Убиецът на Шута

31. Време за изцеряване

Паднахме върху снежния склон на хълма на Свидетелските камъни. Снегът беше дълбок, неотъпкан и дълбок до бедрата. Залитнах, но не изтървах Шута. Ридъл все още държеше ръката ми. Вдишах дълбоко студения въздух.

— Изобщо не беше толкова трудно, колкото се боях — казах задъхано. Бях останал без въздух все едно, че бях бягал нагоре по стръмен склон, и главата ми пулсираше с болката на Умението. Но бяхме пристигнали непокътнати. Струваше ми се, че са изминали само няколко мига, но и че се събуждам от дълъг сън. Въпреки главоболието се чувствах отпочинал. Имах спомен за звездна чернилка, в която звездите бяха под нас, както и горе, зад и пред нас. А после се озовахме на заснежения склон близо до замък Бъкип.

А в следващия миг Ридъл падна в несвяст. Свлече се все едно изобщо нямаше кости. Без да изпускам Шута, приклекнах до него.

— Ридъл? Ридъл! — извиках глупаво. Оставих стъпалата на Шута да паднат на заснежената земя, хванах Ридъл за рамото и се опитах да го обърна с лицето нагоре. Той не реагира нито на гласа, нито на допира ми. — Ридъл! — извиках отново и с голямо облекчение чух в отговор вик долу от склона.

Обърнах се и погледнах. Едно момче, понесло факла, газеше през снега. Зад него впряг теглеше с усилие шейна по стръмния склон. На треперливата светлина на факлата видях парата, вдигаща се от козината на животните. Зад тях момиче яздеше на кон, а после момичето изведнъж се оказа Копривка и при вика ми тя пришпори коня си през дълбокия сняг и подмина тътрещия се впряг. Стигна до нас преди всички останали и скочи в снега до Ридъл. Това как го прегърна и вдигна главата му до гърдите си отговори на всякакви въпроси, които можех да имам за това какво значи той за нея. Изгледа ме гневно.

— Какво му направи?

Отвърнах честно:

— Използвах го. И поради неопитност по-безскрупулно, отколкото смятах… Мислех, че ще ме спре, ако взема твърде много. — Чувствах се като пелтечещо момче пред дълбокия ѝ хладен гняв. Премълчах безполезното си извинение. — Хайде да ги качваме на шейната, обратно в замъка и да повикаме лечителите и Кралската котерия. По-късно можеш да ми кажеш или да ми направиш каквото намериш за добре.

— И ще го направя — предупреди ме тя сърдито, след което повиши глас и зараздава заповеди. Стражи се разтичаха да ѝ се подчинят, някои възкликнаха слисано, щом познаха Ридъл. Не се доверих на никого с Шута, а го отнесох сам до шейната, натоварих го и след това тромаво седнах до него.

Пъртината вече беше проправена и конете тръгнаха по-бързо, отколкото на идване. Въпреки това изглеждаше цяла вечност в тъмното и студа, докато стигнем до осветените кули на замъка. Копривка беше дала коня си на някого; возеше се до Ридъл и дори връзката им да беше тайна, вече не беше. Говореше му тихо и настойчиво и когато той най-сетне се размърда и успя да ѝ отвърне немощно, се наведе и го целуна с обич.

Шейната дори не спря при портите, а ни откара право до лазарета. Лечителите ни очакваха. Не възразих, когато взеха първо Ридъл, и отново понесох Шута сам. Копривка освободи стражата и им обеща новини веднага щом има такива.

Помещението беше дълго, с нисък таван и за щастие празно. Зачудих се дали е същото, където се бях възстановявал от злополуката си в стълба на Умението. Имаше редици нарове и приличаше на казарма. Ридъл вече лежеше проснат на едно легло и бях ужасно облекчен щом чух немощното му негодувание, че е тук. Внимателно сложих Шута на друго, през две легла, понеже бях наясно, че Копривка кипи от яд и трябва да съм по-далече от нея за известно време. И Ридъл също. Не смятах, че съм му причинил трайни увреждания, но в невежеството си и в безпокойството си за Шута съвсем бях забравил да внимавам колко от силата му вземам. Бях го използвал грубо и си заслужавах гнева му. Но бях и изумен. Толкова много ли ми бе потрябвало от него, за да пренеса Шута през стълба?

По заповед на Копривка лечителите се бяха струпали около леглото на Ридъл. Бях сам с Шута. Съблякох горните му дрехи и ги пуснах да паднат на вмирисан куп до леглото му. Това, което се разкри под тях, ме ужаси. Някой бе обърнал огромно внимание на това да му нанесе болка. Голяма грижа и много време бе посветено на тази цел, прецених, защото имаше кости със стари счупвания, лошо изцелени, и рани, припряно или навярно преднамерено лошо превързвани, тъй че там, където разкъсаната плът беше заздравяла, имаше криви ивици и бучки зараснала тъкан. Шарката от белези от изгоряло на лявата му ръка под рамото можеше да е дума, но не на азбука и език, който знаех. Лявото му стъпало едва ли заслужаваше името си. Извито беше навътре, буца плът с изпъкналости от кост, а пръстите бяха потъмнели.

Мръсотията беше толкова отчайваща, колкото и пораженията. Шутът винаги беше чист човек, грижлив до педантичност за облеклото, косата и тялото си. Мръсното беше попило в кожата му и нашарено там, където го беше мокрил дъждът. Някои от дрехите му бяха толкова спечени, че очаквах да се сцепят, докато ги смъквах. В джоба на елека му имаше ябълка. Оставих я там. За да не го местя много, извадих ножа си, срязах протритата тъкан и леко я издърпах изпод него.

Вонята беше отвратителна. Очите му се открехнаха и реших, че се е събудил, но той не помръдна, докато не се опитах да смъкна долните му дрехи. Тогава вдигна двете си нашарени с белези ръце към мръсната си фланелка и стисна яката.

— Не — каза немощно.

— Шуте — укорих го и се опитах да избутам ръцете му настрани, но той стисна дрехата още по-здраво и с много по-голяма сила, отколкото очаквах. — Моля те — промълвих, но той бавно поклати глава на възглавницата. Кичури от сплъстената му коса се откъснаха, щом го направи, но нямах сърце да му се противопоставям. Нека отнесе тайните си в гроба, щом това искаше. Нямаше да го разсъблека пред лечителите. Завих го с чисто вълнено одеяло и той въздъхна облекчено.

До лакътя ми се появи лечителка.

— Къде е ранен? Тече ли му кръв? — Стараеше се да овладее отвращението си, но дори и аз едва можех да понеса миризмата му.

— Бил е изтезаван и е пътувал отдалече, в големи лишения. Моля те, донеси топла вода и някакви парцали. Да го почистя малко, докато му намериш хубав телешки бульон.

Видях как преглътна.

— Първото почистване на ранен е моя задача.

— Аз съм негов приятел и това е моя задача. Моля те.

Тя едва прикри облекчението си.

— Може ли да махна тези дрипи? — попита и аз кимнах. Тя присви устни, наведе се да ги вдигне и забърза с тях към вратата.

В този момент влезе Сенч. Беше облечен много изящно, в няколко оттенъка на зелено, и разбрах, че е намерил някакво извинение да напусне събирането. Шишко беше с него в ливрея на Бъкип, и една жена, която не познавах. Може би беше чирачка в Умението. Миг по-късно един гвардеец отвори вратата и крал Предан се появи с Кетрикен само на крачка зад него. Всякакво движение в помещението спря. Бившата кралица махна нетърпеливо с ръка и закрачи покрай Сенч. Спря до леглото на Ридъл.

— И Ридъл ли е пострадал? Не ми се каза за това!

Копривка стана. Беше намръщена, но тонът ѝ беше почтителен.

— Милейди, предполагам, че частно лечение с Умение ще е най-добрият избор за тези двама мъже. Може ли да освободя лечителите?

Лечителката тъкмо се връщаше с ведро вдигаща пара вода и чисти кърпи. Огледа се колебливо, но си позволих волността да ѝ махна да влезе. Тя успя да приклекне в непохватен реверанс, докато минаваше покрай крал Предан, без да разлее водата, и след това забърза към мен. Остави ведрото на пода и сгъна спретнато кърпите в долния край на леглото. После извърна поглед от мен към кралските особи. Явно идването им тук беше събитие, което никога не бе преживявала, и се разкъсваше между реверансите и това да си върши работата.

— Ваше величество, ако благоволите, тук аз най-добре знам какво и как трябва да се направи — обади се един мъж, вероятно майсторът лечител.

Не можах да разбера дали възразява, че го освобождават, защото вярва, че е най-компетентният за работата, или просто негодува, че му узурпират мястото. Не ме интересуваше, а и придворните вежливости не означаваха нищо за мен. Нека лечителят да си оспорва молбата на Копривка колкото си ще. Пренебрегнах вежливия им спор и се залових за работа.

Натопих една кърпа в топлата вода, изстисках я и я сложих внимателно върху лицето на Шута. Тя веднага стана кафява и сива. Изплакнах я и отново избърсах лицето му. Гъстите жълти сълзи отново напълниха очите му. Спрях и го попитах тихо:

— Боли ли?

— Толкова отдавна никой не ме е докосвал с доброта.

— Затвори си очите — наредих му грубо, защото не можех да понеса слепия му поглед. Изтрих лицето му за трети път. Мръсното беше попило във всяка бръчка на лицето му. Засъхнала слуз слепваше клепачите му. Искаше ми се да заплача от жал за него. Вместо това отново изплакнах и изстисках кърпата. Зад мен се караха по най-вежливия възможен начин. Вежливостта им беше вбесяваща. Искаше ми се да се обърна и да им изрева на всички да напуснат или поне да млъкнат.

Безнадеждността на задачата ми ставаше все по-ясна. Той беше по-силен, отколкото го бях преценил отначало, но беше ужасно изтощен. Нямаше резерви, които да изгори. Бях го донесъл тук с надеждата за изцеляване с Умение, но докато бавно измивах първо едната му отпусната ръка, а после другата, се отчаях. Освен ако не можехме да преградим силата му преди да започнем, нямаше да преживее лечението. А ако не го изцеляхме бързо, нямаше да живее достатъчно дълго, за да преградим силата му. Мислите ми се гонеха в кръг. Бях изложил на риск всички ни, за да го донесем за лечение, което не можеше да преживее.

Внезапно осъзнах, че до лакътя ми е застанала Кетрикен. Винаги изискана и вежлива, тя благодари на зяпналата я лечителка преди да я отпрати. Зад нас помещението беше стихнало и разбрах, че Копривка е наложила своето. Лечителите бяха напуснали и нейната котерия на Умението се събираше около леглото на Ридъл. Сенч обясняваше, че е виждал такива неща, и уверяваше Копривка, че Ридъл ще се оправи, трябва му само силна храна и няколко дни сън. Оспорваше намесата с Умение в полза на храната и отдиха. Ридъл бил отдал повече сила, отколкото можел да си позволи, но бил силен мъж, сърцат, и Копривка нямало защо да се бои за него.

В ума ми се прокрадна въпрос. Колко точно знаеше Сенч? Колко безскрупулно беше използвал Шишко? Или беше изцедил Стабилен — и с каква цел? По-късно. Щях да стигна до дъното на това по-късно. Знаех от опита си с краля-претендент Искрен, че Сенч може би е прав. В паниката си за Шута не бях помислил за възможността да изцедя Ридъл толкова, че да го оставя оглупял и обезумял. Моят приятел и любимият на моята дъщеря. Дължах извинения и на двамата. По-късно.

Защото Копривка също дойде до леглото на Шута. Погледът ѝ пробяга по него сякаш беше кон, който обмисля дали да купи. Погледна ме, после погледна настрани — досущ както Пчеличка отбягваше очите ми. Заговори на някаква млада жена, застанала до нея.

— Какво мислиш? — Попита я както учител пита ученик.

Жената си пое дъх, разпери ръце и бавно ги задвижи над тялото на Шута, без да го докосва. Шутът затихна съвсем, сякаш бе усетил отбягването на допира и това го бе оскърбило. Ръцете ѝ преминаха над него още веднъж. След това тя поклати глава.

— Виждам старо увреждане, което би могло или не би могло да се изцери по-добре. Като че ли няма нови рани, които да го изложат на непосредствена опасност от смърт. Има нещо много странно и неправилно в тялото му. Но не смятам, че се нуждае от незабавна намеса с Умението. Всъщност, колкото е немощен, подозирам, че това по-скоро би му навредило, отколкото да помогне. — После сбърчи нос и подуши: първият знак, че изпитва някакво отвращение от пациента си. Изправи се и зачака оценката на Копривка.

— Съгласна съм — каза тихо Майсторката на Умението. — Ти и останалите можете вече да си ходите. Благодаря ви за бързото отзоваване.

— Да, учителко. — Жената ѝ се поклони. Копривка тръгна с нея и се върна при леглото на Ридъл, докато останалите от лечителската ѝ котерия тихо напускаха лазарета.

Кетрикен гледаше Шута с напрегнато внимание. Закри с ръка устата си, когато се наведе над него. После се изправи и впи изпълнените си с тревога сини очи в мен.

— Не е той, нали? — каза умолително. — Не е Шутът!

Той леко се размърда, а когато отвори незрящите си очи, тя потръпна. Шутът заговори накъсано.

— Да можеше Нощни очи… да е тук да… гарантира за мен. Моя кралице.

— Не кралица вече. О, Шуте…

В гласа му прозвуча старата насмешка:

— Моя кралица, все още. А аз съм все още… шут.

Тя седна изящно на ниското столче от другата страна на леглото. Не ме погледна, а започна грижливо да навива нагоре пищните ръкави на роклята си.

— Какво стана с тях? — попита ме строго. Взе чиста кърпа, топна я във водата и без никакъв знак за отвращение започна да го мие. Един отдавна погребан спомен се съживи в ума ми. Кралица Кетрикен измива телата на убити Претопени, прави ги отново наши и ги възстановява преди да бъдат погребани. Никога не се беше колебала.

Заговорих тихо.

— Малко знам какво е сполетяло Шута. Очевидно е бил изтезаван и е изминал дълъг път, за да ни намери. Ридъл пострада заради мен. Бях припрян и разтревожен и използвах силата му, за да пренеса Шута през стълбовете. Не бях извличал от нечия сила в такава ситуация. Вероятно съм извлякъл прекалено много и мога само да се надявам, че не съм му нанесъл трайни увреждания.

— Моя вина — отрони Шутът.

— Не, моя е. Как би могла изобщо да е твоя? — отвърнах почти грубо.

— Силата. От него. През теб. До мен. — Пое си дъх. — Трябваше да съм мъртъв. Не съм. Чувствам се по-силен, отколкото съм бил от месеци, въпреки… случилото се днес. Ти ми даде част от неговия живот.

В това имаше смисъл. Ридъл не само ми беше дал сила да пренеса Шута през стълба, но и ми беше позволил да взема живот от него, за да дам сила на Шута. Благодарността ми се бореше със срама. Обърнах се към Ридъл. Не гледаше към мен. Копривка седеше на ниското столче до леглото му и държеше ръцете му. Възможно ли беше изобщо да мога да изплатя някак този дълг? Едва ли.

Обърнах се отново към Шута. Беше сляп. Не можеше да види, че Кетрикен се труди грижливо да почисти разкривените пръсти на ръцете му — сълзи се стичаха по страните ѝ, — онези ловки ръце с дългите пръсти, които жонглираха с дървени топки или ивици коприна, караха да се появи монета, кривяха се в обиден жест или махаха изразително да илюстрират някоя приказка, която разказваше.

— Не е твоя вината — каза тихо Кетрикен. — Подозирам, че Ридъл е знаел какво дава. Той е отдаващ човек. — Дълго мълчание. — Заслужава това, което е спечелил. — Нямаше нужда да обяснява какво има предвид. Само въздъхна. — Имаш нужда от гореща баня, Шуте. Интимността все още ли е твоя мания?

От устата му излезе немощен звук, който можеше да е смях.

— Изтезанието оголва човек от всякаква интимност. Болката може да те накара да пищиш или да се молиш, или да се подмокриш. Никаква интимност няма, когато враговете ти те притежават и нямат никакво угризение, никакво човешко угризение изобщо за това, което ще ти причинят. Тъй че, между приятели, да. Интимността все още е мания. И дар от тях. Възстановяване на мъничко от достойнството, което имах някога. — Беше дълга реч и завърши с хриптене.

Кетрикен не възрази, нито го попита дали може да се изкъпе сам. Просто попита:

— Къде би искал да те сложа? В старите покои на лорд Златен? В спалнята от детството на Фиц? В старата бърлога на Сенч?

— Празни ли са всички тези стаи? — попитах изненадано.

Тя ме погледна строго.

— За него ще ги опразним. — Сложи нежно ръка на рамото му. — Той ме заведе до Планините. Жива. Никога няма да забравя това.

Той вдигна разкривената си ръка и я сложи върху нейната.

— Ще избера дискретност. Каквато рядко имах преди. Бих искал тишина, за да се възстановя, ако е възможно. В бърлогата на Сенч. И да не ме знаят нито като лорд Златен, нито като Шута. — Извъртя мътните си очи и попита: — На храна ли ми мирише?

Наистина миришеше на вкусно. Чирачката лечителка се връщаше с увито в кърпа гърне с капак. Капакът потропваше, докато тя вървеше, и миризма на телешко изпълни помещението. Зад нея бързаше момче от кухните с купи, лъжици и кошница с хлебчета. Тя се спря до леглото на Ридъл, за да му поднесе, и с облекчение видях, че се е възстановил достатъчно, за да седне. Той погледна покрай Копривка, срещна погледа ми и ми се усмихна криво. Незаслужено опрощение. Кимнах му бавно; вярвах, че ще разбере.

Знаех, че ще е по-трудно да спечеля прошката на Копривка.

Младата жена дойде и напълни купа за Шута.

— Можеш ли да седнеш и да ядеш? — попитах го.

— Това вероятно е единственото, което ще опитам да направя — изхъхри той и след като с Кетрикен го повдигнахме и подложихме под гърба му възглавници, добави: — По-корав съм, отколкото мислиш, Фиц. Умирам, да, но ще се боря докато мога.

— Яж колкото можеш — казах му. — Колкото повече сила събереш и колкото по-бързо го направиш, толкова по-скоро можем да опитаме с цяра на Умението. Ако го желаеш.

Кетрикен поднесе лъжицата към устните му. Той сръбна шумно от бульона, простена от удоволствие и помоли:

— Така е твърде бавно. Дайте ми да пия от купата. Страшно съм гладен.

— Горещо е — предупреди го тя, но поднесе купата към устата му и той засърба, разтреперан от нуждата да вкара нещо питателно в себе си.

— Той е — каза Сенч. Вдигнах очи и видях, че е застанал до леглото на Шута, откъм краката.

— Да. Той е.

Сенч кимна, присвил вежди.

— Ридъл успя да докладва отчасти, преди Копривка да ме изгони. Той ще се оправи, Фиц, моите благодарности към теб. Това е пример как невежеството ти може да ни нарани. Ако се беше върнал в Бъкип да учиш с останалите от личната котерия на краля, щеше да имаш по-добър контрол над извличането на Умение.

Това беше последното, което желаех да обсъждам точно сега.

— Прав си — казах и в стъписаното мълчание, което последва капитулацията ми, добавих: — Шутът иска да го настаним в стария ни кабинет. Може ли да се уреди това? Огън, чисти чаршафи, нов халат, топла баня и проста гореща храна?

— И мехлеми — добави Сенч. — И билки за възстановяващи чайове. Дай ми малко време обаче. В момента водя важни преговори. И ще трябва да говоря и с Копривка за това. Когато ти пратя паж, отнеси го до старата стая на лейди Дайми, през слугинското стълбище. Сега гардеробът там има фалшив гръб. Влез през него. За жалост трябва да се върна на празненствата веднага. Но ще се видим или много късно тази нощ, или много рано сутринта.

— Благодаря.

Той кимна мрачно.

Знаех, че рано или късно ще има цена за услугите на Сенч. Винаги имаше.

Кетрикен се надигна с шумолене на поли.

— Аз също трябва да се върна в залата. — Извърнах глава и за първи път тази вечер наистина я погледнах. Беше облечена в коприна в сини тонове, поръбена с бяла дантела. Обиците ѝ бяха сини и сребърни, а сребърната ѝ коронка включваше плетеница от светли топази над челото ѝ. Изумлението ми трябва да бе проличало, защото тя се усмихна съжалително. — Те са наши търговски партньори; радват се да видят, че нося нещата, които ни предлагат, и уважението ми към тях прави преговорите на краля с тях по-лесни. — Усмихна се и добави: — И те уверявам, Фиц, украшенията ми са скромни в сравнение с това, което тази вечер носи кралицата!

Отвърнах на усмивката ѝ.

— Знам, че предпочиташ просто облекло, но тези прекрасни дрехи те правят наистина прекрасна.

— Де да можех и аз да те видя — въздъхна Шутът.

И стисна празната купа. Без да каже и дума, Кетрикен избърса бульон от ъгълчета на устата му.

Исках да му кажа, че ще се изцели и ще вижда отново. Всъщност съжалявах, че не бях приел многократно повтаряните предложения на Сенч да науча повече за Умението. Погледнах Шута и се зачудих дали можем да изправим кости, зараснали криво, да върнем светлина в очите му и да махнем сивата бледнина от кожата му. Колко от здравето му можехме да възстановим?

— Искам го — каза той внезапно. — Изцеряването с Умение. Мразя го. Ужасява ме. Но го искам. И то колкото се може по-скоро.

Изрекох истината с неохота.

— Точно сега най-вероятно бихме те убили, докато те изцеряваме. Има толкова много… увреждания. И си отслабнал от всичко, което ти е било причинено. Въпреки силата, която откраднах за теб. — Кетрикен ме гледаше и въпросът ясно се четеше в очите ѝ. Време беше да им кажа, че не знаем отговора. — Не знам колко може да те възстанови Умението. То е магия, която се подчинява най-вече на тялото ти. Може да подтикне тялото ти да поправи сбърканото, много по-бързо, отколкото тялото ти би го направило само. Но неща, които тялото ти вече е поправило, счупена кост например, ами, не знам дали ще оправи старо счупване.

Кетрикен каза тихо:

— Когато котерията те изцери, много стари наранявания също бяха изцерени. Белезите ти изчезнаха.

Не исках да ѝ припомням, че онова невъздържано изцеряване едва не ме беше убило.

— Мисля, че ще трябва да се заемем с това на етапи. И не искам Шутът да се обнадеждава прекалено.

— Трябва да виждам — каза той внезапно. — Това е най-важното. Трябва да виждам, Фиц.

— Не мога да ти обещая това.

Кетрикен се отдръпна от леглото. В очите ѝ блестяха сълзи.

— Трябва да се върна на преговорите с търговците. — И погледна към входа на лазарета, където я чакаше Сенч.

— Не беше ли пир, с менестрели и след това танци?

— Би могло да изглежда така, но всичко е преговори. И тази нощ все още съм кралицата на Планинското кралство и следователно играч във всичко, което желаят да спечелят Шестте херцогства. Шуте, не мога да ти кажа какво чувствам. Изпълнена съм с радост, че те виждам отново, и с тъга, като виждам всичко, което те е сполетяло.

Той се усмихна, напуканите му устни се изпънаха.

— Също е и с мен, моя кралице. — И добави тъжно: — Като изключим виждането.

Това изтръгна смях от кралицата, наполовина — хрип.

— Ще се върна колкото може по-скоро.

— Но не тази нощ — каза ѝ тихо той. — Вече съм толкова уморен, че едва мога да държа очите си отворени. Но скоро, моя кралице. Скоро, ако благоволите.

Тя приклекна в реверанс, след което побягна с шумолене на дълги поли и тупащи стъпала. Загледах се след нея, докато си отиде.

— Променила се е много и изобщо не е — подхвърли той.

— Изглеждаш много по-добре.

— Храна. Топло легло. Чисто лице и ръце. Приятели. Тези неща изцеряват много. — Изведнъж се прозя, а след това добави с трепет: — И силата на Ридъл. Странно е това заемане на сила, Фиц. Не толкова различно от чувството, което изпитах, когато вкара в мен своя живот. Бръмчаща, неспокойна енергия вътре в мен, живот зает, вместо заслужен. Сърцето ми не харесва това, но тялото ми копнее за повече от него. Ако беше чаша пред мен, не мисля, че щях да мога да устоя на желанието да я пресуша. — Вдиша бавно и замълча. Но почти можех да усетя как се наслаждава на усещането за живота, потекъл през него. Спомних си бойната лудост, която често ме беше обземала, и как осъзнавах, че продължавам да се бия, с дивашко ликуване, и как напрягах усилия дълго след като бях разбрал, че тялото ми е изтощено. Беше окрилящо. А рухването след това беше пълно. Онази лъжлива сила, след като изгореше, искаше отплата. Обзе ме страх.

Шутът заговори отново:

— Все пак не лъжех. Колкото и да копнея за топла баня, не мисля, че мога да остана буден много дълго. Не мога да си спомня последния път, когато ми беше толкова топло или коремът ми — толкова пълен.

— Да те отнеса до стаята на лейди Дайми тогава?

— Ще ме носиш ли?

— Правил съм го. А и не тежиш почти нищо. Най-лесно ще е да те нося.

Той помълча малко. После каза:

— Мисля, че мога да вървя. Поне част от пътя.

Това ме озадачи, но не възразих. Повикан едва ли не от думите ни, точно в този момент в лазарета влезе паж. Все още имаше снежинки по косата и раменете и носеше фенер. Огледа се и извика:

— Том Беджърлок? Идвам за Том Беджърлок.

— Тук съм — казах му. Когато се обърнах към него, Копривка внезапно остави Ридъл, дойде при мен и ме дръпна настрани. Толкова приличаше на майка си в този момент, че сякаш Моли се беше върнала от гроба, за да ме укори.

— Той каза да не те държа отговорен! Сам бил пожелал.

— Не. Аз го помолих. Знаеше, че ако не ми помогне, ще опитам сам. И съм виновен. И съжалявам.

— Сигурна съм.

Наведох глава. След миг тя продължи:

— Някои хора те обичат много повече, отколкото заслужаваш, Том Беджърлок. Но ти дори не вярваш, че изобщо те обичат. — Още размислях над това, когато тя добави: — И аз съм една от тези хора.

— Копривке, толкова…

— Кажи го още веднъж и ще те зашлевя. Не ме интересува кой гледа. Ако мога да поискам едно нещо от теб, то е никога да не повтаряш тези глупави думи повече. — Извърна очи от мен към Шута. — Той е твой приятел, от детството. — Тонът ѝ подсказваше, че разбира колко изключителен е Шутът за мен.

— Беше. И е.

— Добре. Тогава иди и се погрижи за него. Ридъл ще се оправи, трябва само да си почине. — Сложи ръце на слепоочията си и ги разтърка. — А Пчеличка? Сестра ми?

— Оставих я с Фицбдителен. Мисля, че ще е добре. Не възнамерявам да се задържа дълго. — Щом го казах, се зачудих колко дълго все пак ще се задържа. Щях ли да остана, докато Шутът възстанови силата си, докато можем да опитаме пълно изцеряване с Умението? Щях ли да се опитам да се върна на заранта, през камъните, а после пак да се върна след няколко дни? Бях раздвоен. Копнеех да съм и на двете места.

— Ако е с Лант, ще е добре. — Изобщо не бях сигурен дали съм съгласен с преценката ѝ, но моментът като че ли беше много лош да ѝ го кажа. Облекчението в гласа ѝ ме накара да се зачудя дали не съм преценил погрешно младия писар. След това тя събуди угризение в мен, като добави: — Би трябвало да им изпратим птица, да им съобщим, че сте пристигнали благополучно.

Погледнах Шута. Изглеждаше отчайващо немощен и по-стар от мен със сто години.

— Аз ще го направя — каза Копривка преди да съм успял да я помоля. — Искаш ли да помоля някой гвардеец да ти помогне да преместите приятеля ти?

— Ще се справя сам — отвърнах.

Тя кимна.

— Усетих. Не искаш много хора да знаят, че е тук. Кълна се в живота си, не знам защо. Но ще уважа любовта ти към потайност. Е, повечето слуги са заети с пира, тъй че ако си предпазлив, би трябвало да можеш да го преместиш, без да ви забележат.

Тъй че понесох Шута към старите покои на лейди Дайми. Беше дълъг процес, студено и мокро за двама ни, когато настоя сам да изкуцука през двора. Загърна раменете си с одеялото, стъпалата му все още бяха увити в парцали. Вятър и сняг фучаха покрай нас, докато кретахме. Да използваме слугинските проходи означаваше да обикаляме дълго. На тясното стълбище той се подпираше на мен все по-тежко с всяко стъпало. Момчето, което ни водеше, непрекъснато поглеждаше през рамо към нас с почуда и с подозрение. В един момент осъзнах, че дрехите ми са зацапани с кръвта на Шута. Не му предложих обяснение.

При вратата на старите покои на лейди Дайми пажът спря и ми подаде голям ключ на тежък клуп от син кант. Взех го, взех и малкия фенер, който носеше, и му казах да си ходи. Тръгна с охота. „Лейди Дайми“ не беше съществувала от десетилетия, но мълвата, че обитавала тези покои, все още не беше заглъхнала. Този маскарад устройваше Сенч и той все още го поддържаше.

Стаята, в която влязохме, беше сумрачна и задушна. Един свещник на прашна маса излъчваше слаба светлина. Миришеше на спарено и на стар силен парфюм. И на стара жена.

— Аз… ще седна — отрони Шутът и едва улучи стола, който му издърпах. Не седна, а по-скоро рухна на него. Остана да седи неподвижен и задъхан.

Отворих гардероба и се натъкнах на цял склад стари рокли и ризи. Миришеха все едно никога не са били прани. Изругах наум идиотизма на Сенч, клекнах и пропълзях под дрехите, за да опипам задната стена. Дърпах и бутах, докато тя най-сетне не се отвори.

— Ще трябва да пропълзим — подхвърлих кисело на Шута. Той не отговори.

Беше заспал. Трудно го събудих, а след това го повлякох през ниския отвор в гардероба. Помогнах му да седне на стария стол на Сенч пред огъня, а след това изпълзях обратно да залостя отвътре вратата на стаята на лейди Дайми и да изгася свещите. Шутът беше задрямал отново. Пак го събудих и го попитах:

— Баня или легло?

Водата в коритото все още леко вдигаше пара и изпълваше стаята с аромат на лавандула и исоп. До коритото имаше стол с прав гръб, ниска масичка с кърпа, гърне с течен сапун, парцал за триене, памучна туника и син вълнен халат в стария стил — и дебели чорапи. Щяха да свършат добра работа.

— Баня — промълви Шутът и извърна слепите си очи към мен.

— Насам. — Хванах тънката му като клечка ръка под рамото и го прегърнах с другата си ръка. Заведох го до стола. Той се смъкна в него толкова тежко, че едва не го обърна, и остана да седи неподвижен и задъхан. Без да питам, клекнах и започнах да развивам дрипите на краката му. Миришеха ужасно и бяха полепнали, тъй че трябваше да ги обеля с усилие. Дишах през уста.

— До теб има маса с всичко, което ти трябва да се измиеш. И дрехи за след това.

— Чисти дрехи? — попита все едно му давам купчина злато. Ръката му зашари във въздуха, вдигна се и падна като пеперуда, щом докосна съкровището на масичката. Вдигна гърнето със сапун, помириса го и въздъхна сърцераздирателно. Остави го внимателно на мястото му.

— О, Фиц. Не можеш да си представиш — каза пресекнато. После костеливата му ръка се вдигна и ми махна вяло да го оставя сам.

— Повикай ме, ако ти потрябвам — казах.

Взех свещ и се преместих при лавиците със свитъци в другия край на стаята.

Той се вслуша в стъпките ми и не остана доволен, когато спрях в края на стаята, но повече усамотение нямаше да му дам. Нямах желание да го намеря стеснителен, но удавен в коритото. Зарових из свитъците и намерих един за „Дъждовните пустини“, но когато го отнесох до масата, открих, че Сенч вече ми е подредил материал за четене. Беше ми приготвил три ръкописа за правилната подготовка и използване на „Кралския човек“. Е, беше прав. Нямаше да е зле да го науча. Отнесох ги до старото легло на Сенч, запалих няколко свещи, смъкнах ботушите си, струпах възглавниците и се наместих за четене.

Бях изчел една трета от първия, скучно написан и с твърде много подробности за избирането на кандидат, който би могъл да споделя сила, когато чух лекия плясък на вода, щом Шутът се отпусна в коритото. Известно време цареше пълна тишина. Четях свитъка и от време на време поглеждах да се уверя, че не е заспал и не се е удавил. След дълго киснене той започна бавно да се мие. Охкаше тихо от болка и облекчени мускули. Не бързаше. Бях на третия свитък, по-полезен, който описваше специфичните симптоми, че Кралски човек може да надвишава границите си, включително информация как да се захрани отново сила у човек, ако това се окаже необходимо, когато чух как въздъхна силно и след това плисъци, които показваха, че излиза от коритото. Не погледнах към него.

— Можеш ли да намериш кърпите и халата?

— Ще се справя — отвърна ми късо.

Довършил бях четенето на третия ръкопис и се мъчех да остана буден, когато го чух да казва:

— Обърках се. Къде си?

— Ей тука. На старото легло на Сенч.

Макар и изкъпан току-що и с чисти дрехи, той все още изглеждаше ужасно. Стоеше прав, старият син халат висеше на него като отпуснато платно на изоставен кораб. Вкопчи се в облегалката на стола. Малкото коса, която му бе останала, бе полепнала по темето му, натежала от вода; едва стигаше до ушите му. Слепите му очи бяха като две ужасни дупки на мършавото му лице. Гърдите му хриптяха. Станах, хванах го за ръката и го поведох към леглото.

— Сит, чист и стоплен. Нови дрехи. Меко легло. Ако не бях толкова уморен, щях да заплача благодарно.

— По-добре спи.

Той седна на ръба на леглото. Дланите му потупаха чистите чаршафи, преместиха се на дебелата възглавница. Беше усилие за него да вдигне краката си на леглото. Когато се отпусна на възглавницата, не изчаках, а го завих все едно беше Пчеличка. Ръцете му стиснаха края на завивката.

— Ще останеш ли тук през нощта? — Беше повече въпрос, отколкото молба.

— Ако желаеш.

— Да. Ако нямаш нищо против.

Погледнах го хладнокръвно. Без мръсотията белезите по лицето му изпъкваха още повече.

— Нямам — казах тихо.

Той затвори забулените си със сиво очи.

— Помниш ли… веднъж те помолих да останеш до мен през нощта.

— В палатката на Праотеца. На Аслевял.

Помнех. Двамата замълчахме, а след това тишината се проточи още. Помислих, че е заспал. Изведнъж се почувствах капнал от умора. Заобиколих от другата страна на леглото, седнах на ръба и след това легнах до него, толкова внимателно, все едно беше бебето Пчеличка. Мислите ми се отнесоха към нея. Какъв ден ѝ бях дал! Щеше ли да спи добре тази нощ, или щеше да се бори с кошмари? Щеше ли да остане в леглото си, или щеше да се измъкне и да се скрие зад стената на кабинета ми? Странното ми дребосъче. Трябваше да се грижа за нея по-добре. Исках го, с всяка капка кръв на сърцето си, исках го, но като че ли разни неща винаги пречеха. И ето ме тук, на дни разстояние от нея, доверил я на грижите на човек, когото едва познавах. И го бях обидил.

— Никакви въпроси? — попита Шутът от сумрака на стаята.

Той беше този, който трябваше да има въпроси, помислих си. Като започне със: „Защо ме прониза?“

— Мислех, че си заспал.

— След малко. — Каза го с тежка въздишка. — Толкова вяра имаш в мен, Фиц. Години минават, връщам се в живота ти, и ти ме убиваш. А после ме спасяваш.

Не исках да говорим как го бях намушкал с ножа.

— Пратеникът ти стигна до мен.

— Кой?

— Едно светлокожо момиче.

Помълча, а след това заговори с глас, изпълнен с тъга.

— Пратих седем двойки пратеници до теб. Осем години ти ги пращах. И само един е стигнал?

Седем двойки. От четиринайсет пратеници само един беше стигнал до мен. Може би двама. Заля ме страх. От какво беше избягал… и то все още ли го преследваше?

— Умря скоро след като стигна до мен. Онези, които я гонеха, я бяха простреляли с някакъв паразит и тварите я изяждаха отвътре.

Той помълча дълго, после каза:

— Те обичат такива неща. Бавна болка, която неизбежно се влошава. Обичат, когато онези, които измъчват, се надяват да умрат и молят за смърт.

— Кой обича това? — попитах тихо.

— Слугите. — Всякакъв живот си бе отишъл от гласа му.

— Слугите?

— Били са слуги. Когато Белите са съществували, техните предци са им служели. На Белите. Пророческия народ. Моите предци.

— Ти си Бял.

Малко имаше написано за тях и онова, което знаех, го бях научил главно от Шута. Някога те живеели редом и сред човечеството. Дълголетни и надарени с пророческа дарба, със способността да виждат всяко възможно бъдеще. След като се смесили с хората, изгубили уникалните си особености, но на всеки няколко поколения се раждаше по един. Истински Бял, като Шута, беше рядкост.

Той изсумтя скептично.

— Така са искали да вярваш. И аз. Истината, Фиц, е, че съм същество с достатъчно Бяла кръв в мен, за да се прояви почти пълно. — Пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да каже повече, но вместо това въздъхна дълбоко.

Бях объркан.

— Не ми каза това преди години.

Той обърна главата си на възглавницата все едно можеше да ме погледне.

— Не това вярвах преди години. Не те излъгах, Фиц, повторих ти лъжата, която ми беше казвана, лъжата, в която вярвах през целия си живот.

Казах си, че бездруго така и не го бях повярвал. Но също така трябваше да го попитам:

— Значи не си Бял пророк, така ли? И аз не съм твой Катализатор?

— Какво? Разбира се, че съм. И ти си! Но не съм пълен Бял. Никой пълен Бял не е вървял по този свят от стотици години.

— Тогава… Черния мъж?

— Прилкоп? Много по-стар от мен и вероятно с по-чиста кръв. И като Белите от стари времена, със старостта той потъмня.

— Мислех, че потъмня след като можа да изпълни мисията си като Бял пророк. Че колкото повече успяваше да насочи света по по-добър път, толкова повече потъмняваше.

— О, Фиц. — Гласът му бе уморен и тъжен. — Не знам. Точно това ми отнеха Слугите. Всичко, което мислех, че знам, всяка увереност. Стоял ли си някога на пясъчен бряг, когато приливът приижда? Усещал ли си как вълните се надигат около краката ти и засмукват пясъка под теб? Това е животът ми сега. С всеки ден усещам, че затъвам по-дълбоко в несигурност.

Сто въпроса изпълниха ума ми. И изведнъж разбрах, че да, вярвал бях, че той е пророк и че аз съм неговият Катализатор. Вярвал го бях и бях понесъл нещата, които той ми беше предрекъл, и се бях доверявал. А ако всичко е било лъжа, заблуда, приложена върху него, и той на свой ред я е прехвърлил върху мен? Не. Това не можех да повярвам. Това не биваше да го повярвам.

— Има ли още нещо за ядене? Изведнъж пак огладнях.

— Ще видя.

Станах и отидох до камината. Човекът на Сенч се беше постарал добре. На куката висеше покрито с капак котле — така, че яденето да остане топло, но да не загори. Откачих го и надникнах. Пиле, сварено на гъста кафява каша. Лук, целина и пащърнак се смесваха в приятен сос. — Пилешка яхния — казах. — Да ти донеса ли малко?

— Ще стана.

Отговорът му ме изненада.

— Когато те донесох тук, мислех, че си на ръба на смъртта.

— Винаги съм бил по-корав, отколкото изглеждам. — Надигна се бавно, смъкна краката си от леглото и стъпалата му затърсиха пода. — Но не се заблуждавай. Съмнявах се, че ще оцелея повече от още две нощи в студа. Едва помня последните няколко дни. Студ, глад и болка. Никаква разлика между нощ и ден, освен че нощите бяха по-студени. — Стана и се олюля. — Не знам къде си — оплака се безпомощно.

— Стой там — наредих му все едно, че можеше да направи нещо друго. Сложих масичка пред стария стол на Сенч, а след това сложих Шута да седне. Намерих съдове и прибори на един рафт — лейди Розмарин поддържаше „бърлогата“ много по-подредена, отколкото Сенч някога. Сложих му купа пилешко и лъжица, а след това намерих бутилка бренди и чаши. — Много ли си гладен? — попитах и хвърлих око на останалото в котлето. И моят апетит се беше събудил от миризмата на храната. Бях прехвърлил бремето на пътуването с Умението главно на Ридъл, но все пак беше изтекло доста време, откакто бях ял за последен път.

— Хапни и ти — отвърна Шутът, усетил дилемата ми.

Сложих и на себе си и седнах в стола на лейди Розмарин с купата на коляното ми. Шутът вдигна глава.

— Бренди ли надушвам?

— Вляво от купата ти е.

Той остави лъжицата и по устните му плъзна треперлива усмивка.

— Бренди с Фиц. До огън. С чисти дрехи. С храна. Почти бих могъл да умра щастлив.

— Хайде да избегнем това с умирането, а?

Усмивката му стана по-широка.

— За малко, приятелю. За малко. Това, което ми направи преди да влезем в камъните, и жестът на Ридъл, после храна, топлина и останалото, ме измъкнаха от онзи ръб. Но нека не се заблуждаваме един друг. Знам гнилото, което нося в себе си. Знам, че ти го видя. — Вдигна разкривената си ръка, за да се почеше по нашарената с белези буза. — Не е случайно, Фиц. Те преднамерено са създали това в мен, точно както нарязаха лицето ми с белези и откъснаха Умението от върховете на пръстите ми. Изобщо не си въобразявам, че съм избягал. Те задействаха бавна смърт в мен и след това ме преследваха, докато бягах, грижеха се винаги да съм капнал от изтощение, всеки ден, винаги да заплашвам тези, които могат да ми помогнат. Мисля, че пътувах по-бързо и по-далече, отколкото те смятаха, че ще мога, но дори това може да е фантазия. Чертаят плановете си в сложни извивки, каквито двамата с теб не можем и да си представим, защото имат карта на лабиринта на времето, извлечена от стотици хиляди пророчества. Не питам защо ме намушка, защото вече знам. Те го задействаха и изчакаха ти да изпълниш злата им воля. Искаха колкото да ме убиеш, толкова и да наранят теб. Вината е само тяхна. И все пак ти все още си Катализаторът и превръщаш моето умиране във вливане на сила. — Въздъхна. — Но може би дори това е тяхната воля: да ме намериш и да ме донесеш тук. Камъче ли е това, Фиц, което предизвиква лавината? Не знам. Копнея да виждам както някога, копнея да избирам пътя си през вихреща се мъгла от възможности. Но онова свърши, изгубено е за мен, откакто ме върна от мъртвите.

Не можех да измисля какво да отговоря на това. Отдавна бях научил, че и с Шута, както и със Сенч, най-бързият начин да предизвикаш мълчание е като зададеш твърде много въпроси. Оставени на мира, те винаги споделяха с мен повече, отколкото навярно възнамеряваха. Тъй че ядях пилешката яхния, пиех от брендито на Сенч и се чудех за Слугите и неговия неочакван син, и за пратениците, които бе изпратил и които не бяха стигнали до мен.

Той остърга купата с лъжицата, за да се увери, че е изял всичко. Налях му още бренди.

— Имаш яхния от лявата страна — казах му. Много ме беше заболяло да гледам как яде толкова лакомо — и толкова немарливо. Взех купата му и избърсах накапаното по масата. Бях се надявал да не го засрамя, но той изтри лицето си и призна:

— Ям като прегладняло куче. Сляпо прегладняло куче. Станал съм страшно лаком и се тъпча толкова бързо, колкото мога. Трудно е да се отучиш от нещо, на което са те научили толкова преднамерено. — Отпи глътка бренди и отпусна глава на облегалката на стола. Очите му бяха затворени, но едва когато отпуснатата му ръка потръпна и чашата му едва не падна осъзнах, че заспива в стола.

— Марш в леглото — казах му. — Ако ядеш и почиваш няколко дни, сигурно ще можем да започнем с малки изцерявания, за да те върнем на пътя към здравето.

Той се размърда и когато го хванах за ръка, се надигна бавно.

— Започнете веднага щом можем. Трябва да стана по-силен, Фиц. Трябва да живея и трябва да ги надвия.

— Добре. Обаче хайде да започнем със спане — предложих му.

Сложих го да легне и го завих. Постарах се възможно по-тихо да раздигам масата и да сложа дърва в огъня. Налях си още бренди. Беше къпиново и много по-добро от онова, което бих могъл да му предложа като младеж. Ароматът на плодове и цветя ми напомни за онези дни. Отпуснах се с въздишка в стола на Сенч и изпънах крака към огъня.

— Фиц?

— Да?

— Не ме попита защо се върнах. Защо дойдох да те потърся. — Гласът му беше пропит с умора.

— Пратеничката ми каза, че търсиш сина си. Своя неочакван син.

— Без много надежда, боя се. Сънувах, че съм го намерил, там на онова тържище. — Поклати глава. Гласът му беше съвсем тих. Напрягах се да чуя думите му. — Него искат те. Слугите. Мислеха, че знаем, че съществува. Дълго ме разпитваха, опитваха се да изтръгнат от мен тайна, която не знаех. А когато накрая ми казаха ясно какво търсят… ами аз не знаех нищо за него. Не ми повярваха, разбира се. Отново и отново настояваха да научат къде е и коя го е родила. Години наред настоявах, че това е невъзможно. Дори ги попитах: „Ако такова дете съществуваше, щях ли да съм го оставил?“ Но те бяха толкова сигурни, че започнах да вярвам, че сигурно са прави.

Замълча. Зачудих се дали не е заспал. Но как можеше да е заспал, докато разказва такава мъчителна история? След малко той заговори отново, гласът му беше завален.

— Бяха убедени, че ги лъжа. И тогава… ме взеха. — Спря. Усетих как се бори да се овладее. — Когато се върнахме първия път с Прилкоп, ни почетоха. Имаше безкрайни пирове и те ни окуражаваха, отново и отново, да разкажем за всеки миг от онова, което сме виждали и правили. Писари записваха всичко. То… влезе в главата ми, Фиц. Да бъдеш почетен така, толкова ценен. Прилкоп беше по-резервиран. А после един ден той изчезна. Казаха ми, че решил да навести родното си място. Но месеците минаваха и започнах да подозирам, че нещо не е наред. — Закашля се. — Надявам се, че е избягал или е мъртъв. Ужасно е да си представя, че все още е в ръцете им. Но точно тогава започнаха безкрайните разпити. А после, след като разкриха каквото търсеха и аз все още нямах отговори, една нощ ме взеха от жилището ми. И изтезанието започна. Отначало не беше толкова зле. Настояваха, че знам и че ако постя достатъчно дълго или понеса студ достатъчно дълго, ще си спомня нещо, сън или събитие. Тъй че започнах да им вярвам. Опитвах се да си спомня. Но тогава изпратих първите вестоносци, да предупредя онези, които знаеха, да скрият някое такова дете, докато дойда за него.

Една решена загадка. Писмото, изпратено до Джофрон и нейната предпазливост към мен, всичко това вече имаше смисъл.

— Мислех, че съм бил дискретен. Но те го откриха. — Подсмръкна. — Върнаха ме там, където ме бяха държали. И ми донесоха храна и пиене, и не ме попитаха нищо. Но можах да чуя какво бяха направили на онези, които ми бяха помогнали. О, Фиц. Та те бяха почти деца! — Задави се, а след това заплака. Исках да ида при него, но не можех да му предложа никакво утешение. И знаех, че точно сега не иска съчувствени думи или приятелско докосване. Не искаше нищо от онова, което не бе могъл да даде на онези жертви. Тъй че изтрих мълчаливо сълзите и изчаках.

Той се изкашля и продължи напрегнато:

— Все пак някои ми останаха верни. От време на време ми пращаха съобщения, за да ме уведомят, че други двама са избягали и са се отправили да предупредят приятелите ми. Исках да им кажа да спрат, но нямаше как да отговоря на съобщенията им. А Слугите се заеха с мен сериозно. Времена на болка, следвани от периоди на изолация. Глад, студ, неумолимата светлина и горещина на слънцето, а после — такова хитроумно изтезание…

Спря. Знаех, че разказът му не е свършил, но си помислих, че ми е казал толкова, колкото може да понесе да разкаже сега. Седях и гледах огъня. Нямаше прозорци в тази стая, но чувах далечния вой на вятъра през комина и знаех, че бурята се е усилила.

Шутът зашепна. Едва долавях думите му във воя на вятъра.

— … повярвах им. Той съществуваше, някъде. Спряха да ми задават въпроси за него, но продължаваха да ме измъчват. Когато спряха… Подозирах, че са го намерили. Не знаех дали ще го запазят и използват, или ще го унищожат, за да му попречат да променя света. Каквото и да направеха с него, никога нямаше да ми го кажат. Странно. Преди толкова много години ти пратих вест да намериш сина ми. И един от тези пратеници е успял. Твърде късно, за да спасим сина ми. Твърде късно, с години. — Гласът му заглъхваше, изцеден от сила и сънен.

Заговорих тихо, понеже не исках да го будя, ако е заспал, но бях твърде любопитен, за да сдържа въпроса си.

— Преди години ти си се предал? На пратеничката са ѝ трябвали години, за да стигне до мен?

— Години — отрони той уморено. — Преди години, когато все още имах надежда. Когато все още вярвах, че на Слугите може да се покаже по-добър път. Ако можех първо да стигна до момчето… — Гласът му заглъхна. Загледах се в пламъците и Пчеличка се върна в мислите ми. Вероятно вече спеше в леглото си. Някъде утре следобед, стига гълъбите да летяха бързо, Ревъл щеше да ѝ каже, че е дошла птица и че съм в безопасност в Бъкип. Трябваше да намеря хартия тази нощ и да ѝ напиша писмо, и да ѝ го пратя по куриер. Трябваше да ѝ обясня защо я бях оставил така внезапно и че може да ме няма по-дълго, отколкото бях очаквал. Поиграх си с идеята да я повикам. Всяко дете трябва да преживее един Зимен празник в замък Бъкип! Но след това осъзнах, че не е възможно да дойде навреме. Също така не можех да измисля на кого бих се доверил достатъчно, за да я вземе на дълго зимно пътуване от Върбов лес до Бъкип. Следващата година, обещах си. Следващата година щяхме да напуснем Върбов лес навреме и да препуснем до замък Бъкип, само тя и аз.

Планът ми донесе огромно удоволствие, докато внезапно не си помислих за Шута и неговия неочакван син. В същия контекст. Той никога не беше познавал детето си. Значеше ли това, че никога не е мечтал да споделя неща с него? Заговорих към огъня.

— Пратеничката не можа да ми каже къде да търся детето. Нито колко може да е голямо.

— Не знам. Знам само, че имаше толкова много, много пророчества, които като че ли говореха за такова дете. Слугите изглеждаха толкова сигурни, че такова дете трябва да съществува. Питаха ме по всякакъв начин, който можеха да измислят. Не искаха да повярват, че не знам за такова дете. Не искаха да повярват, че вече не мога да видя къде или кое би могло да е това дете. — Внезапно простена и се раздвижи в леглото. — Толкова дълго не съм… коремът ми. Ох. — Сви се на две и се превъртя до ръба на леглото. — Има ли тоалетна в тази стая? — попита отчаяно.

Стомахът му къркореше ужасно. Заведох го до тясната врата. Той остана вътре толкова дълго, че започнах да се тревожа. После вратата се отвори и той заопипва с ръка да излезе. Хванах го и го върнах до леглото. Той пропълзя немощно на него и го завих. Известно време само дишаше. После каза:

— Може би изобщо не е имало такъв сън. Това е отчаяната ми надежда. Че изобщо не е съществувал, тъй че никога няма да го намерят, никога няма да го унищожат, никога няма да го вземат за своя пионка. — Простена отново и се размърда неспокойно в леглото. — Фиц?

— Тук съм. Искаш ли нещо? Бренди? Вода?

— Не. Благодаря ти.

— Хайде поспи. Трябва ти почивка. Утре ще сме по-разумни с храната ти. Трябва да укрепнеш, преди котерията да може да опита изцеряване.

— По-силен съм, отколкото изглеждам. По-силен, отколкото когато ме намери.

— Може би. Но повече няма да поемам рискове, освен ако не се наложи.

Дълго мълчание. Брендито и храната ми въздействаха. Умората от деня изведнъж ме обзе. Отидох до другата страна на леглото и смъкнах ботушите си. Свалих горните си дрехи и се напъхах в леглото до Шута. Пухеният дюшек беше дебел и мек. Затворих очи.

— Фиц?

— Какво?

— Би ли убил заради мен?

Нямаше нужда да мисля за това.

— Да. Ако се наложи. Но тук си в безопасност, Шуте. Здравите стени на замък Бъкип са навсякъде около теб. И аз съм до теб. Никой не знае къде си. Спи без страх.

— Би ли убил за мен, ако те помоля?

Зареял ли се беше умът му? Заговорих утешително.

— Няма да ти се наложи да ме молиш. Ако някой те застрашава, ще го убия. Толкова е просто. — Не му казах да спи. Не е толкова лесно, след като си преживял изтезание. Все още имаше нощи, когато се събуждах стреснат, убеден, че съм отново в тъмницата на Славен. Най-малкото нещо може да включи внезапен ужас: миризмата на въглен от определен вид дърво, изскърцване като от стягащо се въже, трясък като от затръшната врата на килия. Дори просто тъмнината. Просто това, че си сам. В тъмното се пресегнах и отпуснах ръка на рамото му. — Ти си в безопасност. Ще бдя и ще те пазя, ако искаш.

— Не. — Пресегна се и постави крехката си ръка върху моята. Цепениците в огъня изпращяха тихо и се вслушах в дъха му. Заговори отново. — Не това имах предвид. Съобщението, което изпратих с последните четирима пратеници. Услугата, за която мразех да моля. Срам ме беше да помоля за нея, срам ме беше да моля за каквото и да е от теб, след като те бях използвал толкова безмилостно. Но нямаше никой друг, когото можех да помоля, никъде. Опитах се да го направя сам. Бяха спрели да ме разпитват. Бяха започнали да ме оставят на мира. И един ден бяха невнимателни. Може би. Избягах. Знаех какво трябва да направя. Знаех какво трябва да се направи и се подготвих за него колкото се може по-добре. И опитах. Но те ме очакваха. Заловиха мен и онези, които ми бяха дали подслон и помощ. Върнаха ме и този път не се играеха на учтивости и въпроси. Просто бруталност. Натрошиха костите ми. Взеха зрението ми.

— Какво беше направил? — Усетих, че дъхът ми е секнал.

— Опитах и го скърпих лошо. Те ми се подиграха. Казаха ми, че винаги ще се провалям. Но ти нямаше да се провалиш. Щеше да знаеш как. Имаш цялата подготовка. И си добър в това.

Топлината на леглото не можеше да прогони мраза, който се надигна в мен. Отдръпнах се, но ръката му изведнъж стисна моята, силно като смърт.

— Добър беше в това, някога. В убиването на хора. Сенч те обучи и ти беше добър в това.

— Добър в убиване на хора — повторих вдървено. Тези думи нямат смисъл, когато ги кажеш на глас. Добър в донасяне на смърт. Мълчанието, по-гъсто от тъмнината, ни раздели.

Той заговори отново. Отчаяние изпълни гласа му.

— Мразя се, че трябва да го поискам. Знам, че си изключил това от живота си. Но трябва. Когато съм отпочинал, когато ти го обясня, ще разбереш. Те трябва да бъдат спрени и само смъртта ще ги спре. Само ти си между тях и онова, което искат да направят. Само ти.

Не проговорих. Не беше на себе си. Шутът никога нямаше да поиска това от мен. Беше ослепен и болен, и го болеше. Беше преживял ужасен страх. Все още се страхуваше. Но сега беше в безопасност. Като се оправеше, умът му щеше да се прочисти. Щеше да е отново себе си. Щеше да се извини. Ако изобщо си спомнеше този разговор.

— Моля те, Фиц. Моля те. Те трябва да бъдат убити. Това е единственият начин да ги спрем. — Вдиша болезнено. — Фиц, би ли ги премахнал? Всичките. Да сложиш край на тях и на ужасните неща, които правят? — Замълча, а после добави думите, които се ужасявах да чуя. — Моля те. Заради мен.