Убиецът на Шута

21. Търсене на сина

Намерих Ревъл вече залисан с работниците. Беше пред вратата на стаите, които щяха да са на Шън, и ги ругаеше зарад калта, която бяха домъкнали. Изчаках да приключи с тях и му споменах, че лейди Шън може би ще иска друг цвят на помещението. Би ли могло Жълтият апартамент да се боядиса така, че да я устройва?

Той ме изгледа все едно съм малоумен.

— Но тогава дъгата ще се обърка.

— Моля?

— По указ на лейди Търпение, преди години, седемте апартамента са боядисани така, че да отразяват реда на цветовете в дъгата. Затова започва с червено, после оранжево. След жълтото идва зелено, после синьо и…

— И мораво. Моравия апартамент в добро състояние ли е?

Бръчката между веждите му стана по-дълбока.

— В добро състояние, доколкото мога да го поддържам, предвид бюджета, който сте ми отпуснали.

Изгледа ме, като се мъчеше да прикрие неодобрението си за това колко малко грижи съм полагал за имението през годините.

Взех бързо решение.

— Повикайте лейди Шън. Нека тя да си избере стаите с цвета, който най я устройва. И подгответе и Зеления апартамент. Не. Чакай. Ти си прав, Ревъл. Донеси ми списък с каквото трябва да се направи за всеки от апартаментите в главната къща, за да бъдат одобрени от теб. Хайде да започнем, както трябваше да е отпреди години, да правим нещата правилно, едно след друго. А, ще имаме и друг гост, който ще остане при нас, пристига след десетина дни или по-малко. Фицбдителен ще е наставник на лейди Пчеличка. И може би на някои други деца в имението.

Това последното ми хрумна мигновено. Крал Умен винаги беше настоявал на всяко дете в Бъкип да му се предлага поне възможност да се научи да чете и смята. Не всички родители се възползваха от това предимство и много деца измолваха да ги изключат от това, но на всеки младок в замъка Бъкип се предлагаше шанс да се учи. Време беше и аз да се доближа до този завет.

Ревъл се начумери, после попита:

— Тоест трябва да се оправи и училищната стая, така ли, сър? И съседните за писаря?

Училищна стая. Изведнъж си спомних, че Върбов лес има такава. Ранното ми образование беше преминало до една от по-малките камини в Голямата зала на Бъкип. А момчетата на Моли бях заварил с добра основа в четенето и смятането. Учили се бяха и от градинаря, овощаря, овчаря… Никога не бях настоявал да усвоят друг език, а знанието им по история и география на Шестте херцогства им беше предадено по време на дълги разговори вечер или от песни на менестрели по празниците. Бях ли немарлив в образованието на синовете на Бърич? Нито Моли, нито някое от момчетата бяха молили някога да осигуря повече от това. Жегна ме угризение.

— Сър? — Въпросът на Ревъл ме върна в настоящето. Зяпнах го, зачуден какво бяхме обсъждали.

Той повтори:

— Класната стая, холдър Беджърлок. Тя е дело на лейди Търпение. Преди много години, когато все още се надявала да има свои бебета, които да отраснат тук. Има класна стая. Стая специално за учене на деца. — Каза го така, сякаш такова понятие може да не ми е ясно.

Разбира се.

— Разбира се, Ревъл. Освежете класната стая и стаите за писаря и ми направи списък на други по-сериозни ремонти, които може да се наложат. А, да. И списък на децата, които биха желали да се научат на четмо и писмо.

В очите на Ревъл се таеше решимостта на мъченик.

— Има ли още нещо, сър?

Предадох се.

— Това е всичко, за което мога да се сетя засега. Ако ти хрумне още нещо, поднеси го на вниманието ми.

— Разбира се, сър — съгласи се той и почти успях да чуя мисълта му: „Това трябваше да се направи много отдавна.“

Вечерта, когато работниците си заминаха и Пчеличка отново спеше в стаята за шиене на Моли, потърсих с Умението по-голямата си дъщеря. Готвех се да си лягам, отзова се Копривка на питащото ми докосване.

Не съобразих, че е късно, извиних се. Исках да те уведомя за последните си обновления във Върбов лес. Смятам, че са нужни, както и Ревъл, но се боя, че ще изядат резервите, които бях заделил от прихода.

Усетих въздишката ѝ. Ох, престани с формалностите. Ти не си управителят, който ми докладва. И двамата знаем, че по всякакво право Върбов лес би трябвало да е твой. Настояването ти, че имението е мое и че трябва да оправдаваш всяко свое действие, ми дотяга.

Но то е твое наследство…

И наранява чувствата ми. Наистина ли смяташ, че бих възразила на това, което може да направиш там, за да е добре за Пчеличка? Или за теб? Знам, че не мислиш, че съм егоистична. Така че престани, моля те. Прави каквото трябва да се прави, та имението да се поддържа в добро състояние, и харчи приходите от земите както трябва да се харчат. Или както би искал да се харчат. Пауза. Знаеш ли, че Фицбдителен скоро ще тръгне към вас?

Уведомиха ме, да. Опитах се да скрия от нея резервите си по тази договорка.

Ами, не смятам, че вече може да пътува. Настоях Сенч да го подържи на скрито известно време. Като пристигне, трябва да имаш лечител, който да се погрижи за него. Инатлив младок е, ще настоява, че е съвсем добре. Така че бъди настойчив. Пребиха го лошо, много лошо. Смятам, че Сенч най-сетне ще го отпрати с надеждата да го опази. Трябваше да го прати при теб преди години. Казвала съм му го многократно. Трябваше да постави интересите на момчето над склонността си да го задържи близо до себе си.

Ще се постарая да се погрижат добре за него. Мислех да го сложа в Зеления апартамент, но после Ревъл ми каза, че Търпение е направила класна стая в Източното крило и до нея има стаи за живеене на учителя.

Нима? О, да, спомням си я. Много са занемарени, нали? Но би трябвало да устроят Лант добре. Той обича уединението. И като че ли още повече стана такъв след побоя.

„Физическото насилие обикновено го причинява на човек“, помислих си. Не беше нещо, което да споделя с Копривка. Но добре си спомнях какво ми бяха причинили изтезанията на Славен и колко затворен в себе си беше Шутът след жестоките домогвания на Бледата жена. Живеем в телата си. Едно покушение над тази външна крепост на ума оставя белези, които може да не си личат, но никога не се изцеряват. Щях да му дам уединение. А ако решеше да говори, думите му щяха да останат съхранени при мен.

Още ли си буден? Копривка беше ядосана, че може да наруша отдиха ѝ, а след това да задремя.

Да. Просто размислях как ще устроя Фицбдителен.

Отнасяй се внимателно с него.

Държиш на него, нали? Отново имах впечатлението, че е по-важен, отколкото ме беше осведомил Сенч.

Да. Отнасяй се добре с него и го накарай да се почувства добре дошъл. Каквото и да беше, Копривка също нямаше да го издаде на мен. Сега ще спя, уведоми ме тя. Не всички сме нощни вълци, Том. Някои от нас предпочитат да спят.

Лека нощ тогава, скъпа.

Лека нощ.

И си отиде. Стопи се от ума ми като ухание, издухано от стая от капризен лъх.

Не беше единствената ми дъщеря, ловка в това да ме избягва. През следващите няколко дни Пчеличка винаги успяваше да напусне стаята тъкмо преди да вляза. Виждах я на храна, но беше станала отново мълчалива, докато Шън бърбореше като кокошка, която току-що е снесла яйце и иска целият кокошарник да знае за това. След много колебание беше избрала за свое обиталище Моравия апартамент и го наричаше „Лавандуловите покои“. Но дори да бях помислил, че това ще ми даде отдих от постоянните ѝ претенции и оплаквания, тази идея скоро ми беше избита от главата. Тя реши, че десенът на пердетата бил „твърде досаден“ и че спалните гоблени били избелели. Огледалото се оказа „неравно и прекалено малко, за да върши работа“. Свещниците не минаваха: искаше лампи за тоалетната си маса. Не смеех да я прехвърля директно на Ревъл, защото се боях, че той не само ще отстъпи пред исканията ѝ, но и ще ги допълни. Сериозното лице на Ридъл и весело искрящите му очи ме убедиха, че напълно е заслужил компромиса ми, който се изразяваше в това да го пратя — с Шън и кредитно писмо — до големия пазар в Езерен край, пътуване, в което щеше да им се наложи да преспят в тамошния хан и това да ми даде поне една вечер мир. Веднага щом чу за поръчката им, Ревъл ми даде списък с необходими вещи, толкова голям, че се разпоредих да ги придружи фургон. Тавия беше следващата — оплака се от нащърбени чинии и изтъркани ножове. Списъкът ѝ беше добавен, а след това и аз се сетих за няколко свои неща, които трябваше да се подменят. Най-сетне тръгнаха с два фургона. Ридъл вече не се усмихваше. Аз — да. Прецених, че добавените списъци ми дават поне още един ден, а може би и два, преди да се върнат.

Освен поръчките за Шън и Ревъл дадох една своя на Ридъл. По пътя трябваше да слуша за всякаква вест за странници, търсещи едно бледолико момиче като онова, което ни беше посетило. Казах му, че съм много любопитен защо е избягала толкова внезапно. Че искам да разбера от какво се е страхувала и дали тези, които я издирват, не трябва на свой ред да бъдат заловени от Кралската стража. Знам, че Ридъл подозираше, че в тази история има повече, отколкото му се казва, но пък това щеше да го пришпори да търси новини още по-усилено. А Шън нямаше да е под покрива ми поне за два-три дни. Облекчението, което изпитах, ме изненада.

Нямаше да принуждавам Пчеличка да е близо до мен. Може би след онова, което беше видяла онази нощ, имаше нужда от малко усамотение. Но тихомълком и от разстояние се осведомих къде ходи и какво прави. Прекарваше много време в скривалището си и скоро открих що за писания чете. Бях ужасѐн колкото от невниманието си, толкова и от онова, което навярно беше научила за мен. Е, вината си беше лично моя и знаех добре как да се справя с това. Точно както Сенч се беше справил, когато откри, че не ограничавам четенето си до онова, което слага пред мен.

През следващите няколко дни затънах в работа. Ревъл не можеше да я свърши цялата. Беше добър в разпределянето на задачи, човек, който може да намери подходящите хора, да ги наеме и да им каже какво иска да се направи. Но не беше най-добрият човек, който да се погрижи една работа да бъде свършена както трябва. Бърич ме беше научил на тънкото изкуство да минавам покрай безделници и да ги мотивирам само с един поглед и не се поколебах да го приложа. Не можех да претендирам, че имам добри познания в зидарството или в дърводелството, но можех да засека работници, които само се преструват, че работят. Също така гледах с възхищение, когато такъв майстор зидар като Мравка се стараеше да свърши работата си по най-добрия начин, без да бърза.

В добавка към всичките ремонти и чистене ежедневната работа на имението не спираше. Усещах, че Пчеличка ме отбягва, но не можех да я обвиня. Имаше много неща, които да премисли, както и аз. А може би аз също така я отбягвах, надявайки се, че не съм сложил твърде много на крехките ѝ рамене. Ако я повиках при мен и седнехме да го обсъдим, щеше ли това да придобие тежест и важност в ума ѝ? Можех ли да бъда честен в отговорите си на въпросите, които щеше да зададе? През онези дни изтласках от ума си мислите за поръчката на пратеничката, като си казах, че щом неочакваният син на Шута е останал скрит толкова много години, то още няколко дни няма да са от значение. Бях прескочил до пасището за овце и бях огледал стапящите се конски дири в снега. Лин беше прав. Три коня бяха дошли и си бяха отишли същата нощ, в която бях изгорил тялото на пратеничката. Намерих и човешки стъпки, колкото да разбера, че някой поне е слязъл от коня да се разтъпче. Нямаше никаква следа от лагерен огън или от по-дълго оставане в района. Застанах до следите и погледнах към Върбов лес. Малко от къщата можеше да се види оттук: градинските зидове и дърветата я скриваха от поглед. Но пък сигурно бяха видели кладата. Вероятно бяха стояли тук и ни бяха наблюдавали с Пчеличка, докато изгаряхме вързопа с постелята. И с трупа. Повече от това нямаше как да са видели. Това беше всичко, което теренът можеше да ми каже, и го разкарах от ума си като безполезна информация. Пътници или бракониери, или минаващи крадци, може би.

Или пък бяха преследвачите на пратеничката? Спомних си какво ми беше казала за тях и реших, че не са. Или щяха да са толкова зли, че да я гонят до вратата ми, или просто бе трябвало да се уверят, че е мъртва. Не можех да си представя, че са стояли на разстояние, гледали са мястото, където е могла да намери убежище, и след това са продължили по пътя си. Не. Съвпадение. Нищо повече. Подозирах, че може би все още се опитват да я намерят. Ако бяха някъде наоколо, Ридъл щеше да чуе за тях. Биваше го в такова слухтене.

Но реших все пак да съм нащрек, в случай че все още я търсят. И си обещах да се заема с издирването на „неочаквания син“ при първа възможност. Засега щях да подсигуря своя дом и своя неочакван повереник, преди да се заема с други задачи. По-добре всичко да е наред у дома, преди да се наложи да напусна. Плашеше ме едно пътуване до Планините през зимата, но вероятно щеше да ми се наложи да го направя. Едва ли Джофрон щеше да се отзове на каквото и да е послание от мен. Ако следата водеше натам, трябваше да отида там лично.

Нощем, преди да заспя, мисълта за странната мисия се връщаше в ума ми. Как можех да оставя Пчеличка у дома и да предприема такова издирване? Не можех. Можех ли да я взема с мен? В такава опасност? Не можех. Да я пратя на Копривка? Щеше ли наставникът да е и нещо като телохранител за нея, както беше казал Сенч? Как можеше този Лант да е годен за това? Побоят, който бе понесъл, беше лоша препоръка за способността му да защити себе си, да не говорим за детето ми.

Шън като телохранителка за Пчеличка беше направо нелепица. Тя изпитваше неприязън към дъщеря ми и се плашеше от шумове през нощта. Не беше защитник, който да избера за Пчеличка. Трябваше да намеря човек, на когото да мога да разчитам. Дотогава не можех да тръгна по задачата на Шута. И все пак не можех да я пренебрегна. Тревогата в мен се бореше с гнева: страхувах се, че старият ми приятел е в гибелна опасност, можеше всъщност вече да е мъртъв. И бях гневен затова, че ми беше изпратил такова загадъчно послание. Знаех, че предусещанията му за бъдещето вече са смътни, но със сигурност можеше да ми каже нещо за собственото си положение! Може би ако пратеничката му беше живяла по-дълго, щеше да е по-ясна. Някои нощи се укорявах, че бях действал твърде прибързано, като ѝ дадох милостива смърт. Е, безполезно беше да мисля сега за това. Опитвах се да намеря по-удобна поза в леглото, затварях очи и се укорявах и за това, което бях и не бях направил за дъщерите си. Най вече се упреквах, отново и отново, че бях позволил на Сенч да ме натовари с проблемите си. Но как можех да му откажа?

Изправих се пред необходимостта да започна поне със своята задача. Ще призная, че беше малко долно от моя страна, че изчаках до полунощ, а и отгоре, преди да потърся Сенч с Умението. Той обаче мигновено се отвори за мен и дори изрази задоволство от връзката. Това ме накара да осъзная, че не аз съм този, който често се пресяга. С това възможността да пазя тайните си ставаше по-трудна.

Искам да те помоля за една странна услуга. А още по-странното е, че трябва да откажа, засега, да ти кажа защо.

О, доста дразнещо е като начало. Помоли направо тогава. Но не ме кори, ако успея да отгатна намерението ти преди да си го споделил с мен.

Можех да усетя как седи отпуснат в стола в бърлогата си, изпружил крака към огъня. Като че ли се наслаждаваше на възможността да ме надхитри и да разгадае целта ми. Така. Нека да бъде игра за него. Щеше да зарови като язовец за тайната ми и може би междувременно щеше да разкрие други.

Очаквам да опиташ. Но засега, моля те, не настоявай да я кажа. Ето какво трябва да науча. Търся един син, роден от една от три възможни жени. Бебето вероятно е било незаконно. Много жени се омъжваха набързо, за да прикрият истинския баща на детето.

Три жени? Е, и кои са те?

Едната вероятно познаваш, втората е възможно да познаваш, а за третата едва ли си чувал.

О, става все по-добро. Добре, не обещавам, но казвай направо.

Сигурно си спомняш Ловкинята Лоръл, която ни помогна в затруднението на Предан с Пъстрите. След това беше много услужлива в справянето ни със Старата кръв.

Последва кратко мълчание. Блокирал ли ме беше от нещо? След това отговори въодушевено: Разбира се, че помня Лоръл!

Знаеш ли дали е омъжена? Да е имала деца?

Отново малка празнота, сякаш се колебаеше. Със сигурност мога да го науча. Следващата?

Гарета. Беше градинарка, когато отраствах в Бъкип. И още работеше в градините, когато живеех в Бъкип като човек на лорд Златен.

Изобщо не съм чувал това име, но ще е съвсем лесно да намеря някой, който го е чувал и който ще знае какво е станало с нея. А третата?

Беше като катерица, събираща орехи, толкова нетърпелив за следващото, че тъпчеше фактите в ума си, без да се опита да ги осмисли, просто искаше да изтръгне всяко късче информация от мен. Знаеше, че скоро ще хване общата нишка. Добре, толкова по-сладко щеше да е за него, ако се наложеше да поработи за това. Поколебах се за третата жена. Всяко дете, което можеше да е родила на Шута, щеше вече да е възрастен мъж. Но трябваше да обмисля всяка възможност.

Джофрон. Живееше в Планинското кралство и помогна в лечението ми, когато бях тежко ранен. Тя е резбарка, прави чудесни шкафове и играчки. Знам, че има син, защото се запознах с внук ѝ, но трябва да знам кой е синът ѝ и кога се е родил. Бих искал да имам физическото му описание.

Спомням си Джофрон. Сенч не скри, че е изненадан от въпроса ми. Е, това беше преди години и доста далече оттук, но не е невъзможно да поразпитам. Имам хора в Джаампе.

Сигурен съм, че имаш. Имаш хора навсякъде, включително тук във Върбов лес. Колкото го обвиних, толкова го и похвалих.

Може и така да е. И знаеш добре колко полезна може да е една хубаво разпростряна мрежа от бързи очи и остри уши. Тъй. Джофрон, Гарета и Ловкинята. И търсиш дете. Момче или момиче?

Момче. Но такова, което като нищо би могло вече отдавна да е минало детството. В случая с Джофрон синът ѝ е поне на трийсет и шест. Мисля. Можех ли да съм сигурен, че Шутът не я беше навестявал оттогава? Можех ли да съм сигурен в каквото и да било? Каквото и да е дете, на каквато и да е възраст, което някоя от тях да е родила. Ако можеш да ми намериш тази информация, ще я сортирам сам и ще съм ти задължен.

Определено ще си, гарантира ми той и прекъсна връзката, преди да съм успял да кажа или да попитам още нещо.

Задържах се в потока на Умението, като си позволих да усетя съблазънта му. Младежи, които се обучават в Умението, биват предупреждавани строго за опасността от пристрастяване. Усещането е трудно за описание. Чувствах се напълно в Умението. Не самотен. Дори в разгара на най-дълбоката възможна любов човек се чувства отделен от партньора си, отделен от кожа дори когато сме съединени в акта, който прави от две души една. Само в Умението съм изпитвал онова усещане за единение с целия свят. Откакто Моли беше умряла, бях по-самотен от всякога. Тъй че се изкусих, като оставих онази пълнота да ме залее, смятах просто да се отпусна и да стана едно с по-голямото цяло. Не част, съчетана с други части; не. В Умението всички граници се разтварят, всяко усещане за себе си като за индивид заглъхва.

На повърхността на Умението човек може да се понесе и да чуе нишки от живота на други. Много хора притежават скромна дарба за Умение, недостатъчно, за да я прилагат активно, но достатъчно, за да се пресегнат неволно към света. Чух майка да мисли за сина си, заминал по море и неизпратил вест от половин година. Надяваше се, че е добре, и сърцето ѝ се пресегна към него да го потърси, без да го осъзнае. Младеж, комуто предстоеше венчавка, но мислеше за едно момиче, което бе познавал, когато бе едва възмъжал. Беше мислил, че може би тя ще е любовта на живота му, но се бяха разделили и сега имаше друга любима, която ценеше. На другия ден щяха да се венчаят. Но се чудеше за онова друго момиче, преди толкова много време, и докато размишляваше за радостта, която ще му донесе утрешният ден, мислите му се пресягаха към онази друга изгубена любов. Носех се в потока, посветен в копнежа на десетки, пресягащи се след изгубена любов. Имаше много, които отпращаха търсеща мисъл. Някои бленуваха за обич и цялост, но имаше такива, които мечтаеха за мъст и желаеха зло на други, докато самите те живееха в престъпление и грях.

Не. Не исках нищо от това. Потънах по-дълбоко в по-силното течение, където всички такива пресягания се сливаха в едно необятно цяло. Понякога мислех, че това е родното място на сънищата и интуицията. В други моменти го мислех за хранилище на всички хора, които са си отишли преди нас и може би дори на онези, които ще дойдат след нас. Място, където скърбите и радостите са равни, където живот и смърт са просто шевовете на всяка страна на едно покривало. Беше вълшебното питие на забравата.

Понесох се там, без да се оставя да бъда напълно разнищен. Не можех да си позволя да се предам, но можех да си мисля, че се предавам и колко чудесно ще е усещането. Нямаше да има никаква загуба, никакви задачи, никаква самота, никаква болка. Онези, които оставех след себе си, щяха да платят това бреме, но аз щях да съм отвъд тях и отвъд чувството на разкаяние или съжаление за тях. Помислих за Моли, почувствах болката, а после се укорих — и оставих нишка от нея да се разтвори в Умението. Болката се изцеди от мен като гной от рана, изтеглена от лекарство. Натискът намаля и…

Фиц.

Можех да пренебрегна това.

Сънуващ Вълк!

Това не можех да пренебрегна. Копривке, отвърнах. Изпитах срам, че съм уловен в самоотдаване на съблазънта. Пресягах се с Умението към Сенч.

Не! Самоизцеждаше се. Бих могла да очаквам това от първа година ученик в Умението. Не от теб обаче. Какво ти става?

Беше ме призовала с името на дъщеря ми, но това не беше Копривка Сънуващата с Умение, а Копривка Майсторката на Умението. И ми беше ядосана.

Става това, че ме боли за майка ти. Опитах се да излъча това като причина вместо като извинение за лошо поведение. Бях се отнесъл твърде много, угодил си бях твърде много. Дръпнат изкъсо, изведнъж осъзнах колко близо съм бил до предаването. И колко неизвинимо щеше да е това. Насмалко да изоставя Пчеличка, да осъдя всички, които държаха на мен, да се грижат за един жив труп, щом затъна в лигавене, безсилие и идиотизъм, докато тялото ми не умре.

Ха, възкликна Копривка. Беше проследила мислите ми безпогрешно. И какво? Да дойда във Върбов лес и да взема Пчеличка? Да те оставя да се лигавиш в някой ъгъл? ИЗОБЩО не си и помисляй, че можеш да направиш това на сестра ми и на мен!

Не бих го направил, Копривке! Не бих! Просто…

Мисълта ми се запъна.

Просто стоеше на сандък с клуп около врата? Стоеше с нож на гръкляна? Вареше хубава гъста чаша чай, пълен с отрова?

Не искам да се самоубивам, Копривке. Не. Не съм дори и помислял за това. Просто понякога съм толкова самотен… Понякога просто имам нужда да спре да ме боли.

Е, не спира. Отговорът ѝ беше безмилостно гневен. Не спира да боли. Тъй че живей с това, защото не си единственият, който изпитва болка. А последното нещо, което ѝ трябва на Пчеличка, е болката да се удвои.

Не бих направил това! Започвах да ѝ се ядосвам. Как можеше да мисли така за мен?

Лош пример за пред чираците. Не че си единственият, който се е изкушавал да се измъкне по този път.

Това ме стъписа. Студ пропълзя по гръбнака ми. Ти?

И тогава тя направи нещо. Не бях сигурен какво, но изведнъж ме запокити обратно в собственото ми тяло. Седях в стола си пред гаснещия огън. Изправих се сепнато, а след това се отпуснах отново, главата ми се въртеше и сърцето ми биеше силно, все едно ме беше захвърлила на земята. Имах благоприличието да се засрамя от себе си. Беше права. Бях залитнал на ръба, погледнал бях надолу и бях почти готов да скоча. Ако се бях поддал само за миг, щеше да е невъзвратимо. И Пчеличка щеше да понесе удара от това.

Затворих очи и скрих лице в ръцете си.

И още едно нещо!

Мила Еда, беше станала силна. Копривка се вряза в ума ми толкова мощно, че все едно беше отворила с трясък вратата и стоеше пред стола ми. Не ми даде време да реагирам.

Трябва да обръщаш повече внимание на Пчеличка. Ридъл казва, че е много самотна, оставена е без надзор, не ѝ се възлага работа и изобщо изглежда занемарена. Дрехите ѝ, косата… Казва, че ти, изглежда, обръщаш внимание на ума ѝ, но останалото… Добре. Не може да се позволи да обикаля така като улично коте. Трябва да се заемеш с нея. Би ли искал да израсне негодна за нищо и невежа? Размъкната и необучена? Трябва да бъде ангажирана — и умът, и ръцете ѝ! Казва, че лошо си преценил колко е умна и че поради това не е била възпитавана както трябва от мъничка. Пчеличка ревнува от Шън заради вниманието, което тя иска. Не ѝ давай повод за това. Тя ти е единственото дете там, Фиц. Обръщай ѝ внимание.

Добре, обещах, но тя бе изчезнала. А аз седях сам в стола и главата ме болеше от Умението, както не ми се беше случвало от много години. Чичо ми Искрен бе казал веднъж за баща ми, че да се свържеш с Умението с него е все едно да бъдеш стъпкан от кон. Бил силен с това: връхлитал в ума на брат си, изливал информацията си и напускал. Помислих си, че разбирам какво е имал предвид Искрен. Копривка бе засадила чужда мисъл в ума ми. Пчеличка да ревнува? Прекарах много време в размисъл защо по дяволите Пчеличка трябва да ревнува от Шън. Когато сметнах, че съм намерил отговора, реших да се обадя на Ревъл рано на другия ден и да поправя всичко.