Убиецът на Шута

14. Сънища

Отказвам да повярвам, че спях. Как би могъл такъв краен ужас да се сведе до заспиване? Бях се сгушила там, зад затворените си клепачи, разтреперана от ужас.

И Вълкът Баща дойде. Това беше първият път.

Имала бях сънища преди, сънища, за които знаех, че са знаменателни, сънища, които помнех будна. Бях започнала да записвам сънищата си, онези, за които знаех, че означават нещо. Така че знаех какво са сънищата. Онова не беше сън.

Миризмите на прах и на миши изпражнения се отвяха пред свежия мирис на нов сняг и борови иглички. После дойде топлата, чиста миризма на здраво животно. Беше близо до мен. Зарових ръцете си в рунтавата му козина и задържах здраво, усещах как пръстите ми се стоплиха. Муцуната му беше до ухото ми, с топлия му дъх. Спри да хленчиш. Ако си уплашена, мълчи. Хленчът е за плячка. Привлича хищници. А ти не си плячка.

Затаих дъх. Гърлото ми беше раздрано и устата пресъхнала. Бях пищяла, без да се усетя. Спрях, засрамена от неодобрението му.

Така е по-добре. Е, какъв е проблемът ти?

— Тъмно е. Вратите не искат да се отворят и съм затворена тук като в капан. Искам да се върна у дома, в леглото ми.

Татко ти не ти ли каза да си стоиш в бърлогата? Защо я напусна?

— Бях любопитна.

А любопитните кутрета са изпадали в беда откакто е започнал светът. Не, не започвай да хленчиш отново. Кажи ми. От какво те е страх?

— Искам да се върна в леглото си.

Точно това искаш. И си разумна да се върнеш в бърлогата, където татко ти те остави, и да запомниш да не я напускаш отново без негово разрешение. Тогава защо не го направиш? Какво те кара да се боиш да направиш това?

— Страх ме е от плъховете. И не мога да намеря пътя си обратно. Заклещена съм тук. — Помъчих се да си поема дъх. — Не мога да изляза.

И защо?

— Тъмно е. И се изгубих. Не мога да намеря пътя си обратно.

Започвах да се ядосвам на спокойния, неумолим глас, колкото и да ценях топлината и чувството за безопасност, което ми даваше. Може би тогава осъзнах, че изпитвам раздразнение от него само защото вече се чувствах в безопасност. Бавно ме споходи мисълта, че вече не съм уплашена, само объркана.

Защо не можеш да си намериш пътя обратно?

Вече просто се държеше глупаво. Или злорадо.

— Тъмно е. Не мога да виждам. А дори и да можех да виждам, не мога да си спомня накъде да вървя.

Гласът си остана все така търпелив. Не можеш да виждаш, вероятно. Вероятно не можеш да си спомниш, защото си уплашена. Но можеш да душиш. Стани.

Трудно беше. Цялата бях премръзнала, треперех от студ. Изправих се.

Води. Следвай носа си. Следвай уханието на свещта на майка си.

— Не мога да помириша нищо.

Издишай през носа си. След това вдишай бавно.

— Мирише само на прах.

Опитай пак. Неумолимо.

Изръмжах тихо.

Така. Връщаш си куража. Сега си върни ума. Подуши пътя си към дома, кутре.

Искаше ми се да греши. Искаше ми се страхът и безнадеждността ми да бъдат оправдани. Поех си дъх, за да му кажа колко е глупав, и усетих мириса на майка си. Изпълни ме самота и жажда за онази, която толкова ме беше обичала. Сърцето ми ме притегли към миризмата и краката ми го последваха.

Беше толкова смътно. На два пъти се спрях, мислейки си, че съм я изгубила. Трябва да съм вървяла в пълен мрак, но си спомням, че бавно се движех през лятната градина към сплетените орлови нокти покрай каменен зид в градината за билки.

Стигнах до едно място, където въздушно течение докосна лицето ми. Движението на въздуха разбърка миризмата и изведнъж отново се озовах в мрак. Сърцето ми заседна в гърлото, пресегнах се слепешком и не докоснах нищо. Хлип на ужас се счепка с блъскащото в гърлото ми сърце, за да видят кое от двете първо ще изскочи от устата ми.

Спокойно. Използвай носа си. Страхът е безполезен.

Подуших. Мислех си, че е безсърдечен. И отново улових уханието. Обърнах се към него, но стана по-смътно. Извърнах глава в другата посока, по-бавно. Тръгнах към мириса, който вече усещах като ръцете на мама на бузите ми. Наведох лицето си напред, вдишвах любовта на майка ми. Имаше лека извивка на ъгъла и след това постепенно изкачване. Уханието стана по-силно. А след това се блъснах в рафтчето. Това ме накара рязко да отворя очи; не бях усетила, че съм ги затворила.

И видях мъничко сияние примигваща светлина, догарящата свещ на майка ми. Светлината беше жълта и топла, и подканяща. Коленичих и я взех, и вдишах уханието, което ме беше спасило. Бутнах настрани капачето на шпионката и надникнах в смътно осветения кабинет.

— Всичко ще е наред — казах на Вълка Баща. Обърнах се да го погледна, но го нямаше, оставил бе само едно по-студено петно във въздуха зад мен.

— Татко? — казах, но отговор нямаше. Сърцето ми се сви и тогава чух тропането.

— Пчеличке. Отключи. Веднага. — Гласът му беше тих и не можех да определя дали е уплашен, или ядосан.

Тропането се повтори, по-силно, и след това видях, че вратите се разтърсиха. После подскочиха от удар.

Отне ми миг, докато се съвзема. Стегнах здраво куража си и оставих утешителната светлина на шпионката. Като влачех пръсти по стената, тръгнах по тесния коридор, завих, после още един остър завой и извън панела. Тропането и тресенето вече бяха станали по-силни.

— Идвам! — извиках и избутах панела, докато се затвори. Трябваше да се помъча малко, докато сложа на място запънките му, после отидох и дръпнах резето на вратата към кабинета. Баща ми я бутна и отвори толкова внезапно, че ме събори на пода.

— Пчеличке! — изпъшка той, останал без дъх, падна на колене и ме сграбчи. Притисна ме толкова силно, че не можех да дишам. Беше забравил да се сдържи. Страхът му се просмука в мен. Вцепених се в прегръдката му. Изведнъж секна и ме остави да се чудя наистина ли бях усетила онази вълна от любов под него. Той ме пусна, но тъмните му очи останаха впити в мен. Бяха пълни с болка. — Какво правиш? Защо не си в леглото си? — попита ме строго.

— Исках да…

— Не ти е разрешено. Разбираш ли ме? НЕ ти е разрешено!

Не викаше. Гласът му беше по-плашещ, отколкото ако се беше развикал. Беше тих и напрегнат, като ръмжене.

— Какво не ми е разрешено? — попитах разтреперано.

Той ме погледна с подивели очи.

— Не ти е разрешено да излизаш от там, където те оставих. Не ти е разрешено да ме караш да мисля, че съм те загубил.

Прегърна ме отново и ме притисна в студеното си палто. Косата му беше вир-вода и все още носеше горните си дрехи. Сигурно бе влязъл и бе отишъл право до стаята ми, за да ме провери. И мигновено бе изпаднал в паника, след като ме нямаше там. Усетих някакво странно въодушевление в сърцето си. Бях важна за него. Много важна.

— Другия път като ми кажеш да стоя в бърлогата, ще стоя — обещах му.

— Добре — отвърна той пламенно. — Какво правеше тук вътре, със залостената врата?

— Чаках те да се върнеш.

Не беше съвсем лъжа и не знам защо избегнах въпроса му.

— И затова си цялата покрита с паяжини и с оцапано лице. — Докосна лицето ми със студения си пръст. — Плакала си. Има две чисти вадички на лицето ти. — Бръкна в джоба си, извади една не много чиста кърпа и посегна към лицето ми. Отдръпнах се. Той погледна дрипата в ръката си и се засмя тъжно. — Хайде. Да отидем в кухнята и да видим дали ще намерим малко топла вода и чиста кърпа. И можеш да ми разкажеш точно къде беше, докато ме чакаше да се върна.

Не ме пусна долу, а ме понесе, сякаш не можеше да ми се довери, ако не съм в ръцете му. Усещах силата в него, блъскаща се в стените му, за да ги разбие и да ме погълне. Плашеща беше тази едва сдържана буря. Но не се борих срещу нея. Мисля, че в онази нощ реших, че мъчението да съм близо до него е за предпочитане пред това да стоя настрана от единствения човек, който знаех, че ме обича. Подозирам, че в някакъв момент той бе взел същото решение.

В кухнята той гребна с черпака вода от котела за топлене, който винаги се държеше там, и намери чиста кърпа, за да измия с нея лицето си. Казах му, че съм била любопитна да проуча шпионския лабиринт и съм навлязла навътре, и как после изгубих пътя, когато свещта догоря, и се изплаших. Той не ме попита как съм намерила пътя обратно; сигурна съм, че не си представяше колко далече бях навлязла в скритите проходи, и предпочетох да си остане така. За Вълка Баща не казах нищо.

Той ме занесе в стаята ми и ми намери чиста нощница. Тази, която бях носила, беше цялата зацапана с прах, а чорапите ми бяха станали по-дебели от паяжини и прах, отколкото от вълната. Той ме погледа, докато се пъхна в леглото, и поседя мълчаливо до него, докато повярва, че съм заспала. Тогава духна свещта и излезе.

Почти се бях унесла в сън, но се задържах будна по две причини. Първата беше да намеря шпионката, която гледаше към стаята ми. Това ми отне повече време, отколкото бях очаквала. Беше много добре прикрита в облицовката на стената и високо горе, така че наблюдаващият да може да вижда цялата стая. Опипах по дървената облицовка около нея, за да видя дали ще мога да намеря вход към шпионския лабиринт, но без успех. Бях измръзнала и уморена, а топлото легло изкушаваше.

Все пак, щом се качих в него и отпуснах глава на възглавницата, изпитах неохота да заспя. Спането носеше сънища, а след смъртта на майка ми те като че ли идваха почти всяка нощ. Бях уморена от тях и уморена от усилието да ги запомням и да ги записвам в книгата си всеки ден. Някои от най-плашещите се повтаряха. Мразех онзи със змията лодка. И онзи, в който нямах уста и не можех да си затворя очите, за да избегна онова, което виждах. Помогнах на един плъх да се скрие в сърцето ми. Имаше мъгла и един бял заек и един черен заек бягаха един до друг от ужасни прегладнели същества. Белият заек беше пронизан от жива стрела. Черният заек пищеше, докато умираше.

Мразех сънищата и въпреки това всеки път, когато се върнеха в съня ми, добавях подробност, бележка, проклятие в дневника си.

Тази буря от сънища беше нещо ново, но не и самото сънуване. Сънувала бях по-дълго, отколкото бях извън майчината си утроба. Понякога си мислех, че сънищата идват и отиват някъде отвъд моето съществуване, че са откъслеци от живота на някой друг, но някак свързани с мен. Като бебе сънувах и бях много малко дете. Някои от сънищата бяха приятни, други — някак странно красиви. Някои ме плашеха. Никога не забравях сънищата си, както някои хора казват, че става с тях. Всеки от тях беше един пълен и отделен спомен, толкова много част от живота ми, колкото спомена за деня, в който извадихме меда от кошерите или когато се подхлъзнах на стъпалата и си ожулих кожата на двете пищялки. Когато бях малка, беше все едно, че имам два живота, един денем и един нощем. Някои сънища изглеждаха по-важни от други, но никой от тях не изглеждаше банален.

Но след като Вълкът Баща дойде при мен, в същата онази нощ, имах сън, за който знаех, щом се събудих, че не е обикновен. И внезапно осъзнах, че има две категории на старите ми сънища. Имаше сънища и имаше Сънища. И бях обзета от подтика да започна наново да записвам истинските си Сънища много подробно и да ги пазя събрани. Беше все едно, че съм открила разликата между речни камъчета и скъпоценни камъни, и разбрах, че съм оставила скъпоценните пръснати безредно в изминалите девет години.

Събудих се и полежах известно време неподвижно в зимния мрак, мислех какво трябва да направя. Беше добре да записвам всичките си сънища, но след като вече знаех разликата между тях, всички трябваше да се препишат. Щеше да ми трябва мастило, добри пера и прилична хартия. Знаех откъде да ги взема. Исках велен, но знаех, че е в оскъдица, а не смятах, че ще мога да убедя баща си, че начинанието ми заслужава велен. Може би по-късно щях да мога да се сдобия с качеството хартия, каквото Сънищата ми заслужаваха. Засега щях да се задоволя със записването им и безопасното им съхранение. Изведнъж ми се стори, че има само едно място на света и за двете дейности. И това създаваше друг проблем.

Защото бях сигурна, че след нощното ми проучване баща ми ще ограничи достъпа ми до шпионската мрежа в стените на Върбов лес.

Малко му бях казала за проучванията си в коридорите. Беше разбрал, че съм била в шпионската мрежа и че съм се уплашила. Може би щеше да сметне, че това е достатъчно, за да сложи край на проучванията ми. Но можеше и да провери лично. Щеше да намери скътаната ми свещ, не се съмнявах, и може би мястото, където бях изпуснала догорялата свещ. Щеше ли да е толкова внимателен и да проследи дирите ми в прашните проходи, за да види колко далече съм проучила? Не можех да зная. Беше изключително разтревожен, когато бе открил, че не съм там, където ме е оставил. Може би облекчението ми от това, че се върна, го беше успокоило.

Станах и се облякох много по-бързо от обичайното. Стаята беше изстинала; отворих капака на скрина си със зимните дрехи, подпрях го с обувката си и се пъхнах вътре, за да си намеря зимни гамаши и подплатена туника, и колана си с токата с форма на птица. Бях пораснала. И гамашите, и туниката ми бяха станали къси. Трябваше да кажа на мама…

След като си поплаках, добавих дърва в камината. Някога щях да се събудя докато го прави мама и тя вече щеше да ми е извадила дрехите за деня. Правеше го много след като бях станала достатъчно голяма, за да го правя сама. Не мисля, че ме беше съжалявала, че съм мъничка; ритуалите около това, че има малко дете, като че ли я радваха и тя ги беше удължила.

Обичала бях тези ритуали толкова, колкото и тя. Тя ми липсваше. Но отишлото си бе отишло и стореното беше сторено. А животът щеше да продължи.

Реших да намеря другия вход, онзи в килера, и да измисля начин как да го направя достъпен. Но и това не беше задоволително решение. Отново ми се дощя стаята ми да имаше достъп до проходите. Шпионката ми беше показала, че проходът минава точно зад моите стени. Възможно ли беше да има достъп, за който дори и баща ми не знаеше?

Тръгнах бавно покрай стените и започнах отново да търся. Можех да видя шпионката, но само защото знаех къде да погледна. Една дупка от чеп изглеждаше просто малко прекалено на място. Потупах предпазливо дървените панели, ниско отначало, а после толкова високо, колкото можех да стигна. Звукът ми подсказа само, че този, който е построил коридорите в стените, е свършил отлична работа да ги скрие.

Изведнъж се почувствах гладна. Завъртях дръжката на вратата, бутнах я и се измъкнах от стаята. Беше рано и къщата беше тиха. Тръгнах безшумно по покрития с каменни плочи коридор и след това надолу по широкото стълбище. Откакто бях влязла в онази килийка в шпионските проходи, имението ми изглеждаше много огромно. Слизането по стълбите не беше много по-различно от това да съм навън. Таваните изглеждаха далечни почти като небето навън и теченията, които духаха из къщата, определено бяха почти толкова студени, колкото ветровете на открито.

Масата все още не беше подредена за закуска. Отидох в кухнята, където Тавия и Майлд вече се бяха захванали с работа. Седмичният хляб втасваше в големия покрит глинен съд близо до огнището. Щом влязох, Елм излезе и подвикна, че щяла да потърси яйца. Лъжкиня.

— Гладно ли си, дечко? — поздрави ме Тавия и аз кимнах. — Ще ти препека малко хляб тогава. Скачай на масата.

Направих това, което бях правила винаги, откакто можех да се катеря, а то беше да се издърпам на една от пейките и да седна на ръба на масата. После, след като помислих малко, се смъкнах долу и седнах на пейката с кръстосани крака. Така останах достатъчно високо, за да ми е удобно на масата. Тавия ми донесе чашка мляко и ме изгледа любопитно.

— Растем, а?

Кимнах ѝ мълчаливо.

— Значи си достатъчно голяма да говориш — подхвърли Майлд. — Ами кажи нещо. — Както винаги, коментарите ѝ към мен бяха по-резки. Тъкмо посягах да вдигна чашата. Спрях. Обърнах се така, че да гледам само Тавия.

— Благодаря ти, Тавия. Винаги си била толкова мила с мен. — Изрекох всяка дума отчетливо. Чух как Майлд зад мен изтърва лъжицата за бъркане.

Тавия ме зяпна.

— Винаги си добре дошла тук, Пчеличке.

Отпих от чашата и я оставих внимателно на масата.

Тавия каза тихо:

— Е. Определено е дъщеря на татко си.

— Да, така е — потвърдих.

— Да, определено — промърмори Майлд. Издиша през нос и добави: — А аз сгълчах Елм, че говори измислици, когато каза, че Пчеличка може да говори, когато поиска. — Започна да бъхти много силно онова, което разбъркваше. Тавия не отвърна, но ми донесе две филии от хляба от миналата седмица, препечени да са по-меки и намазани с масло.

— Тъй. Вече говориш, а? — попита ме.

Погледнах я и изведнъж се почувствах смутена. Забих очи в масата.

— Да. Говоря.

Видях кимването ѝ с крайчеца на окото си.

— Това щеше много да зарадва лейди майка ти. Тя ми каза веднъж, че можеш да говориш и знаеш много думи, но си срамежлива.

Чувствах се неловко. Негодувах, че беше знаела, че мога да говоря, а не беше казала нищо. Но също така оценявах, че беше опазила тайната ми. Може би у Тавия имаше нещо повече, отколкото си бях мислила.

Тя сложи малко гърненце с меда на майка ми на дъската до хляба ми. Погледнах го. След като мама вече я нямаше, кой щеше да се грижи за пчелите през лятото и да събира меда? Знаех, че ще го правя аз, но се съмнявах, че ще успея. Бях се опитвала през последните няколко месеца, но резултатът от самотните ми усилия беше неравен. Бях наблюдавала мама и ѝ бях помагала, но когато се опитвах сама да събера меда и восъка, не се получаваше нищо. Няколкото свещи, които бях направила, бяха груби и грозни, гърнетата с мед бяха с късчета восък и сигурно с късчета пчели. Не бях имала куража да ги покажа на никого. Почистването на бъркотията, за да оставя стаята за мед и свещи спретната, ми беше отнело часове. Неволно се зачудих дали вече ще си купуваме всички свещи. Къде ходи човек, за да купи свещи? И щяхме ли да си купим благоуханни за специални дни? Не можеше да са толкова благоуханни като на майка ми.

Вдигнах глава, щом баща ми влезе в кухнята.

— Търсих те — каза той строго. — Не беше в леглото си.

— Тук бях, да се нахраня. Тате, не искам да горим повече от свещите на мама. Искам да ги спестя.

Той ме изгледа продължително.

— За какво да ги спестиш?

— За специални моменти. Когато поискам да си спомня как миришеше тя. Тате. Кой ще прави всички неща, които правеше тя? Кой ще наглежда кошерите и ще събира меда, и ще шие дрехите ми, и ще слага торбичките с лавандула в раклата ми с дрехи? Спират ли всички тези неща, след като вече я няма?

Стоеше съвсем неподвижен в кухнята, просто ме гледаше с тъмните си посърнали очи. Беше размъкнат, къдравата му коса беше израснала разбъркано, откакто я беше подрязал за траура, брадата му беше опърпана, а ризата му още намачкана от снощния дъжд. Личеше, че не я беше тръснал и сгънал прилежно, а я беше метнал на някой стол или на пилона на леглото. Домъчня ми за него; мама винаги му беше напомняла да върши нещата правилно. После си спомних, че не се бях сресала преди да изляза от стаята си. Не се бях ресала и вечерта. Косата ми не беше достатъчно дълга за плитка. Опипах я и усетих, че стърчи на туфи. Бяхме лика-прилика двамата с него.

Той бавно се съвзе, раздвижи се все едно, че се връщаше в живота. Тръгна към масата и се отпусна тежко срещу мен.

— Тя вършеше много неща тук, нали? Толкова много неща. Никога не ти липсва водата, докато кладенецът не пресъхне.

Погледнах го. Той въздъхна.

— Ще пестим ароматните ѝ свещи. За теб. Колкото до другите неща, добре. Сестра ти Копривка вече ми каза, че ще е най-добре да наема повече помощ, за да се поддържа къщата в по-добър ред. Беше права. Може би замисля да гостува тук по-често и да води приятели, когато идва. Тъй че други хора ще идват да живеят тук и да ни помагат да правим нещата. Вече повиках една моя братовчедка. Ще пристигне след няколко дни. Казва се Шън. На около двайсет е. Надявам се да я харесаш.

Майлд и Тавия слушаха толкова напрегнато, че в кухнята беше почти тихо. Исках да попитам как може да имам братовчедка, за която никога не съм чувала. Означаваше ли това, че баща ми има брат или сестра, за които не знаех? Исках да попитам, но не можех, докато те слушаха толкова напрегнато. Заговорих грубо.

— Не искам никой друг да идва да живее тук. Не можем ли просто да се справим сами?

— И аз бих искал това — отвърна баща ми. Тавия дойде и постави на масата издут димящ чайник. Обикновено не закусвахме в кухнята, но разбрах, че иска баща ми да остане тук и да продължи да говори. Зачудих се дали е забелязал острия им интерес като мен. — Но не е реалистично, Пчеличке. И за двама ни. Понякога ми се налага да бъда извън Върбов лес и ще ти е нужен някой, който да се грижи за теб, докато ме няма. Ще ти е нужен някой, който да те учи на всички неща, които едно момиче трябва да знае, не само четене и смятане, но как да шиеш и да се грижиш сама за себе си, и да си оправяш косата, ами, всички онези неща, които знаят момичетата.

Загледах го с безпокойство; осъзнавах, че той не знае кои са тези неща повече от мен. Подхвърлих:

— Много по-лесно щеше да ми е, ако бях момче. Тогава нямаше да ни трябва някой друг да идва да живее тук.

Това изтръгна задавен смях от него. После отново стана сериозен.

— Но не си момче. А дори и да беше, пак щеше да ни се наложи да наемем повече помощ. Двамата с Копривка говорихме за това няколко пъти. Бях започнал да занемарявам Върбов лес. Ридъл ме гони от месеци заради запушен комин в една от стаите и теч по стената в друга. Не мога да го отлагам повече. Цялата къща има нужда от основно почистване и от по-добра поддръжка. С майка ти говорихме за това през пролетта, всички неща, които щяхме да оправим през лятото. — Отново замълча и очите му се зареяха. — Зимата скоро ще дойде и нищо не е направено. — Чашата, която Тавия беше поставила до лакътя му, леко издрънча в чинийката. Тя я плъзна внимателно към него.

— Благодаря — каза той с инстинктивна вежливост. После се обърна и я погледна. — Толкова съжалявам, Тавия. Трябваше отдавна да те предупредя. Ридъл ще придружи братовчедката ми дотук и вероятно също ще остане за няколко дни. Ще трябва да решим кои стаи да дадем на Шън и, ами, каквото още трябва да се направи. Нейният клон от фамилията ми са доста заможни. Може би ще очаква да си има лична слугиня…

Думите на баща ми заглъхнаха и той свъси вежди, сякаш току-що си беше спомнил нещо неприятно. Замълча. Готвачката Нътмег тупаше и месеше тесто, когато бях влязла в кухнята. Обърнах се към нея. Заглаждаше го тихо на дъската за хляб и слушаше с всяка пора на тялото си. Осмелих се да наруша мълчанието.

— Не знаех, че имам братовчедка.

Той си пое дъх.

— Фамилията ми е отдалечена, но все пак винаги при нужда си спомнят, че кръвта е по-гъста от водата. Тъй че Шън ще дойде да ни помага, поне за известно време.

— Шън?

— Казва се Шън Звездопад.

— Майка ѝ не я ли е харесвала? — попитах и чух как Майлд се изкикоти сподавено.

Баща ми изправи рамене и си наля чай.

— Всъщност, да. Тъй че, когато дойде, за да сме учтиви, няма да я питаме за името ѝ, нито за дома ѝ. Мисля, че за нея ще е също толкова голямо облекчение да дойде при нас, колкото ние ще сме благодарни да разполагаме с нея. В началото може би ще се чувства неловко и ще е уморена от пътуването. Тъй че няма да очакваме твърде много от нея в началото, нали?

— Щом казваш. — Объркването ми стана още по-голямо. Нещо тук не беше наред, а не можех да го напипам. Лъжеше ли ме татко ми? Наблюдавах лицето му, докато отпиваше от чая си, и не можех да реша. Понечих да го попитам и преглътнах въпроса. Не биваше да го карам да признае, че лъже пред Тавия, Майлд и готвачката. Щях да го попитам по-късно. Вместо това казах: — Имах специален сън снощи. Ще ми трябва перо, мастило и хартия да го запиша.

— О, нима? — попита той снизходително. Усмихна ми се, но всъщност усети как Майлд и Тавия се спогледаха стъписано. Откриваха твърде много неща за мен и твърде бързо, но усетих, че ми е все едно. Може би животът ми щеше да стане по-лесен, ако престанеха да мислят, че съм малоумна.

— Да. — Казах го твърдо. Беше го подхвърлил все едно, че е това бе някаква внезапна моя приумица, а не нещо важно. Не схващаше ли какво означава „специален сън“? Реших да му го обясня.

— Сънят ме споходи целият обрамчен в черно и златно. Цветовете на съня бяха много ярки и всичко в него изглеждаше много голямо, тъй че и най-малките подробности не можеше да се пренебрегнат. Започна в градината на мама. Лавандуловите лехи бяха натежали от пчели и сладкото им ухание бе надвиснало във въздуха. Аз бях там. После видях дългата алея за впрягове, която води към къщата. Четири вълка идваха по алеята, тътреха се два по два. Бял, сив и два рижи. Но не бяха вълци. — Помълчах за миг и се помъчих да намеря име за съществата, които бях видяла само насън. — Не бяха красиви като вълци, нито имаха достойнството на вълци. Прокрадваха се напред със смъкнати задници и проскубаните им опашки метяха земята. Ушите им бяха кръгли, червените им усти отворени и от тях капеха лиги. Бяха зли… не. Бяха слуги на злото. И идваха да нападнат онзи, който служи на доброто.

Усмивката на татко ми беше станала озадачена.

— Доста подробен сън — рече той.

Обърнах се към Тавия.

— Мисля, че беконът гори — казах ѝ и тя се сепна все едно я бях боцнала с игла. Обърна се към тигана, където цвърчащите резенчета бяха започнали да пушат, и го дръпна от огъня.

— Вярно — промърмори тя и се залиса с него.

Обърнах се отново към баща ми, изядох две хапки от филийката си и отпих от млякото, преди да заговоря:

— Казах ти, че е специален сън. Продължава още и още, и мой дълг е да запиша всичко и да го съхраня.

Усмивката на лицето му бе започнала да гасне.

— Защо?

Свих рамене.

— Просто се очаква от мен. Има още много. След като фалшивите вълци подминават, намирам на земята крило на пеперуда. Вдигам го, но докато го правя, крилото става по-голямо и още по-голямо, а под него има един бледен мъж, бял като тебешир и студен като риба. Мисля, че е мъртъв, но после той си отваря очите. Нямат никакъв цвят. Не говори с устата си, а отваря дланта си, за да приказва. Умира с рубини, падащи от очите му…

Баща ми остави чашата си на ръба на чинийката. Тя се наклони и чашата се разсипа, затъркаля се по масата и остави вадичка чай.

— Проклятие! — извика той със странен за мене глас и внезапно се изправи, като едва не преобърна пейката.

— О, сър, нищо няма, ей сега ще почистя — възкликна Тавия и притича с парцал в ръка.

Татко ми се беше отдръпнал от масата и тръскаше горещия чай от ръката си. Изядох последната хапка от препечения си хляб и масло. От сънуването бях много гладна.

— Ще има ли скоро бекон? — попитах.

Майлд донесе блюдото на масата. Беконът беше само леко прегорял и тъй като винаги съм го обичала хрупкав, нямах нищо против.

— Трябва да изляза за малко навън — каза татко ми. Беше отишъл до вратата, отвори я и се вторачи в калния кухненски двор. Вдишваше дълбоко мразовития въздух и охлаждаше и кухнята.

— Сър, тестото няма да се надигне! — възрази Тавия към отворената врата.

Той не отвърна, а излезе навън без наметало или палто.

— Ще ми трябва хартия! — извиках, отчаяна, че ще пренебрегне молбата ми и съня ми толкова нехайно.

— Вземи каквото ти трябва от писалището ми — отвърна той, без да поглежда назад, и затръшна вратата.

През останалата част от деня почти не видях баща си. Знаех, че е зает. В къщата цареше бъркотия. Избрани бяха стаи за братовчедката ми, извадени бяха постели и завивки от кедровите скринове и ги изнесоха да се проветрят, димоотводите на камината в стаята трябваше да се почистят, защото бяха открили, че някакво същество ги е запушило напълно с гнездото си. През следващите дни хаосът се увеличи. Икономът ни, Ревъл, беше доволен от активната дейност, която кипеше, тичаше насам-натам из къщата и измисляше още и още задачи, с които слугите трябваше да се заемат. Върволица непознати се стекоха на вратата ни и се срещаха с баща ми и Ревъл в кабинета на имението. Избираха майстори и ратаи, слугини и млади момчета измежду дошлите и някои от тях се върнаха на другия ден със сечивата си, за да започнат работа. Дойдоха и други, с ръчни колички с вещите им, за да се нанесат в слугинското крило на къщата.

Струваше ми се, че където и да отида, къщата е изпълнена с оживена работа. Хора търкаха подовете и лъскаха дървените панели, и носеха мебели от склада. Един дърводелец и помагачите му дойдоха да поправят протеклия покрив в една от оранжериите. При толкова много шум и оживена дейност се върнах към навиците си да мълча и да се прокрадвам тихичко. Никой не забеляза. Всеки път, щом зърнех баща си, той говореше с някого или проучваше някакъв документ, или обикаляше намръщен с Ревъл до рамото му — икономът му сочеше разни неща и се оплакваше. Когато погледнеше към мен, татко ми се усмихваше, но имаше нещо тъжно в очите му и нещо болнаво в извивката на устните му, от което ми се приискваше да отида и да се скрия някъде.

Тъй че ето какво направих. Взех хартията, мастилото и перата от писалището му и както ми беше казал, че мога да си взема каквото ми трябва, така и направих, взех също така добър велен и най-добрите му цветни мастила и пера с медни връхчета. Взех и свещи. Събрах много от ароматните свещи на майка ми и ги скрих в стаята си, където изпълваха с ухание раклата ми за дрехи и сънищата ми с нейните мириси. Взех също така от дългите бели бавно горящи свещи, които бяхме направили заедно, и ги скътах в шпионската си стаичка.

Много неща взех в онези дни, докато татко ми забравяше за мен. Взех корав хляб и сушени плодове, и хубава дървена кутия, в която да ги пазя от плъхове. Взех кана и запушалка, за да си имам вода, и нащърбена чаша, чиято липса никой нямаше да забележи. Взех едно вълнено одеяло, което бяха изнесли да се проветри и Тавия беше казала, че е наядено от мишки и не става за нищо освен за парцали за лъскане. Бъркотията във Върбов лес беше такава, че крадях безнаказано и никой не забелязваше, защото всеки си мислеше, че някой друг е преместил липсващата вещ. Взех една черга на червени и оранжеви фигури, която беше съвсем малко по-голяма от шпионската ми дупка. Подгънах я малко покрай стените и превърнах стаичката в свое гнездо. От складовете на майка ми взех лавандулата, която бяхме събирали, и други уханни билки в торбички.

Скривалището ми стана доста удобно. Не влизах в него през личния кабинет на баща ми. Някак си знаех, че няма да одобри, че прекарвам толкова много време там, затова намерих скритата врата в килера и след това вдигнах пред нея стена от сандъци с осолена риба. Оставих място едва колкото да мога да се провра зад сандъците, да отворя скритата врата и да се промуша вътре. Дръпвах я и я затварях след себе си, но внимавах да не се заключа вътре. Така и не открих ключалката, която да ми позволява да я отварям откъм килера, тъй че винаги я оставях леко открехната.

Маркирах с тебешир пътеките си през своя лабиринт и изметох настрани паяжините и мишите топченца. Накачих по стените връзки с ухаещи билки по пътя си до малката ми стаичка, тъй че дори в пълна тъмнина можех да надуша пътя си. Бързо го запаметих, но така и не забравих онази ужасяваща нощ.

Открих, че лабиринтът от пътеки в стените е много по-обширен, отколкото ми беше казал татко. Зачудих се дали знае и ме е излъгал, или отворите са толкова малки, че не ги беше забелязал или ги беше пренебрегнал. Трябваше да отложа проучването им за друг път. Имах да записвам много стари Сънища и всяко записване трябваше да е толкова подробно, колкото можех да го изтръгна от паметта си. Записах съня си за летящия елен и онзи за стенното пано с високите древни крале със златни очи. Отне ми шест страници, за да опиша съня си за бялото като риба момче в лодката без гребла и как той ме продаде като робиня. Записах един сън, който бях имала за татко ми, как си прерязва гърдите, изважда сърцето си и го натиска в един камък, докато в него не остана никаква кръв.

Не разбирах сънищата, но смятах, че един ден някой може да ги разбере, тъй че ги записвах. Писах, докато пръстите ми целите се оцапаха с разноцветно мастило и ръцете ме заболяха ужасно. Откраднах още хартия и записах още няколко.

А нощем, когато си легнех, четях. Майка ми имаше три книги, които си бяха изцяло нейни. Едната беше наръчникът за билки, който ѝ дала Търпение. Беше същата, която татко ми подарил на Търпение, и вярвам, че тя я е изпратила на мама, когато двете са повярвали, че той е мъртъв. Другата беше книга за цветя, а третата — за пчели. Тази я беше написала самата тя и не беше същинска книга или свитък, а събрани страници, свързани с лентичка, прокарана през пробити дупки. Беше по-скоро неин дневник за кошерите ѝ, отколкото нещо друго, и ми беше любимата. От първите страници до последната наблюдавах как почеркът и правописът ѝ ставаха все по-уверени, а наблюденията ѝ по-остри, докато беше трупала знания за пчеларството. Четях я и я препрочитах, и си обещах, че напролет ще се грижа за кошерите ѝ по-добре.

Търпение беше прекарала целия си живот в придобиване на книги и ръкописи. Много от тях бяха свити от библиотеката в замък Бъкип. Някои от книгите бяха много скъпи, подвързани с корици от дъб, кожени ремъци и сребърни пъпки, подарени ѝ от хора, които се надявали да си спечелят влияние покрай нея, когато Рицарин е бил претендент за трона и всички са предполагали, че един ден тя ще стане кралица Търпение. Нямаше много от тези прекрасни томове. Повечето ги беше разпродала през мрачните дни на войната срещу Алените кораби. Тези, които бяха останали, бяха тежки и отегчителни, най-вече исторически описания на преувеличени славни подвизи на предишни владетели от династията на Пророка, приказки, написани повече за да се спечели благоволение, отколкото за да образоват. На много места Търпение беше направила язвително скептични бележки за достоверността на написаното. Често те ме караха да се кикотя неудържимо: беше надзъртане в нея, което никой друг не бе споделял с мен. Бележките ѝ избледняваха, затова ги подновявах с черно мастило, щом ги намерех.

Собствените книги на Търпение представляваха много по-еклектична и опърпана колекция. Имаше една книга за налбантство и ковачество, с бележки от собствената ѝ ръка за личните ѝ опити. Имаше книги за пеперуди и птици, и прочути разбойници, и легенди за морски чудовища. Имаше един стар том от велен за справяне с пексита и как да ги обвържеш, че да са длъжни да вършат цялата ти домакинска работа, и няколко малки свитъка за дестилиране и овкусяване на спиртни напитки. Имаше три стари таблички, много похабени, за това какво трябва да прави една жена, за да стане плодовита.

Но бързо открих, че това не са най-интересните книги във Върбов лес. Най-увлекателните книги бяха онези, които бяха скрити и забравени. В разхвърляния стар кабинет на Търпение намерих стегнатите ѝ на пакети писма. Най-старите, в кутия с цветове, толкова стари, че бяха загубили всякакъв цвят и ухание, бяха стегнати с кожена каишка. Бяха сърдечни послания от някакъв младеж, с много страст и още повече сдържаност, в които ѝ обещаваше, че ще направи нещо от себе си и ще спечели богатство и добро име, за да компенсира това, че няма благородно потекло. Молеше я да почака, докато може да дойде при баща ѝ и доблестно да заяви правото си да я ухажва. Последното беше много намачкано и зацапано, сякаш момиче бе плакало често над него. В него я укоряваше за това, че тя иска да избяга с него независимо какво ще причини това на репутацията ѝ или как ще разбие сърцето на баща ѝ. Отгатнах, че са били видени да се целуват и младата лейди Търпение е била пратена да посети Бинград и Джамайлия с роднини, за да се облагодетелства от изкуство и култура и за да я отделят от едно пламенно младо ратайче в конюшнята. Лейди Търпение нямаше да я има почти две години. Младежът ѝ обещаваше, че ще я чака, че ще продължи да мисли за нея и да се труди упорито. Чул, че имало набор за войници, тежка работа, но много добро заплащане. Докато я нямало, той щял да потърси късмета си и да придобие каквото им трябва, за да застане гордо пред баща ѝ и да помоли за правото да я ухажва.

Следващата група писма бяха датирани около четири години по-късно и бяха от принц Рицарин, който я молеше за извинение, че е бил толкова самонадеян да ѝ изпрати такъв личен дар при толкова кратко запознанство, но не можел да се сдържи: мъничките златни обици били почти толкова нежни и изящни, колкото нея. И дали щяла да му позволи скоро да ѝ и се обади?

Следващите пет писма бяха все така извинителни заради това, че продължава да ѝ изпраща подаръци и писма, всяко от които с покана да пътува до замък Бъкип и да бъде с него за пиршество или лов, или специално представление на джамайлийски акробати. Не разполагах с отговорите ѝ, но прецених, че го е отхвърляла отново и отново.

Разбрах в кой ден сърцето ѝ се е стоплило към него. Пишеше ѝ, че не виждал причина защо една млада дама да не може да е запленена от ковачеството и че се надявал, че свитъците и малката наковалня и инструменти, които ѝ изпращал, ще ѝ помогнат да следва този свой интерес. Следващото му писмо изразяваше вечна благодарност за лъжицата, която му изпратила като доказателство за новото си умение. Заявяваше, че за него тя е съкровище, и казваше, че ѝ изпраща няколко чудесни железни слитъка от Фордж, за да продължи опитите си.

След това писмата им ставаха по-чести и накрая толкова романтични, че интересът ми към тях увехна. Беше интригуващо да размишлявам, че първата група любовни писма е от Бърич, който бе отгледал моя баща и по-късно се беше оженил за майка ми, отглеждайки сестра ми все едно, че е била собственото му дете и станал баща на шест свои момчета. А първата му любов е била лейди Търпение, съпругата на моя дядо? А по-късно беше отгледал баща ми, преди да се ожени за майка ми? Заплетените клони на фамилното ми дърво ме замайваха и пленяваха. А това запленяване водеше до кражбата на още свитъци от кабинета на баща ми.

Не започнах с намерението да го шпионирам. Търсенето на добра хартия ме накара да взема десетина листа от скъпоценния материал от запасите му. Едва след като бях на безопасно в малкото си скривалище открих, че само най-горният лист е празен. Събрах ги, за да ги върна на писалището му, но очите ми се задържаха на чистия му уверен почерк и скоро се оказах въвлечена в разказа му.

Беше простичко описание на епизод в детството му. Учудих се защо го е записал. Очевидно го беше запомнил ясно; защо си беше направил труда да го запише на хартия? Едва по-късно щях да науча от собствената си мания да записвам в дневник сънищата си, че най-добрият начин да разбереш нещо е като го запишеш. Описанието му започваше с негови размишления за приятелства, които никога не са се случили или може би никога не е трябвало да се случат. След това разказваше историята си.

Епизодът, който описваше, беше простичък, но той педантично беше отбелязал, че се е случил в часа, когато слънцето все още не било изсушило росата в градините в Бъкип. Татко ми и кучето му Носльо се измъкнали от замъка, за да тръгнат по стръмната пътека, водеща надолу към град Бъкип. Бил кръшнал от работите си, за да го направи, и вече се чувствал гузен, но копнежът да се види с деца на неговата възраст и да си поиграе надвил страха от наказанието, което щял да получи за отсъствието си.

Докато напускал градините, случайно погледнал назад и видял друго момче, което седяло горе на зида и го гледало. „Бяло като яйце и крехко на вид.“ Момчето седяло с кръстосани крака, опряло лакти на коленете си и лицето си в дългопръстите си длани, докато гледало отгоре баща ми. Татко ми усетил съвсем сигурно, че момчето копнее да скочи долу и да ги последва. Подозирал, че само ако се усмихне или му кимне, то щяло да тръгне с него.

Но не го направил. Все още бил Новия в тайфата градски хлапета, с които тичал, и още неуверен как го приемат там. Да доведе друг непознат, особено толкова бледен и странен, облечен в пъстрите дрехи на шут, означавало да рискува всичко, което бил спечелил. Страхувал се, че или ще го прогонят заедно с бледото момче, или още по-лошо, че ще му се наложи да избира дали да го защити от боя, или да се включи в побоя с юмруци и крака, за да докаже, че е един от новите си приятели. Затова му обърнал гръб, забързал с кучето си и оставил бледото момче, кацнало там на зида.

Вдигнах последния лист. Очаквах да намеря още от разказа, но там имаше само няколко зацапани думи, мастилото толкова се беше разводнило, че не можах да прочета какво е започнал да пише. Струпах отново страниците му и ги потупах, за да се подредят. Мастилото на тях беше тъмно и ново; не беше нещо написано преди години, а най-много отпреди няколко дни. Тъй че навярно той щеше да ги потърси скоро, може би за да довърши разказа, и щеше да открие липсата им. Това можеше да е пагубно за мен.

И все пак не можах да устоя на подтика да изчета всичко отново, преди да се промъкна обратно в кабинета му, да го оставя и да щипна още хартия. Но не взех само това.

Винаги бях знаела, че баща ми прекарва много време почти всяка вечер с перо и мастило. Винаги бях предполагала, че това трябва да е свързано със сметките на имението, поддържане на бележки за платени заплати и колко овце са остригани, и колко агнета са родени през пролетта, и какъв е бил добивът на грозде. И наистина, когато по-късно огледах официалния му кабинет, точно това намерих в хартиите му. Но тук, в частния му кабинет, написаното от него беше съвсем различно. Сигурна бях, че никога не е мислил да го сподели с друг.

Майка ми беше практична читателка, отдадена само на разгадаването на текстове, които имаха някаква полза за нея. Беше се ограмотила късно в живота си и макар и да беше усъвършенствала буквите, те така и не бяха станали нейни добри приятели. Тъй че несъмнено татко ми не беше допускал, че тя ще рови в писанията му. Повечето от слугите бяха неграмотни, освен Ревъл; баща ми не беше наел писар, който да поддържа сметките или да пише кореспонденцията му — предпочиташе да прави това сам. А в личния му кабинет слугите изобщо не влизаха. Татко ми го държеше разхвърлян до степен, която смяташе за поносима, и никой друг не стъпваше вътре.

Освен мен.

И тъй, личните му писания бяха скрити наяве. Не взех много, само една шепа, и то от най-прашните рафтове. Върнах онези, които бях взела случайно, на мястото им и след това се изпарих с нов запас обаятелно четиво. Започнах да правя това като ежедневно упражнение: четях, връщах и крадях още. Отворих прозорец към живота на баща ми, в който иначе никога нямаше да съм надзърнала.

Усетих, че съм подхванала разказа му от средата, защото най-ранните му дневници бяха размишления около идването във Върбов лес и настаняването му тук с мама. Описваше как се е представил като съпруга на лейди Моли, човек от простолюдието и нищо повече от управител на имението на лейди Копривка. Обясняваше защо са избрали да живеят толкова просто: все още се криеше от всеки, който можеше да подозира, че Фицрицарин Пророка не е умрял в тъмницата на принц Славен, а се е вдигнал от гроба и е станал Том Беджърлок. Това беше история, която сглобих от късчета от написаното. Подозирах, че някъде, може би в замъка Бъкип, има пълно описание на онази част от живота му. Копнеех да науча защо е бил осъден на смърт и как е оцелял, и хиляди други неща за него. Открих, пак от късчета, че Копривка наистина ми е пълна сестра. Това беше разкритие. Бързо разбрах, че баща ми не е мъжът, който си мислех, че е. Лъжите и измамите го загръщаха и покриваха на толкова много пластове, че това събуди страх у мен. Откритието, че всичко, което смятах, че знам за двамата си родители, се основава на лъжи и преднамерени заблуди, ме потресе.

Ако той беше Фицрицарин Пророка, първороден син на крал, който бе абдикирал от трона, тогава коя бях аз? Принцеса Пчеличка? Или просто Пчеличка Беджърлок, дъщеря на пастрока на лейди Копривка? Късчета от подслушани разговори между родителите ми, мисли, спохождали майка ми, докато беше бременна с мен, коментари от Копривка, всичко започна да се подрежда и да добива удивителен смисъл.

Тъкмо се бях прибрала в спалнята си на третия ден от откритието си за татко ми. Бях напуснала малката си бърлога през входа в килера, промъкнала се бях нагоре по стълбището и се върнах в безопасната си стая. Дръзнала бях да взема един от документите на баща ми. Беше отбелязал отгоре, че е ново копие на стар ръкопис. Беше озаглавен „Обучение на потенциални ученици в Умението в контрол на ума“. Напоследък беше имал доста странен материал на писалището си. Имаше препис на текста на песен, наречена „Котерия кръстосан огън“. И ръкопис за гъби с красиво нарисувани илюстрации. Опитвах се да прочета онова за контрола на ума, когато чух почукването на татко ми на вратата. Хвърлих се на леглото си, бутнах листа под възглавницата и припряно се напъхах под завивките. Когато той отвори вратата, бавно се обърнах към него все едно ме е събудил от сън.

— Съжалявам, скъпа. Знам, че е късно. — Въздъхна и после излъга: — Съжалявам, че имах толкова малко време за теб през последните няколко дни. Много имаше да се свърши, за да се подготвим за братовчедката ни, а това ме накара да си дам сметка колко бях изостанал с поддръжката на къщата. Но утре е денят, в който Шън ще пристигне. Тъй че исках да поговоря с теб тази вечер, да видя дали имаш някакви въпроси.

Огледах за миг лицето му на мигащата светлина от огъня в камината. Осмелих се и заговорих:

— Всъщност имам. Чудех се какво от съня ми толкова много те ядоса.

В първите няколко мига той само ме гледаше. Очите му, видях, не бяха сърдити, а изпълнени с болка. Затова ли ме беше отбягвал? Можех почти да усетя как размисля дали да излъже, или не. След това каза тихо:

— Сънят ти ми напомни за някого, когото познавах преди много време. Беше един много бледен мъж и често имаше странни сънища. А докато беше момче, записваше сънищата си, точно както ти каза, че правиш.

Наблюдавах лицето му и изчаквах. Той вдигна ръка, покри устата си и потърка брадясалите си страни. Може би мислеше, но на мен ми се струваше, че сдържа думите си. Въздъхна отново, тежко.

— Бяхме много добри приятели за дълго, дълго време. Правехме трудни неща един за друг. Рискувахме живота си. Давахме живота си и се изправяхме пред смъртта, а след това отново се изправяхме пред живота. Сигурно ще се изненадаш като откриеш, че изправянето пред живота може да е много по-трудно от изправянето пред смъртта. — Спря да говори и известно време мълчеше, може би си мислеше за нещо. Когато примигна и отново погледна към мен, изглеждаше почти изненадан, че ме вижда. Пое си дълбоко дъх. — Добре. Та когато ми каза, че си имала сън с бледен мъж в него, и че е бил мъртъв, ами… беше тревожно. — Извърна поглед от мен към един от тъмните ъгли на стаята. — Бях малко глупав да го взема толкова на сериозно, признавам. Тъй. Хайде да поговорим за идващата ти братовчедка, искаш ли?

Свих рамене. Все още размислях над отговора му.

— Едва ли ще имам някакви въпроси за нея, докато не я срещна. Освен… В какво точно ще ти помага?

— О, ами, това не е решено все още. — Усмихна се уклончиво. Мисля, че усмивката щеше да заблуди всеки, който не го познаваше толкова добре като мен. — Ще я опознаем и ще видим в какво е добра, и тогава ще ѝ дадем да върши тези неща, които може най-добре — добави той весело.

— Занимава ли се с пчеларство? — попитах, обзета от внезапна тревога. Когато дойдеше пролетта, не исках никой освен мен да пипа спящите кошери на майка ми.

— Не. Напълно сигурен съм в това. — Отговорът му прозвуча толкова недвусмислено, колкото и въпросът ми. Изпитах облекчение. Той дойде и седна на леглото откъм краката ми. Беше много голямо легло и все още имах чувството, че е в другия край на стаята. Майка ми щеше да седне до мен, достатъчно близо, за да ме докосне. Отишла си беше. Тази мисъл отново навя хлад в мен. Баща ми изглеждаше все едно, че и той бе усетил този студен вятър, но не се премести по-близо до мен.

— Какво се случи с бледния ти приятел?

Той трепна и след това лепна небрежна усмивка на лицето си. Сви сковано рамене.

— Замина си.

— Къде?

— Върна се там, откъдето бе дошъл. Една земя далече на юг оттук. Клерес я наричаше. Не знам точно къде е. Така и не ми каза.

Помислих малко.

— Прати ли му съобщение да му кажеш, че ти липсва?

Той се засмя.

— Дечко, трябва да знаеш къде трябва да отиде едно писмо, за да го пратиш.

Не бях имала предвид писмо. Имах предвид онзи, другия вид пресягане, който той и сестра ми правеха. Откакто беше започнал да се сдържа в ума си, чувах много по-малко от него, отколкото преди. Усещала бях, че ме притегля и се опитва да ме направи на пух и прах, и винаги се бях въздържала да се опитвам да го разбера. Бях усетила, че го прави поне по десет пъти през последните няколко дни, но не бях разбрала към кого се пресяга или какво съобщава. Не към бледния си приятел обаче.

— Ще се върне ли той някой ден? — зачудих се на глас. Щеше ли да дойде и да ми отнеме татко ми?

Баща ми отново изпадна в онова сковано мълчание. После бавно поклати глава.

— Не мисля. Мисля, че ако щеше да се върне или да ми изпрати писмо, щеше да го е направил досега. Каза ми преди, че работата, която вършехме двамата, е приключила и че ако се задържи близо до мен, може неволно да я развали. А това би означавало, че всичко, през което бяхме преминали, щеше да е било напразно.

Помъчих се да го осмисля.

— Като грешката на кукловода ли?

— Какво?

— Онзи път, когато кукловодите дойдоха в бурята и майка ги пусна. Помниш ли? Устроиха малка сцена в голямата зала и въпреки че бяха много изморени, ни изнесоха представление.

— Помня това. Но каква беше грешката?

— В края, когато Синия войник беше убил Глигана с червените бивни и освободи Дъждовния облак, за да може да вали на земята и житата да порастат? Историята трябваше да спре там. Но после, когато сгъваха завесите, видях, че Синия войник виси до Глигана с червените бивни и бивните му бяха дълбоко забити в корема на войника. Тъй че разбрах, че накрая все пак Глигана се е върнал и е убил войника.

— Мм, не, Пчеличке. Това изобщо не беше част от приказката! Беше само нещо, станало когато куклите бяха прибрани.

Изобщо не разбираше. Обясних му.

— Не. Беше следващата история. Както твоят приятел е казал, че е могло да стане. Злополука, след като всичко би трябвало да е свършило.

Погледна ме с тъмните си очи. Можех да погледна в тях до едно дълбоко място, където нещата все още бяха разбити и никога нямаше да се поправят. Майка ми винаги беше могла да накара онази разбита част да изчезне, но аз не знаех как. Може би никой не знаеше вече.

— Добре. Късно е — каза той изведнъж. — А аз те събудих и те държах будна по-дълго, отколкото се канех. Просто исках да се уверя, че не си притеснена за идването на братовчедката ти. Радвам се, че нямаш проблем с това. — Стана и се протегна.

— Трябва ли да ѝ се подчинявам?

Той смъкна бързо ръцете си.

— Какво?

— Трябва ли да се подчинявам на Шън Звездопад, когато дойде?

— Ами, тя е пораснала жена, така че би било редно да я уважаваш. Също както уважаваш Тавия или Майлд.

Уважение. Не подчинение. Можех да направя това. Кимнах бавно и се отпуснах в леглото си. Майка ми щеше да е затъкнала завивките по-плътно около мен. Той не го направи.

Тръгна тихо към вратата, после спря.

— Искаш ли разказ? Или песен?

Помислих. Исках ли? Не. Имах разказите му, истинските, за които да мисля, докато заспя.

— Не тази вечер — отвърнах с прозявка.

— Добре. Спи тогава. Ще се видим сутринта. — Прозя се широко. — Утре ще е голям ден за всички нас — каза и ми прозвуча по-скоро като страх, отколкото като приятно предчувствие.

— Тате?

Той се спря на прага.

— Какво има?

— Трябва да си подстрижеш косата тази вечер. Или да я пригладиш с мас утре, или каквото там правят момчетата. Много си рошав. И брадата ти е ужасна. Като, като… — Затърсих думи, които бях чула много отдавна. — Като планинско пони с наполовина остригана козина.

Стоеше съвсем смълчан, а след това се усмихна.

— Това го чу от Копривка.

— Май да. Но е вярно — осмелих се да добавя. — Моля те, обръсни я. Няма нужда вече да изглеждаш по-стар, като съпруг на майка. Искам да изглеждаш като мой баща, а не като мой дядо.

Той стоеше и опипваше брадата си.

— Освен това на нея изобщо не ѝ харесваше. Трябва да я обръснеш.

Знаех какво си мисли.

— Добре. Може би ще го направя.

И притвори тихо вратата.