Убиецът на Шута

19. Пребитият

Оставих свитъка настрана, зачуден защо си бях направил труда да го извадя. Бях го донесъл от личната си бърлога в стаята на Моли, където спеше Пчеличка. Беше единственият написан текст, който изобщо бях чел някога, в който се упоменаваше пророчеството за Неочаквания син. И беше само фрагмент. Нямаше нови отговори тук на въпроса, който исках да му задам. Защо след всичките тези години? Защо такова послание и такъв пратеник?

Обърнах го и го огледах за хиляден път. Беше стар къс от нещо… не велен, не хартия. Нито Сенч, нито аз знаехме какво е това. Мастилото беше много черно, ръбовете на всяка буква остри. Материята, на която бе написан, беше податлива и с цвета на мед. Вдигнех ли го към огъня, можех да видя светлина през него. Нито Сенч, нито аз можехме да го разчетем, но дойде с превод, за който Сенч ме увери, че е точен. Тогава беше измърморил нещо от сорта: „На тази цена трябва да е точен.“

Първия път, когато го видях, бях все още момче и беше един от многото свитъци, които Сенч събираше по темата за Белите пророци и техните предсказания. Не бях обърнал повече внимание на това, отколкото на интереса му към цъфтенето на бъза или правенето на отрова от листа на ревен. Сенч имаше много увлечения през онези години. Мисля, че само тези негови мании бяха опазили разсъдъка му през десетилетията изолираност като дворцов шпионин. Определено не свързвах интереса му към Белите пророци със странния шут на крал Умен. През онези дни за мен Шутът беше просто шутът, бледолико мършаво дете с безцветни очи и двуостър език. Предимно го отбягвах. Виждал го бях да разиграва акробатичните си номера, които можеха да накарат двора да ахне. Все още не бях чувал как прави на пух и прах нечия гордост с острия си като бръснач сарказъм и умна игра на думи.

Дори когато съдбата ни събра, първо като познати и след това като приятели, не направих връзката. Години щяха да минат, преди Шутът да ми сподели, че според него пророчествата за Неочаквания син предсказвали моето раждане. Беше едно от петдесетината късчета от предсказания, които беше съчетал. А след това беше дошъл, за да ме намери, своя Катализатор, незаконния син на абдикирал крал в далечна северна страна. И двамата заедно, беше ме уверил, щяхме да променим бъдещето на света.

Вярваше, че аз съм Неочаквания син. Имало беше три пъти, когато беше толкова настойчив за това, че самият аз почти го повярвах. Смъртта определено бе жадувала за мен и много често той се бе намесвал, за да ме измъкне от тази съдба в последния възможен момент. И накрая аз бях направил същото за него. Бяхме постигнали целта му, връщането на драконите на света, и с това беше свършило времето му като Бял пророк. Или Бял ясновидец, както казват някои.

И ме беше оставил, като бе прекъснал десетилетия приятелство, за да си замине и да се върне там, откъдето бе дошъл. Клерес. Град някъде далече на юг, или може би това бе просто името на школата, където бе отраснал. Защото през цялото време, което бяхме прекарали заедно, не ми беше казал почти нищо за живота си преди да го познавам. А когато сметна, че е време да се разделим, си отиде. Не ми даде никакъв избор по този въпрос и твърдо отказа предложението ми да замина с него. Страхувал се, както ми каза, че ще продължа да действам като Катализатор и че заедно може неволно да развалим всичко, което сме постигнали. Тъй че си беше заминал, а аз така и не бях могъл да се сбогувам истински с него. Знанието, че ме е оставил без никакво намерение да се върне, беше идвало при мен на капчици разбиране, пръснати през годините. И всяка капка осъзнаване носеше своята болка.

През месеците след завръщането ми в Бъкип бях разбрал, че най-сетне, изведнъж, вече имам свой собствен живот. Беше замайващо преживяване. Той ми беше пожелал щастие в намирането на собствената ми съдба и изобщо не се усъмних в искреността му. Но ми беше отнело години, докато приема, че отсъствието му в живота ми е преднамерено категорично, акт, който той беше избрал, нещо приключено, въпреки че някаква част от душата ми все още се колебаеше и очакваше завръщането му. Това, мисля, е шокът от края на всяка връзка. Това е осъзнаването, че нещо, което за теб все още е продължаваща връзка, за другото лице е нещо свършило и приключило. Няколко години чаках като вярно куче, на което са казали да стои на място. Нямах никакво основание да вярвам, че Шутът е загубил обичта си или привързаността си към мен. Но с времето кънтящото мълчание и постоянното отсъствие започна да се усеща като неприязън или по-лошо — като безразличие.

Имало беше моменти, когато бях мислил за това. Опитвах се да го оправдая. Не ме беше имало, когато той бе минал през град Бъкип. Мнозина бяха чули, че съм мъртъв. А той? През годините отговорът ми на това се беше лутал напред-назад. Беше ми оставил подарък, изваяната статуйка с него, Нощни очи и мен. Щеше ли да остави подарък, който изобщо няма да се получи? Е, какво друго да направи с него? Имаше думи, скрити в камъка спомен, едно изречение. „Никога не съм бил разумен.“ Означаваше ли това, че ще е толкова глупав да поднови приятелството ни дори при риска да се развали работата ни? Или означаваше, че в своята глупост ще тръгне на опасно приключение без мен?

Означаваше ли това, че е бил глупак изобщо да държи на мен извън ролята ми на негов Катализатор? Беше ли извинение, че привидно е държал на мен и е позволил да разчитам толкова дълбоко на приятелството ни? Беше ли изобщо истински държал на приятелството ни?

Вярвам, че винаги са налице такива мрачни мисли, когато едно приятелство свърши толкова внезапно. Но всяка рана рано или късно се превръща в белег. Точно този така и не престана да сърби, но се бях научил да живея с това. Не ми се натрапваше непрекъснато. Имах дом, семейство, любяща съпруга, а после дете, което да отгледаме с нея. И макар смъртта на Моли да беше събудила отново ехото на загуба и самота, не мислех, че живея непрекъснато с него.

След това пристигна пратеничката. И послание, толкова зле предадено или зле съставено, че в него нямаше много смисъл. Беше намекнала, че е имало други пратеници, които не са стигнали до мен. В ума ми се събуди спомен. Отпреди толкова много години. Млада пратеничка и трима странници. Кръв на пода и кървави отпечатъци на пръсти на лицето на Шута. Онзи писък…

Почувствах се замаян и ми призля. Сърцето ме заболя все едно някой го беше стиснал. Какво послание бях пропуснал преди толкова много години? Каква смърт бе преживяла онази пратеничка в онази нощ?

Шутът не ме беше изоставил, нито пренебрегнал. Преди години се беше пресегнал към мен. Да ме предупреди или да ме помоли за помощ? Пропуснал бях посланието му и го бях оставил без отговор. Изведнъж това ме нарани повече от всичките години мислене, че е изоставил приятелството ни. Мисълта, че напразно е чакал години за някакъв отклик от мен, ме прониза с болка, остра като бръснач.

Но не знаех как да достигна до него вече, нито как да започна издирването, което ми бе възложил. И нямах никаква представа къде да търся сина му, нито що за същество трябва да търся.

Изтласках тези мисли от ума си. Имах нужда от сън, поне малко сън, преди да се съмне.

Но оставаше убийството. По ирония единственото същество, което бе разбрало колко малко исках да продължа да съм убиец, беше замесено в принуждаването ми да се върна към тази професия. Не съжалявах за решението си; оставах абсолютно уверен, че то е правилно. Но негодувах, че трябваше да го взема, и бях дълбоко обезпокоен, че детето ми трябваше да види как премахнах мъртвото тяло и че трябваше да понесе бремето с опазването на тази тайна.

След като истерията на Шън с призрака затихна и след като преместих заспалото си дете от стола на Моли на един диван, взех одеяло от леглото си и ръкописа, с намерението да го огледам още веднъж. Но беше повече от безполезен. Скрих го под някаква забравена дрешка за кърпене в кошницата за шиене на Моли и огледах стихналата стая. Огънят бе догорял до въглени; подсилих го. Взех възглавница от стола ѝ и се почувствах гузен, щом я сложих на пода. Легнах пред огъня и се завих с одеялото. Шевовете от везмото на Моли на възглавницата се притиснаха в бузата ми. Реших да избия всякакви въпроси и страхове от главата си и просто да поспя. Засега нямаше непосредствена заплаха за мен или хората ми, нямах представа какво да правя със странното послание и нямаше нищо, което можех да направя за драматичните преживявания на Шън. Затворих очи и опразних ума си. По гористия склон се сипеше чист сняг. Поех си дълбоко дъх и си казах, че в отривистия вятър има лека нотка от мирис на сърна. Усмихнах се. Не страдай по вчерашния ден. Не заемай утрешната беда. Остави сърцето си да ловува. Отпусни се в сега. Бавно изпълних дробовете си и бавно издишах. Отнесох се на едно място, нито сън, нито будност. Бях вълк на заснежен склон, вдишвах мириса на сърна и живеех само в сегашното.

Фиц?

Не.

Фиц? Знам, че си буден.

Не съм всъщност. Умът ми се отнесе към ума на Сенч, лодка, привързана към кей. Не само исках да съм заспал. Трябваше да съм заспал, да се понеса волно надалече по течението.

Усетих как въздъхна раздразнено. Добре. Но утре си спомни това като нещо повече от сън. Изпращам ти момчето. Пребиха го лошо и ако градската стража не се била озовала случайно на мястото и да ги подгони, сигурно щяха да са го убили. Но е достатъчно добре, за да язди, или ще бъде до два-три дни. Мисля, че най-добрият ход е да го пратя далече от Бъкип колкото може по-скоро.

Пометената от вятъра зимна гора бе изчезнала. Отворих очи. По ръцете и ризата ми все още имаше миризма на пушек и горяща плът. Би трябвало да се измия. И да си намеря нощница, вместо да спя с дрехите. Бях твърде уморен обаче, твърде уморен от всичко, за да направя каквото и да е както трябва. Ако ти бях донасял така, когато бях на дванайсет, щеше да ме наречеш идиот и да ме удариш с нещо.

Сигурно си прав. Но се опитвам да те достигна от часове. Какво те накара да вдигнеш стените си толкова здраво? Започнах да мисля, че си послушал съвета ми и се запечатваш срещу Умението, когато спиш.

Май трябва да го правя. Дори не бях усетил, че съм вдигнал стените си, но изведнъж разбрах кога го бях направил. Пазенето на стените вдигнати в близост до Пчеличка беше навик, но винаги бях оставял процеп за съзнателно боравене с Умението. Предполагам, че беше стар инстинкт да ги вдигам до пълно съпротивление. По време на убийство. Не бях искал да рискувам някой да види това. Отпускането в сън вероятно ги бе снишило. Казах му една полуистина. Бях залисан с Шън. Тя вярва в призраци и помисли, че я тормози някакво нещастно дете от миналото ѝ. Явно е взело отровата, която е била предназначена за нея. Вината не е нейна, но когато чуе странен шум нощем, е трудно да я убедиш в това.

Тя добре ли е? В Умението му прокънтя тревога.

Много по-добре от пребития младеж, който и да е той.

Фицбдителен. Кого другиго бих могъл да ти пращам, за да го спасиш да не го убият?

Не знам. Всеки, когото ти хрумне да ми пратиш, подозирам. Умората ме правеше сприхав. И къс по къс вече осъзнавах какво означава тази новина. Скоро щях да имам още един сирак в дома си. Още една добавка към домакинството ми, която щеше да се плете в краката ми години вместо дни или месеци. Още една стая за приготвяне. Още един кон в конюшнята ми, още едно място на масата ми, още една особа, която да ми говори, когато искам да ме оставят на мира. Помъчих се да намеря в себе си малко съчувствие към горкото копеле. Значи незаконните му братя са дошли в двора и майка му иска да разкара копелето на баща им?

Не точно. Тя, изглежда, е жена, която планира нещата предварително. Момчетата ѝ няма да дойдат в двора до следващата пролет, тъй че сметнах, че може би ще е безопасно да поостане тук още малко. Явно е решила да се отърве от него по-скоро и е достатъчно умна, за да го направи така, че хората да не помислят, че синовете ѝ са замесени. Мъжете, които е пратила по него, бяха обикновени побойници от град Бъкип. Причакали са го пред една кръчма.

Сигурен ли си тогава, че не е било случаен обир?

Сигурен съм. Побоят е бил доста истински и доста жесток. Паднал е и лесно са можели да му вземат кесията и да избягат. Продължили са, след като са го свалили, след като не е могъл да се бори повече. Това е лично, Фиц.

В гласа му се прокрадна студ. Лично. Дамата го беше направила лично с опита си да убие момче, поставено под закрилата на лорд Сенч. Щеше да има някакви последици за нея, не се съмнявах. Не попитах какви ще са, нито кой ще го извърши. Щеше ли да влезе в спалнята си и да я завари претършувана и най-скъпоценните ѝ накити откраднати? Или щеше да е по-жестоко? Подозирах, че щеше да ѝ се наложи да пази синовете си изкъсо, иначе можеше да разбере какво е да имаш някого под своя закрила и той да бъде пребит тежко. Сенч можеше да е адски студен. Аз не можех. Тази нощ беше върнала цялото ми отвращение към убийството. Наречете го възмездие или справедливост; както и да се нарече, не го исках повече. Никога вече.

Късче искрено съчувствие към Фицбдителен обзе душата ми. Пребит толкова, че да не може да се съпротивлява. Не ми харесваше да мисля за това; имах твърде много спомени за подобни ситуации. Придружава ли го някой? Да се погрижи да стигне тук невредим?

Още не е тръгнал. Скрил съм го. А когато го пратя, ще трябва да пътува сам. Има три дни за възстановяване, скрит от всеки, който би поискал да му навреди. Изчезнал е за други очи. Надявам се да накарам жената на баща му да повярва, че го е уплашила дотолкова, че го е принудила да избяга от замък Бъкип. Може да се задоволи с това. Но трябва да го задържа, защото може да е оставила хора да наблюдават за него.

А ако не се откаже бързо? Ако има наблюдатели и го проследят?

Първо ще трябва да го намери. А тези, които прати да търсят, като нищо може да намерят нещо съвсем друго. Пауза в мислите му и тихо, доволно котешко мъркане.

Довърших вместо него. А и да открие къде си го изпратил, все пак ще трябва да мине покрай мен.

Именно. Толкова много задоволство. Бях толкова уморен, че дори тръпката на гордост, която изпитах от неговата увереност в мен, беше дразнеща. Сигурен ли си, че не си надценил способността ми да се погрижа за тези изгубени агънца, които ми пращаш?

Ни най-малко. Смятам, че способността ти отстъпва само на моята.

Премълчах, че Шън едва не е била отровена, а Фицбдителен е жестоко пребит под опеката на Сенч. Отстъпвала само на неговата. Да бе. Прозях се толкова широко, че челюстта ми изпука. Помъчих се да задържа ума си върху това, което ми казваше. А какво мисли лорд Бдителен за това, че неговата лейди се опитва да премахне най-големия му незаконен син?

Последва съвсем кратко колебание. Този човек няма никаква чест. Не е привързан към младежа, както той всъщност заслужава. Би бил облекчен, мисля. Ако наистина знае за заговорниченето на жена си. Ако не, смятам да се погрижа да бъде напълно осведомен. Ще бъде накаран да се погрижи за безопасността на момчето, преди да съм приключил с някого от двамата.

Така. Сенч държеше този край на ситуацията здраво. Поне не го беше прехвърлил в моята област на отговорност. Ще те уведомя, когато стигне тук. А сега трябва да спя.

Фиц. Добре ли си? Умението предава чувство точно толкова добре, колкото и мисъл, когато човек е невнимателен. Усетих искрена загриженост. Той четеше болката ми.

Избутах го леко от ума си. Не исках да отговоря на въпроса. Категорично не бях добре и той беше последният човек, с когото желаех да обсъждам това. Много съм уморен. Домашни гости. Домашни ремонти. И не е времето на годината, когато би трябвало да правя тези ремонти. Трябваше да съм ги направил още през лятото.

Е, да, това ще те научи да не отлагаш нещата. А малката? Тя как се приспособява?

Пчеличка е добре, Сенч. Съвсем добре. А аз ще спя. Сега.

Изтласках го твърдо от ума си и вдигнах стените си.

Нямаше връщане към съня и целият покой беше избягал. Гледах сенките от огъня по тавана на стаята. Опитах се да помисля за Моли, без тъгата, но тази рана все още беше твърде прясна. Отказах да мисля за пратеничката или да гадая повече за посланието ѝ.

Но отказът да мислиш за нещо само го връща още по-силно в ума. Помислих за Шута. Опитах се да се престоря, че не съм му ядосан, че беше пратил толкова неясно послание. Не можах, тъй че спрях да мисля за него.

Превъртях се настрани и погледнах малкото си момиче. Косата ѝ беше щръкнала във всички посоки. Беше се свила на кълбо като спящо кутре. Одеялото се беше смъкнало от нея и можех да видя, че дори пръстите на крачетата ѝ са се свили. Спящо дребосъче, надяващо се да остане скрито. О, мъничката ми! Толкова мъничка, но не толкова малка, колкото мислеха всички. Особено след тази нощ. Аз ѝ го бях причинил. Без да помисля, я бях направил своя съучастничка. Точно както Сенч бе направил с мен. След години щях ли да се пресягам към нея както Сенч правеше с мен? Дали повтарях поредния цикъл, отглеждайки чирачка на убиец? Беше ли това единственият вид бащинство, което знаех как да правя?

Шутът винаги беше твърдял, че времето се движи в един голям цикъл, но западащ, в който на всяко обръщане човечеството повтаря грешки, като ги прави още по-тежки. Беше вярвал, че може да ме използва като свой Катализатор, за да вкара това огромно колело в по-добър коловоз. Беше имал видения за различни видове бъдеще и от всички тях беше успял да види, че има едно бъдеще, в което аз оцелявам и заедно променяме света.

Отново се бях върнал на мислите за Шута. Въртях се и се въртях, и накрая станах. Разпалих огъня, затъкнах одеялото по-плътно около Пчеличка и после излязох от стаята безшумно като промъкващ се убиец. Удивително колко умел бях станал в тази дарба.

Тръгнах през Върбов лес с няколко запалени свещи в ръка. Проверих свършената дотук работа в Жълтия апартамент и за пореден път се зачудих колко нагъл може да е човек, който ще дойде като отчаян гост в нечий дом и след това ще се оплаква безкрайно от подслона, който са му предложили. Но тези стаи поне трябваше да ѝ харесат. По-рано през деня в камината бяха разпалили огън от ябълково дърво и кедър, за да освежи стаята. Ароматът се бе задържал. На светлината на свещите жълтите стени грееха с топъл златист цвят. Когато освежените гоблени се върнеха до леглото и пердетата се окачаха отново, щеше да е уютно кътче за всяка млада жена. Затворих дървената врата зад себе си, успокоен, че поне това трябва да е наред утре. Днес, поправих се. Утрото бе на един прекъснат сън разстояние. След Жълтия апартамент беше Зеленият апартамент. Не можех да си спомня кога за последен път бях влизал в тези стаи. Отворих вратата и погледнах в сумрака. Покритите с чаршафи мебели лъхнаха прах. Спуснати кепенци на прозорците. Камината беше изметена и стояла студена с години. Рамката на леглото бе гола като скелет, паната и завесите — прибрани в кедров скрин до него. Въздухът беше застоял, но не видях изпражнения от гризачи. Щях да накарам слугите да го направят обитаем на другия ден. Докато Фицбдителен пристигне, стаите щяха да са достатъчно затоплени. Не беше толкова просторен като Жълтия апартамент. Имаше малък кабинет до спалнята и стаичка за слуга до него. Зачудих се дали ще му трябва слуга. Трябваше ли да му осигуря? Толкова много не знаех какво е да имаш писар. Щях да попитам Ревъл. Може би той щеше да знае. Но да, тези стаи щяха да са за Фицбдителен. Още един проблем решен.

След това бяха стаите на Пчеличка и тук намерих задача, която трябваше да изпълня. Утре трябваше да се престоря на ядосан заради паразити и да настоя постелята ѝ да бъде изгорена и стаята почистена и изтъркана. Това означаваше, че тази нощ трябваше да преместя скъпоценните вещи на Пчеличка и да ги опазя от прекалено щателното прочистване. Имаше свещи да се съберат, и подскачащия ѝ клоун, и пумпала, и други малки вещи, които смятах, че може да са ценни за нея. Взех ги и ги скрих в моята спалня, в сандъка, който се заключваше.

Без никаква друга причина, освен че не можех да спя, слязох до кухнята. Кухните във Върбов лес бяха по-малки и далеч не толкова оживени като в замъка Бъкип, но миризмите на бухнало тесто и супа в големия покрит казан, който леко къкреше в дъното на огнището, ми подействаха утешително. Отвих последния останал от предната седмица хляб и си отрязах резен, после отидох до килера за сирене. Напълних си и глинена халба ейл и седнах. Кухнята беше може би най-топлото помещение във Върбов лес. Голямата камина в ъгъла никога не изстиваше и топлината от пещта в другата стена никога не напускаше напълно помещението. Ядох и пих, и се опитах да си спомня кухните и готвачите, които бях познавал.

След това се предадох. Сгънах ръце на масата, отпуснах главата си на тях и се загледах в огъня. Защо, Шуте? Защо, след всички тези празни години? Защо не дойде лично… В опасност ли беше, както бе намекнала пратеничката? И ако беше, защо не бе изпратил карта с указания как да го намеря? Мислеше ли, че няма да отида да му помогна?

Събудих се от тупане, което вибрираше в черепа ми. Нътмег беше взела огромна топка тесто и я премесваше. Вдигаше единия край, сгъваше тестото и след това го удряше енергично с длани. Поех си дълбоко дъх и се изправих. За миг отново се почувствах като момче, гледащо предутринната дейност в голямата кухня на Бъкип. Но не — бях във Върбов лес и вместо тълпа от работници бяха само шест. Тавия се обърна, както разбъркваше сутрешната каша, погледна ме и повдигна вежда.

— Ейлът малко по-силен ли се оказа, отколкото очаквахте?

— Не можах да заспя. Слязох тук. А после май все пак съм заспал.

Тя кимна и след това почтително, но твърдо ме уведоми:

— Пречите ни.

Кимнах в отговор.

— Ще се преместя. — Станах и потиснах прозявката си. — Толкова хубаво мирише тук — казах и двете ме дариха с усмивките си.

Тавия заговори:

— Още по-добре ще мирише, когато се поднесе на масата. Лейди Шън като че ли беше малко разочарована от недодяланите ни усилия вчера, тъй че казах на помощниците, че днес трябва да блестим. Ако благоволите, сър.

— Да блестите?

— Така, че нашата лейди Моли да се гордее, ако беше сред нас. Време е да вдигнем глави и да сме прилично домакинство отново. Ревъл беше започнал да се гризе от това как са започнали да пропадат нещата. Тъй че всички се радваме да видим, че проявявате повечко интерес към къщата, сър. И е добре да има повече народ тук, да работят и да живеят. Връща се отново животът тук.

Животът. След смъртта на Моли. Кимнах, без да съм сигурен дали съм съгласен с нея, но за да ѝ покажа, че оценявам думите ѝ. В отговор тя ми кимна твърдо, подчертавайки, че е права.

— Една прилична закуска няма да е готова до около час, сър, но мога да ви донеса чай, ако желаете.

— Наистина желая — отвърнах и се оставих да ме разкарат от кухнята. Гърбът ме болеше и главата ме болеше, и все още миришех на пушек. Потърках лицето си и усетих наболата четина. Една от досадите от старанието да съм гладко обръснат за дъщеря ми. Вече трябваше да се грижа всяка сутрин за лицето си. — Тавия! — подвикнах. — Може да изчакаш за чая. Ще звънна, когато съм готов.

Какъвто си бях страхливец, намерих една от кухненските слугини и я пратих да каже на иконома, че съм намерил паразити в леглото на дъщеря ми и съм изгорил постелята ѝ през нощта. Казах ѝ да му предаде да се справи с това както смята за най-добре и забързах към потилните.

Едно от нещата, които най-много ми липсваха от детинството, бяха потилните на Бъкип. Бяха целогодишно удобство, стопляха човек редовно в разгара на зимата и избиваха с потта болестта от тялото по всяко време на годината. Бяха наследство от времето на Бъкип като укрепление, с многобройни стаи и пейки. Имаше отделни кабини за стражите, склонни към буйства и свади след нощно пиене, и няколко за слугите от замъка, и отделни за благородниците.

Мъжките потилни във Върбов лес бледнееха в сравнение с тях. Имаше само едно помещение, не много по-голямо от спалнята ми, с пейки покрай стените. Голямата тухлена пещ беше в единия край на помещението, а облицованият с тухли басейн беше в центъра. Никога не вдигаше гореща пара като потилните в Бъкип, но решителен човек можеше да свърши добра работа с почистването си и тук. Всички във Върбов лес, и големи, и малки, използваха потилните. Тази сутрин вътре беше овчарят Лин с двамата си пораснали синове.

Кимнах и на тримата, без много настроение за приказки, но Лин веднага ме попита дали аз съм разпоредил изгарянето на купа храсти през нощта. Тъй че се наложи да му кажа версията за хапещи насекоми в постелята на дъщеря ми и че съм искал тя да се махне от къщата и да се изгори моментално.

Той кимна и подхвърли, че е човек, който разбира от бързо справяне с такава напаст, но видях погледите, които си размениха синовете му. Лин помълча малко, след което ме попита дали съм разрешавал на някого да лагерува в пасищата за овце. Когато му казах, че не съм, отново поклати глава.

— Е, просто са били случайни пътници, тогаз, и няма защо да се тревожим, щом вие сте запалили огъня. Тая заран открих, че най-горната дъска на една ограда е смъкната, и видях следите на поне три коня, през пасището. Никакви щети няма и нищо не е взето. Изглежда, са напуснали откъдето са дошли. Стадата бяха наред и дори не чух Паричка или другите кучета да излаят през нощта. Тъй че може би са просто хора, спрели за малко да отпочинат.

— Вдигнали са бивак там? Вън, в заснежено пасище?

Той кимна пак.

— Ще изляза по-късно да погледна.

Лин сви рамене.

— Нищо няма за гледане. Просто конски дири. Вече сложих дъската на оградата на мястото ѝ.

Зачудих се. Обикновени пътници или онези, които бяха гонили пратеничката ми? Едва ли бяха ловците. Хора, които бяха убили един пратеник и обрекли друг на ужасна смърт, едва ли щяха просто да спрат в едно пасище, докато гонят. Все пак щях да огледам дирите, но се съмнявах, че ще открия нещо повече от Лин.