Кръвта на братството

Седемнадесета глава

Въпреки че на връщане Тобайъс Броган завари двореца си заобиколен от няколко хиляди невъзпитани Д’Харански войници, генералът беше в добро настроение. Нещата се развиваха като по ноти — не съвсем както ги бе планирал тази сутрин, но въпреки това чудесно. Д’Харанците не му попречиха да влезе, но го предупредиха, че ще е най-добре да не прави опити да излиза отново тази нощ.

Нахалството им беше унизително, но той повече се интересуваше от старицата, която Еторе вече трябваше да е подготвил за него, отколкото от липсата на обноски на Д’Харанските войници. Имаше въпроси към нея и беше нетърпелив да узнае отговорите. Тя би трябвало да му ги даде с готовност. Еторе си разбираше от работата. Макар за пръв път да му се поверяваше подготовката за разпит на заподозрян — без помощта на по-опитен негов събрат, — младежът беше доказал, че има здрава, непоколебима и талантлива ръка. Еторе беше повече от готов да изпълни подобна задача.

Тобайъс изтърси снега от наметалото си върху рубиненочервения килим със златисти нишки, без да си прави труда да почисти ботушите си, преди да влезе в блестящото от чистота антре. Запъти се към коридорите, водещи към стълбите. Просторните помещения бяха осветени от лампи, окачени пред сребристи рефлектори, които препращаха танцуващи отблясъци към първокачествената дървена ламперия. Стражите с кървавочервени наметала, обикалящи двореца отвътре, докоснаха чела с пръсти и се поклониха. Тобайъс не си направи труда да отвърне на поздравите им.

Галтеро и Лунета го следваха по петите. Броган прескачаше по две стъпала наведнъж. Горните коридори бяха украсени с пищни портрети на кралските особи на Никобарезе и богати пана, изобразяващи легендарните им подвизи. Сивите каменни стени на подземията бяха студени както на вид, така и на пипане. Въпреки това в стаята, към която се беше запътил Броган, щеше да е топло.

Генералът заглади мустак, но в същия миг го прониза болката в ставите и той присви очи. Напоследък влагата и студът му създаваха проблеми. Ласкаеше се при мисълта, че е отдаден повече на работата си в полза на Създателя, отколкото на човешките си несгоди. Тази вечер Създателят му бе помогнал повече от достатъчно. Не биваше да пропилява шанса си.

Горните коридори бяха добре охранявани от „Кръвта на братството“. Тук долу беше тихо и пусто. Откъм подземията нямаше нито вход, нито изход от двореца. Галтеро, както винаги нащрек, огледа коридора пред вратата на стаята за разпити. Лунета чакаше търпеливо с усмивка на уста. Тобайъс я беше похвалил за добрата работа, особено за последното заклинание, и тя представляваше сияещото отражение на благоразположението му към нея.

Броган влезе в стаята, където го посрещна добре познатата му широка усмивка на Еторе.

Но от очите на младия мъж надзърташе смъртта.

Тобайъс се вцепени.

Еторе висеше на въже, завързано за двата края на железен кол, прокаран през ушите му. Краката му се клатеха на милиметри от черна локва гъста кръв.

През шията му минаваше разрез от бръснач. Цялото му тяло бе одрано. Кожата, накъсана на ивици, бе струпана на подгизнала от кръв купчина в ъгъла. Точно под гръдния му кош зееше огромна дупка. На пода, пред леко поклащащото се тяло, лежеше черният му дроб, от двата края на който бе отхапано по малко. Следите от едната страна бяха от по-големи зъби, оставени на неравни разстояния. От другата се виждаха мънички равномерни отпечатъци.

Броган се извърна, нададе яростен вик и удари с опакото на ръката си Лунета. Тя отхвръкна към стената до камината и се свлече надолу.

— Това бъде по твоя вина, вещице! Ти бъдеш виновна! Трябваше да останеш тук и да се погрижиш за Еторе!

Броган стоеше с юмруци на кръста и гледаше одраното тяло на един от членовете на „Кръвта на братството“. Ако Еторе вече не беше мъртъв, Броган щеше да го убие със собствените си ръце, задето е оставил тази стара вещица да избяга от ръката на справедливостта. Да допуснеш да ти се изплъзне проклетник се считаше за непростима грешка. Истинският ловец на проклетници би унищожил злото, преди сам да умре, независимо какво ще му струва това. Подигравателната усмивка на Еторе го вбеси.

Броган удари вкочаненото лице.

— Ти ни предаде, Еторе. Разжалван си и си изгонен с презрение от „Братството“. Името ти ще бъде заличено от всички списъци.

Лунета се подпря на стената, притиснала ръка към разкървавената си буза.

— Нали ти казах, че трябва да остана и да му помагам. Казах ти.

Броган я стрелна с гневен поглед.

— Не искам да слушам гнусните ти извинения, вещице. Щом си знаела какви проблеми може да създаде старата магьосница, е трябвало да останеш.

— Но аз ти казах, че трябва. — Тя избърса сълзите от очите си. — Ти ме накара да дойда с вас.

Той не й обърна внимание и погледна полковника.

— Приготви конете — изсъска през стиснатите си зъби.

Трябваше да я убие. Веднага. Да й пререже гърлото и да приключи с това. До гуша му беше дошло от позорния й зъл талант. Тази нощ това му коства ценни сведения. Старицата — вече беше сигурен — е била истински извор на информация. Ако не беше омразната му сестра, Броган щеше да се добере до тази информация.

— Колко коня, генерале? — прошепна Галтеро.

Броган наблюдаваше как сестра му се изправя на крака и се съвзема, бърше кръвта от бузата си. Трябваше да я убие. На мига.

— Три! — изръмжа накрая.

Галтеро измъкна от принадлежностите за разпит тояга, шмугна се зад вратата тих като сянка и изчезна надолу по коридора. Стражите очевидно не я бяха забелязали, но това можеше и да не означава нищо — с проклетниците човек никога не знае. Беше възможно тя все още да е някъде наблизо. На Галтеро не трябваше да му се казва специално, че ако бъде открита, трябва да бъде предадена на генерала жива. Прибързано отмъщение с меч не би довело до нищо добро. Ако бъде открита, трябва да бъде заловена жива и да бъде разпитана. Ако бъде открита, ще си плати за безбожието. Но преди това ще си каже всичко.

Ако бъде открита.

Тобайъс погледна сестра си.

— Усещаш ли я някъде наблизо?

Лунета поклати глава. Не се чешеше. Дори около двореца да нямаше няколко хиляди Д’Харански войници, навън вилнееше такава буря, че щеше да е невъзможно да се проследи когото и да било. Освен това въпреки че силно желаеше да спипа старата вещица, Броган знаеше, че трябваше да преследва по-важна плячка. После идваше и въпросът с Господаря Рал. Ако Галтеро открие старицата — добре, но ако не — не можеха да си позволят да губят ценно време в трудно, а може би и безполезно преследване. Проклетниците не бяха рядкост. Винаги щяха да си намерят някой друг. Главнокомандващият генерал на „Кръвта на братството“ имаше по-важна задача — да изпълнява волята на Създателя.

Лунета се приближи, куцукайки, до брат си и плъзна ръка около кръста му. Погали яростно повдигащите се гърди.

— Бъде късно, Тобайъс — нежно му каза тя. — Лягай си вече. Прекара тежък ден в изпълнение волята на Създателя. Остави Лунета да ти помогне да се почувстваш по-добре. Ще ти хареса, обещавам.

Той не каза нищо.

— Галтеро си получи своето удоволствие, позволи на Лунета да те дари с нейното. Ще бъде истинско вълшебство — убеждаваше го тя. — Моля те, Тобайъс, позволи ми да го направя.

Той се поколеба само за миг.

— Не бъде време. Трябва да тръгваме веднага. Надявам се да си си взела урок тази вечер, Лунета. Повече няма да понасям непристойното ти държание.

Тя наведе рязко глава.

— Да, генерале мой. Ще се старая повече. Ще правя всичко по-добре. Ще видиш.

Той я поведе нагоре към стаята, в която беше разговарял със свидетелите. Пред вратата стояха стражи. От масата вътре той взе кутийката с трофеите и я завърза за колана си. Запъти се към вратата, но се върна. Сребърната монета, която беше оставил на масата — същата, която му бе дала старицата, я нямаше. Той погледна стража.

— Предполагам, никой не е влизал в тази стая, докато ме е нямало?

— Не, генерале — отвърна сковано войникът. — Никой.

Броган измърмори нещо на себе си. Тя е била тук. Взела си е обратно монетата, за да му остави съобщение. На излизане той не попита никого от другите стражи. Те също нямаше да са видели нищо. Старицата и внучката й бяха изчезнали. Измести ги от мислите си и се опита да се съсредоточи върху предстоящата работа.

Закрачи през коридорите към задната част на сградата, където трябваше да прекоси малко дворче, за да се окаже при конюшните. Галтеро щеше да се погрижи за всичко необходимо за из път и да оседлае три от най-яките атове. Около двореца със сигурност беше пълно с Д’Харанци, но под прикритието на тъмнината и снежната буря Броган беше сигурен, че двамата с Лунета ще успеят да се доберат до конюшните.

Броган не каза нищо на хората си. Беше тръгнал да преследва Майката Изповедник и за намеренията му щяха да знаят само той, Галтеро и Лунета. При тази буря трима души имаха шанс да се измъкнат, но за целия отряд на „Братството“ щеше да бъде невъзможно. Толкова много хора със сигурност щяха да бъдат забелязани и спрени. Щеше да се стигне до битка и можеше всички да загинат. „Кръвта на братството“ бяха свирепи бойци, но не можеха да се мерят по численост с Д’Харанската армия. Още по-лошо — по онова, което Броган бе видял, можеше да съди, че Д’Харанците не са новаци в битките. По-добре щеше да бъде да остави хората си тук, за да отвличат вниманието. Те нямаше да могат да издадат нещо, което не знаят.

Броган отвори внимателно дъбовата врата и огледа нощта навън. Видя само снежната вихрушка, осветена слабо от няколкото лампи на втория етаж на сградата. Но тази слаба светлина му бе необходима, за да се добере до конюшните, чието разположение не познаваше добре.

— Движи се плътно зад мен. Ако срещнем войници, ще се опитат да ни спрат. Не можем да си го позволим. Трябва да хванем Майката Изповедник.

— Но генерале мо…

— Тихо! — озъби й се Броган. — Ако се опитат да ни спрат, по-добре измисли начин да ни измъкнеш. Разбрано?

— Ако са много, ще мога само да…

— Не си играй с нервите ми, Лунета. Обеща ми да се стараеш повече. Давам ти тази възможност. Гледай да не ме разочароваш пак.

Тя се загърна в красотичките си.

— Да, генерале мой.

Броган духна лампата в коридора и издърпа Лунета навън във вихрушката, която ги понесе в нощта. Галтеро вече би трябвало да е оседлал конете. Трябваше само да стигнат до него. В този сняг Д’Харанците нямаше да могат да ги видят, камо ли да ги спрат, яхнали конете. Тъмният силует на конюшните се виждаше все по-ясно.

Изведнъж от снега започнаха да изникват фигури на войници. Те забелязаха двамата бегълци и извикаха другарите си, в същото време се чу металният звън на мечовете им. В бушуващата буря гласовете им не стигаха далеч, но се чуваха достатъчно, за да съберат плътна маса от яки мъжаги наоколо им.

Войниците бяха навсякъде.

— Лунета, направи нещо!

Тя изпружи ръка с разперени пръсти, опитвайки се да призове заклинание, но мъжете не се поколебаха. Спуснаха се към тях с насочени напред оръжия. Броган подскочи, когато на милиметри от лицето му прелетя стрела. Създателят направи така, че вятърът да духне по-силно точно в този миг и да отклони острието й. Посипа се дъжд от стрели. Лунета клекна, за да се предпази от тях.

Щом видя, че от всички страни към него прииждат войници, Броган издърпа меча си. Помисли си да избяга назад към двореца, но пътят вече беше блокиран. Бяха твърде много. Лунета беше прекалено заета със стрелите около себе си, за да може да събере сили за заклинание. Тя запищя от ужас.

Дъждът от стрели спря така внезапно, както започна. До ушите на Тобайъс достигнаха ужасени писъци. Той сграбчи Лунета и през вихрушката се втурна с всички сили към конюшните. Галтеро трябваше да ги чака там.

Неколцина мъже се опитаха да му отрежат пътя. Най-близкият до Броган изпищя и генералът видя как наблизо прелита сянка. Мъжът се строполи по лице в снега. Тобайъс в ужас гледаше как другите войници размахват мечовете си срещу невидимите силуети около тях, които ги посичаха безжалостно.

Тобайъс се спря, не можеше да повярва на очите си. Всички Д’Харанци около тях падаха в снега. Към воя на вятъра се прибавяха нечовешки писъци. Видя как снегът се обагря в червено. Как мъжете се вцепеняват изкормени.

Облиза устни, страхуваше се да помръдне, за да не бъде пометен от вихрушката на сенките. Погледът му шареше във всички посоки, опитваше се да проумее какво става, да види нападателите.

— Скъпи Създателю — провикна се той. — Пощади ме! Та аз ти служа!

В двора пред конюшните прииждаха все повече и повече мъже, които се строполяваха на земята почти в мига, в който се появяваха. Заснеженото поле вече бе покрито от близо стотина трупа. Тобайъс никога не беше виждал да умират толкова много хора с такава бързина и жестокост.

Наведе се напред и с изненада установи, че невидимите сенки се движат целенасочено. Че са живи. Започна да ги различава. Навсякъде около тях бъкаше от фигури с бели наметала, които нападаха Д’Харанските войници светкавично и смъртоносно. Никой от Д’Харанците не се и опитваше да бяга. Всички отвръщаха на атаката яростно, но никой нямаше шанс срещу бързия враг. Само за секунди войниците падаха изкормени.

Изведнъж нощта утихна. Чуваше се само воят на вятъра. Преди да се е опитал да избяга, всичко свърши. Земята беше осеяна с купища неподвижни, тъмни фигури. Тобайъс се огледа на всички страни, но не успя да види нито един оцелял. Снегът вече покриваше телата. След още час те щяха да изчезнат под бялата завивка.

Мъжете с наметала се носеха като призраци над снега, грациозни и ефирни, сякаш направени от вятър. Щом се приближиха към него, мечът се изплъзна от вкочанените му пръсти. Тобайъс искаше да извика на Лунета да ги повали със заклинание, но щом фигурите излязоха на светлината, гласът му замръзна в гърлото.

Това не бяха хора.

Пулсиращите им мускули бяха обвити в люспи с цвета на снежна нощ. Ръбестите им глави без уши и коса бяха обвити в гладка кожа. Отпред стърчаха изпъкнали мънистени очи. Под наметалата, които се развяваха назад и плющяха на вятъра, съществата носеха обикновени дрехи. Във всяка ръка се виждаше по един облян в кръв нож с три остриета.

Това бяха съществата, които видяха набити на колове пред Двореца на Изповедниците — същите, които беше убил Господарят Рал. Сбързове. След като видя със собствените си очи как те унищожават опитните и калени в битки Д’Харански войници, Тобайъс не можеше да си представи как е успял Господарят Рал или който и да било друг да убие дори едно от тях, още по-малко толкова, колкото се виждаха на коловете.

Едно от съществата се понесе към него и го погледна с немигащите си очи. Спря на по-малко от десетина метра пред него.

— Вървете! — изсъска сбързът.

— Какво? — заекна Тобайъс.

— Вървете! — То разсече въздуха с острия си нож — светкавично движение, изпълнено с убийствена грация. — Сссспассявайте се.

— Защо? Защо го правите? Защо искате да се спасим?

Устата, лишена от устни, се разтегна в страховита усмивка.

— Пътешественикът по сънищата иска да се ссспассите. А сега вървете, преди да са се появили още сссъщества в кожа. Вървете!

— Но…

Сбързът дръпна наметалото си с люспеста ръка, обърна се и се стопи във виелицата. Тобайъс напрегна очи, но вятърът бе останал безжизнен и пуст.

Защо тези зловещи същества искаха да му помогнат? Защо избиваха враговете му? Защо искаха той да се спаси?

Изведнъж отговорът на всички тези въпроси го озари с любяща, топла светлина. Те бяха изпратени от Създателя. Разбира се. Как можеше да е толкова сляп? Господарят Рал каза пред всички, че е убил сбързовете. Господарят Рал се биеше на страната на Пазителя. Ако сбързовете бяха зли същества, Господарят Рал щеше да е на тяхна страна, а не срещу тях.

Сбързът каза на Тобайъс, че ги изпраща пътешественикът по сънищата. Създателят навестяваше сънищата на Броган. Да, точно така. Тези същества са пратеници на Създателя.

— Лунета — обърна се Тобайъс към сестра си, свита зад него. — Създателят ме навестява в сънищата ми. Ето какво се опитваха да ми кажат с това, че онзи от сънищата ми ги е изпратил. Лунета, Създателят ги е изпратил да ми помагат да се защитавам.

Очите на Лунета се ококориха.

— Самият Създател се намеси, за да ти помогне да осуетиш плановете на Пазителя!? Самият Създател се грижи за безопасността ти. Той сигурно има големи планове за теб, Тобайъс.

Той вдигна меча си от снега и се усмихна.

— Наистина. Поставях желанията му над всичко друго и Той ме взе под закрилата си. Побързай, трябва да направим онова, което ни предадоха куриерите му. Трябва да тръгваме, за да изпълним волята му.

Той се затътри през снега, като си проправяше път през телата. Вдигна поглед и видя как изневиделица пред него изскача тъмна фигура, която му препречи пътя.

— Виж ти, виж. Отиваш ли някъде, генерале? — Лицето грейна в заплашителна усмивка. — Няма ли да направиш заклинание срещу мен, магьоснице?

Мечът на Тобайъс все още беше в ръката му, но знаеше, че няма да е достатъчно бърз.

Тобайъс подскочи при звука на чупене на кости. Мъжът пред него се строполи по лице в снега пред краката му. Тобайъс вдигна поглед и видя Галтеро, застанал с тояга в ръка зад безжизнената фигура.

— Тази нощ си заслужи поста, Галтеро!

Създателят го бе дарил с неоценима награда, показвайки му за пореден път, че нищо не е невъзможно за благочестивите. За щастие Галтеро прояви разсъдливост да използва тоягата, а не меча си. Броган видя, че тялото на мъжа кърви, но се забелязваха и признаци на живот.

— Виж ти, виж, това май ще се окаже доста сполучлива нощ. Лунета, преди да излекуваш този тук, ще се наложи да свършиш малко работа в името на Създателя.

Лунета се надвеси над неподвижната фигура, притискайки пръсти в подгизналата вълниста кестенява коса.

— Опасявам се, че ще трябва да се заема с лечението незабавно. Галтеро е по-силен, отколкото предполага.

— Това, скъпа сестричке, няма да е препоръчително, поне така ми се струва. Лечението може да почака. — Той погледна полковника и посочи конюшните. — Конете готови ли са?

— Да, генерале, веднага щом вие сте готов, тръгваме.

Броган извади ножа, който Галтеро му беше дал по-рано същата нощ.

— Трябва да побързаме, Лунета. Куриерът каза да се спасяваме. — Той се наведе и обърна по гръб безжизнената фигура. — После трябва да вървим да хванем Майката Изповедник.

Лунета се наведе още повече и го погледна в очите.

— Но, генерале мой, нали ти казах, че заклинанието крие идентичността й от нас. Не можем да проникнем зад заклинание като това. Няма да я познаем.

Лицето на Тобайъс Броган се разтегли в усмивка и белегът на бузата му изпъкна.

— О, но аз вече успях да проникна зад него. Името на Майката Изповедник е Калан Амнел.