Кръвта на братството

Шеста глава

Застанали рамо до рамо на моста над река Керн, водещ към остров Халсбант и Двореца на пророците, Сестрите Филипа, Дулсиния и Марен приличаха на хищни птици, които наблюдават приближаващата се вечеря. Стояха с ръце, вдигнати нетърпеливо на кръста. Въпреки че светлината хвърляше сянка върху лицата им, Сестра Вирна не се и съмняваше, че трите Сестри са намръщени. Вирна, Уорън и боец Анделмиър стъпиха на моста. Последният, изпълнил дадената му заповед, побърза да се отдалечи.

Побелялата Сестра Дулсиния беше стиснала зъби. Щом Сестра Вирна се приближи, тя се наклони леко напред.

— Къде беше?! Караш всички да те чакат!

В далечината продължаваха да отекват барабанните удари, сякаш тежки капки дъжд се изсипваха бавно върху земята. Сестра Вирна се опита да не ги чува.

— Бях на разходка. Размишлявах върху бъдещето на Двореца и работата на Създателя. Не вярвах, че клеветите по мой адрес ще тръгнат толкова скоро след смъртта на Прелат Аналина. Преди пепелта й да е изстинала.

Сестра Дулсиния се наклони още повече, в пронизителните й сини очи светна заплашителен блясък.

— Не смей да се държиш така безочливо с нас, Сестро Вирна, или бързо ще станеш пак послушница! Сега, когато отново живееш в Двореца, по-добре започни да се съобразяваш с порядките в него и да показваш дължимото уважение към по-старшите от теб. — Сестра Дулсиния изправи гръб, сякаш си прибра ноктите, след като беше отправила заплахата си.

Никой не очакваше Вирна да отвърне. Сестра Марен, яка жена с мускули като на дървар и същия език, се усмихна доволно. Сестра Филипа, която изглеждаше доста екзотично с широките си скули и тясна челюст, не помръдна поглед от Вирна, а лицето й остана непроницаемо.

— По-старшите от мен ли? — попита Сестра Вирна. — В очите на Създателя всички сме равни.

— Равни! — гневно изсумтя Сестра Марен. — Интересно мнение. Ако свикаме общо събрание, на което да преразгледаме въпроса за свадливото ти поведение, ще видиш колко сме „равни“. Няма и да разбереш кога си се озовала отново при послушниците ми, затрупана с домакинска работа. Само че този път Ричард няма да е наблизо, за да те измъкне.

— Нима, Сестро Марен? — Вирна повдигна вежда. — Така ли мислиш?

Уорън пристъпи зад нея, скрит в сянката й.

— Доколкото си спомням — поправи ме, ако греша, — последния път, когато „се измъкнах“, ти твърдеше, че си отправяла горещи молитви към Създателя и ти се явило, че ще Му служа най-добре, ако отново стана Сестра. А сега казваш, че било работа на Ричард. Правилно ли си спомням?

— Ти си позволяваш да ми задаваш въпроси? — Сестра Марен стисна ръцете си толкова здраво, че чак кокалчетата й побеляха. — Та аз съм наказвала непочтителни послушници двеста години преди ти да се родиш! Как се осмеляваш…

— Вече разказа две версии за едно и също събитие. След като е невъзможно и двете да са верни, значи едното е лъжа. Нали? Май си хваната в лъжа, Сестро Марен. Бих си помислила, че ти, повече от всеки друг, би се стремяла да не се научиш на този вреден навик. За Сестрите на светлината да се говори истината е въпрос на чест, те ненавиждат лъжата дори повече от богохулството. И какво е наказанието, което моята по-старша Сестра, Господарката на послушниците, е отредила за себе си, задето е излъгала?

— Виж ти, виж — обади се Дулсиния с мазна усмивка. — Каква смелост! На твое място, Сестро Вирна, ако имах намерение да заема мястото на Прелата, бих си избила от главата тази арогантна забележка. Когато Сестра Лиома свърши с теб, едва ли ще можеш да се заяждаш така.

Сестра Вирна й отвърна със същата мазна усмивка:

— Значи, Сестро Дулсиния, възнамеряваш да подкрепиш Сестра Лиома, така ли? Или просто се опитваш да намериш начин да я отстраниш от пътя си, за да се добереш до поста?

Сестра Филипа се обади с тих, властен глас:

— Достатъчно. Чака ни по-важна работа. Да престанем със заяждането и да се заемем с процедурата по избора.

Сестра Вирна вдигна ръце на кръста.

— А какво ли заяждане ни чака оттук нататък?

Сестра Филипа се извърна грациозно към Двореца, семплата й, но елегантна жълта рокля се развя зад гърба й.

— Последвай ни, Сестро Вирна. И без това ни забави достатъчно. Само нас чакат. Вече ще можем да се заловим за работа. А въпросът за арогантното ти поведение ще бъде разгледан друг път. — Тя се понесе леко по моста, а другите две Сестри я последваха.

Сестра Вирна и Уорън си размениха въпросителни погледи, после тръгнаха след трите жени.

Уорън забави ход, изоставайки с десетина крачки от трите Сестри. Наведе се към ухото на Вирна и смръщил лице, прошепна така, че другите да не го чуят:

— Сестро Вирна, понякога си мисля, че можеш да ядосаш дори безоблачен слънчев ден! През последните двайсет години тук цареше мир и спокойствие. Бях забравил какви неприятности може да докара на човек езикът ти. Защо го правиш? Да не би просто да ти харесва да се забъркваш в неприятности? — Той извърна очи към смръщеното й лице и промени темата: — Какво мислиш правят тези трите заедно? Бих се обзаложил, че ще са врагове.

Сестра Вирна хвърли поглед на трите Сестри, за да се убеди, че няма да я чуят:

— Ако искаш да забиеш нож в гърба на противника си, така да се каже, трябва първо да се приближиш достатъчно.

В сърцето на Двореца, пред огромната дъбова врата на голямата зала Сестрите спряха толкова рязко, че Вирна и Уорън едва не се блъснаха в тях. Трите се обърнаха. Филипа докосна с длан гърдите на младия магьосник и го избута стъпка назад. После вдигна към лицето му дългия си изящен пръст, спря го на милиметри от носа му и втренчи в него леден поглед.

— Това е работа, която трябва да свършат Сестрите. — Тя забеляза голия му врат. — А след като новият Прелат — която и да е тя — заеме мястото си, ако искаш да останеш в Двореца, ще трябва отново да сложиш Рада’Хан на врата си. Не се занимаваме с момчета, над които нямаме съответния контрол.

Сестра Вирна плъзна тайно ръка към гърба на Уорън, за да не му позволи да отстъпи още назад.

— Свалих от врата му Рада’Хан в качеството си на Сестра на светлината. Решението ми бе взето в името на доброто на Двореца. Яката няма да бъде върната обратно.

Мрачният поглед на Филипа се спря върху нея.

— Ще обсъждаме това, когато му дойде времето.

— Да приключваме — обади се Сестра Дулсиния. — Чакат ни по-важни дела.

Сестра Филипа кимна.

— Хайде, Сестро Вирна, да вървим.

Уорън остана да стои приведен, с отчаян поглед, а една от Сестрите използва силата на своя Хан, за да отвори тежката дъбова врата. Трите прекрачиха прага. Сестра Вирна избърза и се изравни с тях, тъй като нямаше намерение да изглежда като скастрено кученце, тупуркащо след тях. Сестра Дулсиния въздъхна тежко. Сестра Марен я изгледа с един от знаменитите си погледи, които бедните послушници познаваха тъй добре, но не изрази гласно възмущението си. Сестра Филипа едва се усмихна. Всеки, който ги гледаше, можеше да остане с впечатлението, че именно тя е позволила на Вирна да върви редом с трите.

Малката процесия спря под ниския таван в преддверието на залата между белите колони със златни капители, декорирани с фигури във формата на дъбови листа. Там, застанала с гръб, чакаше Сестра Лиома. На ръст бе почти колкото Вирна. Дългата й бяла коса бе привързана хлабаво на гърба със златна панделка. Беше облечена в скромна кафява рокля, която се влачеше по пода.

По-нататък голямата зала се разширяваше в огромно помещение с висок сводест таван. Рисуваните прозорци зад горния балкон обливаха в цветна светлина стенописите в огромния купол в центъра, изобразяващи Сестри, облечени в старовремски рокли, наобиколили фигура, от която струеше светлина — Създателя. Той се извисяваше над всички с протегнати напред ръце, сякаш за да изрази силните си чувства към тях, а те му отвръщаха със същия жест.

До парапетите на двата етажа балкони, които опасваха залата, се бяха изправили Сестри и послушници, които мълчаливо гледаха надолу. Там, върху шахматния лакиран под, също имаше Сестри — както забеляза Вирна, предимно възрастни и с по-висш статут. В огромното помещение от време на време се чуваше кашляне, но иначе цареше пълна тишина.

В средата на залата, под купола с фигурата на Създателя, беше поставена една-единствена бяла резбована колона, висока около метър. Беше потънала в приглушена жълтеникава светлина, чийто източник не се забелязваше. Обръчът Сестри обикаляше колоната отдалеч — както и можеше да се очаква, ако колоната беше онова, което Сестра Вирна предполагаше. Върху равната плоскост отгоре бе поставен малък предмет, който не се виждаше ясно.

Сестра Лиома се обърна.

— О, радвам се да те видя сред нас, Сестро.

— Дали това е същото, каквото предполагам? — попита Сестра Вирна.

Бръчките около устата на Сестра Лиома се дръпнаха в лека усмивка.

— Ако си мислиш, че е светлинна мрежа, си права. Малцина са тези от нас, които имат таланта и силата да изтъкат подобна. Доста впечатляващо, не мислиш ли?

Сестра Вирна напрегна очи, за да види по-добре предмета върху колоната.

— Никога не съм виждала подобно нещо, най-малко тук. Какво представлява? Откъде се взе?

Сестра Филипа гледаше втренчено бялата колона. От грубото й нахакано държание не бе останала и следа.

— Когато се върнахме от погребението, беше тук.

Сестра Вирна не преставаше да гледа предмета.

— Какво има най-отгоре?

Сестра Лиома скръсти ръце.

— Пръстенът на Прелата, символ на властта на кабинета й.

— Пръстенът на Прелата! Какво, в името на Създателя, прави тук!?

Сестра Филипа повдигна вежда:

— Какво, наистина?

Сестра Вирна долови в мрачния поглед нюанс на безпокойство.

— Е, какво е…

— Отиди и се опитай да го вземеш — каза Сестра Дулсиния. — Не че ще успееш, разбира се — добави едва чуто.

— Нямаме представа какво търси тук — каза Сестра Лиома с малко по-приветлив глас, като между Сестри. — Когато се върнахме, го заварихме така. Опитахме се да го разгледаме по-отблизо, но не можем да го доближим. Като се има предвид особената същност на щита около него, ни се стори разумно, преди да предприемем каквото и да било, да разберем дали сред нас има такава, която може да се приближи до него и евентуално да разбере предназначението му. Опитахме всички, никоя не успя. Ти си последната.

Сестра Вирна придърпа шала около раменете си.

— Какво става, когато се опитате да го приближите?

Сестра Дулсиния и Сестра Марен отвърнаха очи. Сестра Филипа се втренчи във Вирна.

— Не е приятно. Никак дори.

Това не изненада Вирна. Но определено се удиви, че никой не е пострадал.

— Да запалиш светлинна мрежа и да я оставиш на място, където може да я докосне някой случаен, е криминално престъпление.

— Не е станало съвсем така — каза Сестра Лиома. — Открили са я чистачките. И са проявили достатъчно разум, че да стоят далеч от нея.

Звучеше направо зловещо, че никоя от Сестрите не е успяла да премине през щита и да се добере до пръстена. А Сестра Вирна беше сигурна, че са положили всички усилия. Ако някоя бе успяла, това щеше да бъде недвусмислен знак за силата й.

Вирна погледна Сестра Лиома.

— Опитахте ли да омаломощите щита, като свържете няколко мрежи?

Сестра Лиома поклати глава.

— Решихме, че най-напред на всяка от нас ще бъде дадена възможност. Изходихме от предположението, че щитът може да е направен така, че да се срути при допира на конкретна Сестра. Нямаме представа защо някой би направил подобно нещо, но ако е така, ако наистина щитът чака определен човек, опитът да бъде унищожен по друг начин може да унищожи онова, което трябва да бъде защитено. Ти си единствената, която не е опитала. — Тя въздъхна уморено. — Пробвахме дори Сестра Симона.

Във внезапно настъпилата тишина Сестра Вирна попита тихо:

— Тя по-добре ли е?

Сестра Лиома вдигна очи към фигурата на Създателя.

— Все още чува гласове. А снощи, докато всички бяхме горе, на хълма, сънувала поредния си безумен сън.

— Виж дали ще можеш да вземеш пръстена, за да се върнем към процедурата по избора — каза сестра Дулсиния. Тя стрелна гневно Филипа и Лиома, сякаш за да им напомни, че достатъчно са говорили. Сестра Филипа забеляза погледа й, но не отвърна по никакъв начин. Сестра Марен хвърли нетърпелив поглед към меката светлина, под която се криеше обектът на желанията им.

Сестра Лиома вдигна сбръчканата си ръка към бялата колона:

— Вирна, скъпа, ако си способна да го направиш, донеси ни пръстена. Чака ни доста работа. Ако не притежаваш този талант, е, тогава ще сме принудени да източим силата на щита и да вземем пръстена на Прелата по друг начин. А сега върви, дете.

Сестра Вирна си пое дълбоко въздух и реши да не взима под внимание факта, че друга Сестра — т.е. равна на нея персона — я е нарекла „дете“. Запъти се през лакирания под и стъпките й отекнаха в притихналата зала. Единственият друг шум бе приглушеното думкане на барабаните долу, в града. Сестра Лиома беше по-възрастна и трябваше да й се отдава необходимата почит. Вирна вдигна поглед към балконите и видя приятелките си — Сестрите Амелия, Фийби и Джанет, които я окуражиха с леки усмивки. Тя стисна зъби и продължи напред.

Не можеше да си отговори на въпроса защо пръстенът на Прелата е заключен в толкова опасен щит — светлинен обръч. Нещо не беше наред. При мисълта, че може да е дело на Сестра на мрака, сърцето й подскочи. Може би някоя от тях е приготвила този щит за нея, подозирайки, че знае твърде много. Тя леко забави крачка. Ако предположението й беше вярно и това беше номер, с който да я елиминират, можеха да го направят и без подобни предупреждения.

Тя усети периферията на мрежата и в ушите й останаха да отекват единствено собствените й стъпки. Виждаше искрящия златен пръстен. Напрегнала мускули, очакваше да я обземе неприятното усещане, каквото бяха изпитали останалите, но единственото, което почувства, бе топлина, сякаш бе застанала под лъчите на лятно слънце. Забави ход, без да спира, но не й стана по-горещо.

По сподавените възгласи в залата разбра, че никоя от другите Сестри не е стигнала толкова далеч. Знаеше обаче, че това не означава, че ще може да стигне до целта или пък да избяга. През бялата завеса светлина видя ококорените очи на Сестрите.

В следващия миг, като в неясен сън, се намери изправена пред колоната. Светлината беше станала достатъчно ярка, че да не може повече да вижда лицата в залата.

Златният пръстен на Прелата беше поставен върху навит пергамент, запечатан с червен печат със слънчевия знак на пръстена отгоре и обвит от светлинния обръч. Под пръстена се виждаше част от написаното. Вирна го отмести встрани и прочете думите от външната страна на пергамента:

„Ако искаш да излезеш жива от тази мрежа, сложи пръстена на средния пръст на лявата си ръка, целуни го, счупи печата и прочети написаното от мен на другите Сестри.“

Това пишеше в пергамента, подписан „Прелат Аналина Алдурен“.

Сестра Вирна гледаше втренчено думите. Стори й се, че те също я гледат в очакване. Не знаеше какво да прави. Разпознаваше прекрасно почерка на Прелата, но си даваше сметка, че може да е фалшификация. Ако беше номер от страна на Сестра на мрака, следването на инструкциите щеше да я убие. Ако не беше, тогава щеше да умре, ако не ги следва. За миг остана неподвижна, опитвайки се да прецени възможностите си за действие. Не й хрумна нищо.

Протегна ръка и взе пръстена. От мрака наоколо се чуха възгласи на изненада. Завъртя пръстена в ръка, оглеждайки украсата под формата на слънце и преценявайки възрастта му. Беше топъл на пипане, сякаш нещо отвътре го затопляше. Приличаше на пръстена на Прелата и нещо вътре в нея й подсказа, че наистина е. Отново прочете думите, написани върху пергамента.

„Ако искаш да излезеш жива от тази мрежа, сложи пръстена на средния пръст на лявата си ръка, целуни го, счупи печата и прочети написаното от мен на другите Сестри. Прелат Аналина Алдурен.“

Сестра Вирна едва си пое дъх и сложи пръстена на средния пръст на лявата си ръка. Вдигна я към устните си и целуна пръстена, като в същото време произнесе тиха молитва към Създателя, молейки го за сила и напътствия. Подскочи, когато от фигурата на Създателя над нея се стрелна лъч, който я обля в светлина. Въздухът наоколо започна да жужи. Сестрите в залата се разшумяха, някои дори извикаха сподавено. Обляна в светлина, Вирна не можеше да ги види.

Тя вдигна пергамента в треперещите си ръце. Въздухът зажужа още по-силно. Искаше да побегне, но вместо това счупи печата. Светлината, извираща от фигурата на Създателя в купола, стана ослепително бяла.

Сестра Вирна разгъна пергамента и вдигна очи, макар да не виждаше лицата около себе си.

— Под заплаха от смърт ми е заповядано да ви прочета това писмо. — Никой не издаде звук, така че Вирна сведе очи към прилежно изписаните думи. — Вътре пише следното: „Нека всички събрали се тук, а също и онези, които ги няма, чуят последната ми заповед. — Сестра Вирна замълча и преглътна, всички останали ахнаха. — Дойдоха тежки времена и Дворецът не може да си позволи дълги и мъчителни битки за поста ми. Няма да го позволя. Изпълнявам задължението си като Прелат, според канона на Двореца, за да определя приемничката си. Тя стои пред вас и носи пръстена на своя кабинет. Сестрата, която ви чете тези думи, е новият Прелат. Сестрите на светлината ще й се подчиняват. Всички ще й се подчиняват.

Заклинанието, с което бях обвила пръстена, е свалено с помощта и напътствията на самия Създател. Ако решите да не зачитате волята ми, си е на ваш риск.

Пред новия Прелат вие сте длъжни да служите на Двореца на пророците и да го защитавате. Нека Светлината ви води и напътства за вечни времена.

Написах със собствената си ръка, преди да се пренеса в нежните ръце на Създателя — Прелат Аналина Алдурен.“

С тътен, който разклати земята под краката й, светлината изчезна.

Вирна Совънтрийн остави ръката, в която държеше писмото, да се отпусне покрай тялото й и вдигна поглед към изумените лица в залата, която се изпълни с шумолене. Сестрите започнаха да стават от местата си и да падат на колене пред новия Прелат.

— Не може да бъде — прошепна тя на себе си.

Тръгна по лакирания под и остави писмото да се изплъзне от ръката й. Някои от Сестрите се втурнаха зад нея, за да го вдигнат и да прочетат със собствените си очи последните думи на Прелат Аналина Алдурен.

Щом Вирна приближи четирите Сестри, те се изправиха на крака. Прекрасната руса коса на Сестра Марен ограждаше пепелявото й лице. Сините очи на Сестра Дулсиния бяха станали огромни, лицето й — червено. Обикновено непроницаемото лице на Сестра Филипа сега бе съсредоточено и сериозно.

Сбръчканите бузи на Сестра Лиома се дръпнаха в мила усмивка:

— Ще имаш нужда от съвети и напътствия, Сес… Прелате. — Усмивката й се развали от неволно преглъщане. — С радост ще ти помагаме всячески и във всичко. Моля, считай, че сме на твое разположение. Тук сме, за да служим…

— Благодаря — прекъсна я Вирна тихо и отново тръгна, като краката й сякаш сами се движеха.

Отвън я чакаше Уорън. Тя затвори вратата и пристъпи като в мъгла към младия русокос магьосник, който падна на едно коляно и й се поклони дълбоко.

— Прелате! — Той вдигна глава, широко усмихнат. — Чух през вратата — обясни накрая.

— Не ме наричай така — изненада я кухият звук на собствения й глас.

— Че защо? Нали вече си точно това? — Усмивката му стана още по-широка. — Това е…

Тя се обърна и тръгна. Едва сега усети как мисълта й се възвръща.

— Ела с мен.

— Къде отиваш?

Вирна сложи пръст пред устните си и през рамо му хвърли такъв поглед, че той моментално млъкна и забърза да я настигне. Когато се изравниха, разтвори крачка, за да не изостава. Двамата излязоха от Двореца на пророците. Всеки път, когато Уорън се канеше да каже нещо, Вирна вдигаше пръст към устните си. Накрая той въздъхна, пъхна ръце в противоположните ръкави на робата си и тръгна до нея, забил поглед пред себе си.

Послушниците и младите мъже пред Двореца, чули звъна на камбаните, оповестяващи избирането на новия Прелат, видяха пръстена на ръката й и се поклониха. Вирна ги отмина с поглед, втренчен в далечината. Стражът на моста над реката също й се поклони.

След като се озоваха на другия бряг, тя се спусна по пътеката към реката. Уорън избърза да я настигне. Тя вървеше покрай пустите докове, лодките бяха в реката, рибарите хвърляха мрежите си, движейки се бавно срещу течението на реката. Скоро щяха да се върнат на сушата, за да продадат улова си на пазара.

Вирна спря чак когато се отдалечи на доста разстояние от Двореца. Избра пуста полянка край висока скала, в основата на която се плискаха речните вълни. Застана изправена, с юмруци на хълбоците и поглед, втренчен във водата.

— Кълна се, че ако тази старица, дето все се меси в чужди работи, не беше умряла, щях да я удуша със собствените си ръце!

— За кого говориш? — попита Уорън.

— За Прелата. Ако вече не беше в ръцете на Създателя, щях да поставя своите около врата й.

Уорън се изкикоти.

— Гледката щеше да си струва, Прелате.

— Престани да ме наричаш така!

Уорън се намръщи.

— Но ти си точно това — Прелатът.

Тя го сграбчи с две ръце за робата:

— Уорън, трябва да ми помогнеш. Трябва да ме измъкнеш от тази каша!

— Какво?! Та това е чудесно! Вирна, ти си новият Прелат!

— Не! Това не може да бъде! Уорън, ти познаваш всички книги в подземията, учил си закона на Двореца. Трябва да намериш начин да ме измъкнеш! Не може да няма. Все ще има нещо в книгите, което да спре всичко това.

— Да го спре ли? Та то е факт. А освен това е най-хубавото, което може да се случи. — Той килна глава на една страна. — Защо ме доведе тук?

Тя го пусна.

— Мисли, Уорън! Защо беше убита Прелатът?

— Уби я сестра Улиция, една от Сестрите на мрака. Загуби живота си, защото се противопоставяше на злото, което те вършат.

— Не, Уорън, казах да мислиш! Беше убита, защото веднъж в кабинета си тя ми каза, че знае за съществуването на Сестри на мрака в Двореца. Сестра Улиция беше една от служителките й и чу това. — Тя се наведе към него. — Стаята беше преградена с щит, погрижих се за това. Но тогава не взех под внимание факта, че Сестрите на мрака си служат и със Субстрактивна магия. Сестра Улиция чу всичко през щита и се върна да убие Прелата. Тук можем да видим дали някой ще чуе разговора ни — няма ъгли, зад които да се скрият. — Тя кимна към водата. — Освен това водата попива звука от гласовете.

Уорън се огледа притеснено.

— Разбирам какво имаш предвид. Но, Прелате, понякога водата отнася звука доста надалеч.

— Казах ти да престанеш да ме наричаш така. С всички тези шумове наоколо и ако говорим тихо, водата ще прикрие гласовете ни. Не можем да рискуваме да говорим за тези неща в Двореца. Ако се наложи да го правим, трябва да излизаме навън, където можем да следим кой се приближава към нас. А сега искам да ми помогнеш, като намериш начин да бъда махната от този пост.

Уорън въздъхна отчаяно.

— Престани да повтаряш това. Ти си достатъчно квалифицирана, за да станеш Прелат, може би по-квалифицирана от всяка друга Сестра. Освен опит Прелатът трябва да притежава и изключителна сила. — Когато тя повдигна вежда, Уорън отклони очи. — Имам неограничен достъп до всички книги в подземията. Чел съм докладите. — Той пак я погледна. — Когато намерихте Ричард, другите две Сестри умряха и ти предадоха силата си. В теб се съдържа силата, Ханът, на три Сестри.

— Това далеч не е единственото изискване, Уорън.

Той се наклони към нея.

— Както вече споменах, имам неограничен достъп до книгите. Знам изискванията. Няма начин да бъдеш отстранена от поста. Ти отговаряш на всички изисквания. Би трябвало да си горда, че бе избрана за Прелат. Това е най-доброто, което би могло да се случи.

Сестра Вирна въздъхна.

— Да не би заедно с яката да си изгубил и мъдростта си? Че защо ми е да ставам Прелат?

— Сега ще можем да се справим със Сестрите на мрака. — Уорън й се усмихна съучастнически. — Разполагаш с властта да направиш всичко необходимо. — Сините му очи засвяткаха. — Както вече казах, това е най-доброто, което би могло да се случи.

Тя вдигна ръце.

— Уорън, избирането ми за Прелат е най-лошото, което би могло да се случи. Мантията на властта поставя толкова ограничения, колкото и яката на врата ти, от която с такава радост се отърва.

Уорън се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Тя приглади кестенявите си къдрици.

— Уорън, Прелатът е затворник на собствената си власт. Да си виждал често Прелат Аналина? Не. И защо? Защото седеше затворена в кабинета си, занимавайки се с администрацията на Двореца на пророците. Трябваше да върши хиляди неща. Хиляди въпроси чакаха да й привлекат вниманието. Трябваше да бди над стотици Сестри и млади мъже, включително и постоянната й грижа — Натан. Нямаш представа какви неприятности можеше да ти докара този човек. Нуждаеше се от постоянно наблюдение.

Прелатът никога не може да си позволи да посети Сестра или младеж в процес на обучение. Те биха изпаднали в паника, чудейки се къде са сгрешили, какво й е казано за тях. Прелатът никога не може да приказва просто ей така, за случайни неща. Думите й винаги имат скрит смисъл. Не защото тя така го иска, а защото трябва да се държи на висотата на положението си и да не допуска другите да го забравят.

Когато се осмели да напусне покоите си, моментално бива ограждана от цяла свита от служители в кабинета й. В мига, в който влезе в трапезарията за вечеря, всички разговори стихват. Всеки притихва на мястото си и я гледа с надеждата, че тя няма да отвърне поглед към него или по-лошо, да го покани на масата си.

Главата на Уорън леко клюмна.

— Никога не съм мислил за тези неща от такава гледна точка.

— Ако подозренията ти относно Сестрите на мрака се окажат верни — не казвам, че са, — постът Прелат ще ми попречи да споделя с когото и да било разкритията си.

— Това не попречи на Прелат Аналина.

— А даваш ли си сметка, че ако тя не беше Прелат, вероятно щеше да ги е разкрила още преди стотици години?! Че щеше да има възможност да направи нещо. Да ги обезвреди, преди да са започнали да убиват момчетата ни и да крадат Хановете им, преди да станат толкова силни. А при това положение разкритията й дойдоха твърде късно и причиниха смъртта й.

— Но те може би ще се уплашат, че знаеш за тях, и ще се покажат по някакъв начин.

— Ако в Двореца има Сестри на мрака, те знаят, че имам пръст в разкриването на шестте от тях, които избягаха. В такъв случай ще са доволни аз да бъда избрана за Прелат, защото това ще ми върже ръцете и ще ме отстрани от пътя им.

Уорън вдигна пръст към устните си.

— Не може да няма някаква полза избирането ти за Прелат.

— Това само ще се окаже пречка в разкриването на Сестрите на мрака. Уорън, трябва да ми помогнеш. Ти познаваш книгите. Не може да няма нещо, което да ме измъкне.

— Прелате…

— Престани да ме наричаш така!

Уорън примигна озадачен.

— Но нали сега си точно това! Не мога да те наричам по друг начин.

Тя въздъхна.

— Прелатът, Прелат Аналина, молеше приятелите си да я наричат Ан. Щом сега аз съм Прелатът, те моля да се обръщаш към мен с Вирна.

Уорън се замисли за миг.

— Е… предполагам, че сме приятели.

— Уорън, ние с теб сме повече от приятели. Ти си единственият, на когото мога да се доверя. Сега не ми остана друг.

Той кимна.

— Значи Вирна. — Той изкриви замислено устни. — Права си, Вирна: познавам книгите. Запознат съм с изискванията и ти отговаряш на всичките. За Прелат си млада, но само в сравнение с предишната. В закона няма ограничение за възрастта. Нещо повече: ти притежаваш Хановете на три Сестри. Няма друга Сестра, поне Сестра на светлината, която да ти излезе насреща. Това само по себе си те прави по-квалифицирана. Силата, владеенето на Хана, е първото изискване при избор на Прелат.

— Уорън, не може да няма нещо, мисли!

В сините му очи се отрази цялото му познание. Проблесна и пламъчето на съжаление.

— Вирна, познавам книгите. Там всичко е казано ясно. Веднъж законно избрана, Прелатът не може да напусне задълженията и поста си. Единствено смъртта може да й ги отнеме. Освен ако Аналина Алдурен не възкръсне и не заеме отново поста си, няма как да го напуснеш. Ти си Прелатът.

Вирна не можеше да намери изход. Беше попаднала в капан.

— Тази жена съсипва живота ми, откакто се помня. Тя направи това заклинание за мен, знам, че вината е нейна. Тя ме постави в този капан. Де да можех да я стисна за гърлото!

Уорън постави приятелска ръка на рамото й.

— Вирна, нима би допуснала Сестра на мрака да стане Прелат?

— Разбира се, че не.

— Мислиш ли, че Ан би го направила?

— Не, но не виждам…

— Вирна, ти сама каза, че нямаш доверие на никого освен на мен. Помисли си за Ан. Тя също е била в капан. Не е могла да рискува някоя от Сестрите на мрака да заеме поста й. Била е на смъртно легло. Направила е единственото, което й е останало. Могла е да вярва единствено на теб.

Вирна не сваляше поглед от очите му, докато думите попиваха в съзнанието й. После се отпусна на един объл бял камък близо до водата. Лицето й потъна между дланите.

— Скъпи Създателю — прошепна тя, — такава ли егоистка съм? О, Уорън, тя сигурно е била толкова самотна. Поне Натан беше с нея… до края.

Уорън кимна. След миг я погледна:

— Май доста сме я загазили, Вирна, не мислиш ли?

— Целият Дворец го е загазил, Уорън. Всички са обсебени от мисълта за златния пръстен.