Кръвта на братството

Четиридесет и шеста глава

Ричард разтърка очи. Искаше му се да може да чете по-бързо, защото дневникът ставаше все по-увлекателен, но му трябваше време. Замисляше се за много от думите, търсеше значението на някои. Но с течение на времето на места започна да му се струва, че не превежда, а просто чете. Когато изведнъж установяваше, че чете високо Д’Харански без каквото и да е съзнателно усилие, губеше инерцията и започваше да се препъва в думите.

Бе заинтригуван от непрестанните отпратки към Алрик Рал. Явно този негов предтеча бе успял да намери разрешение на проблема с пътешествениците по сънищата. Той бе един от многото, опитвали се да намерят начин да попречат на тези същества да влизат в главите на хората, но явно неговото решение се бе оказало ефективно.

Ричард изумен прочете, че Алрик Рал е изпратил вест от Д’Хара, в която се казвало, че е успял да изплете мрежа около народа си. За да могат и други да бъдат защитавани от нея, трябвало да му се врекат във вярност. Така те също щели да бъдат под закрилата му. Ричард осъзна, че в това се крият корените на връзката на Д’Харанците с него. Алрик Рал бе създал заклинанието, за да запази народа си от пътешествениците по сънищата, а не за да ги зароби. Ричард изпита гордост от доброжелателния акт на своя предтеча.

Четеше нервно, задъхано. И макар да знаеше, че едва ли е възможно, се надяваше хората да са повярвали на Алрик Рал. И в същото време беше убеден, че не е станало така. Коло споменаваше, че според повечето от другите магьосници Алрик използвал номера. Те били убедени, че единственото, към което може да се стреми един Рал, е да завладее света. Ричард измърмори разочаровано, когато прочете, че до Алрик било изпратено съобщение, в което му било отказана клетва за вярност и създаване на връзка.

Раздразнен от някакъв повтарящ се звук, Ричард извърна глава към прозореца и видя, че навън е станало тъмно като в рог. Дори не бе разбрал кога е залязло слънцето. Свещта, която му се струваше, че току-що е запалил, бе изгоряла до половината. Досадният шум бе от топенето на ледените висулки от покрива. Пролетта започваше да затопля времето.

Отклоняването на вниманието му от дневника извика в душата му силна тревога за Калан. Всеки ден вестоносците се завръщаха с една и съща новина — никаква следа. Как е възможно да е изчезнала?

— Да са идвали нови вестоносци?

Кара раздразнено пристъпи от крак на крак.

— Да — подигравателно каза тя. — Отвън чакат няколко, но им казах, че си твърде увлечен в сладки приказки с мен, за да те тревожат точно сега.

Ричард въздъхна.

— Извинявай, Кара. Знам, че ще ми кажеш, ако дойде вестоносец. — Той й се закани с пръст. — Дори да съм заспал.

Тя се усмихна.

— Дори да си заспал.

Ричард огледа стаята и се намръщи.

— Какво стана с Бердин?

Кара завъртя очи.

— Преди няколко часа тя ти каза, че отива да поспи, преди да застъпи на пост. И ти й отговори: „Добре, лека нощ.“

Ричард пак заби поглед в дневника.

— Да, сигурно.

Препрочете параграфа, в който се разказваше как магьосниците започнали да се страхуват, че Плъзгата ще им докара нещо, което не биха могли да спрат. За Ричард войната бе необяснима страховита загадка. И двете страни създаваха магически неща, предимно същества с определена цел, като пътешествениците по сънищата. Противникът трябваше да отвърне на удара, ако успее. Беше ужасяващо да установи, че някои от тези същества са създадени от хора, от самите магьосници. Толкова отчаяни са били те.

Ден след ден нараствали притесненията им, че преди да бъдат завършени Кулите, Плъзгата — която сама по себе си била създадена от тяхната магия с цел да им даде възможност да покриват големи разстояния, за да могат да нападат неочаквано врага си, се оказала колкото предимство, толкова и опасност. Оказало се, че ще докара нещо неочаквано, с което няма да могат да се справят. Казвали, че щом бъдат завършени Кулите, Плъзгата ще бъде оставена да заспи. Ричард непрестанно се питаше какво ли представлява Плъзгата и как може да „заспи“. И как ще я събудят по-късно, след края на войната, както твърдели, че се надяват.

Магьосниците решили, че поради опасността от нападение през Плъзгата някои от по-важните, ценни или опасни неща трябва да бъдат пренесени от Кулата от съображения за сигурност. И последното от нещата, считани за важни, било преместено на това сигурно място. Коло пишеше:

Няма го? Какъв е този Храм на ветровете и къде е отишъл? Дневникът на Коло не обясняваше.

Ричард се почеса по тила и се прозя. Едва успяваше да държи очите си отворени. Имаше още толкова много за четене, но трябваше да поспи. Искаше Калан да се върне при него, за да може да я защитава от пътешественика по сънищата. Искаше да види Зед, за да му разкаже нещата, които научи. Стана и се затътри към вратата.

— Отиваш да си легнеш, за да ме сънуваш ли? — попита Кара.

Ричард се усмихна.

— Винаги. Събуди ме, ако…

— Ако дойде вестоносец. Да, да. Струва ми се, вече го спомена.

Ричард кимна и продължи към вратата. Кара го спря за ръкава.

— Господарю Рал, ще я намерят. Ще бъде в безопасност. Почини си добре. Д’Харанците знаят да търсят, няма да се провалят.

Ричард я потупа по рамото и излезе.

— Оставям дневника тук, за да може Бердин да продължи да чете, като се събуди.

Прозя се и разтърка очи, запъти се към стаята си в края на коридора. Успя само да си свали ботушите и да махне ремъка от гърба си. Остави Меча на истината на стола и се строполи на леглото. Въпреки тревогите за Калан заспа за секунди.

Тъкмо сънуваше неспокоен сън с нея, когато на вратата се почука силно. Обърна се по гръб. Вратата се отвори с трясък и изведнъж стана светло. Видя Кара с лампа в ръка. Приближи се до леглото и запали още една лампа.

— Господарю Рал, събуди се. Събуди се!

— Буден съм. — Той седна на леглото. — Какво има? Колко време съм спал?

— Около четири часа. Бердин работи от известно време и нещо страшно я впечатли, дори искаше да те събуди, за да й помогнеш, но не й позволих.

— Тогава защо ме будиш сега? Да не е дошъл вестоносец?

— Да. Току-що.

Ричард бе готов да се строполи обратно в леглото. Вестоносците никога не носеха новини.

— Господарю Рал, ставай. Вестоносецът носи новини.

Ричард изведнъж се събуди, сякаш в главата му бе ударила камбана. Извъртя се настрани в леглото и бързо намъкна ботушите си.

— Къде е?

— Водят го.

В същия миг в стаята влетя Улик, поддържайки със себе си войник. Момчето изглеждаше така, сякаш е яздило безспир седмици. Едва се държеше на крака.

— Господарю Рал, нося съобщение.

Ричард направи знак на младежа да седне на леглото, но онзи отклони предложението, вместо това заговори:

— Открихме нещо. Генерал Рейбич заръча най-напред да ви кажа да не се плашите. Не сме намерили тялото й, така че е възможно все още да е жива.

— Какво сте открили! — Ричард осъзна, че трепери.

Момчето посегна под униформата си и извади нещо. Ричард го сграбчи и го разгъна, за да го разгледа. Беше кървавочервено наметало.

— Открихме полесражението. Имаше трупове на мъже, облечени с такива наметала. Много трупове. Може би сто. — Той измъкна още нещо и му го подаде.

Ричард го разгъна. Беше грубо откъснато парче избелял син плат с четири златни нишки по ръба.

— Лунета — прошепна той. — Това е на Лунета.

— Генерал Рейбич каза да ви предам, че е имало битка. Имаше много трупове от „Кръвта на братството“. Имаше дървета, повалени от огнени залпове, сякаш с помощта на магия. И множество обгорени тела.

Имаше само едно тяло, което не принадлежеше на войник от „Кръвта на братството“. Беше на Д’Харански войник. Едър мъжага с едно око и белег през другото, който го зашиваше.

— Орск! Това е Орск! Пазачът на Калан.

— Генерал Рейбич каза да ви предам, че няма следи, че тя или някой друг покрай нея е бил убит. Явно са водили жестока битка, но са били заловени.

Ричард сграбчи войника за ръката.

— Следотърсачите имат ли представа накъде са тръгнали похитителите?

Ричард беше бесен на себе си, задето не тръгна. Ако го бе направил, вече щеше да е по следата. А сега ще му отнеме седмици да ги настигне.

— Генерал Рейбич каза да ви предам, че следотърсачите са на мнение, че са тръгнали на юг.

— На юг? На юг? — Ричард беше почти убеден, че Броган е отнесъл плячката си към Никобарезе. Щом е имало толкова много трупове, значи Грач се е борил яростно. Сигурно са заловили и него.

— Казаха, че не могат да твърдят със стопроцентова сигурност, защото е станало отдавна. Валяло е доста сняг, който сега се топи, така че е трудно да се открият следи, но предполагат, че са тръгнали на юг и че цялата армия придружава Кралицата ви.

— На юг — промърмори на себе си Ричард. На юг.

Прокара пръсти през косата си, опитвайки се да се съсредоточи. Броган бе предпочел да избяга пред възможността да се присъедини към Ричард и да приеме позицията му срещу Ордена. „Кръвта на братството“ се бе присъединила към Императорския орден. Императорският орден управлява Стария свят. А Старият свят се намира на юг.

Генерал Рейбич бе тръгнал да я търси на юг. Бе тръгнал след Кралицата му. На юг.

Какво му каза сбързът в Кулата?

„Кралицата има нужда от теб, братко по кожа. Трябва да й помогнеш.“

Опитваха се да му помогнат. Приятелите му сбързовете се опитваха да му помогнат.

Ричард грабна меча си и пъхна глава през кожения ремък.

— Трябва да вървя.

— Идваме с теб — каза Кара. Улик кимна в знак на съгласие.

— Не. Погрижете се за нещата тук вместо мен. — Обърна се към войника. — Къде е конят ти?

Той посочи:

— Натам, в съседния двор. Но е с подбити копита.

— Трябва да ме заведе само до Кулата.

— До Кулата! — Кара го стисна за ръката. — Защо отиваш в Кулата?

Ричард отблъсна ръката й.

— Това е единственият начин да стигна до Стария свят навреме.

Тя понечи да протестира, но той вече тичаше по коридора. Другите се спуснаха по петите му. Чуваше дрънчене на оръжия и ризници зад себе си, но не забави крачка. Не се вслуша в молбите на Кара, опитваше се да мисли.

Как ще успее да го направи? Възможно ли е? Трябва да е възможно. Ще го направи.

Блъсна вратата, забавяйки се само за миг. Стрелна се през двора, където войникът каза, че е вързан конят му. Спря се едва когато се удари в животното в тъмнината. Потупа потната кобила по гърба, тя затанцува на място, в следващия миг вече беше на седлото.

Щом завъртя коня с юздите, чу зад себе си гласа на Бердин. Тичаше към него.

— Господарю Рал! Трябва да свалиш пелерината на сбърза!

Как пък не — помисли си той. Сбързовете са негови приятели.

— Спри! Господарю Рал! Чуй ме!

Конят се спусна в галоп, черната пелерина се развя назад.

— Ричард! Свали го!

Седмиците на примирено, търпеливо очакване сякаш експлодираха във внезапната необходимост за отчаяно действие. Страстта му да стигне до Калан замъгли всичките му мисли.

Шумът от препускащи копита заглуши гласа на Бердин. Вятърът развя пелерината, Дворецът мина като сянка в периферното му зрение, нощта го погълна.

— Какво правиш тук?

Броган се извърна в посока на гласа. Не бе чул Сестрата да приближава зад него. Намръщи се на възрастната жена с дълга бяла коса, вързана на хлабава опашка на гърба й.

— Какво те засяга?

Тя плесна с ръце.

— Е, след като това е нашият Дворец и ти си гост, ни засяга, когато някой от гостите ни си пъха носа на места в дома ни, където изрично му е забранено да стъпва.

Броган примигна от възмущение.

— Имаш ли някаква представа с кого разговаряш?

Тя сви рамене.

— С някакъв си надут, самодоволен офицер, бих казала. Някой с твърде вирнат нос, за да види кога стъпва по опасна земя. — Тя килна глава настрани. — Познах ли?

Броган пристъпи напред.

— Аз бъда Тобайъс Броган, командващият генерал на „Кръвта на братството“.

— Виж ти, виж — подигравателно каза тя. — Колко впечатляващо. Май не си спомням да съм казвала „Не е позволено да посещаваш Майката Изповедник, освен ако не си командващият генерал на «Кръвта на братството».“ За нас ти нямаш друга стойност освен онази, която сами ти придаваме.

— Която вие придавате на мен! Самият Създател ми е възложил задача!

Тя избухна в смях.

— Създателят! Дали нямаш прекалено високо мнение за себе си? Ти си част от Императорския орден и правиш онова, което ти заповядаме.

Броган бе готов да разкъса тази показваща неуважение жена на хиляди парченца.

— Какво бъде твоето име? — изръмжа той.

— Сестра Лиома. Мислиш ли, че ще можеш да запаметиш толкова в малкото си мозъче? Беше ти заповядано да останеш с натруфените си войничета в казармите. А сега се връщай там и гледай да не те хващам за втори път в тази сграда, че ще изгубиш стойността си за Императорския орден.

Преди Броган да има време да избухне в ярост, Сестра Лиома се обърна към Лунета:

— Добър вечер, скъпа.

— Добър вечер — предпазливо отвърна Лунета.

— Възнамерявах да поговоря с теб, Лунета. Както забелязваш, тук живеят чародейки. Жените с дарба при нас са на голяма почит. Твоят командващ генерал няма особена стойност за нас, но човек с твоите способности е повече от добре дошъл. Бих искала да ти предложа да останеш с нас. Ще бъдеш високо ценена. Ще се радваш на отговорности и уважение. — Тя плъзна поглед по дрехата на Лунета. — Със сигурност ще се погрижим да бъдеш по-добре облечена. Няма да се наложи да носиш тези грозни дрипи.

Лунета стисна още по-здраво цветните си парцалчета и се приближи по-плътно към Броган.

— Бъда вярна на моя генерал. Той бъде велик човек.

Сестра Лиома се усмихна мазно.

— Да, сигурна съм, че е така.

— А вие сте зли жени — продължи Лунета с внезапно придобил плътност и застрашителни нотки глас. — Мама ми го каза.

— Сестра Лиома — каза Броган. — Ще запомня това име. — Той потупа кесийката с трофеите на колана си. — Можеш да кажеш на Пазителя, че ще запомня името ти. Никога не забравям имената на проклетниците.

На устните на Лиома грейна злобна усмивка.

— Следващия път, когато говоря с Господаря си в отвъдното, ще му предам думите ти.

Броган избута Лунета и се запъти към вратата. Ще се върне и следващия път ще си вземе каквото иска.

— Трябва да поговорим с Галтеро — каза Броган. — Писна ми от тези глупости. Унищожавал съм и по-големи гнезда на проклетници.

Лунета докосна притеснено с пръст долната си устна.

— Но, генерале мой, Създателят ти заръча да правиш това, което ти казват тези жени. Каза ти да им предадеш Майката Изповедник.

Веднъж излязъл, Броган усили крачка.

— Какво ти каза мама за тези жени?

— Ами… каза… че са лоши.

— Те бъдат проклетници.

— Но, генерале мой, Майката Изповедник бъде проклетница. Защо ще му е на Създателя да ти казва да я предадеш на тези жени, ако те също са проклетници?

Броган сведе поглед към нея. На слабата светлина видя обърканото й лице, вдигнато към него. Бедната му сестричка няма акъл да го проумее.

— Не е ли очевидно, Лунета? Създателят ни се разкри в коварството си. Той бъде онзи, който създаде дарбата. Опита се да ме измами. Бъде моя отговорност да реша дали да предам този свят на злото. Всички с дарба трябва да умрат. Създателят бъде проклетник.

Лунета подвикна от страх:

— Мама все ми повтаряше, че си роден за велики дела.

След като постави светещата сфера на масата, Ричард се изправи пред големия, притихнал кладенец в средата на стаята. Какво трябва да направи? Какво представлява Плъзгата? Как да я извика?

Започна да обикаля високата до кръста стена на кладенеца, загледан в тъмната бездна. Не видя нищо.

— Плъзга! — провикна се той към бездънната яма. Отвърна му ехото на собствения му глас.

Продължи да крачи напред-назад, прокарваше пръсти през косата си, отчаяно се опитваше да измисли какво да прави. Изведнъж цялото му същество усети присъствие. Закова се на място и видя до вратата да стои сбърз.

— Кралицата има нужда от теб, братко по кожа. Трябва да й помогнеш. Извикай Плъзгата.

Той се спусна към тъмното люспесто същество.

— Знам, че има нужда от мен! Как да извикам Плъзгата?

Цепката на устата се разтегли в нещо като усмивка.

— Ти си първият от три хиляди години насам, роден със силата да я събуди. Вече проби щита, който ни разделя от нея. Трябва да използваш силата си. Повикай я с дарбата си.

— С дарбата си?

Сбързът кимна, мънистените му очи се спряха върху Ричард.

— Повикай я с дарбата си.

Ричард се извърна и пак се загледа през каменната стена в бездънната яма. Опита се да си спомни как използва дарбата си преди. Винаги бе ставало инстинктивно. Натан каза, че с магьосниците-воини е така — инстинктивно.

Беше се оставил на нуждата си да извика дарбата.

И сега я пусна да изпълни цялото му тяло, да обземе центъра на покоя. Не се опита да извика силата, но цялото му същество крещеше за нея.

Стрелна юмруци във въздуха и отметна глава назад. Остави се на нуждата. Не искаше нищо друго. Пусна юздите на подсъзнанието си. Не се мъчеше да разбере какво да прави, просто изиска да бъде направено.

Имаше нужда от Плъзгата.

Нададе безмълвен вик на ярост.

„Ела при мен!“

Освободи силата си, сякаш въздъхна дълбоко, изисквайки желанието му да бъде изпълнено.

Между юмруците му избухна огън. Това трябваше да се направи, знаеше го, чувстваше го, разбираше го. Знаеше още и какво да прави. Мекото огнено кълбо се завъртя бавно между юмруците му, по ръцете му плъзнаха огнени ивици, изпълващи пулсиращата сила помежду им.

Когато усети, че силата достига до връхната си точка, сведе ръце. Пулсиращата светлина се изстреля с вой и потъна в тъмнината долу.

Докато падаше, се превърна в обръч светлина, обложен по стените на кладенеца. Светлият обръч ставаше все по-малък, воят заглъхна в далечината, докато в един момент нито се виждаше, нито се чуваше какво има по-нататък.

Ричард се надвеси над каменната стена, загледан в бездната, всичко бе отново тихо и тъмно. Чуваше само собственото си дишане. Погледна през рамо. Сбързът го гледаше, но не понечи да му помогне. Всичко зависеше от Ричард. Надяваше се да е достатъчно.

В спокойствието на Кулата, в тишината на планината от мъртъв камък, издигаща се над главата му, се чу далечен звук.

Нещо живо.

Ричард отново се надвеси над кладенеца, загледан надолу, не видя нищо. Но го усети. Камъкът под краката му потрепери. В разбунения въздух се посипа прах.

Ричард погледна надолу в кладенеца и видя отражение. Кладенецът се пълнеше — не както би се пълнил с вода, но нещо се издигаше нагоре с невероятна скорост, боботеше и виеше. С изкачването нагоре воят се усилваше.

Ричард се хвърли далеч от каменната стена, но едва ли щеше да се спаси. Беше сигурен, че нещото ще изригне от кладенеца и ще взриви тавана. Нищо, което се движи с такава скорост, не може да спре навреме. И въпреки всичко това тук спря.

Настъпи внезапна тишина. Ричард седна изправен, подпрян на ръце зад гърба си.

От ръба на каменната стена бавно се повдигна лъскава метална повърхност. Изду се, издигайки се невъзможно над ръба на кладенеца, сякаш вода, вдигнала се във въздуха, само дето не беше вода. Гладката повърхност отразяваше всичко наоколо като лъсната ризница, изкривяваше образите при движението си.

Приличаше на мърдащ живак.

Повърхността продължи да се издига нагоре, издължи се, сякаш свързана с шия с тялото си в кладенеца, оформи се женско лице. Ричард трябваше да си напомни да си поеме дъх. Сега разбираше защо Коло бе говорил за Плъзгата в женски род.

Лицето най-сетне го забеляза на пода. Приличаше на полирана сребърна статуя — само дето се движеше.

— Господарю — каза тя с призрачен глас, който отекна в стаята. Устните й не се помръднаха, но сякаш се усмихна доволно. Сребърното лице се изкриви в любопитна гримаса. — Ти ме извика? Искаш да пътуваш?

Ричард скочи на крака.

— Да. Да пътувам. Искам да пътувам.

Милата усмивка се върна.

— Тогава да вървим. Ще пътуваме.

Ричард обърса праха от дланите си в ризата.

— Как? Как ще… пътуваме?

Сребърните вежди се повдигнаха.

— Не си пътувал преди?

Ричард поклати глава.

— Не. Но сега ми се налага. Трябва да стигна до Стария свят.

— О! Често съм ходила там. Ела и ще пътуваме.

Ричард се поколеба.

— Какво да правя? Какво трябва да правя?

Оформи се ръка, която се плъзна към ръба на стената.

— Ела при мен — каза гласът и се отрази в стаята. — Ще те заведа.

— Дълго ли е пътуването?

— Дълго? От тук до там. Толкова дълго. Аз съм достатъчно дълга. Била съм там.

— Искам да кажа… часове? Дни? Седмици?

Тя явно не разбираше.

— Другите пътници никога не са ме питали.

— Тогава сигурно не е много дълго. Коло също не споменава време.

Дневникът понякога звучеше объркващо, защото Коло никога не обясняваше какво ниво на познание е нормално за околните му. Не се опитваше да поучава, нито да предава информация.

— Коло?

Ричард посочи скелета.

— Не му знам името. Наричам го Коло.

Лицето се протегна над кладенеца да погледне на пода.

— Не си спомням да съм го виждала.

— Е, мъртъв е. Преди не е изглеждал така. — Ричард реши, че е по-добре да не обяснява кой е Коло, за да не би тя да си спомни и да се развълнува. Не му трябваха чувства, трябваше да стигне до Калан.

— Бързам. Ще съм ти благодарен, ако тръгнем незабавно.

— Приближи се, за да преценя дали можеш да пътуваш.

Ричард се приближи до стената и се изправи неподвижен, докато живачната ръка се протегна да го докосне по челото. Той се дръпна. Беше топла. Бе очаквал да е студена. Тя се плъзна по лицето му.

— Можеш да пътуваш — каза Плъзгата. — Имаш и двете необходими страни. Но ако си така, ще умреш.

— Какво искаш да кажеш с това „така“?

Живачната ръка се наведе край него и посочи меча, но гледаше да не се приближава много до него.

— Този магически предмет е несъвместим с живота в Плъзгата. С такава магия в мен ще загине всеки живот вътре в мен.

— Искаш да кажеш, че трябва да го оставя тук?

— Ако искаш да пътуваш, трябва да го оставиш, иначе ще умреш.

На Ричард определено не му хареса идеята да се раздели с меча си и да го остави неохраняван. Особено след като вече знаеше, че по време на направата му са загинали хора, които са имали семейства. Измъкна ремъка през главата си и се загледа в ножницата в ръцете си. Хвърли поглед през рамо на сбърза, който го наблюдаваше. Можеше да помоли приятеля си да му го пази.

Не. Не бива да моли никого да поеме отговорността да пази нещо толкова опасно и коварно. Мечът на истината беше негова отговорност и на никого другиго.

Ричард измъкна меча от ножницата, характерният метален звук отекна в стаята и бавно затихна. Яростта на магията не затихна. Продължи да пулсира в тялото му.

Вдигна острието и огледа силуета му. Усети как релефната дума Истина на дръжката се врязва в дланта му. Какво да направи? Трябва да отиде при Калан. Трябва да направи така, че мечът да е в безопасност, докато го няма.

Хрумна му, неволята му подсказа.

Обърна меча надолу, стиснал дръжката с две ръце. С вик, подклаждан от яростта на магията, го стрелна надолу.

Докато го врязваше до дръжката в огромен каменен блок, във въздуха се вдигнаха искри и каменни отломки. Щом вдигна ръце, все още усещаше магията да го изпълва. Дори без оръжието магията бе останала с него. Той беше истинският Търсач.

— Все още съм свързан с магията на меча. Поддържам я в себе си. Това ще ме убие ли?

— Не. Само онова, което генерира магията, е смъртоносно, а не това, което я приема.

Ричард се качи на каменната тена, изведнъж го изпълни тревога. Не, трябва да го направи. Налага се.

— Братко по кожа.

— Ричард се извърна към сбърза.

— Без оръжие си. Вземи това.

Хвърли му един от триострите си ножове. Той се понесе плавно във въздуха и Ричард го хвана за дръжката. Страничните предпазители паснаха от двете страни на китката му, щом стисна дръжката в юмрука си. Пасна му изненадващо добре, почувства го като продължение на ръката си.

— Ябри скоро ще запее за теб.

Ричард кимна.

— Благодаря.

Сбързът му отвърна с ленива усмивка.

Ричард се обърна към Плъзгата.

— Не знам дали ще мога да си задържа дъха достатъчно дълго.

— Казах ти, достатъчно съм дълга, за да стигна до мястото, закъдето пътуваме.

— Не, искам да кажа, че имам нужда от въздух. — Той вдиша и издиша, за да й покаже. — Имам нужда да дишам.

— Ще дишаш мен.

Той чу как гласът й отеква в стаята.

— Моля?

— За да дишаш, докато пътуваме, трябва да дишаш мен. Първия път, когато пътуваш, ще се страхуваш, но трябва да го направиш. Не се плаши. Когато ме дишаш, ще поддържам живота ти. Щом стигнем другаде, трябва да ме издишаш и да вдъхнеш въздух. Тогава ще се страхуваш да го направиш, както сега се страхуваш да дишаш мен. Но трябва да го направиш, защото иначе ще умреш.

Ричард я изгледа невярващо. Да диша този живак? Нима може да се накара да го направи?

Трябва да се добере до Калан. Тя е в опасност. Трябва да го направи. Налага се.

Преглътна и си пое голяма глътка свеж, сладък въздух.

— Добре, готов съм. Какво да правя?

— Нищо не правиш. Аз правя.

Течната сребърна ръка се вдигна и го обгърна. Топлата й успокоителна хватка се затегна около него. Повдигна го от стената и го потопи с сребърния кладенец.

Ричард внезапно получи видение. Спомни си как госпожа Ренклиф потъна в буйните води.