Убиецът на Шута

27. Неведнъж

Нощта преди да отидем на пазара си легнах, изпълнена с очакване. Сънят ми убягна в началото, а след това дойде с буря от сънища. Някои бяха кошмарни, други — толкова напрегнати, че отчаяно се опитвах да се измъкна от тях. Но като че ли не можех да се събудя напълно. Стаята ми изглеждаше пълна с гъста мъгла и всеки път, когато си помислех, че съм се събудила, се оформяха образи и ме притегляха обратно в сън.

Когато утрото дойде, бях изморена. Светът изглеждаше размътен и не бях напълно убедена, че още не сънувам. Грижливка дойде и настоя, че трябва да ставам. Тръсна завивките ми, за да нахлуе студеният въздух, а след това ме сложи да седна на столче пред огъня. Едва можех да държа главата си изправена. Не оказах никаква съпротива, когато задърпа четката по растящата плетеница на къдриците ми.

— Не бива да се разтакаваш днес, моя малка лейди! О, как ти завиждам, че отиваш на пазар за хубави нещица! Татко ти го каза на Ревъл и той е направил едно малко списъче за теб. Ето го! Грамотен човек е нашият иконом, не е като мен. Каза, че имаш нужда от нови ботуши и обувки, ръкавици от вълна, както и от кожа, вълнени чорапи в поне три цвята; и е посмял да посъветва да потърсите шивачка, жена, която знае как да шие рокличките, които носят напоследък момичетата, вместо твоите якета и туники! Сякаш си момче! Не знам какво си мисли баща ти! Не че го упреквам, разбира се, горкият човек, без жена, която да му каже тия неща!

Едва слушах думите ѝ. Чувствах се затъпяла и вдървена. Грижливка дърпаше и се ядосваше с косата ми, мъчеше се отчаяно да я направи да изглежда по-дълга и по-момичешка. Вече имаше достатъчно, та поне да ѝ придава цвят, и черепът ми вече не се показваше през нея. Облече ме с малко помощ от моя страна. Опитвах се, но пръстите ми бяха като дебели дремещи наденички, а главата ми тежеше. Грижливка въздъхна над туниката ми, но се радвах на топлината ѝ над ленената ми риза. Когато бях толкова наконтена, колкото можа да ме докара с толкова грубо платно, тя ме отпрати на закуска с напомнянето, че трябва да се позабавлявам и да се сетя за нея, ако масите с дрънкулки са изнесени навън за Зимния празник.

Зимният празник! Малко се поразбудих от тази мисъл. Почти не се бях сещала за него, но тя беше права, скоро щеше да дойде. В спомените ми това беше едно топло и все пак празнично време във Върбов лес. Имаше менестрели и кукловоди, и огромни цепеници, които горяха в камината, и море от сол, което се хвърляше на горящото дърво, за да накара пламъците да подскачат в различни цветове. В навечерието на Зимния празник майка ми винаги слизаше на вечеря с коронка от зеленика на главата. Веднъж остави зимен жезъл, подпрян на стола на баща ми. Беше висок колкото него и украсен с панделки и по някаква причина накара всички слуги да зареват от смях, а лицето на баща ми стана тъмночервено. Така и не разбрах шегата, но знаех, че е напомняне за нещо специално, което двамата си споделяха. Точно тази нощ те винаги сияеха от любов и ми се струваше, че отново са момче и момиче.

Тъй че се постарах да си приповдигна духа, защото знаех, че тази година ще е едно тъжно напомняне за баща ми. Постарах се да прогоня странните си сънища и да съм бодра на закуската ни с овесена каша и наденички, сушени горски плодове и горещ чай. Когато Ридъл влезе и татко ми го покани да седне с нас, предчувствах хубав ден. Но тогава Ридъл ни напомни, че този ден ще замине за Бъкип.

— Можеш да яздиш с нас до Крайречни дъбове — каза баща ми. — Ще хапнем в кръчмата там, преди да продължим. Търговците вече са започнали да излагат стоките си за Зимния празник. Може би с Пчеличка ще намерим някои нещица, които да пратим на сестра ѝ.

Беше съвършената стръв за Ридъл. Можех почти да видя как мисли, че и той би могъл да купи един-два подаръка за Копривка. На Зимния празник любимите често си разменят подаръци за идващата нова година. Зарадва ме, че ще поиска да вземе подарък за сестра ми. Това означаваше, че Шън не го е завладяла истински. Той мислеше за нещо зелено за нея, зелен шал или зелени ръкавици за хубавите ѝ малки ръце. Почти си представяше как ги хлъзга на ръцете ѝ. Примигнах. Не бях знаела, че любимият цвят на сестра ми е зеленият. Ридъл кимна на баща ми и каза:

— Определено мога да се позабавя малко, стига да тръгна навреме, за да стигна до Удседж преди свечеряване. Нямам желание да спя на открито в снега.

— Вали ли вече сняг? — попитах глупаво и гласът ми ми се стори някак странен.

Ридъл ме гледаше добродушно, сякаш мислеше, че се боя да не би да отложим пътуването.

— Лек снежец само. Нищо, което да ни разколебае да тръгнем по работите си.

Понечих да се включа в разговора.

— Аз харесвам снега — казах тихо. — Прави всичко ново. Вървим, все едно няма никой друг.

Двамата ме зяпнаха. Понечих да се усмихна, но устните ми бяха много непослушни. От чайника се издигаше пара. Къдреше се, извиваше се около себе си и отново придобиваше нова форма. Извиваше се като влечуго в морето или като дракон в полет. Опитах се да проследя извивките ѝ.

— Има такива чаровни фантазии — каза Ридъл някъде отдалече и ми наля чай. Гледах как медът закръжи от лъжичката в чашата ми, а след това го разбърках и чаят и медът се завихриха и сляха в едно. Оставих ума си да се завихри с него. Мъжете си говореха, а аз просто бях.

— Облечи се топло, Пчеличке — каза баща ми. Примигнах. Чиниите им бяха опразнени. Спомних си, че щяхме да яздим през снега до Крайречни дъбове. До пазара. За Зимния празник. Днес татко ми и Ридъл щяха да ме видят как яздя Прис. Изведнъж ми се прииска Настойчивост да може да дойде с нас. Смеех ли да помоля за такава странна услуга?

Канех се да ставам, когато Шън и Фицбдителен дойдоха, за да седнат при нас. Писарят като че ли се стъписа, като видя празните ни чинии.

— Закъсняхме ли? — попита изненадано и осъзнах, че баща ми ме е повикал рано на закуска. Той им се усмихна и отвърна сърдечно:

— Не, ние подранихме. Приятна закуска и спокоен ден. Днес отиваме на пазара и ще се видим надвечер.

— На пазара! Какъв късмет! Ужасявах се, че ме чака досаден ден. Ще се нахраня бързо и идвам с вас. — Шън направо сияеше.

Сякаш мислите бяха заразителни, писарят се включи:

— И аз, ако може! Признавам, в припряността си, докато си стягах багажа, не взех толкова топли неща, колкото бих искал да имам тук. И се чудя дали на пазара ще се намерят восъчни таблички? Тъй като учениците ми напредват, бих искал всеки да си има лична за работата си.

Сърцето ми се сви. Това беше наш ден, денят, обещан на мен. Баща ми със сигурност щеше да го защити. Той ме погледна, но аз наведох очи. След малко той каза:

— Разбира се. Ако желаете, предполагам, че можем да се позабавим малко.

Забавихме се цялата сутрин. Шън се държеше все едно случайно е чула за пътуването ни, но бях сигурна, че го е научила от слугинска клюка и е решила да се самопокани по такъв неуместен начин. Първо, беше пристигнала на закуска облечена все едно е блюдо за празнична трапеза. Означаваше ли това, че е готова бързо да тръгне? Не. Трябваше да беснее и да суче косата си, и да пробва десетина чифта обици, и да сгълчи слугинята си, че не е закърпила точно определен жакет и да го е приготвила да го облече. Тези неща ги разбрах, защото остави вратата на покоите си отворена и звуците от острото ѝ недоволство отекваха по коридора чак до стаята ми. Легнах на леглото си да почакам да обявят, че е готова, и задрямах. Потънах отново в обърканите ми сънища, а когато баща ми дойде да ме потърси, се чувствах объркано и странно, докато намеря горните си дрехи и го последвам до тежкия фургон, който щеше да ни превози до градчето, защото лейди Шън беше избрала поли, които със сигурност щяха да се съсипят от яздене на кон.

Баща ми махна на коларя да слезе, качи се сам и взе поводите, преди да ми даде знак, че трябва да се кача при него на капрата. Конят на Ридъл и товарното му животно бяха вързани за задницата на фургона и щяха да вървят след нас. Той се качи на капрата при нас. Поне щях да имам новото преживяване да се возя до баща ми и да гледам как се справя с впряга, без да съм длъжна да слушам бърборенето на Шън. Погледнах към конюшнята и видях, че Настойчивост извежда Прис за упражнение. Кимна ми и аз наведох глава в отговор. Бяхме успели да намерим време точно за един урок по езда, откакто бе започнало другото ни обучение. Бях очаквала с нетърпение да накарам баща ми да се гордее с ездитните ми умения. Шън ли нямаше да развали това!

Но въпреки всичко това возенето до града ми беше приятно. Фицбдителен и Шън се бяха сврели в задната част на фургона с купчина възглавници, завивки за скута и одеяла. Чух, че му разказва някаква история за великолепна каляска на баба ѝ, цялата в кожа и с кадифени завеси. Беше ми топло, както седях между баща ми и Ридъл. Те говореха над главата ми за досадни мъжки неща. Гледах падащия сняг и мятащите се конски гриви и слушах музиката на скърцащия фургон и тупащите копита. Унесох се в нещо като сън наяве, за нежна светлина, която грееше от падащия сняг и ни притегляше напред и напред. Измъкнах се от него чак когато наближихме тържището. Първо горите отстъпиха на открити поля със скупчени малки селски къщи. После започнахме да виждаме повече къщи на по-малки имоти, а накрая бяхме в самото градче, с всичките търговци и хубави къщи и ханове, струпани около площада. Падащият сняг разпръсваше зимната светлина така, че ми се струваше, че идва колкото от небето горе, толкова и от заснежената земя. Чувствах, че се нося във въздуха. Беше чудесно усещане. Носът и бузите ми бяха измръзнали, както и ръцете, но иначе ми беше топло, сгушена между двамата мъже и дълбоките им весели гласове. Имаше гирлянди и фенери на пилони за идващия Зимен празник, а яркото облекло на търговците и обикалящите хора подсилваше празничната атмосфера. Борови клонки красяха врати и прозорци, имаше и други клони с полюшващи се на тях червени и бели зрънца. По-богатите домове имаха малки камбанки, вплетени в клонките, и те звънкаха тихо във вятъра.

Баща ми спря впряга близо до една конюшня и подхвърли монета на едно момче, за да се погрижи за конете. Вдигна ме и ме смъкна долу, докато Шън и Фицбдителен слизаха от задницата на фургона. Татко ми хвана ръката ми и възкликна колко е студена. Неговата беше топла и стените му бяха вдигнати достатъчно, за да мога да понеса допира. Вдигнах лице и му се усмихнах. Снегът валеше и светлината ни обкръжаваше.

Отидохме на градската мера. В центъра ѝ имаше три големи дъба и млади свети дървета, наскоро подкастрени от бодливите им листа и плодчета. На мерата като че ли бе израснало цяло ново градче. Амбуланти бяха спрели там количките си и продаваха тигани от лавици, свирки и гривни от подноси и късни ябълки и орехи от големи кошове. Имаше толкова много за избиране, че не можехме да видим всичко. Минавахме покрай хора с тежки кожени палта и яркоцветни наметала. Толкова много хора и не познавах нито един от тях! Толкова различно от Върбов лес. Някои от момичетата носеха свети коронки. Зимният празник щеше да е чак след два дни, но имаше гирлянди и музика, а един мъж печеше и продаваше горещи кестени.

— Кестени горещи, парят, парят! Кестени, кестени, шкембето ще опарят!

Баща ми напълни ръкавицата си с няколко за мен. Сгуших ги в едната си ръка и обелих лъскавите кафяви корички от жълтите ядки.

— Много обичам кестени! — каза Ридъл и си открадна един. Вървеше до мен и говореше за Зимни празници, които си спомняше от детството си в едно малко градче. Изяде ми половината кестени. Покрай нас минаха две кикотещи се млади жени със свети коронки. Усмихнаха му се и той им се усмихна в отговор, но поклати глава. Те се засмяха, сплетоха ръце и побягнаха в тълпата.

Спряхме първо при един седлар и татко ми като че ли се разочарова, като чу, че поръчаното седло не е довършено. Чак когато мъжът дойде де премери дължината на краката ми и после поклати глава и каза, че ще трябва да преправи работата си, разбрах, че седлото ще е за Приси и мен. На кожената подложка, и от двете страни, имаше изчукани със замба и боядисани пчели. Зяпнах ги изненадана и мисля, че това направи баща ми толкова щастлив, колкото ако седлото беше готово. Обеща да дойде следващата седмица с коня. Не можех дума да кажа, докато не излязохме навън. Тогава Ридъл ме попита какво мисля за пчелите и отвърнах искрено, че са много хубави, но бих предпочела нападащ елен. Баща ми изглеждаше изумен, а Ридъл се разсмя толкова силно, че хората се обърнаха и ни зяпнаха.

Отбихме се в няколко дюкяна. Татко ми ми купи кожен колан, боядисан в червено и украсен с цветя, и гривна, украсена с цветчета, изрязани от еленов рог, и сладкиш, пълен със стафиди и орехи. В един дюкян купихме три топки бял сапун, ароматизиран с глициния и мента. Много тихо казах на татко, че ми се иска да занеса нещо за Грижливка и нещо за Ревъл. Това като че ли го зарадва. Той намери копчета, изрязани като жълъди, и попита дали Грижливка ще ги хареса. Не бях сигурна, но ги купихме. С Ревъл беше много по-трудно, но когато видя една жена да продава бродирани джобни кърпи, боядисани в шафран, светлозелено и небесносиньо, попитах татко дали би могъл да му купи по една. Татко ми се изненада, че съм толкова сигурна, че ще се зарадва на такъв подарък, но аз изобщо не се съмнявах. Искаше ми се да намеря храброст да го помоля да купи малко подаръче за Настойчивост, но се срамувах.

Едно момче имаше поднос, пълен с малки морски раковини. Някои бяха пробити, за да се носят на връв като мъниста. Задържах се там по-дълго, загледана в тях. Някои бяха извити конуси, други — като лопатки със закръглени ръбове.

— Пчеличке — каза накрая баща ми. — Това са най-обикновени раковини, каквито са осеяли пясъка на всеки морски бряг.

— Никога не съм виждала океана, нито съм ходила по пясъчен бряг — напомних му.

И докато той мислеше над това, Ридъл гребна цяла шепа раковини и ги изсипа в двете ми сбрани ръце.

— Да си ги имаш, докато можеш да повървиш по пясък със сестра си и да си събереш колкото искаш — каза ми. Двамата се засмяха на радостта ми и продължихме. На една набързо вдигната сергия татко ми купи пазарска чанта, каквато майка ми носеше често. Беше изплетена от светложълта слама, със здрава каишка, която минаваше през рамото ми. Нагласих си я и в нея сложих грижливо всичко, което бяхме купили. Татко ми поиска да ми я носи, но ми беше хубаво да усещам тежестта на съкровищата си.

Татко ми даде шест медника и каза, че мога да ги похарча както пожелая. Купих за Грижливка наниз лъскави черни мъниста и дълго парче синя дантела: бях сигурна, че ще се зарадва на тези подаръци. За себе си купих достатъчно зелена дантела за яка и маншети, най-вече защото знаех, че Грижливка ще се зарадва, че съм направила каквото ме посъветва. А накрая си купих кесийка за пари, която да добавя на колана си. Сложих в кесийката последните два медника и половин медник, който ми бяха върнали, и се почувствах много пораснала.

Някакви мъже стояха и пееха и гласовете им се сливаха в падащия сняг. Един дебел мъж седеше в малкото пространство между сградите, обкръжен от толкова ярка светлина, че повечето хора едва можеха да я понесат и извръщаха погледи от него, докато минаваха. Видях един мъж, който жонглираше с картофи, и едно момиче с три дресирани врани, които правеха фокуси с пръстени. В една уличка между сградите амбициозен кукловод и чираците му вдигаха навес за представление. Минахме покрай трима музиканти със зачервени бузи и още по-зачервени носове, които свиреха с гайди под заслона на едно от вечнозелените дървета. Снегът заваля не на шега, на големи пухкави парцали. Засипа раменете на татко ми. Трима просяци изкуцукаха покрай нас, изглеждаха ужасно окаяно. Ридъл им даде по медник и те му пожелаха всичко най-добро с пресипнали от студа гласове. Загледах се след тях, а после погледът ми бе привлечен от един жалък самотен просяк, приютил се на прага на дюкян за чай и подправки. Свих се и потреперих от слепия му поглед.

— Студено ли ти е? — попита ме татко ми. Осъзнах, че сме спрели и че ме пита за втори път. Студено ли ми беше? Пресегнах се за думи.

— Студ иде от сърцето, на вълни от червена кръв — чух се да казвам.

И ми беше студено. Погледнах пръстите си. Бяха бели. Бели като очите на просяка. Той ли ги беше погледнал и направил бели? Не. Не можеше да ме види, ако аз не гледах към него. Погледнах към татко си. Той като че ли се отдръпна от мен, без да се движи. Всичко се беше отдръпнало от мен. Защо? Опасност ли бях за тях? Посегнах към ръката на татко ми. Той посегна за моята, но не мисля, че се докоснахме. Усетих очите на Ридъл върху себе си, но не можех да срещна погледа му. Гледаше към мен, но аз не бях там, където гледаше. Отмина време, кратко или дълго, а след това изведнъж, с един тласък, светът отново се събуди. Чух звуците на пазара, помирисах коня и колата, които се изтътриха покрай нас по улицата. Стиснах здраво пръстите на татко ми.

Той заговори припряно, сякаш за да ни разсее.

— Просто ѝ е студено. Нищо повече. Трябва да идем до дюкяна на обущаря и да ѝ вземем ботуши! А после, Пчеличке, хайде да ти купим топъл шал и да си го увиеш. Ридъл, трябва ли скоро да тръгваш?

— Мисля да поостана още малко — отвърна той тихо. — Може би ще пренощувам в хана. Снегът се сгъсти; не е най-доброто време да тръгва човек на път.

— Къде ли отидоха Шън и Фицбдителен.

Баща ми се заозърта, сякаш притеснен. Помислих си, че се надява Ридъл да предложи да ги намери. Беше разтревожен за мен и искаше да останем сами. Ридъл обаче не се хвана на въдицата.

— Ония двамата ми се сториха достатъчно доволни от компанията си. Може би трябва да заведем Пчеличка някъде и да ѝ вземем нещо топло за пиене.

— След обущаря — отвърна упорито баща ми. Внезапно се наведе и ме вдигна.

— Тате? — възразих и се помъчих да се отскубна.

— Моите крака са по-дълги. А ботушите ти пропускат. Остави ме да те понося, докато стигнем обущарския дюкян. — Задържа ме плътно до гърдите си и още по-плътно до мислите си. Минахме покрай един човек, облегнал се на ъгъла на сграда. Погледна ме и в очите му всичко беше не както трябва. Дебелият мъж в уличката близо до него посочи към мен и се усмихна. Искряща мъгла се надигна около него. Хората, минаващи покрай входа на уличката, забавиха и гледаха озадачено. После забързаха. Сгуших се в татко ми, затворих очи, за да спра светлината и мъглата, а Бащата Вълк му изръмжа. Три стъпки по-късно отворих очи и погледнах назад. Не можах да ги видя.

А на следващия ъгъл беше обущарският дюкян. Татко ми ме смъкна долу. Изтупахме снега от ботушите си и от дрехите си, преди да влезем. Дюкянът миришеше приятно на кожа и масло, а в камината на обущаря пращеше буен огън. Обущарят беше жилав дребен мъж, казваше се Пейсър. Познаваше ме от бебе и не знаеше колко съм се променила оттогава, а беше направил обувките ми да прилягат на странно малките ми ходила. Сега възкликна отчаяно, като видя колко съм ги надраснала. Сложи ме да седна пред огъня и смъкна ботушите ми преди да съм посегнала към тях. Измери стъпалата ми с връв и с топлите си ръце и ми обеща нови ботуши и обувки до два дни — чиракът му щял да ги достави във Върбов лес.

Не ми позволи да си обуя отново старите ботуши, а ми подари един чифт, свали го от лавиците си. Бяха ми големи, но той натъпка носовете им с вълна и ме увери, че ще ми служат по-добре от старите, които се цепеха по шевовете.

— Ще ме е срам да те пусна навън в снега с тези стари ботуши. Сигурен съм, че с тези ще се чувстваш по-добре — каза ми.

Погледнах ги и се помъчих да намеря думи.

— Чувствам се по-висока като виждам, че краката ми изглеждат по-големи — казах. Татко ми и Ридъл се засмяха все едно съм казала най-умното нещо на света.

После отново излязохме в снега, а на следващата врата се пъхнахме в дюкян за вълна, където видях кълбета прежда, боядисани във всички цветове, които можех да си представя. Докато минавах покрай лавиците, докосвах леко всеки цвят и се усмихвах на себе си; видях, че Ридъл намери зелени ръкавици и качулка в същия цвят. Докато плащаше и помоли да му ги увият, татко ми избра дебел вълнен шал в яркочервено и меко сиво. Стъписах се, когато ме загърна с него. Беше ми голям, покриваше раменете ми дори когато го придърпах да покрие главата ми. Но беше толкова топло, не просто от вълната, а от това, че помисли за мен преди изобщо да съм помолила за такова нещо.

Тогава се сетих, че трябваше да извадя списъка на Ревъл с нещата, които смяташе, че ще му трябват, но баща ми изглеждаше толкова доволен да намира и купува неща, че не исках да го спра. Излизахме навън в оживените улици и влизахме във всевъзможни малки дюкянчета.

После видях мъжа с колата с кутрета. Мършаво магаре теглеше двуколката през многолюдната улица, а една стара сиво-кафява кучка подтичваше угрижено след нея, защото кутретата ѝ стърчаха в колата с предните им лапи на ритлата, джафкаха и скимтяха към нея. Кльощав мъж с рижи бакенбарди караше малката кола и накара магарето да подкара право към един от дъбовете на централния площад на тържището. Изправи се на капрата и за моя изненада преметна въже през един от ниските голи клони на дъба.

— Какво прави той, тате? — попитах и баща ми и Ридъл спряха и се обърнаха да видят.

— Тези кутрета — извика мъжът, щом хвана спускащия се край на въжето, — са най-добрите булдози, които човек може да има. Всички знаят, че едно кутре взима сърцето си от майка си, а тази моя стара кучка е най-сърцатата кучка на света. Стара е вече и не е много за гледане, но има сърце. Мисля, че това ѝ е последното кучило! Тъй че, ако искате куче, което ще се опълчи на бик, куче, което ще впие зъби в крака на крадец или в бича муцуна и няма да пусне, докато не му кажеш, сега е времето да вземете едно от тези кутрета!

Зяпнах кафяво-белите кученца в колата. Ушите им бяха поръбени с червено. Отрязани, осъзнах. Някой им беше скъсил ушите. Едно от кутретата изведнъж се обърна като ухапано от бълха, но знаех какво прави. Облизваше отрязаното пънче от доскорошната си опашка. Старата кучка имаше само опърпани парчета за уши и бучка, останала от опашката. Мъжът издърпа въжето, докато говореше, и за мое изумление едно одеяло в колата потрепери и след това изпод него изникна кървава бича глава. Мъжът беше вързал въжето около рогата на бика и тя висеше с носа надолу, отсечен врат, от който се влачеха белите цеви на гърлото му. Дръпна я нависоко, докато се изравни с него. После затегна въжето и бутна главата, за да се люшне. Трябва да беше правил това и преди, защото старата кучка впи очи в нея.

Беше пребито старо същество, с бяло около муцуната, провиснали бозки и разпрани уши. Впи плувналите си в червено очи в полюшващата се бича глава и по тялото ѝ пробяга тръпка. Наоколо се събираха хора. Някой извика нещо от вратата на кръчмата и миг след това цял куп мъже се изсипа навън.

— Дръж, кучко! — извика мъжът и старото куче се втурна напред. Със страхотен скок вкопчи зъби в носа на бика и увисна. Мъжете най-близо до колата зареваха одобрително. Някой затича напред и бутна силно люшкащата се глава. Отсечената глава и кучето се залюляха заедно. Мъжът в колата извика: — Нищо няма да наруши хватката ѝ! Мачкана е и тъпкана, но никога не пуска! Взимай кутре от нея веднага! — Тълпата около колата нарастваше, за мое раздразнение.

— Не мога да виждам — оплаках се на баща ми. — Може ли да се приближим?

— Не — отсече Ридъл. Вдигнах очи и видях, че лицето му е потъмняло от гняв. Обърнах се към татко — и изведнъж до мен стоеше Бащата Вълк. Нямам предвид, че имаше муцуна и косми по лицето, а че очите му бяха подивели от ярост. Ридъл ме вдигна, за да ме отнесе назад, но с това ми отвори гледка. Коларят беше издърпал голям нож изпод палтото си. Пристъпи напред и сграбчи старата кучка за врата. Тя изръмжа силно, но не пусна. Той се ухили на тълпата, а след това с рязък замах сряза едно от ушите ѝ. Ръмженето стана бясно, но тя пак не пусна хватката си. Алена кръв потече по хълбоците ѝ и разтопи снега в дъжд от червени капки.

А след това Ридъл се обърна и тръгна назад на дълги крачки.

— Да се махаме, Фиц! — извика с нисък и груб глас, толкова твърдо, все едно заповядваше на куче. Но никоя команда не можеше да удържи Бащата Вълк. Той остана неподвижен още за миг и видях как раменете му се изгърбиха под зимното наметало, докато ножът на мъжа се вдигаше, падаше и се вдигаше кървав отново. Нищо повече не можех да видя, но тълпата зяпачи ревеше и крещеше, тъй че разбрах, че кучката продължава да стиска със зъби бичия нос.

— Само трите кутрета за продан! — извика мъжът. — Само трите, палета на кучка, която ще ме остави да я изкормя, но ще умре увиснала на зъбите си! Последен шанс за наддаване за тия кутрета!

Но не чакаше някой да предложи пари. Знаеше, че ще предлагат най-много след като им поднесе кървавата баня, за която жадуваха. Ридъл ме държеше и знаех, че хем копнее да ме отнесе надалече, хем се страхува да остави татко ми сам.

— Проклятие, къде са Шън и Фицбдителен, когато можеше да са по-полезни, отколкото досадни! — изръмжа Ридъл. Погледна ме с подивелите си тъмни очи. — Ако те оставя долу, ще стоиш… Не, като нищо може да те стъпчат. О, дете, какво ще ми каже сестра ти?!

И тогава баща ми изведнъж се хвърли напред все едно веригата, която го беше задържала, се откъсна, и Ридъл се втурна след него, опитваше се да го хване за наметалото и да го спре. Окървавеният нож на мъжа се вдигна; видях го над главите на зяпачите, докато Ридъл си пробиваше път с блъскане и ругатни през тълпата.

Пред нас някой извика ядосано, когато баща ми го събори настрани, за да мине покрай него. Ножът на мъжа падна и тълпата изрева дълбоко и гърлено.

— Това ли е кръвта, която сънувах? — попитах Ридъл, но той не ме чу. Нещо закръжи безумно около мен. Усещанията от полудялата за кръв тълпа бяха като миризми, които не можех да махна от ноздрите си. Чувствах, че ще ме откъснат от тялото ми. Ридъл ме държеше с една ръка, а с другата, изпъната напред, си пробиваше път след баща ми.

Разбрах когато баща ми стигна до колача на кучето. Чух силен пукот все едно кост се удари в кост и след това тълпата изрева с друг тон. Ридъл си проби път с рамо и видях баща ми: държеше мъжа вдигнат високо. С лявата си ръка баща ми го стискаше за гърлото. Дясната беше изтеглена назад и видях как се изстреля напред като стрела, пусната от лък. Юмрукът му удари лицето на мъжа и го разби с един удар. След това баща ми го запокити настрана, хвърли го в тълпата с пукот като вълк, прекършил врата на заек. Никога не бях предполагала колко силен е баща ми.

Ридъл се опита да притисне лицето ми в рамото си, но аз се извих, за да гледам. Кучката все още висеше от носа на бика, но червата ѝ се люшкаха на ленти сиво, бяло и червено, които димяха в зимния въздух. Баща ми измъкна нож. Хвана я през врата и ѝ преряза гърлото. Щом сърцето ѝ изпомпа последните капки живот и челюстите ѝ се отпуснаха, пусна тялото ѝ на земята. Не проговори, но чух как ѝ обеща кутретата ѝ да имат по-милостив живот от нейния. Не моите кутрета, каза му тя. А след това му каза: Никога не съм знаела, че има господари като теб, удивена неописуемо, че такъв човек може да съществува.

След това си отиде. Остана само главата на мъртвия бик, увиснала от дъба, чудовищно украшение за Зимния празник, и колачът на кучета, който се търкаляше по кървавата земя, стискаше лицето си, храчеше кръв и ръсеше ругатни. Окървавеното нещо в ръцете на татко ми вече не беше куче. Баща ми пусна тялото да падне и се изправи бавно. Кръгът от мъже се разшири. Отстъпваха назад от баща ми и черния поглед в очите му. Той отиде до мъжа на земята, вдигна крака си, стъпи на гърдите му и го натисна към земята. Колачът спря да скимти и затихна. Погледна нагоре към баща ми все едно, че гледаше самата Смърт.

Баща ми не каза нищо. Когато тишината се проточи, мъжът на земята вдигна ръцете си от премазания си нос.

— Нямаше право… — почна той.

Баща ми бръкна в кесията си и хвърли една монета на гърдите му. Беше голяма, нерязан сребърник. Гласът му прозвуча като съсъка на изваден меч:

— За кутретата. — Погледна ги, а после — жалкото кокалесто същество, впрегнато в колата. — И колата с магарето. — Кръгът от зяпачи затихна. Той ги огледа бавно и посочи един младок, пораснал висок като мъж. — Ти. Джеръби. Караш колата с тези кутрета до Върбов лес. Отиваш в конюшните и ги даваш на един, дето му викат Ловеца. После иди при иконома Ревъл и му кажи да ти даде два сребърни къса.

Момчето ахна. Два сребърни къса за малка следобедна работа?

След това баща ми се обърна и посочи един дребничък мъж.

— Руби. Един сребърник, ако махнеш тая кървава бича глава и разчистиш снега от мръсотията тук. Не върви да е част от Зимен празник. Да не би да сме халкидци? Толкова ли искате кралският кръг да се върне в Крайречни дъбове?

Някои може би искаха, но пред обвинението на баща ми нямаше да го признаят. На дюдюкащата възбудена тълпа ѝ беше напомнено, че са хора и че могат да са по-добри. Тълпата вече започваше да се разпръсва, когато мъжът на земята възрази хрипливо:

— Тия кутрета струват много повече от това, дето ми хвърли тук! — Стисна монетата, която му беше хвърлил баща ми, и я вдигна с двете си ръце.

Баща ми му се сопна:

— Тя не е родила тези кутрета! Беше твърде стара. Не можеше да издържи още един бой. Само силата на челюстите ѝ беше останала. И сърцето. Ти просто искаше да вземеш пари от смъртта ѝ.

Мъжът на земята го зяпна.

— Не можеш да докажеш това! — извика той силно. Обвиняваше баща ми в лъжа.

Татко ми обаче вече го беше забравил. Изведнъж бе осъзнал, че Ридъл стои и го гледа втренчено.

Кръвта на старата кучка бе оцапала наметалото му. Видя, че съм го зяпнала, мълчаливо разхлаби токата и го остави да се смъкне на земята, махна тежката вълна от себе си без никаква друга мисъл, освен че не иска да ме оцапа с кръв, когато дойде да ме прегърне. Но Ридъл не ме пусна. Гледах татко си онемяла. Той вдигна очи към Ридъл.

— Мислех, че ще я отнесеш оттук.

— А аз — че ще насъскаш тълпата срещу себе си и че някой ще трябва да ти опази гърба.

— И да вкараш дъщеря ми в това?

— Откакто реши да се намесиш, всеки мой избор беше лош. Съжалявам, че не ти харесва каквото избрах.

Никога не бях чувала гласа на Ридъл толкова хладен, нито бях виждала него и баща ми застанали един срещу друг като двама непознати, ядосани мъже. Трябваше да направя нещо, да кажа нещо.

— Студено ми е — казах на въздуха. — И съм гладна.

Ридъл извърна очи към мен. Изтече мъчителен, тягостен миг. Светът задиша отново.

— Умирам от глад — каза той кротко.

Баща ми погледна в краката си и след миг промърмори:

— И аз.

Наведе се, гребна шепа чист сняг и избърса с него кръвта от ръцете си. Ридъл го гледаше.

— Лявата ти буза също — каза и в гласа му вече нямаше гняв. Само странна умора. Татко ми кимна, все още без да поглежда към никого. Направи няколко крачки до чистия сняг, затрупал един храст, сбра две шепи и изми лицето си със снега. Когато приключи, се издърпах от ръцете на Ридъл. Хванах студената мокра ръка на баща ми. Не казах нищо. Само вдигнах очи към него. Исках да му кажа, че това, което бях видяла, не ме е наранило. Е, беше, но не и нещата, които бе направил.

— Хайде да си потърсим нещо за ядене — каза той.

Тръгнахме към една механа, покрай мъжа в уличката, който все така блестеше със светлина, от която беше трудно да се вижда. По-надолу по улицата на един ъгъл седеше сив просяк. Обърнах се да го погледна, докато минавахме. Взря се в мен, без да ме вижда, защото очите му бяха празни и сиви като дрипавото наметало, в което бе загърнат. Нямаше просешка паница, само ръката му, свита на шепа на коляното. Беше празна. Не ме молеше за пари. Знаех го. Аз можех да го виждам, а той не можеше да ме види. А не трябваше да е така. Обърнах се рязко и зарових лице в ръката на баща си, когато той бутна вратата.

В механата всичко беше шумотевица, топлина и миризми. Когато баща ми пристъпи вътре, приказките изведнъж замряха. Той спря и огледа помещението все едно беше Бащата Вълк и мислеше за капан. Гласовете бавно подеха отново и тръгнахме след Ридъл към една маса. Щом седнахме, се появи момче с поднос с три тежки халби със затоплен сайдер с подправки. Постави ги на масата, туп, туп, туп, а след това се усмихна на татко ми.

— От къщата — каза му и се поклони.

Татко ми се отпусна на пейката, а стопанинът, който стоеше до огъня с няколко други мъже, вдигна халбата си към него. Баща ми кимна важно. После погледна сервиращото момче.

— Каква е тази вкусна миризма?

— Телешка плешка, варена докато месото падне от кокалите, с три жълти лука и половин крина моркови, и две пълни мерки тазгодишен ечемик. Ако поръчате супа тук, сър, няма да получите паница кафява вода с парче картоф на дъното! А хлябът току-що е излязъл от пещта и имаме лятно масло, пазено в студеното мазе и жълто като тичинка на маргаритка. Но ако предпочитате овнешко, има и овнешки пай с плънка от ечемик, морков и лук и с хрупкава кафява коричка! Имаме резенчета тиква, печена с ябълки, масло и сметана, и…

— Спри, спри — помоли го татко ми, — или коремът ми ще се пръсне само като те слушам. Какво да поръчаме? — обърна се към Ридъл и мен. Усмихваше се и с цялото си сърце благодарих на веселото момче за това.

Избрах си телешка супа, хляб и масло, Ридъл и баща ми също. Никой не проговори, докато чакахме, но мълчанието ни не беше неловко. Беше по-скоро предпазливо. Беше по-добре да оставим пространството празно от думи, отколкото да изберем погрешните. Когато храната дойде, беше точно толкова добра, колкото беше казало момчето. Хранехме се и мълчанието някак си направи нещата между Ридъл и татко ми по-добри. Огънят на голямата камина мяташе искри и пращеше. Вратата се отваряше и затваряше, хората идваха и си отиваха, а разговорите ми напомняха за бръмчащи в кошер пчели. Не бях знаела, че един мразовит ден и купуване на неща, и гледането как баща ми се застъпва за едно куче, може да ме накара толкова да огладнея. Когато вече можех почти да видя дъното на купата си, намерих думите, които ми трябваха.

— Благодаря, тате. За това, което направи. Беше добро.

Той ме погледна и заговори предпазливо.

— Това се очаква да правят бащите. Трябва да взимаме на децата си каквото им трябва. Ботуши и шалове, да, но гривни и жълъди също, когато можем.

Не искаше да си спомня какво бе направил на градския площад. Но трябваше да го накарам да разбере, че разбирам.

— Да. Бащите правят това. А някои влизат сред тълпата и спасяват едно нещастно куче от бавна смърт. И пращат кутрета и магаре на безопасно място. — Обърнах се да погледна Ридъл. Беше трудно. Никога не го бях гледала право в очите. Но сега го направих. — Напомни на сестра ми, че нашият татко е много смел човек. Кажи ѝ, че аз също се уча да съм смела.

Ридъл ме гледаше в очите. Опитах се и аз, но не можах да издържа за дълго. Наведох поглед към купата си и вдигнах лъжицата си все едно все още съм много гладна. Знаех, че татко и Ридъл се споглеждат над наведената ми глава.