Кръвта на братството

Четиридесет и седма глава

Вратата се отвори и Вирна примигна на ярката светлина. Сякаш сърцето й се вдигна в гърлото. Стори й се, че Лиома се връща прекалено скоро. Тестът за болка дори не бе започнал, а тя вече трепереше от ужас, очите й се изпълваха със сълзи.

— Влизай! — сопна се Лиома на някого.

Вирна седна изправена и видя дребна, слаба женица да престъпва прага.

— Защо трябва да го правя? — оплака се познат глас. — Не искам да й чистя стаята. Това не ми влиза в задълженията!

— И на мен ми се налага да работя вътре с нея, а тая миризма направо ще ме ослепи. А сега влизай вътре и почисти малко тая гнус, че ще те затворя вътре с нея, за да ти покажа как трябва да се държиш с една Сестра.

Мърморейки си под носа, жената се затътри навътре, мъкнейки след себе си тежка кофа сапунена вода.

— Каква воня! — обяви тя. — Така смърдят такива като нея! — Кофата тупна на пода. — Гнусна Сестра на мрака.

— Просто пусни един парцал наоколо и побързай. Чака ме работа.

Вирна вдигна глава и срещна втренчения поглед на Мили.

— Мили… — извърна лице, но не достатъчно бързо. Мили успя да я заплюе. Избърса слюнката от бузата си с опакото на ръката.

— Мръсна пачавра. Само като си помисля, че ти вярвах. Че те уважавах като Прелата. А ти през цялото време си служила на Безименния. Да изгниеш дано в тая дупка! Всичко се е овоняло от миризливия ти вървящ труп. Надявам се че ще…

— Достатъчно! — каза Лиома. — Просто почисти и после можеш да се освободиш от омразното й присъствие.

Мили изръмжа с отвращение:

— Много ще ми е.

— На никого не му харесва да стои в едно помещение с такова изчадие на злото, но е мой дълг да я разпитвам, така че се постарай да мирише малко по-приятно заради мен.

— Да, Сестро, щом е заради вас, ще го направя — за една истинска Сестра на светлината. Поне да не ви се налага да й понасяте смрадта. — Мили пак се изплю в посоката на Вирна.

Вирна едва сдържаше сълзите си, мисълта, че Мили е повярвала на тези ужасни неща, беше непоносима. Както и всички останали в Двореца. Вирна вече не беше убедена, че онова, в което я обвиняваха, не е истина. Съзнанието й беше толкова замъглено от тестовете за болка, че вече беше разколебана в собствената си невинност. Може би не биваше да остава вярна на Ричард. Та той, в крайна сметка, е обикновен човек.

Щом Мили привърши, Лиома ще започне пак. Чу се да хлипа. Лиома чу стоновете й и се усмихна.

— Изхвърли смърдящото гърне — каза тя.

Мили изпухтя с отвращение.

— Добре де, добре, само си вдигнете полите и ще го изхвърля.

Мили бутна кофата сапунена вода към сламеника на Вирна и вдигна препълненото гърне. Запуши си носа и го изнесе от стаята, като го държеше с изпъната напред ръка.

Щом тя се отдалечи надолу по коридора, Лиома се обади:

— Да си забелязала нещо по-различно?

Вирна поклати глава.

— Не, Сестро.

Лиома повдигна вежди.

— Барабаните. Спряха.

Вирна изведнъж се заслуша. Сигурно са спрели, докато е спала.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не, Сестро.

— Означава, че императорът е близо и скоро ще пристигне в Двореца. Може би утре. Иска резултати от малкия ни експеримент. Тази нощ или ще се отречеш от предаността си към Ричард, или ще отговаряш пред Джаганг. Времето ти изтече. Помисли върху това, докато Мили приключи с почистването на вонящата ти дупка.

Ругаейки едва чуто, Мили се върна с изпразненото гърне. Потопи парцала във водата и го пльосна на пода, приближи се към Вирна.

Вирна облиза напуканите си устни, втренчена във водата. Беше сапунена, но все едно. Дали ще успее да си глътне, преди Лиома да я спре? Вероятно не.

— Не ми е работа да върша това — мърмореше си Мили, но достатъчно силно, за да я чуват и двете. — Достатъчно ми е да чистя стаята на Пророка, сега, когато вече си имаме нов. Мислех, че съм приключила с чистенето на побъркан. Струва ми се, че е време да си вземете по-млада жена за тая работа. Странна птица е тоя Пророк. Всички Пророци са смахнати, да ви кажа. Тоя Уорън не ми харесва повече от предишния.

Вирна едва не избухна в сълзи при споменаването на името му. Толкова й липсваше. Дали се отнасят с него добре? Лиома отвърна на неизречения й въпрос.

— Наистина е малко странен. Но тестовете за болка го вкарват в пътя. Погрижила съм се за това.

Вирна отмести очи от Лиома. Значи го прави и с него. О, скъпи Уорън.

Мили блъсна кофата към нея, без да спира да търка пода.

— Кво ме гледаш! Не ща да си спираш гнусния поглед върху лицето ми. Направо тръпки ме побиват, като че ли самият Безименен ме гледа.

Вирна сведе очи. Мили хвърли парцала в кофата и потопи ръцете си дълбоко да го изпере. Докато го мачкаше, хвърли поглед през рамо.

— Ей сега свършвам. Не толкова бързо, колкото ми се искаше, ама все пак… После тая гнусна предателка е ваша. Надявам се няма да сте милостива към нея.

Лиома се усмихна.

— Ще си получи заслуженото.

Мили измъкна ръцете си от сапунената вода.

— Чудесно. — Плесна с мократа си, груба ръка бедрото на Вирна.

— Мръдни си крака! Как да измия пода, като си се пльоснала тук като чувал?

След като Мили си махна ръката, Вирна усети нещо твърдо да опира в бедрото й.

— Оня Уорън и той е голяма свиня. В стаята му е пълен хаос. Бях там по-рано днес, мирише почти като тая кочина.

Вирна мръдна двете си ръце и ги плъзна под краката, сякаш за да запази равновесие, докато си вдига стъпалата, за да може Мили да изчисти пода. Пръстите й усетиха нещо твърдо и тънко. Отначало притъпеното й съзнание не успя да разпознае усещането. Изведнъж й светна.

Дакра.

Гърдите й се свиха. Мускулите й се стегнаха. Дъхът й секна.

Мили изведнъж се изплю отново в лицето й, което я накара да подскочи и да извърне глава.

— Престани да гледаш честна жена с тия очи!

Вирна осъзна, че Мили сигурно е видяла ококорените й очи.

— Свърших — каза жената и изправи крехкото си тяло, — освен ако не искате да я изкъпя. Ама ако е така, по-добре си помислете. Не ми се ще да пипам това въплъщение на злото.

— Взимай си кофата и изчезвай! — каза Лиома с нарастващо нетърпение.

Вирна стискаше дакрата толкова силно в юмрука си, че пръстите й изтръпнаха. Сърцето й щеше да се пръсне, помисли си, че от бесните му удари може да си счупи ребро.

Мили се затътри към изхода, без да се обръща. Лиома затвори вратата.

— Последен шанс, Вирна. Ако пак откажеш, ще бъдеш изправена пред императора. И съвсем скоро след това ще си мечтаеш да ми беше сътрудничила. Обещавам ти го!

„Приближи се“, мислеше си Вирна. „Приближи се.“

Почувства първата вълна от болка да се просмуква през тялото й. Строполи се на сламеника с гръб към Лиома. „Приближи се.“

— Изправи се и ме гледай, докато ти говоря!

Вирна едва успя да проплаче, но остана на мястото си, надявайки се да примами Лиома по-близо. Нямаше да има никакъв шанс от такова разстояние. Онази ще я вцепени, преди Вирна да стигне до нея. Трябва да се приближи.

— Казах, изправи се!

Направи няколко крачки.

„Скъпи Създателю, моля те, приближи я достатъчно.“

— Ще ме погледнеш в очите и ще ми кажеш, че се отричаш от Ричард! Трябва да го направиш, за да може императорът да влезе в съзнанието ти. Той ще разбере, когато отхвърлиш предаността си, така че не се опитвай да ме лъжеш!

Още една крачка.

— Гледай ме в очите, когато ти говоря!

Още една. Един юмрук сграбчи косата й и отметна главата й назад. Беше достатъчно близо, но в ръцете на Вирна се вряза болката, не можеше да ги повдигне. О, скъпи Създателю, не й позволявай да започне от ръцете ми. Нека този път са краката. Имам нужда от ръцете си.

Вместо в краката пронизващата болка се вряза в ръцете й. С всичка сила се опита да вдигне ръката с дакрата. Не помръдна. Пръстите й бяха безсилни.

Колкото и да се напъваше, пръстите й се отпуснаха в спазми и дакрата падна.

— Моля те — проплака тя, — не започвай с краката ми. Умолявам те, не с краката.

Лиома я дръпна за косата и я зашлеви през лицето.

— Крака, ръце, все е тая. Ще се подчиниш.

— Не можеш да ме принудиш. Ще се провалиш и… — Вирна не можа да каже нищо повече, устата й бе затворена от нова плесница.

Пронизващата болка се вряза в краката й, които се загърчиха неконтролируемо. Ръцете й бяха изтръпнали, но най-сетне успя да ги помръдне. Заопипва на сляпо сламеника, бясно търсейки дакрата.

Докосна я с палеца си. Сви пръсти около студената метална дръжка и я вдигна в юмрука си.

С всичката си сила и воля заби дакрата в бедрото на Лиома.

Лиома изкрещя и пусна косата й.

— Все пак! — задъхано извика Вирна. — Успях да забия дакрата си в теб. Не мърдай.

Една ръка се плъзна надолу, за да опипа крака над дакрата.

— Не вярваш, че наистина ще стане.

Вирна преглътна и си пое дъх.

— Е, май ще трябва да разберем, нали? Аз нямам какво да губя. А ти имаш — живота си.

— Внимавай, Вирна, че ще разбереш колко страшно може да стане. Извади я и ще се направя, че нищо не е станало. Само я извади.

— О, не мисля, че съветът ти е особено мъдър, съветнико.

— Контролирам яката ти. Всичко, което трябва да направя, е да блокирам Хана ти. Ако ме принудиш, нещата неимоверно ще се усложнят.

— Така ли, Лиома? Е, аз пък мисля, трябва да ти кажа, че за двайсетте години, които прекарах извън Двореца, придобих доста голям опит в използването на дакра. Вярно е, че можеш да блокираш Хана ми чрез Рада’Хан, но преди това се замисли за две неща.

Първо, макар наистина да можеш да го сториш, няма да е достатъчно бързо, че да не успея да се добера дори до най-малката частичка от него. А от опит знам, че това ще е достатъчно. Докосна ли Хана си, умираш на секундата.

Второ, за да блокираш Хана ми, трябва да се свържеш с него чрез яката. Това ти дава възможност да го манипулираш — така действа. Не мислиш ли, че блокирането на Хана ми чрез докосването му само по себе си ще задейства дакрата и ще те убие? Не съм напълно убедена, но трябва да ти кажа, че от моята страна, страната на дръжката на дакра, нямам нищо против да опитам. Как ти се струва? Да го пробваме ли, Лиома?

В слабо осветената стая настъпи дълга тишина. Вирна усети, че по ръката й се стича топла кръв. Най-после тихият гласец на Лиома изпълни тишината.

— Не. Какво искаш да направя?

— Ами като начало да махнеш Рада’Хан от врата ми, после, след като съм те назначила за свой съветник, ще си поговорим малко — ще ме посъветваш.

— След като махна яката, ще извадиш дакрата и ще ти кажа каквото знам.

Вирна се вгледа в паникьосаните очи, взрени в нея.

— Не мисля, че си в положение да поставяш условия. Озовах се в тази стая, защото бях прекалено доверчива. Научих си урока. Дакрата ще остане на мястото си, докато приключа с теб. Ако не направиш каквото ти казвам, си мъртва. Ясно ли е, Лиома?

— Да — чу се примиреният отговор.

— Тогава да започваме.

Той се носеше главоломно напред като стрела и в същото време имаше чувството, че се движи с бавната грация на костенурка в спокойни води на пълнолуние. Не изпитваше нито топлина, нито студ. Очите му виждаха светлина и мрак едновременно, в едно общо, спектрално изображение, а дробовете му се издуваха със сладкото присъствие на Плъзгата, която вдишваше в душата си.

Опияняващо.

Изведнъж свърши.

Около него се взриви от гледки. Дървета, скали, звезди, луна. Пейзажът го изпълни с ужас.

„Дишай!“, каза му тя.

Самата мисъл го ужасяваше. „Не.“

„Дишай!“, повтори тя.

Спомни си Калан, необходимостта да й се притече на помощ. Издиша сладкия дъх и изпразни дробовете си от нежната омая.

С неохотна и въпреки това необходима въздишка пое чуждия му въздух.

Звуците се втурнаха в ушите му. Насекоми, птички, прилепи, жаби, листата на дърветата — болезнени в своето всеприсъствие.

Успокояваща ръка го положи на каменната стена, светът наоколо придоби познати очертания. Видя, че тъмната гора отвъд кладенеца е пълна с приятелите му сбързове. Някои бяха насядали по камъните, други стояха изправени край останки от колони. Стори му се, че е пред руините на древна, изчезваща сграда.

— Благодаря ти, Плъзга.

— Ние сме там, закъдето пожела да пътуваш — каза тя и гласът й отекна в нощния въздух.

— Ще бъдеш ли… тук, когато пожелая да пътувам отново?

— Ако съм будна, винаги съм готова да пътувам.

— Кога спиш?

— Когато ти ми заповядаш, Господарю.

Ричард кимна, не съвсем сигурен на какво. Вгледа се в нощта и слезе от стената на кладенеца. Познаваше това място не по пейзажа, а по усещането. Намираше се в Блатистите гори, макар и някъде много по-дълбоко навътре, отколкото бе попадал преди. Каменната постройка не му беше позната. По звездите се ориентира накъде се пада Танимура.

Наоколо се тълпяха сбързове. Мнозина го посрещаха с „Добре дошъл, братко по кожа“. На разминаване тупваха триострите си ножове в неговия и се чуваше звън.

— Нека твоят ябри скоро запее, братко по кожа — казваше всеки при удара.

Ричард не знаеше какво да отговори и затова промърморваше по едно „Благодаря“.

Докато сбързовете се изнизваха покрай него към Плъзгата, удряйки неговия ябри, звукът отекваше все по-задълго с всеки следващ път, приятният му трепет затопляше цялата му ръка. Прииждаха нови и нови сбързове и Ричард съзнателно се обръщаше във всички посоки, за да им позволи да ударят своите ябри в неговия.

Вгледа се в изгряващата луна и прецени разположението на звездите. Беше ранна вечер, западното небе все още не бе напълно почерняло. Напусна Ейдиндрил посред нощ. Значи не е същата нощ. Прекарал е почти цял ден в Плъзгата.

Освен ако не са два дни. Или три. Или месец, или дори година. Нямаше как да прецени. Знаеше само, че е било най-малко ден. Луната беше същата по големина. Може би е било само ден.

Спря, за да даде възможност на поредния сбърз да го поздрави с потупване по ябри. Отзад сбързовете влизаха в Плъзгата. Беше се образувала дълга опашка, всеки си чакаше реда. Бяха нужни само секунди, докато следващият скочи на стената на кладенеца и потъне в живачната маса.

Вече не усещаше затоплящото чувство от ябри в тялото си. Усмихна се на нежното жужене, меката мелодия, тъй прекрасна в ушите му, като балсам по тялото му.

Изпита смущаващото чувство, че някъде го очакват, и радостната песен секна.

Спря един сбърз.

— Къде има нужда от мен?

Сбързът посочи със своя ябри.

— Тя ще те отведе. Тя знае пътя.

Ричард се запъти в посоката, която му показа сбързът. В мрака край срутената стена го чакаше фигура. Песента на ябри го тласкаше напред, следваше нуждата.

Фигурата не беше на сбърз, а на жена. На лунната светлина му се стори, че я познава.

— Добър вечер, Ричард!

Той отстъпи назад.

— Мериса!

Тя му се усмихна свойски.

— Как е моят ученик? Доста време мина. Надявам се, че си добре и че ябри пее за теб.

— Д-да — заекна той. — Пее и ме изпълва чувството за нужда.

— Кралицата.

— Да! Кралицата. Тя има нужда от мен.

— Готов ли си да й помогнеш? Да я освободиш?

След като Ричард кимна, тя се обърна и го поведе към руините. Два сбърза ги последваха. Минаха през потрошените порти. През обраслите дупки в стените се прокрадваше лунна светлина. От един момент нататък стените станаха по-здрави, светлината вече не се виждаше. Мериса запали пламък в дланта си и продължиха. Ричард я последва по стълбите, виещи се нагоре в руините, по коридорите, в които сякаш не бе стъпвал човешки крак от хиляди години.

Влязоха в просторна зала и пламъкът в дланта й се оказа безсилен да се пребори с тъмнината. Тя го плъзна към факлите по стените и помещението се изпълни с трептяща светлина. От стените горе висяха отдавна мъртви, потънали в паяжини балкони. В пода бе вкопан облицован с плочки басейн. Някога бели, плочките бяха потъмнели от петна и мръсотия, мътната вода бе блатиста и кална. Сводестият таван бе отворен по средата, над отвора се издигаха високи кули.

Сбързовете застанаха от двете страни на Ричард. Удариха своите ябри в неговия. Сладката песен резонира в центъра на покоя вътре в него.

— Тук живее кралицата — каза единият сбърз. — Можем да идваме при нея. Когато се родят малките, напускат, но не и тя.

— Защо? — попита Ричард.

Другият сбърз пристъпи напред и посочи с лапа. Тя се допря до нещо невидимо и се появи меката светлина на заоблен щит. Искрящата повърхност пасваше идеално под свода на помещението, но нямаше дупка отгоре. Сбързът дръпна лапата си и щитът отново стана невидим.

— Времето на старата кралица изтича, най-сетне тя умира. Всички сме яли от плътта й и от последните й малки се появи новата кралица. Новата кралица ни пее чрез ябри и ни нашепва, че е богата на малки. Време е новата кралица да се премести и да създаде новата ни колония.

Голямата бариера падна и Плъзгата е будна. Трябва да помогнеш на кралицата, за да установим новите си територии.

Ричард кимна.

— Да. Тя трябва да бъде освободена. Усещам копнежа й. Той ме изпълва заедно с песента. Защо не сте я освободили?

— Не можем. Точно както ти бе нужен, за да сринеш Кулите и да събудиш Плъзгата, си нужен и за да я освободиш. Трябва да стане, преди да се сдобиеш с два ябри, които да запеят в един глас.

Воден от инстинкта си, Ричард се приближи до страничната стълба. Усети, че щитът е по-здрав в основата си. Вдигна ябри до гърдите си и се заизкачва по каменните стъпала. Опита се да си представи колко ли би било прекрасно да има два ябри.

Успокояващата песен го изпълваше със сладост, но нуждата на кралицата го подтикваше напред. Сбързовете изостанаха, но Мериса го последва.

Ричард вървеше така, сякаш и друг път е бил тук. Стълбите извеждаха навън, после тръгваха спираловидно около останките от колони. Луната хвърляше нащърбени сенки върху все още читавите камъни, изправени сред разрушенията.

Накрая стигнаха до върха на тясна кръгла кула за наблюдения, отстрани на която се издигаха високи колони, стигащи до антаблеман, украсен със зловещи фигури, който някога явно е опасвал целия свод и е свързвал колоните. От кулата Ричард можа да надзърне през дупката в свода.

Мериса, облечена в червената си рокля — единствения цвят, който я бе виждал да носи по време на уроците им, — се притискаше плътно в него, притихнала и загледана в тъмния отвор под тях.

Ричард усети кралицата в блатистия басейн долу. Викаше го, подканваше го да я освободи. Ябри пееше във фибрите му.

Отпусна ръка и остави нуждата да потече през пръстите му. Сведе и другата си ръка, стиснал ябри. Стоманените остриета звъняха тържествено, вибрирайки от преминаващата през тях сила.

Звукът се усилваше, докато накрая се извиси в пронизителен вой. Беше болезнен, но Ричард не му позволи да заглъхне. Продължи да го подклажда. Мериса се извърна и покри ушите си, целият въздух трепереше от воя на ябри.

Щитът под тях изпука, пръсна светлина. По повърхността му побягнаха назъбени ивици. Разтърси се с оглушителен гръм. Посипа се дъжд от блеснали стъкълца, които потънаха в басейна.

Ябри замлъкна и нощта отново се успокои.

Долу се размърда нещо, отърси се от плевелите и калта. Разпери криле, изпробва силата им и с яростен скок кралицата се вдигна във въздуха. С няколко размаха на крилете си се вдигна до отвора в свода, посегна с нокти и се захвана за стената. Леко поприбра криле и започна да се изкачва по кулата към Ричард и Мериса. Със сигурни, бавни, мощни движения придвижи лъщящото си тяло към колоната, ноктите й се забиваха в пукнатините, дупките и ръбовете на камъните.

Накрая спря, залепнала за колоната край Ричард като дъждовник за влажен пън. На ярката светлина на луната Ричард видя, че е червена като роклята на Мериса. Отначало си помисли, че вижда пред себе си дракон, но като се загледа, видя разликите.

Краката и ръцете й бяха по-мускулести от драконовите и покрити с по-малки люспи, приличащи повече на тези на сбърз. По гърба й минаваше ивица вплетени една в друга плочки, стигаща от върха на опашката до групичка шипове на тила й. На главата й се издигаше гребен от израстъци, увенчан с безлюспеста плът, която трепереше при вдишване и издишване.

Главата на кралицата се завъртя, гледаше, търсеше. Тя отпусна криле и бавно загреба нощния въздух. Искаше нещо.

— Какво търсиш? — попита Ричард.

Тя извърна глава към него и си пое дъх толкова дълбоко, че едва не го засмука. Лъхна го странен аромат. По някакъв начин усети нуждата й по-отчетливо. Ароматът носеше смисъл, който разбра. Казваше: „Искам да отида на това място.“

После тя извърна глава и се вгледа в нощта отвъд колоните. Издиша, въздухът затрепери от протяжен, нисък вибриращ звук. Ричард видя как хрилете на главата й затрепериха. Ноздрите му бяха все още изпълнени с аромата. Плъзна поглед към нощта около кулата.

Въздухът заискри и се изпълни със странни отблясъци, пред Ричард се материализира образ. Кралицата отново нададе звук и образът стана по-ясен. Ейдиндрил. Сякаш гледаше града през призрачна, жълтеникава мъгла. Видя сградите, Двореца на Изповедниците. Когато тя отново нададе звук, ярката картина се понесе нагоре в нощта и той видя как над хълма се издига Магьосническата кула.

Кралицата извърна глава към него, отново го изпълни с аромат, този път по-различен: „Как да стигна до това място?“

Ричард се усмихна широко на чудото, че е способен да разбира смисъла на думите чрез аромат. Беше доволен и от това, че може да й помогне.

Протегна ръка и от нея се стрелна светъл лъч, който озари Плъзгата.

— Ето. Тя ще те заведе.

Кралицата плесна с криле и се отдели от колоната. Веднъж отдалечила се, ги разпери широко и се понесе към Плъзгата. Ричард разбра, че тя не е изкусен летец. Използваше крилете някак, но те нямаше да могат да я пренесат до Ейдиндрил. За да стигне дотам, й трябваше помощ. Плъзгата вече я обгръщаше и тя сви криле. Живакът я погълна и червената кралица изчезна от погледа му.

Ричард остана усмихнат, захласнат от удоволствието на пеещия в ръката му ябри, който изпълваше цялото му тяло.

— Ще се срещнем долу, Ричард — каза Мериса.

Той усети как тя го сграбчва внезапно за ризата отзад на врата и със силата на Хана си го блъсва надолу от кулата.

Ричард инстинктивно протегна ръка и в последния момент успя да се закачи за ръба на отвора. Залюля се, увиснал на пръсти на височина повече от триста метра. Ябри изхвръкна от ръката му и с дрънчене се стовари в бездната. Обзе го внезапна паника, сякаш изведнъж се събуди от кошмар.

Песента беше спряла. Мисълта му изведнъж се оказа бистра и будна. Потрепери от ужас, като се сети за неустоимото изкушение, на което бе подложен. Разбра какво прави то с него.

Мериса се наведе да го погледне и го стрелна с огнена светкавица. Той изви краката си и огънят мина на милиметри от тях. Но тя няма да направи същата грешка втори път. Знаеше го.

Като обезумял заопипва стената под свода, за да намери за какво да се хване. Пръстите му намериха извита поддържаща греда. Подтикван от отчаяното желание да избяга колкото се може по-далеч от Мериса, сграбчи гредата и започна да слиза по нея. Подгони го втора светкавица. Взриви се в мътната вода на басейна долу. Във въздуха се вдигнаха искри и кални пръски.

Ръка след ръка, гонен от страха си не само от Мериса, но и от височината, започна да скъсява разстоянието до долу. Мериса се спусна към стълбите. Колкото по-близо до пода стигаше Ричард, толкова по-отвесна ставаше гредата. В края на свода се вървеше право надолу.

Забързан и задъхан, с треперещи пръсти, Ричард почувства срам. Как може да е толкова глупав? Какво си мисли? Изведнъж разбра, стана му зле, едва не припадна.

Пелерината на сбърза.

Спомни си как Бердин се спусна след него в ръка с дневника на Коло, как му крещеше да свали пелерината. Спомни си, че бе прочел в дневника, че не само те, но и враговете им създават магически неща, които предизвикват промените, необходими да възпитат у хората определени качества като сила и ловкост. Или енергията да концентрираш лъч светлина във взривна точка. Или способността да виждаш на големи разстояния и в тъмното.

Пелерината на сбърза сигурно е някое от тези неща, използвано да прави магьосниците невидими. Коло бе споменал, че много от изобретените оръжия са смъртоносни и опасни. Възможно е сбързовете също да са плод на усилията на врага.

Добри духове, какви проблеми създаде? Какво направи? Трябва да свали пелерината от гърба си. Бердин се опита да го предупреди.

Третото правило на магьосника: страстта управлява разума. Толкова страстно искаше да стигне до Калан, че не се вслуша в разума си и пренебрегна предупреждението на Бердин. А сега как ще успее да спре Императорския орден? Неговата глупост им помогна.

Ричард с мъка се крепеше на гредата, станала съвсем вертикална. Още три метра.

На прага се появи Мериса. През стаята се стрелна светкавица. Той се пусна и полетя към земята, прииска му се да пада по-бързо. Мощният тътен разцепи ушите му, светкавицата едва не отнесе главата му. Трябва да избяга от нея. Трябва да бяга.

— Видях се с бъдещата ти съпруга, Ричард.

Той замръзна на място.

— Къде е?

— Ела насам и ще поговорим. Ще ти разкажа с подробности какво удоволствие ще ми достави да я слушам как крещи.

— Къде е!

Смехът на Мериса отекна под купола:

— Точно тук, ученико мой. Точно тук, в Танимура.

Изпаднал в ярост, Ричард пусна светкавица. Тя разтресе стаята и се стрелна подир Мериса. Във въздуха се вдигна пушек и каменни отломки. Смътно се зачуди как ли го е направил. Нуждата.

— Защо! Защо искаш да й причиниш болка?

— О, Ричард, не на нея. А на теб. Нейната болка предизвиква болка в теб. Толкова е просто. Тя е средство за твоята кръв.

Ричард огледа коридорите.

— Защо искаш моята кръв?

В мига, в който зададе въпроса си, се гмурна надолу и хукна по един от коридорите.

— Защото ти развали всичко. Заключи Господаря ми обратно в отвъдния свят. Трябваше да си получа наградата. Трябваше да бъда възнаградена с безсмъртие. Свърших своята част от работата, а ти развали всичко.

Назъбена ивица черна светкавица разряза парче празнота в стената край него. Използва Субстрактивна магия. Тя е магьосница с невъобразима сила. Знае къде е той. Подушва го. Тогава защо пропусна?

— Но по-лошото е — продължи тя и елегантният й пръст докосна златната халка на долната й устна, — че заради теб трябва да служа на тази свиня Джаганг. Нямаш представа какви неща прави той с мен. Нямаш представа какво ме кара да правя. И всичко заради теб! Всичко заради теб, Ричард Рал! Но ще те накарам да си платиш. Заклех се да се окъпя в кръвта ти и ще го направя.

— Ами Джаганг? Ще го ядосаш, ако ме убиеш.

Зад него изригна огън, който го блъсна към съседната колона.

— Напротив. Сега, когато направи каквото се искаше от теб, вече не си от полза на пътешественика по сънищата. Като награда ми е позволено да правя с теб каквото си пожелая, а аз имам големи желания.

Ричард осъзна, че няма да й се измъкне толкова лесно. Дори и през стената тя го чувстваше със своя Хан.

Отново си помисли за Бердин и посегна към пелерината, за да я свали от гърба си, но се спря. Ако се скрие в магията на пелерината, Мериса няма да може да го види. Но магията на пелерината е силата, създала сбързовете.

Калан беше в плен. Мериса каза, че нейната болка ще причини болка нему. Не може да им позволи да причинят болка на Калан. Няма друг избор.

Загърна се в пелерината и изчезна.