Кръвта на братството

Петдесет и четвърта глава

Ричард се стресна и се събуди. Калан се бе свила на кравай с гръб към гърдите му. Раната на рамото му, нанесена от кралицата на сбързовете, го болеше. Беше позволил на лечителя на армията да я намаже с мехлем, после, твърде изтощен, за да стои на краката си, се бе строполил в леглото в стаята за гости, която използваше. Дори не успя да свали ботушите си, неудобната болка в хълбока му подсказа, че Мечът на истината е все още в ножницата на кръста му и че лежи върху него.

Калан се размърда в прегръдката му — чувство, което го изпълни с радост, но в следващия миг си спомни за хилядите трупове, хилядите загинали заради него и радостта му се стопи мигновено.

— Добро утро, Господарю Рал — поздрави го бодър глас.

Намръщи се към Кара и избоботи някакъв поздрав. Калан примигна на светлината, нахлуваща през прозореца.

Кара им махна с ръка.

— По-приятно е без дрехи.

Ричард се намръщи. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Моля?

Въпросът я озадачи.

— Струва ми се, че ще се убедите, че подобни неща стават по-добре без дрехи. — Тя вдигна ръце на хълбоците си. — Мислех, че поне дотам сте информирани.

— Кара, какво правиш тук вътре?

— Улик искаше да те види, но се страхуваше да влезе, така че го направих аз. За човек с неговия ръст е доста срамежлив.

— Трябва да се поучиш от него — каза Ричард и се изправи на леглото. — Какво иска?

Калан разтърка очи и също седна.

— Не би било лошо.

Кара се усмихна, но щом Ричард я погледна, стана сериозна.

— Открил е тяло в основата на скалата под Кулата.

Ричард се извъртя и седна на ръба на леглото.

— Защо не ми каза веднага!

Калан се спусна да го настигне, той вече се бе втурнал към коридора, където чакаше Улик.

— Намери ли го? Намери ли тялото на старец?

— Не, господарю Рал. Тялото беше на жена.

— На жена ли? Каква жена?

— Беше в лош вид, след толкова време, но я познах по изпочупените зъби и дрипавото одеяло. Оная старица, Валдора. Дето продаваше медени кейкове.

Ричард разтърка чело.

— Валдора. Странно. И момиченцето, как се казваше?

— Холи. От нея нямаше следа. Не открихме никого другиго. Но има още много за претърсване, а и животните биха могли… ами може да не открием повече нищо.

Ричард кимна, думите го сразиха. Дъхът на смъртта бе навсякъде около него.

Кара каза съчувствено:

— Погребалните клади ще бъдат запалени всеки момент. Ще присъстваш ли?

— Разбира се! — Той овладя гласа си, усетил ръката на Калан върху гърба си. — Задължително. Загинаха заради мен.

Кара се намръщи.

— Загинаха заради „Кръвта на братството“ и Императорския орден.

— Знаем, Кара — каза Калан. — Идваме веднага след като се погрижа за мехлема на рамото му и се приведем в по-приличен вид.

Погребалните клади горяха от дни. Двайсет и седем хиляди мъртви. На Ричард му се струваше, че пламъците отнасят духа му заедно с духовете на загиналите. Стоеше и повтаряше думите заедно с всички останали, нощно време бдеше с тях и така, докато всичко свърши.

„От светлината на този огън и в светлината. Успешно пътуване към света на духовете.“

В последвалите няколко дни състоянието на рамото му се влоши, мястото подпухна, почервеня, втвърди се.

Състоянието на духа му не бе по-добро.

Разхождаше се по коридорите и от време на време наблюдаваше улиците от прозореца, говореше малко. Калан не се отделяше от него, успокояваше го с присъствието си, не го заговаряше, ако той пръв не започне разговор. Ричард не можеше да прогони хилядите мъртъвци от главата си. Преследваше го името, с което го бяха нарекли пророчествата: онзи, който носи смърт.

Един ден, след като рамото му най-сетне започна да заздравява, седеше на масата, която използваше за писалище, и зяпаше в празното пространство. Изведнъж стана светло. Вдигна поглед. Калан бе влязла, а той дори не я бе забелязал. Бе дръпнала завесите, за да влезе слънчева светлина.

— Ричард, започвам да се тревожа за теб.

— Знам, но не мога да се накарам да забравя.

— Плащът на властта е тежък, но не бива да позволяваш да те премаже.

— Лесно е да се каже, но всичките тези хора са мъртви по моя вина.

Калан седна на масата пред него и повдигна брадичката му с пръст.

— Наистина ли го мислиш, Ричард, или просто съжаляваш за смъртта на всички тях?

— Калан, проявих глупост. Просто действах. Не помислих преди това. Ако бях използвал главата си, може би всичките тези хора нямаше да умрат.

— Действа по инстинкт. Нали сам каза, че така работи дарбата ти. Поне понякога.

— Но…

— Нека да поиграем на „ами ако“. Ами ако беше постъпил другояче, както сега си мислиш, че би трябвало?

— Ами тогава всичките тези хора нямаше да са мъртви.

— Нима? Не играеш по правилата на „ами ако“. Помисли си, Ричард. Ами ако не бе действал инстинктивно и не бе потънал в Плъзгата? Какво щеше да стане?

— Ами нека да видим. — Той потърка крака си. — Не знам, но нещата щяха да се развият по-различно.

— Да, така е. Щеше да си тук по време на атаката. Щеше да се втурнеш в боя със сбързовете сутринта, вместо вечерта. Щеше да бъдеш изтощен и убит много преди змейовете да се притекат на помощ. Щеше да си мъртъв. И всичките тези хора щяха да загубят своя Господар Рал.

Ричард вдигна глава.

— Звучи приемливо. — Замисли се за миг. — А ако не бях отишъл в Стария свят, Дворецът на пророците щеше да попадне в ръцете на Джаганг. Той щеше да докопа пророчествата. — Изправи се и отиде до прозореца, загледа се в слънчевия пролетен ден. — И никой нямаше да бъда защитен от пътешественика по сънищата, защото щях да съм мъртъв.

— Оставяш емоциите ти да вземат власт над разума.

Ричард се върна и взе ръцете й в своите, едва сега забелязал колко е прекрасна.

— Третото правило на магьосника: страстта управлява разума. Коло предупреждава, че е много коварно правило. Наруших го, защото си помислих, че съм го нарушил.

Калан го прегърна.

— Значи се чувстваш малко по-добре?

Той отпусна ръце на кръста й и се усмихна за пръв път от дни.

— Ти ми помогна да го проумея. Зед постъпваше така. Май ще трябва да разчитам на твоята помощ.

Тя сключи крака около него и го придърпа към себе си.

— Най-добре.

Той я целуна лекичко и тъкмо се канеше да го направи по-сериозно, когато в стаята се появиха трите Морещици. Калан опря буза в неговата.

— Те никога ли не чукат?

— Рядко — прошепна в отговор Ричард. — Кеф им е да подлагат на тестове. Любимото им нещо. Никога не им омръзва да го правят.

Кара, която вървеше най-отпред, спря до тях, гледаше ту единия, ту другия.

— Пак с дрехите, а, Господарю Рал?

— Изглеждате добре тази сутрин, вие трите.

— Да, така е — каза Кара. — И имаме работа.

— Каква работа?

— Когато имаш време — в Ейдиндрил са дошли представители, които искат аудиенция с Господаря Рал.

Бердин размаха дневника на Коло:

— А аз имам нужда от помощта ти за това. Онова, което разбрахме досега, ни беше полезно, но има още много непреведени страници. Чака ни работа.

— Непреведени? — попита Калан. — Аз знам много езици. Това на какъв е?

— Високо Д’Харански — каза Бердин и отхапа от крушата, която носеше в другата си ръка. — Господарят Рал е станал по-добър и от мен в този език.

— Нима? — каза Калан. — Впечатлена съм. Малко са хората, които знаят високо Д’Харански. Чувала съм, че е ужасно труден.

— Трудихме се заедно — каза Бердин. — Нощем.

Ричард се покашля.

— Да се заемем с представителите. — Той повдигна Калан за кръста с две ръце и я остави внимателно на земята.

Бердин размаха крушата си.

— Господарят Рал има много големи ръце. Прилягат съвсем точно на гърдите ми.

Веждата над едно зелено око се вдигна.

— Нима?

— Да — отбеляза Бердин. — Един ден ни накара всичките да му покажем гърдите си.

— Така ли? Всичките?

Кара и Райна останаха с безизразни лица, Бердин кимна. Ричард закри своето с ръка.

Бердин отхапа още веднъж от крушата.

— Но големите му ръце паснаха най-добре върху моите гърди.

Калан се запъти към вратата.

— Е, моите гърди не са големи колкото твоите, Бердин. — Тя забави крачка, разминавайки се с Райна. — Мисля, че ръцете на Райна ще ми паснат най-добре.

Бердин се задави и закашля с крушата, Калан продължи към вратата. На устните на Райна грейна усмивка.

Кара се разсмя сърдечно. Ричард мина покрай нея и тя го плесна по гърба.

— Харесва ми, Господарю Рал. Можеш да я задържиш.

Ричард спря.

— Е, благодаря ти, Кара. Радвам се, че получих разрешението ти.

Тя кимна ангажирано.

— Да, наистина.

Той забърза към вратата, успя да настигне Калан в коридора.

— Откъде знаеш за Бердин и Райна?

Тя го погледна неразбиращо.

— Не е ли очевидно, Ричард? Погледът в очите им? Ти също сигурно си го забелязал веднага.

— Ами… — Ричард хвърли поглед през рамо, за да е сигурен, че жените не са ги последвали. — За щастие получихме одобрението на Кара за теб, каза, че те харесва и че мога да те задържа.

Калан плъзна ръка около кръста му.

— И те ми харесват. Съмнявам се, че би могъл да си намериш по-добри гардове.

— Това удобство ли би трябвало да бъде?

Тя се усмихна и отпусна глава на гърдите му.

— За мен е.

Ричард смени темата:

— Да видим какво имат да ни казват тези представители. Нашето бъдеще, бъдещето на всички, зависи от това.

Калан, облечена в бялата си рокля на Майка Изповедник, седеше притихнала в стола си — стола на Майката Изповедник, — до Ричард, под рисувания образ на Магда Сеарус, първата Майка Изповедник, и магьосника й Мерит.

Ескортирани от усмихнатия генерал Болдуин, представителите на Лифани Гартрам, на Херджборг Териот и посланикът на Сандария Безанкорт прекосяваха мраморния под. Всички изглеждаха изненадани и радостни да видят Майката Изповедник да седи до Ричард.

Генерал Болдуин се поклони.

— Кралице моя, Господарю Рал.

Калан се усмихна топло.

— Добър ден, генерал Болдуин.

— Господа — каза Ричард, — надявам се всичко е наред в страните ви. Какво решихте?

Представител Гартрам приглади сивата си брада.

— След усилени консултации с правилника на родината ни, с помощта на Галеа и Келтон, решихме, че бъдещето е в твои ръце, Господарю Рал. Донесохме документите за капитулация. Безусловно, каквото е желанието ти. Искаме да се присъединим към останалите, да станем част от Д’Хара и да живеем под управлението ти.

Високият посланик Безанкорт заговори:

— Дошли сме да капитулираме пред теб и да станем част от Д’Хара и се надяваме, че Майката Изповедник одобрява решението ни.

Калан огледа мъжете за момент.

— Бъдещето ни, не миналото ни, е мястото, където ще живеят децата ни. Първата Майка Изповедник и магьосникът й направиха най-доброто за народа си по тяхно време. Майката Изповедник днес, аз, заедно с магьосника си Ричард, ще сторя същото. Трябва да направим полезното за света днес. Но и нашите надежди, както и техните, са за мир.

Най-добрата ни надежда за сила, която ще осигури траен мир, е с Господарят Рал. Установихме новия си курс. Сърцето и народът ми са с него. Като Майка Изповедник аз съм част от това обединение и ви приветствам в него.

Ричард я стисна за ръката в отговор на нейния жест.

— Ние ще продължим да имаме своята Майка Изповедник — каза той. — Имаме нужда от нейната мъдрост и напътствия, както винаги.

Няколко дни по-късно, през един чудесен пролетен следобед, докато Ричард и Калан се разхождаха хванати за ръце из улиците, проверявайки как върви почистването на разрушенията от битката и работата по възстановяването на щетите, изведнъж му хрумна нещо. Извърна се, усетил вятъра и топлите лъчи на слънцето.

— Знаеш ли, поисках капитулацията на страните в Средната земя, а дори не знам колко са, нито имената им.

— Е, тогава май има доста да те уча — каза тя. — Ще се наложи да ме държиш край себе си.

На лицето му грейна усмивка.

— Имам нужда от теб. Сега и завинаги. — Той обгърна бузата й с ръка. — Не мога да повярвам, че най-сетне сме заедно. — Вдигна поглед към трите жени и двамата мъже на няколко крачки пред тях. — Де да можехме да останем насаме.

Кара повдигна вежда.

— Това намек ли е, Господарю Рал?

— Не, заповед.

Кара сви рамене.

— Съжалявам, но тук не можем да изпълним заповедта. Имаш нужда от защита. Знаеш ли, Майко Изповедник, че понякога трябва да му казваме с кой крак трябва да стъпи? Понякога не може да се справя дори с най-елементарни неща.

Калан въздъхна безпомощно. Накрая плъзна поглед покрай Кара към извисяващите се зад нея мъже.

— Улик, би ли се погрижил да бъдат монтирани резета на вратата на стаята ни?

— Да, Майко Изповедник.

Калан се усмихна.

— Добре. — Обърна се към Ричард. — Ще се прибираме ли? Започнах да се уморявам.

— Първо трябва да се омъжиш за него — провъзгласи Кара. — Заповед на Господаря Рал. Никакви жени в стаята му. Освен съпругата му.

Ричард се намръщи.

— Казах освен Калан. Не съм споменавал съпруга. А Калан.

Кара погледна Агиела, висящ на тънка верижка на врата на Калан. Беше Агиелът на Дена. Ричард го бе подарил на Калан, когато се бяха срещнали на онова място между световете, където ги бе завела Дена. Беше се превърнал в нещо като амулет — амулет, за който никоя от трите Морещици не говореше, но който бяха забелязали още в първия миг, щом видяха Калан. Ричард подозираше, че за тях означава толкова, колкото и за него и Калан.

Строгият поглед на Кара се спря върху Ричард.

— Ти ни натовари със задължението да защитаваме Майката Изповедник, Господарю Рал. Просто пазим честта на своя сестра.

Калан се усмихна, забелязала, че Кара най-сетне е успяла да го сложи на мястото — нещо, което не й се удаваше често. Ричард въздъхна дълбоко.

— Чудесно се справяш, но не се тревожи. Можеш да ми вярваш, че съвсем скоро тя ще стане моя жена.

Пръстите на Калан тайничко се плъзнаха по гърба му.

— Обещахме на Калните, че ще се оженим в селото им, ще ни венчае Пилето, а аз ще съм с роклята, която Веселан уши за мен. Това обещание, което дадохме на приятелите си, означава много за мен. Имаш ли нещо против да се оженим там?

Преди Ричард да успее да й каже, че и за него обещанието означава много и че и той го желае, около тях плъпна тълпа деца. Спуснаха се към ръцете му, замолиха го да отиде да погледне, както им е обещал.

— За какво говорят? — попита Калан през смях.

— Джа’Ла — отвърна Ричард. — Добре, дайте да видя тая ваша топка за Джа’Ла — каза той на децата.

Щом му я подадоха, той я подхвърли с една ръка и й я показа. Калан я пое и я завъртя, загледа се в избродираното златно Р.

— Какво е това?

— Ами играят с топка, която се нарича брока. Преди беше толкова тежка, че децата постоянно се нараняваха с нея. Накарах шивачката да им ушие нови топки, по-леки, така че всички деца да могат да играят, а не само най-силните. Сега е по-скоро игра на техника, а не на брутална сила.

— Какво означава Р-то?

— Казах им, че всеки, който иска да играе Джа’Ла с брока, трябва да си набави от Двореца официално приетата топка. Играта се нарича Джа’Ла, но след като промених правилата, вече я наричат Джа’Ла Рал.

— Е — каза Калан и подхвърли топката към децата, — щом Господарят Рал ви е обещал и понеже винаги спазва обещанията си…

— Да! — извика едно момче. — Обеща, че ако играем с тази официална топка, ще дойде да гледа.

Ричард огледа насъбиращата се тълпа.

— Наближава буря, но вероятно ще има време за една игра.

Хванати за ръце, те последваха ликуващата тълпа от деца по улиците.

Ричард вървеше и се усмихваше.

— Де да беше и Зед с нас! Мислиш ли, че е умрял в Кулата?

Ричард хвърли поглед към планината.

— Той винаги казва, че ако човек приеме вероятността, предизвиква нещата. Реших, че докато някой не докаже противното, да не приемам смъртта му. Вярвам в него. Вярвам, че е жив и че някъде някому причинява неприятности.

Странноприемницата изглеждаше уютна, не като някои от местата, където бяха отсядали преди — с много шум и пияни посетители. Защо щом падне мрак, хората се юрваха да танцуват, на този въпрос не можеше да си отговори. Двете някак си явно се връзваха, като пчелите и цветята или мухите и изпражненията. Нощта и танците.

Имаше посетители само на няколко от масите, хранеха се спокойно, на масата в ъгъла имаше компания от по-възрастни хора, които пушеха лули, играеха табла, разговаряха оживено и пиеха бира. Долавяше откъслечни фрази за новия Господар Рал.

— Ти стой настрана — предупреди го Ан — и ме остави да говоря.

Приятната двойка зад бара ги посрещна с усмихнати лица. Бузите на жената се разтеглиха встрани.

— Добре дошли, приятели.

— Добър вечер — отвърна на поздрава Ан. — Бихме искали да наемем стая. Момчето в конюшнята каза, че условията ви са чудесни.

— О, наистина, госпожо. За вас и вашият…

Ан понечи да каже нещо, но Зед я изпревари:

— Брат. Казвам се Рубен. Това е сестра ми Елси. Аз съм Рубен Рибник. — Зед подаде ръка. — Аз съм гадател по облаците с определена известност. Може би сте чували за мен. Рубен Рибник, известният гадател по облаците.

Жената помръдна устни, но думите й сякаш бяха заседнали в гърлото. Накрая успя да проточи:

— Ами… такова… да, като че ли съм чувала.

— Ето, видя ли — каза Зед и потупа Ан по гърба. — Почти всички са чували за мен, Елси. — Той се облегна на лакът към двойката. — Елси си въобразява, че си измислям, но нали беше в оная ферма, с ония бедни нещастници, дето чуват гласове и говорят на стените.

Двете глави едновременно се обърнаха към Ан.

— Работех там — успя да вметне Ан през стиснати зъби. — Помагах на „бедните нещастници“, които бяха наши гости.

— Да, да — каза Зед. — И добре се справяше, Елси. Защо те пуснаха да си тръгнеш, така и не мога да си обясня. — Той се извърна към онемялата двойка. — И откакто е без работа, реших да я взема с мен по широкия свят, да й покажа живота, нали разбирате.

— Да — едновременно отвърна двойката.

— И всъщност — каза Зед — предпочитаме две стаи. Една за сестра ми и една за мен.

Те примигнаха насреща му.

— Тя хърка — обясни той. — А аз трябва добре да се наспя. — Той направи жест към тавана. — Заради гадаенето по облаците, нали разбирате. Налага се да работя здравата.

— Ами имаме чудесни стаи — каза жената и бузите й пак се дръпнаха встрани. — Сигурна съм, че ще си починете добре.

Зед размаха предупредително пръст.

— Най-доброто, което имате, ако обичате. Елси може да си го позволи. Чичо й си отиде и остави всичко, каквото имаше, на нея. А той беше заможен човек.

Мъжът повдигна вежда.

— Не би ли трябвало и на вас да е чичо?

— Да ми е чичо? Е, да, но не ме обичаше. Имахме малко проблеми със стареца. Падаше си ексцентричен. Носеше чорапи вместо ръкавици, и то в разгара на лятото. Елси му беше любимката.

— Стаите — изръмжа Ан. Обърна се и го погледна мрачно. — Рубен има нужда от сън. Чака го доста работа с облаците и още на зазоряване трябва да се залавя с нея. Ако не се наспи добре, около врата му нещо пламва като обгорено и ужасно боли.

Жената се запъти да заобиколи бара.

— Е, тогава да ви ги покажа.

— Не е печена патица това, което надушвам, нали?

— О, напротив — каза жената през рамо. — Това е вечерята за днес. Печена патица с пащърнак, лук и сос, ако желаете.

Зед вдъхна дълбоко.

— О, ароматът е прекрасен. Изисква се истински талант да опечеш патицата точно колкото трябва, но по миризмата мога да съдя, че вие го притежавате. Без никакво съмнение.

Жената се изчерви и се изкикоти.

— Е, ами аз съм известна с печената си патица.

— Звучи прекрасно — каза Ан. — Бъдете така добра, изпратете ни вечеря в стаите.

— О, разбира се. С удоволствие.

Жената ги поведе по коридора.

— Като се замисля — каза Зед, — ти върви, Елси, знам, че се притесняваш, когато хората те гледат да ядеш. Аз ще вечерям тук долу, мадам. С кана чай, ако не възразявате.

Ан се обърна и го стрелна с намръщен поглед. Той усети яката на врата му да се нагрява.

— Не се бави, Рубен, трябва да тръгваме рано сутринта.

Зед махна небрежно с ръка.

— О, няма да се бавя, скъпа. Само ще вечерям набързо, може да изиграя една-две игри с тези господа и веднага се качвам. Ще се видим утре сутринта, свежи и готови за път, за да продължим да ти показваме света.

Погледът й можеше да свари яйце.

— Тогава, Рубен, приятна вечер.

Зед се усмихна снизходително.

— Не забравяй да платиш на милата жена и прибави нещо отгоре за щедростта й за превъзходната патица. — Зед изпъна врат към нея и каза по-тънко: — И не забравяй да попълниш дневника си преди лягане.

Тя настръхна.

— Дневника ми?

— Да, малкия дневник на пътуването, който си водиш. Знам, че обичаш да описваш приключенията си, а отдавна не си го правила. Мисля, че е време да продължиш.

— Да… да — заекна тя. — Ще го направя, Рубен.

Щом Ан се отдалечи, след като го стрелна с предупредителен поглед, господата на масата, чули целия разговор, го поканиха при тях. Зед разположи кафявата си роба и седна при тях.

— Гадател по облаците, значи? — попита един.

— Най-добрият — вдигна Зед кокалестия си пръст. — Гадател по облаците, достоен за крале.

По масата тръгна възторжен шепот.

Един мъж в края извади лулата от устата си.

— Ще ни погадаете ли, господин Рибник? Ще си платим.

Зед вдигна тънката си ръка, сякаш предупредително.

— Опасявам се, че няма да мога. — Изчака разочарованието да обземе всички. — Не мога да приема парите ви. Ще бъде чест за мен да ви кажа какво сочат облаците, но не мога да взема нито грош.

Усмивките се върнаха.

— Изключително щедро от твоя страна, Рубен.

Към него се наведе едър мъжага.

— Какво имат да ни казват облаците?

Съдържателката постави на масата пред Зед димяща чиния печена патица и отклони вниманието му.

— Ей сега идва и чаят ви — каза тя и се запъти към кухнята.

— Облаците говорят много за ветровете на промяната, господа. Опасности и възможности. За величествения нов Господар Рал и… ами, нека опитам тази сочна вкусна патица и ще ви кажа всичко, което виждам.

— Давай, Рубен.

Зед опита хапка, направи драматична пауза, за да въздъхне от удоволствие, мъжете го гледаха с напрегнато внимание.

— Каква е тая странна верижка на врата ти?

Зед допря пръст в яката, без да спира да дъвче.

— Днес вече не правят такива.

Мъжът посочи с лулата си врата му и примигна учудено.

— Сякаш е цяло парче, не се вижда къде се закопчава. Как си я сложил през главата си?

Зед откопча яката и им я подаде, разделяйки я на две от пантата.

— Напротив, сваля се много лесно. Видяхте ли? Чудесна изработка, не мислите ли? Направо зашеметяваща. Вече не се правят такива.

— Точно това казвам и аз — каза мъжът с лулата. — В днешно време човек не може да намери истински шедьоври.

Зед щракна яката обратно на врата си.

— Да, така е.

— Днес видях много странен облак — обади се мъж с хлътнали бузи от другата страна на масата. — Странен облак. Като змия. Виеше се по небето.

Зед се наведе и сниши глас:

— Значи си го видял.

Всички се наведоха над масата.

— Какво означава, Рубен? — прошепна един.

Зед ги огледа един по един.

— Някои казват, че е облак-следач, закачен за човек от магьосник. — Зед изпита удоволствие от въздишките на учудване.

— За какво служи? — попита едрият, въртейки очи на всички страни.

Зед демонстративно огледа всички маси и чак тогава каза:

— За да го следи и да знае къде ходи.

— Няма ли човекът да забележи такъв облак?

— В това е цялата работа, доколкото разбрах — прошепна Зед и показа с вилица. — Облакът сочи човека, към когото е прикрепен, така че всичко, което се вижда, е малка точица, сякаш гледаш върха на бастун. Но онези, които стоят встрани, виждат целия бастун.

Мъжете ахнаха и се облегнаха назад, за да осмислят чутото, опитаха се да го смелят, докато Зед дъвчеше печената патица.

— Знаеш ли какви са тези ветрове на промяната? — каза един накрая. — И новият Господар Рал?

— Ако не знаех, нямаше да съм гадател по облаците, достоен за крале. — Зед размаха вилицата си. — Страхотна история, ако имате време да я чуете.

Всички отново се наведоха напред.

— Всичко започнало преди древната война — започна Зед, — когато били създадени съществата, наречени пътешественици по сънищата.