Кръвта на братството

Четиридесет и трета глава

Щом видя момчето да пада безчувствено, Ричард трепна. Зяпачите дръпнаха падналия встрани и мястото му зае друго момче. Дори иззад прозореца на Двореца на Изповедниците Ричард чуваше оживените възгласи на децата от тълпата, които наблюдаваха играта. Беше виждал и други деца в Танимура да я играят. Казваше се Джа’Ла.

В родната си Западна земя никога не бе чувал за Джа’Ла, но децата в Средната земя я играеха по същия начин, по който и децата в Стария свят. Играта беше оживена и изглеждаше вълнуваща, но Ричард не мислеше, че си струва децата да плащат забавлението си с цената на избити зъби.

— Господарю Рал? — обади се Улик. — Господарю Рал, тук ли сте?

Ричард се извърна от прозореца и излезе от удобното си прикритие, като разгърна наметалото на сбърза.

— Да, Улик. Какво има?

Щом видя Ричард да изниква като от нищото, Улик влезе в стаята. Беше свикнал с гледката.

— Един Келтонски генерал иска да ви види. Генерал Болдуин.

Ричард докосна върховете на пръстите си до челото, опитваше се да си спомни нещо.

— Болдуин, Болдуин — вдигна поглед. — Генерал Болдуин. Да, спомням си. Той командва Келтонските части. Изпратихме му писмо за капитулацията на Келтон. Какво иска?

Улик сви рамене.

— Каза само, че иска да говори с Господаря Рал.

Ричард се извърна към прозореца, дръпна тежката златна завеса и се облегна на рисуваната дървена рамка. Загледа се в едно момче, което се изправяше след силен удар с юмрук, за да се върне отново в играта.

— Колко хора го придружават в Ейдиндрил?

— Малко, не повече от пет-шестотин.

— Беше му казано, че Келтон е капитулирал. Ако е искал да създава проблеми, нямаше да бие път дотук с толкова малко войници. Май ще е по-добре да се видя с него. — Извърна се към застаналия нащрек Улик. — Бердин е заета. Кажи на Кара и Райна да ескортират генерала дотук.

Улик удари с юмрук гърдите си и понечи да си върви, но чу гласа на Ричард и се обърна да види какво още ще му каже Господарят Рал.

— Беше ли открито още нещо в основата на планината под Кулата?

— Не, Господарю Рал, нищо, освен части от сбързове. Снегът там е толкова дълбок, че ще трябва да чакаме до пролетта да се разтопи, ако искаме да намерим още. Вятърът може да е отвял нещо, паднало от горе, в произволна посока, войниците няма как да преценят къде да копаят. Ръцете и лапите на сбързовете, които откриха, са били достатъчно леки, че да се задържат над снега. Всичко по-тежко може да е потънало на пет, дори десет метра в мекия сняг.

Ричард кимна разочарован.

— Още нещо. В Двореца сигурно има шивачки. Виж коя е главната и я помоли да дойде при мен.

Ричард се загърна с черната пелерина, без дори да осъзнава какво прави и продължи да гледа играта навън. Очакваше с нетърпение идването на Калан и Зед. Не би трябвало да чака още дълго. Трябва да са близо. Грач със сигурност ги е открил и скоро ще се появят всички заедно.

Откъм вратата зад него се чу гласът на Кара:

— Господарю Рал?

Ричард се обърна, остави пелерината да се разтвори и се отпусна. Между двете Морещици стоеше едър, здрав мъж на достолепна възраст, с прошарени тъмни мустаци, краищата на които се спускаха към брадата му. Сребристата му коса падаше над ушите. Косата му отгоре бе изтъняла и темето му просветваше.

Носеше тежко, късо военно наметало, богато украсено със зелена коприна и закрепено на едното рамо с две копчета. Високата му бродирана яка бе обърната върху жълтеникавата туника, върху която се виждаше хералдическа емблема, разсечена през средата с диагонална черна линия, която я разделяше на жълт и син щит. Високите му ботуши покриваха коленете. Дългите черни ръкавици бяха втъкнати в широкия му колан с орнаментирана тока.

Щом Ричард се материализира пред очите му, лицето на генерала пребледня, той спря рязко.

Ричард се поклони.

— Генерал Болдуин, радвам се да се запознаем. Аз съм Ричард Рал.

Генералът най-сетне дойде на себе си и отвърна на поклона.

— Господарю Рал, за мен е чест, че се съгласихте да се срещнем без предварително уговорена среща.

Ричард махна с ръка.

— Кара, моля те, донеси стол за генерала. Сигурно е изморен от пътуването.

След като Кара постави до масата обикновен кожен стол и генералът се настани, Ричард също седна на мястото си край масата.

— С какво мога да ви бъда полезен, генерал Болдуин?

Генералът хвърли по един поглед на застаналите от двете му страни отзад Райна и Кара. Двете жени стояха спокойно, със сключени на гърба ръце и недвусмислено показваха, че нямат намерение да вървят където и да било.

— Можете да говорите спокойно, генерале. Поверявам дори съня си на тях двете.

Той си пое дъх и като че се поотпусна, приел уверението.

— Господарю Рал, дойдох заради Кралицата.

Беше му хрумнало, че може би е заради това. Скръсти ръце на масата.

— Много съжалявам за случилото се, генерале.

Генералът вдигна ръка на масата и се облегна.

— Да, чух за сбърза. Видях няколко от свирепите зверове, набучени на колове отвън.

Ричард с мъка си наложи да не казва, че може и да са зверове, но не са свирепи. Та нали в крайна сметка сбързът бе умъртвил Катрин Лумхолц, след като тя се бе опитала да го убие. Но генералът едва ли щеше да разбере, така че Ричард си замълча. Вместо това каза:

— Дълбоко съжалявам, че Кралицата ви бе убита под моя покрив.

Генералът направи небрежен жест с ръка.

— Нямах намерение да ви упреквам, Господарю Рал. Искам само да отбележа, че сега, когато Катрин Лумхолц е мъртва, Келтон остава без Крал или Кралица. Тя беше последният наследник на трона. Внезапната й смърт създаде проблем.

Ричард запази тона си приятелски, но официален:

— Какъв по-точно проблем? Нали вече сте част от нас.

Чертите на лицето на генерала се изкривиха в невъздържана гримаса.

— Да, получихме документите за капитулация. Но Кралицата, която ни водеше, вече е мъртва. Докато беше на власт, тя действаше по своя воля и всички вървяха след нея, но сега не знаем как да продължим напред.

Ричард се намръщи.

— Искате да кажете, че имате нужда от нова Кралица или Крал?

Той сви рамене извинително.

— Такава ни е страната — монархия. Макар и само символична, сега, когато подписахме единството с Д’Хара, Келтонците биха искали да имат свой Крал или Кралица. Без водач те се чувстват като номади, лишени от корени, без нещо, което да ги свързва и обединява.

След като в наследствената линия няма друг Лумхолц, на трона може да се качи някоя от другите фамилии. Засега никой няма право над властта, но може да си го спечели. А борбата за трона би довела до гражданска война.

— Разбирам — каза Ричард. — Вие, разбира се, си давате сметка, че който и да изберете за свой Крал или Кралица, е все едно, що се отнася до капитулацията ви. Тя е необратима.

— Не е толкова лесно. Точно затова дойдох да търся помощ от вас.

— Как мога да ви помогна?

Генералът подпря брадичката си с ръка.

— Нали разбирате, Господарю Рал, Кралица Катрин ви предаде Келтон, но вече е мъртва. Докато не изберем нов монарх, сме ваши поданици. Вие сте еквивалентът на наш Крал, докато бъде избран такъв. Но ако някоя от фамилиите се възкачи на трона, може да решат друго.

Ричард се постара тонът му да не звучи толкова заплашително, колкото му се искаше:

— Не ме интересува какво ще решат. Реката вече е прекосена.

Генералът направи жест с ръце, сякаш за да помоли за търпение.

— Мисля, че бъдещето е ваше, Господарю Рал. Проблемът е в това, че ако в крайна сметка на трона се възкачи грешната фамилия, може да имат други виждания. Честно да ви кажа, никога не съм си представял, че Лумхолц ще изберат да тръгнат с вас и Д’Хара. Сигурно сте бил ужасно убедителен, за да подействате на Кралицата.

Някои от онези дукове и дукеси са опитни в игричките на власт, но не мислят за интересите на страната. Те са почти суверени и техните поданици се кланят единствено на монарха. Става въпрос за онези, които ще убеждават Келтон да тръгне по пътя на Короната, а не на Д’Хара, ако на трона се възкачи грешната фамилия и обяви решението за капитулация за невалидно. Резултатът ще е гражданска война.

Аз съм войник и гледам на събитията през погледа на войника. А войникът най-много от всичко мрази да се бие в гражданска война. В армията ми има момчета от всяко графство. Гражданската война би разрушила единството на армията, това би довело до унищожението й, ще станем уязвими за истинските врагове.

Ричард се обади в настъпилата тишина:

— Слушам ви, продължавайте.

— Както ви казах, като човек, който разбира стойността на обединението, на обединената власт, бъдещето е ваше. Точно сега, докато на трона не се е възкачил нов владетел, вие сте законът. — Генерал Болдуин се наведе настрани през масата и сниши глас многозначително: — И след като сте законът, можете да провъзгласите Крал или Кралица и така нещата да си дойдат по местата. Разбирате ли какво искам да кажа? Фамилиите ще бъдат задължени да почитат новия владетел и ще тръгнат след него и неговите решения.

Ричард примигна.

— Говорите така, сякаш всичко е игра, генерале. Да придвижим фигурите напред по дъската, докато противникът не е успял да мръдне своите.

Той поглади мустак.

— Вие сте на ход, Господарю Рал.

Ричард се облегна на стола си.

— Разбирам. — Замисли се за миг. Как да се измъкне от ситуацията? Може би трябва да потърси съвет от генерала, за да разбере коя фамилия ще му е вярна. Едва ли идеята е добра, не може да се довери на човек, който идва и заявява, че иска да помогне. Може да е капан.

Хвърли поглед на Кара, която стоеше зад генерала, леко встрани. Раменете й бяха надвиснали напред, лицето й бе притихнало и смутено. Когато отмести поглед към Райна, тя също му показа, че няма предложения.

Ричард се изправи и се приближи до прозореца, плъзна поглед върху хората в града. Толкова му се искаше Калан да е с него. Тя разбираше от тези неща — кралства и крале. Тая работа с превземането на Средната земя непрекъснато се проявяваше като по-сложна, отколкото си бе представял.

Можеше просто да заповяда да бъде спряна цялата тази глупост и да изпрати Д’Харанските части да наложат заповедите му, но това щеше да доведе до загубата на ценни хора. Можеше да отложи нещата, но имаше интерес Келтон да остане на негова страна — капитулацията на останалите зависеше от Келтон. Вече го бе спечелил, но ако сбърка, всичките му планове ще се сринат.

Искаше му се Калан да побърза към Ейдиндрил. Тя ще знае какво трябва да се направи. Може би трябва да забави нещата до появата на Зед и Калан, за да изслуша съвета им, да постъпи правилно. Тя скоро ще дойде. Но дали достатъчно скоро?

Калан, какво да направя?

Калан.

Обърна се към чакащия генерал:

— След като Келтон има нужда от монарх, като символ на надеждата и лидерството за целия Келтонски народ, ще провъзглася такъв.

Генералът го гледаше и чакаше.

— В качеството си на владетел на Д’Хара, на която Келтон дължи вярност, ви избирам Кралица. От днес нататък Кралица на Келтон е Калан Амнел.

Генерал Болдуин ококори очи и скочи от стола.

— Провъзгласявате Калан Амнел за наша Кралица?

Ричард го изгледа по-строго, ръката му се спря на дръжката на меча.

— Точно така. Цял Келтон ще й се кланя. Както и капитулацията ви, това решение е необратимо.

Генерал Болдуин падна на колене, сведе глава.

— Господарю Рал, не мога да повярвам, че сторихте това за народа ни. Благодарни сме ви.

Ричард, който тъкмо се канеше да издърпа меча, се спря при думите му. Не бе очаквал подобна реакция.

Накрая генералът се изправи и застана до масата.

— Господарю Рал, трябва да тръгвам незабавно, за да съобщя светлата новина на армията. За всички ще е огромна чест да са под покровителството на Калан Амнел.

Ричард не знаеше как да реагира.

— Радвам се, че приемате избора ми, генерал Болдуин.

Генералът разпери ръце.

— Да го приемам ли? Това надхвърли всичките ми очаквания, Господарю Рал. Калан Амнел е Кралица на Галеа. За нас бе въпрос на съперничество, че самата Майка Изповедник е Кралица на нашия противник — Галеа. Но сега, когато е и наша Кралица, разбираме, че Господарят Рал се отнася към нас със същото уважение, както и към тях. Когато се ожените за нея, ще се ожените за нашия народ, както и за Галеанския.

Ричард остана изумен и безмълвен. Откъде знае генералът, че Калан е Майката Изповедник? Добри духове, какво е станало?

Генерал Болдуин се протегна и вдигна ръката на Ричард от дръжката на меча, стисна я сърдечно.

— Господарю Рал, това е най-голямата чест, която изобщо някога е получавал нашият народ — самата Майка Изповедник да е наша Кралица. Благодаря ви, Господарю Рал, благодаря.

Генерал Болдуин сияеше, Ричард бе на ръба на паниката.

— Надявам се, генерале, че това ще скрепи единството ни.

Генералът махна с ръка и се засмя щастливо.

— За вечни времена, Господарю Рал. А сега, ако ме извините, трябва веднага да се върна при хората си, за да им съобщя великата новина.

— Разбира се — успя да промълви Ричард.

Генерал Болдуин стисна ръцете на Кара и Райна, после излезе от стаята като вихър. Ричард не помръдваше.

Кара се намръщи.

— Господарю Рал, случило ли се е нещо? Лицето ти е бяло като платно.

Ричард най-после успя да отлепи погледа си от вратата, през която излезе генералът, и я погледна.

— Той знаеше, че Калан е Майката Изповедник.

Кара повдигна вежда, сякаш не разбира мисълта му.

— Всеки знае, че бъдещата ви съпруга, Калан Амнел, е Майката Изповедник.

— Какво? — прошепна той. — И вие ли знаете?

Двете кимнаха, Райна каза:

— Естествено. Господарю Рал, не изглеждаш добре. Да не си болен? Може би е по-добре да седнеш.

Ричард отмести поглед от въпросителното лице на Райна към Кара.

— Тя беше обгърната със заклинание, което да я пази. Никой не знаеше, че е Майката Изповедник. Никой. Един велик магьосник направи заклинание, което да скрие идентичността й. Доскоро никой от вас не го знаеше.

Кара се намръщи, леко объркана.

— Така ли? Странно, Господарю Рал, струва ми се, че винаги съм знаела, че е Майката Изповедник.

Райна кимна в знак на съгласие.

— Невъзможно — каза Ричард. Обърна се към вратата.

— Улик! Иган!

Вратата се отвори почти на мига, те застанаха готови да се хвърлят в бой.

— Какво има, Господарю Рал?

— За кого ще се женя?

Двамата мъжаги се изправиха учудено.

— За Кралицата на Галеа, Господарю Рал — каза Улик.

— Коя е тя!

Двамата се спогледаха объркано.

— Ами — започна Иган — тя е Кралица на Галеа, Калан Амнел, Майката Изповедник.

— Майката Изповедник би трябвало да е мъртва! Никой ли не си спомня какво говорих пред събралите се представители, когато им обяснявах как трябва да почитат паметта на мъртвата Майка Изповедник и да се присъединят към Д’Хара?

Улик се почеса по главата. Иган бе забил очи в пода и смучеше съсредоточено пръста си. Райна ги огледа с надежда някой да може да отговори. Накрая Кара го погледна с грейнало лице.

— Мисля, че си спомням, Господарю Рал — каза тя. — Но реших, че говориш за миналите Майки Изповедници по принцип, а не за бъдещата си съпруга.

Ричард огледа лицата едно по едно, всички кимнаха.

— Вижте, знам, че не разбирате, но тук е намесена магия.

— Значи си прав, Господарю Рал — каза Райна, вече по-сериозна. — Ако наистина е намесена магия, тя може да ни заблуди. Ти притежаваш магия, значи можеш да се справиш с трудностите. Трябва да вярваме на онова, което ни казваш за магията.

Ричард стисна длани и отмести очи, погледът му не можеше да се спре никъде. Нещо не беше наред. Нещо се беше объркало. Но какво? Може би Зед е премахнал заклинанието? Може би е имал някаква причина. Може пък всичко да си е наред. Зед е с нея. Ще я пази. Ричард се завъртя.

— Писмото. Изпратих им писмо. Може би Зед е премахнал заклинанието, защото знае, че съм завзел Ейдиндрил от Императорския орден, така че няма нужда да я държи под заклинание.

— Звучи логично — обади се Кара.

Ричард усети как гърлото му се стяга от притеснение. Ами ако Калан е бясна, че той е разформировал Средната земя, и е настояла Зед да махне заклинанието от нея, за да могат хората да знаят, че Средната земя още си има Майка Изповедник. Ако е така, това би означавало, че не е в опасност, но че му е ядосана. Гнева й той може да приеме. Но не и опасността. Ако е в опасност, трябва да й помогне.

— Улик, моля те, намери генерал Рейбич и веднага го изпрати при мен.

Улик удари юмрук в гърдите си и бързо излезе.

— Иган, ти обиколи офицерите и войниците. Дръж се, все едно няма нищо необичайно. Само ги въвлечи в разговор за мен, заприказвай за сватбата ми или нещо такова. Виж дали и другите знаят, че Калан е Майката Изповедник.

Ричард закрачи замислено из стаята в очакване на генерал Рейбич. Какво да прави? Калан и Зед трябва да пристигнат всеки момент, но ако нещо се е случило? Дори Калан да му е ядосана, това няма да й попречи да дойде в Ейдиндрил. Само ще му държи конско, задето е унищожил Средната земя.

Може би ще иска да му каже, че бракът им няма да се състои и че не желае да го вижда повече. Не. Това е невъзможно. Калан го обича. И дори да е ядосана, той не вярва, че по своя воля би поставила нещо пред любовта си към него. Трябва да се довери на любовта й, също както тя го направи.

Вратата се отвори и в стаята се вмъкна Бердин, понесла книги и листа. Между зъбите си стискаше писалка. Усмихна се доколкото можа с писалката в устата и стовари нещата на масата.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Ако не си зает.

— Улик отиде да потърси генерал Рейбич. Трябва спешно да говоря с него.

Бердин огледа Кара, Райна, после вратата.

— Искате ли да изляза, Господарю Рал? Случило ли се е нещо?

Ричард вече бе научил достатъчно, за да знае, че дневникът, който откриха в Кулата, е важен. Не можеше да прави нищо преди завръщането на Рейбич.

— За кого ще се женя?

Бердин отвори книга на масата, настани се на мястото му и запрелиства книжата, които бе донесла.

— За Кралица Калан Амнел, Майката Изповедник. — Тя вдигна поглед с надежда. — Имаш ли секундичка? Имам нужда от помощта ти.

Ричард въздъхна и заобиколи масата, за да застане до нея:

— Докато дойде генерал Рейбич, имам време. Какво мога да ти помогна?

Тя посочи в дневника с тъпото на писалката.

— Почти преведох това тук и мисля, че магьосникът му е отдавал значение, но ми липсват две думи, които ми се струват важни. — Тя завъртя Д’Харанската версия на „Приключенията на Бони Дей“. — Открих едно място със същите две думи тук. Ако можеш да си го спомниш, ще разчета смисъла.

Ричард беше чел „Приключенията на Бони Дей“ безброй пъти, беше любимата му книга и си мислеше, че я знае наизуст. Но излезе, че не е съвсем така. Познаваше добре книгата, но да си спомни точните думи се бе оказало по-трудно, отколкото предполагаше. Помнеше историята, но не дума по дума. А ако не кажеше на Бердин точните думи в дадено изречение, познанията му върху книгата нямаше да са й от особена полза.

Беше ходил в Кулата няколко пъти и бе търсил екземпляр от книгата, който би могъл да препрочете, за да засекат Д’Харанската версия, но не бе открил. Чувстваше се неловко, задето не може да помогне повече.

Бердин му посочи едно място в „Приключенията на Бони Дей“.

— Трябват ми тези две думи. Можеш ли да си спомниш какво гласи това изречение?

Ричард се оживи. Беше началото на глава. А бе успял да си спомни повечко именно от началото на отделните глави, защото първите изречения винаги му правеха силно впечатление.

— Да! Това е главата, в която си тръгват. Спомням си. Започва така: „За трети път тази седмица Бони наруши правилото на баща си да не ходи в гората сама.“

Бердин се наведе, взряна в реда.

— Да, това е „нарушавам“. Хванах го. Тази дума тук е „правило“, а другата „трети“, така ли?

Щом тя вдигна глава, Ричард кимна. Зарадвана от разкритието, Бердин потопи писалката в мастилницата и запълни няколко празни места върху листа, който носеше. Когато свърши, с гордост плъзна написаното към Ричард.

— Ето какво гласи тази част на дневника.

Ричард вдигна листа и го поднесе към светлината, нахлуваща откъм прозореца.

Щом прочете превода, Ричард се извърна към прозореца. Беше ходил в тези Кули. Знаеше, че магьосниците са отдали жизнената си сила в тях, за да възпламенят заклинанията, но никога преди не бе гледал на тях като на реални хора. Беше смразяващо да доловиш болката в думите на човека, чиито кости лежаха в онази стая на Кулата от хиляди години. Чрез дневника костите му сякаш оживяха.

Ричард си повтори Третото правило, опита се да го осмисли. Преди, при Първото и Второто, имаше до себе си Зед, а по-късно и Натан му ги обясни, за да му помогне да разбере как правилата действат в реалния живот. Този път трябваше да се справи сам.

Спомни си как се спусна по пътищата, извеждащи от Ейдиндрил, за да разговаря с някои от хората, които напускаха града. Искаше да разбере защо го правят. Някои му отговориха, че знаят истината: той е чудовище, което ще ги изколи ей така, заради перверзното си удоволствие.

Щом ги попритиснеше, започваха да му разказват слухове толкова убедено, сякаш бяха факти, видени със собствените им очи. Как Господарят Рал имал в Двореца си деца за роби; как водел безброй млади жени в леглото си, после ги захвърлял напълно безчувствени от преживяното да се скитат голи из улиците. Твърдяха, че са виждали млади жени и момичета, забременели от него, някои дори били виждали изтърсачетата на бедните жертви, плод на брутални изнасилвания. Били грозни, безформени изроди, въплъщение на самото зло. Плюеха в лицето му за престъпленията, които е извършил срещу безпомощни хора.

Питаше ги защо са толкова искрени с него, след като е такова чудовище. Отвръщаха, че на открито няма да им стори нищо лошо, че били чували да се говори, че пред хора бил състрадателен и мил, така че те знаели, че няма да пострадат сред тълпата. И че скоро щели да измъкнат жените си от злокобната му хватка.

Колкото повече се опитваше да потуши безумните мълви, толкова по-яростно се вкопчваха хората в тях. Казваха, че са чували всичко това от прекалено много места, за да се съмняват в истинността му. Щом нещо се говори от всички, не може да е лъжа, казваха, сякаш е невъзможно да бъдат излъгани толкова много хора. Вярваха и се страхуваха страстно, не искаха да се вслушат в логични аргументи. Искаха просто да бъдат оставени на мира и да продължат пътя си към Императорския орден, който се говорело, че давал закрила.

Страстта им щеше да ги съсипе. Дали нарушаването на Третото правило причинява болка по този начин? Не знаеше дали примерът е достатъчно силен. Сякаш се пресичаше с Първото правило: хората биха повярвали на всяка лъжа или защото искат да е истина, или защото се страхуват, че е. Сякаш това бяха няколко правила, смесени накуп, нарушени наведнъж. Не можеше да прецени къде свършва едното и къде започва другото.

После си спомни как някога в Западната земя госпожа Ренклиф, която не можеше да плува, се изтръгна от ръцете на задържащите я мъже, отказвайки да изчака спасителната лодка, и скочи в буйната река след момчето си, паднало във водата. Спасителите дойдоха след няколко минути с лодката и спасиха момчето. Чад Ренклиф израсна без майка. Така и не откриха тялото й.

Кожата му настръхна, сякаш бе докоснал лед. Разбра Третото правило на магьосника: страстта управлява разума.

Докато Улик се върне с генерала, Ричард прекара един ужасен час на размисъл за това как човешката страст взима власт над разума и причинява вреда на хората. Мислеше си и за още по-страшни неща — какво е участието на магията в това — и бе сигурен, че такова има.

Генерал Рейбич удари с юмрук сърцето си и влезе в стаята.

— Господарю Рал, Улик ми каза, че сте искали спешно да ме видите.

Ричард сграбчи брадатия мъж за тъмната униформа.

— За колко време можеш да приготвиш хората си да тръгнат на път?

— Господарю Рал, те са Д’Харанци. Д’Харанските войници винаги са готови да тръгнат на мига в изпълнение на задачата си.

— Добре. Нали знаеш коя е моята бъдеща съпруга, Кралица Калан Амнел?

Генерал Рейбич кимна:

— Да, Майката Изповедник.

Ричард стисна очи.

— Да. Майката Изповедник. Тя пътува насам от югозапад. Трябваше вече да е пристигнала и се опасявам да не й се е случило нещо. Около нея бе хвърлено заклинание, което не позволяваше да се разкрие, че е Майката Изповедник, за да не могат враговете й да я преследват. Поради някаква причина заклинанието е свалено. Може да се окаже нищо, но може и да означава проблеми. Със сигурност враговете й вече знаят коя е.

Мъжът се почеса по рижата брада. Сивкаво-зеленикавите му очи най-накрая се вдигнаха.

— Разбирам. Какво искате от мен?

— В Ейдиндрил имаме близо двеста хиляди мъже. Още сто хиляди са разпръснати в околностите на града. Нямам представа къде точно е тя, знам само, че трябва да пристигне от югозапад и вече да пътува насам. Трябва да я защитим.

Искам да събереш войската, половината мъже в града, най-малко сто хиляди, и да тръгнеш след нея.

Генералът въздъхна и погали белега си.

— Това са много хора, Господарю Рал. Мислите ли, че трябва да откъсваме толкова много войници от града?

Ричард сновеше между масата и генерала.

— Не знам точно къде е тя. Ако вземем прекалено малко, може да я пропуснем, да минем на стотина километра покрай нея и да отминем, без изобщо да заподозрем нещо. Ако тръгнат толкова много наведнъж, ще можем да се разгърнем, да хвърлим широка мрежа и да покрием всички пътища и пътеки, за да не я пропуснем.

— Това означава ли, че тръгвате с нас?

На Ричард отчаяно му се искаше да тръгне да търси Калан и Зед. Хвърли поглед на Бердин, която седеше зад масата, и си помисли за предупредителните думи на магьосника, живял преди три хиляди години. Третото правило на магьосника. Страстта управлява разума.

Бердин имаше нужда от помощта му, за да преведе дневника. Вече беше започнал да научава важни неща за последната война и за Кулите, и за пътешествениците по сънищата. На света отново се бе появил пътешественик по сънищата.

Ако тръгне и Калан бъде открита някъде наблизо до него, можеше да мине повече време, докато се намерят, отколкото ако стои и чака в Ейдиндрил. Освен това и Кулата. Нещо се е случило вътре, а нему се падаше задължението да пази магията, скрита там.

Страстта на Ричард му казваше да върви — отчаяно му се искаше да тръгне след Калан. Но с вътрешното си око виждаше госпожа Ренклиф да скача в тъмната, буйна вода, отказала да чака лодката. Тези хора бяха неговата лодка.

Войските могат да намерят Калан и да я защитават. Той няма какво повече да прибави към това. Разумът му нашепваше да чака тук, независимо колко болка ще му причини това. Независимо дали му харесва или не, сега той беше водачът. А един водач трябва да действа разумно. Иначе всички ще плащат заради страстта му.

— Не, генерале. Аз оставам в Ейдиндрил. Съберете хората. Вземете най-добрите преследвачи. — Вгледа се в очите на мъжа. — Знам, че няма смисъл да ви казвам колко е важно това за мен.

— Знам, Господарю Рал — каза съчувствено генералът. — Не се притеснявайте, ще я намерим. Аз ще тръгна с момчетата, за да съм сигурен, че всичко се прави внимателно и с усърдие, каквото бихте влагали вие, ако бяхте с нас. — Той удари юмрук в сърцето си. — Животът на всеки от нас ще бъде пожертван, преди каквото и да е зло да докосне Кралицата ви.

Ричард отпусна ръка на рамото му.

— Благодаря, генерале. Знам, че не бих могъл да направя повече. Нека добрите духове бъдат с вас.