Тридесет и трета глава

Ако във фермата изобщо бе имало трупове, докато Калан стигна дотам, войниците ги бяха разчистили. В грубо иззиданото огнище гореше огън, но той не бе успял да омекоти ледената студенина на изоставения дом.

Пренесоха Сирила до останките от сламеник в задната спалня. В къщата имаше още една стаичка с нещо като две легла, вероятно за децата, и друга, по-голяма стая с маса и съвсем малко покъщнина. По изпочупените шкаф и чекмеджета и останките от лични вещи Калан разбра, че на път за Ебинисия Орденът е минал и оттук. Още веднъж се запита какво ли са направили нейните хора с труповете във фермата. Не искаше, ако й се наложи да излиза през нощта, да ги открие някъде в тъмното.

Зед огледа стаята и прокара ръце през стомаха си.

— Кога ще бъде готова вечерята? — бодро попита той.

Беше облечен с тежка, червеникавокафява роба с черни ръкави и паднали рамене. Около китките му минаваха три шевици сребърен брокат, а врата му обикаляше по-дебел златен, който слизаше напред между гърдите му. Робата се връзваше на кръста с червен копринен колан със златна тока. Зед мразеше лъскавите си одежди, които бе купил по настояване на Ейди за маскировка. Предпочиташе обикновената си роба, но тя отдавна бе потънала някъде, както и смешната шапка с дълго перо, която бе „загубил“ някъде по пътя.

Калан не успя да въздържи усмивката си.

— Нямам представа. Какво възнамеряваш да сготвиш?

— Аз? Да готвя? Ами такова, мислех си…

— Добри духове, спестете ни готвенето на този човек — обади се Ейди от прага. — По-добре да хапнем кора и насекоми.

Възрастната жена закуцука през стаята, последвана от Джебра, Прозрителката, и Ахерн, коняря, който возеше Зед и Ейди в последно време. Чандален, който бе тръгнал като придружител на Калан от селото на Калните преди месеци, си бе тръгнал, след като Калан бе прекарала с Ричард една вълшебна нощ между световете. Искаше да се върне у дома при народа си. Калан не можеше да го обвинява. Знаеше какво е да ти липсват приятелите и любимите хора.

Сега, когато бе отново със Зед и Ейди, тя се чувстваше почти както някога, когато бяха всички заедно. Щом Ричард ги настигне, усещането щеше да е съвсем пълно. Макар че това най-вероятно щеше да стане след още няколко седмици, тя се радваше на всеки следващ дъх, защото той я приближаваше по-близо до мига, в който ще притисне Ричард в прегръдките си.

— Кокалите ми бъдат твърде стари за такова време — оплака се Ейди, прекосявайки стаята.

Калан взе груб дървен стол и го повлече към огнището, като с другата ръка поведе и Ейди насам. Нагласи стола близо до огъня и сложи чародейката да седне, за да се сгрее. За разлика от лъскавите одежди на Зед, семплата ленена роба на Ейди, украсена с червени и жълти мъниста, зашити около врата като древни символи на професията й, бе оцеляла по време на пътуването. Зед се мръщеше всеки път, когато видеше как е облечена Ейди. Струваше му се повече от странно, че нейните дрехи са оцелели, а неговите — не. Ейди винаги се усмихваше в отговор и казваше, че наистина е цяло чудо, но че той изглежда величествен в изисканите си дрехи. Калан подозираше, че чародейката наистина го харесва повече с новото му облекло. Всъщност самата тя бе на същото мнение — че така Зед изглежда величествен, макар и да не прилича особено на магьосник, както с традиционната си магьосническа роба. Магьосниците с най-висок ранг носеха възможно най-простите одежди. А нямаше никой с по-висок ранг от Зед — Първия магьосник.

— Благодаря, дете — каза Ейди и протегна ръце към огъня.

— Орск! — извика Калан.

Огромният мъжага се запъти към нея незабавно. Белегът през липсващото му око изглеждаше бял на светлината на огъня.

— Да, Господарке? — Той стоеше в очакване, готов да изпълни заповедите й. Какви ще бъдат те беше без значение за него, интересуваше го само фактът, че има възможност да й достави удоволствие.

— Тук няма гърне. Можеш ли да ни донесеш, за да можем да сготвим нещо за вечеря?

Мъжагата се поклони, тъмната му кожена униформа проскърца и той бързо излезе от стаята. Орск беше Д’Харански войник от лагера на Императорския орден. Беше се опитал да убие Калан и в битката тя го бе докоснала със силата си. Магията на Изповедниците унищожаваше завинаги самоличността на докоснатия и го изпълваше единствено с безусловна преданост към съответния Изповедник. Тази сляпа вярност и отдаденост беше за Калан постоянно напомняне за това коя и какво е тя.

Опитваше се да не вижда в него човека, който Орск е бил преди: войник от армията на Д’Хара, присъединила се към Императорския орден; един от убийците, взели участие в клането на невинни жени и деца в Ебинисия. Като Майка Изповедник тя се беше заклела да не проявява нито капка милост към привържениците на Ордена, както и бе направила. Орск беше единственият оцелял. Но макар и жив, човекът, който някога се бе бил на страната на Ордена, вече не съществуваше.

Поради смъртното заклинание, което Зед хвърли върху Калан, за да могат да избягат от Ейдиндрил, малцина знаеха, че тя е Майката Изповедник. За Орск беше само неговата Господарка. Истинската й самоличност знаеха само Зед, разбира се, Ейди, Джебра, Ахерн, Чандален, нейният полубрат принц Харолд и капитан Райан. Всички останали бяха убедени, че Майката Изповедник е мъртва. Хората, в редиците на които се беше била, я познаваха само като тяхната Кралица. Споменът им за нея като за Майката Изповедник се бе разбил и на негово място бе изплувал образът на Кралица Калан, която бе в не по-малка степен техен водач, но не беше Майката Изповедник.

След като снегът в гърнето се разтопи, Джебра и Калан пуснаха вътре бобени зърна, бекон, нарязаха сладки корени и добавиха малко меласа. Зед стоеше и потъркваше ръце, като не изпускаше от очи процеса на прибавяне на отделните съставки в гозбата. Калан се усмихна широко на детското му нетърпение и като бръкна в някаква раница, извади комат сух хляб за него. Зед остана поласкан и докато чакаше гозбата да се свари, си изяде подаръка.

Докато стане вечерята, Калан затопли останала от предишния ден супа, която носеха в малко гърненце, и я занесе на Сирила. Сложи една свещ на летва, предварително втъкната в цепка в стената, и седна на ръба на леглото в тихата стая. Избърса с топла влажна кърпа челото на сестра си и се зарадва, когато Сирила отвори очи. Ужасеният й поглед се втурна да оглежда стаята. Калан хвана главата й и я принуди да я погледне в очите.

— Аз съм, Калан, сестричке. Тук си в безопасност, само двете сме. Успокой се. Всичко е наред.

— Калан? — Сирила се вкопчи в бялата й кожена наметка. — Ти обеща. Няма да се отметнеш от думата си. Не бива.

Калан се усмихна.

— Обещах и ще изпълня обещанието си. Аз съм Кралицата на Галеа и ще остана такава до мига, в който ти решиш да си върнеш короната.

Сирила се отпусна с облекчение, все още стискаше наметката й.

— Благодаря ти, Кралице моя.

Калан я накара да седне на леглото.

— Хайде сега. Донесла съм ти топла супа.

Сирила извърна лице от лъжицата.

— Не съм гладна.

— Ако искаш да съм Кралица, ще трябва да се държиш с мен като с такава.

Лицето на Сирила се намръщи в неразбиращ въпрос. Калан се усмихна.

— Това е заповед от твоята Кралица. Трябва да изядеш супата.

Само това можеше да накара Сирила да хапне. Щом пресуши паницата и започна отново да се тресе и да плаче, Калан я притисна до себе си, докато сестра й изпадна в почти постоянното си унесено състояние и заби невиждащ поглед в нищото. Калан я зави по-плътно с тежките одеяла и я целуна по челото.

Зед беше изнамерил отнякъде няколко варела, пейка, табуретка от плевнята и дори още един стол и беше поканил принц Харолд и капитан Райан да се присъединят към Ейди, Джебра, Ахерн, Орск, Калан и него за вечеря. Наближаваха Ебинисия и трябваше да обсъдят плановете си. Всички насядаха около малката маса, докато Калан разчупваше сухия хляб, а Джебра пълнеше димящи паници с бобена яхния от гърнето на огнището. Щом Прозрителката приключи, седна на късата пейка до Калан, като през цялото време не сваляше изумения си поглед от Зед.

Принц Харолд, широкоплещест мъж с дълга, гъста черна коса, напомняше на Калан за баща й. Харолд се бе върнал едва същия ден от Ебинисия заедно със съгледвачите си.

— Какви са новините от дома? — попита Калан.

Той разчупи комата хляб с дебелите си пръсти.

— Ами — въздъхна, — положението е такова, каквото го описа. Явно след вас там не е стъпвал човешки крак. Струва ми се, че ще бъдем на сигурно място. Сега, когато армията на Ордена е унищожена…

— Една от армиите — поправи го Калан.

Той се съгласи със забележката с махване на ръка.

— Не мисля, че в близко време можем да очакваме неприятности. Все още не разполагаме с много хора, но тези, които имаме, са добри бойци. И са достатъчно, за да защитим града откъм просеките горе в планината, която го заобикаля. Поне докато не се появят с армия, многобройна като преди. Докато Орденът докара повече хора, мисля, че ще можем да задържим града. — Той махна към Зед. — Освен това имаме и магьосник.

Зед, който ангажирано хвърляше лъжица след лъжица боб в устата си, забави темпото само колкото да изсумти нещо в знак на съгласие.

Капитан Райан преглътна голяма лъжица.

— Принц Харолд е прав. Ние познаваме тези планини. Можем да защитаваме града, докато не дойдат по-многобройни сили. А да се надяваме, че дотогава и към нас ще са се присъединили нови хора и ще можем да започнем изтегляне.

Харолд натопи хляба в паницата си и лапна парче месо.

— Ейди, мислиш ли, че имаме шансове да получим помощ от Никобарезе?

— В родината ми бъде смут. Когато двамата със Зед бяхме там, научихме, че Кралят бъде мъртъв. „Кръвта на братството“ са придобили повече власт, но не всички хора бъдат доволни от това. Най-много бъдат ядосани чародейките. Ако „Кръвта“ вземе властта, тези жени бъдат преследвани и убити. Очаквам да се присъединят към силите, които бъдат срещу „Кръвта“.

— При гражданска война — обади се Зед, прекъсвайки бързата си работа с лъжицата — едва ли ще изпратят войски да помогнат на Средната земя.

Ейди въздъхна.

— Зед бъде прав.

— Може би някои от чародейките ще ни помогнат? — каза Калан.

Ейди заровичка с лъжица в паницата си.

— Може би.

Калан погледна брат си.

— Нали можеш да повикаш на помощ и други войски, които ни подкрепят?

Харолд кимна.

— Със сигурност. Поне шейсет-седемдесет хиляди души, възможно е дори да стигнат до сто, макар че не може да се очаква, че всички ще са добре подготвени и въоръжени. Ще отнеме време, докато ги стегнем, но когато го направим, Ебинисия ще се превърне в сила, с която човек ще трябва да се съобразява.

— И преди разполагахме с толкова души — напомни му капитан Райан, — но се оказа недостатъчно.

— Вярно е — каза Харолд и размаха парчето хляб, — но беше така само в началото. — Той погледна Калан. — Можеш да накараш и други страни да се съюзят, нали?

— На това се надяваме — отвърна тя. — Ако искаме да имаме някакъв шанс срещу Ордена, трябва да обединим цялата Средна земя.

— Включително Лифани — вметна Харолд. — Те произвеждат много оръжие и знаят как да го използват.

Калан откъсна малка хапка от средата на хляба си.

— Сандария зависи от Келтон за лятното подстригване на овцете си. Лифани купува желязо от Келтон и им продава зърно. Херджборг се осланя на вълната на Сандария. Мисля, че всички ще тръгнат натам, накъдето ги поведе Келтон.

Харолд заби лъжицата в паницата си.

— Сред нападателите на Ебинисия имаше и келтонски трупове.

— Също и галеански. — Калан лапна хапката хляб и подъвка, докато гледаше как брат й стиска лъжицата си, сякаш е нож.

Харолд заби гневен поглед в гозбата си.

— Метежници и убийци има във всяка армия — каза тя, след като преглътна. Това не означава, че цялата страна е такава. Келтонският принц Фирен предаде своята страна на Ордена, но вече е мъртъв. Не сме във война с Келтон. Те са част от Средната земя. Войната е с Императорския орден. Трябва да застанем рамо до рамо. Ако Келтон се присъедини към нас, другите ще бъдат почти принудени да го направят. Но ако Келтон тръгне след Ордена, ще ни е доста трудно да убедим другите да не го правят. Трябва най-напред да спечелим Келтон на наша страна.

— Мога да се обзаложа, че Келтон ще се присъедини към Ордена — каза Ахерн.

Всички се обърнаха към него. Той сви рамене.

— Аз съм Келтонец. Мога да твърдя със сигурност, че хората ще тръгнат след Короната. При нас е така. Сега, когато Фирен е мъртъв, на престола ще се качи дукеса Лумхолц. Тя, заедно със съпруга си, дука, ще премине на страната, която според тях ще победи. Независимо коя е. Поне така си мисля, като знам какво съм чувал за нея.

— Но това е глупаво! — Харолд хвърли лъжицата си. — Колкото и да не вярвам на Келтонците — не искам да те обидя, Ахерн, — и да познавам начина им на действие, в сърцата си те са жители на Средната земя. Те може да искат да заграбят коя да е ферма на границата с друга страна и да я нарекат Келтонска, но въпреки това населението им принадлежи към Средната земя.

Духовете са ни свидетели, че двамата със Сирила си имахме своите врагове, но появеше ли се проблем, всички се обединявахме. И народите ни също. Когато миналото лято ни нападна Д’Хара, се бихме в защита на Келтон въпреки разногласията си с тях. Ако от това зависи бъдещето на Средната земя, те ще тръгнат с нас. — Харолд сграбчи лъжицата си и посочи Ахерн. — Какво ще отвърнеш на това?

Ахерн сви рамене.

— Нищо, предполагам.

Зед погледна първо единия, после другия.

— Не сме се събрали да се караме. А да започнем война. Говори както мислиш, Ахерн. Ти си Келтонец и би следвало да знаеш за Келтон повече от всички нас.

Ахерн се замисли върху думите на Зед и почеса загорялото си лице.

— Генерал Болдуин, главнокомандващият на Келтонската армия, и неговите генерали Брадфорд, Кутер и Емерсон ще тръгнат след Короната. Не ги познавам лично, все пак съм обикновен каруцар, но пътувам много и чувам какво говорят хората. И това е, което винаги се е казвало за генералите. Има дори една приказка, че ако Кралицата хвърли Короната си през прозореца и тя се закачи на рогата на елен, до месец цялата войска ще пасе трева.

— От онова, което си чувал, смяташ ли, че тази дукеса, дето ще стане Кралица, ще се присъедини към Ордена само за да е на страната на силата, дори това да означава разпадането на Средната земя? — попита Зед.

Ахерн сви рамене.

— Това, разбира се, е само мое мнение, но мисля, че ще стане точно така.

Калан, без да вдига поглед, загреба сладък корен от паницата си и каза:

— Ахерн има право. Познавам Катрин Лумхолц и съпруга й, дука. Тя ще стане Кралица на Келтон и макар да се вслушва в съветите на мъжа си, е на същия акъл като него. Принц Фирен трябваше да е начело на Келтон и мислех, че независимо от всичко ще се присъедини към нас. Но някой от Ордена го е спечелил на тяхна страна и той ни предаде. Сигурен съм, че Орденът ще отправи на Катрин Лумхолц подобни предложения. И тя ще види в тях залог за сила.

Харолд се пресегна и си взе още малко хляб.

— Ако го направи и Ахерн е прав, тогава значи губим Келтон. А стане ли това, се сблъскваме с първите сериозни проблеми.

— Това не бъде добре — заключи Ейди. — Никобарезе бъде в затруднение, Галеа бъде слаба след убийството на толкова нейни войници в Ебинисия и Келтон бъде на страната на Ордена. А Келтон бъде последван от редица страни, които имат търговски отношения с него.

— А има и някои от другите, които…

— Достатъчно. — Тихият, но властен глас на Калан накара масата да притихне. Тя си спомни какво казваше Ричард винаги, когато се забъркваха в повече неприятности, отколкото им бяха по силите: мисли за разрешението, не за проблема. Ако мисълта ти е задръстена единствено с мисли защо ще загубиш, не можеш да мислиш за това как да спечелиш.

— Престанете да ми повтаряте защо не можем да обединим Средната земя и защо не можем да спечелим. Вече знаем, че съществуват проблеми. Трябва да се съсредоточим върху разрешаването им.

Зед се усмихна над паницата си.

— Добре казано, Майко Изповедник. Все ми се струва, че ще измислим нещо. Примерно, знаем, че съществуват редица по-малки страни, които ще останат верни на Средната земя, независимо от всичко. Трябва да свикаме представителите им в Ебинисия и да започнем да възстановяваме Съвета.

— Точно така — каза Калан. — Те може и да не са силни колкото Келтон, но понякога има значение качеството, а не количеството.

Тя разгърна кожената си наметка. Пукащият огън затопляше стаята, горещата храна размрази стомаха й, но истинската причина от челото й да потекат струйки пот беше тревогата. Вече нямаше търпение Ричард да ги настигне, той винаги имаше идеи. Никога не допускаше събитията да диктуват действията му. Калан огледа сведените над паниците глави, всеки се беше намръщил, замислен над възможностите.

— Е — каза Ейди и остави лъжицата си, — бъда сигурна, че все ще накараме част от чародейките в Никобарезе да застанат на наша страна. Те ще ни бъдат от огромна помощ. Някои от тях може да не искат да се бият, защото това противоречи на убежденията им, но няма да откажат да помогнат по други начини. Никоя чародейка няма желание да се срещне с „Кръвта“ и няма да иска техните съюзници, Императорският орден, да завладеят Средната земя. Повечето чародейки още помнят ужаса от миналото и не биха допуснали то да се възроди.

— Добре — каза Калан. — Това е добре. Мислиш ли, че ще можеш да отидеш там и да ги убедиш да се присъединят към нас и вероятно да спечелиш на наша страна и част от редовната армия? В края на краищата гражданската война е част от друга, по-мащабна война, която няма да завърши благоприятно, ако никой не се притече на помощ.

Прозрачно белите очи на Ейди се втренчиха в Калан.

— В името на толкова важно нещо, разбира се, че ще опитам.

Калан кимна.

— Благодаря ти, Ейди. — Огледа останалите. — Нещо друго? Някакви идеи?

Харолд отпусна лакът на масата и се намръщи замислено. Размаха лъжицата си.

— Мисля, че ако изпратя част от офицерите си като официална делегация при някои от по-малките страни, те ще успеят да ги убедят да изпратят представители в Ебинисия. Повечето се отнасят към Галеа с огромна почит и уважение и помнят колко пъти Средната земя е защитавала интересите им. Ще ни се притекат на помощ.

— А вероятно — обади се Зед с лукава усмивка, — ако направя едно посещение на Кралица Лумхолц — в качеството си на Пръв магьосник, смея да ви напомня, — ще мога да я убедя, че Средната земя не е лишена от известна сила.

Калан познаваше Катрин Лумхолц, но не й се искаше да охладява топлата надежда в думите на Зед. Та нали именно тя, в крайна сметка, преди малко призова да мислят за разрешаването, а не за проблема.

Онова, което я държеше в постоянно напрежение и ужас, бе мисълта, че може да стане Майката Изповедник, загубила Средната земя.

Щом приключиха с вечерята, принц Харолд и капитан Райан излязоха да обиколят хората си. Ахерн метна дългото палто около широките си рамене и каза, че отива да нагледа екипажа си.

След като тримата излязоха, Зед хвана за ръката Джебра, която се зае да помага на Калан с разтребването на масата.

— Искаш ли да ми кажеш какво виждаш всеки път, когато погледнеш към мен?

Джебра извърна сините си очи от него и взе в ръката си още една лъжица.

— Нищо.

— Ако не възразяваш, бих искал аз да преценя това.

Тя спря и най-после го погледна.

— Крила.

Зед повдигна вежда.

— Крила ли?

Тя кимна.

— Виждам те с крила. Сега разбра ли, няма никакъв смисъл. Вероятно е просто безсмислено видение. Казах ти, че понякога получавам такива.

— Това ли е всичко? Само крила?

Джебра тръсна късата си руса коса.

— Ами ти си във въздуха с тези крила и после падаш в огромна огнена топка. — Малките бръчици в ъглите на очите й се задълбочиха. — Магьоснико Зорандер, не знам какво означава това. Не е събитие, нали знаеш как става понякога с виденията ми, а някакво усещане за събитие. Нямам представа какво означава, понякога всичко е толкова объркано.

Зед я пусна.

— Благодаря ти, Джебра. Ако научиш нещо друго, би ли ме уведомила?

Тя кимна.

— Незабавно — допълни Зед. — Нужна ни е цялата помощ, до която можем да се доберем.

Тя сведе очи към пода и отново кимна. Килна глава към Калан.

— Кръгове. Виждам Майката Изповедник да бяга в кръгове.

— Кръгове ли? — попита Калан и се приближи. — Защо бягам в кръгове?

— Не мога да кажа.

— Е, ами в момента се чувствам точно така, сякаш бягам в кръгове, опитвайки се да намеря начин да обединя отново Средната земя.

Джебра вдигна поглед, изпълнен с надежда.

— Може би е точно това.

Калан й се усмихна:

— Може би. Виденията ти не винаги вещаят бедствие.

Двете продължиха да разтребват, след малко Джебра се обади отново.

— Майко Изповедник, не бива да оставяме сестра ти сама с каквито и да е въжета.

— Какво искаш да кажеш?

Джебра въздъхна.

— Тя иска да се обеси.

— Имаш предвид, че си получила видение как го прави?

Джебра отпусна загрижено ръка на рамото й.

— О, не, Майко Изповедник, не съм видяла подобно нещо. Просто виждам аурата на човек и знам, че сестра ти иска да се обеси. Това не означава, че наистина ще го стори. Но трябва да я наблюдаваме, за да няма възможност, преди да се е възстановила.

— Мъдър съвет — обади се Зед.

Джебра уви остатъците от хляба в кърпа.

— Тази нощ ще спя при нея.

— Благодаря ти — каза Калан. — Защо не оставиш на мен да довърша тук и не си лягаш веднага, в случай че тя се събуди.

След като Джебра си взе завивките и влезе в стаята на Сирила, Зед, Ейди и Калан си поделиха неприятната домакинска работа. Когато приключиха, Зед постави пред камината един стол за Ейди. Калан отпусна ръце пред себе си и се загледа в огъня.

— Зед, когато изпратим делегации до по-малките страни, за да ги помолим да се съберат на съвещание в Ебинисия, ще бъде по-лесно да ги убедим, ако делегацията е изпратена официално от Майката Изповедник.

След дълго мълчание Зед наруши тишината.

— Всички си мислят, че Майката Изповедник е мъртва. Ако им покажем, че си жива, ще се превърнеш в мишена и това ще привлече Ордена по следите ни, преди да сме успели да съберем достатъчно силна армия.

Калан се извърна и го сграбчи за робата.

— Зед, омръзна ми да съм мъртва.

Той я потупа по ръката, стиснала дрехата му.

— Ти си Кралица на Галеа и можеш да използваш влиянието си по този начин. Засега. Ако Орденът разбере, че си жива, ще се сблъскаме с повече проблеми, отколкото можем да разрешим.

— Ако ще обединяваме Средната земя, трябва да има Майка Изповедник.

— Калан, знам, че не искаш по никакъв начин да излагаш на опасност живота на онези хора отвън. Те току-що спечелиха изключително важна битка и още не са възстановили силите си. Имаме нужда от нови попълнения на наша страна. Ако някой разбере, че ти си Майката Изповедник, ще се превърнеш в мишена и те ще трябва да се бият, за да те защитят. Ако е нужно да се биеш, нека поне да бъде в името на истински цели. Точно сега не ни трябват повече проблеми, отколкото можем да понесем.

Калан притисна върховете на пръстите си един в друг и се загледа в огъня.

— Зед, аз съм Майката Изповедник. Ужасявам се от мисълта, че може да се превърна в Майката Изповедник, под чиято власт ще се стигне до разрушението на Средната земя. Аз съм родена Изповедник. Това е нещо повече от моя професия. Това е моята същност.

Зед я прегърна през раменете.

— Скъпа моя, ти все още си Майката Изповедник. Точно затова се налага засега да крием самоличността ти. Когато му дойде времето, ти отново ще управляваш Средната земя. И то една Средна земя, по-силна откогато и да било. Търпение.

— Търпение — промърмори тя на себе си.

— О, ами — усмихна се той широко — в търпението също има магия.

— Зед бъде прав — обади се Ейди от стола си. — Вълкът не оцелява, ако обяви пред стадото, че е вълк. Той предварително планира нападението си и едва в последния момент дава на плячката си да разбере кой бъде, показва им, че ги е нападнал вълк.

Калан потърка ръце. Имаше и още нещо, друга причина.

— Зед — прошепна тя болезнено, — не мога да издържам повече под това заклинание. Направо ме побърква. Усещам го през цялото време, сякаш смъртта се движи заедно с мен и прониква дълбоко в плътта ми.

Зед придърпа главата й на рамото си.

— И дъщеря ми казваше същото. При това със същите думи: „Сякаш смъртта се движи заедно с мен и прониква дълбоко в плътта ми.“

— И как го е понасяла през всичките тези години?

Зед въздъхна.

— Ами когато Мрачният Рал я изнасили, знаех, че ако той заподозре, че тя е жива, ще тръгне по петите й. Нямах друг избор. Исках да я защитя повече, отколкото копнеех да тръгна след него. Заведох я в Западната земя, където се роди Ричард, и това й даде още една причина да се крие. Ако Мрачният Рал узнаеше, щеше да тръгне след Ричард. Така че тя просто трябваше да приеме нещата.

Калан потръпна.

— Всичките тези години. Аз не бих имала сила. Как е могла да издържи?

— Ами, от една страна, нямаше друг избор, а, от друга, каза, че след време свикнала до известна степен със заклинанието и не било толкова зле, както в началото. Усещанията се притъпяват с времето. Човек свиква, а дано при теб не се налага да търпиш дълго това положение.

— И аз на това се надявам — каза Калан.

Огънят танцуваше върху слабото лице на Зед.

— Дъщеря ми казваше още и че раждането на Ричард облекчило товара й.

Сърцето на Калан трепна при изричането на неговото име. Усмихна се широко.

— Това със сигурност помага. — Тя стисна ръката на Зед. — Той скоро ще дойде. Няма да допусне нещо да го задържи. Ще бъде тук най-много след две-три седмици. Добри духове, как ще издържа толкова дълго?

Зед се изкикоти.

— И ти си толкова нетърпелива, колкото и онова момче. Вие двамата сте си лика-прилика. — Той отметна назад косата й. — Очите ти вече изглеждат по-добре, скъпа моя.

— Значи когато Ричард ни настигне и започнем обединението на Средната земя, ще можеш да махнеш това заклинание от мен. И тогава Средната земя отново ще има Майка Изповедник.

— И аз нямам търпение.

Калан се намръщи.

— Зед, ако отидеш да се срещнеш с Кралица Катрин и се наложи сама да сваля това заклинание от себе си, как да го направя?

Зед се втренчи в огъня.

— Няма да можеш. Ако обявиш, че ти си Майката Изповедник, хората няма да ти повярват повече, отколкото ако Джебра им каже същото за себе си. Заклинанието няма да се махне, защото просто си обявила коя си.

— Тогава как да го махна?

Зед въздъхна.

— Мога да го направя единствено аз.

Калан изпита внезапен страх. Не искаше да изказва на глас опасенията си, но ако нещо се случеше със Зед, тя щеше да се окаже в капан.

— Но не може да няма и друг начин да се премахне. Може би Ричард?

Зед поклати глава.

— Дори Ричард да знаеше как да бъде магьосник, нямаше да може да махне това заклинание. Мога да го направя само аз.

— И това е единственият начин?

— Да. — Той я погледна в очите. — Освен, разбира се, ако някой друг с дарбата не разкрие истинската ти същност. Ако такъв човек те разкрие и разбере коя си, а после изрече името ти гласно, ще разруши заклинанието и веднага ще установи истинската ти самоличност.

Това беше невъзможно. Калан усети как последната й искрица надежда угасва. Наведе си и метна още една цепеница в огъня. Единственият начин да премахне това заклинание от себе си беше чрез Зед. А той нямаше да го направи, докато не прецени, че е дошъл моментът.

Като Майка Изповедник тя не можеше да накара един магьосник да направи нещо, което и двамата знаеха, че не е правилно.

Калан се загледа във виещите се нагоре искри. Оживи се. Ричард скоро щеше да е при нея и тогава нещата нямаше да са толкова зле. Когато са заедно, тя няма да мисли за заклинанието. Ще е заета да го целува.

— Какво е толкова смешно? — попита Зед.

— Какво? О, нищо — Тя се изправи и изтри длани в панталона си. — Мисля да отида да нагледам хората. Може би леденият въздух ще прогони мисълта за заклинанието от главата ми.

Студът навън наистина й се отрази добре. Тя застана на полянката пред малката ферма и си пое дълбоко дъх. Наоколо се носеше вълшебният аромат на запалено дърво. Калан си спомни предишните дни на похода, когато пръстите и стъпалата й бяха вкочанени, ушите й горяха от студа, носът й течеше. Колко бе мечтала за мирис на дърва, за топлината на огън.

Запъти се през полето пред къщата. Вдигна очи към небето, като вдишваше бавно спокойния въздух. Долината пред нея бе осеяна с малки огньове, чуваха се приглушените разговори на мъжете, насядали около тях. Тя се радваше, че и те могат да почувстват топлината на огъня. Скоро щяха да са в Ебинисия и отново на топло.

Вдъхна дълбоко студения въздух, опитвайки се да забрави заклинанието. Небето бе осеяно със звезди, които трептяха като пламъчета от огромен огън. Зачуди се какво ли прави Ричард точно в този миг, дали препуска с всичка сила към нея или спи. Толкова копнееше да го види, но в същото време не искаше той да се лишава от сън. Когато най-накрая пристигне, тя щеше да заспива в прегръдките му. Мисълта я накара да се усмихне широко.

Изведнъж небето потъмня и тя смръщи чело. Почти веднага след това звездите отново проблеснаха. Дали наистина бяха угаснали за миг? Сигурно е било плод на въображението й.

Нещо тупна на земята с приглушен звук. Наоколо не се вдигна никаква паника. Само едно нещо можеше да премине през обръча от часови, без да предизвика тревога. По тялото на Калан пробягаха милион иглички, този път не поради заклинанието.

Тя издърпа ножа си.

Загрузка...