. Отпих от виното, за да отмия горчивината в гърлото си.

— Сигурен ли си, че не можеш да го накараш да забрави?

Това ме сепна и върна вниманието ми към стареца.

— Какво имаш предвид?

— Че все още дешифрираме старите ръкописи за Умението. Те намекват, че можеш да накараш човек, ами, да промени мисленето си за някои неща.

Това ме стъписа и онемях изумен. Да можеш да накараш човек да забрави нещо — каква ужасяваща сила! Едва си поех дъх.

— Това подейства добре, когато баща ми реши да накара Майстора на Умението Гален да забрави неприязънта си към него и да го заобича. Омразата му обаче не изчезна и той просто си намери друг обект. Доколкото помня, това бях аз.

За малко да ме убие.

— Баща ти нямаше предимството на пълно обучение в Умението. Съмнявам се, че и Гален го имаше. Толкова много е загубено, Фиц! Толкова много. Работя над ръкописите почти всяка вечер, но не е същото като да си обучаван от вещ Майстор на Умението. Тежко е да правиш изводи какво имат предвид. Не върви толкова бързо, колкото бих желал. Копривка няма време да ми помага. Информацията, която съдържат ръкописите, не може да се споделя с когото и да е, а крехкостта на самите свитъци е друг проблем. Самият аз имам много по-малко време за среднощни занимания, отколкото някога. Тъй че свитъците са занемарени, а с тях — кой знае какви тайни?

Нова услуга се беше оформила като въпрос.

— Избери тези, които смяташ за най-интересни. Ще ги взема във Върбов лес.

Той се намръщи.

— Не би ли могъл да идваш тук да работиш над тях? Една седмица всеки месец? Не съм склонен да ги пращам извън замък Бъкип.

— Сенч, имам жена, дете и имение, за които да се грижа. Не мога да си прекарвам времето в миткане напред-назад до Бъкип.

— Стълбовете Умение ще направят „миткането“ ти въпрос на няколко мига.

— Няма да го правя, и знаеш защо.

— Знам, че преди години, въпреки всички съвети, използва стълбовете многократно за много кратък период. Не говоря да идваш и да си ходиш всеки ден. Предполагам, че би могъл да идваш веднъж месечно, да вземеш няколко свитъка и да оставиш каквото си превел. Според това, което съм чел, е имало вестоносци на Умението, които са използвали стълбовете поне толкова често, а вероятно и по-често.

— Не — заявих категорично.

Той кривна глава.

— Тогава защо двамата с Моли не дойдете да живеете в Бъкип и да вземете и бебето? Съвсем лесно е да ви намерим кадърен управител за Върбов лес. А Пчеличка ще има всичките предимства, за които говорихме. Би могъл да ми помагаш с преводите и с други задачи, да опознаеш младия Лант, и съм сигурен, че Моли ще се радва да вижда Копривка по-често и…

— Не — повторих. Нямах никакво желание да поемам „другите задачи“, които можеше да ми прехвърли отново. Нито да вижда странното ми дете. — Щастлив съм там, където съм, Сенч. Живея в мир и смятам да остане така.

Той въздъхна.

— Е, добре. — Изведнъж ми се стори състарен. Добави сприхаво: — Не е останал никой, с когото да мога да говоря така свободно, както с теб. Подозирам, че сме умираща порода.

— Подозирам, че си прав — съгласих се и премълчах, че това може би е хубаво.

И така прекъснахме спора. Мисля, че Сенч най-сетне прие, че съм се отдръпнал от дворцовата политика в Бъкип. Щях да идвам при спешна необходимост, но никога повече нямаше да живея в замъка и да участвам във вътрешните му съвети. Розмарин трябваше да влезе в тази роля, а зад нея трябваше да дойде който чирак си изберат. Нямаше да е Фицбдителен. Зачудих се дали момчето ще е разочаровано, или облекчено.

През следващите месеци едновременно се опасявах и очаквах Сенч да се опита отново да ме върне. Не го направи. Доставяха ми свитъци за превод, а работата ми се взимаше и носеше пет или шест пъти в годината. На два пъти куриерите му бяха калфи, обучаващи се в Умението, които идваха и си отиваха през стълбовете. Не му позволих да ме провокира. Втория път, когато стана това, се постарах Копривка да го узнае. Тя си замълча, но след това вестоносците идваха на коне.

Макар Копривка често да докосваше ума ми, както и Предан на няколко пъти, Сенч, изглежда, бе решил да ме остави на мира. Понякога се чудех дали съм разочарован, или облекчен, че най-сетне съм се отървал от по-тъмната страна на политиката на Пророците.