Убиецът на Шута

17. Убийци

Докато носех тялото ѝ надолу по стълбището, скъпата ми мъничка подтичваше пред мен, понесла свещ, за да осветява пътя ми. В един ужасен миг се почувствах благодарен, че Моли не е жива да види какво искам от детето ни. Поне бях измислил достатъчно дълго отклонение, за да не види как убивам пратеничката. Прибягнал бях до двете кръвни точки на гърлото ѝ. Още когато поставих ръцете си, беше разбрала какво правя. Слепите ѝ кървясали очи се бяха вгледали в моите и за миг прочетох на лицето ѝ облекчение и съгласие. Но после, когато приложих натиска, рефлексивно беше посегнала да сграбчи китките ми. Беше се борила още няколко мига изпълнен с болка живот.

Беше твърде изтощена, та съпротивата ѝ да продължи дълго. Успя да ме одраска малко. Толкова отдавна не бях убивал някого. Никога не бях изпитвал възбуда преди убийство, както става с някои убийци. Никога не го бях превръщал в моя радост в живота, в свое осъществяване или дори в своя желана цел. Когато бях много млад, го бях приемал като своя задача в живота и го бях правил, ефикасно и хладно, и се стараех да не мисля много за него. Онази нощ, дори с първоначалното съгласие на пратеничката, дори със знанието, че я спасявам от продължителна и болезнена смърт, беше може би най-лошото ми преживяване като убиец.

И ето че сега превръщах малката си дъщеря в част от него и я обвързвах с мълчание. Правилно ли бях постъпил, като попречих на Сенч и Кетрикен да я въвлекат в живота на Пророк с цялата съпътстваща го история? Те несъмнено нямаше да я изложат на нищо такова. Толкова горд бях с това колко много време бе минало, откакто бях убил някого. О, браво, Фиц. Не им позволявай да натоварят с бремето да си Пророк тези тънки раменца. Направи я чирак на убиец вместо това.

В имение като Върбов лес винаги има някъде купчина храсти и клони, чакащи да бъдат изгорени. Нашата беше в другия край на кошарите за агнета в едно пасище. Понесох вързопа с пратеничката и поех през високата заснежена трева и зимната нощ. Пчеличка крачеше мълчаливо зад мен. Беше неприятно вървене в тъмното и мокрото. Следваше ме по пътеката, която проправях. Стигнахме до заснежена могилка от сухи тънки клонки, трънливи храсти, отрязани и нахвърляни тук, и нападали клони от дърветата покрай пасището, които бяха твърде хилави, за да си струва да се режат за огрев. Беше достатъчна купчина за целта ми.

Оставих товара си и загърнатото тяло се наклони на една страна върху купчината. Издърпах от клоните върху нея и направих купчината по-стегната. Пчеличка гледаше. Помислих, че може би трябва да я накарам да се върне, да ѝ кажа да отиде в стаята ми и да спи. Знаех, че няма да ме послуша, и подозирах, че да гледа какво правя всъщност ще е по-малко ужасно, отколкото да си го представя. Заедно отидохме да донесем масло и въглища. Тя ме гледаше, докато пръсках маслото по клоните и излях щедро върху увитото тяло. След това го запалихме. Боровите клони и трънаците бяха смолисти: прихванаха огъня бързо и изсушиха по-дебелите клони. Боях се, че ще изгорят преди тялото да е изтляло, но просмуканата с масло пухена постеля прихвана и загоря добре, с остра воня. Донесох още клони, за да ги хвърля в огъня, и Пчеличка помогна. Винаги беше едно малко бледо същество и мразовитата тъмна нощ я направи бяла като тебешир, а червената светлина на огъня, затанцувала по лицето ѝ и по щръкналата ѝ коса, я превърна в някакъв странен малък дух на смъртта от стара приказка.

Кладата се разпали добре, пламъците стигаха по-високо от главата ми. Светлината им изтласка нощта. Скоро лицето ми се затопли неприятно, а гърбът ми все още беше студен. Стегнах се срещу горещината, за да избутам навътре краищата на клоните и да добавя още. Огънят заговори с пращене и съскане, щом хвърлих отгоре един заскрежен клон. Пламъците изяждаха тайната ни.

Пчеличка стоеше до мен, но без да ме докосва, и гледахме как пратеничката изгаря. Много време отнема, докато изгори едно тяло. Повечето го прекарахме в мълчание. Пчеличка почти нищо не каза, освен:

— Какво ще кажем на другите?

Подредих мислите си.

— На Шън не казваме нищо. Тя вярва, че момичето е напуснало. Караме Ридъл да повярва в същото. На домашния персонал ще кажа, че си се оплаквала от сърбене от ухапвания и съм намерил гадини в леглото ти, когато съм те сложил да спиш, и съм решил да го изгоря веднага. — Въздъхнах и признах: — Няма да е честно към тях. Трябва да се престоря, че съм много ядосан. Ще настоя всяка твоя дреха да бъде изпрана и да ти донесат нова постеля и завивки.

Тя кимна, после пак загледа огъня. Събрах още наръч клони и ги хвърлих върху пламъците. Полуизгорелите клони поддадоха под тази нова тежест и рухнаха върху овъглените останки. Пухената постеля изшепна и се разсипа на пепел. Онова там почернели кости ли бяха, или почернели клони? Дори и аз не можех да кажа. Прилоша ми от тежката миризма на изгарящо месо.

— Много си добър в това. Помислил си за всичко.

Не беше комплимент, който исках да получа от малката си дъщеря.

— Някога вършех… специална работа. За краля. Научих се да мисля за много неща наведнъж.

— И да лъжеш много добре. И да не позволяваш на хората да разбират какво мислиш.

— Това също. Не се гордея с това, Пчеличке. Но тайната, която чухме, не е моя. Тя е на един мой много стар приятел. Чу какво каза пратеничката. Той има син и този син е в опасност.

Можеше ли да долови в гласа ми колко странна ми изглежда тази вест? Шутът имаше син. Никога не съм бил абсолютно сигурен в неговата мъжественост. Но щом е било родено дете, трябваше да е дошло от женска утроба. Това означаваше, че някъде този син има майка. Майка, която, предполага се, Шутът беше обичал. Мислех, че го бях познавал по-добре от който и да е друг. Но това беше нещо, което дори не бях подозирал.

Жената щеше да е отправната ми точка. Коя беше тя? Разрових мозъка си. Хрумна ми за Гарета. Тя беше девица, дъщеря на един градинар, когато двамата с Шута бяхме деца. Още тогава беше влюбена в него. Като юноша той беше живо и игриво момче, премяташе се на кълбо и се въртеше на колело, и правеше жонгльорските номера, очаквани от един дворцов шут. Беше остроумен. Често хуморът му беше жесток към онези, за които смяташе, че ще им е от полза да ги позахапе веднъж-дваж. С много малките или с тези, към които съдбата не се беше оказала добра, се държеше по-нежно, като често обръщаше шегите срещу себе си.

Гарета не беше хубавица и той се бе държал мило с нея. За някои жени това е предостатъчно. В по-късни години тя си го беше спомнила, разпозна го в облика му на лорд Златен. Имало ли беше нещо повече от разпознаване? Така ли я беше склонил да опази тайната му? Ако бяха имали дете, сега то щеше да е на двайсет и няколко години.

Тя ли беше единствената възможност? Е, имаше в изобилие курви и дами за удоволствие в градчето Бъкип, но не можех да си представя, че Шутът ги е навестявал. Трябваше да е била Гарета… После мислите ми се отклониха и изведнъж видях Шута в съвсем различна светлина. Винаги беше много дискретна личност. Можеше да си е имал скрита любовница. Или не толкова скрита. Лоръл. Ловкинята с Осезанието не беше крила влечението си към него. Беше прекарал години далече от Бък, в Бинград или навярно в Джамайлия. Почти нищо не знаех за живота му там, освен че е живял предрешен като жена.

А след това очевидното се намести и си помислих какъв тъпак съм. Джофрон. Защо ѝ беше писал? Защо я беше предупредил да пази сина си? Може би защото беше техният син? Преподредих спомените си за Джофрон и Шута. Някъде преди трийсет и пет години, когато Шутът ме намери, докато издъхвах в планините, ме взе в малкия си дом. Имал беше малка планинска къща, която делеше с Джофрон. Беше я изнесъл оттам, когато ме прибра. А когато я напусна, за да тръгне с мен в търсенето ми, ѝ остави всичко, което притежаваше. Помислих си как бе реагирала на появата ми последния път, когато се срещнахме. Можех ли да тълкувам отношението ѝ към мен като реакция на любовница, която е била пропъдена заради приятел? Като че ли бе изпитала удоволствие да ми покаже, че е писал на нея, докато на мен не бе изпратил нито дума.

Върнах се към онези трескави дни и си спомних гласа ѝ, обожанието, с което говореше за своя Бял ясновидец. Бях го сметнал за някакъв вид религиозна страст. Може би е било друг вид страст. Но ако тя му беше родила дете, той със сигурност щеше да го е знаел. Беше ѝ пращал писма. Тя беше ли му отговаряла изобщо? Ако бе оставил дете там, момчето щеше да е с година по-младо от Копривка. Определено не дете, което да се нуждае от защитата ми! А внукът, който бе там, изобщо не беше приличал на Шута. Ако беше внук на Шута, то наследството му на Бял със сигурност щеше да се е показало някъде. Внук на Шута. Дълго време тези думи ми изглеждаха невъзможни за съчетаване.

Размислях над това, докато пламъците оглозгваха костите на пратеничката. Какво всъщност знаех? Ако Шутът бе станал баща последния път, когато беше в Бъкип, синът му щеше да е млад мъж, а не дете. Нямаше логика. Пратеничката бе нарекла момчето дете. Спомних си колко бавно беше израствал Шутът, как бе твърдял, че е с десетилетия по-стар от мен. Имаше толкова много, което не знаех. Но ако беше обичайно за неговия вид да растат бавно, може би синът, който бе оставил, все още щеше да изглежда като дете? В такъв случай не можеше да е синът на Джофрон, който бе станал баща на свое момче. Беше ли ѝ пратил предупреждение, защото се е боял, че ловците ще преследват всяко дете, за което може да има нищожна вероятност да е син на Шута? Умът ми обикаляше на кръгове, опитваше се да построи кула с твърде много блокове. Разбира се, ако беше син на Джофрон, той можеше да ми го е казал, с десетки податки, които само аз щях да позная. Наречи го сина на Майстора на кукли и щях да го разбера. Но това, разбира се, беше вярно за всеки син! Момчето на Градинаря, детето на Ловкинята… бяхме се познавали един друг толкова добре. Всяко дете, което беше оставил, със сигурност можеше да го е идентифицирал за мен. Ако Шутът знаеше със сигурност къде е детето… Дали не ме пращаше за зелен хайвер, да намеря дете, което уж съществува, на основание на някакви смътни Бели пророчества? Нямаше да ми направи това. Не. Почти със сигурност щеше. Защото можеше да вярва, че аз бих могъл да намеря такова дете. Беше ли дори син на Шута? Пресях отново оскъдните думи на пратеничката. Неочакван син. Някога, беше ми казал, тези думи се отнасяха за мен. А сега? Имаше ли друг „неочакван син“ някъде? Можех ли да съм сигурен, че това момче е синът на Шута? А и пратеничката говореше толкова объркано…

— Тате? — Гласът на Пчеличка трепереше и когато се обърнах, видях, че се е обгърнала с ръце и трепери от студ. — Приключихме ли? — Носът ѝ беше зачервен.

Погледнах огъня. Последният наръч клони, който бях сложил на него, рухна изведнъж. Колко щеше да е останало от момичето? Черепът, по-тежките бедрени кости, гръбначният стълб. Пристъпих напред да надникна в средата на огъня. Видях само въглени и пепел. На другия ден щях да донеса постелката от леглото за дойката в стаята, свързана с тази на Пчеличка, и да я изгоря тук. Тази нощ бе достатъчно. Поне така се надявах. Огледах се. Имаше луна, но я забулваха облаци. Ниско надвиснала ледена мъгла и блатисти пасища. Колкото лунна светлина стигаше до земята, мъглата я поглъщаше.

— Хайде да се прибираме.

Протегнах ѝ ръка. Тя я погледна, а после сложи пръстчетата си в моите. Бяха студени. Инстинктивно се наведох и я вдигнах. Тя се задърпа.

— На девет съм. Не съм на три.

Пуснах я и тя се плъзна на земята.

— Знам — отвърнах извинително. — Просто ми се стори, че ти е студено.

— Наистина ми е студено. Хайде да се прибираме.

Не се опитах да я пипна отново, а се задоволих с това, че върви до мен. Помислих за утрешния ден и сърцето ми натежа от страх. Щеше да е достатъчно сложно и без да се занимавам с Шън и Ридъл. Страх ме беше, че трябва лъжливо да съобщя за паразити, защото знаех какво шетане и търкане ще последва. Ревъл щеше да е извън кожата си; целият персонал щеше да бъде нахокан. Прането щеше да е безкрайно. Помислих за собствената си стая и потръпнах. Трябваше да се подложа на нашествие от слугини, иначе обвиненията ми щяха да звучат фалшиво. А не исках и да си представя гнева на Шън и отвращението ѝ от мисълта, че в постелята ѝ може да има гадини. Е, не можеше да се избегне. Оправданието ми за изгарянето на постелките на Пчеличка посред нощ трябваше да е убедително. Лъжите, които трябваше да кажа, не можеше да се избегнат.

Също както нямаше как да се избегне излагането на Пчеличка на всички тези свличащи се отломки от стария ми живот. Поклатих глава при мисълта колко зле я бях защитил. Единственото, което исках точно сега, бе да съм сам и да се опитам да премисля какво означава всичко това. Мисълта, че Шутът се бе пресегнал към мен след всичките тези години, беше смазваща. Опитах се да определя чувствата, които изпитвах, и с изненада открих, че гневът е едно от тях. Всички тези години без нито дума от него и без никакъв начин аз да стигна до него. А след това, когато той се нуждае от нещо — това властно и разбиващо живота ми нахлуване! Безсилие, съперничещо с ужасно желание да го видя след всичките тези години. Посланието като че ли указваше, че той е в опасност, ограничен от възможността да пътува или наблюдаван. Пострадал по някакъв начин? Когато го бях видял за последен път, беше толкова нетърпелив да се върне в старата си школа, да сподели с тях за края на Бледата жена и всичко, което бе научил през дългите си пътувания. В Клерес. Нищо повече не знаех за онова място освен името му. Беше ли стигнал до конфликт с школата? Защо? Какво беше станало с Черния мъж, неговия спътник и колега Бял ясновидец? Пратеничката изобщо не бе споменала за Прилкоп.

Шутът винаги бе обичал гатанки и загадки, обичаше да таи личните си неща още повече. Но нямах чувството, че това сега е една от лудориите му. По-скоро усещах, че е изпратил всяко късче информация, която е посмял, колкото и недостатъчна да беше, и се надява, че аз ще имам ресурсите да открия онова, което трябва още да знам. Имах ли ги? Бях ли все още човекът, който той се надяваше, че съм?

Странното беше, че всъщност се надявах да не съм. Преди време бях лукав находчив придворен убиец, способен да шпионира, да бяга, да се бие и да убива. Не исках да го правя повече. Все още усещах топлината на кожата на момичето под палците си, чувствах вялото стискане на дланите ѝ върху китките си, докато упорството ѝ отстъпваше на безсъзнателност и след това — на смъртта. Бях го направил бързо за нея. Не безболезнено, защото няма смърт без болка. Но бях направил болката много по-кратка, отколкото щеше да е иначе. Дал ѝ бях милост.

И за пореден път бях усетил онзи прилив на сила, който получава човек, когато убива. Онова нещо, което двамата със Сенч никога не бяхме обсъждали с никого, дори помежду си. Гадното малко изригване на превъзходство от това, че продължавам да живея, когато друг някой е умрял.

Не исках никога повече да изпитвам това. Наистина не го исках. Нито да мисля колко бързо бях решил да ѝ даря милостта на една бърза смърт. Вече от десетилетия настоявах, че не искам да бъда убиец. Тази нощ се усъмних в своята искреност.

— Тате?

Един убиец трепна и извърна погледа си към малкото момиче. В първия миг не я познах. Помъчих се да намеря пътя си обратно към това да съм нейният баща.

— Моли. — Думата изригна от устата ми силно и накара Пчеличка да пребледнее дотам, че зачервените ѝ страни и носле изпъкнаха като оплискани с кръв. Моли ме беше опазила. Тя беше белязала пътя ми в посока, различна от онази, по която можеше да поеме животът ми. Вече я нямаше и имах чувството, че съм паднал от ръба на канара и безпомощно пропадам надолу към разрухата. И бях повлякъл детето си с мен.

— Тя е мъртва — каза с тънък гласец Пчеличка и изведнъж всичко отново стана истинско.

— Знам — отвърнах окаяно.

Тя се пресегна и хвана ръката ми.

— Водеше ни настрани, в тъмното и мъглата, към пасището. Ела насам. — Дръпна ръката ми и осъзнах, че съм тръгнал към загърната в мъгла гориста ивица земя покрай пасището.

Върнахме се на пътеката към Върбов лес, където в няколко прозореца грееше смътна светлина.

Вървяхме мълчаливо по тъмните коридори на Върбов лес. Спрях пред стаята на Пчеличка и изведнъж си спомних, че тя не може да спи тук. Носът ѝ беше като яркочервено копче. Носеше зимно наметало и ботуши, а под това — само една вълнена нощница. Вече беше прогизнала до коленете. О, Пчеличке!

— Хайде да ти вземем чиста нощница. Ще спиш в моята стая.

Потръпнах, като си спомних глиганската бърлога, в която се беше превърнала стаята ми. Нищо не можеше да се направи сега. Исках всяко останало късче от завивките ѝ да бъде унищожено, за да избегна заразата от ужасните твари, които пратеничката бе донесла в себе си. Едва потиснах мисълта за жестокото наказание, което ѝ бе наложено. Толкова невъзвратимо. Наказанието им за това, че е предателка, беше дълга и мъчителна смърт, която никакво оправдание или обяснение не можеше да спре. Все още не бях сигурен кои са „те“, но вече ги презирах.

Запалих свещ от камината, а Пчеличка отиде до раклата си с дрехи. Нощницата ѝ повлече мокра диря по пода. Тя вдигна тежкия капак, подпря го с рамо, за да го задържи отворен, и започна да рови в раклата. Озърнах се из стаята. Оголеното легло изглеждаше сурово и обвиняващо. Бях убил една жена в тази стая, тази нощ. Исках ли изобщо детето ми да спи тук отново? Може би нямаше да я измъчват кошмари от това, което бях направил, защото със сигурност нямаше представа за това. Щеше да вярва, че пратеничката просто е умряла от раните си. Но това убийство щеше да ме терзае дълго. Не исках дъщеря ми да спи в леглото, където бях убил някого. Още утре щях да се разпоредя да я преместим в друга стая. За тази нощ…

— Спри! Просто спри, моля те! Остави ме на мира! МОЛЯ ТЕ! — Беше гласът на Шън, извиси се до писък на последната дума.

— Стой тук! — изръмжах на Пчеличка и изскочих от стаята. Временната спалня на Шън беше в края на коридора. Бях направил само няколко крачки, когато Ридъл, по нощница, с нож в ръка и с щръкнала на туфи коса изригна от стаята си и се озова до мен. Затичахме рамо до рамо. Гласът на Шън се извиси отново, изпълнен с ужас:

— Съжалявам, че си мъртъв. Не беше моя вина, не беше моя вина! Остави ме на мира!

Вратата на Шън рязко се отвори и тя изскочи в сумрачния коридор. Кестенявата ѝ коса падаше по раменете на нощницата ѝ. Държеше нож, фино и тънко острие, и дори в ужаса си го държеше така, сякаш знае как да борави с него. Изпищя още по-силно, като ни видя да тичаме към нея. След това позна Ридъл, извика името му без дъх, затича и се хвърли в ръцете му, като едва не се намушка на ножа му. Като че ли не забеляза, когато той хвана китката ѝ, стисна и я принуди да пусне оръжието си.

— Какво има, какво стана? — завикахме двамата, а в отговор тя само проплака и прегърна Ридъл през врата толкова силно, че се уплаших да не го задуши. Беше заровила лицето си в гърдите му, а той държеше ножа си настрана от нея в едната си ръка, докато с другата я потупваше непохватно по гърба. Тя му повтаряше нещо, но не можех да я разбера. Наведох се и вдигнах оръжието ѝ. Беше един от предпочитаните модели за работата на убиец. Явно не беше уверена, че елементарното ѝ обучение ще я защити срещу призрак. Пъхнах го в ръкава си.

— Ще проверя стаята ѝ. Ти я пази — казах на Ридъл, но когато понечих да мина покрай тях, тя внезапно вдигна глава и изкрещя:

— Не влизай там! Не влизай! Това е призракът му, плаче и плаче! Обвинява ме. Роно ме обвинява!

Спрях, усетил гадене от обземащия ме страх. Не съм суеверен. Не вярвам в призраци. И все пак като че ли чух далечния плач на изгубено дете. Сърцето ми се сви, но приех с охота думите на Ридъл:

— Било е само лош сън, Шън. Преживяла си много и си носила много страх в сърцето си през последните две седмици. Сега си тук, в една непозната къща и се чудиш каква форма ще придобие тепърва животът ти. Нормално е да се очаква да имаш лош сън.

Тя го пусна и го изгледа ядосано. Гласът ѝ беше изпълнен с възмущение.

— Не беше сън. Не бях в състояние да заспя. Лежах в леглото и мислех, и после започнах да чувам плача. Роно е. Малкият клетник винаги плачеше, винаги хленчеше и просеше. Всяко сладко или вкусно нещо, което сготвеха за мен, непрекъснато си просеше или просто си открадваше от него. И точно това го уби! — Беше по-скоро ядосана, отколкото уплашена. — Той го открадна от мен и го изяде, и умря. Как може да е моя вината?

— Не е твоя — отвърна Ридъл мигновено. — Разбира се, че не е. Вината пада върху онзи, който се е опитвал да те отрови.

Хлиповете ѝ изведнъж се промениха и се зачудих как разбрах, че от ужасена стана спокойна. Тя пак зарови лице в рамото му и се вкопчи в него, притисна тялото си в неговото. Той ме погледна неловко над рамото ѝ. Постарах се да не се намръщя. Не бях сигурен какво са с Копривка един за друг, но дори в тази ситуация не ми харесваше да виждам, че прегръща друга жена.

— Ще проверя стаята ѝ. Просто да съм сигурен, че всичко е наред — казах.

Шън вдигна лицето си. Сълзи и сополи бяха заличили всякаква красота от него.

— Не сънувах, защото не спях! И не съм си въобразила! Чух плача му!

— Ще видя.

Когато минах покрай Ридъл, той ми подаде ножа си. Кривна вежда в знак, че няма как. Винаги е по-добре да си въоръжен. После каза:

— Ще я настаня в стаята си за нощта.

— Не може да ме оставите сама! — проплака тя.

— Ще спя пред прага ти тогава. Ако нещо те притесни, ще съм само на няколко стъпки от теб.

Вече бях тръгнал по коридора и не чух задавеното ѝ възражение. Спрях пред вратата на стаята ѝ и се напрегнах. Можеше да е всичко или нищо. Дръпнах вратата и надникнах вътре. Разгърнах Осезанието си и се пресегнах със сетивата си, за да проуча стаята. Нищо. Не усетих нито човешко същество, нито животно. Не беше абсолютно уверение, че Шън си е въобразила натрапник, но успокои мен.

Медена светлина от догарящия огън в камината загръщаше стаята. Постелята и завивките се бяха изсипали от леглото на дълга диря след Шън до вратата. Влязох, застъпвах безшумно и се вслушах. Какво беше чула тя? Подозирах, че в оплакването ѝ трябва да има поне някакво зрънце истина. Вятърът ли беше свирил през комина или покрай прозореца ѝ? Но всичко беше тихо, чувах само приглушеното пращене на огъня.

Запалих свещ и претърсих стаята, като надникнах зад пердетата и под леглото, дори в празните все още скринове за дрехи. Бяха наскоро почистени и с нови торбички с билки вътре. Ухаеха на кедър и лавандула и чакаха да бъдат използвани. Шън не беше разопаковала багажа си, а по-скоро го бе изсипала на лавина в стаята. Дрехи имаше разхвърляни навсякъде, изсипани от пътните ѝ сандъци, проснати на леглото откъм краката и по капаците на скриновете. Намръщих се на тази неподреденост. Е, утре слугинята ѝ щеше да е тук и да внесе ред. Все пак ми стана неприятно, че момиче на нейната възраст дори не знае как да си разопакова багажа. Накитите ѝ бяха разпилени на малката нощна масичка до една торбичка с розови и жълти сладки.

Сенч явно беше отворил щедро кесията си за нея и тя се беше възползвала изцяло. Що за обучение беше дал на момичето? Тя явно имаше високо мнение за себе си, но не намирах и следа от дисциплина или ред в поведението ѝ. Как я беше гледал и сметнал за кандидат-шпионин, още повече убиец? Зачудих се къде я е намерил и защо е толкова важна за него. Беше скрил добре произхода ѝ, но вече бях решен да го узная. Щях да надуша тайните му. В свободното си време. Когато не търсех необяснимия наследник на Шута. Или не обвинявах слугите за паразитите в постелята. Или не поправях щетите, които бях нанесъл на дъщеря си. Не се бях оправял със стария си живот много добре. Не можех да си представя как ще се оправя с Шън в добавка.

Довърших претърсването си грижливо, като проверих дали прозорците и кепенците са плътно затворени и дали прилежащата стая на слугинята е чиста откъм всякакви натрапници. Нямаше нищо. Реших да оставя настрана притесненията си за Шън за тази нощ. Тази нощ щях да се заема с непосредствените си грижи. Утре щеше да има достатъчно време да мисля за приспособяването на Шън към по-простите ни порядки. Утре… Вече беше много след полунощ. Днес.

Тръгнах по коридора към Ридъл, който стоеше в нощницата си, скръстил ръце пред гърдите си. Никога не го бях виждал толкова упорит. Една разрошена кухненска слугиня, от селските момичета, които бяхме наели наскоро, стоеше наблизо в нощния си халат и с шал, изглеждаше и сънена, и притеснена. Наблизо беше и Майлд, с изписано на лицето ѝ неодобрение от цялата тази нощна врява. А Шън се оплакваше шумно. Благодарих наум, че Ревъл не се беше събудил. Утре щеше да вдигне достатъчно врява.

Шън опря ръце на кръста си, изгледа Ридъл с гняв и тръсна тъмната си къдрава коса. Нощницата ѝ беше изпъната пред изпъкналата ѝ гръд.

— Не. Не искам да спи до мен. А и какво би могла да направи, ако призракът се върне? Ридъл, ти уж трябваше да ме защитаваш. Искам да спиш в стаята ми!

— Лейди Шън, това няма да е уместно — отвърна Ридъл твърдо. Имах чувството, че се повтаря. — Искахте компания за нощта. Ето ви Панси, готова да служи. И ви уверявам и двете, че ще съм точно тук, проснат пред прага в случай, че ви потрябва някаква помощ.

— Призрак ли? — намеси се Панси, напълно разсънена. Насочи стъписания си и умолителен поглед към Ридъл. — Сър, моля ви, лейди е права! Ще съм безполезна, ако в стаята влезе призрак. Сигурна съм, че ще припадна тутакси!

— Проверих стаята на лейди Шън. Уверявам ви, вътре няма никакъв натрапник и нищо, от което да се боите — заявих аз твърдо.

— Разбира се, че няма, сега! — възрази Шън. — Беше малкият призрак на Роно, плачеше и ме обвиняваше! Призраци не може да се намерят, когато ги търсиш. Идват и си отиват когато благоволят!

— Роно! — Майлд се изсмя и каза: — О, моля за извинение, лейди Шън, но никакъв призрак Роно няма в онази стая. Единственият призрак, който обикаля из тези стаи, е старият лорд Пайк. Така са го нарекли родителите му, но всички слугини в имението го наричаха лорд Пийк9, защото страшно обичаше да дебне всяка жена по риза или долни гащи! Собствената ми майка ми каза, че често се криел в…

— Никакви приказки повече тази нощ! — отрязах твърдо. Вече знаех от изражението на Панси, че още утре ще даде предизвестието си за напускане. Прикритата веселост в очите на Ридъл не можа да вдигне настроението ми. Исках само да легна и да спя. Вложих властност в гласа си.

— Майлд, ако обичаш, помогни на Ридъл да си направи постеля пред вратата на лейди Шън. Лейди Шън, ако желаете компания за тази стая, предлагаме ви Панси. Никой друг. Панси, ще ти се заплати допълнително за тази служба през нощта. И това е всичко. Аз отивам да си лягам, веднага. Достатъчно врява имаше след един много тежък ден.

— Ако призракът на Роно ме удуши през нощта, дано да имате добро обяснение за лорд Сенч как сте се провалили в дълга си да ме защитите!

Хвърли ядните си думи в гърба ми. Продължих да се отдалечавам. Знаех, че оставям бремето да се оправи с това на раменете на Ридъл. Знаех, че може да се справи. А и поне беше спал малко и не беше убил някого, нито беше изгарял труп тази нощ.

Отворих вратата на стаята на Пчеличка. Празно. Значи беше имала благоразумието да се преоблече и да отиде в моята стая. Продължих по коридора. Отворих вратата на стаята си и застинах. Усещах, че я няма вътре. Стаята не ми даваше Осезанието за присъствието ѝ, само студ и празнота. Огънят беше почти догорял.

Вдигнах високо свещта и се огледах да разбера дали е идвала тук. Доколкото можех да определя, нищо не се беше променило, откакто за последен път бях напуснал стаята. По навик отидох до камината и добавих дърва в огъня.

— Пчеличке? — извиках тихо. — Криеш ли се?

Дръпнах купчината одеяла от леглото, за да се уверя, че не се е пъхнала под тях и не е заспала. Омачканите вмирисани на мъжка пот чаршафи ме увериха, че няма да е особено привлекателно място за криене за нея. Не. Не беше идвала тук.

Тръгнах отново към стаята ѝ. Всичко в коридора беше тихо. Ридъл отвори очи и надигна глава, щом минах.

— Просто проверявам за Пчеличка — казах му.

Ужасно неприятно ми беше да му призная, че съм загубил собствената си дъщеря. Потръпнах дори само при мисълта какво ще донесе на Копривка за хаоса в къщата ми. Призраци, задимени комини и полуобучен персонал — всичко това не беше нищо в сравнение с това да не знам къде е малката ѝ сестра.

Влязох отново в стаята ѝ.

— Пчеличке? — извиках тихо. Явно я нямаше на оголеното легло. Изпитах страх. Беше ли се пъхнала под завивките в слугинската стая? Изругах се наум, че не ги бях взел да изгоря и тях. — Пчеличке? — извиках по-високо и две бързи крачки ме отведоха до вратата на малката стая.

Празно. Опитах се да си спомня как беше изглеждала последния път, когато я видях. Постелята не беше ли по-малко на пода и повече на рамката на леглото? Помолих се на боговете, които едва признавах, дано да не я е докосвала. Стаичката беше толкова малка, че беше нужен само миг, за да се уверя, че не е в нея. Излязох от нея и обзет от ужас се втурнах към раклата ѝ за дрехи. Колко често си бях напомнял, че ѝ трябва нещо по-малко, с по-лек капак? Сигурно беше паднала в нея, ударила си беше главата и след това се бе задушила в тъмното.

Но вътре бяха само дрехите ѝ, натикани на купчини и вързопи. Облекчението се бореше с тревогата. Нямаше я. Жегна ме раздразнение, че дрехите ѝ са толкова зле поддържани. Бяха ли слугите зарязали и тази стая, след като ги изгоних от моята? В толкова много отношения се провалях с дъщеря си, но най-вече с това, че я бях загубил тази нощ. Кракът ми побутна нещо на пода. Купчина мокри дрехи. Дрехите на Пчеличка. Значи се беше преоблякла тук. Къде можеше да е тогава? Била е тук и вече я нямаше. Къде можеше да е? Къде можеше да е отишла? В кухнята? Беше ли огладняла? Не. Беше разтревожена, дори уплашена. Къде можеше да е отишла?

И се сетих.

Минах покрай Ридъл, привидно спокоен.

— Лека нощ! — пожелах му кисело. Той ме изгледа, а после се надигна бързо, с едно плавно движение.

— Ще ти помогна да я потърсим.

Ядосах се на проницателността му и я приех с охота.

— Поеми кухните тогава. Аз ще проверя в кабинета ми.

Той кимна и затича. Заслоних с ръка пламъчетата на свещите и го последвах. Слязохме по стълбището и поехме в различни посоки. Затичах към личния си кабинет. Всичко беше тихо и тъмно.

Двойните врати на кабинета бяха затворени. Цареше пълна тишина.