Кръвта на братството

Двадесет и пета глава

Мрачната, прашна стая се осветяваше единствено от малкия, покрит със стари пластове мръсотия прозорец откъм улицата и от отворената врата, но и това бе достатъчно, за да се види пътечката между разхвърляните в безпорядък мърляви плащеници, паянтови пейки и обикновени ковчези. На едната стена висяха няколко ръждясали триона и рендета, на другата бяха опрени хаотично борови талпи.

Докато по-заможните граждани ходеха при майстори, които им помагаха в избора на изящни, скъпи ковчези за своите любими хора, бедните хорица не можеха да си позволят повече от най-обикновен гробокопач, който да им осигури прост сандък за ковчег и дупка, в която да бъде заровен. И макар починалите любими същества на онези, които идваха при гробокопачите, да не им бяха по-малко мили, те трябваше да мислят за неща като прехрана и оцеляване. Въпреки това техните спомени за покойните не бяха по-малко скъпи.

Вирна и Уорън спряха на прага пред нещо като мъничък двор-работилница, ограден с купища дървен материал. В центъра, с гръб към тях, върлинест бос мъж остреше лопатите си.

— Моите съболезнования за загубата на вашия близък — каза той с мрачен и изненадващо искрен глас. Престана да плъзга пилата по лопатата. — Дете или възрастен?

— Нито едното, нито другото.

Мъжът с хлътналите бузи хвърли поглед през рамо. Нямаше брада, но усилията му да се бръсне явно не бяха особено чести, защото лицето му бе на границата да мине за брадато.

— Значи нещо по средата? Ако ми кажете височината на покойния, ще му направя кутия по мярка.

Вирна сключи ръце.

— Нямаме кого да погребваме. Дошли сме да ти зададем няколко въпроса.

Той отпусна ръце и се извърна, за да ги огледа по-подробно.

— О, както виждам, можете да си позволите повече от това да искате моите услуги.

— Не се ли интересуваш от Джа’Ла? — попита Уорън.

Ленивите очи на мъжа трепнаха и той огледа по-внимателно Уорън и виолетовата му роба.

— Хората не се радват особено да срещат такива като мен по празници. Разваля им доброто настроение, сякаш са видели между тях да крачи самата смърт. Не се притесняват да ми кажат в очи, че не съм търсена компания. Но щом имат нужда от мен, веднага ме намират. Идват и се държат така, все едно никога преди не са си извръщали очи от лицето ми. Мога да ги принудя да платят за някой от ония скъпи ковчези, дето покойният и без друго няма да види, но не могат да си го позволят, пък и парите им не ми трябват, не им завиждам за страховете.

— Ти кой си? — попита Вирна. — Бенстент или Спроул?

Отпуснатите му клепачи се свиха и той извърна очи към нея.

— Аз съм Милтън Спроул.

— А Бенстент? Той тук ли е?

— Хам го няма. За какво става въпрос?

Вирна отпусна небрежно уста.

— Ние сме от Двореца и искаме да те питаме нещо за една сметка, която ни беше изпратена. Просто трябва да сме сигурни, че всичко е точно, че няма грешка.

Кокалестият мъж се извърна и продължи да пили лопатата си.

— Сметката е вярна. Ние не мамим Сестрите.

— Ние, разбира се, не се и съмняваме, обаче така и не успяхме да намерим никакви сведения за това кой е бил погребан. Просто ни е нужно да идентифицирате покойния и веднага ще можем да се разпоредим да ви бъде заплатено.

— Не го знам. Хам извърши поръчката и направи сметката. Той е честен човек. Не би излъгал и крадец, за да си върне откраднатото. Той направи сметката и ми каза да ви я изпратя, това е всичко, което знам.

— Разбирам — вдигна рамене Вирна. — Щом е така, значи ще трябва да се срещнем с господин Бенстент, за да изясним нещата. Къде можем да го намерим?

Спроул прокара пилата още веднъж по повърхността на лопатата.

— Не знам. Хам вече поостаря. Каза, че искал да прекара малкото останало му време с дъщерята и внуците. Замина при тях. Живеят някъде на юг. — Той описа кръг с ръка. — Остави своята половина от работилницата, ей така както си е, на мен. Заедно със своята половина от работата. Май ще трябва да си наема някой по-млад да копае. Аз също поостарях.

— Но сигурно знаеш къде е отишъл и за оная сметка.

— Казах ви, че не знам. Прибра си целия багаж и си купи магаре за пътуването, така че предполагам не е отишъл наблизо. — Той посочи с пила през рамото си на юг. — Както ви казах, замина някъде нататък. Последното нещо, което ми каза, беше да изпратя сметката в Двореца, защото е свършил работата и ще е честно да му се плати за това. Питах го къде да му пратя парите, но той каза да ги използвам, за да си наема помощник. Така било честно, след като ме напуска без предизвестие.

Вирна обмисляше вариантите за действие.

— Разбирам. — Изчака да направи още няколко плъзгания с пилата, после се обърна към Уорън. — Излез навън и ме чакай.

— Какво! — разпалено прошепна той. — Защо?…

Вирна вдигна пръст, за да го накара да замълчи.

— Прави каквото ти казвам. Поразходи се малко навън, за да сме сигурни, че… приятелите ни не ни търсят. — Тя се наклони още малко към него и го погледна многозначително: — Може да се чудят дали нямаме нужда от помощ.

Уорън се изправи и погледна мъжа, който продължаваше работата си.

— О, да, добре. Ще отида да видя докъде са стигнали приятелите ни. — Той зачопли сребърния брокат на ръкава си. — Няма да се бавиш, нали?

— Не, ей сега идвам. Тръгвай и виж дали ще ги намериш някъде наблизо.

След като Вирна чу да се затваря външната врата, Спроул я погледна през рамо.

— Отговорът ми е все същият. Казах ви, че…

Между пръстите на Вирна блесна златна монета.

— А сега, господин Спроул, двамата с теб ще си поговорим поверително. Нещо повече, ще ми отговориш на въпросите честно.

Той се намръщи подозрително.

— Защо го отпратихте?

Тя вече не си правеше труда да му се усмихва мило.

— Момчето има слаб стомах.

Той прокара небрежно пилата по лопатата.

— Казах ви истината. Ако искате да ви излъжа, само ми кажете и ще ви измисля някоя история, която да ви хареса.

Вирна смръщи вежди заплашително.

— Дори не си помисляй да ме лъжеш. Може да си казал истината, но не цялата истина. Сега ще кажеш и останалата част. Или в замяна на този мой знак на признателност — с помощта на своя Хан Вирна изтръгна пилата от ръката му и я запрати някъде във въздуха, така че да изчезне от погледа му, — или от признателност, че съм ти спестила разни неприятни изживявания.

Пилата се появи със свистене и се заби в земята на милиметър от пръстите на мъжа. Над прахта остана да стърчи само дръжката, при това нажежена до червено. С кипящо от яд усилие тя издърпа горещото острие и оформи ивица разтопена стомана. Нагорещената бяла маса хвърли отблясъци върху ужасеното му лице. Очите му станаха огромни.

Тя мръдна с пръст и разтопената стомана затрептя пред погледа му, следвайки движението на пръста й. Когато го завъртя, около него, на милиметри от тялото му, се образува обръч от разтопен метал.

— Едно помръдване на пръста ми, господин Спроул, и ще те завържа в собствената ти пила. — Вирна отвори длан и я обърна нагоре. Избухна пламък, който послушно се въздигна във въздуха. — След като те завържа, ще започна от стъпалата ти, ще вървя милиметър по милиметър, докато ми кажеш цялата истина.

Кривите му зъби затракаха.

— Моля…

Тя вдигна монетата в другата си ръка и му се усмихна мрачно.

— Можеш да избереш да ми кажеш истината в замяна на този знак на моята признателност.

Той преглътна, очите му се плъзнаха по нагорещения метал около него, после огледаха и съскащия в ръката й пламък.

— Май си спомних още мъничко. Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да разкажа всичко отначало, като добавя онова, за което се сетих сега.

Вирна изгаси огъня в дланта си и с рязко движение превърна горещината на Хана си в неговата противоположност — леден студ. Нажеженото червено угасна от метала като духната свещ. Стоманата стана ледено черна, около вцепенения мъж издрънчаха парчета метал.

Вирна вдигна ръка и стисна в дланта си монетата.

— Толкова съжалявам, май ти счупих пилата. Това ще покрие и дори ще надхвърли разходите, сигурна съм.

Той кимна. Златото беше повече, отколкото човек можеше да спечели за цяла година.

— Имам и други пили, няма нищо.

Тя отпусна ръка на рамото му.

— Добре, господин Спроул, защо не ми кажеш какво друго си спомняш за въпросната сметка. — Тя го стисна по-силно. — До последната подробност, независимо колко незначителна ти се струва тя. Разбра ли?

Той облиза устни.

— Да. Ще ви кажа всичко. Точно както ви казах, работата свърши Хам. Не знаех нищо за нея. Каза ми, че имал да изкопае нещо в Двореца, но нищо повече. Хам не е от приказливите и това никога не ми е правило впечатление.

Веднага след това, просто ей така, изневиделица, ми каза, че напуска и че отива да живее при дъщеря си, както ви казах. Все повтаряше, че един ден ще отиде при нея, преди да му се наложи да си изкопае сам дупката, но нямаше пари, а и тя не е по-добре от него, така че не му обръщах внимание. После си купи магарето — хубаво магаре — и ми стана ясно, че тоя път не се майтапи. Каза, че не ще парите от Двореца. Да съм си наемел помощник с тях. После, на следващата нощ, точно преди да тръгне, донесе бутилка пиене. Беше добро, много по-скъпо от ония, дето обикновено си поркаме. Стигне ли се до пиене, Хам не може да пази тайна от мен — всеки го знае. На другите не казва каквото не трябва, нали разбирате, може да му се има доверие, но на мен си казва всичко, стига да си пийне.

Вирна пусна рамото му.

— Разбирам. Хам е добър човек и ти е приятел. Не искам да се притесняваш, че поверената ти тайна ще бъде издадена, Милтън. Аз съм Сестра. Не правиш нищо лошо, като го споделяш с мен, и няма защо да се страхуваш, че това ще ти навлече неприятности.

Той кимна, очевидно облекчен и дори успя да се усмихне леко:

— Е, както казах, донесе тая бутилка и се заприказвахме за старите времена. Тръгваше си и знаех, че ще ми липсва. Нали разбирате. Прекарахме заедно толкова дълго време, не че не сме имали…

— Били сте приятели. Разбирам. И какво ти каза?

Той разкопча яката си.

— Ами значи пиехме си и се просълзявахме, щото идваше моментът да се разделим. Тая бутилка беше по-силна от онова, което обикновено пием. Попитах го къде живее дъщеря му, за да мога да му пратя парите от Двореца, та да са им от помощ. Та нали в крайна сметка си имам тая работилница, все някак ще я карам. Занаятът ми е в ръцете. А Хам вика — не, нямал нужда. Няма нужда ли! Е, веднага ми се надигна любопитството, щом ми каза това. Питах го откъде има пари, а той разправя, че бил спестявал. Хам никога не е спестявал. Щом има пари, значи ги е спечелил в момента и още не ги е похарчил, така си е. Та точно тогава ми каза да гледам на всяка цена да изпратя сметката в Двореца. Наистина беше много настоятелен, предположих, че е защото се чувства гузен да ме зареже ей така, без никаква помощ. И значи го питам: „Хам, кого погреба там, в Двореца?“ — Милтън се наклони към нея и гласът му се сниши до зловещ шепот: — „Никого не съм погребвал — отвръща ми Хам, — изравях.“

Вирна сграбчи мъжа за кирливата яка.

— Какво! Изровил е някого от земята? Това ли е искал да каже?

Милтън кимна.

— Точно така. Чували ли сте някога подобно нещо? Да се изравят мъртъвци? Да ги заравям в земята не ме притеснява — това ми е работата. Но при самата мисъл да ги изравям обратно ме побиват тръпки. Това си е светотатство. Ние тогава, разбира се, си поркахме за добрите стари времена и всичко останало, ама направо ми се изправиха косите.

Мислите на Вирна се щураха във всички посоки едновременно.

— Кого е извадил? И по чия заповед?

— Всичко, което ми каза, беше „за Двореца“.

— Преди колко време?

— Преди доста. Не си спомням… чакайте, беше след зимното слънцестоене, не много, може би няколко дена.

Тя го разтърси за яката.

— Кой е бил? Кого е изровил приятелят ти?

— Попитах го. Попитах го кого са искали обратно. Каза ми така: „Все им беше тая кого, трябваше само да ги извадя и да ги увия добре в чисти плащеници.“

Вирна го стисна още по-здраво за яката.

— Сигурен ли си? Нали сте пили — може просто да е било пиянско бръщолевене.

Той поклати глава, сякаш се страхуваше, че тя може да му я откъсне.

— Не, кълна се. Хам не си измисля истории, нито пък лъже, когато пие. В такива моменти всичко, което ми казва, е истина. Независимо какъв грях е извършил, когато пие, ми признава всичко. И помня добре какво ми каза. Това беше последната нощ, когато видях приятеля си. Помня думите му. Каза да гледам на всяка цена да изпратя сметката в Двореца, но да изчакам няколко седмици, щото били заети, така му казали.

— Какво е направил с тялото? Къде го е занесъл? Кому го е дал?

Милтън се опита да отстъпи назад, но хватката й не му позволяваше.

— Не знам. Каза, че ги закарал в Двореца с каруца, покрита плътно отгоре, и че трябвало да мине от специално място, за да не му проверяват стражите товара. И да си облече най-хубавите дрехи, та да не го разпознаят хората какъв е, пък и да не плаши изисканите хора в Двореца и особено за да не накърнява нежната чувствителност на Сестрите, които контактуват със Създателя. Каза, че направил всичко, както му било казано, и се гордеел, че го направил добре, щото никой не бил притеснен от това, че внесъл телата в Двореца. Това е всичко,което ми каза. Не знам повече, кълна се в надеждата си един ден, когато животът ми на земята приключи, да отида в светлината на Създателя.

— Тела? Ти каза тела. Повече от едно ли са били? — Тя го стрелна със заплашителен поглед и затегна хватката си. — Колко? Колко тела е изкопал и е вкарал в Двореца?

— Две.

— Две?… — повтори тя шепнешком, широко ококорила очи.

Той кимна.

Ръката на Вирна отпусна яката му.

Две.

Две тела, увити в чисти плащеници.

Тя вътрешно кипеше от ярост. Стисна юмруци.

Милтън преглътна и вдигна ръка.

— Още нещо. Не знам дали е важно.

— Какво? — попита тя, стиснала зъби.

— Каза, че ги искали пресни, и единият бил малък, с него не му било особено трудно, но за другия му трябвало доста време, щото бил доста едър. Не ми се искаше да го разпитвам повече. Съжалявам.

Тя положи огромни усилия да се усмихне.

— Благодаря ти, Милтън, беше от изключителна помощ на Създателя.

Той закопча ризата си догоре.

— Благодаря, Сестро. Сестро, никога не съм имал смелостта да отида в Двореца, понеже съм гробар. Знам, че хората не обичат да ме виждат край себе си. И затова. Сестро, можете ли да ме благословите с Неговата благословия?

— Разбира се, Милтън. Ти свърши Неговата работа.

Той затвори очи и замрънка молитва.

Вирна нежно докосна челото му.

— Създателят да те благослови, детето ми — прошепна тя и почувства как топлината на Хана й се влива в главата му. Той изпъшка. Вирна остави Хана си да премине през съзнанието му. — Няма да си спомняш нищичко от онова, което ти е казал Хам за сметката, докато сте пиели. Ще си спомниш само, че ти е споделил, че е свършил работата, но че не знаеш каква е била. След като си тръгна, няма да помниш посещението ми.

Очите му се обърнаха под клепачите и едва тогава ги отвори.

— Благодаря, Сестро.

Навън Уорън крачеше нервно. Тя мина покрай него като вихрушка, без да забави ход. Трябваше да се затича, за да я стигне. Вирна приличаше на буреносен облак.

— Ще я убия — изръмжа на себе си. — Ще я удуша със собствените си ръце. Не ме е еня дали ще ме отнесе Пазителят, ще я удуша с голи ръце.

— Какви ги говориш? Какво разбра? Вирна, почакай!

— Не ми говори точно сега, Уорън. Не казвай нито думичка!

Тя се понесе из улиците, стиснатите й юмруци се движеха в такт с гневната й крачка — като буря, вилнееща над земята. Върлуващата в стомаха й буца ярост можеше да се запали всеки миг и да се превърне в светкавица. Не виждаше нито сградите, нито улиците, не чуваше бумтящите в далечината барабани. Забрави, че Уорън подтичва зад нея. Не виждаше нищо освен обекта на отмъщението си.

Не знаеше къде се намира, беше се загубила в света на яростта. Нямаше представа как е попаднала там, но в един миг установи, че минава по един от задните мостове към остров Халсбанд. В средата му, точно над реката, спря така внезапно, че Уорън едва не се блъсна в нея.

Сграбчи го за изтъканата със сребърна нишка яка.

— Слизай веднага в подземията и се заемай с онова пророчество!

— За какво говориш?

Тя го разтърси.

— Онова, в което се говори, че след като Прелатът и Пророкът бъдат отдадени на Светлината чрез свещения ритуал, над пламъците ще заври казан от коварство и лукавство и начело ще застане Лъже-Прелат, която ще срине до основи Двореца на пророците. Намери разклоненията му. Свържи ги. Разбери всичко, което можеш. Разбра ли!

Уорън се освободи от хватката й и намести робата си.

— Какво става тук? Какво ти каза оня гробокопач?

Тя вдигна предупредително пръст.

— Не сега, Уорън!

— Нали бяхме приятели, Вирна. Заедно се забъркахме в това, не помниш ли? Искам да знам…

Гласът й трещеше като гръмотевица.

— Прави каквото ти казвам. Ако ми се опъваш точно в момента, ще отидеш долу в реката. А сега върви да свържеш онова пророчество и щом откриеш нещо, веднага ела да ми кажеш.

Вирна знаеше как е с пророчествата. Беше наясно, че понякога са нужни години, за да се свържат някои разклонения. Дори векове. Но какъв избор имаше?

Той изтупа прахта от робата си, осигурил си по този начин извинение да погледне в друга посока.

— Както заповядате, Прелате.

Докато той се обръщаше да си върви, тя забеляза, че очите му са червени и подпухнали. Прииска й се да го хване за ръката и да го спре, но вече беше прекалено далеч. Понечи да го повика и да му каже, че не е ядосана на него, че той няма вина, задето тя е Лъже-Прелатът, но гласът й изневери.

Намери кръглия камък под клона и скочи на стената. Спусна се надолу, като стъпи само два пъти на клоните на крушата и тупна на земята в градината на Прелата. Щом се посъвзе, се впусна в бяг. Задъхана от болка, долепи ръка до вратата на параклиса и удари няколко пъти, но тя не се отвори. Разбра защо и бръкна в джоба си за пръстена. Влязла вътре, притисна слънчевия символ до дървото и вратата се затвори. После, обзета от нечовешка ярост и болка, запрати пръстена през стаята, чу го как изтрака по стената и се изтъркаля по пода.

Извади дневника от тайния джоб отзад на колана си и го хвърли на трикраката масичка. Все още задъхана, издърпа молива от специалното му място на гръбчето на черната книжка. Отвори я върху малкия плот и втренчи очи в празната страница.

През яростта и омразата се опита да мисли. Трябваше да приеме възможността за грешка. Не. Нямаше грешка. Въпреки това тя беше Сестра на светлината — каквото и да означава това — и знаеше, че не може да си позволи да заложи всичко на едно предположение. Трябваше да измисли начин да разбере със сигурност у кого е другата книжка, като освен това го направи по начин, който няма да издаде самоличността й, в случай, че бърка. Но нямаше грешка. Знаеше у кого е другият дневник.

Вирна целуна безименния си пръст и прошепна молитва за напътствие и сила от Създателя. Копнееше да излее яда си, но преди това трябваше да е сигурна. С треперещи пръсти взе молива и започна да пише.

„Първо трябва да ми кажеш защо ме избра последния път. Спомням си всяка дума. Една грешка и този дневник ще излети в огъня.“

Вирна затвори книжката и я пъхна обратно в тайния джоб на колана си. Трепереща, тя взе завивката от канапето и я придърпа до стола. Чувстваше се по-самотна от когато и да било през живота си. Сви се на кравай. В главата й изплува последната й среща с Прелат Аналина — беше след завръщането. Вирна се бе върнала в Двореца с Ричард след всичките тези години. Аналина не искаше да я види. Наложи се да чака със седмици, докато Прелатът склони да й определи среща. Докато е жива, независимо колко стотин години можеше да продължи животът й, никога нямаше да забрави тази среща, нито нещата, които й наговори Прелатът.

Вирна направо побесня, след като установи, че Прелатът е крила от нея важна информация. Че я е използвала, без да й каже защо. Прелатът я попита дали знае защо е била избрана да отиде да търси Ричард. Вирна отвърна, че предполага, че е било израз на доверие към нея. Прелатът й обясни, че причината е в подозренията й, че Сестрите Грейс и Елизабет, които бяха изпратени на пътешествието заедно с нея и избрани първи, са Сестри на мрака. И че Аналина е разполагала с достоверна информация от пророчество, че първите две Сестри ще умрат. Прелатът използвала прерогативите си да избере Вирна за трета Сестра.

Вирна я попита:

— Избрала си ме, защото си знаела, че не съм от тях?

— Избрах те, Вирна — отвърна Прелатът, — защото беше много назад в списъка на Сестрите. И защото си не особено забележителна. Не ми се вярваше да си от тях. Ти си с нищо незабележима личност. Сигурна съм, че Сестрите Грейс и Елизабет са си прокарали път до първите места в списъка, защото онзи, който стои начело на Сестрите на мрака, е преценил, че може да ги пожертва. Аз стоя начело на Сестрите на светлината. Избрах те поради същата причина.

Има Сестри, които са много ценни за нашата цел. Не бих рискувала някоя от тях за подобна работа. Момчето може да е важно за нас, но не повече от някои други неща в Двореца. Това бе една възможност, която не исках да изпускам. Ако се бяха появили проблеми и никоя от вас не се бе завърнала… е, смятам, разбираш, че един генерал не би искал да загуби най-добрите си войници в незначителна битка.

Жената, която й се бе усмихвала топло, когато Вирна беше малко момиченце, бе разбила сърцето й.

Вирна придърпа нагоре завивката, стените на параклиса се размиха пред очите й. Всичко, което някога бе искала, бе да стане Сестра на светлината. Мечтаеше да бъде като тези чудодейни жени, които използват дарбата си в служба на Създателя тук, на този свят. Беше отдала живота и сърцето си на Двореца на пророците. Никога нямаше да забрави деня, в който й съобщиха, че майка й е починала. От старост, бяха казали.

Майка й не притежаваше дарбата и Дворецът нямаше нужда от нея. Тъй като живееше далеч, Вирна я виждаше много рядко.

Когато майка й идваше в Двореца на посещение, се стряскаше, защото Вирна не остаряваше като всички нормални хора. Жената не можеше да го разбере, независимо колко пъти и как се опитваше Вирна да й обясни за заклинанието. Вирна знаеше, че майка й всъщност не иска да разбере. Че се страхува от магията.

Макар Сестрите да не се опитваха да крият съществуването на заклинанието, обгръщащо Двореца, което забавя стареенето им, родените без дарбата трудно го разбираха. В техния живот магията нямаше място. Хората се гордееха да живеят в близост до Двореца, до могъществото и блясъка му. И макар да гледаха на него със страхопочитание, то граничеше с изпълнена със страх предпазливост. Не се осмеляваха да мислят за неща с такава мощ, също както всички се радваха на светлината на слънцето, но никой не гледаше право в него.

Когато почина майка й, Вирна беше живяла в Двореца вече четиридесет и седем години, а беше все още младо момиче.

Никога нямаше да забрави деня, в който й съобщиха, че Леитис, дъщеря й, е починала. От старост, бяха казали.

Дъщерята на Вирна, дъщерята на Джедидайа, не притежаваше дарбата и Дворецът нямаше нужда от нея. Ще е по-добре, бяха казали, ако бъде отгледана от обикновено семейство, което ще я обича и ще й осигури нормален живот — животът в Двореца не бе създаден за родени без дарбата. Вирна я чакаха делата на Създателя, затова се примири.

Свързването на дарбите на мъж и жена създаваше по-добри — макар и все така далечни — възможности за поколение с дарба. Поради тази причина Сестрите и младите магьосници можеха да се надяват на одобрение и дори на официално насърчение за създаването на деца.

Както обикновено в такива случаи, Дворецът се погрижи Леитис да не разбере, че хората, които са я отгледали, не са истинските й родители. Вирна мислеше, че така е най-добре. Та каква майка можеше да бъде една Сестра на светлината? Дворецът осигуряваше такива семейства и Вирна беше спокойна за благоденствието на дъщеря си.

Вирна я бе посещавала няколко пъти просто така, като Сестра, дошла да даде благословията си на семейство честни, трудолюбиви хора, и Леитис й се бе видяла щастлива. Последния път, когато я видя, Леитис бе посивяла и съсухрена, ходеше само с бастун. Не си спомняше Вирна като същата Сестра, която я бе посетила преди шейсет години, когато играеше на гоненица с приятелчетата си.

Леитис се усмихна на Вирна, след като получи благословията й, и рече:

— Благодаря, Сестро. Толкова млада, а тъй талантлива.

— Как си, Леитис? Добре ли живееш?

Дъщеря й се бе усмихнала с далечна усмивка.

— О, Сестро, живях дълго и щастливо. Мъжът ми почина преди пет години, но като изключим това, Създателят бе благосклонен към мен. — Тя се бе изкискала. — Само дето тъгувам за къдравата си кестенява коса. Някога бе красива като твоята, наистина, кълна се.

Скъпи Създателю, колко ли години бяха минали, откакто Леитис си бе отишла? Сигурно петдесет. Леитис имаше деца, но Вирна избягваше да научи за тях друго освен имената им.

Плачеше, буцата в гърлото й почти я задушаваше.

Беше дала толкова много, за да стане Сестра. Желаеше единствено да помага на хората. Никога не бе искала нищо за себе си.

А я бяха направили на глупачка.

Не искаше да е Прелат, но постепенно започваше да мисли, че може да използва поста си, за да помага на хората, да върши работата, в името на която бе пожертвала всичко. Вместо това отново я бяха направили на глупачка.

Сгуши се в завивката, плачът й, разкъсван от неравномерни хлипове, продължи, докато светлината в малките прозорчета съвсем потъмня и гърлото й пресъхна.

Някъде през нощта най-сетне реши, че е време да върви да си ляга. Не й се оставаше в параклиса на Прелата. Той сякаш й се присмиваше. Тя не беше Прелатът. Накрая сълзите й пресъхнаха, остана само чувството за унижение.

Не можа да отвори вратата и се наложи да пълзи по пода, за да намери пръстена. След като затвори вратата зад себе си, сложи пръстена на ръката си — да й напомня каква глупачка е.

Вдървено пое към кабинета на Прелата, за да продължи към спалнята. Свещта потрепна и изгасна и тя запали друга, оставена на писалището, все още претрупано с неизчетени доклади. Фийби полагаше изключителни усилия то никога да не се изпразва. Какво ли щеше да си помисли старата й приятелка, ако разбере, че всъщност не е истинска администраторка на Прелата? Че е била назначена от „с нищо незабележима“ Сестра на светлината?

Утре трябваше да се извини на Уорън. Той не беше виновен. Не биваше да си го изкарва на него.

Тъкмо се канеше да прекрачи прага на приемната до кабинета си, и се спря рязко.

Специално изтъканият й щит бе повреден. Погледна назад към писалището. Върху купчината не бяха прибавени нови доклади.

Някой душеше наоколо.