Кръвта на братството

Двадесет и седма глава

Подобно бялата вихрушка на неясен сън, клонящ към своя край, нещата бавно се проясниха пред очите й. Най-напред изплуваха двата огъня, после факлите, тъмните каменни стени, накрая хората.

За миг тялото й бе съвсем изтръпнало, после усещанията й се възвърнаха под формата на милиони иглички. Болеше я навсякъде.

Джаганг отхапа голяма хапка печен фазан. Подъвка известно време, после хвърли срещу нея кокала от кълката.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Улиция? — попита, все още дъвчейки. — Използваш магия, която можеш да освободиш с бързината на мисълта. — Мазната усмивка се върна на устните му. — Аз от своя страна съм пътешественикът по сънищата. Използвам времето между фрагментите на мисълта. В онзи покой, където няма нищо, времето е безкрайно, мога да правя каквото си пожелая. Вие все едно сте каменни статуи, които се опитват да ме хванат.

Улиция почувства Сестрите чрез връзката. Тя все още съществуваше.

— Слабо. Много слабо — каза Джаганг. — Виждал съм други да го правят много по-добре, разбира се, след дълги упражнения. Засега съм ви оставил връзката. Искам да се чувствате една друга. По-късно ще я прекърша. Точно както мога да прекърша връзката, мога да прекърша и съзнанието ви. — Отпи глътка вино. — Но мисля, че това е твърде непродуктивно. Как можеш да дадеш на хората урок, истински урок, ако ги оставиш без съзнание?

Чрез връзката Улиция усети как Сесилия се изпуска и топлата урина потича по крака й.

— Как? — чу се да пита Улиция с глух глас. — Как можеш да използваш времето между мислите?

Джаганг взе ножа си и отряза парче от месото, поставено върху богато украсения сребърен поднос край него. Прониза сочната хапка с острието и отпусна лакти на ръба на масата.

— Какво сме всички ние? — Той размаха набоденото парче месо, по острието потече кръв. — Какво е действителността, действителността на съществуването ни? — Издърпа месото със зъби и задъвка, без да спира да говори: — Ние телата си ли сме? Ако е така, тогава дали дребният човек е нещо по-малко от едрия? Когато загубим ръката или крака си, ще бъдем ли нещо по-малко, ще започнем ли да изчезваме от съществуването си? Не. Ние си оставаме същата личност. Значи не, не сме телата си. Ние сме мислите си. С оформянето си те определят кои сме, създават действителността на съществуването ни. Между тези мисли няма нищо, само тялото, очакващо мислите ни да направят от нас това, което сме.

Между мислите пристигам аз. В пространството между тях времето няма значение за вас. За мен обаче има. — Той сръбна от виното. — Аз съм сянка, плъзгаща се между пукнатините във вашето съществуване.

Чрез връзката Улиция почувства как останалите се разтрепериха.

— Това е невъзможно — прошепна тя. — Твоят Хан не може да разтяга времето, да го разчупва.

Снизходителната му усмивка я остави без дъх.

— Достатъчен е дори малък клин, втъкнат в пукнатина по повърхността на най-големия, масивен камък, за да го разцепи. Да го унищожи. Аз съм клинът. Той сега е забит в пукнатините на вашето съзнание.

Тя стоеше мълчешком, докато той откъсна с пръсти парче сочно печено свинско.

— Когато спите, мислите ви се носят свободно и ставате уязвими. Тогава се превръщате в маяк, който лесно мога да открия. Мислите ми се втъкват в пукнатините. Пространствата, през които вие влизате и излизате от съществуването си, за мен са цели бездни.

— И какво искаш от нас? — попита Армина.

Той отхапа от увисналото между пръстите му парче свинско.

— Ами сред другите ползи, които бих могъл да имам от вас, е и тази, че имаме общ враг: Ричард Рал. Вие го познавате като Ричард Сайфър. — Той повдигна вежда над тъмно, пронизващо око: — Търсачът. Досега той не представляваше особен интерес за мен. Е, само дето ми направи голяма услуга, като унищожи бариерата, която ме държеше от тази страна. Или поне държеше тялото ми. Вие, Сестрите на мрака, Пазителят и Ричард Рал направихте възможно да властвам над човешкия вид.

— Не сме правили подобно нещо — изпротестира Тови с кротък гласец.

— О, напротив. Нали разбирате, Създателят и Пазителят се борят за надмощие в този свят. Създателят го прави, защото иска да попречи на Пазителя да го погълне в света на мъртвите, а Пазителят — понеже изпитва непресъхващ апетит за живите. — Мастиленочерният му поглед се повдигна да срещне очите им. — В борбата си да освободите Пазителя, да му дадете този свят, го снабдихте със сила тук, което от своя страна примами Ричард Рал да се притече на помощ на живите. Той възстанови равновесието.

А в него, точно както в пространството между мислите ви, идвам аз.

Магията е проводникът към тези два свята, тя им дава сила тук. Чрез намаляването на количеството магия в света ще намалява и влиянието на Създателя и Пазителя тук. Създателят ще продължава да изпраща своята искрица живот, Пазителят ще продължава да я отнема, когато му дойде времето. Но отвъд това светът ще принадлежи на човек. Старата религия на магиите ще бъде изхвърлена на бунището на историята и постепенно ще премине в мита.

Аз съм пътешественикът по сънищата. Познавам сънищата на хората, потенциала им. Магията потиска тези безгранични видения. Без магията човешкото съзнание и въображение ще се развихрят и човекът ще стане всемогъщ.

Точно затова ми е нужна тази армия. Дори след като магията загине, аз все още ще имам войниците си. Държа ги добре обучени, готови за този ден.

— И защо Ричард Рал е твой враг? — попита Улиция, надявайки се да го накара да продължи да говори, докато тя се опита да измисли план за действие.

— Той, разбира се, трябваше да направи онова, което направи, в противен случай всички вие, скъпи мои, щяхте да заминете при Пазителя. Това ми помогна, но сега той ми се меси в плановете. Млад е и не подозира за талантите си. Аз от своя страна прекарах последните двайсет години в усъвършенстване на уменията си. — Джаганг размаха ножа пред лицето си. — Едва през последната година очите ми се преобърнаха — знакът на пътешественика по сънищата. Едва сега се превърнах в най-страховитото название в древния свят. На древния език „пътешественик по сънищата“ е синоним на „оръжие“. Магьосниците, създали това оръжие, ще съжаляват. — Той облиза мазнината от ножа, без да сваля поглед от тях. — Грешно е да се създават оръжия, които имат собствено съзнание. Сега вие сте моите оръжия. Аз няма да направя същата грешка.

Моята сила ми позволява да влизам в съзнанието на всеки спящ. При лишените от дарбата имам само ограничено въздействие, те, така или иначе, не са ми от голяма полза. Но с родените с дарбата като вас шестте мога да направя всичко, което пожелая. Щом клинът ми се забие в главите ви, съзнанието ви престава да е ваше. Става мое.

Магията на пътешествениците по сънищата беше силна, но нестабилна. Никой не се беше раждал със способността през последните три хиляди години, откакто бе издигната бариерата, която ни държеше затворени там. Но сега пътешественик по сънищата се появи отново на този свят. — Джаганг се разтресе от зловещ смях. Тънките мустачки затрептяха в крайчетата на устата му. — И това съм аз.

Улиция понечи да му каже да премине направо на въпроса, но се спря навреме. Нямаше желание да види какво ще направи с тях, щом свърши с приказките. Времето й беше необходимо, за да се опита да измисли нещо.

— Откъде знаеш всичко това?

Джаганг откъсна ивица препечена сланина от месото и загриза, говорейки през зъби:

— В един погребан град в родината ми Алтур’Ранг открих архиви от древни времена. Каква ирония на съдбата — воин като мен да разбере цената на книгите. В Двореца на пророците също има изключително ценни книги, стига човек да знае как да ги използва. Колко жалко, че Пророкът умря. Но аз имам и други магьосници.

Къс от магията на древната война, някакъв вид щит, беше предаден от своя създател на всички родени с дарбата потомци на рода Рал. Тази магия предпазва съзнанията на хората и аз не мога да вляза в тях. Ричард Рал е наследил способността и започна да я използва. Преди да е научил твърде много, трябва да бъде накаран да свърши работата. Заедно с годеницата му. — Той млъкна и погледна с далечен, лишен от време поглед. — Майката Изповедник ми донесе малко поражение, но бе върната в правия път от безмозъчните ми марионетки на север. Глупаците в своето усърдие създадоха някои пречки, но скоро отново ще мога да им дърпам конците. И когато това стане, ще играят по моята свирка. Този клин съм го забил надълбоко. Положих много усилия да наклоня везните в своя полза, да мога да държа на длан Ричард Рал и Майката Изповедник. — Той откъсна парче сочно свинско. — Нали разбирате, по природа той е магьосник-воин, първият, роден от три хиляди години насам. Но всъщност това ви е известно. Магьосник като него е безценно оръжие за мен. Той може да направи неща, на които никоя от вас не е способна. Така че не искам да го убивам. Но ще го поставя под свой контрол. Ще се раздели с живота си едва когато престане да ми бъде потребен. — Джаганг облиза мазнината от пръстените си. — Контролът е по-важен от убиването. Можех да убия вас шестте, но каква полза от това? Докато сте ми подвластни, не представлявате заплаха за мен. Напротив — бихте могли да сте ми от голяма полза. — Той извъртя китка и посочи с ножа си Мериса. — Всички вие сте се врекли в отмъщение срещу него, но ти, скъпа моя, се закле да се къпеш в кръвта му. Аз мога да ти предоставя такава възможност.

Мериса пребледня.

— Откъде… откъде знаеш това? Казах го, когато бях будна.

Той се изхили на паниката в очите й.

— Ако не искаш да узная нещо, скъпа, не бива дори да мечтаеш за него, докато си будна.

Чрез връзката Улиция усети, че Армина всеки момент ще припадне.

— Разбира се, вие шестте трябва най-напред да бъдете въведени в нещата. Трябва да разберете кой владее живота ви. — Той посочи с ножа си притихналите роби зад гърба си. — Ще се научите да ми се подчинявате безпрекословно като тези тук.

Улиция за пръв път огледа по-внимателно полуоблечените хора в залата. Всички жени бяха Сестри. По-лошо — повечето бяха Сестри на мрака. Тя бързо се ориентира в обстановката — някои липсваха. Мъжете, повечето млади магьосници, пуснати след обучението им в Двореца, също бяха от вреклите се да служат на Пазителя.

— Някои са Сестри на светлината и ми служат добре, от страх какво ще им сторя, ако ме разочароват. — С палеца и показалеца си Джаганг поглади златната верижка между двете халки, свързващи носа и ухото му. — Но повече ми харесвате вие, Сестрите на мрака. Вече всички сте мои, дори онези в Двореца.

Улиция бе пронизана от остра болка.

— В Двореца на пророците имам работа. Важна работа. — Златните верижки на гърдите му иззвъняха, щом разпери ръце. — Всички те ми се подчиняват безпрекословно. — Мастиленият му поглед се плъзна към хората зад него. — Нали така, скъпи мои?

Джанет, Сестра на светлината, целуна безименния си пръст, по бузите й потекоха сълзи. Джаганг се изсмя. Пръстенът му проблясна на светлината на огъня, щом я посочи с дебелия си пръст.

— Видяхте ли това? Позволявам й да го прави. То я изпълва с напразна надежда. Ако й забраня, може да се самоубие, защото тя не се страхува от смъртта, за разлика от вреклите се на Пазителя. Нали, скъпа моя Джанет?

— Да, Ваше сиятелство — плахо отвърна тя. — Вие притежавате тялото ми в този свят, но щом умра, душата ми ще отиде при Създателя.

Джаганг се изсмя с болезнен, стържещ смях. Улиция бе чувала този смях и преди и знаеше, че ще го чуе отново.

— Виждате ли? За да държа нещата в свои ръце, правя някои компромиси. Разбира се, като наказание я чака една седмица служба в палатките. — Мастиленият му поглед накара Джанет да отстъпи назад. — Но ти го знаеше и преди да кажеш това, нали, скъпа моя?

Гласът на Сестра Джанет потрепери:

— Да, Ваше сиятелство.

Мътните, мрачни очи на Джаганг отново се спряха на шестте пред него:

— Сестрите на мрака ми харесват повече, защото имат основателна причина да се страхуват от смъртта. — Той разкъса фазана на две. Чу се трошене на кокали. — Те са изменили на Пазителя, комуто са обрекли душите си. Ако умрат, няма път за бягство. Пазителят ще ги накаже за предателството им. — Той се изсмя дълбоко и подигравателно. — Това се отнася и за вас шестте, в случай че ме разочаровате достатъчно, за да си спечелите смъртта.

Улиция преглътна.

— Разбираме… Ваше сиятелство.

Кошмарният поглед на Джаганг я накара да забрави да диша.

— О, не, Улиция, не мисля, че наистина разбирате. Но се надявам и това да стане, щом приключа с уроците ви.

Без да сваля зловещия си поглед от нея, той се протегна под масата и издърпа за русата коса жена с красиво тяло. Тя примижа от болка, докато мощната му ръка я извличаше нагоре. Беше облечена като другите. През прозрачната материя Улиция успя да забележи по-стари жълто-сини белези, както и по-нови, виолетови. Имаше синина и на лявата й буза, и прясна, синьо-черна подутина на лявата скула с четири прореза, оставени от пръстените му.

Беше Кристабел, Сестра на мрака, която Улиция бе оставила в Двореца. Сестрите на мрака в Двореца трябваше да подготвят почвата за завръщането на шестте. Но сега очевидно подготвяха почвата за идването на Джаганг. Какво можеше да търси той в Двореца на пророците, Улиция не можеше да разбере.

Джаганг извърна ръка и посочи:

— Изправи се тук.

Сестра Кристабел заобиколи масата и застана пред него. Бързо приглади разрошената си коса и избърса уста с опакото на ръката си, след което се поклони.

— Какво мога да направя за вас, Ваше сиятелство?

— Ами, Кристабел, тези шестте трябва да получат първия си урок. — Той отчупи и другата кълка на фазана. — За тази цел ти трябва да умреш.

Тя се поклони.

— Да, Ваше сия… — Изведнъж се вцепени, осъзнавайки чутото.

Улиция видя как краката на Кристабел започват да треперят, но остава безмълвна.

Джаганг махна с кълката към двете жени, седнали на кожа на пода и те бързо се приближиха. Изхили се с ужасяващата си мазна усмивка.

— Довиждане, Кристабел.

Ръцете й се стрелнаха във въздуха и тя се строполи с писък. Ударът в пода беше толкова силен и писъкът толкова ужасяващ, че ушите на Улиция запулсираха болезнено. Шестте жени, застанали над нея в края на кожата, гледаха с широко отворени очи, не смееха да си поемат дъх. Джаганг продължаваше да ръфа кълката. Смразяващите кръвта писъци продължаваха, главата на Кристабел се мяташе във всички посоки, цялото й тяло подскачаше и се тресеше в бесни гърчове.

Вниманието на Джаганг беше ангажирано с кълката, той подаде бокала си, за да го напълнят отново. След малко приключи с месото и се извърна да си вземе малко грозде. През това време всички стояха в пълно мълчание.

Улиция не издържа.

— Колко още има, докато умре? — попита тя дрезгаво.

Джаганг повдигна вежда.

— Докато умре ли? — Той отметна глава назад и се изсмя гръмогласно. Юмруците му, пробляскващи от тежките пръстени, заудряха по масата. Останалите в залата едва се усмихнаха. Мощното му тяло се тресеше. Тънката верижка между ухото и устната му подскачаше, докато смехът му не утихна на пресекулки.

— Та тя умря още преди да е докоснала пода.

— Какво? Но тя… тя все още крещи.

Кристабел изведнъж притихна, гърдите й се вкамениха.

— Умря още в първия миг — каза Джаганг. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка, черната бездна на погледа му се спря върху Улиция. — Клинът, за който ви говорих. Същият като този, който съм забил в съзнанията ви. Онова, което виждате да крещи, е душата й. Свидетели сте на мъченията й в света на мъртвите. Изглежда, Пазителят е разочарован от своята Сестра на мрака.

Джаганг повдигна пръст и Кристабел отново закрещя и се загърчи.

Улиция преглътна.

— Колко… докога… ще продължи това?

Той облиза устни.

— Докато се разложи.

Улиция усети как коленете й омекват, чрез връзката разбра, че останалите пет са на ръба на дивата паника, на неконтролируемото крещене, също като Кристабел. Ако не възстановяха властта на Пазителя в този свят, той щеше да е също толкова разочарован и от тях.

Джаганг щракна с пръсти.

— Слит! Иърис!

Край стената проблесна светлинка. Улиция ахна, две фигури с наметала изникнаха като че направо от каменната стена. Телата им бяха люспести, плъзнаха се безшумно край масата и се поклониха.

— Ссслушаме, пътешессственико по сссънищата!

Джаганг врътна дебелия си пръст и посочи крещящата жена на пода.

— Хвърлете я в тайната яма.

Сбързовете отметнаха пелерините си зад раменете и се наведоха, вдигнаха гърчещото се, крещящо тяло на жената, която Улиция познаваше от повече от сто години, жената, която й бе помагала и беше служила вярно и смирено на Пазителя. Тя би трябвало да бъде възнаградена за службата си. Всички би трябвало да бъдат възнаградени.

Докато двата сбърза изнасяха тялото към тайната яма, Улиция погледна Джаганг.

— Какво искаш да направим?

Той вдигна ръка и с два мазни пръста даде знак на един войник встрани да се приближи.

— Тези шестте ми принадлежат. Сложете им халки.

Здравият мъжага, навлечен с кожи и окичен с оръжия, се поклони. Приближи се до най-близката, Ничи, и безцеремонно дръпна долната й устна, разтегляйки я гротескно. Огромните й сини очи се изпълниха с паника. Улиция ахна заедно с Ничи. Чрез връзката тя усети притъпената болка на жената и ужаса, когато тъпата, ръждясала желязна игла се заби с въртеливи движения близо до ръба на устната й. Войникът пъхна обратно иглата с дървена дръжка в колана си и без да пуска долната й устна, извади от джоба си златна халка. Разтегна я със зъби и я пъхна в кървящата рана. Извъртя я и пак със зъби я сви.

Небръснатият, мръсен, вонящ войник се приближи до Улиция най-накрая. Дотогава тя вече трепереше неконтролируемо, тъй като бе усетила болката на всяка една от другите пет. Щом онзи дръпна долната й устна, мисълта й отчаяно се залута в търсене на път за бягство. Беше все едно да вадиш кофа от празен кладенец. Щом халката проби устната й, от очите й закапаха сълзи от болка.

Джаганг избърса мазнината от устата си с опакото на ръката, докато гледаше с удоволствие как по брадичките на шестте се стича кръв.

— Вие вече сте мои робини. Ако не ми дадете причина да ви убия, имам работа за вас в Двореца на пророците. Щом свърша с Ричард Рал, може дори да ви позволя да му видите сметката.

Очите му отново се вдигнаха, неясните фигури в тях затрептяха по начин, от който дъхът на шестте Сестри спря. В погледа му бе изчезнала всяка следа от веселост, вместо това се долавяше жестокост и заплаха.

— Но преди това трябва да приключа с уроците ви.

— Вече сме напълно наясно с възможностите ви — побърза да каже Улиция. — Моля… няма защо да се притеснявате за лоялността ни към вас.

— О, това го знам — прошепна Джаганг. — Но въпреки това не съм приключил с уроците ви. Първият беше само началото. Останалите няма да свършат толкова бързо.

Улиция почувства, че краката й се подкосяват. Откакто Джаганг се появи в сънищата й, животът й в будно състояние се бе превърнал в кошмар. Трябваше да има начин да се сложи край на това, но тя не можеше да разбере какъв е. Веднъж имаше видение как се завръща в Двореца на пророците като една от робините на Джаганг, облечена в техните дрехи.

Джаганг плъзна поглед покрай нея.

— Слушахте ли внимателно, момчета?

Улиция чу утвърдителния отговор на капитан Блейк. Подскочи. Беше забравила съвсем за трийсетте моряци, струпани зад нея в ъгъла на залата.

Джаганг им даде знак с два пръста да се приближат.

— Утре сутринта можете да си вървите. Но си помислих, че за тази нощ не бихте отказали компанията на тези дами.

Шестте настръхнаха.

— Но…

Начинът, по който неясните форми в очите му смениха излъчването си, я накара да млъкне.

— Отсега нататък, ако използвате магията си пряко желанията ми, та дори било то и за да прекъснете кихавицата си, ще споделите съдбата на Кристабел. В сънищата ви ви показах мъничка частичка от онова, което мога да направя с вас, докато сте живи. Сега видяхте мъничка частичка от онова, което Пазителят ще направи с вас, когато умрете. За вас има само една пътека. Ако бях на ваше място, щях да внимавам да не направя грешна стъпка. — Джаганг отново погледна моряците зад тях. — Ваши са за през нощта. Доколкото познавам тези шестте от сънищата им, знам, че имате сметки за уреждане. Уредете ги както намерите за добре.

Гласовете на моряците се извисиха в радостни възгласи и обещания.

Чрез връзката Улиция усети как една ръка посяга към гърдите на Армина, друга дърпа главата на Ничи назад за косата и разкъсва дантелата на гърдите й, а трета се плъзва нагоре по собствените й бедра. Преглътна крясъка си.

— Има няколко незначителни правила — каза Джаганг и ръцете замръзнаха. — Ако ги нарушите, ще ви изкормя като риби.

— И какви са правилата, императоре? — попита един моряк.

— Нямате право да ги убивате. Те са мои робини — принадлежат ми. Искам да ми ги върнете сутринта в състояние, достатъчно добро, за да могат да ми служат. Това означава никакви счупени кости и тям подобни. Ще хвърляте жребий коя на кого се пада. Знам какво ще стане, ако ви оставя да избирате сами. Не искам никоя да остане пренебрегната.

Моряците се изкикотиха доволно, изразявайки съгласие, че така е повече от честно. Заклеха се, че правилата ще бъдат спазени.

Джаганг съсредоточи вниманието си върху шестте жени.

— Разполагам с огромна армия от яки войници, а наоколо не се намират много курви. Това разваля настроението на хората ми. Докато ви намеря други задължения, ще изпълнявате тази длъжност, с изключение на четири часа на ден. Благодарете се, че сложих халката си на устните ви. Това ще им попречи да ви убият, докато се забавляват с вас.

Сестра Сесилия разпери ръце. Засия в нежна, невинна усмивка.

— Император Джаганг, вашите мъже са млади и силни. Опасявам се, че няма да им достави удоволствие да бъдат със старица като мен. Съжалявам.

— Сигурен съм, че ще грейнат от щастие, че си с тях. Ще видиш.

— Императоре, Сестра Сесилия има право. Опасявам се, че аз също съм твърде стара и дебела — каза Тови с възможно най-старческия си глас. — Едва ли ще задоволим мъжете ви.

— Да ги задоволите ли? — Той отхапа от печеното, забодено на върха на ножа. — Да ги задоволите? Да не сте се побъркали? Това няма нищо общо със задоволяването. Уверявам ви, хората ми ще се насладят на топлите ви чарове, но нещо не сте разбрали. — Той завъртя пръст срещу тях, потъналите в мазнина пръстени на ръката му заблестяха. — Вие шестте бяхте Сестри на светлината, после станахте Сестри на мрака. Вероятно сте най-могъщите магьосници на земята. Този урок трябва да ви научи, че не сте нещо повече от калта под ботушите ми. Мога да правя с вас каквото ми харесва. Сега родените с дарбата са мои оръжия.

Това е вашият урок. Нямате право на глас. Докато не реша друго, ви предоставям за употреба на хората си. Ако искат да ви изкълчват пръстите и да залагат кой ще ви накара да крещите по-силно, нека го правят. Те имат различни вкусове и стига да не ви убият, имат пълната свобода да ги прилагат. — Той набута останалата част от месото в устата си. — Разбира се, след като тези момчета свършат с вас. Наслаждавайте се на подаръка ми, момчета. Направете каквото ви помолих, следвайте правилата ми и може да сте ми от полза за в бъдеще. Император Джаганг знае как да се отнася с приятелите си.

Моряците нададоха радостни възгласи за императора.

Улиция щеше да се строполи на земята, ако не беше една силна ръка, която я прихвана през кръста и я прилепи към тялото на нетърпелив моряк. Усети зловонния му дъх.

— Тц, тц, тц, моме. Май в крайна сметка ще ни позабавлявате, независимо че се държахте тъй лошо с нас.

Улиция се чу да хлипа. Устната й пулсираше от болка, но знаеше, че това е само началото. Беше толкова изненадана от случващото се, че не можеше да мисли ясно.

— О! — обади се Джаганг и всички замръзнаха по местата си. Той посочи с ножа си Мериса. — Без тази. Нея не може — каза той на моряците, после махна с два пръста. — Ела насам, скъпа.

Мериса се приближи до кожата на земята. Чрез връзката Улиция усети как краката й треперят.

— Кристабел беше изцяло моя. Беше ми любимка. Но сега е мъртва, пожертва се, за да получите първия си урок. — Погледна към мястото, където моряците вече бяха успели да разкъсат роклята й. — Ти ще я замениш. — Върна мастиления си поглед върху очите й. — Ти каза, ако не греша, че ако се наложи, ще ми ближеш нозете. Налага се.

Мериса го погледна изумено и Джаганг й се усмихна с оная своя зловеща усмивка, оградена с тънките мустачки.

— Нали ти казах, скъпа, да внимаваш какво казваш, докато си будна.

Мериса едва кимна.

— Да, Ваше сиятелство.

— Свали тая рокля. Занапред ще трябва да се обличаш по-добре, в случай че реша да ти позволя да убиеш Ричард Рал. — Той огледа другите жени, докато Мериса изпълняваше заповедта му. — Засега ще оставя връзката помежду ви, за да може всяка от вас да научава уроците на другите. Не бих искал да пропускате нищичко.

Щом Мериса се съблече, Джаганг завъртя ножа между палеца и показалеца си и го насочи надолу.

— Под масата, скъпа.

Улиция усети грубата кожата под коленете на Мериса, после студения камък под масата. Гледката извика похотливите погледи на моряците.

С последни сили, почерпани от насъбраната омраза към този човек, Улиция събра смелост. Тя стоеше начело на Сестрите на мрака. Чрез връзката каза на останалите:

„Всички преминахме през ритуала. Изтърпяхме къде-къде по-лошо от това. Ние сме Сестри на мрака; не забравяйте кой е истинският ни Господар. Засега сме робини на тази пиявица, но той прави голяма грешка, като си мисли, че владее съзнанията ни. Той не притежава собствена сила, може да използва единствено нашата. Ще измислим нещо и тогава Джаганг ще си плати. О, сладки Господарю, той ще си плати!“

„Но какво ще правим дотогава!“, изкрещя Армина.

„Тишина!“, скара й се Ничи.

Улиция усети пълзящите по тялото на Ничи пръсти, също и нажежената й ярост. Собственото й сърце се бе превърнало в черна буца лед.

„Запомнете всяко лице. Всеки от тях ще си плати. Слушайте Улиция. Ще измислим нещо и тогава ще ги научим на всички уроци, които само ние можем да измислим.“

„И да не е посмяла някоя от вас да мечтае за това“, предупреди ги Улиция. „Онова, което не можем да си позволим, е да допуснем Джаганг да ни убие. Тогава всяка надежда е загубена. Докато сме живи, имаме шанс да си възвърнем благоразположението на Господаря. Обещана ни е награда за душите и възнамерявам да я получа. Сила, Сестри!“

„Но Ричард Рал е мой, изсъска Мериса. Всеки, който ме изпревари, ще отговаря пред мен и пред Пазителя.“

Дори Джаганг — ако можеше да я чуе — би пребледнял от страховитото предупреждение в гласа й. Чрез връзката Улиция почувства как Мериса отмята назад гъстата си коса. Усети вкуса на онова, което вкусваше тя.

— Свърших с вас — каза Джаганг задъхано и махна с ножа си. — Свободни сте.

Капитан Блейк дръпна Улиция за косата.

— Време е да си разчистим сметките, моме.