Убиецът на Шута

32. Нападението

Върнахме се във Върбов лес в тъмното и студа. Фицбдителен не беше толкова добър като колар, колкото баща ми и Ридъл. Конете знаеха пътя до дома, но той не държеше колелата на фургона в коловозите като баща ми, тъй че се търкаха в ръбовете на отъпкания сняг, залитаха и заораваха. Но пък в тъмното и с пътя, скрит под непрекъснато трупащия се сняг, карането на впряга сигурно беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Бях се сгушила под няколко одеяла, разтревожена за татко ми и зачудена за просяка, и ми се искаше вече да сме си у дома. Бях много уморена и доста нещастна от това как ме бяха изоставили. Не помагаше и това, че през целия път към дома Шън и Фицбдителен седяха заедно на капрата, добре увити в дългите си наметала, и си говореха тихо и възмутено за всичко, което се беше случило в градчето. Говореха за татко ми и Ридъл така, все едно ме смятаха за глуха или пък смятаха това, което чувствам, за маловажно.

Бяха видели случката с кучето, но се бяха задържали по-назад, за да избегнат всякакви неприятности. Шън трескаво се надяваше никаква клюка в Крайречни дъбове да не я свърже с лудия, в който Том Беджърлок се бил превърнал заради някакво си куче. Била много унизена от начина, по който той ѝ говорил в гостилницата, пред всички! Фицбдителен пък не можеше да проумее какво бяха направили баща ми и Ридъл във връзка с просяка, нито защо, нито как, и това като че ли най-много обиждаше и двамата. Това, че ги бяха оставили без никакво обяснение, изглеждаше невероятно грубо за тях, и въпреки това през цялото дълго пътуване обратно от Хълма на бесилото не ми проговориха нито дума. Докато се друсахме бавно към къщи, студът ме сграбчи в юмрука си и ме стисна още по-здраво. Непрекъснато задрямвах, но неприятното друсане отново ме събуждаше.

Докато стигнем до имението, почти ми се гадеше от клатушкането и друсането. Събудих се за последен път, когато Фицбдителен спря конете пред високите порти на къщата, скочи на земята и извика за конярчето. Подаде внимателно ръка на Шън, за да ѝ помогне да слезе, и ѝ каза бързо да се прибере в къщата и да се стопли. Тя се зачуди високо защо на стъпалата няма слуга с фенер, който да я отведе. Фицбдителен се съгласи, че персоналът наистина е много разпуснат и има нужда от обучение. Знаели били, че ще се върнем по тъмно. Трябвало да ни чакат.

Мускулите ми се бяха схванали от седенето под одеялата. Докато се мъчех да се измъкна, Фицбдителен дойде при задницата на фургона и каза:

— Хайде, Пчеличке.

— Ей сега — отвърнах.

Той изпухтя нетърпеливо, сграбчи края на едно одеяло и ме дръпна заедно с него. Натрупалият се по платнището студен сняг се изсипа върху мен. Ахнах стъписана и се помъчих да не изхлипам. Той погледна уплашено какво ми е направил, но заговори строго:

— Хайде, не ставай бебе. Това е само сняг. Всички сме уморени и премръзнали, но сме си у дома. Ела да те заведа вкъщи на топло.

Не отговорих. При рязкото дръпване на одеялото бях изпуснала пазарската чанта. Заопипвах в тъмното, за да събера скъпоценните си покупки.

Бяха се пръснали навсякъде, под сняг и бъркотията от одеяла. Той сигурно не можеше да види какво правя, защото каза:

— Хайде, Пчеличке, или ще те оставя тук.

Успях да си поема дъх.

— Все ми е едно. Моля, вървете си.

— Говоря сериозно!

Не реагирах и след като постоя мълчаливо, той се обърна и закрачи към къщата. Едно конярче беше дошло с фенер и стоеше наблизо, за да откара фургона с конете в конюшнята и да ги разпрегне. Покашля се.

— Мъча се да побързам — казах задавено.

— Няма нужда да бързаш — отвърна той и по гласа разбрах, че е Настойчивост. Той вдигна фенера по-високо и светлината и сенките изпълниха фургона.

— Просто трябва да намеря нещата, които ми купи тате — казах му. Сълзи напираха да бликнат от очите ми, но ги спрях. Той не каза нищо. Само се качи по колелото, влезе във фургона и започна грижливо да вдига одеяла и завивки. Изтърсваше всяко и го сгъваше, преди да го сложи на капрата, и малко по малко покупките ни се показаха. Събрах ги и внимателно ги прибрах.

Вратата на Върбов лес се отвори и затвори, а след това още сенки заподскачаха и ме объркаха — Ревъл дойде с по-голям фенер.

— Лейди Пчеличка? — попита високо и аз отвърнах хрипливо:

— Само още мъничко, моля.

Защо всички искаха да побързам, когато ми беше толкова студено?

Ревъл дойде и загледа как прибирам пакетчетата. Изглеждаше стъписан и недоволен. Но кимна на Настойчивост в обещание, че няма да забрави службата му. След като събрах всичките си неща, се изправих бавно и тръгнах да слизам.

— Големите пакети са на Шън и писар Фицбдителен — казах, след като Ревъл повдигна вежди към останалите кошници и торби.

— Ясно — каза той навъсено. — Момче, ще пратя някой да ги вземе. После откарай впряга и фургона в конюшнята.

— Да, сър — отвърна Настойчивост.

После, за мое пълно изумление, Ревъл ме вдигна, за да ме носи до къщата. Беше висок мъж, по-висок от баща ми, и за него не беше нищо да ме носи с все багажа ми. Бях уморена. Челото ми се отри в бузата му и за мое изумление тя беше гладка като моята. И миришеше чудесно, като рози, но с някаква добавена жилка. Проговорих, без да мисля:

— Миришеш толкова чудесно!

Усмивка смени тревогата на скулестото му лице.

— Колко мило, че го казахте, лейди Пчеличка. Смесвам сам благоуханните си масла. Може би един ден ще поискате да ви помогна да го направите?

— Да, разбира се! — заявих с искрена радост.

— Тогава ще го направим. Майка ви ме научи много за тези аромати, когато дойдох тук. Съвсем уместно е да предам на вас онова, на което ме учеше тя.

Макар че ме беше прегърнал, треперех от студ. Той отвори вратата и ме понесе право към стаята ми. Грижливка тъкмо беше напалила огъня и той ме остави пред него.

— Цялата е в сняг! Лейди Пчеличка! Не бяхте ли във фургона?

Бях твърде уморена, за да обяснявам. Докато Грижливка смъкваше мокрите ми дрехи, Ревъл каза:

— Премръзнала е. Ще кажа на Нътмег да прати поднос с гореща храна и чай. Ти се погрижи за другите ѝ нужди.

Тя го погледна притеснено.

— Лейди Шън ми каза да занеса покупките ѝ веднага. Иска да ѝ помогна в…

— Ще намеря някой друг, който да ѝ помогне — заяви твърдо Ревъл и тръгна към вратата, но спря и каза: — Лейди Пчеличка, не бяхме уведомени за това, което е сполетяло баща ви и Ридъл, и съм много разтревожен, че не се върнаха с вас.

Знаех, че не му е работа да ми иска сведения, но знаех също така, че ми е съюзник, и споделих малкото, което знаех.

— Един просяк на пазара ме заговори. Когато ме прегърна, татко ми се уплаши за мен и го нападна, рани го лошо. После разбра, че просякът всъщност е негов стар приятел. Тъй че двамата с Ридъл използваха Умението, за да пренесат просяка през изправения камък на Хълма на бесилото до замък Бъкип, където навярно може да го спасят.

Двамата се спогледаха над главата ми и разбрах, че точното ми описание сигурно им изглежда напълно безумно.

— Е, да! — промълви Грижливка.

— Сигурен съм, че татко ви знае какво прави, както и Ридъл. Ридъл е много практичен мъж. — Тонът на Ревъл намекваше, че баща ми не винаги е практичен. Щеше да е глупаво да оспорвам това. Ревъл се изниза през вратата.

Докато Грижливка ми помогне да си облека нощния халат, цялата треперех. Беше червеният ми халат, който беше направила майка. Бяха го изпрали. Грижливка взе една завивка от леглото, затопли я пред огъня и след това ме загърна с нея. Не възразих, а седнах на стола до камината. На вратата се почука и влезе момче от кухнята с поднос с димяща храна. Грижливка му благодари, взе подноса и го отпрати. Когато сложи подноса на масичката пред мен, ѝ казах:

— Не те забравих. Донесох ти подаръци от града.

Очите ѝ блеснаха от любопитство, но тя отвърна:

— Утре си е съвсем навреме за това, милейди. Хайде сега да ви нахраним с топла храна и да ви сложим в топло легло. Лицето ви цялото е червено и бяло от студа.

Вдигна от пода сиво-червения ми шал, опипа одобрително дебелата вълна и го сложи да съхне. Когато извади другите неща от кошницата, намери пакетчетата и дрънкулките, които бях купила за нея, и веднага си ги прибра, като ми благодари най-сърдечно, че съм помислила за нея. Помислих за кърпите, които бях купила за Ревъл. Щеше ли наистина да ги хареса? Помислих си как миришеше, когато ме вдигна. Знаех, че ще се зарадва на една от свещите на майка ми. Сърцето ме заболя при мисълта да се разделя дори с една от тях, но знаех, че ще го направя. Той го заслужаваше. Грижливка ме сложи да си легна, а после тръгна безшумно из стаята, за да я оправи, като си тананикаше тихичко.

Мисля, че заспах преди да излезе. Събудих се може би няколко часа по-късно в стая, осветена само от пламъците на огъня. Опитах се да осмисля изминалия ден. Толкова удивление и ужас, събрани в един ден, а след това да бъда изоставена! Зачудих се защо баща ми не ме беше взел с него и кой беше просякът, че да е толкова важен. Татко ми беше казал, че е негов стар приятел. Как беше възможно това? Нямаше никой, на когото да можех да задам тези въпроси.

Къщата беше съвсем тиха. Станах, отидох до прозореца и отворих кепенците. Валеше гъст сняг. Беше много късно — или много рано. И бях гладна. И вече изобщо не ми се спеше.

Все още бях премръзнала от студ, който сякаш се излъчваше от костите ми. Отидох до гардероба си да намеря нещо, с което да се загърна, и открих, че имам нов халат. Извадих го. Беше от мека червена вълна, подплатен с вълча козина. А долу под халата имаше меки ботуши, направени по същия начин, с кожени подметки. В мига, в който ги обух, се почувствах по-топло и по-безопасно.

Първо отидох до спалнята на татко, за да видя дали случайно вече не се е върнал. Леглото му беше празно и стаята бе толкова изрядно подредена, че можеше да е на когото и да е. Или на никого.

— Това не е истинската му бърлога — казах тихо. Кимнах сама на себе си. Знаех къде трябва да отида, за да намеря отговори.

Тръгнах тихичко по помръкналите коридори. Очите ми бързо се приспособиха към тъмнината и се отправих към личния му кабинет. Нямаше жива душа. Тишината беше почти неестествена, все едно че аз бях единствената ѝ обитателка. Когато се приближих до кабинета, се укорих, че не бях взела свещ, защото щеше да ми трябва, ако смятах да претърся личната му библиотека за податки, които да отговорят на въпросите ми. Но когато завих на ъгъла видях, че вратата е открехната: топлата светлина от огън се изсипваше в клин по пода и нагоре по стената.

Бутнах вратата и надникнах вътре. Никой не седеше на писалището, но в камината весело пращеше огън. Пристъпих в стаята и казах тихо:

— Татко?

— Тук съм — отвърна той. — Винаги съм тук за теб.

Големият сив вълк, който се беше проснал пред камината, бавно се надигна. Разлюля езика си между много белите си зъби и се прозя, а когато се протегна, черните нокти на краката му се изпънаха и после се свиха. След това ме погледна с дивите си кафяви очи и се усмихна.

— Таткото вълк?

— Да.

Зяпнах го.

— Не разбирам.

— Не е нужно — отвърна той успокояващо. — Разбирането как или защо рядко е толкова полезно, колкото разбирането, че нещата са. Аз съм.

Гласът му бе дълбок и спокоен. Тръгнах бавно към него. Беше много висок, с щръкнали уши, и ме гледаше. Когато се озовах по-близо, вдиша мириса ми и каза:

— Била си изплашена.

— Имаше един убиец на кучета на пазара. Татко ми не можеше да спести нищо на кучето, освен болката. После уби един човек и го съживи, а после замина с него. И ме остави съвсем сама.

— Не си сама, когато аз съм с теб. Аз съм бащата, който винаги е с теб.

— Как може вълк да ми е баща?

— Някои неща просто са. — Протегна се отново пред огъня. — Може би съм частта от твоя баща, която никога не спира да мисли за теб. Или може би съм част от един вълк, която остана, след като всичко друго от мен си отиде. — Вдигна очи към изваяния черен камък на полицата на камината. Погледнах натам. Камъкът имаше три лица: на татко ми, на вълк и на… вгледах се.

— Това е той. Но сега е много по-стар. И сляп. И целият в белези.

— Мъжът без мирис. Е, разбирам защо е заминал баща ти. Трябвало е.

— Не беше без мирис. Беше вмирисан стар просяк, вонеше на пръст и мръсотия.

— Но няма свой собствен мирис. Той и баща ти са глутница. Прекарах много дни и в неговата компания. — Вълкът Баща ме погледна. Някои призиви не можеш да пренебрегнеш, колкото и да разкъсват сърцето ти.

Клекнах, после седнах до него. Погледнах краката си, вече сиви, с малки черни нокти. Халатът се беше променил. Вълчата козина, която бе отвътре, сега ми беше отвън. Присвих се до него и отпуснах брадичка на лапите му.

— Той ме остави. Човекът без мирис е по-важен за него от мен.

— Не е така. Просто нуждата му е била по-голяма. Нищо повече. Идва време, когато всяко кутре се оставя да се пази само. Ти ще се справиш добре, ако не потъваш в самосъжаление. Самосъжалението само ти носи повече от същото. Не хаби време за него. Баща ти ще се върне. Той винаги се връща.

— Сигурен ли си? — Аз не бях.

— Да — отвърна той твърдо. — А докато се върне, аз съм тук.

Затвори очи. Гледах го. Огънят грееше топло на гърбовете ни и той миришеше хубаво, на диви чисти места. Затворих очи.

Събудих се късно сутринта. Грижливка шеташе из стаята.

— Оставих ви да се наспите, след като се върнахте толкова късно, а и писар Фицбдителен каза, че ще започне уроците по-късно. Но вече трябва да ставате, лейди Пчеличка!

Носеше новите си мъниста и клонка зеленика в косата.

— Зимният празник ли е днес? — попитах я и тя се усмихна.

— Утре вечер. Но в кухнята вече готвят за него и много късно снощи пристигнаха менестрели. Иконом Ревъл им позволи да останат, макар да не може да помоли татко ви за разрешение. В негово отсъствие го обсъди с Фицбдителен и той каза, че разбира се, трябва да останат. А тази сутрин лейди Шън седна с Ревъл да съставят менюто за пира! О, такива блюда поръча! Ще е пир, какъвто не сме виждали от много години!

Почувствах се раздвоена. Това, че щеше да има музика, танци и голямо пиршество, ме възбуждаше, но и бях оскърбена при мисълта, че всичко това е уредено в отсъствието на татко ми и без неговото разрешение. Реакцията ми ме озадачи. Ако той си беше у дома, сигурна бях, че щеше да одобри. И все пак да го уреждат онези двамата ме обиждаше.

Седнах в леглото и попитах:

— Къде е нощният ми халат с козината? — Защото носех вълнената червена нощница от майка ми.

— Халат с козина? Нощен халат с козина ли си купихте в града? Никога не съм чувала за такова нещо! — Грижливка отиде до гардероба ми и отвори вратата, но не намери нищо такова вътре.

Главата ми се прочисти от нощните фантазии.

— Сън беше — признах ѝ. — Сънувах, че имам халат, подшит с вълча козина. От червена вълна.

— О, колко топличко щеше да ви е в него! Малко прекалено топло за моя вкус — засмя се Грижливка и се зае да ми намери дрехи.

Беше разочарована, че не съм си купила нови дрехи, докато бях в града. Поклати глава, след като извади една от много големите ми туники и нови вълнени гамаши. Оставих бърборенето ѝ да тече покрай ушите ми, докато се опитвах да припиша преживяното на „само сън“. Не беше сън като онези, които бях имала преди; беше много повече като първия път, когато бях срещнала Бащата Вълк в проходите. Кой беше той? Какво беше? Беше вълкът в каменното ваяние, също както просякът беше Човека без мирис.

Щом се облякох, излязох от стаята, но вместо да тръгна за закуска, отидох в кабинета на татко ми. Камината беше пометена чисто от последния път, когато бе използвана. Докоснах студените камъни и разбрах, че никакъв огън не е пращял тук предната нощ. Отново погледнах изваяния черен камък на полицата. Е, тази част от съня ми беше вярна. Другият мъж във ваянието определено беше просякът като млад. Погледнах лицето и помислих, че трябва да е бил весел човек тогава. Огледах и вълка също така; ваятелят беше отдал дължимото на тъмните му дълбоки очи. Изведнъж завидях на татко ми, че е имал такива приятели още докато е бил момче. Кого имах аз? Настойчивост, казах си. Ревъл. И котарак, който все още не ми беше казал името си. За миг се почувствах все едно, че можех да повърна самота и тъга. След това изправих рамене и тръснах глава. Самосъжалението нямаше да ми донесе нищо, освен повече от същото.

На полицата имаше още едно ваяние, от дърво. Беше само вълкът. Беше твърдо и ме убоде, когато го притиснах до гърдите си, но го задържах в ръцете си много, много дълго. Исках го ужасно, но все пак го върнах където си беше. Реших да помоля татко да ми го даде, когато се върне.

Затворих вратите на кабинета, заключих и след това отворих панела към моята си бърлога. Качих се в скривалището си и проверих дали има вода и хляб. Трябваха ми още свещи. Чувствах, че може да ми се наложи да прекарам много време тук, докато баща ми се върне. Щях да мога да си седя тук необезпокоявана, а и едва ли щях да липсвам на някого. Котарака го нямаше, но беше смъкнал наметалото ми на пода. Напипах го с крак и когато се наведох, за да го вдигна, открих, че е оставил върху него полуизядена мишка. Сбърчих нос от отвращение, взех наметалото и го занесох в кабинета на баща ми. Хвърлих мишката в камината. Подуших наметалото предпазливо; миришеше на котарак и на умряла мишка. Тръснах го и го сгънах. Трябваше да го изпера. А след това щях да му намеря ново скривалище, без да го споделям с котка. Котаракът ме беше помолил за кошница и одеяло и все още не бях изпълнила тази част от сделката ни. Реших днес да го направя. Пъхнах пеперуденото наметало под туниката си, затворих тайния панел и излязох от бърлогата на баща ми, след като хвърлих последен поглед на вълка.

Малко беше останало от закуската, но чиниите не бяха прибрани, тъй че изядох наденичка и парче хляб и изпих чаша изстинал чай. Стигна ми и се радвах, че се измъкнах от трапезарията незабелязано, както бях влязла.

Тръгнах с неохота към класната стая. Другите ученици вече бяха там, но Фицбдителен все още не беше дошъл. Настойчивост се промъкна и застана до мен.

— Кученцата се оправят, но едно има лоша инфекция на отрязаната опашка. Който го е направил, просто е клъцнал, не е пресякъл дори между костите. Просто едно „клъц!“, с брадвичка сигурно. Трябваше да извадим парченцата кост, а то виеше, та се късаше. Оня, дето го е направил, си заслужава каквото му е направил татко ти, двойно даже. Родър каза така, а той знае всичко за кучетата. Защо баща ти реши, че иска кучета, ей така изведнъж? Никога не е държал кучета, от години.

— За да ги опази живи, мисля. Като магарето.

— Да, и за това се чудихме. Старо магаре е, добре, ще го храним и ще му оправим копитата, но се чудехме то защо е. — Погледна ме. — Това, което ни разказа градското момче, истина ли е?

Преместих се по коридора, по-далече от другите.

— Един мъж убиваше една стара кучка на пазара. За да накара хората да купят кутретата. — Настойчивост се ококори, докато му разказвах цялата история. Когато свърших, беше зяпнал.

— Чувал бях, че Беджърлок не търпи жестокост. Браво! Но какво ще прави с тия булдози?

— Ами не знам. Какво правят с тях?

Той повдигна вежди, сякаш изненадан, че не знам.

— Ами, някои ги пускат да се бият, куче срещу куче. Или ги обучават за лов. Ей, може да ги използваме за лов на диви прасета. Има едни стари глигани, които правят бели по нивите от години.

— Може би — отвърнах. Хрумна ми нещо. — Може би ще помоля за едно, да си е мое.

Фицбдителен се приближаваше по коридора. Изглеждаше много хубаво днес, със синьо палто с бяла яка и гамаши в по-тъмно синьо. Осъзнах нещо, което не бях забелязвала преди: че се облича като заможен търговец, докато облеклото на баща ми приличаше повече на това на селяните, които идваха в Крайречни дъбове да продават стоките си. Аз също бях облечена повече като дъщеря на селяк, отколкото като дете на благороден дом. Или може би дори като син на селяк. Наставникът ми не ми даде време да размишлявам над това.

— Е, хайде, влизайте и сядайте по местата си! Загубихме доста от сутринта, тъй че трябва да наваксаме с уроците днес.

Никой не изглеждаше склонен да му напомня, че той е последният дошъл. Послушахме го и насядахме по местата си. Той изглеждаше разсеян и дори раздразнителен, сякаш бяхме някаква досадна задача, която да изпълни и да му се маха от главата. Започна да ни учи на едно дълго стихотворение за различните крале на Шестте херцогства и какво сме запомнили, но вместо да ни учи на части, както мама ме беше учила на „Дванайсетте целебни билки“, ни го изреди цялото и после започна да ни кара да го повтаряме. Нито един не стигна по-натам от третия крал, да не говорим за всичките двайсет и трима, и той изрази разочарованието си най-подробно. Каза стихотворението отново, много бързо. Лютиче успя да изреди четири от куплетите, общо взето правилно. Елм се разхлипа, когато Фицбдителен я накара да стане и да се опита да ги каже. А после той впи очи в мен и усетих, че ме изпълни и решимост, и страх, докато ставах бавно.

Спасиха ме далечни викове, последвани от думкане все едно някой блъскаше упорито по далечна врата. Фицбдителен се намръщи и отиде до вратата. Погледна в коридора и се намръщи още повече. Понечи да затвори вратата и тогава чухме дълъг и смразяващ писък.

— Стойте тук! — каза учителят ни. — Ей сега ще се върна.

И тръгна по коридора, а след това чухме как затича. Заспоглеждахме се. Лютиче се размърда и стана. Направи две крачки към вратата.

— Той каза да стоим тук — напомни му Настойчивост. Останахме по местата си, заслушани в приглушените викове. Настойчивост ме погледна и каза: — Ще ида да видя какво става.

— И аз — настоях.

— Не — спря ме той, а когато му се озъбих, обясни: — Не искам писарят да ви се ядоса, лейди Пчеличка. Ще изтичам да видя и ще се върна веднага.

Усмихнах му се и отвърнах вежливо:

— И аз.

— Ще си докарат белята двамата — подхвърли обнадеждено Лея на Елм.

Хвърлих на двете най-язвителния поглед, който можах да докарам, и след това с Настойчивост отидохме до вратата и надникнахме. Не видяхме нищо, но виковете се усилваха. Чуваха се звуци като от кухните, когато блъскаха тенджери. Настойчивост ме погледна и прошепна невярващо:

— Мечове?

Помислих, че е глупав, но не можах да измисля какво друго може да е.

— Може би нещо около Зимния празник? — предположих.

Очите му светнаха в радостно очакване.

— Може би.

А после някакъв мъж изрева гневно.

— Може би не — каза Нас и усмивката му повехна.

— Стойте тук и тихо — казах на другите, които се бяха струпали на вратата зад нас, и с Нас излязохме в коридора.

Опипах да се уверя, че ножът на майка ми си е на колана ми. Сърцето ми тупкаше силно, докато стъпвах безшумно след Настойчивост по коридора. Когато стигнахме до ъгъла, изпитах силно облекчение, като видях Ревъл да бърза към нас. Носеше нещо, притиснато на кръста му, нещо много тежко според това как го караше да залита. Двамата затичахме към него и извиках:

— Какво става? Чухме викове и писар Фицбдителен ни остави, за да иде да…

Ревъл се олюля и рамото му се удари в стената. Краката му се подвиха и той се свлече на пода. Беше вдигнал ръка, когато се блъсна в стената, и тя остави дълга кървава ивица, докато той се свличаше. Онова, което носеше, се оказа пръчка, щръкнала под ребрата му. Стрела. Беше я стискал, докато залиташе напред, и изпъшка:

— Бягайте. Скрийте се. Бързо!

А после умря. Просто така, за миг: свърши. Зяпнах го с пълното съзнание, че е мъртъв, и се зачудих защо Настойчивост се наведе, сложи ръка на рамото му, взря се в лицето му и каза:

— Икономе? Ревъл, какво стана? — Сложи разтрепераната си ръка на ръката на Ревъл, която пак бе стиснала щръкналата от тялото му стрела. Беше червена.

— Той е мъртъв — промълвих и стиснах Настойчивост за рамото. — Трябва да направим каквото ни каза. Трябва да предупредим другите. Трябва да избягаме и да се скрием.

— От какво? — попита Настойчивост ядосано.

Бях също толкова ядосана.

— Ревъл каза да бягаме. Умря, за да ни каже да бягаме! Хайде!

Бях го хванала за ризата и го задърпах. Затичахме. Едва успявах да не изоставам. Стигнахме до класната стая и се втурнахме вътре.

— Бягайте. Скрийте се! — викнах и всички ме зяпнаха все едно съм луда.

— Става нещо лошо — продължих. — Икономът е мъртъв, прострелян. Трябва да бягаме!

Лея ме погледна намръщено.

— Тя само се опитва да ни вкара в беля.

— Не — извика Настойчивост. — Няма време! Преди да умре Ревъл каза да бягаме и да се скрием. — Изпъна ръката си, алена от кръвта на Ревъл. Елм изпищя, а Лютиче отскочи назад и падна.

Умът ми работеше бясно.

— Ще минем през южното крило до оранжерията. Оттам през кухненската градина и в кухните. Знам едно място, където да се скрием.

— Трябва да се махнем от къщата — каза Настойчивост.

— Не. Мястото е добро, никой няма да ни намери — уверих го.

— Искам мама! — изхлипа Елм.

Побягнахме.

Звуците откъм централната част на къщата бяха ужасяващи — приглушени викове, трясъци и мъжки ревове. Някои от по-малките деца скимтяха и хлипаха. Хванахме се за ръце и затичахме. Когато стигнахме до оранжерията, помислих, че може би можем да се скрием тук, но реших, че малките ще се разпищят, ако влязат въоръжени мъже. Не. Имаше само едно скривалище, където нямаше да ни чуят, и колкото и да не исках да го споделя с тях, нямах друг избор. Стиснах устни. Бях дъщеря на баща си и в негово отсъствие аз бях господарката на Върбов лес. Когато бях помогнала на просяка в града, мислех, че съм храбра. Но онова беше за показ, за да види татко ми. Сега трябваше наистина да съм храбра.

— Навън и към кухните — казах.

— Ама вали сняг! — проплака Елм.

— Трябва да стигнем до конюшните и да се скрием там! — настоя Настойчивост.

— Не. Следите в снега ще издадат къде сме отишли. Кухненските градини са вече отъпкани. Преминаването ни няма да личи толкова много. Хайде. Моля ви! — Последното го казах отчаяно, като видях упоритото му изражение.

— Ще ти помогна да ги заведеш дотам, но после ще ида до конюшните и ще предупредя баща ми и другите.

Не можех да споря с него, тъй че само кимнах и казах на другите:

— Хайде!

— И тихо! — заповяда им Настойчивост.

Кухненските градини бяха занемарени от месец и сняг бе затрупал лехите ревен, магданоз и копър. Градината никога не ми беше изглеждала толкова голяма. Елм и Лея се бяха хванали за ръце и хленчеха. Щом се доближихме до кухненската врата, Настойчивост ни махна да спрем. Стъпи на затрупания със сняг праг, долепи ухо до вратата, вслуша се и след това рязко я отвори.

Зяпнах ужасена. Нещо ужасно се беше случило тук. Самуни прясно изпечен хляб бяха пръснати на пода, плешка месо гореше на огъня… и нямаше никой. Никой. Кухните никога не бяха празни, не и през деня. Елм ахна от ужас, че майка ѝ я няма, а Лея ме изненада с присъствието на духа си, като плесна ръка на устата на приятелката си, за да не изпищи.

— След мен! — прошепнах им.

Щом ги поведох към килера, Настойчивост каза тихо:

— Това е глупаво! Няма да има място за всички ни. Трябва да се скрием в оранжерията.

— Не — казах му, клекнах и пропълзях зад струпаните сандъци. За мое огромно облекчение капакът беше открехнат, както го бях оставила за котката. Пъхнах пръсти в цепнатината и го отворих. Изпълзях обратно. — Зад стените има тайни проходи. Влизайте. Бързо.

Лютиче се смъкна на четири крака и пропълзя. Чух приглушения му шепот:

— Тук е черно като катран!

— Влизай! Ще донеса свещ. Трябва да влезем вътре и да се скрием.

— Какви са тези проходи? — попита изведнъж Елм.

— Стари. Шпионски — казах ѝ и „О, така ли!“, отвърна тя разбиращо. Дори опасността не можеше да обуздае хапливия ѝ език.

Някъде в отдалечените стаи изпищя жена. Всички замръзнахме и се спогледахме.

— Това беше мама — прошепна Елм. Стори ми се, че все едно го казва Шън. Изчакахме малко, но не чухме повече писъци.

— Ще взема свещи — казах. Всички един по един пропълзяха зад сандъците.

Събрах целия си кураж, за да се върна до кухните. Знаех къде държат свещите. Запалих една от камината и се обърнах. Едва не изпищях, като видях Настойчивост и Смърч зад мен. Бръшлян се беше вкопчила в ръкава на брат си. Погледнах Настойчивост. Лицето му беше пребледняло и решително.

— Трябва да ида да намеря татко. Трябва да го предупредя. И да му помогна. Съжалявам. — Наведе се и ме прегърна неловко. — Вървете и се скрийте, лейди Пчеличка. Ще се върна тук и ще ви извикам, когато е безопасно да излезете.

— Още не! — помолих го. Тръгнеше ли си, щях да мога да разчитам само на себе си. Не можех да се справя сама. Трябваше да ми помогне.

Той не ме слушаше. Гледаше мокрите ни стъпки по кухненския под.

— О, Еда! Оставили сме дири навсякъде. Ще ви намерят!

— Не. Няма! — Тикнах свещите в ръцете на Смърч и той ги взе мълчаливо. Наведох се и награбих няколко самуна хляб. Бутнах ги в ръцете на Бръшлян. — Вземи ги. Иди зад сандъците и влез при другите. Не затваряй вратата. Ще дойда след минутка. Кажи на всички да изпълзят по прохода и да пазят тишина. Тихи като мишки. И не палете повече от една свещ!

Дори в кухнята чувах мърморенето и хленченето на другите зад стената. После чух мъжки гласове, далечни, викаха на някакъв непознат език.

— Кои са тези хора? — попита уплашено Смърч. — Защо са тук? Какво правят? Коя беше онази, дето изпищя?

— Това не е важно. Животът е важен. Тръгвайте! — Забутах ги към вратата. След като се скриха в килера, награбих от масата купчина салфетки, смъкнах се на пода и започнах да бърша мокрите следи. Настойчивост разбра намерението ми и направи същото. За миг дирите се превърнаха в лъкатушеща мокра ивица.

— Остави вратата отворена. Може да помислят, че сме влезли и отново сме излезли — предложи Настойчивост.

Отворих я, както ме посъветва, после казах:

— По-добре тръгвай. — Постарах се гласът ми да не трепери.

— Първо ти се скрий. Ще избутам сандъците до стената да скрият входа.

— Благодаря ти — прошепнах. Изтичах до килера, клекнах и пропълзях зад сандъците.

Входът беше затворен. Потупах по вратата, после почуках. Долепих ухо до нея. Нито звук. Бяха ме послушали и бяха тръгнали по прохода. А вратата по някакъв начин се беше захлопнала.

Не можех да вляза. Настойчивост надникна иззад ъгъла и прошепна високо:

— Побързай! Влизай вътре!

— Не мога. Затворили са вратата. Не мога да отворя от тази страна.

Гледахме се продължително. После той каза тихо:

— Ще преместим сандъците да скрият входа. После идваш с мен до конюшните.

Кимнах, мъчех се да сдържа сълзите и хлиповете си. Повече от всичко жадувах да съм скрита и на безопасно в стените. Това си беше моето място, моето специално скривалище, а сега, когато най-много ми трябваше, ми беше отнето. Болката от тази нечестност беше някак си едва ли не по-голяма от страха. Настойчивост избута изрядно сандъците до стената. Стоях и ги гледах вторачено. Страхът в мен се надигаше. Докато бях имала план, убежище, където да избягам, бях съсредоточена и спокойна. Сега единственото, за което можех да мисля, беше, че Ревъл е мъртъв и че в къщата се води някаква битка. Във Върбов лес. В кроткия, спокоен Върбов лес. Беше ли проливана кръв тук преди? И къде беше татко ми, когато най-много ми трябваше?

После, все едно че бях малката му сестра, Настойчивост ме хвана за ръка и каза:

— Ела. Тате ще знае какво да направим.

Премълчах, че бягането през откритото до конюшните ще е дълго и опасно. Последвах го — оставихме вратата към кухните отворена — и излязохме в снега. Затичахме през откритата градина по собствените ни дири до оранжерията, но не влязохме в нея. Вместо това последвах Настойчивост тихо, щом той се присви до стената. Промъкнахме се под храстите, като се стараехме да не съборим снега, затрупал клоните им.

Някакъв мъж извика: „Сядай! Сядай долу, не мърдай!“ Настойчивост явно също го чу, но ме поведе точно натам. Беше като че ли най-лошото нещо, което можехме да направим, но въпреки това продължих след него.

Стигнахме до ъгъла и спряхме. Храстите зеленика растяха тук нагъсто, бодливите им зелени листа и светлочервените плодове бяха в рязък контраст със снега. Свихме се като зайци и зяпнахме гледката пред нас.

Хората на Върбов лес бяха събрани като стадо овце на алеята пред главния вход. Хора, които бях познавала през целия си живот. Готвачката Нътмег беше прегърнала Тавия и гледаше непокорно нападателите. Познах менестрелите по пъстрите им облекла. Бяха се присвили един до друг и се озъртаха уплашено. Грижливка се беше присвила от страх и се полюшваше напред-назад окаяно. Слугинята на Шън беше до нея, стиснала с ръка разкъсаната предница на роклята си. Беше боса. Трима едри мъже на коне гледаха отгоре хората, които бяха събрали като стадо. Стори ми се, че съм виждала един от тях, но не бях сигурна къде. И тримата държаха окървавени мечове. Единият все още викаше на всички: „Сядай, сядай долу!“ Само малцина му се подчиняваха. Отстрани в снега лежаха по очи два трупа, неподвижни, червеното разтапяше снега около тях.

Единият беше Фицбдителен. Познах го по хубавото палто, познах фино ушитите му панталони. Бях ги видяла само преди малко и знаех, че е той, но умът ми не искаше да го приеме.

— Не виждам татко — прошепна Настойчивост.

Кимнах. Чак сега забелязах няколко души от конюшните, но баща му не беше сред тях. Мъртъв ли беше, или се беше скрил?

От къщата излезе някаква жена и тръгна към пленниците. Изглеждаше съвсем обикновено, просто една пълничка жена на средна възраст, облечена топло. Носеше кожени ботуши и дебела вълнена пелерина, и кожена шапка. Закръгленото ѝ лице и полюшващите се кафяви къдрици ѝ придаваха почти весел вид. Отиде при мъжа, който продължаваше да вика на хората да седнат, и го погледна отдолу. Гласът ѝ прокънтя ясен, когато го попита нещо, но беше на непознат за мен език. Отрицанието му беше ясно на който и да е език.

Тя извиси глас и заговори на пленниците. Говорът ѝ беше странен, но разбирах какво казва.

— Едно момче е донесено тук, наскоро. Може би през последните пет години, но по-вероятно — през последните няколко месеца. Кожата му е бяла като сняг, косата му също толкова бяла. Дайте ни го и си отиваме. Може да е дете или юноша, може да е мъж на средна възраст. Ще го познаем, когато го видим. Не е тук, но сигурно знаете за кого говорим. — Замълча, за да изчака отговор, след това добави успокоително: — Той не е един от вас; винаги е бил наш и искаме само да го върнем у дома. Нищо лошо няма да го сполети и ако ни кажете къде е, никой повече няма да пострада.

Думите ѝ бяха премерени и спокойни, почти вежливи. Видях как прислужниците се заспоглеждаха. Тавия се дръпна от ръката на готвачката и повиши глас:

— Няма такъв тука. Единственият новодошъл беше мъжът, когото убихте, писарят. Всички останали работят тук от години и са родени тук, в селото. Вече видяхте менестрелите — те са единствените чужди тука! — Думите ѝ заглъхнаха в хлип. Менестрелите уплашено се присвиха един до друг.

— Лъжеш! — обвини я онзи, който беше викал. Тя се присви от страх и вдигна ръце да си запуши ушите, сякаш думите му бяха заплаха сами по себе си.

Неочакваният син. Разбрах го с внезапна сигурност. Това бяха преследвачите на бледата пратеничка, която ни беше предупредила. Бяха я проследили и по някаква причина мислеха, че ще намерят момчето тук. Може би смятаха, че баща ми вече го е намерил и му е дал убежище.

— Тя не лъже! — ревна му готвачката и още неколцина намериха достатъчно кураж, за да завикат:

— Истина е!

— Тук няма никой, който да не е роден тука!

— Можеш ли да стоиш тук сама и да се криеш? — прошепна Настойчивост в ухото ми. — Трябва да ида до конюшните и да намеря татко. Ако не е там… Взимам кон и препускам до Върбово за помощ.

— Вземи ме с теб! — помолих го.

— Не. Трябва да претичам през поляната, за да стигна до конюшните. Ако те видят… — Поклати глава. — Трябва да останеш тук, Пчеличке. Крий се. — Прехапа долната си устна и добави: — Ако татко ми… ако не го намеря, ще се върна да те взема. Ще отидем за помощ заедно.

Знаех, че е глупав план, за него. Ако стигнеше до конюшните, трябваше просто да препусне като вятъра за Върбово. Но бях ужасно изплашена. Кимнах. Той ме бутна да се свия долу.

— Стой тук — изсъска ми все едно бях тъпа.

Отиде до края на храстите и зачака. Закръглената жена като че ли спореше с мъжа на коня. Посочи ядосано труповете и замаха яростно с ръце. Явно не ѝ харесваше как мъжът води търсенето. А той махна с меча си и извика.

И тогава от къщата излезе човекът-мъгла. Познах го от пътуването ми до града. Там той беше като блестяща светлина в уличката, която хората отбягваха. Сега беше искряща мъгла и в средата ѝ — пълен мъж, бледен като призрак. Въртеше бавно глава насам-натам, докато вървеше, и или очите ми ме лъжеха, или неговите очи бяха с цвета на мъгла. Странен мраз премина през мен и се свих, колкото може по-мъничка, издърпах и скрих съзнанието си вътре в себе си. Вдигнах стените си — така щеше да го нарече баща ми. Чувствах се сляпа, но това бе цената на невидимостта, която бях готова да платя.

— Пчеличке? — прошепна Настойчивост, но аз тръснах глава, бях стиснала очи. Не знам какво усети той, но изведнъж стисна китката ми с ледената си ръка. — Ела с мен. Хайде. Тръгваме веднага. Заедно.

Но не ме поведе към конюшните. По-скоро се запромъквахме назад, откъдето бяхме дошли, зад и под храстите, които растяха около това крило. Не поглеждах нагоре, просто вървях накъдето ме теглеше.

— Тук — каза най-сетне задъхано Нас. — Стой тук. Аз ще ида до конюшните. Ако не мога да намеря тате, ще доведа конете тук. Ще яздя бързо и ще трябва да притичаш и да скочиш на гърба на Прис. Можеш ли да го направиш?

Не знаех.

— Мога — излъгах.

— Стой тук — повтори той и тръгна.

Зачаках. Нищо не се движеше.

Ревъл беше мъртъв. Баща ми беше заминал. Ридъл го нямаше. Фицбдителен беше мъртъв. Всеки момент и Настойчивост можеше да е мъртъв.

И при тази мисъл вече не можех да стоя на място. Бях ужасена, че ще ме убият, но още по-ужасена от това, че единственият ми съюзник може да е мъртъв и аз дори няма да знам. Колко дълго щях да седя тук под храста, докато животът му изтичаше там някъде? Задишах бързо, мъчех се да поема достатъчно въздух, за да не ме погълне тъмнината. Бях премръзнала, жадна и сама.

Извадих зацапаното наметало от пазвата си. Не го бях забравила. Но знаех ограниченията му. Трябваше му време, за да поеме цветовете и сенките. Не можех просто да го метна на раменете си, да затичам и да се надявам, че няма да ме видят. Само че снегът беше бял. Нямаше да е съвършено прикритие, помислих си, щом го проснах на заснежената земя до храстите. Щях да съм по-скоро като бял заек или бяла лисица; всеки с набито око щеше да види движението ми, щеше да види стъпалата ми и следите, които щях да оставям. Но наметалото все пак щеше да ми даде по-добър шанс да стигна до конюшнята.

Сърдитите гласове от другата страна на къщата се усилиха, мъжът заплашваше, жената беше недоволна, но не умоляваше. Настойчива, помислих си. Щеше да наложи своето. Чух крясък, мъжки крясък този път, и се зачудих кого са ранили или убили. Последва го вопъл на жена. Плачеше и плачеше. И през цялото това време наметалото лежеше на снега и се променяше от цвета на тъмното вътре в жакета ми към цвета на засенчения и разровен сняг. Никога не се бях спирала да помисля, че всъщност снегът не е съвсем бял. Сега видях, че е сивкав и мръсно светлосин, и осеян с птичи курешки и с късчета паднали листа.

Пропълзях под наметалото, за да не рискувам да го издърпам изпод храстите и да поеме цветовете на листата и клоните. Беше като за възрастен човек, тъй че имаше предостатъчно тъкан, която да увия около себе си и да покрия лицето си. Стиснах го на кръста и брадичката си, като оставих съвсем малко отворено за очите. Огледах се и не видях никого от тази страна на имението. Затичах от скривалището си към храстите зеленика, където се бяхме прикрили по-рано, като внимавах да не се доближа много до тях. Спрях и огледах терена между мен и конюшнята. Трябваше ли бавно да пропълзя през него? Да изтичам бързо? По-рано снегът беше като гладка завивка върху ниската трева. Сега ясно видях следите, които означаваха, че Настойчивост е успял да го прекоси. Изведнъж осъзнах, че ги е изчаквал да се разсеят, може би от мъжкия крясък. Не исках да поглеждам към пленниците. Тяхното положение ме плашеше и ме затрудняваше да мисля. Но трябваше да преценя възможностите си. Жената продължаваше да ридае. Достатъчно разсейване ли беше това? Стоях съвсем неподвижно; изместих само очите си, за да погледна към струпаните пленници.

Ридаещата беше Шън. Беше гологлава и роклята ѝ беше разпрана от рамото. Стоеше пред ядосания мъж на коня и ридаеше като оплаквачка на погребение. Без думи, без хлипове, само пронизителен вой. Човекът-мъгла беше недалече от нея, а пълничката жена като че ли се опитваше да ѝ задава въпроси. Не можех да ѝ помогна по никакъв начин. Колкото и да изпитвах неприязън към Шън, все пак щях да ѝ помогна, ако можех, защото беше от моите, също като черния котарак или децата на гледачката на гъски. Всички те бяха от Върбов лес и в отсъствието на баща ми и Копривка бяха мои хора. Моите хора, струпани накуп, присвити и ужасени.

Допреди миг бях дете, бягащо от опасността. Нещо се промени в мен. Щях да стигна до конюшните и с Настойчивост щяхме да препуснем за помощ. Трябваше да стигна там бързо, преди той ненужно да се е изложил на опасност, като препусне с коня обратно към имението, където мислеше, че се крия. Страхът ми се стопи и се превърна във вълча свирепост. Присвих се и следващия път, когато жената зададе въпрос на Шън, затичах, ниско наведена и с надеждата, че по дирята, оставена от Настойчивост, преминаването ми ще проличи по-малко.

Стигнах до ъгъла на конюшнята, свърнах бързо покрай него и клекнах. Едва дишах. Сега какво, какво? Отивам до задната врата, реших, където конярчетата изнасяха таргите с мръсна слама. Точно оттам Настойчивост щеше да излезе с конете. Беше вратата най-далече от къщата.

Стигнах до гълъбарника, където държахме пощенските птици. До скоро. Пера и телца, главичките откъснати и разхвърляни в заграденото дворче, откъдето излитаха. Нямах време да зяпвам във всички тези малки смърти. Хрумна ми, че които и да са тези хора, са напълно безскрупулни и това нападение е обмислено. Не бяха излетели никакви птици, за да съобщят, че сме нападнати. Нападателите бяха избили първо тях.

Стигнах до портите на конюшнята и надникнах вътре. Призля ми. Бяха ли влезли нападателите и тук, както бяха направили с птиците? Може би не — в яслите неспокойно пръхтяха коне, усетили миризмата на кръв. Бях благодарна, че не бяха избили и конете. Сигурно не бяха искали да рискуват с вдигане на шум. О, влизали бяха — някой лежеше проснат в прохода между яслите. Беше облечен в цветовете на Върбов лес. Лежеше по очи и не мърдаше. Един от моите хора. Опитах се да не изхлипам. Нямаше време за скръб. Ако исках някой да оцелее, двамата с Настойчивост трябваше да препуснем за помощ. Бяхме последната надежда за хората ми. Не бях сигурна колко хора има в малкото селце Върбово, но там щеше да има пощенски птици и някой щеше да препусне в галоп до Кралския патрул.

Тъкмо събирах кураж да мина покрай трупа, когато чух шум, вдигнах очи и видях, че Настойчивост идва към мен. Яхнал беше без седло як дорест кон, но беше намерил време да оседлае Прис. По бузите му се стичаха сълзи, но челюстите му бяха стиснати като на мъж и изпъкваха на момчешкото му лице. Ахна, като ме видя, и аз бързо пуснах качулката на наметалото си да се смъкне от лицето ми.

— Аз съм! — прошепнах.

В очите му блесна гняв.

— Казах ти да стоиш там!

Смъкна се от коня си, стисна ноздрите му, за да не изпръхти, и го преведе покрай трупа. Подаде ми юздите, за да го задържа, а той се върна и преведе и Прис. После ме сграбчи през кръста и без церемонии ме метна на седлото. Наместих се, сбрах наметалото си в шепи и го пъхнах отново в пазвата си. Не исках плющенето му да уплаши Прис. Вече започвах да се плаша не на шега от трудната езда.

Нас не ми се довери с юздите на Прис, а ги задържа, докато яхваше коня си. Погледна ме през рамо и заговори тихо:

— Препускаме в галоп. Това е единственият ни шанс. Препускаме и не спираме. Каквото и да стане. Разбираш ли ме?

— Да.

— Ако някой се изпречи пред нас, ще го съборя. А ти продължаваш с Прис. Разбираш ли?

— Да.

— И този път ми се подчиняваш! — добави той свирепо.

Нямах време да реагирам на това, защото препуснахме. Излязохме през задните порти на конюшнята и се отправихме в галоп към дългата лъкатушеща алея за впрягове. Натрупаният и навят сняг под дърветата ни забави, но може би приглуши донякъде звука от преминаването ни. Не беше достатъчно. Когато излязохме от прикритието на конюшнята и се озовахме на открито, чух изненадан вик. Странно как един безсловесен вик все пак може да е на чужда реч. Настойчивост също викна нещо и конете изведнъж препуснаха още по-бързо.

Вкопчих се здраво с всичко, което имах, глезени, колене и бедра, ръцете ми стиснаха предницата на седлото все едно никога досега не бях яздила кон. Чух се, че викам пронизително, но не можех да спра. Чувах зад нас викове и чух и нещо все едно разсърдена пчела избръмча покрай мен. След това чух още две и разбрах, че някой стреля с лък по нас. Присвих се на гърба на Прис и продължихме напред. Алеята зави и за миг изпитах облекчение, че нападателите в къщата вече не могат да ни видят. Продължихме в галоп напред.

И тогава Настойчивост падна. Свлече се от коня си, тупна на пътя и след това се претъркаля в дълбокия сняг, а конят продължи напред. Все още стискаше в ръката си повода на Прис и тя се обърна рязко и едва не го стъпка, после се завъртя и се люшнах на една страна. Скочих на земята и затичах към Нас. Никаква стрела не стърчеше от него и за миг си помислих, че просто е паднал и двамата можем да се качим на Прис и да избягаме. После видях кръвта. Стрелата беше минала право през него, пронизала беше дясното му рамо. Бликаше кръв и лицето му беше пребледняло. Той се превъртя на гръб, когато стигнах до него, и тикна повода на Прис в ръката ми.

— Бягай! — заповяда ми. — Бягай! Докарай помощ! — След това потрепери целият и затвори очи.

Замръзнах. Чувах тропота на копитата на бягащия му кон, и тропота на други копита също. Идваха. Нападателите идваха. Щяха да ни хванат. Знаех, че не мога да го вдигна, още по-малко да го кача на Прис. Да го скрия! Все още дишаше. Да го скрия и да се върна за него. Беше най-доброто, което можех да направя.

Измъкнах пеперуденото наметало и го изпънах над Нас, затъкнах го около него. Цветовете му се приспособяваха, но не достатъчно бързо. Изритах сняг върху него и след това, когато тропотът на копитата стана по-силен, отведох Прис от другата страна на алеята. Покатерих се на гърба ѝ, пъхнах крака в стремената и я изритах силно.

— Дий, дий, дий! — изпищях в ушите ѝ.

И тя скочи напред ужасена и препусна. Наведох се, вкопчих се в нея без изобщо да използвам юздите, само се надявах, че знае пътя.

— Моля те, моля те, моля те — замолих Прис, света, всичко, което все още можеше да съществува. И препуснахме в галоп, препуснахме толкова бързо, че бях уверена, че никога няма да ни догонят. Студеният вятър ме хапеше и сълзите се стичаха от очите ми. Гривата на Прис плющеше в лицето ми. Щях да избягам; щях да доведа помощ; все някак всичко щеше да се оправи.

После, от двете страни на пътя, се появиха два грамадни коня. Изпречиха се на Прис и единият ездач се наведе, хвана юздите ѝ, дръпна и ни завъртя в кръг. Започнах да се свличам от Прис, а другият ездач ме сграбчи за яката, вдигна ме от седлото и после ме пусна. Паднах на земята и се претърколих, за малко да попадна под копитата на коня му, и някой извика гневно, и около мен блеснаха бели светлини.

Имаше един миг, в който не разбирах нищо, а след това висях, устата ми беше пълна със сняг, главата ми се люшкаше все едно някой ме разтърсва. Светът се тресеше около мен, а после застина. Примигнах и примигнах пак, и най-сетне можах да го видя — едър ядосан брадат мъж. Беше стар, косата му между сива и черна, очите му сини като на бял гъсок. Ревеше ми нещо, гневни викове на непознат за мен език. Изведнъж замълча, после попита намръщено и завалено:

— Къде другият? Къде отива той?

Намерих думи и ум да излъжа.

— Той ме остави! — изплаках и нямаше нужда да се преструвам на уплашена. Вдигнах разтрепераната си ръка и посочих натам, където бе избягал конят на Настойчивост. — Избяга и ме остави!

След това чух жената. Викаше възмутено и тичаше към нас. Зад нея идваше човекът-мъгла — вървеше бързо, но не тичаше. Бяха доста далече. Без да ме пуска, сивокосият закрачи към тях; влачеше ме и водеше коня си. Другият яздеше след нас. Подминахме мястото, където бях скрила Настойчивост. Познах го само по дирите ми в снега. Не погледнах натам. Вдигнах всичките си стени и дори не помислих за него, та да не би някой да разбере измамата ми. Бях единственият му шанс и единствената помощ, която можех да му дам, беше като го пренебрегна. Заритах безпомощно и се опитах да извикам, с надеждата, че ще привлека вниманието на мъжа към мен.

Жената извика нещо през рамо на човека-мъгла, а той ме посочи и забърбори ликуващо. Мъжът, който ме влачеше, също извика нещо и жената му отвърна с укор. Той изведнъж спря, дръпна ме рязко и ме разтърси. Тя извика от ужас, а той ме пусна и се засмя. Когато се опитах да се отскубна, стъпи отгоре ми и ме затисна в снега. Каза ѝ нещо, нещо подигравателно и заканително. Виковете ѝ станаха умолителни.

Помъчих се да си поема дъх. Нищо повече не можех да направя, понеже кракът му ме притискаше. Тя стигна до нас и молбите ѝ изведнъж се превърнаха в заплахи. Той се изсмя отново и вдигна крака си. Тя коленичи в снега до мен и възкликна:

— О, скъпото ми, миличкото ми! Ето те, най-сетне! Милото ми, горкичкото ми! Колко уплашено трябва да си било. Но всичко вече свърши. Ето ни. Вече си в безопасност. Дойдохме да те заведем у дома.

Помогна ми да се изправя. Гледаше ме толкова мило, закръгленото ѝ лице бе изпълнено с тревога и с обич. Миришеше на люляци. Помъчих се да вдишам, да кажа нещо, но вместо това избухнах в сълзи.

— О, горкото ми момче! — възкликна тя. — Хайде, успокой се. Всичко ще е добре. Вече си в безопасност, с нас. Най-после.

Човекът-мъгла се беше приближил. Посочи ме и радост огря лицето му.

— Да. Той е! — Гласът му беше висок и момчешки. — Неочакваният син. Моят брат.

Щастието му от това, че ме е намерил, ме заля, обля ме и ме изпълни. На лицето ми разцъфтя усмивка. Бяха дошли за мен — онези, към които принадлежах. Бяха тук и щях да съм в безопасност, никога повече сама, никога повече изплашена. Широката му глупава усмивка и разперените му ръце ме чакаха.

Разперих с ликуване ръце да го прегърна, безкрайно щастлива, че най-сетне са ме намерили.