Убиецът на Шута

30. Сблъсък

Не бях направил и една крачка, когато Ридъл застана до мен. Хвана ме за рамото и заговори спокойно, почти безизразно, сякаш самият той нямаше представа какво да изпитва от собствените си думи.

— Трябва да кажа това преди да отидем да намерим Пчеличка. Фиц, не се получава. Всъщност е точно така, както се опасяваше Копривка. Ти си добър човек. И мой приятел. Надявам се да не забравиш, че съм твой приятел, докато казвам това. Ти не си добър… не си способен да бъдеш добър баща. Трябва да я взема в Бъкип с мен. Обещах на Копривка, че ще видя как вървят нещата. Тя не се доверяваше на себе си, за да вземе решение; боеше се, че е прекалено критична.

Потиснах внезапно пламналия си гняв.

— Ридъл. Не сега. И не тук. — По-късно щях да помисля над думите му и какво означават те. Смъкнах ръката му от рамото си. — Трябва да намеря Пчеличка. Много се забави.

Той ме хвана за ръкава и се наложи отново да се обърна към него.

— Точно така. Но преди да ти го изтъкна не го забеляза, нали? За втори път днес тя беше изложена на опасност.

Шън имаше лисичи уши. Подслушваше. Изпръхтя — нещо средно между отвращение и насмешка — и заговори така, че да чуя.

— А казва, че ти не си годен да учиш дъщеря му — подхвърли злобно към Фицбдителен.

За малко да се обърна към нея, но вълкът в сърцето ми скочи напред. Намери кутрето. Нищо друго няма значение.

Ридъл също я беше чул. Пусна ръкава ми и тръгна към вратата. Бях на две крачки зад него. Какви ли не мисли кръжаха в главата ми. Крайречни дъбове беше малко градче, но какви ли не хора щяха да се стекат тук за Зимния празник. Всякакви хора, склонни да си прекарат добре. А за някои от тях да си прекарат добре можеше да включва нараняването на малката ми дъщеря. Закачих ръба на една маса и двама мъже викнаха ядосано, понеже бирата им се разля. След това Шън бе толкова глупава да сграбчи ръкава ми. Беше тръгнала след мен, а Лант бързаше зад нея.

— Ридъл ще намери Пчеличка. Холдър Беджърлок, трябва да уредим нещата между нас веднъж завинаги.

Дръпнах се толкова рязко, че тя изписка и притисна ръката си до гърдите си.

— Удари ли те? — възкликна ужасено Фицбдителен.

Ридъл вече беше до вратата и изчакваше двама много едри гости да влязат, за да може да излезе. Надигна се на пръсти, погледна над раменете им и изрева:

— Не! Спри! Пусни я!

Блъсна двамата влизащи и изскочи навън. Изхвърчах след него и спрях. Къде беше отишъл Ридъл, какво беше видял? По снега кротко вървяха хора, едно куче клечеше и се чешеше, някакъв колар бе спрял фургона си пред хана. А зад фургона видях Ридъл — тичаше през стъписаните минувачи към дрипав просяк, който беше вдигнал малката ми дъщеря в костеливите си мръсни ръце и я бе притиснал до гърдите си. Устата му беше до ухото ѝ. Заклещена в прегръдката му, тя не се бореше. Беше много, много неподвижна, крачетата ѝ висяха, лицето ѝ бе извърнато към неговото, отпуснатите ѝ ръце бяха разперени, сякаш просеше нещо от небето.

Изпреварих Ридъл. Ножът някак се озова в ръката ми. Чух някакъв звук, рев като на звяр и рев в ушите ми. А после ръката ми беше около гърлото на просяка, дърпаше лицето му от лицето на дъщеря ми и докато извивах главата му назад със сгъвката на лакътя си, забих ножа под ребрата му, веднъж, два пъти, три пъти. Той изкрещя, пусна я и аз го повлякох назад със себе си, далече от детето ми и от сиво-червения шал, паднал в снега като откъсната роза.

Ридъл се озова при нас след миг, достатъчно разумен да грабне дъщеря ми от земята и да отстъпи назад с нея. Дясната му ръка я държеше до сърцето му, а лявата стискаше нож. Огледа се за друг враг или цел. После я погледна, направи две стъпки назад и извика:

— Тя е добре, Том. Малко е замаяна, но е добре. Няма кръв!

Едва тогава чух виковете на хората. Някои бягаха, други се трупаха около нас, като врани, възбудени от убийство. Все още държах просяка в ръцете си.

Погледнах лицето на човека, когото бях убил. Очите му бяха отворени, избледнели и слепи. Белези бяха нашарили лицето му, нанесени с нежност черти. Устата му бе извита като в усмивка. Ръката, която все още стискаше моята, беше като птичи крак от криви пръсти.

— Фиц — каза той тихо. — Ти ме уби. Но аз разбирам. Заслужавам го. Заслужавах по-лошо.

Дъхът му вонеше, устата му бе черна дупка. Но гласът му не се беше променил.

Светът се разтърси под краката ми. Залитнах назад и седнах в снега, с Шута в прегръдката ми. Осъзнах къде съм — под дъба, в кървавия сняг, където бях заклал кучето. Сега бях заклал Шута. Усещах топлата му кръв, която се стичаше по мен. Пуснах ножа и изграчих:

— Шуте…

Нямах дъх за повече думи.

Той заопипва слепешком и попита, с безгранична надежда:

— Къде отиде той?

— Тук съм. Ето ме, тук съм. И съжалявам. О, Шуте, не умирай! Не и в ръцете ми. Не бих могъл да живея с това. Не умирай, Шуте, не и в ръцете ми!

— Той беше тук. Моят син.

— Не, само аз съм. Само аз. Любими. Не умирай! Моля те, не умирай!

— Сънувах ли? — Сълзи потекоха бавно от слепите му очи, гъсти и жълти. Дъхът му вонеше. — Може ли да умра в онзи сън? Моля?

— Не. Не умирай. Не и от ръката ми. Не и в ръцете ми!

Бях се присвил над него, сляп почти толкова, колкото беше той, и се борех да надвия тъмнината, нахлуваща в очите ми. Твърде ужасно беше, за да го преживея. Как беше възможно това? Как можеше да е възможно? Тялото ми копнееше да изгуби свяст, а умът ми знаеше, че шансът ми е на косъм. Ако той умреше, нямаше да го преживея.

Той заговори отново, по езика и устните му имаше кръв:

— Да умра в ръцете ти… е все пак смърт. — Вдиша два пъти. — А не мога. Не трябва. — Кръв бликна от устата му и се стече по брадичката му. — Колкото и да го искам. Ако искаш. Ако можеш. Запази ме жив, Фиц. Каквото и да ни струва. На теб. Моля те. Трябва да живея.

Едно изцеряване с Умението, дори при най-добрите обстоятелства, е трудно нещо. Обикновено се постига от кръг владеещи Умението, котерия хора, които се познават и са способни да заемат сила един от друг. Знанието как е сглобено човешкото тяло е съществено, защото в тежки случаи човек трябва да реши кои поражения са най-смъртоносни и първо да се справи с тях. В идеалния случай, преди да се опита изцеряването, трябва да се направи всичко, за да се постигне обикновено лечение, да се почистят и превържат раните, като пациентът е отпочинал и добре нахранен. В идеалния случай. Коленичих в снега, с Шута в скута ми, заобиколен от бърборещи зяпачи, докато Ридъл държеше в прегръдката си ужасената ми дъщеря. Вдигнах очи към него и заговорих високо:

— Направих ужасна грешка. Нараних стар приятел, който изобщо не искаше да навреди на детето ми. Погрижи се за Пчеличка и нека всичките тия хора се отдръпнат. Искам да се помоля на Еда.

Беше правдоподобно извинение и имаше достатъчно поклонници на Еда, за да могат да убедят другите да ми дадат тишина и пространство. Никой не бе извикал градската стража: беше напълно възможно само малцина да са разбрали, че всъщност съм намушкал смъртоносно един просяк. В изумения поглед на Ридъл се четеше укор, но като по чудо той се подчини и внезапно осъзнах колко дълбоко всъщност е приятелството ни. Той кресна на зяпачите да се отдръпнат, а после се обърна и видях, че повика Фицбдителен. Шън вървеше след писаря, стъпваше като котка в мокрия сняг. Видях как Ридъл заговори твърдо на двамата и как пое командването и разбрах, че ще се справи.

Затворих очи и сведох глава като в молитва.

Гмурнах се в тялото на Шута. Връзката Умение между нас вече я нямаше и за миг границите му ми се противопоставиха. Призовах силата, която едва знаех, че притежавам, и разбих защитите му. Той изстена, от протест или болка, не знам. Пренебрегнах го. Това беше тяло, което познавах като свое, след като вече го бях носил. Беше и не беше като на мъж, с разлики, които бяха едновременно и недоловими, и съществени. Да затворя раните, които бях нанесъл, и да спра кървенето не беше сложно и това бе първата ми задача. Изискваше съсредоточаване и волята ми тялото да превърне това изцеряване в приоритет, заслужаващ да изгори оскъдните му резерви. Тъй че спрях кървенето му и усетих как се смали и отслабна, докато тялото му усилваше изцеряването. Макар Умението да е мощна магия, не то прави изцеряването. Тялото го прави, под указанието на Умението, и винаги има цена за резервите на тялото.

Почти мигновено видях грешката си. Движех се през тялото му с неговата кръв, намирах стари рани и лоши зараствания, и места, където тялото му беше задържало отрови в напразно усилие да спре пълзенето им. Едно от забиванията на ножа ми беше разкъсало токсична торбичка и сега от нея в кръвта му изтичаше чернилка, а помпащото му сърце разнасяше отровата из цялото тяло. Злото се разпространяваше. Усещах тревогата на тялото му от физическото изтощение, а след това през него запълзя странно примирение. Не умът, а тялото му знаеше, че животът е към края си. Странно наслаждение плъзна през него, последната утеха, която плътта предлага на ума. Скоро щеше да свърши; защо да прекараш последните мигове в тревога? Тази съблазън за мир почти ме притегли.

— Шуте. Моля те! — замолих го кротко да се съживи. Отворих очи и погледнах лицето му. За един протяжен миг светът около нас закръжи. Не можех да се съсредоточа — лечението бе отнело от мен повече, отколкото бях осъзнал.

Вдишах разтреперан и отворих широко очи. Никога не ми беше било лесно да го гледам в очите, когато бяха безцветни. Дори когато придобиеха цвят и се изместеха от светложълто към златно, беше трудно да гадая какво има зад този поглед. Сега очите му бяха помътени, посивели от нещо, което подозирах, че е съзнателно заслепяване. Не можех да видя до сърцето му повече, отколкото той можеше да види извън тях. Трябваше да се примиря само с гласа му — задъхан и пълен с примирение.

— Добре. Ще имаме още малко заедно. Но накрая се проваляме, Катализаторе мой. Никой не се е опитвал по-упорито от нас. — Езикът му, все още накървавен, се раздвижи между напуканите му белещи се устни. Пое си дъх и се усмихна с червените си зъби. — Нито е платил по-висока цена за своя провал. Порадвай се на доброто, което е останало в живота ти, стари приятелю. Лоши времена ще те споходят скоро. Беше хубаво да съм близо до теб. За сетен път.

— Не можеш да умреш. Не и така.

Тънка усмивка изви устните му.

— Не мога да умра? Не, Фици, не мога да живея. Де да можех, но не мога.

Клепачите му, толкова почернели, че сякаш натъртени, се затвориха безпомощно над мътните му очи. Вдигнах поглед. Беше минало време. Колко, не можех да зная, но светлината се бе променила. Някои от хората все още стояха в удивен кръг, но поне толкова бяха решили, че няма много за гледане, началото на Зимния празник ги теглеше и се бяха разотишли. Ридъл все още стоеше до нас, със замаяната Пчеличка в ръцете му, с Шън и Фицбдителен от двете му страни. Шън се беше присвила и трепереше увита в дебелия си шал, а лицето ѝ бе застинало в маска на праведен гняв. Фицбдителен изглеждаше напълно объркан. Погледнах Ридъл и заговорих, без да ме интересува кой може да чуе или да се учуди.

— Трябва да го занеса до замъка Бъкип. При котерията на Умение за изцеряване. През стълбовете. Ще ми помогнеш ли?

Ридъл погледна Пчеличка в ръцете си и после пак мен.

— Тя е добре — каза и долових в гласа му укора, че дори не бях попитал за това. Но нали ако не беше добре, нямаше да ми го каже? Жегна ме гняв към него, но угасна мигновено. Нямах право да му се сърдя, нямах и време за нещо друго освен отчаяние. Взрях се в него. Той поклати глава за отказ, но каза: — Ще ти помогна колкото мога. Както съм правил винаги.

Изправих се почти без усилие. Шутът не тежеше нищо, нищичко. Винаги беше лек и гъвкав, но сега беше станал на скелет, покрит с белези и дрипи. Зяпачите се бяха вторачили в мен напрегнато. Не можех да си позволя това да ме притесни. Тръгнах към Ридъл. Той остана на мястото си, но Шън и Фицбдителен се отдръпнаха от това, което за тях бе тялото на един вмирисан стар просяк.

Обърнах се към Фицбдителен и казах:

— Докарай фургона.

— А зелените… — почна Шън.

Само я погледнах и тя затвори уста.

— Тръгвай! — казах на Фицбдителен и той тръгна. Шън го последва. Добре.

— Пчеличке. Пчеличке, погледни ме. Моля те.

Тя беше заровила лицето си в шията на Ридъл. Сега бавно го вдигна и впи очи в мен. Сини очи от лед на бледо лице; червеното на шала ѝ бе в стъписващ контраст.

— Пчеличке, този човек не искаше да те изплаши. Казах ти за него веднъж. Помниш ли? Той е стар мой приятел, не го бях виждал от много години. Ридъл го познаваше като лорд Златен. Аз го познавах като Шута, когато бяхме деца. В едно съм сигурен: той никога, никога не би наранил дете. Знам, че си се изплашила, но той не е искал да ти направи нищо лошо.

— Не се изплаших — каза тя тихо. — Не и докато ти не го уби.

— Той не е мъртъв, Пчеличке. — Надявах се да я успокоя. — Но е ранен, и то лошо. Трябва да го отнеса до замък Бъкип веднага. Мисля, че там може да бъде изцелен.

Чух скърцането и трополенето на фургона. Зяпачите му направиха път. Доста странни истории щяха да се разказват тази нощ в гостилницата. Неизбежно беше. Понесох Шута към фургона. Шън вече се беше наместила на пода зад капрата.

— Постели нещо да го сложа да легне — казах ѝ.

Тя ме гледаше, без да помръдне.

Фицбдителен се обърна, прекрачи през капрата, събра някакви одеяла и ги метна към мен. Ридъл сложи Пчеличка да седне, уви я и след това постла другите одеяла. Сложих Шута на тях колкото може по-внимателно. Той изохка.

— Носим те да получиш помощ. Само не спирай да дишаш. — Задържах ръката си на гърдите му, докато говорех, и се пресегнах към него, мъчех се да удържа живота в тялото му. Както винаги, не можех да го усетя с Осезанието си, а връзката Умение, която ми бе наложил, я беше прекъснал преди десетилетия. Но все още имаше нещо, нещо, което продължаваше да ни свързва, и отчаяно се помъчих да го захраня със сила. Придърпах Пчеличка към себе си и тя се облегна на мен. — Ридъл, ти карай. Камъните на Хълма на бесилото.

— Знам ги — отвърна той кратко, затаил хиляда думи в мълчанието си. Качи се на капрата, а Фицбдителен седна до Шън. Двамата ме гледаха все едно съм натоварил бясно куче във фургона с тях. Беше ми все едно. Фургонът се люшна настрана и пое. Не погледнах назад към хората, зяпнали след нас. Затворих очи и се пресегнах за Копривка. Нямаше време за увъртания.

При мен е лорд Златен. Ранен е тежко и ще ми трябва помощта на котерията, за да го опазим жив. Нося го в замък Бъкип през Съдния камък. Ридъл ще се опита да ми помогне.

Дълго мълчание. Не беше ли ме усетила? След това отговори: Значи си свързан с Умението с лорд Златен?

Бяхме, някога. И трябва да опитам, колкото и да е глупаво.

Не е глупаво. Опасно е. Как можеш да донесеш някого през стълб, ако няма Умение или връзка към теб? Ще изложиш на риск Ридъл, както и себе си!

Трябва ми връзка с него, Копривке. Не го разбирам напълно. Можах да бръкна в него и да го церя. Мисля, че имам достатъчно силна връзка, за да мога да го пренеса през стълб. Ридъл няма Умение, но може да пътува с теб или Сенч. Нямаше да го помоля за това, ако не беше заложен животът на лорд Златен. Тъй че моля те, призови другите и ги накарай да са в готовност.

Днес? Тази вечер? Но тази вечер има важен банкет, с пратеници от Бинград, Джамайлия и Келсингра. Ще се отпразнува идването на Зимния празник, но също така ще се договарят нови търговски условия и…

Копривке. ТРЯБВА. Моля те.

Последвалото мълчание се проточи цяла вечност. Ще събера толкова Умели, колкото могат да ти помогнат с изцеряването.

Благодаря ти. Благодаря ти. И съм ти длъжник. Идваме веднага. Посрещни ни при Свидетелските камъни. Прати фургон или шейна.

А Пчеличка? Кой ще се грижи за нея?

Кой щеше да се грижи за нея? Сърцето ми се сви. Щеше да ми се наложи да разчитам на двамата, които току-що бях обявил за негодни да са близо до нея. Двама души, които бяха оскърбени, обидени, а в случая с Шън — без нужния морал, за да осъзнае, че всичко това изобщо не е по вина на Пчеличка. По-малко знаех за Фицбдителен. Сенч като че ли много залагаше на него, както и Ридъл. И Копривка. Трябваше да дам на преценката им повече тежест, отколкото на своята, и да се надявам, че той е достатъчно голям, за да не си изкара на нея негодуванието си срещу мен.

Фицбдителен ще я върне във Върбов лес. Не се безпокой, всичко ще е наред. Моля те. О, как се надявах всичко да е наред. Заградих тази мисъл добре с плътна стена-Умение! Изпрати кола да ни посрещне при Свидетелските камъни, повторих. Кажи им, че животът ми зависи от това. Преувеличение, но не кой знае какво. Сенч поне щеше да разбере. И Предан. Изтръгнах ума си от нейния и вдигнах стените си. Не исках повече контакт с Умението точно сега. Не исках никакви разсейвания от това да опазя Шута жив. Погледнах Пчеличка и се почувствах като предател. Това трябваше уж да е нашият ден, заедно; е, всичко беше обречено на провал от самото начало. Тя се отпусна на гърдите ми и я загърнах по-хубаво с шала. Не бях купил и половината неща, които смятах да ѝ купя. Е, щом се върнех, щях да го поправя. Щях да направя набег на пазарите в град Бъкип и да ѝ донеса цял куп хубави неща, за да го компенсирам. Двамата с Шута щяхме да се върнем заедно и щеше да е Зимен празник, който да запомним всички.

Шутът простена отново и се обърнах към него. Наведох се и заговорих тихо:

— Ще минем през стълб на Умение, Шуте. Ще те отнеса в замъка Бъкип, за да те изцери котерията. Но ще ми е по-лесно да те пренеса, ако сме свързани с Умението.

Хванах ръката му. Преди години, докато се борехме за живота на крал Искрен, Шутът неволно беше докоснал наситените с Умение длани на Искрен. Сребристото Умение бе пламнало и се беше просмукало във върховете на пръстите му. Допирът му до китката ми веднъж бе оставил белези — сребърни връхчета на пръсти и връзка между нас. Беше си ги взел, точно преди да направя съдбоносното си преминаване през стълбовете и да се върна в Бъкип. Сега смятах да подновя тази връзка, да притисна пръстите му до китката си и да спечеля, надявах се, достатъчна връзка, за да го пренеса през изправените камъни с Ридъл и мен.

Но когато обърнах ръката му и погледнах пръстите му, ме обзе ужас и ми призля. Там, където някога сребро бе очертало деликатните линии, сега имаше само загрубяла мъртва тъкан. Ноктите му бяха останали — дебели пожълтели израстъци, но меките възглавнички на пръстите му ги нямаше.

— Кой ти направи това? И защо? Къде си бил, Шуте, и как можа да позволиш да те сполети това? — А след това зададох най-големия въпрос, който ме беше измъчвал години и сега прозвуча по-силно от всякога в сърцето ми: — Защо не ме повика, не ми изпрати вест, не се пресегна към мен? Щях да дойда. Да, щях да дойда.

Почти не очаквах отговор. Можеше и да не губи кръв, но отровите, които бях пуснал да потекат в тялото му, пълзяха. Бях му отнел сила, за да затворя раните, които му бях нанесъл. Каквито и резерви да му бяха останали, трябваше да ги хвърли срещу отровите. Но той все пак се размърда и проговори.

— Онези, които ме обичаха… се опитаха да ме унищожат. — Слепите му очи се помръднаха, сякаш се опитваше да погледне в моите. — А ти успя, където те се провалиха. Но разбирам, Фиц. Разбирам. Заслужих го.

Замълча. Думите му нямаха смисъл за мен.

— Не исках да те нараня. Никога не бих те наранил. Взех те за… Помислих, че искаш да я нараниш! Шуте, съжалявам. Толкова съжалявам! Но кой те измъчи така, кой те прекърши? — Премислих малкото, което знаех. — Школата, която те е отгледала? Те ли ти направиха това?

Гледах лекото повдигане и спадане на гърдите му и се укорих, че питам.

— Не е нужно да отговаряш. Не сега. Изчакай докато те изцерим.

Стига да можехме. Ръката ми бе на дрипавата му риза. Усетих ребрата под нея, възлести от стари счупвания, лошо зараснали. Как можеше да е жив? Как можеше да е дошъл толкова далече, сляп и сам, и сакат? Да търси сина си? Трябваше да се опитам много, много по-упорито да намеря момчето, щом нуждата на Шута от него бе толкова голяма. Само да бях знаел, да бях имал податка някаква за отчаяното състояние, в което беше. Бях го провалил. Но щях да му помогна. Щях.

— Срам — издиша той една-едничка дума.

Наведох глава, помислил, че е прочел мислите ми и ме укорява. Той заговори отново, много тихо.

— Защо не потърсих помощта ти. В началото. Бях засрамен. Твърде засрамен, за да помоля за помощ. След всичко, което направих. На теб. Твърде често те потапях в болка. — Сивият му език понечи да овлажни белещите се устни. Отворих уста да заговоря, но той стисна ръката ми по-здраво. Събираше сила. Замълчах.

— Колко често гледах как капанът се затваря около теб! Наистина ли трябваше да е толкова ужасно за теб? Опитах ли се достатъчно упорито да намеря друга пътека през времето? Или просто те използвах?

Дъхът му се изчерпа. Мълчах. Беше ме използвал. Беше ми го признавал неведнъж. Можеше ли да е променил пътеката на живота ми? Знаех, че много често една-две думи от него ме бяха карали да преосмисля действията си. Помнех добре как ме беше предупредил за Гален и дори ме бе посъветвал да се откажа от обучението си в Умението. А ако бях го направил? Нямаше да го има онзи бой, който едва не ме ослепи и ме остави с пулсиращо главоболие за години. Но кога щях да съм научил Умението? Знаеше ли той такива неща? Знаеше ли къде би ме отвела всяка поета пътека в живота ми?

Той изохка, после продължи:

— Когато дойде моето време за мъчение, за болка… Как можех да те повикам да ме спасиш от нея, след като не бях те спасил или отклонил от твоята? — Думите бяха накъсани от кашляне и немощни. Вдигнах ръката си от гърдите му. Не можех да понеса усещането какво усилие му струва да си поеме дъх.

— Ти… не бива изобщо да го чувстваш така, Шуте. Никога. Никога не съм го виждал така.

— Аз го видях. В края. — Отново изохка. — Когато научих на свой гръб онова, което бях поискал от теб. Как минута нанесена с умисъл болка се превръща във вечност. — Закашля се отново.

Наведох лице към неговото и заговорих много тихо:

— Беше отдавна. И е много късно да се извиняваш. Ако е имало нужда от прошка, дадена е отдавна. Не че съм смятал, че има нещо, което е трябвало да прощавам. Сега мълчи. Пази си силата. Ще ти трябва за пътуването ни.

Имаше ли достатъчно сила, за да преживее преминаване през стълб? Можех ли да го пренеса, след като не бе свързан с мен с Умението? Но бях успял да проникна в тялото му. Със сигурност това означаваше, между нас че все още има някаква връзка. Безполезно беше да се чудя. Знаех, че няма да оцелее, ако не го занеса в Бъкип още тази вечер. Така че щях да поема риска. Щяхме да минем заедно през стълба и ако…

— Заминаваш ли? — прошепна Пчеличка.

— За малко. Да отнеса приятеля си на лечител. — А ако не се върнех? Ако никой от нас не оцелееше, какво щеше да стане с нея? Не можех да мисля за това и не можех да не мисля за това. Все пак знаех, че трябва да опитам. Не изпитвах никакви угризения от това, че ще рискувам живота си за Шута. Но нейното бъдеще? Заговорих малко по-високо. — Шън и Фицбдителен ще те върнат във Върбов лес и ще се грижат за теб докато си дойда.

Мълчанието ѝ бе красноречиво. Хванах малката ѝ ръка и казах тихо:

— Обещавам, че ще се върна колкото може по-скоро.

Лъжец. Лъжец. Лъжец. Обещание, което нямах правото да давам, след като не знаех дали ще оцелея в това пътуване.

— Ще е много полезно за лейди Шън и мен да знаем какво точно става. Кой е този просяк, защо го нападнахте, къде отиваме сега и защо оставяте Пчеличка на нашата грижа без абсолютно никакво предупреждение или подготовка? — Фицбдителен дори не се опита да скрие гнева си.

Сигурно имаше право да е ядосан. Постарах се да смекча отговора си с търпение, да не предизвиквам в него по-силен гняв от този, който вече изпитваше. Трябваше да оставя дъщеря си под негова опека. На неговата милост. Отне ми малко време докато реша какво да споделя с тях.

— Той е стар приятел. Погрешно схванах действията му, не го познах и го нападнах. Нуждае се от лечение, много повече, отколкото можем да направим във Върбов лес. Сигурен съм, че сте чували за магията на Умението. Възнамеряваме да преминем чрез Умението през каменен стълб до замък Бъкип. Там старият ми приятел може да получи лечението, от което се нуждае. Трябва да отида с него. Надявам се, че няма да се задържа повече от ден-два.

Никой от тях не отвърна нищо. Сдъвках гордостта си и я преглътнах. Трябваше да помоля Фицбдителен за това, знаех го. Погледнах Пчеличка. За нея щях да направя всичко. Заговорих по-тихо:

— В гостилницата ти казах, че се съмнявам в способностите ти не само да учиш, но и да защитиш детето ми. Съдбата ти даде шанс да докажеш, че съм сгрешил. Направи това, и го направи добре, и ще преосмисля мнението си за теб. Очаквам да поемеш отговорността, която ти възлагам. Пази детето ми. — Надявах се да намери в думите ми смисъла, който не смеех да изрека на глас. Пази я с цената на живота си.

Шън заговори рязко, с увереността, породена от върховно невежество.

— Магията Умение принадлежи само на кралската родословна линия на Пророка. Как е възможно вие да използвате…

— Млъкни.

Ридъл го каза с тон, какъвто никога не бях чувал от него. Едва ли някой някога беше говорил на Шън така, но като по чудо тя се подчини. Намести се като мътеща квачка в халатите до Фицбдителен. Видях как се спогледаха възмутени от такова отношение към тях.

Фургонът се клатушкаше. Снегът се трупаше и лепнеше по колелетата. За миг усетих как конете се напрягат, подуших потта им в студения въздух. Обуздах Осезанието си и се покашлях. Стиснах леко ръката на дъщеря си и продължих:

— Пчеличка е способно дете. Вярвам, ще разберете, че има нужда от много малко надзор в ежедневните ѝ задачи. Уроците ѝ ще продължат, както, вярвам, ще продължат за всички деца в имението. В мое отсъствие ѝ позволете сама да избира програмата си. Ако ѝ потрябва помощ от някого от двама ви, сигурен съм, че ще я потърси. Ако не, тогава няма нужда да се безпокоите за нея. Тя си има слугинята си Грижливка и Ревъл освен вас. Така добре ли ще е за теб, Пчеличке?

Малката ми дъщеря ме погледна в очите, нещо, което се случваше много рядко.

— Да. Благодаря, тате, че ми доверяваш да решавам сама. Ще се постарая да съм отговорна. — Беше присвила устни, сериозна. Стисна ръката ми в отговор. Двамата се справяхме храбро с положението.

— Знам, че ще се постараеш.

— Почти стигнахме — подвикна Ридъл. — Те дали ще са готови?

— Да. — Надявах се, че Копривка е приела съобщението сериозно. Не. Знаех го. Не бях направил усилие да прикрия чувствата си. Беше доловила отчаянието ми. Щяха да ни очакват.

Лейди Шън и Фицбдителен отново се спогледаха, обидени, че са изключени от разговора ни.

Пътят нагоре към Хълма на бесилото не беше добре поддържан. Фургонът друсаше и се хлъзгаше в коловозите и стиснах зъби при мисълта за болката, която това сигурно причиняваше на Шута. В мига, в който конете спряха, скочих. Посочих Фицбдителен с пръст.

— Върни Пчеличка у дома. Разчитам на теб да е в безопасност и доволна, докато ме няма. Наясно ли сме? — Още щом кимна разбрах, че това не е най-добрият начин да се държа с него, още по-малко с Шън. Двамата щяха да са обидени и объркани. Но това не можеше да се избегне. Нямаше време за нещо по-добро.

Хванах ръцете на Пчеличка. Както седеше във фургона, бяхме почти на едно ниво. Тя вдигна очи към мен, светлата ѝ кожа изглеждаше още по-бяла в контраст със сиво-червения шал, който покриваше почти цялата ѝ златиста коса. Заговорих тихо, само на нея.

— Чуй ме хубаво. Слушай Фицбдителен и ако ти потрябва нещо, кажи му, или на лейди Шън, или на Ревъл. Съжалявам, наистина съжалявам, че денят ни се провали. Когато се върна, обещавам да имаме цял ден заедно, само за нас, и че нещата ще свършат добре. Можеш ли да ми се довериш за това?

Тя ме погледна. Погледът ѝ вече беше спокоен и приемащ, почти сънен.

— Мисля, че първо ще отида при Ревъл. Той ме познава най-добре. И знам, че ще направиш всичко, за да спазиш обещанието си — каза тихо. — Виждам го.

— Радвам се. — Целунах я по темето. — Бъди смела — прошепнах.

Ридъл вече се смъкваше от капрата.

— Къде отиваш? — попита го намръщено Шън.

— С Фиц — отвърна ѝ той. — През камъка в Бъкип. Поверяваме сестричката на лейди Копривка на грижите ви. — По-скоро усетих, отколкото видях как изгледа Фицбдителен. Гледах детето си, зачуден как мога да рискувам така, но знаех, че трябва. — Лант, познаваме се от много време. Знам, че можеш да си истински мъж. Никога не съм ти се доверявал повече, отколкото сега. Бди над Пчеличка с доброта. С Копривка ще те държим отговорен за благополучието ѝ. — Говореше тихо, но в думите му имаше острота. И да му отвърна нещо Фицбдителен, не го чух.

Пуснах Пчеличка и се обърнах към Шута. Все едно го виждах за първи път. Ако не беше онзи миг на жестока близост, ако не беше проговорил, докато забивах ножа в него, изобщо нямаше да го позная. Само гласът му го беше разкрил пред мен. Дрипите му бяха повече от мръсни: воняха и бяха провиснали на късове гнила тъкан. От коленете му надолу висяха кафяви парцали. Дългите му тесни стъпала също бяха увити с дрипи. Цялото му изящество и чар бяха изчезнали. Нашарената с белези кожа на лицето му беше изопната над костите. Взираше се сляпо нагоре към облачното небе, спокоен и примирен с всичко, което може да го сполети.

— Сега ще те вдигна — предупредих го. Той кимна съвсем леко. Загърнах го с едно от одеялата все едно, че повивах дете. Пъхнах ръце под него и го вдигнах. Вонята ме лъхна още по-силно. Задържах го внимателно и погледнах Ридъл. — Как го правим това?

Той вече вървеше към камъка. Погледна ме през рамо.

— Ако ти не знаеш, как очакваш аз да знам?

Усмивката му беше и примирена, и уплашена. Щеше да го направи. Щеше да рискува живота си. Щеше да ми отстъпи от силата си, за да опитаме нещо, което можеше да убие всички ни. Не заслужавах такъв приятел. Понесъл Шута, тръгнах след него нагоре по снежния път към изправения камък.

Хвърлих поглед назад към фургона. Никой не беше помръднал. Капрата беше празна. И тримата гледаха след нас, докато изкачим последните крачки по скалистия хълм до Съдния камък. Сниших глас.

— Как го направихте със Сенч, когато те преведе през камъните?

— Хвана ме за ръката. Мислех за Копривка. Когато влезе в камъка, го последвах. Усетих как ме притегли. Беше като, ами, както когато някой премръзнал се сгуши до теб в легло. Взима топлината ти. А после излязохме. Беше много по-лесно, отколкото да вървя с него по този хълм и в снежната буря, за да се доберем до хана. — Кимна към Шута. — Това наистина ли е лорд Златен?

— Да.

Той го погледна със съмнение.

— Откъде си сигурен?

— Знам.

Той като че ли се примири с отговора ми, но след това попита:

— Как ще го пренесеш през камъка? Свързан ли си с него?

— Бях, преди много време. Надявам се все пак да е достатъчно. — Поклатих глава. — Трябва да опитам.

Стъпките на Ридъл се бяха забавили.

— Толкова много не знам за теб, дори след всичките тези години. Дори след всичко, което ми е разказвала Копривка. — Снегът беше спрял и дневната светлина гаснеше. — Можем всички да се изгубим, нали? Двамата с теб никога не сме опитвали това преди. И се надяваш да пренесеш и него с нас. И тримата може да…

— Всички можем да се изгубим. — И двамата го знаехме. Огромността на това, за което го бях помолил, тежеше на раменете ми. Беше твърде много. Нямах никакво право. Мой приятел, но вече знаех извън всякакво съмнение, че е много повече от приятел на Копривка. Имах ли правото да залагам живота му? Не. — Ридъл. Не си длъжен да правиш това. Мога да се опитам сам. Ти върни Пчеличка във Върбов лес и ми я пази. Ще пратя птица веднага щом стигнем безопасно в замък Бъкип.

Ридъл скръсти ръце на гърдите си и се присви, сякаш му беше студено. Или държеше здраво страховете си под юзди. Тъмните му очи се вгледаха в моите. Без преструвка. Без нерешителност.

— Не. Идвам с теб. Видях лицето ти. Видях как се олюля, когато слезе от фургона. Мисля, че си изразходвал повечето от силата си в опита да го изцериш. Трябва ти сила, аз я имам. Копривка каза, че лесно съм можел да стана Кралски човек, ако съм искал.

— Вместо това избра кралица — казах, а той се усмихна.

Застанахме пред изправения камък. Погледнах нагоре към глифа, който щеше да ни отнесе до Свидетелските камъни край замък Бъкип. Усетих как ужасът се надигна в мен. Стоях, вдигнал Шута пред гърдите си, и усещах страха и теглещата ме надолу умора. Бях ли вече изчерпал силата, която щеше да ми е нужна за това? Погледнах изтерзаното му лице. Беше спокойно. Бавно същото това спокойствие изпълни и мен. Погледнах през рамо към Пчеличка. Наблюдаваше ме неподвижно. Кимнах ѝ. Тя вдигна малката си ръка във вяло махване за сбогом.

Сякаш разчел мислите ми, Ридъл хвана ръката ми. Отне ми време, докато го усетя. Стария ми приятел. По-добри бяха, отколкото заслужавах, приятелите ми. Мислите ми се стрелкаха като совалка — от Шута към Ридъл и към мен, и отново. Спомних си приятелствата ни, ужасните места, където бяхме ходили, и как бяхме оцелели тогава.

— Готов ли си? — попитах го.

— С теб съм — каза той. И можех да усетя, че е истина. Беше както го беше описал Сенч, нещо като сбруя, в която можех да се вкопча. По-скоро като да държиш буен кон, докато преминаваш дълбока студена река.

Притиснах Шута до гърдите си и пристъпихме в каменния мрак.