12. Проучвания

Имало едно време една старица, която живеела в голям оживен град. Изкарвала поминъка си като перачка за няколко богати търговци. Всеки ден отивала до един от домовете им, събирала мръсните дрехи, носела ги в дома си и там ги търкала и бухала, просвала ги да съхнат на сламения си покрив и кърпела каквото било за кърпене. Не ѝ носело добър доход, но обичала работата си, защото можела да я върши сама.

Старицата не била винаги сама. Някога си имала куче. Кучето било нейният звяр в Осезанието и неин приятел. Но никое куче не живее вечно и никое не живее дълго колкото човек, тъй че дошъл тъжният ден, когато жената се оказала сама. И оттогава била все сама. Или така си мислела.

Рано една сутрин, докато се смъквала от леглото си, се подхлъзнала и паднала. А когато се опитала да се вдигне, не могла, защото си била счупила крака високо на бедрото. Повикала за помощ, но никой не я чул и никой не дошъл. През целия ден и нощта, и на другия ден, лежала на пода. Прималяла от глад и жаждата отнела гласа ѝ. Умът ѝ започнал да скита и тя тичала по улиците на града, както кучето ѝ правело някога. И ето, че като куче в съня си, срещнала един млад мъж и му казала: „Стопанката ми се нуждае от помощта ти. Последвай ме, моля те.“

Събудила се и един мъж държал купа студена вода до устните ѝ. „Сънувах куче и то ме доведе тук“, казал ѝ той. Спасил ѝ живота и макар да се оправила много бавно, и да ходела с тояга и накуцвайки, оттогава останали приятели завинаги.

Беджърлок, „Приказки за Старата кръв“

Когато се уверих, че татко наистина е тръгнал по пътя си, се смъкнах от леглото си, взех една от благоуханните свещи на мама от запаса в нощната масичка и я запалих на огъня. Поставих я в свещник и го нагласих на пода, докато си намеря топъл вълнен халат от скрина със зимните ми дрехи. Не харесвах големия скрин. Капакът беше красиво резбован, с птици и цветя, но беше тежък. Не бях достатъчно висока да го отворя напълно, тъй че трябваше да го задържа с една ръка, докато ровя надълбоко из него с другата. За щастие имаше един халат по-горе и бодливият допир на вълната по пръстите ми подсказа, че е това, което търсех. Издърпах го, скочих назад и оставих капака да падне с тупване. Утре, реших, щях да помоля баща си да отвори широко скрина, за да мога да преместя топло облекло от него в най-малката ракла, която ми бе направил. Снощната буря със сигурност означаваше, че зимата е на път. Време беше да направя промените.

Навлякох халата върху нощницата си, а след това си обух топли чорапи. С обувки не си направих труда. Домашните ми обувки бяха много тесни за дебелата вълна, а старите ми ботуши бяха много тежки за онова, което си бях наумила. Вдигнах свещта, отворих вратата и надникнах в коридора. Всичко беше тихо. Измъкнах се навън и затворих тихо вратата. Най-сетне щях да имам свободното време да проуча тайния проход толкова подробно, колкото ми се искаше. Откакто го бях зърнала, не бях мислила за нищо друго. Искало ми се беше да се върна там веднага щом се върнахме от кошарите, но трябваше да се яде, а после татко ме беше задържал до себе си, докато се тревожеше и гризеше, че ще се наложи да ме остави сама тази нощ. Толкова глупаво. Не бях ли сама всяка нощ, докато той седеше в кабинета си или спеше в леглото си? Каква разлика имаше, че щеше да е далеч от дома ни?

Въглените на огъня в камината в кабинета догаряха. Добавих още една цепеница, колкото за топлина, толкова и за светлина. После внимателно направих каквото беше направил той, като се погрижих пердетата на прозореца да са плътно затворени, залостих вратата на кабинета и извадих тайния щифт на фалшивата панта. Когато тясната врата се отвори, къщата издиша към мен, леден дъх на стари тайни. Вдишах го и усетих как ме изпълниха. Със свещника в ръка тръгнах нагоре по тесния проход.

Първо отидох до стаичката, която ми беше показал баща ми. Огледах я по-внимателно, но не намерих много повече от онова, което бях видяла преди. Беше приятно да седя там сама, свещта правеше жълта локва светлина около мен, докато мислех как ще поставя книгата на малката лавица и мастилницата и перото до нея. Спалнята ми винаги ми се беше струвала огромна и мразовита, не по-различно от това да се опитвам да спя на масата в трапезарията. Тук се чувствах уютно и закътано. Реших, че следващия път, когато дойда тук, ще донеса четка, за да измета всички паяжини и да направя всичко чисто и спретнато, и възглавница и одеяло, за да е топло и уютно. И ще нарисувам картини за стените. Беше много приятно да си представям пространството наоколо подредено точно като за мен и се задържах толкова дълго, унесена в тази мечти, че ухаещата свещ догоря. Запалих една от восъчните, които бях взела от писалището на баща ми. Бързо реших, че тук трябва да се държи запас от тях. Сложих допълнителната свещ на лавичката и се обърнах да угася с пръсти пламъчето от онова, което бе останало от ароматната. Тънка вейка уханен дим се вдигна от нея и изпълни въздуха със сладка миризма. Поставих догарялото на писалището си и наместих тънката свещ в свещника. Щях да донеса от торбичките с ароматна прах от билки, които бяхме направили с майка ми, от роза и от орлови нокти също. Щях да напълня стаичката с всички неща, които исках да си държа тук. Сушени кайсии и стафиди. Коравите наденички, които обичах да дъвча. Щеше да е уютно и удобно, място, където да чета, да рисувам и да пиша. Моята собствена стаичка.

Новата свещ ми напомни за отминаващото време. Исках да проуча другия проход, който преди само бях зърнала. Спомних си, че татко ми каза, че водел към два други входа, един в неговата спалня и един в килера. Килерът беше на долния етаж зад кухните, докато стаята на баща ми беше в главната част на къщата и горе. Тъй че в някой момент трябваше да има стълбище, прецених, и веднага реших да проуча точно този проход.

Върнах се на пресечката, която бях зърнала преди, и този път вместо да се върна до кабинета, продължих по другия проход. Забелязах, че проходът тук е облицован с дъски тъмно дърво, и се зачудих дали е по-стар от участъка, който бях проучила. Както ме беше предупредил баща ми, не беше използван от доста дълго време. Провиснали паяжини се извиваха, щом срещнеха пламъка на свещта ми. Проходът извиваше първо в едната посока, после в другата, следвайки стените на стаите. В един момент стената стана от тухла и хоросан, и много студена. Пламъкът на свещта затрепери от теченията и го заслоних с ръка. Чувствах, че може би вече съм в главната част на къщата. Подминах оголените кости на мишка, умряла толкова отдавна, че нямаше миризма от нея. Намерих още две шпионки, всяка затворена с капаче. Оставих свещта на пода и се помъчих да видя къде съм, но колкото и да се опитвах, не можех да видя нищо от тъмните стаи, които шпионираха. Всъщност имах само смътна представа къде съм и не можех да определя дали минавам покрай спални или дневни.

Стигнах до едно място, където проходът се разклоняваше не в две, а в три посоки. Тъй че може би имаше повече входове към шпионските тунели, отколкото татко ми беше казал. Първата, която избрах, ме разочарова. Не продължаваше дълго, преди да стигне до шпионка с поредната малка пейка под нея. Отново оставих свещта долу и след кратка борба успях да избутам настрана упоритото капаче. Изумих се, щом открих, че гледам в собствената си спалня. Огънят догаряше, но все още хвърляше достатъчно светлина, за да мога да виждам. Бях на стената на камината на стаята ми, откъдето можех да видя леглото си долу. Зачудих се дали има таен вход към спалнята ми и внимателно заопипвах стената за някакво лостче или панта. Но и да имаше такава, не я намерих, което беше много разочароващо, защото се бях възбудила доста от идеята, че ще мога да стигам до новото си убежище от спалнята си.

Върнах се на пресечката на тунелите, решена да не се мотая повече, защото свещта беше изгоряла почти наполовина. За бъдещо проучване трябваше лампа. Сигурна бях, че баща ми няма да разреши нито да имам своя лампа, нито да скитам през стените на Върбов лес с взета назаем. Зачудих се дали ще забележи, ако взема една от стаята за шиене на майка ми. Той отбягваше тази стая след смъртта ѝ. Жегна ме срам при мисълта, че ще ходя зад гърба му да взема каквото ми трябва, но не беше голям. Бях съвсем сигурна, че ме смята за много по-неспособна, отколкото съм. Значеше ли това, че трябва да се огранича до онова, което си мислеше, че мога? Едва ли.

Тръгнах по втория проход. Лъкатушеше доста дълго през стените и на два пъти се промуших през ъгли, които щяха да са доста тесни за голям човек. Слязох по няколко груби стъпала, после нагоре, а скоро след това — пак надолу по дълъг наклон. Натъкнах се на още следи от гадинки и спрях, щом чух шумолене на малки крачета надалече от мен. Не харесвам плъхове и мишки. Плъховете не вонят толкова лошо като мишките, но дребните им като мъниста очи не ми харесват. Изпражненията станаха повече и вонята — по-силна. Намерих две изровени дупки в прохода: явно гризачите бяха открили този безопасен тунел и го използваха, по което прецених, че този трябва да води до килера.

И така се оказа. От свещта ми вече бе останало само една четвърт и реших, че трябва да изляза от прохода тук, преди да е догоряла и да ме остави на тъмно. Лостчето за отваряне на панела се виждаше ясно и макар да беше заяло, го натисках, докато не чух щракване в стената. Бутнах това, което смятах, че е вратата, но тя се измести само на педя. Беше направена да се отваря навън и когато пъхнах ръка през отвора, напипах торби с нещо, грах или боб, струпани на нея. Бутнах ги, но бяха тежки и не поддадоха. Нямаше да изляза така.

Беше време да напусна лабиринта си. Затворих тайния панел към килера и тръгнах обратно откъдето бях дошла, вече измръзнала и сънена. Натъкнах се на дебела паяжина и трябваше да спра, за да я махна от очите си. Халатът ми вече беше много прашен и покрит с паяжини. Зачудих се дали ще мога да го почистя сама и да избегна въпросите, защото бях сигурна, че баща ми няма да одобри това самостоятелното проучване.

Стигнах до пресечката и завих, за да се върна в кабинета на татко. Ходилата ми бяха премръзнали и студът започваше да пълзи нагоре по краката ми. Усетих гъделичкане по врата и едва не изтървах свещта. Оставих я долу и с пръсти смъкнах паяжината от косата си. Не намерих паяка, въпреки няколкото мига напразно търсене. Вдигнах отново свещта и продължих. Клепачите ми сякаш бяха натежали от сумрака на прохода. Щеше да е добре да се върна в стаята си и да се пъхна под одеялата.

Оставих отново свещта на пода, за да изчистя още паяжини от пътя си. Продължих по коридора и завих на един ъгъл, преди да ми хрумне, че не би трябвало да има паяжини на пътя ми, ако се връщах по стъпките си. Спрях, вдигнах свещта и се вгледах напред по тясната пътека. Не. Нямаше никакъв знак, че съм минавала тук. Паяжините бяха непокътнати и по пода имаше прах. Обърнах се и останах доволна, че отпечатъците от стъпалата ми и влаченето на халата ми там се виждаха ясно. Вече изобщо не беше трудно да намеря пътя си обратно и ускорих крачка.

Когато стигнах до пресечката, свещта вече бе догоряла на пънче в свещника. Помислих си ядосано как бях оставила другата свещ на малкото си писалище в първата шпионска килия. Добре, не беше толкова далече и скоро щях да се върна в кабинета на татко ми. Закопнях за огнището и се надявах, че цепеницата, която бях сложила в камината, все още ще гори. Забързах по дирите си. Стените от тъмни дъски сякаш се надвесиха по-близо, когато огънчето на свещта ми запърха. Наклоних го леко, за да може малко от восъка да изтече от свещника. Така фитилът стана по-висок и пламъкът се удължи, но също така можех да видя дъното под стопения восък. Лъхналият от зиданата стена въздух едва не угаси пламъчето. Заслоних го с длан и постоях на място, разколебана. Бях ли завила в грешна посока? Зиданата стена не беше ли по пътя към входа в килера? Или беше по прохода, който водеше до шпионката в спалнята ми? Примигах уморено и изведнъж осъзнах, че не мога да си спомня. Дирите ми в прохода не можеха да ми помогнат. Мишият скелет! Къде бях видяла мишия скелет?

Стоях на място, загледана в гаснещия пламък.

— Следващия път — казах на трупащия се мрак. — Следващия път ще донеса креда и ще отбележа накъде отива всеки проход.

Течението от зиданата стена пронизваше през халата ми. Обърнах се натам, откъдето бях дошла. Вече не можех да бързам, защото пламъчето едва трепкаше на последното късче фитил. Само да стигна до първата пресечка, щях да се оправя, обещах си. Дори свещта ми да угаснеше, можех да си намеря пътя до тайната килийка пипнешком. Можех ли? Пропъдих от мислите си всякакъв страх от плъхове. Светлината ми ги беше прогонила, а и със сигурност не стигаха толкова далече от кухните. Плъховете стоят където има храна.

Освен ако не са гладни и не търсят още храна!

Нещо докосна крака ми.

Побягнах, спънах се и паднах. Свещта угасна. Мракът ме заля, за да ме удави. Изпълни пространството, където доскоро го бе задържала светлината от свещта ми. За миг не можех да вдишам, защото имаше мрак вместо въздух. Придърпах стъпалата си в халата, ужасена, че може да им скочат плъхове и да ми отхапят пръстите. Сърцето ми биеше толкова силно, че разтърси цялото ми тяло. Надигнах се в тъмното, тръснах изгорената си ръка и издрасках капките восък от нея. Заозъртах се, но тъмнината беше непроницаема. Черното ме притискаше, вещество, което не можеше да се диша. Ужасът в мен се надигна.

— Мамо! — изпищях и след това изведнъж реалността на смъртта ми ме обкръжи, гъста и задушаваща като самия мрак. Нямаше я и нямаше никой, никой, който да може да ме спаси. Мрак и смърт станаха едно и също за мен.

— Мамо! Мамо, мамо, мамо! — крещях и крещях, защото ако бях в мрака и мракът беше смъртта, значи тя трябваше да може да дойде при мен.

Крещях докато не прегракнах, а след това само треперех окаяно, смълчана и обзета от ужас. Никой не дойде. И да се беше събудил някой и извикал, чул приглушения ми плач, не го чух. След като първият пристъп отмина, се свих на кълбо, задъхана. Поне се бях стоплила. Косата ми беше полепнала по черепа ми от пот. Само ходилата и дланите ми все още бяха студени. Загърнах коленете си и придърпах дланите в ръкавите си. Тупкането на собственото ми сърце изпълни ушите ми. Копнеех да мога да чувам по-добре, защото макар да се ужасявах, че може да чуя шумоленето на плъхове, още повече се страхувах да не ме нападнат изведнъж. Звуци на безпомощен страх заклокочиха в гърлото ми. Отпуснала чело на мазния под и задъхана, затворих очи да отблъсна притискащия ме мрак.

Загрузка...