Убиецът на Шута

25. Неща за пазене

И тъй, отново бях сгрешил. И лошо. Вървях бавно по коридора, с малкото ми дете до мен. Тя не ме хвана за ръка. Вървеше точно на ръка разстояние от мен и знаех, че не е случайно. Ако болка може да се излъчва като топлина от огън, то това беше студът, който усещах от вцепенено ѝ малко телце. Толкова сигурен бях, че правя каквото трябва. Че тя ще се зарадва на новата си стая и на мебели, съобразени с нейния ръст. В нетърпението си да заблудя персонала за „гостенката“, която бе изчезнала, бях унищожил скъпи спомени, незаменими късчета от детството ѝ.

Заведох я до спалнята си. Беше променена от последния път, когато бе там. Бях събрал дрехите и завивките си и бях повикал перача. Беше идвал два пъти с един много голям кош и смръщил неодобрително нос. Същата вечер, когато се върнах в стаята си, пухеният ми дюшек беше проветрен и обърнат, всички повърхности бяха почистени от прах и стаята бе подредена. Не бях го поръчал; подозирах Ревъл. Тази нощ спах в ленени чаршафи, изпрани и почистени от потта на скръб, на възглавници, които не бяха мокри от сълзите ми. Свещите за свещниците ми бяха чисто бели, не ароматизирани, а нощницата, която облякох, беше мека и чиста. Бях се почувствал като пътник, който е бил на дълго и уморително пътуване и е пристигнал в някой безличен хан.

Не се изненадах, когато Пчеличка спря на прага и зяпна изумена. Това можеше да е стая на който и да е човек. Или на никого. Огледа я, а след това погледна мен.

— Искам си нещата. — Говореше ясно. Нямаше някаква дрезгавост в гласа ѝ, нито следа от напрежение от сдържани сълзи. Заведох я до скрина под прозореца, отключих го и го отворих. Тя погледна вътре и застина.

Вътре бяха не само вещите, които бях прибрал от стаята ѝ в онази жестока и трескава вечер, но и много други спомени. Бях прибрал първата дрешка, която Пчеличка бе носила, и панделка, открадната преди много години от косата на Моли. Тук беше четката за коса и огледалото на майка ѝ, и любимият ѝ колан от боядисана в синьо кожа с навързани за нея кесийки. Бърич го беше направил за нея и токата бе изтъняла от употреба. Беше го носила до деня, в който умря. Имаше малко ковчеже, което пазеше не само накитите на майка ѝ, но и всяко от бебешките зъбчета на Пчеличка.

Пчеличка намери и книгите и нощниците си.

— Свещите са в кабинета ми, запазени само за теб — напомних ѝ.

Тя събра няколко малки фигурки. Не проговори, но от свитите ѝ устни разбрах, че липсват други важни неща.

— Съжалявам — казах, когато тя се обърна от скрина с ръце, пълни със скъпоценните ѝ вещи. — Трябваше да те попитам. Ако можех да върна скъпите ти неща, щях да го направя.

Тя ме погледна за миг в очите. Гняв и болка тлееха в огъня там. Внезапно смъкна товара си на леглото ми и заяви:

— Искам ножа за колан на майка ми.

Погледнах в скрина. Малкият нож си беше на колана, където бе висял години наред. Имаше костена дръжка и по някое време Моли или може би Бърич я беше увил с кожа, за да не се хлъзга. Беше в синя кания с цвета на колана.

— Коланът ще ти е доста голям още много години — казах. Беше наблюдение, не възражение. Никога не бях помислял, че ще иде при някой друг освен Пчеличка.

— Само ножа и канията ми трябват сега — каза тя. И отново ме погледна в очите. — Да се защитавам.

Вдишах дълбоко и извадих колана на Моли от скрина. Трябваше да сваля няколко кесийки, преди да мога да изхлузя канията. Подадох ножа на Пчеличка с дръжката напред, но когато посегна към него, го дръпнах.

— От какво да се защитаваш?

— От убийци — заяви тя. — И от хора, които ме мразят.

Тези думи ме удариха като камъни.

— Никой не те мрази!

— Мразят ме. Онези деца, които си решил, че ще взимат уроци с мен. Поне три от тях ме мразят. Може би повече.

Седнах на ръба на леглото, с ножа на Моли отпуснат в ръцете ми.

— Пчеличке — заговорих разумно. — Те едва те познават, тъй че как биха могли да те мразят? А дори и да не те харесват, съмнявам се, че децата от имението биха посмели да…

— Те хвърляха камъни по мен. И ме гонеха. Той ме плесна толкова силно, че ми разкървави устата.

Ужасен, студен гняв се надигна в мен.

— Кой направи това? Кога?

Тя извърна очи от мен. Заби поглед в ъгъла на стаята. Мисля, че се бореше със сълзите. Заговори много тихо.

— Беше преди години. И няма да кажа. Това, че ще го знаеш, само ще го направи по-лошо.

— Съмнявам се — казах грубо. — Кажи ми кои те гониха, кой посмя да те замерва с камъни и ще се махнат от Върбов лес още тази нощ. Те и родителите им с тях.

Синият ѝ поглед се плъзна покрай мен като лястовица покрай стръмна скала.

— О, и това ще накара другите слуги да ме заобичат, нали? Хубав живот ще имам тогава, щом другите деца ще ги е страх от мен, а родителите им ще ме мразят.

Беше права. Призля ми. Малкото ми момиченце беше гонено с камъни, а аз дори не знаех. Дори да го знаех, не можех да измисля как да я защитя. Беше права. Каквото и да направех, щеше да стане само по-лошо. Усетих се, че ѝ подавам прибрания в канията нож. Тя го взе и за миг мисля, че беше разочарована, че ѝ го давам. Знаеше ли, че признавам, че има моменти, когато не мога да я защитя?

Пчеличка издърпа късия нож от канията и за миг се зачудих какво ли би направила Моли. Беше просто острие, изтъняло от много точене. Моли го беше използвала за всичко: рязане на цветя, остъргване на червеева дупка от морков или изваждане на треска от палеца ми. Погледнах ръката си и си спомних как я беше държала здраво и безмилостно изчопляше нащърбената треска.

Пчеличка беше обърнала хватката си и държеше ножа все едно се кани да го забие надолу. Направи няколко замаха във въздуха, стиснала зъби.

— Не така — чух се да казвам. Тя се навъси изпод вежди. Понечих да взема ножа от ръката ѝ и изведнъж осъзнах, че няма да го направя. Извадих моя нож. Приличаше на ножа на Моли: късо здраво острие, предназначено за десетки дребни неща, за които може да потрябва нож. Задържах го хлабаво в ръката си, с дланта нагоре, с леко отпусната дръжка. Балансирах го. — Опитай така.

Макар и с неохота, тя ме послуша. Балансира ножа в ръката си и след това го стисна здраво. Мушна във въздуха с него и поклати глава.

— Иначе съм по-силна.

— Може би. Ако имаш послушен враг, който ще стои мирно, докато го мушкаш. Но ще трябва да се доближиш до него. Ако държа нож така, това ми позволява да го принудя да се отдръпне от мен. Или мога да се протегна и да порежа някого, преди да е успял да се доближи до мен. Или мога да избера широко посичане. — Показах ѝ го. — Както ти държиш ножа си, не можеш да посечеш ефикасно. Нито да задържиш повече от един нападател.

Виждах в изгърбените ѝ рамене колко много ѝ се иска да е права. Дразнеше я, че трябва да признае, че греши. Накрая отстъпи и каза с тих и пресипнал глас:

— Покажи ми. — И още по-неохотно: — Моля.

— Добре. — Отдръпнах се на безопасно разстояние от нея и заех стойка. — Започва със стъпалата ти. Трябва да си балансирана и в готовност, тежестта ти трябва да е наместена така, че да можеш да се завъртиш настрани, да направиш внезапна стъпка напред или назад, без да изгубиш равновесие. Коленете леко присвити. Виждаш ли как мога да движа тялото си насам и натам?

Тя зае стойка срещу мен и започна да ми подражава. Беше гъвкава, малкото ми момиче, и бърза като змия.

Оставих ножа на земята и се въоръжих с канията му.

— Значи, ето я първата ни игра. Никой от нас няма право да движи стъпалата си. Или да стъпи напред или назад. Ще се опитам да те докосна с върха на тази кания. Ти трябва да се отместиш встрани и да не позволиш да те докосна.

Тя погледна оголения нож в ръката си и след това мен.

— Засега остави това. Започни с отбягване на оръжието ми.

И затанцувахме с дъщеря ми в колеблив контрапункт един на друг. Отначало я докосвах без усилие, бодвах ръката ѝ над лакътя, гръдната ѝ кост, корема, рамото ѝ.

— Не гледай ножа — посъветвах я. — Следи ме целия. Когато ножът се задвижи към теб, вече е почти късно. Наблюдавай цялото ми тяло и виж дали можеш да разбереш кога ще се опитам да те промуша и къде.

Не бях толкова груб с нея, колкото Сенч беше някога с мен. Промушванията на Сенч ми бяха оставяли отоци и той ми се беше смял всеки път, когато ме победеше. Но аз не бях Сенч и тя не беше като мен. Отоците и подигравките нямаше да изтръгнат по-голямо усилие от нея. Както помнех, това беше предизвиквало гняв у мен и водеше до грешки и по-бързо поражение. Напомних си, че не се опитвам да уча дъщеря си да бъде убиец. Исках просто да я науча как да избягва нож.

Тя схващаше бързо и скоро аз станах този, когото мушкаха с кания. Първия път, когато ѝ позволих да го направи, тя спря и застана съвсем неподвижно.

— Ако не искаш да ме учиш, тогава го кажи — каза хладно. — Но не се преструвай, че съм научила нещо, което не съм.

— Просто не исках да те обезкуража — извиних хитрината си.

— А аз просто не искам да си мисля, че съм научила нещо, което не съм. Ако някой иска да ме убие, трябва и аз да мога да го убия.

Стоях неподвижно и се мъчех да надвия усмивката, която напираше да избие на лицето и в очите ми. Нямаше да го приеме добре.

— Добре — отвърнах и след това вече бях честен с нея. Което означаваше, че този следобед тя не ме докосна повече, но също така означаваше, че гърбът ме болеше и се бях изпотил, преди тя да се съгласи, че е получила достатъчно тренировка за един ден. Късата ѝ коса беше мокра и стърчеше като стърнище. Тя седна на пода, за да наниже канията на ножа си на колана. Когато се изправи, ножът висеше тежко на детското ѝ тяло. Погледнах я. Не вдигна очи към моите. Изведнъж ми заприлича на занемарено кутре. Моли никога не ѝ позволяваше да обикаля така размъкната.

Все едно откъсвах част от сърцето си, когато вдигнах четката със сребърен гръб и роговия гребен на Моли от скрина. Поставих ги при другите ѝ съкровища. Трябваше да се покашлям, преди да заговоря.

— Хайде да ги занесем в новата ти стая. След това искам да пригладя косата ти с четката на майка ти. Още е къса, за да се върже отзад. Но можеш да облечеш една от новите си туники. — Мъхестата ѝ глава кимна. — Смятам да запазим уроците ти с нож частни, нали?

— Жалко, че не запази всичките ми уроци частни — промърмори тя намусено.

— Трябва ли да говорим за това?

— Правиш неща, без да ме попиташ — оплака се тя.

Скръстих ръце на гърдите си и я погледнах.

— Аз съм баща ти — напомних ѝ. — Не искам разрешението ти да направя каквото смятам за редно.

— Не е за това! Става дума да знам преди да се случи. Става дума за… — Замълча. След това вдигна очи към мен и каза откровено: — Те ще се опитат да ме наранят.

— Сигурен съм, че учителят ти ще държи учениците си в ред.

Тя поклати диво глава и изсъска като приклещена в ъгъла котка.

— Не е нужно да ме ударят, за да ме наранят. Момичетата… — Стиснатите ѝ юмручета изведнъж се разтвориха широко като птичи нокти. Тя стисна глава в тези нокти и стисна и очи. — Забрави, че те помолих. Ще се погрижа за това сама.

— Пчеличке — започнах предупредително, но тя ме прекъсна:

— Казах ти. Момичетата не е нужно да ударят, за да наранят.

Не се предадох.

— Искам да разбереш защо поканих другите деца също да се учат.

— Разбирам го.

— Кажи ми защо.

— Да покажеш на всички, че не си свидлив човек. Или коравосърдечен.

— Какво?

— Нас… момчето от конюшните. Каза, че според някои имаш лош поглед и че след като мама умря ги било страх, че ще станеш суров със слугите. Ти не го направи. Но това ще покаже, че всъщност си добър човек.

— Пчеличке. Не е за това да показвам нещо на някого. В замъка Бъкип на всяко дете, което желае да учи, му е разрешено да ходи на уроците при Голямата камина. На мен, незаконното дете, ми беше позволено да ходя там и да се уча. Тъй че мисля да осигуря на всяко дете, което желае да учи, възможността да учи.

Тя не ме гледаше. Вдишах дълбоко и щях да кажа още нещо, но вместо това само въздъхнах. Ако не разбираше какво ѝ казвам, повече думи щяха само да я отегчат.

— Постъпваш правилно — каза тя.

И след като не реагирах, добави:

— Майка ми щеше да иска да се учи. И ако тя беше тук, знам, че щеше да настоява всяко дете да получи тази възможност. Прав си. — Започна да събира съкровищата си. Не помоли за помощ, а само изпъна брадичка, за да задържи нещата до гърдите си. С много тих глас добави: — Но ми се искаше да не си прав и да не ми се налагаше да уча с тях.

Отворих ѝ вратата и я последвах навън.

Почти бяхме стигнали вратата на стаята ѝ, когато чух тупането на пантофи с твърди подметки, погледнах назад и видях Шън, която се носеше към мен като кораб с изпънати платна.

— Холдър Беджърлок — каза тя властно. Пчеличка забърза крачка. Обърнах се към Шън, за да дам възможност на дъщеря си да избяга.

— Добър ден, лейди Шън — поздравих я с усмивка, макар да не ми беше до нея.

— Трябва да поговоря с вас — каза тя без дъх няколко крачки преди да е стигнала достатъчно близо за разговор. Когато спря, започна без предисловия: — Кога ще започнат уроците ми по музика? И учителят ми по танци би трябвало да дойде от самия замък Бъкип, ако не от Джамайлия. Исках да съм сигурна, че разбирате това. Не желая да бъда ограничена с това, че знам само старите стъпки.

Задържах усмивката си с усилие.

— Уроци по музика. Не съм сигурен дали писар Фицбдителен е подготвен да преподава…

Тя тръсна нетърпеливо глава, кестенявите ѝ къдрици се люшнаха. Движението лъхна миризмата ѝ към мен. Моли винаги беше носила парфюми на цветя и билки: джинджифил и канела, роза и лилия. Мирисът, който стигна до мен от Шън, не напомняше за градина. Почти мигновено ми причини главоболие. Тя отстъпи назад, после направи стъпка напред и продължи: — Вече говорих с него, преди три дни. Съгласен е с вас, че не е квалифициран да ме учи да свиря на инструменти или да пея, но подхвърли, че ако имението приюти няколко менестрела за зимата, те често с удоволствие учат млади дами на музикални постижения срещу скромно заплащане. И тогава го попитах за танци и…

— Писар Фицбдителен все още се възстановява. Кога говорихте с него?

— Когато отидох в стаите му да му изкажа благопожеланията си, разбира се. Горкият човек, помислих си, отпратен от замък Бъкип и удоволствията на двора в този затънтен край! Сигурна бях, че е самотен и отегчен във възстановяването си, тъй че го посетих и го въвлякох в разговор, за да му повдигна духа. За жалост не е опитен събеседник, но аз добре знам как да измъкна един свенлив човек от черупката му. Тъй че когато го попитах дали може да танцува и той ми каза, че може, и то съвсем добре, попитах дали би могъл да ме научи на някои от по-новите стъпки и той каза, че се опасява, че състоянието му ще му попречи да танцува изящно за известно време. Точно тогава подхвърли, че може би ще ми трябва инструктор. Тъй че, разбира се, казах на Ридъл и… той не е говорил с вас, нали? Като за слуга е много разсеян! Направо безполезен. Чудно ми е, че изобщо го държите тук!

Връщах ума си към последните ни разговори с Ридъл в усилие да измъкна някаква податка за какво изобщо ми говори тя. Бях се разсеял от мисълта, че е досадила на горкия Фицбдителен с бърборенето си.

— Ридъл всъщност е човек на лейди Копривка, само зает на лорд Сенч, за да ви пази. И да наглежда младата лейди Пчеличка, сестра ѝ.

— „Сестра“ ѝ. — Шън се усмихна. Кривна глава към мен и ме удостои с нотка съчувствие. — Уважавам ви, холдър Беджърлок. Наистина. Живеете в дома на доведената си дъщеря, поддържате го толкова усърдно. И предлагате убежище на незаконните деца от Бъкип. На самия Фицбдителен, на мен и на Пчеличка. Кой лорд е баща ѝ, че трябва да се крие тук при вас? Според мен баща ѝ е бил от Фароу. Чувала съм, че пшеничената коса и светлите очи са по-обичайни там.

Ако не разполагах с предимството от годините обучение при Сенч, мисля, че за първи път в живота си щях да ударя невъоръжена жена. Гледах я и прикривах всичко, което изпитвах от празната ѝ усмивка. А дали беше празна? Дали не целеше да ме нарани? Пчеличка наистина беше права. Едно момиче не е нужно да удари, за да нарани някого. Не можех да определя дали ударът, който ми беше нанесла, е преднамерен. Беше кривнала глава и се усмихваше съзаклятнически, сякаш молеше за някоя малка улична клюка. Заговорих бавно и тихо.

— Пчеличка е моя истинска дъщеря, детето, което ми роди любящата ми съпруга. Никакво петно на незаконна връзка не тегне върху нея.

Погледът ѝ се промени, съчувствието ѝ явно стана по-силно.

— О, моля за извинение. Мислех, че след като изобщо не прилича на вас… но разбира се, сигурна съм, че знаете кое е вярно в това отношение. Тъй че значи само три копелета търсим убежище във Върбов лес. Аз, Фицбдителен и, разбира се, вие.

Уподобих тона ѝ съвършено.

— Именно.

Чух тихи стъпки, погледнах покрай нея и видях приближаващия се Ридъл. Движенията му се забавиха все едно беше видял присвил се за скок рис или змия, стегнала се за удар. Колебанието му преля в ужас, щом реши, че може би ще трябва да се опита да защити Шън от мен. Кога ме беше опознал толкова добре? Отстъпих от нея и видях как раменете му се отпуснаха, а после отново се напрегнаха, щом Шън повтори движението ми и се доближи достатъчно, за да си докара белята. Очите му срещнаха моите за миг и след това той закрачи по-спокойно. Когато докосна Шън по рамото, тя подскочи. Изобщо не бе усетила приближаването му.

— Уредил съм ви среща с Ревъл — излъга той. — Мисля, че можем да разчитаме на него за подходящ инструктор по музика за вас. И може би за учител по танци също.

Тя настръхна, може би обидена, че са я докоснали, и докато той задържа вниманието ѝ, се отдалечих, оставяйки го с проблема. Нечестно може би, но по-безопасно за всички ни.

На сигурно в кабинета ми, зад затворената врата, най-сетне си позволих да изпитам всичко, което се беше надигнало в мен. Гневът беше първи. Как смееше тя, гостенка в дома ми, да говори така за дъщеря ми! Петното на името на Моли беше също толкова непростимо. Но гневът бе последван от изумление. Защо? Защо Шън, която зависеше от добрата ми воля, бе казала такива неща? Толкова ли бях сляп за всички нива на учтивост, че тя бе сметнала такъв въпрос за приемлив? Съзнателно ли се беше опитала да ме оскърби или нарани, и ако да, защо?

Наистина ли вярваше, че Моли ми е изневерила? Дали и други гледаха светлата коса и сините очи на Пчеличка и ме смятаха за глупак?

Овладях се, седнах на писалището и за миг хвърлих поглед към стената. Над шпионката на Пчеличка бях закрепил паяжина с отдавна изсъхнало късче от птиче в нея. Висеше неподвижно, освен когато Пчеличка беше от другата страна. Леко беше трепнала, когато бях влязъл. Значи беше там. Зачудих се дали е влязла преди мен в кабинета, или е използвала лошо прикрития си вход от килера. Надявах се да не плаче заради идиотизма на баща ѝ да се разпорежда със съкровищата ѝ. Трудно ми беше да понеса гнева ѝ, но плачът щеше да е още по-лош.

Погледнах свитъка на бюрото си. В момента не изпитвах голям интерес към него; беше написан в архаичен стил и с избеляло мастило и беше нещо, което Сенч ми беше изпратил за преписване: описваха се упражнения в Умението за нови ученици. Едва ли би заинтересувал дъщеря ми. Косъмът, който бях поставил на единия ъгъл, беше непокътнат. Тъй. Днес не беше ровила из нещата ми. Бях убеден, че го е правила редовно. Не бях сигурен кога е започнала да чете листове в кабинета ми, тъй че не можех да знам какво е видяла от личните ми писания. Въздъхнах. Всеки път, когато си помислех, че съм направил стъпка напред към това да съм по-добър баща, откривах нов свой провал. Не се бях противопоставил на идеята ѝ да ме проучва; бях знаел, че може да чете, и бях проявил небрежност. В собствената си младост бях чел не едно писмо или свитък, небрежно оставен от Сенч.

Или така си бях мислил. Зачудих се дали тогава той е правел същото, каквото правех сега аз, като оставях само онова, което според мен можеше да заинтригува ума ѝ или да я образова. Личните си мисли записвах в дневник, който вече пишех само в спалнята си. Дори и да знаеше за плъзгащото се чекмедже в големия скрин до леглото ми, тя нямаше да може да го отвори.

Помислих да я повикам от скривалището ѝ и се отказах. Нека да си има своето лично място, където да се мръщи или тъгува.

На вратата се почука.

— Влез, Ридъл — казах и той открехна вратата. Надникна вътре, предпазлив като лисица, а след това се шмугна в стаята и затвори вратата.

— Съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах. Не бях сигурен дали се извинява, че Шън ме беше спряла за уроците си по музика, или е подслушал подмятанията ѝ за копелета и ми предлага съчувствие. Все едно. — Нямам никакво желание да го обсъждам сега.

— Боя се, че трябва — каза той. — Ревъл се зарадва на молбата на Шън. Смята, че ще е чудесно във Върбов лес отново да има музика и танци. Каза, че в Крайречни дъбове имало един старец, който вече не можел да изграчи и една нота, но можел да научи лейди Шън да изтръгне мелодия от лира. Самият Ревъл пък се предложи за учител по танци, „само докато намерим по-подходящ партньор за дама като вас, разбира се“. Ще добавя, че лейди Шън не беше особено доволна, когато той вметна, че Пчеличка също би могла да се облагодетелства от уроци по танци и музика.

Видях блясъка в окото му и се досетих.

— И ти го прие от нейно име?

— Едва ли можех да възразя — призна той и видях как паяжината се размърда все едно някой е въздъхнал или си е поел въздух. Малката шпионка. Е, сигурно ѝ беше по наследство.

— Несъмнено няма да ѝ навреди — отвърнах безмилостно и паяжината отново се раздвижи. — Време е, и то крайно време, дъщеря ми да получи възпитанието на дама. — По-добре музика и танци, казах си, отколкото уроците за точки на кървене и за отрови. Може би ако бъдеше измъкната от влиянието ми в сферата на образованието ѝ, щях да успея да се въздържа да я отглеждам както я бях отглеждал досега. С изгаряне на трупове посред нощ и с бой с ножове. „О, браво, Фиц. Браво.“ И все пак в едно смътно кътче в ума ми един мъдър стар вълк напомни, че най-малкото кутре е това, на което му трябват най-остри зъби.

Ридъл продължаваше да ме гледа.

— Още има, така ли? — попитах с неохота.

Той кимна.

— Да. Но от друг източник. Имам съобщение от Сенч.

Това изостри интереса ми.

— Нима? И как, впрочем, стигна до теб това съобщение? — И смеех ли да му позволя да го съобщи, докато Пчеличка подслушваше?

Той сви рамене.

— По гълъб. — Подаде ми малко навито листче. — Можеш да го прочетеш сам.

— Той го е пратил на теб. Смята ли, че и двамата трябва да знаем какво има в него?

— Ами, бележката е странна, особено с това, че идва от Сенч. Предлага буре бренди от Сандседж, кайсиево бренди, ако мога да открия как точно си отгатнал майчиния род на Фицбдителен.

Тръпка на почти разбиране пробяга по кожата ми.

За миг помислих да го накарам да замълчи. Дали щеше да ми сподели тайна, която малката ми дъщеря нямаше право да знае?

Той разви малкия свитък и прочете високо:

— Ловкиня или млада градинарка, така предположи той. Ловкинята е. Буре кайсиево бренди от Сандседж, ако можеш да ми откриеш как е стеснил до тези двете…

Усмихнах се, щом Ридъл млъкна.

— Останалото, несъмнено, е само за твоите очи.

Ридъл повдигна вежди.

— Е, може би е искал да е така, но не знам как мога да го скрия от теб. Той много държи да научи защо това е толкова важна информация за теб.

Подпрях се на лакти и сплетох пръсти.

— Вероятно не е — казах безцеремонно. Щеше ли малката шпионка в стената зад мен да сглоби парчетата толкова бързо като мен? Най-вероятно. Не беше трудна гатанка.

— Издирвах едно дете, родено от някоя от тези две жени. Но бащата не е лорд Бдителен. Освен ако… — На свой ред замълчах, понеже ме споходи странна мисъл. Майките на много незаконни деца бяха достатъчно хитри, за да ги обявят за продукт на законното брачно ложе. Дали това не бе случай, в който майката да е решила за по-приемливо да обяви сина си за незаконен? Дали можеше Лоръл да е заченала от Шута и след това да е твърдяла, че детето е рожба на друга любовна среща? Не. Не само бях убеден, че Ловкинята би ценила скъпо бебето, което можеше да е родила от лорд Златен, но и възрастта не съвпадаше. Фицбдителен можеше да е син на Лоръл, но не можеше да е на Шута. А доколкото познавах Лоръл, едва ли би отстъпила доброволно заченатото си в любов дете, независимо от неговата незаконност, на грижите единствено на баща му. В тази история имаше нещо повече, отколкото държах да науча. Нещо мрачно. Изнасилване? Безчестно съблазняване? Лоръл беше оставила едно дете да бъде отгледано от мъж, който го беше признал, но беше или неспособен, или не желаеше да го защити, докато то расте. Защо? И защо Сенч и Копривка като че ли го ценяха толкова?

Ридъл ме гледаше питащо.

— Всъщност това е чисто съвпадение. Търсех друго, много по-голямо дете. Сенч няма да го повярва, тъй че няма да даде бурето. Жалко. Кайсиево бренди се намира трудно. От години не съм го опитвал. — Отдръпнах мислите си от пътеката на онзи спомен. Беше съвпаднало с търсенето ми на Шута. Възможно ли беше Фицбдителен да е неочакваният син, когото той ме бе помолил да издиря? Само ако, без аз и Сенч да знаем, лорд Златен се беше върнал в Шестте херцогства, имал беше тайна любовна среща с Ловкинята и след това я бе изоставил. И тя бе приписала детето си на лорд Бдителен? Не. Никакъв смисъл нямаше в това.

Ридъл все така ме гледаше замислено. По-добре бе да се възползвам от любопитството му.

— Онази посетителка, която дойде. Която напусна, без да се сбогува. Тя ми донесе съобщение от един стар приятел. Лорд Златен.

Едната му вежда леко се вдигна. И да беше изненадан, че е била пратеничка, прикри го добре.

— Двамата с лорд Златен бяхте много близки, доколкото си спомням.

Каза го толкова неутрално, все едно не означаваше нищо за него. Или може би всичко.

— Да, близки бяхме — съгласих се спокойно.

Мълчанието се проточи. Давах си сметка за малката слушателка зад стената. Покашлях се.

— Има още. Пратеничката каза, че я преследват. Че преследвачите ѝ са близо.

— Щеше да е в по-голяма безопасност, ако беше останала тук.

— Може би. Но може би тя не е мислила така. Знам, че се боеше, че опасността ще я последва до къщата ми. Но също така ми каза, че лорд Златен се е опитвал да се върне, но че него също го преследвали. — Прецених рисковете. Започнал ли си, карай докрай. — Лорд Златен може да е станал баща, когато беше в Шестте херцогства. Пратеничката дойде, за да ми каже, че този син вероятно е в голяма опасност. И че лорд Златен ме моли да го намеря и да го защитя.

Ридъл мълчеше — подреждаше всичко, което му бях казал. Заговори предпазливо.

— Мислиш ли, че Фицбдителен може да е син на лорд Златен?

Поклатих глава.

— Не е на подходящата възраст. Лоръл Ловкинята беше една от жените, които смятах, че биха могли да са майка на този „неочакван син“.

— По-важното е, че бащата не съвпада. Лоръл Ловкинята е майка му, казва сега Сенч. Но Бдителен го е обявил за свой син. Освен ако момчето не е имало двама бащи…

— Или не е признато от някой, който не му е баща — изтъкнах.

— Той все пак е твърде млад. Освен ако лорд Златен не е посетил отново Бък.

Замълчахме. Щеше ли да се е върнал в Бък и да не се свърже с мен? Едва ли. А и защо да се връща?

— Какво знаеш за лорд Бдителен? — попитах.

— Не много. Малко е грубоват и именията му бяха занемарени от доста години. Когато за пръв път чух за Фицбдителен, бях изненадан, че лорд Бдителен е успял да склони която и да е жена да легне с него, да не говорим той, неженен мъж, да припознае копеле. Но може би е обяснимо, ако е мислел, че момчето е единственият му шанс за наследник. Но все пак той се стегна и нае един свестен човек да му помага в ръководенето на именията му, а когато започна да се замогва, се ожени. Мисля, че точно тогава започнаха неприятностите му. Коя лейди би искала копеле да е с предимство пред законно родените ѝ синове? Скоро след това Фицбдителен беше пратен в Бъкип и Сенч го взе под опеката си. — Помисли още малко. — Не мога да видя никаква връзка между него и възможно дете, заченато от същата дама много години по-рано.

Поклатих глава.

— Не. Просто странно съвпадение. Мислех, че съм купил торба с прасенце, а намерих коте. Но това не слага край на търсенето ми на този син. Смятам, че може би ще е разумно да разпитам самата Ловкиня.

Ридъл поклати глава.

— Трудно ще е. Няма я от много години, Фиц. Помня когато напусна замък Бъкип, за голямо разочарование на кралица Кетрикен. Ролята ѝ в справянето с фракцията на Старата кръв беше съществена. Напусна толкова внезапно, че имаше слух, че се е скарала с някой на висока позиция, но и да го е направила, беше добре прикрито. А преди да е изтекла годината получихме вест за смъртта ѝ.

Замислих се. Дали Лоръл бе напуснала цитаделата, за да скрие бременността си и тайно да износи дете? Беше загадка отпреди много години и не ме засягаше. Натъжих се, като разбрах, че си е отишла от този свят. Беше добра с мен. Поклатих глава. Всичко това беше минало.

— Ридъл. Чул ли си някакви клюки за пратеничката? И за преследвачите ѝ?

— Най-различни. Нищо за преследвачите обаче. Знаеш го. Но мога да се постарая да хванем дирята ѝ. Мислиш, че е избягала… но къде?

В една купчина пепел.

— Не знам. Но съм по-любопитен откъде е дошла и кой я гони.

— Ще надавам ухо. Според мен е дошла нагоре по Бък. Ще поразпитам на връщане към Бъкип.

— Това го приемам в смисъл, че се каниш скоро да си тръгнеш.

— Задачата ми е изпълнена, че и отгоре. Доставих ти товара си невредим, както ми беше наредено. Нямах нищо против да помагам известно време, но наистина имам задачи, към които трябва да се върна.

Кимнах. Чувствах се празен. Неусетно бях станал зависим от Ридъл и не го бях осъзнал, докато не заговори за напускане. Ридъл беше човек, който знаеше какъв бях някога, човек, с когото можех да говоря открито; това беше утеха. Щеше да ми липсва. Гласът ми не го издаде.

— Кога ще тръгнеш?

— След три дни.

Кимнах отново. Разбирах, че ми оставя време да се приспособя към отсъствието му.

— Дотогава Лант би трябвало да се е оправил, така че ще имаш поне един мъж зад гърба си — добави той.

— Той явно не може да пази и собствения си гръб. Така че едва ли ще му доверя моя. Или на Пчеличка.

Ридъл кимна и призна:

— Няма хъса, който имаме с теб. Но това не го прави некадърен. Млад е все още. Трябва да го опознаеш по-добре.

— Да. Веднага щом се оправи. Реших, че му трябва малко уединение, докато се изцери.

Той се подсмихна.

— Не всички са единаци като теб, Том. Лант е много социален. Това, че е далече от замък Бъкип, ще е тежко за него. Трябва да знаеш, че той всъщност се зарадва на визитата на Шън. Ако ѝ трябва партньор за танци, той е чудесен вариант. Много е остроумен в разговори, добре възпитан и вежлив. Въпреки низшия си произход беше много популярен сред дамите в двора.

— Трябва да ида да го видя.

— Да, би трябвало. Той изпитва малко страхопочитание към теб. Каквото и да си му направил първия път, когато те е срещнал, ефектът не се е заличил. Много кураж му трябваше, за да дойде тук, не само за да потърси позволение да учи дъщеря ти, но и да се надява на твоята защита. Беше малко… унизително. Но Сенч му каза, че всъщност това е единственият му избор.

Не бях гледал на нещата от тази страна. И ми беше интересно да науча, че Ридъл знае за първата ни среща с Фицбдителен. Все още беше човек на Сенч в някои отношения. Нищо не казах за това, но подхвърлих:

— Той мисли, че все още съм му ядосан.

— Да. Достатъчно добре е, за да дойде на масата и да обикаля из Върбов лес. Но се държи сякаш си го затворил в стаята му.

— Разбирам. Ще се погрижа за това днес следобед.

— Том, той е младок, но това не означава, че не може да ти бъде приятел. Опознай го. Мисля, че ще го харесаш.

— Сигурен съм — излъгах. Време беше да приключа този разговор. Пчеличка беше чула достатъчно.

Способността на Ридъл да разбира какво не казвам понякога ме караше да се чувствам неловко. Той ме погледна почти тъжно и каза по-тихо:

— Том. Трябва ти приятел. Лант е млад, знам, и първото ви запознанство беше… зле премислено. Започни отново. Дай му шанс.

И тъй, същия следобед почуках на вратата на покоите на Фицбдителен. Булен отвори веднага. Видях ръката на Ревъл в подобрената кройка на ливреята му и сресаната му коса. Огледах дискретно стаята и забелязах, че младежът е свикнал да живее подредено, но не прекалено. Лечебните мехлеми на Сенч бяха спретнато подредени на лавицата над камината. Стаята ухаеше на масло от арника. Самият Фицбдителен седеше и пишеше нещо. На масата лежаха в готовност две пера, гърненце с мастило и малка попивателна. На другия ѝ край беше изпънато игрално платно с ребус на Камъчета. Зачудих се кой го е научил на тази игра. След това рязко дръпнах юздите на мислите си и се съсредоточих върху целта си.

Той мигновено скочи на крака и се поклони, а след това ме загледа с боязън, но и нащрек. Така стои човек, когато не иска да изглежда агресивен, но е готов да се защити. Фицбдителен стоеше точно така, но в съчетание с изражението на поражение на лицето му позата му издаваше почти страхливост. Призля ми. Спомних си какво беше да съм загубил всякаква увереност в тялото си. Този мъж вече се беше предал. Зачудих се колко ли беше прекършен, дали щеше изобщо да се съвземе достатъчно, за да бъде поне донякъде воин. Постарах се да не издам съжалението си.

— Писар Фицбдителен, радвам се да ви видя отново на крака и бодър. Дойдох да ви попитам дали сте достатъчно добре, за да идвате да се храните с нас?

Той кимна, без да ме поглежда в очите.

— Ако това ще ви достави удоволствие, сър, ще започна да го правя.

— Компанията ви ще ни бъде приятна. Ще даде не само на Пчеличка, но и на останалите от домакинството възможност да ви опознаят по-добре.

Той отново се поклони.

— Щом желаете, сър.

— Желая — прекъснах го. — Но само ако и вие желаете.

За миг погледите ни се срещнаха и видях в него момче, застанало голо до една камина, докато един опитен убиец разкъсва дрехите му. Да. Малко неловкост в началото на отношенията ни. Която трябваше да преодолеем.

Мълчанието се проточи, а после нещо в него се промени и на лицето му се изписа решимост.

— Да. Ще дойда още тази вечер, холдър Беджърлок.