Кръвта на братството

Деветнадесета глава

Ричард замахна с крак, скочи върху утъпкания сняг в двора пред конюшните и метна юздите на чакащия встрани войник. Зад него препускаше отряд от двеста Д’Харанци. Потупа по врата коня си, чиито крака се бяха подбили от път, и изчака изморените Улик и Иган да слязат от своите. В спокойния, студен следобеден въздух плуваха облачета дим, изпускани от хора и животни. Смълчаните мъже бяха уплашени и объркани. Ричард беше бесен.

Свали дебелата си ръкавица и почеса четиридневната си брада през прозявка. Беше уморен, мръсен и гладен, но най-вече ядосан. Преследвачите, които бе взел със себе си, бяха добри — както му бе казал генерал Рейбич — и Ричард нямаше причина да поставя под съмнение уменията им. И въпреки това явно не бяха достатъчно добри. Самият той бе доста наблюдателен и на няколко пъти открива следи, които другите бяха пропуснали да забележат. Но двата дни обилен снеговалеж и силна буря бяха обрекли усилията им на провал и в края на краищата се бяха отказали.

Преди всичко това изобщо не биваше да се случва, но той се бе оставил да го изиграят. Беше се провалил при първото незначително предизвикателство като водач. Изобщо не биваше да се доверява на онзи мъж. Защо все си мислеше, че хората са склонни да застават на страната на разума и да постъпват правилно? Защо все си мислеше, че у всеки има добро, което — ако му бъде предоставена възможност — се появява на повърхността.

Проправяше си път през снега към Двореца, чиито бели стени и кули се извисяваха в тъмносивото вечерно небе. Беше помолил Улик и Иган да избързат напред, да намерят генерал Рейбич и да го разпитат дали не са се случили други неприятности в негово отсъствие. Кулата го наблюдаваше от сумрака в сенките на планината, сякаш наметнала на гранитните си рамене оловносин снежен плащ.

Ричард откри госпожа Сандерхолт в кухнята да дава разпореждания на работниците си и я попита дали ще измисли нещо за ядене на него и двамата му огромни пазачи — комат сух хляб, остатъци от супа, каквото и да е. Тя видя, че Ричард не е в настроение за разговори, и само безмълвно го стисна за ръката, после му каза да седне някъде и да си вдигне краката, докато тя се погрижи за вечерята му. Той се отправи към едно тихо кътче близо до кухнята и седна да чака Улик и Иган да се върнат.

Пред него изникна Бердин, облечена в червените си кожени дрехи.

— И къде по-точно беше? — попита го тя с ледения глас на Морещица.

— Преследвах духове в планината. Кара и Райна не ти ли казаха?

— Ти не ми каза. — Строгите й сини очи не трепнаха на ледения му поглед. — Това има значение. Да не си посмял повече да тръгваш нанякъде, без да ми се обадиш! Разбра ли?

През тялото на Ричард пробягаха тръпки. Разпозна безпогрешно кой говори: не Бердин — жената, а Господарката Бердин — Морещицата. Това не беше въпрос, а заплаха.

Ричард се отърси от мислите си. Просто беше уморен, а тя сигурно се е притеснила за своя Господар Рал. Само си въобразяваше разни неща. Какво му става? Сигурно се е изплашила, когато се е събудила и е разбрала, че той е тръгнал да гони Броган и сестра му, магьосницата. Бердин имаше странно чувство за хумор, може би всъщност си мислеше, че е смешно. Ричард се насили да се усмихне широко, като искаше да освободи напрежението й.

— Бердин, нали знаеш, че харесвам теб най-много. През цялото време си мислех само за усмихнатите ти сини очи.

Ричард пристъпи към вратата. Агиелът на Бердин изникна в ръката й. Тя го опря в рамката и препречи пътя му. Никога не я беше виждал с толкова жестоко лице.

— Зададох ти въпрос. Очаквам отговор. Не ме карай да те питам отново.

Този път нямаше никакво извинение за тона и действията й. Агиелът й беше на милиметри от лицето му, и то не случайно. Пред очите му за пръв път се разкриваше истинската й същност на Морещица — онази Бердин, която познаваха нейните жертви, същината на въплътеното в нея същество. Това, което видя, не му хареса. За миг погледна през очите на онези обречени жертви, които е докосвала с Агиела си. Никой, хванат от Морещица, не е намирал лесна смърт и никой освен Ричард не е успял да се освободи от мъчението.

Той изведнъж погледна със съжаление на доверието си към тези жени и жилото на разочарованието се впи в сърцето му.

Този път вместо студ през цялото му тяло премина горещата вълна на гнева. Осъзна, че може да направи нещо, за което после да съжалява, и веднага овладя порива си. Знаеше обаче, че в погледа му личи всичко.

— Бердин, трябваше да тръгна след Броган веднага след като разбрах, че е избягал, ако исках да имам някаква надежда да го заловя. Казах на Кара и Райна къде отивам и по тяхно настояване взех Улик и Иган със себе си. Ти спеше. Реших, че е безсмислено да те будя.

Тя все още не помръдваше.

— Ти ни беше необходим тук. Имаме много преследвачи и войници. Но само един Господар. — Върхът на Агиела й се завъртя и спря пред очите му. — Не ме разочаровай отново.

Трябваше да събере цялата си воля, за да не я сграбчи и счупи ръката й.

Бердин отдръпна Агиела си заедно със свирепия си поглед и си тръгна.

Останал сам в малката стая с тъмна ламперия, Ричард свали от раменете си тежката връхна пелерина и я метна до стената край огнището. Как може да е толкова наивен? Те бяха истински усойници, а той им бе позволил да се увият около врата му. Беше заобиколен от непознати. Не, не бяха непознати. Той знаеше какво представляват Морещиците. Знаеше на какво са способни Д’Харанците. Знаеше някои от нещата, сторени от представителите на определени страни в Средната земя. И въпреки това бе достатъчно глупав, за да повярва, че всички те могат да бъдат добри, ако им бъде предоставена възможност.

Отпусна ръка на рамката на прозореца и се загледа в потъмняващия планински пейзаж. Почувства как топлината на огъня изпълва премръзналото му тяло. Грач му липсваше. Липсваше му и Калан. Добри духове, толкова му се искаше да я прегърне.

Може би трябваше да се откаже от всичко това. Ще намери за себе си и Калан някое скътано местенце в Еленовата гора, където никой никога няма да може да ги намери. Двамата ще изчезнат и ще оставят останалият свят да се оправя сам. Защо трябва да го е грижа за света, след като на света не му пука за него.

„Зед, толкова си ми нужен тук.“

Ричард усети как вратата зад гърба му се отваря и към него тръгва лъч светлина. Хвърли поглед през рамо и видя в рамката на вратата да стои Кара. Зад нея надничаше Райна. Двете бяха облекли кафявите си одежди и му се усмихваха палаво. Не им се зарадва.

— Господарю Рал, радваме се, че се завърна цял-целеничък. — Кара му се усмихна още по-широко и отметна русата си плитка на гърба. — Липсвахме ли ти? Надявам се не си…

— Изчезвайте!

Игривата й усмивка се стопи.

— Моля?

Той се обърна.

— Казах да изчезвате. Или може би сте дошли да ме заплашвате с Агиелите си? Точно в момента не ми се гледат морещенските ви физиономии. Изчезвайте!

Кара преглътна.

— Ако имаш нужда от нас, няма да сме далеч — каза тя със сломен глас. Изглеждаше като попарена. Обърна се и избута Райна навън.

Щом излязоха, Ричард се отпусна върху кожения стол зад малката тъмна лакирана масичка с животински крака. Пушекът и острата миризма от огнището му подсказаха, че цепениците вътре са дъбови — избор, който той самият би направил в подобна студена нощ. Избута лампата към стената, на която висяха няколко картини с пейзажи. Най-голямата беше колкото дланта му и въпреки това всички успяваха да изобразят величествени, хълмисти гледки. Ричард се загледа в спокойните сцени и си помисли колко щеше да е хубаво, ако животът е толкова прост, колкото изглежда на идиличните рисунки.

От мислите му го извади появяването на Улик и Иган, които водеха генерал Рейбич.

Генералът поздрави с юмрук в гърдите.

— Господарю Рал, радвам се да ви видя жив и здрав. Постигнахте ли някакъв успех?

Ричард поклати глава.

— Хората, които изпрати с мен, бяха наистина каквито каза, но условията се оказаха невъзможни. Успяхме тук-там да хванем следите на бегълците, но явно са тръгнали към Шумната улица и центъра на града. Веднъж попаднали там, няма начин да се определи в коя посока са поели. Може би към Никобарезе, на североизток. За всеки случай оградихме целия град, ако са решили да поемат в друга посока, но въпреки това не открихме и следа от тях. Докато претърсим основно всичко, загубихме много време и това позволи на бурята да прикрие следите им.

Генералът изръмжа замислено.

— Разпитахме хората им в Двореца. Никой не знае къде е заминал Броган.

— Може да лъжат.

Ръката на Рейбич поглади белега на бузата му.

— Повярвайте ми, наистина не знаят къде е отишъл.

Не му бяха необходими повече подробности.

— От първоначалните следи успяхме да разберем, че са били само трима — без съмнение генерал Броган, сестра му и онзи другият.

— Ами, след като не е взел хората си, май ми прилича на бягство. Сигурно сте го изплашили до смърт и просто е хукнал да си спасява кожата.

Ричард тупна с пръст по масата.

— Може и така да е. Но искам да съм сигурен накъде е тръгнал. За собствено спокойствие.

Генералът сви рамене.

— Защо не му прикачихте облак-следач? Защо не използвахте магията си, за да го проследите? Мрачният Рал винаги постъпваше така, когато искаше да залови някого.

На Ричард това му бе добре известно. Знаеше какво е облак-следач от собствен опит. Всичко започна, когато Мрачният Рал закачи за него такъв облак, за да знае къде е, да може да отиде да го прибере, когато си пожелае, и да възстанови Книгата на преброените сенки. Зед качи Ричард на магьосническия си камък, за да откачи облака от него. Макар да бе почувствал магията да бушува в тялото му, Ричард нямаше представа как действа тя. Беше виждал освен това Зед да използва някакъв магически прах, за да прикрие следите им и да не може Мрачният Рал да ги открие, но и него не знаеше как да използва.

В същото време не му се искаше да разклаща вярата на генерал Рейбич в него, като му признае, че няма представа от най-елементарни неща в магията. Точно в момента не се чувстваше много сигурен в съюзниците си.

— Не можеш да закачиш за някого облак-следач, когато небето е пълно с дъждовни облаци. Няма да знаеш кой е твоят и няма да можеш да го следиш. Лунета, сестрата на Броган, е чародейка. Тя със сигурност е използвала магия, за да прикрие следите им.

— Жалко. — Генералът се почеса по брадата, очевидно повярвал на блъфа. — Е, магията не ми е специалност. За това имаме вас.

Ричард промени темата.

— Как са нещата тук?

Генералът се ухили злокобно.

— В града няма дори един меч, който да не е наш. На някои това не им харесва, но след като веднъж им бяха обяснени ясно условията, се примириха без бой.

Е, поне това.

— И „Кръвта на братството“ в двореца на Никобарезе ли?

— Ще им се наложи да ядат с ръце. Не им оставихме дори лъжици в двореца.

Ричард разтърка очи.

— Добре. Чудесно си се справил, генерале. Ами сбързовете? Имаше ли нови атаки?

— Не и след онази кървава нощ. Сега всичко е спокойно. Боже, та дори успях да се наспя, както не съм спал от седмици. Откакто поехте властта, вече не ми се явяват онези сънища.

Ричард вдигна поглед.

— Сънища ли? Какви сънища?

— Ами… — Генералът се почеса по рижата глава. — Странно. Май вече не ги помня. Сънувах някакви неща, които доста ме притесняваха, но откакто се появихте вие, изчезнаха. Нали знаете как е със сънищата — след известно време избледняват и човек не си ги спомня.

— Да, предполагам.

Всичко започваше да му изглежда като сън — лош сън. Ричард искаше това да свърши.

— Колко мъже загубихме при атаката на сбързовете?

— Само триста.

Ричард поглади челото си, коремът го сви.

— Нямах представа, че е имало толкова много трупове.

— Е, това включва и другите.

Ричард махна ръка от лицето си.

— Други ли? Какви други?

Генерал Рейбич посочи през прозореца.

— Онези, дето бяха ей там горе. Около осемдесет на пътя за Магьосническата кула.

Ричард се завъртя и погледна през прозореца.

На фона на тъмновиолетовото небе се издигаше единствено силуетът на Кулата. Нима сбързовете се опитват да влязат в Кулата? Добри духове, ако е така, какво може да направи той? Калан му беше казвала, че Кулата се пази от мощна магия, но той нямаше представа дали заклинанията могат да държат настрана същества като сбързовете. Защо ли биха искали да влязат там?

Каза си, че не бива да допуска въображението му да го ръководи. Сбързовете бяха убили войници и обикновени граждани навсякъде из града. Зед щеше да се върне след няколко седмици и щеше да знае какво да правят. Седмици ли? Не, по-скоро повече от месец, може би два. Дали можеше да чака толкова дълго?

Може би трябваше да отиде да хвърли един поглед. Но това можеше да се окаже глупаво. Кулата беше място на мощна магия, а той не знаеше нищо за магията. Освен че може да бъде опасна. Просто щеше да си търси белята. Беше си създал достатъчно неприятности. Въпреки това може би трябваше да отиде да погледне. Това сигурно щеше да е най-доброто решение.

— Вечерята ви! — каза Улик.

Ричард извърна глава:

— Какво? О, благодаря.

Госпожа Сандерхолт носеше сребърен поднос, върху който имаше гореща яхния, черен хляб, намазан с масло, яйца с подправки, ориз с билки и сметана, агнешки ребра, круши в бял сос и голяма чаша чай с мед.

Тя му намигна приятелски и остави подноса на масата.

— Изяж си всичко, Ричард, ще ти се отрази добре. После си почини.

През единствената нощ, която бе прекарал в Двореца на Изповедниците, бе спал в стола на Калан.

— Къде мога да легна?

Тя сви рамене.

— Ами можеш да се разположиш в… — Тя млъкна, възпирайки се навреме. — Можеш да останеш в стаята на Майката Изповедник. Най-хубавата в двореца.

Там, където двамата с Калан щяха да прекарат първата си брачна нощ.

— Точно сега едва ли бих се чувствал добре там. Няма ли някое друго място?

Госпожа Сандерхолт махна с бинтованата си ръка. Бинтовете вече бяха по-малко и по-чисти.

— В края на това крило, като завиеш надясно, ще видиш редица стаи. Те са за гости. Точно сега нямаме никакви гости, така че можеш да си избереш която ти харесва.

— Къде спят Мор… Кара и двете й приятелки?

Тя направи кисела физиономия и посочи на другата страна.

— Пратих ги в крилото на прислугата. В една от стаите.

Колкото по-далеч, толкова по-добре, ако питаха него.

— Чудесно, госпожо Сандерхолт. В такъв случай ще си избера някоя от стаите за гости.

Тя сръга Улик.

— А вие, момчета, какво ще хапнете?

— Какво имате? — попита Иган с прилив на ентусиазъм.

Тя повдигна вежда.

— Защо не дойдете с мен в кухнята да си изберете? — Тя не пропусна бързия поглед, който двамата хвърлиха към Ричард. — Съвсем наблизо е. Няма да сте далеч от него.

Ричард отметна пелерината на сбърза върху страничните облегалки на стола. Направи знак на Улик и Иган да вървят и загреба от яхнията си. После пийна и глътка чай. Генерал Рейбич удари с юмрук сърцето си и му пожела приятна вечер. Ричард отвърна на поздрава с вдигната ръка, в която имаше парче черен хляб.