Убиецът на Шута

2. Пролята кръв

Докато бързах по коридорите, почти бях забравил странните ни посетители. Непосредственият ми страх беше за Търпение. Беше падала два пъти в последния месец, но хвърляше вината на стаята: „изведнъж се завъртя около мен“. Не затичах, но закрачих с колкото може по-бързи крачки и когато стигнах до покоите ѝ, не почуках, а направо нахлух вътре.

Моли седеше на пода. Копривка беше коленичила до нея, а Търпение стоеше и ѝ вееше с кърпа. В стаята се носеше остра миризма на билки, а встрани се търкаляше малка стъклена виала. В ъгъла стояха две слугини, явно притеснени от резкия език на Търпение.

— Какво стана? — попитах настойчиво.

— Припаднах. — Гласът на Моли прозвуча раздразнено и засрамено. — Толкова глупаво от моя страна. Помогни ми да стана, Том.

— Разбира се — отвърнах, като се постарах да прикрия тревогата си. Пресегнах се и тя се подпря на мен много по-тежко, отколкото бях очаквал. Леко се олюля, но го прикри, като се вкопчи в ръката ми.

— Вече съм добре. Малко прекалих с въртенето на дансинга и може би с чашите.

Търпение и Копривка се спогледаха, явно не бяха убедени в това.

— Може би с теб трябва да приключим вечерта. Копривка и момчетата могат да изпълнят домакинските задължения.

— Глупости! — възкликна Моли. След това ме погледна, очите ѝ все още бяха малко размътени, и добави: — Освен ако ти си уморен?

— Да — излъгах вещо, прикривайки усилващата се тревога. — Толкова много хора на едно място! А ни чакат още три дни празненства, най-малко. Ще има много време за разговори, ядене и музика.

— Добре. Щом си уморен, ще ти отстъпя, любов моя.

Търпение ми кимна лекичко и добави:

— И аз ще направя същото, скъпи мои. Легло за тези стари кокали, но утре ще си обуя танцувалните пантофи!

— Предупреден съм, значи! — съгласих се и изтърпях перването на ветрилото ѝ. Когато обърнах майка ѝ към вратата, Копривка ме погледна с благодарност. Знаех, че на другия ден ще ме придърпа настрани за кротка приказка, и знаех също така, че нямам отговори за нея, освен че двамата с майка ѝ вече остаряваме.

Моли се опря на ръката ми и тръгнахме бавно по коридорите. По пътя ни различни гости ни задържаха за кратък разговор, поздравления за храната и музиката и пожелания за лека нощ. Бавно се качихме по стълбите и когато стигнахме до вратата на спалнята ни, Моли въздъхна от облекчение.

— Не знам защо съм толкова уморена — оплака се тя. — А сега развалих всичко.

— Не си развалила нищо — възразих, отворих вратата и видях, че спалнята ни е преобразена. Завеси бръшлян обгръщаха ложето ни и борови клонки красяха полицата над камината и изпълваха въздуха с ухание. Дебелите жълти свещи, които горяха из стаята, издаваха миризма на гаултерия и дафинов лист. На леглото имаше нова покривка и пана в същия десен, всичко изпълнено в зеленото и златножълтото на Върбов лес, с оплетени върбови листа за мотив. Бях изумен.

— Кога намери време да подредиш всичко това?

— Новият ни домашен стюард е мъж с много дарби — отвърна тя с усмивка, но после въздъхна и рече: — Мислех, че ще се върнем тук след полунощ, пияни от танци, музика и вино. Канех се да те съблазня.

Преди да мога да реагирам, тя добави:

— Но сега се чувствам замаяна и не по приятния начин. Фиц, мисля, че няма да мога да направя нищо повече в това легло, освен да спя до теб тази нощ. — Направи няколко колебливи стъпки и се смъкна тежко на ръба на леглото. Пръстите ѝ зашариха по връзките на роклята ѝ.

— Нека да ти помогна — предложих, а тя повдигна вежда към мен. — Без никакъв умисъл за нещо повече — уверих я. — Моли, само това, че спиш до мен, сбъдва мечтата ми от години. Има достатъчно време за повече, когато не си уморена. — Разхлабих стегнатите връзки и тя въздъхна, щом я освободих от дрехата. Копчетата на блузата ѝ бяха мънички, направени от перли. Избута настрани непохватните ми пръсти, за да ги разкопчае. Изправи се. Не беше винаги спретнатата и подредена Моли, когато пусна полите си да паднат на купчина върху смъкнатата рокля. Вече ѝ бях намерил мека нощница. Тя я нахлузи през главата си и нощницата се заплете във венчето зеленика в косата ѝ. Повдигнах я леко и я освободих. Усмихнах се, загледан в жената, в която се бе превърнала моята мила Моли Кървящото носле. Спомних си за един отдавнашен Зимен празник и бях сигурен, че си го спомни и тя. Но когато отново се смъкна, за да седне на ръба на леглото, видях бръчките на челото ѝ. Тя вдигна ръка и го потърка.

— Фиц, толкова съжалявам. Съсипах всичко, което бях намислила.

— Глупости. Хайде. Легни да те завия.

Тя стисна рамото ми, за да се изправи, и се олюля, щом отгърнах завивката.

— Хайде, пъхай се вътре — казах ѝ, но вместо да ми отговори дръзко, тя само въздъхна тежко, щом седна, после се отпусна на леглото и аз ѝ помогнах да вдигне ходилата си. Притвори очи.

— Стаята се върти. И не е от виното.

Седнах на ръба на леглото и хванах ръката ѝ. Тя се намръщи.

— Стой кротко. Всяко движение кара стаята да кръжи още по-бързо.

— Ще мине — казах ѝ, надявайки се да е така. Седях много кротко и я наблюдавах. Свещите горяха стабилно и изпълваха стаята с уханията, с които ги бе напоила предното лято. Огънят в камината пращеше, пламъците поглъщаха грижливо струпаните цепеници. Бръчките на притеснение по лицето ѝ бавно се разгладиха. Дъхът ѝ се успокои. Потайността и търпението, усвоени в младежкото ми обучение, ми помогнаха, надигнах се много леко от леглото. Когато най-сетне се изправих, едва ли беше усетила каквото и да било движение. Спеше дълбоко.

Безшумно като призрак обиколих стаята, за да изгася всички свещи, освен две. Разбърках огъня, добавих още една цепеница и поставих паравана пред него. Не бях сънен, нито уморен дори. Никакво желание нямах да се връщам на празненството и да обяснявам защо съм там, а Моли не е. Позадържах се още малко, огънят топлеше гърба ми. Моли беше смътна фигура зад спуснатите завеси на леглото. Пламъците пращяха и ушите ми почти можеха да различат целувките на навявания в прозореца сняг от звуците на веселбата долу. Бавно смъкнах празничните си дрехи и ги смених с удобството на обичайните гамаши и туника. После тихо излязох от стаята и придърпах бавно вратата зад себе си.

Не слязох по главното стълбище. Вместо това заобиколих по слугинското задно стълбище и по почти запустелия коридор, докато най-сетне стигнах до бърлогата си. Отключих високите врати и се шмугнах вътре. Само няколко тлеещи въглена бяха останали от огъня в камината. Разбудих ги с листове смачкана хартия от писалището си, изгаряйки безполезните размишления от сутринта, а след това добавих още дърва. Отидох до писалището, седнах и придърпах чист лист. Взрях се в него и се зачудих защо просто не го изгоря веднага? Защо да пиша на него, да се вглеждам в думите и след това да го изгоря? Имаше ли всъщност нещо останало в мен, което да можех да доверя само на хартията? Имах живота, за който бях мечтал, дома, любящата си жена, порасналите деца. В замъка Бъкип ме уважаваха. Това беше кроткото затънтено местенце, за което винаги бях мечтал. Повече от десет години бяха минали, откакто изобщо бях помислял да убия някого. Оставих перото и се отпуснах в стола си.

Почукване на вратата ме стресна. Надигнах се рязко и инстинктивно огледах стаята, за да видя дали има нещо, което трябва набързо да скрия. Глупаво.

— Кой е?

Кой освен Моли, Копривка и Ридъл можеше да знае, че съм тук? А никой от тях нямаше да почука.

— Ревъл, сър! — Гласът му беше разтреперан.

Станах.

— Влез! Какво има?

Той отвори вратата. Беше задъхан и пребледнял.

— Не знам. Ридъл ме прати на бегом. Вика, елате, елате веднага, в кабинета ви. Където оставих вестоноската. О, сър. Кръв има там на пода, а от нея — и помен няма. — Пое си дъх разтреперан. О, сър, толкова съжалявам. Предложих ѝ стая, но тя отказа и…

— С мен, Ревъл — прекъснах го все едно беше пазач под моя команда. Той пребледня още повече от рязката ми команда, но след това изправи рамене. Радваше се, че отстъпва всички решения на мен. Ръцете ми се задвижиха инстинктивно, за да се уверя, че няколкото малки скрити по тялото ми оръжия са си на мястото, както винаги. След това затичахме по коридорите на Върбов лес. Кръв, пролята в дома ми! Кръв, пролята от някого до мен! И не от Ридъл, защото щеше кротко да я е почистил, а не да ме вика. Насилие в дома ми, срещу гост! Надвих сляпата ярост, която се надигна в мен, потуших я с леден гняв. Щяха да умрат. Тези, които бяха направили това, щяха да умрат.

Поведох Ревъл по заобиколен маршрут, за да избегнем места, където можеше да се натъкнем на гости, и стигнахме до официалния ми кабинет, след като прекъснахме само една недискретна млада двойка и уплашихме един пиян младок, който си търсеше място да дремне. Укорявах се за това колко много хора съм пуснал в дома си, колко много, които знаех само по лице или име, без да ги познавам истински.

А Моли спеше сама и без никой да я пази!

Спрях рязко пред вратата на кабинета ми. Гласът ми беше хриплив от гняв, когато извадих гадния нож, стегнат на ръката ми, и го тикнах към Ревъл. Той залитна назад от страх.

— Вземи го — изръмжах му. — Иди до спалнята ми. Надникни вътре и се увери, че милейди спи необезпокоявана. След това заставаш отвън пред вратата и убиваш всеки, който се опита да влезе. Разбра ли ме?

— Сър. — Той се покашля и преглътна. — Имам нож, сър. Ридъл ме накара да го взема. — Измъкна го непохватно изпод безукорната си куртка. Беше два пъти по-дълъг от този, който му предложих, благородно оръжие, а не малкото приятелче на професионален убиец.

— Тръгвай тогава — казах му и той изчезна.

Забарабаних с пръсти по вратата — знаех, че Ридъл ще ме познае по това, — след което се шмугнах вътре. Той се беше надвесил над нещо. Бавно се изправи.

— Копривка ме прати да взема бутилка от хубавото бренди — каза, че го пазиш тук. Искаше да предложи на лорд Кантърби. Когато видях листовете на пода, а след това кръвта, пратих Ревъл при теб. Виж тук.

Ревъл беше донесъл на пратеничката храна и вино и ги беше оставил на писалището ми. Защо бе отказала да отиде в стая за гости или да дойде при нас в Голямата зала? Беше ли знаела, че е в опасност? Беше изяла поне част от храната, както прецених, преди подносът да бъде запокитен на пода с няколко листа хартия от писалището ми. Падналата винена чаша не се беше пръснала, но бе оставила лунен сърп разлято вино на тъмния излъскан камък на пода. А около тази луна имаше съзвездие от кървави звезди. Размахано острие беше пръснало тези червени капки.

Изправих се и огледах кабинета. Нищо. Никакви разбъркани чекмеджета, нищо преместено или взето. Нищо, което да не беше на мястото си. Нямаше достатъчно кръв, за да е умряла тук, но нямаше и следа от някаква по-нататъшна борба. Никаква капка повече, никаква кървава диря изобщо. Спогледахме се мълчаливо и тръгнахме едновременно към тежките завеси на вратите. Лете понякога ги отварях широко, за да гледам навън към градината с пирен за пчелите на Моли. Ридъл започна да дърпа завесата настрани, но тя се задържа.

— Гънка от нея е затисната от вратата. Минали са оттук.

Извадили ножовете, отворихме вратите и надникнахме навън в снега и тъмното. Половин стъпка беше останала там, където стрехите я бяха заслонили отчасти. Другите дири едва се различаваха — загладени трапчинки в навятия сняг. Както стояхме, нов порив помете снега покрай нас, сякаш самият вятър искаше да им помогне да ни избягат. Двамата присвихме очи във виелицата.

— Двама или повече са — каза той, докато оглеждаше останалото от дирята.

— Да тръгваме, преди да е изчезнала напълно — предложих.

Той погледна окаяно тънката си плющяща на вятъра пола-панталон.

— Добре.

— Не. Чакай. Наобиколи празненството. Виж каквото можеш и предупреди Копривка и момчетата да са нащрек. — Помислих. — Някакви странни хора дойдоха тази вечер, казали, че са менестрели. Но Търпение каза, че не ги е наемала. Уеб говори с една от непознатите. Започна да ми разправя какво му е казала, но ме повикаха другаде. Търсеха някого. Това поне беше очевидно.

Той се намръщи. Обърна се да тръгне, но спря и ме погледна през рамо.

— Моли?

— Пратих Ревъл да пази на вратата.

Той се намръщи още повече.

— Първо ще проверя тях. Ревъл има потенциал, но засега е само потенциал.

Пристъпи към вратата.

— Ридъл. — Гласът ми го спря. Взех бутилката бренди от рафта и му я връчих. — Гледай никой да не помисли, че нещо не е наред. Кажи на Копривка, ако прецениш, че е разумно.

Той кимна. Кимнах му в отговор и той излезе, а аз смъкнах една сабя, окачена на полицата над камината. Вече бе само украса, но някога бе оръжие и щеше да стане отново. Прилягаше хубаво в дланта ми. Нямаше време за наметало или ботуши. Нито за търсене на фенер или факла. Нагазих в снега със сабята в ръка и след двайсет крачки знаех всичко, което трябваше да знам. Вятърът бе заличил дирите им напълно. Стоях, загледан в тъмното, и умът ми се понесе на крилете на Осезанието, надалече в нощта. Никакви хора. Две дребни същества, зайци навярно, се бяха сгушили на завет под затрупани със сняг храсти. Но нищо повече. Никакви дири и извършителят на това вече се беше скрил от погледа ми, извън обхвата на моето Осезание. А и ако бяха непознатите, Осезанието ми нямаше да ги открие дори да бяха наблизо.

Върнах се в бърлогата си и изтупах снега от мокрите си обувки, преди да вляза. Затръшнах вратата и пуснах завесата. Пратеничката ми и вестта, която бе донесла, си бяха заминали. Мъртва ли беше? Или избягала? Беше ли излязъл някой навън, или тя бе пуснала някого вътре? Нейна ли беше кръвта на пода, или на някой друг? Гневът, който бях изпитал преди малко при мисълта, че някой би могъл да извърши насилие над гост в дома ми, се разпали отново. Потиснах го. По-късно можех да си го позволя. Когато намеря цел.

Намери целта!

Излязох от кабинета и затворих вратата. Вървях бързо и безшумно, заличил от ума си години достойнство и днешен обществен ранг. Не издавах никакъв звук и не носех никаква светлина. Сабята държах до бедрото си. Първо, до спалнята ми. Замъци от мисли градях, докато тичах. Вестоноската беше потърсила мен. Независимо дали тя беше нападателката или нападнатата, това можеше да означава, че аз съм бил целта на насилието. Спуснах се надолу по стълбището като тръгваща на лов дива котка, с изострени, парещи сетива. Усетих, че Ревъл бди пред вратата, много преди той да разбере, че идвам. Вдигнах пръст пред устните си, щом се приближих. Той се сепна, като ме видя, но запази мълчание.

— Всичко наред ли е тук? — прошепнах.

Той кимна и отвърна тихо:

— Ридъл беше тук преди малко и настоя да го пусна вътре, за да се увери, че всичко с господарката е наред. — Зяпна сабята ми.

— И беше ли?

Той отново ме погледна в очите.

— Разбира се, сър! Щях ли да стоя тук толкова спокойно, ако не беше?

— Разбира се, че не. Извини ме, че попитах. Ревъл, моля те, остани тук, докато се върна и те освободя, или пратя Ридъл, или някой от синовете на Моли. — Подадох му сабята. Той я взе все едно е нажежен ръжен.

— Но гостите ни… — почна колебливо.

— Никога не са толкова важни, колкото милейди. Пази тази врата, Ревъл.

— Да, сър.

Помислих, че заслужава нещо повече от заповед.

— Все още не знаем чия кръв е пролята. Някой е използвал вратите на кабинета към градината вън. За да влезе или да излезе, не знам. Кажи ми малко повече за външността на вестоноската.

— Беше момиче, сър. В смисъл, повече момиче, отколкото жена. Дребничка и слаба. Руса коса, разпусната. Облеклото ѝ изглеждаше да е било с добро качество някога, но доста употребявано. Беше чужда мода, пелерината стегната на кръста и издута след това, с издути ръкави също така. Беше зелена и изглеждаше тежка, но май не беше от вълна. Имаше кожа по ръба на качулката, от непознат за мен вид. Предложих да взема наметалото и качулката, но тя не пожела да ми ги даде. Носеше широки панталони, може би от същата тъкан, но черни и с бели цветя, извезани на тях. Ботушите ѝ не стигаха до коляното и изглеждаха тънки, стегнати плътно на прасеца.

Толкова много подробности за облеклото ѝ!

— Но как изглеждаше самата тя?

— Млада. Изглеждаше побеляла от студ и беше благодарна, когато разпалих огъня и ѝ предложих горещ чай. Пръстите ѝ бяха побелели като лед на чашата, когато я взе от мен…

Гласът му заглъхна. Изведнъж вдигна очи към мен.

— Не искаше да излезе от кабинета, сър. Нито да ми даде наметалото. Трябваше ли да съобразя, че беше уплашена?

Ридъл наистина ли си беше мислил, че може да направи от този мъж нещо повече от домашен иконом? В кафявите му очи имаше сълзи.

— Ревъл, направил си всичко, което е трябвало да направиш. Ако някой е сгрешил, това съм аз. Трябваше да отида в кабинета веднага щом чух, че има пратеник. Успокой се. Просто попази тук още малко, докато пратя някой да те смени. След това се върни към онова, в което си най-добър. Грижи се за гостите ни. Гледай никой да не заподозре, че нещо не е наред.

— Това мога да го направя, сър. — Каза го тихо. Укорът в кучешките му очи за мен ли беше, или за него? Нямаше време за чудене.

— Благодаря ти, Ревъл — казах, потупах го по рамото и го оставих. Тръгнах бързо по коридора, като вече посягах за Копривка с магията на Умението. В мига, в който мислите ни се докоснаха, гневът на дъщеря ми лумна в ума ми. Ридъл ми каза. Как смее някой да направи това в дома ни! Мама в безопасност ли е?

Да. Идвам към теб. Ревъл пази на вратата ѝ, но бих искал ти или някое от момчетата да го замести.

Аз. Ще се извиня и тръгвам. Кратка пауза, след което добави пламенно: Открий кой е направил това!

Точно това смятам да направя.

Мисля, че хладната ми увереност я удовлетвори.

Тръгнах бързо по коридорите на Върбов лес. Не бях изненадан, когато завих на един ъгъл и заварих Ридъл да ме чака.

— Нещо ново? — попитах.

— Копривка се качи до стаята на майка си. — Погледна над рамото ми. — Знаеш, че вероятно ти си бил целта по някакъв начин.

— Може би. Или самата пратеничка, или съобщението, което е носела, или някой, който иска да навреди на изпратилия съобщението, като го забави или унищожи.

Задвижихме се бързо заедно, затичахме един до друг като вълци по диря.

Обичах това.

Тази мисъл ме изненада и едва не се препънах. Обичах това? Да гоня някой, който е нападнал някой друг в светая светих на собствения ми дом? Защо трябваше да обичам това?

Ние винаги обичахме да ловуваме. Старо ехо от вълка, който бях някога, и вълка, който все още беше с мен. Ловът за месо е най-добър, но всеки лов винаги е Лов и никога не си по-жив, отколкото по време на лов.

— И аз съм жив.

Ридъл ме изгледа питащо, но вместо да зададе въпрос, каза:

— Ревъл лично занесе храната и чая на пратеничката. Двамата пажове, които бяха на предната врата, си спомнят, че са я пуснали. Дошла е пеш и според единия е дошла иззад конюшнята вместо по алеята за впрягове. Никой друг не я е видял, макар кухненският персонал да помни, разбира се, че са приготвили поднос за нея. Нямах възможност да ида до конюшните и да видя какво знаят там.

Огледах се. Не бях облечен добре, за да се появя пред гостите ни.

— Аз ще отида. Предупреди момчетата.

— Сигурен ли си?

— Това е техният дом, Ридъл. И всъщност не са момчета вече. Приказват за напускане от три месеца. Мисля, че напролет ще отлетят.

— А нямате на кого другиго да разчитате, Том. Когато това свърши, ще поговорим отново. Трябват ви няколко домашни войници, няколко мъже, които могат да са жестоки, когато ситуацията го наложи, но могат да отворят врата и да поднесат вино на гост също така.

— Ще поговорим по-късно — съгласих се, макар и с неохота. Не за първи път ми натякваше, че трябва да имам някаква домашна стража за Върбов лес. Съпротивлявах се на тази идея. Не бях вече наемният убиец, живеещ за да пази своя крал и да върши безшумната си работа. Вече бях почтен земевладелец, човек с лозя и стада овце, човек, отдаден на плуг и стрижене, а не на ножове и мечове. И съществуваше, длъжен бях да призная, заблуждението ми, че винаги бих могъл да защитя домакинството си срещу всякакви елементарни заплахи, които биха намерили пътя си до вратата ми.

Но не и тази нощ.

Оставих Ридъл и затичах към конюшните. Нямаше всъщност, казах си, никакъв знак, че проливането на кръв е било смъртоносно. Нито трябваше на всяка цена да е свързано с мен или с близките ми. Може би пратеничката имаше свои врагове, които я бяха проследили. Стигнах до един слугински вход, бутнах тежката врата и се втурнах през заснежения двор към конюшнята. Дори в това късо бягане вратът и устата ми се напълниха със сняг. Хлъзнах лоста на вратите и бутнах едната, колкото да се шмугна вътре.

Посрещна ме топлината от прибраните на сухо животни, приятната миризма на коне и мека светлина от един покрит фенер, окачен на кука. Реагирал на влизането ми, Толман вече куцукаше към мен. Синът му, Толърман, сега надзираваше повечето работа в конюшните, но Толман все още се смяташе за старши. В дни, когато имаше много идвания и заминавания, както беше сега, контролираше строго кои животни къде да бъдат подслонени. Винаги беше загрижен да не останат неразпрегнати животни. Примижа към мен в сумрака на конюшнята и се сепна, щом ме позна.

— Холдър Том! — извика ми с дрезгавия си глас. — Не трябваше ли да танцувате с изтънчените ни гости в голямата зала?

Като при мнозина старци, годините бяха смалили усета му за разликите в ранга ни. Или навярно бе защото беше виждал, че мога да изривам торта от ясла с най-добрите му ратаи, поради което ме зачиташе като равен.

— След малко — отвърнах му. — Танците ще продължат до заранта, знаеш. Но помислих, че ще е добре да наобиколя тук и да се уверя, че всичко е наред в конюшнята в такава буря.

— Всичко е наред тука. Тази конюшня беше построена както трябва преди двайсет години и ще издържи още десет пъти по толкова, смятам.

Кимнах.

— Ревъл каза, че тази вечер сте имали гости, които са ви притеснили.

Озадаченото му изражение се смени с мръщене.

— Да. Ако се държиш като конекрадец, ще говоря с тебе като с конекрадец. Няма да ми се вреш и да надничаш покрай конюшните и после да ми разправяш, че си менестрел. Бяха толкова менестрели, колкото Медник тука е пони. Не ми миришеха никак добре, тъй че ги отведох направо до вратата. — Присви очи към мен. — Онзи приятел Ревъл трябваше да ви е предупредил. Не ги пуснахте вътре, нали?

Трудно беше да го призная. Кимнах.

— Зимният празник е. Пускам всички. — Покашлях се, когато той наведе поглед. — Преди това. Забеляза ли още някой тук при конюшните, някой странен?

— Имате предвид онова чуждоземно момиче ли?

Кимнах.

— Само тя. Влезе тук, сякаш мислеше, че това е къщата. „Трябва да говоря с господаря“, каза на един от ратаите, тъй че той я доведе при мен, мислеше, че мен търси. Но тя ме погледна и рече: „Не, с господаря с кривия нос и косата като на язовец“. Тъй че, да ме прощавате, разбрахме, че сте вие, и я пратихме в къщата.

Отпуснах ръката си, която несъзнателно се вдигна да опипа отдавна чупения ми нос. Всичко ставаше все по-странно и странно. Изчезнала пратеничка, която бе дошла да ме търси само по описание, вместо да знае името ми?

— Това ли е всичко? — попитах.

Той се намръщи замислено.

— Да. Освен ако не искате да чуете за търговеца Котълби, дето се опита да ме накара да прибера конете му в конюшнята, след като и двата имат признаци на краста. Горките същества. Прибрах ги на сушина в бараката за дърва, но до нашите животни няма да се доближат. А ако кочияшът му рече да се оплаква, ще му кажа какво мисля за конярството му. — Погледна ме свирепо, сякаш можех да оспоря благоразумието му.

Усмихнах му се.

— Малко добрина, Толман, заради конете. Намажи ги с малко от мехлема, който правиш.

Той ме изгледа за миг, след което кимна рязко.

— Може. Не са виновни животните, че са се грижили зле за тях.

Понечих да си тръгна, но се обърнах отново.

— Толман. Колко време изтече между момента на пристигането на момичето и на тримата, които си взел за конекрадци?

Той вдигна мършавите си рамене и ги отпусна отново.

— Тя дойде преди да пристигне Кол Тоули. После дойдоха шивачът и сестрите Върбово, на ония техни еднакви понита. Тия дами никога не се возят в карета, нали? После момчетата Медникови и майка им и…

Осмелих се да го прекъсна.

— Толман. Мислиш ли, че са преследвали нея?

Той замълча. Изчаках нетърпеливо, докато премисли каквото знаеше. После кимна, свил устни. Изглеждаше ядосан, когато призна:

— Сам трябваше да се сетя. Същите ботуши, и дойдоха направо до конюшнята и се опитаха да надникнат вътре. Не гледаха дали има коне за крадене, а търсеха онова момиче. — Изгледа ме сърдито. — Наранили ли са я?

— Не знам, Толман. Изчезнала е. Ще видя дали онези тримата още са тук.

— Направете го. Ако не са, не може да са далече в това време. Ако искате, да взема да пратя едно момче до чифлика на Стокър, да помолим да ни заемат ловните си кучета? — Поклати глава и добави горчиво: — Казвал съм го много пъти: нямаше да е зле да си имаме наша ловна глутница.

— Благодаря, Толман, но кучета не. Както пада този сняг, едва ли има диря, която да се проследи.

— Ако премислиш, Том, кажи ми. Мога да накарам сина ми да вземе ония хрътки за нищо време. И… — Извика след мен, щом започнах да се отдръпвам: — И ако ти дойде умът да си гледаме наши кучета, кажи ми! Знам една страхотна кучка, ще имаме кутретата ѝ до пролетта! Само ми кажи!

— По-късно, Толман! — викнах му в отговор и устата ми се напълни със сняг. Още валеше и вятърът се усилваше. Изведнъж изпитах увереност, че тези, които търся, все още са във Върбов лес. Никой не можеше да е толкова безразсъден, че да се опита да избяга в тази виелица. Пресегнах се с Умението си към Копривка. Всичко наред ли е с майка ти?

Оставих я да спи, Пламен е при нея. Казах му да залости вратата след мен и чух, че го направи. Аз съм с Ридъл и Справедлив с гостите. Не сме открили нищо необичайно. Няма и следа от вестоноската.

Мъртва? Избягала? Криеше се във Върбов лес? Трябваше да е едно от трите. Имаше трима менестрели, които дойдоха късно. Двама мъже и една жена. Уеб изглеждаше притеснен от тях. Още ли са сред гостите ни? Нарисувах ги в ума си за нея.

Видях ги. Не ми приличаха на музиканти, нито се държаха като такива. Не дадоха знак, че искат ред на подиума.

Прати Справедлив при мен, моля те. Ще претърсим незаетите крила. И ми съобщи, ако с Ридъл намерите тримата непознати.

Със Справедлив си разделихме Върбов лес и обходихме стаите, оглеждайки за някакви следи от нахлуване в незаетите участъци на имението. Не беше лесна задача в старата криволичеща сграда и разчитах на своето Осезание, колкото и на очите си, да ми каже дали поредната стая наистина е празна. Копривка и Ридъл не намериха и следа от тримата странници, а когато тя питаше други наши гости дали са ги видели, отговорите бяха толкова противоречиви, че ставаха безполезни. Дори слугите ни, които понякога ме дразнеха с острото внимание, което обръщаха на фамилните неща, нямаха какво да докладват. Тримата и вестоноската бяха изчезнали все едно изобщо не ни бяха гостували.

Към малките часове на нощта, когато гостите ни се бяха наситили на храна и музика и заминаваха по домовете си или търсеха стаите, които им бяхме предложили, отмених претърсването. Ридъл и момчетата отидоха с Ревъл да проверят дали всички външни врати са залостени, а след това направиха тиха обиколка на южното крило, където бяхме настанили гостите. Докато го правеха, реших да се пъхна в кабинета си в западното крило. Оттам щях да имам достъп до една шпионска мрежа, за която знаехме само Търпение, Моли и аз. Намерението ми беше да я избродя тази нощ и да надникна в стаите със спящите ни гости, за да видя дали някой от тях не е предложил на непознатите подслон.

Такова беше намерението ми. Но когато стигнах до вратата на кабинета си, настръхнах. Още преди да съм пипнал дръжката на вратата разбрах, че не е заключена. Някой беше влизал след като аз бях излязъл. Помнех ясно, че бях затръшнал вратата преди да тръгна с Ревъл, за да отидем при Ридъл.

Извадих ножа си и открехнах вратата. В стаята беше сумрачно, свещите пращяха и гаснеха, огънят догаряше. Постоях малко, докато проучвах стаята със сетивата си. Вътре нямаше никого, казваше Осезанието ми, но си спомних, че по-рано странниците се бяха оказали почти прозрачни за Уеб, човек с много по-фино настроена магия от моята. Тъй че стоях неподвижно, нащрек, и чаках. Но това, което надуших, ме разяри. Кръв! В бърлогата ми!

Тръгнах с ножа напред. С лявата си ръка запалих нова свещ и след това разбърках огъня. Огледах стаята. Идвали бяха тук. Бяха идвали тук, в бърлогата ми, и нечия пролята кръв все още не се беше съсирила. Надуших забърсано от нея на ъгъла на писалището ми, а до разбърканите ми листове имаше кафяво-червено петно.

Ако Сенч не беше ме обучил с хиляди упражнения да помня едно помещение точно така, както съм го напуснал, влизането им можеше да остане незабелязано. Но дори без миризмата на кръв и малките следи от нея — бяха идвали тук, бяха пипали документите ми, преместили бяха свитъка, който превеждах. Бяха се опитали да отворят чекмеджето на писалището ми, но не бяха намерили скритото резе. Някой беше вдигнал каменното спомен-ваяние, което Шутът ми бе направил преди десетилетия, и го беше върнал на полицата над камината със страната, показваща моето лице. Вдигнах го, за да го наглася правилно, и изръмжах. На образа на Шута нечий груб пръст беше оставил кръв, размазана на бузата му. Гневът, който ме обзе, нямаше рационално оправдание.

Усетих прилива на спомените, побрани в камъка. Последните думи на Шута към мен, скътани в него, привлякоха вниманието ми. Затворих ума си срещу онова послание. Не сега.

И колкото и глупаво да беше, опитах се да изтрия кръвта от лицето му с палец.

Паметният камък, или камъкът-спомен, е особена материя. В старо време тесният кръг хора на Умението са ваяли дракони от него, насищали са камъка със спомените си, преди да бъдат погълнати от изваяните същества, за да им придадат подобие на живот. Виждал съм го веднъж да става. Искрен, моят крал, се беше отдал на каменен дракон и след това се надигна в този облик, за да донесе ужас и война на враговете на Шестте херцогства.

Самият аз бях отслабил дремещите дракони от предишни поколения с кръвно жертвоприношение и мобилизиране на Осезание и Умение, вплетени в една магия.

Кръв на паметния камък и моят допир. Умението и Осезанието, кипнали в мен. Петното кръв потъна в камъка.

Шутът отвори широко уста и изкрещя. Видях как устните му се изопнаха, видях оголените му зъби и вкочанения език. Беше крясък на несекваща болка.

Никакъв звук не стигна до ушите ми. Беше по-интимно от това. Безначална и трайна, прониза ме вечната, безнадеждна, безмилостна болка на систематично изтезание. Изпълни цялото ми тяло и прокънтя в кожата ми все едно, че бях стъклена чаша, напълнена до ръба със златисто бренди. Спомените му, моите спомени, вплетени в изкривена, споделена агония. Изваяните му очи се взряха в мен слепешком. За миг погледите ни се срещнаха и след това всичко помръкна и очите ми пламнаха. Треперещите ми ръце заопипваха ваянието. Едва не го изпуснах, но го сгуших до себе си и рухнах на колене. Задържах го до гърдите си и усетих как един много далечен вълк надигна муцуната си и изръмжа яростно. „Съжалявам, съжалявам, съжалявам!“ — заломотих слепешком, сякаш бях наранил самия Шут. Пот изби от всяка пора на тялото ми и ме намокри. Смъкнах се на хълбок, все още притиснал ваянието до себе си. Зрението бавно се върна в широко отворените ми раздрани очи. Взрях се в гаснещия огън, изтерзан от образи за мътночервени инструменти, натопени в пламъците, надушил кръв, стара и нова, смесена с острата пиклива воня на страх. Спомних си как да затворя очите си. Усетих вълка, дошъл да застане над мен и заплашващ да разкъса всеки, който се доближи. Ехото на болката бавно отмина. Поех си дъх.

Кръвта има силата да пробужда паметния камък, все едно дали е изваян древен дракон или бюстът, който бе изваял Шутът. И в тази кратка връзка разбрах, че момичето е мъртво. Усетил бях ужаса ѝ, докато я гонеха и обкръжаваха, спомена ѝ за прежни страдания и агонията на смъртта ѝ. С това разбрах, че е момичето вестоноска на Ревъл, а не опитната жена боец, който бях видял с двамата мъже. Бяха я проследили, бяха я издебнали в дома ми и я бяха убили. Не знаех защо, нито какво съобщение бяха попречили да стигне до мен, но щях да ги намеря и щях да разбера.

Превъртях се на корем, все още притиснал ваянието до гърдите си. Главата ми се въртеше. Надигнах се, а след това успях да се изправя, опрян на писалището. Залитнах към стола си и седнах. Поставих ваянието на писалището пред мен и го погледнах. Не се беше променило. Бях ли си въобразил онова движение, беззвучния писък на Шута и изцъклените очи? Бях ли споделил някоя далечна преживелица на Шута, или ваянието бе изразило ужаса и болката, оставена от вестоноската в смъртта ѝ?

Понечих да го вдигна, да го опра до челото си и да видя отново простите спомени, които ми бе съхранил. Но ръцете ми затрепериха и отново го оставих на писалището. Не сега. Ако по някакъв начин бях влял болката на момичето в камъка, не исках да го узная сега, нито да споделя тази агония отново. Точно сега трябваше да тръгна на лов.

Върнах ваянието на мястото му на полицата. Все още малко разтреперан, тръгнах да огледам бърлогата си за други следи. Не намерих нищо.

Някой беше дошъл тук, в личното ми свърталище, отворил беше вратите и беше влязъл, за да наруши някои мои много съкровени неща. Малко неща докосваха сърцето ми така, както това ваяние, малко драгоценни неща, които ме свързваха с минало, когато бях служил на моя крал с двамата най-скъпи приятели, които бях познавал изобщо. Този някой, непознат, дръзнал да ги опипа и оскверни с кръв, която бе пролял, ме доведе до ръба на убийствена ярост и когато помислих, че едно или две неща като нищо може да са откраднати, всичко пред очите ми почервеня.

Тръснах ядосано глава и си наложих хладнокръвие. Мисли! Как бяха намерили това място? Беше очевидно. Когато бяха пратили Ревъл да ме намери, го бяха проследили. Но ако истинската им цел е била да намерят мен, защо не ме бяха нападнали тогава? И как не ги бях усетил? Бяха ли Претопени, както бе заподозрял Уеб отначало, човешки същества, откъснати от всякаква връзка с човешкото? Съмнявах се. Бяха се движили на група в балната зала, с предпазливост и сдържаност, каквито никога не бях виждал в Претопените. Бяха ли, в такъв случай, прикрили по някакъв начин жизнените си знаци? Не знаех за магия, която би могла да направи това. Когато моят вълк беше жив, се бяхме научили да съхраняваме дискретно общуването си. Но това едва ли беше същото като да мога напълно да прикрия същността си от усета на друг, надарен с Осезанието.

Оставих тази грижа настрана. Пресегнах се за Копривка с Умението и бързо споделих с нея каквото знаех. Не споменах за кръвта по ваянието. Това беше лично.

Аз съм с майка. Ридъл взе Пламен и Справедлив със себе си. Каза на Справедлив да пази вратата на Търпение, докато те с Пламен проверят всяка празна стая в къщата.

Чудесно. Как е майка ти?

Още спи. Изглежда както винаги и не мога да засека нищо нередно с нея. Но бях много разтревожена, когато припадна. Много по-притеснена, отколкото исках да види. Баща ѝ е умрял, когато е бил само с две години по-стар, отколкото е тя сега.

Беше съсипал здравето си с пиене и с шумните кавги и премеждия, които вървят с това.

Майка ѝ е умряла много млада.

Притиснах очите си с длани и разтърках челото си с пръсти. Беше твърде плашещо. Не можех да мисля за това. Стой с нея, моля те. Има само още няколко места, които искам да претърся, а след това ще дойда да те сменя.

Добре съм тук. Няма нужда да бързаш.

Подозираше ли какво се канех да направя? Едва ли. Само Търпение, Моли и аз знаехме скрития лабиринт от тайни проходи във Върбов лес. Макар шпионските дупки в прохода да не ми даваха гледка към всяка отделна спалня, щяха да ми позволят да погледна в много от тях, да видя дали някоя от тях е приютила повече гости, отколкото бяхме поканили.

Когато излязох от проходите, беше по-близо до разсъмване, отколкото до среднощ. Целият бях покрит с паяжини, измръзнал до кости и уморен. Нищо не бях открил, освен че поне две от домашните слугинчета бяха готови, от любов или по-вероятно за някоя монета, да прекарат нощта не в своите легла. Видях една млада жена да плаче в шепите си, докато мъжът ѝ хъркаше пиян в леглото им, и една стара двойка, която пушеше наркотик, толкова силен, че дори малкият лъх от него в тайните ми проходи ме замая.

Но от странните менестрели или от тялото на вестоноската нямаше и следа.

Върнах се в стаята си и освободих Копривка да се прибере в нейната. Тази нощ не спах, нито легнах дори, а седнах на един стол до камината, гледах Моли и размишлявах. Нямаше никаква следа от натрапниците във Върбов лес. Бяха ли толкова безумни, че да избягат в снежната буря, взели тялото на вестоноската със себе си? Поне един от тях беше останал във Върбов лес, за да проследи Ревъл и да влезе в свърталището ми. Защо? С каква цел? Нищо не беше взето оттам, никой член на домакинството ми не бе пострадал. Бях решен да стигна до дъното на тази загадка.

Но през следващите няколко дни все едно, че бяхме сънували странстващите менестрели и вестоноската. Моли се съвзе за пир, танц и смях с гостите ни до края на Зимния празник, без никакъв признак за болест или слабост. Чувствах се мръсен от това, че бях затаил проклетото си знание от нея, и още по-зле от това, че бях обвързал синовете ѝ към мълчание, но и Копривка, и Ридъл се съгласиха с мен. Точно сега нямаше нужда от още тревоги.

Снегът продължаваше да вали ден и нощ, скривайки всякакви дири от всеки, който можеше да е дошъл или заминал. След като кръвта бе изчистена от пода, не остана никаква следа от чуждестранните ни посетители. Ревъл ме изненада със способността си да запази мълчание за странните събития, защото с Ридъл и Копривка бяхме решили, че дискретните разпитвания биха могли да ни спечелят повече информация, отколкото ако огласим гръмко тревогите си. Но освен малцината гости, коментирали за чуждоземците, дошли и напуснали празненството, без да се включат във веселбите, не открихме нищо. Уеб нямаше какво ново да ми каже. Беше му се сторило странно, че жената отказала да му каже името на „приятеля“, когото търсела. И това бе всичко.

С Копривка и Ридъл обсъдихме дали да кажем на Сенч за инцидента. Аз не исках, но накрая те ме убедиха. В първата спокойна вечер след Зимния празник, след като гостите ни си бяха заминали и във Върбов лес бе сравнително спокойно, отидох до кабинета си. Копривка ме придружи, и Ридъл с нея. Седнахме, тя свърза мислите си с моите и заедно отпратихме с Умение разказа си на Сенч. Копривка присъстваше тихо, докато поднасях подробния си доклад. Бях сметнал, че би могла да предложи някоя подробност, но усетих от нея само кротко потвърждение на разказа ми. Сенч зададе няколко въпроса, но усетих, че грижливо събира всеки детайл. Все пак се изненадах, когато каза:

— Съветвам ви да изчакате. Някой е изпратил вестоноската и този някой би могъл отново да стигне до вас, след като тя не се върне. Ридъл да иде до Върбово и да прекара там няколко вечери из кръчмите. Ако има нещо за чуване, ще го чуе. А аз ще поразпитам дискретно. Иначе, направили сте всичко възможно. Освен че, разбира се, както и преди, съветвам ви да обмислите дали да не добавите още няколко домашни войници към персонала си. Които да могат да поднесат чаша чай и да прережат гърло с еднакво умение.

— Едва ли е необходимо — заявих твърдо и долових далечната му въздишка.

— Както прецениш — приключи той и оттегли ума си от нашите.

Направих както ме посъветва. Ридъл отиде в кръчмите, но не чу нищо. Не дойде никакво послание с въпрос какво се е случило с една млада вестоноска. Известно време ходех настръхнал, наострил сетива за всичко, което можеше да е и в най-малка степен необичайно. Но докато дните и месеците отминаваха, премеждието постепенно избледня в ума ми. Предположението на Ридъл, че може би никой от тях не е бил това, което твърдяха, и че сме се оказали случайни свидетели на нечие уреждане на сметки, бе толкова валидно, колкото всяко друго, което можех да си въобразя.

Години по-късно щях да се удивлявам на глупостта си. Как бях могъл да не го разбера? От толкова години бях очаквал и копнял за послание от Шута. А когато най-сетне то бе дошло, не го бях получил.