Кръвта на братството

Тридесет и шеста глава

Навсякъде се разклоняваха коридори. Ричард гледаше да се придържа към онзи, който му се струваше главен, за да може после да намери обратния път. Докато минаваха покрай различните стаи, надникваше вътре, за да види дали има книги или нещо друго, което би могло да им е от помощ. Повечето помещения бяха празни и сумрачни, с тъмни каменни стени. В някои имаше маси и столове, шкафове или пък друга обичайна мебел, нищо особено. Единият от коридорите беше пълен със стаи с легла. Магьосниците, живели в Кулата, явно не са водили особено забавен живот, поне повечето от тях. Стаите сигурно бяха хиляди, а тези, покрай които минаха, се брояха на пръсти.

Всеки път, щом пъхваше глава в някое помещение, Бердин надзърташе иззад рамото му, за да види и тя.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Не съвсем. — Той огледа страничния коридор. Бяха попаднали в лабиринт. — Но ми се струва, че трябва да открием някакви стълби. Ще започнем от най-долния етаж и ще се движим нагоре.

Тя му посочи през рамо:

— Видях стълби ей там отзад, вляво.

Откриха ги точно там, където каза Бердин. Не ги беше забелязал, защото представляваха просто дупка в пода със спираловидни каменни стъпала, които се спускаха надолу в тъмнината, а той бе търсил стълбище. Укори се, задето не се беше сетил да вземе фенер или свещ. В джоба си имаше кремък и огниво и ако откриеше малко слама или овехтяло парче плат, можеше да запали някоя от свещите, които бе видял закачени по стените в метални клетки.

Докато слизаха в тъмнината, почувства или по-скоро чу ниско жужене, идващо някъде отдолу. Каменните стъпала, които до момента потъваха в непрогледната тъмнина, постепенно започнаха да се виждат, облени в синкавозеленикава пелена. Докато стигнаха до най-долното стъпало, призрачната светлина вече се виждаше ясно.

Точно зад ъгъла, в основата на стълбата, откри източника й. В метална решетка имаше сфера с големината на юмрука му, като че ли от стъкло. Светлината идваше от нея.

Бердин го погледна, лицето й се очертаваше на странната светлина.

— Откъде свети?

— Няма пламък, предполагам, че е нещо магическо.

Ричард внимателно посегна към сферата. Тя засвети по-силно. Докосна я с пръст и синкавозеленикавата светлина се промени в по-топла, жълта.

Тъй като докосването до сферата явно не беше болезнено, Ричард внимателно я взе от поставката й. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Не куха, а като плътно стъклено топче. В ръката му хвърляше топла светлина.

Ричард забеляза, че далеч навътре в тунелоподобния коридор има и други подобни сфери. В далечината най-близката едва мъждукаше със синкавозеленикавата си светлина. Всички започваха да светят по-ярко с приближаването на двамата и отслабваха, щом отминаваха нататък с първата в ръка.

На разклонението в коридора се вля друг, по-широк и приветлив. От двете му страни долу минаваше цокъл от розов камък, от време на време се появяваше по някоя вдълбана навътре стая с тапицирани пейки в нея.

Отвори двойната врата към една от големите зали по коридора и откри библиотека. Изглеждаше уютна и гостоприемна с полирания си дървен под, тапицирани стени и варосан таван. Край лавиците имаше маси и удобни на вид столове. Прозорците със стъкла в далечния край гледаха към Ейдиндрил и правеха стаята просторна и светла.

Продължи към следващата стая в коридора и установи, че в нея също има книги. Този коридор явно обикаляше Кулата отпред и помещенията в него бяха библиотеки. Докато се добраха до края на коридора, изброиха повече от двайсет подобни стаи.

Ричард не си бе и представял, че съществуват толкова много книги. Дори подземията в Двореца на пророците с всичките книги в тях му се струваха оскъдно количество в сравнение с богатството на книги тук. Би отнело година да прочетеш само заглавията. Изведнъж се почувства потиснат. Откъде да започне?

— Сигурно това търсиш — каза Бердин.

Ричард се намръщи:

— Не. Не мога да ти обясня защо, но знам, че не е това. Твърде обикновено е.

Бердин тръгна до него и двамата продължиха нататък по коридорите и се спуснаха няколко етажа надолу. Стигнаха до стълба и Агиелът й се вдигна в ръката в готовност. В основата й имаше орнаментирана със златни листа врата, водеща към стая, сякаш издялана в мастиленочерна скала. Тук някога е имало пещера, която по-късно е била разширена. На места, където камъкът се бе олющил, се провиждаха полирани, остри шипчета. Плътните колони явно бяха издялани при обработката на скалата, за да поддържат ниския скален таван.

На прага Ричард се сблъска с щит за четвърти път от влизането си в Кулата, но този бе по-различен от другите три. При тях бе изпитал едно и също усещане. Това тук нямаше нищо общо. Прокара ръка през него и в рамката блесна червена вертикална плоскост, която не идваше от определен източник. Усещането, наместо гъделичкащо, бе горещо там, където го докосна червената светлина. Беше най-неприятният щит, с когото някога се бе сблъсквал. Уплаши се да не опърли космите на ръката му, но това не се случи.

Дръпна се назад.

— Този тук е различен. Ако направя нещо повече, отколкото искаш да си позволиш, спри ме. — Обгърна Бердин с ръка, за да й осигури по-добра защита. Тя се напрегна. — Не се притеснявай, ако искаш, ще спра. — Тя му кимна да продължава и той се пъхна през вратата. Щом червената светлина докосна червената й дреха, Бердин трепна.

— Няма нищо — каза, — продължавай да вървиш.

Ричард я преведе и я пусна. Едва след като свали ръцете си от нея, тя се поотпусна.

Меката светлина от сферата, която взе със себе си, хвърляше контрастни сенки между колоните и той видя по стените издълбани ниши. Бяха може би шейсет-седемдесет. Макар да не можеше да разбере какво има в тях, успя да забележи във всяка различни по размер и форма предмети.

Докато оглеждаше мълките ниши от разстояние, косъмчетата по тила му настръхнаха. Не знаеше какви са тези неща, но инстинктивно чувстваше, че са повече от опасни.

— Придържай се плътно до мен — каза й. — Трябва да се пазим от стените. — Показа с брадичка през просторната стая. — Ей там. Трябва да продължим по коридора.

— Откъде знаеш?

— Погледни пода.

Грубият, естествен камък беше избелял и загладен по лъкатушеща пътека през средата на стаята.

— По-добре да се придържаме към следите.

Сините й очи затрептяха притеснено.

— Внимавай. Ако нещо се случи с теб, никога няма да мога да изляза от това място. Ще остана заклещена тук.

Ричард се усмихна и се запъти през мъртвешки тихото помещение.

— Е, ще поемеш рисковете на това, че си ми любимка.

Неспокойствието й не изчезна при опита му да повдигне духа.

— Господарю Рал, наистина ли си мислиш, че вярвам в приказките ти, че съм ти любимка?

Ричард се огледа да види дали следват пътеката.

— Бердин, казах го, защото ти винаги го повтаряш.

Тя се замисли в тишината, докато внимателно прекосяваха стаята.

— Господарю Рал, може ли да ти задам един въпрос? Сериозен въпрос? Личен?

— Разбира се.

Тя преметна вълнистата си кестенява плитка зад рамото и го погледна.

— Когато се ожениш за своята Кралица, няма да престанеш да имаш и други жени, нали?

Ричард я изгледа смръщен:

— Аз и сега нямам други жени. Обичам Калан. Верен съм в любовта си към нея.

— Но ти си Господарят Рал. Можеш да си пожелаеш всичко. Дори мен. Така постъпва Господарят Рал — той има много жени. Трябва само да щракнеш с пръсти.

Нещо настойчиво му подсказа, че това не е предложение към него.

— Говориш за тогава, когато те докоснах ли, когато поставих ръката си върху гърдите ти?

Тя отвърна поглед и кимна.

— Бердин, направих го, за да ти помогна, а не защото… ами, не поради друга причина. Надявах се, че ще разбереш.

Тя бързо го хвана за ръката и каза загрижено:

— Знам, наистина. Не това искам да кажа. Никога не си ме докосвал по другия начин. Това, което имам предвид, е, че никога не си имал подобни изисквания към мен. — Тя захапа долната си устна. — Начинът, по който постави ръката си върху мен, ме накара да изпитам огромен срам.

— Защо?

— Защото рискува живота си, за да ми помогнеш. Ти си моят Господар Рал, а аз не бях честна с теб.

Ричард махна с ръка и тръгна по пътеката около една колона, която и двайсет души не биха могли да обхванат с разперени ръце.

— Караш ме да се чувствам неудобно, Бердин.

— Ами, говоря, че съм ти любимка, за да не си помислиш, че не те харесвам.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че наистина не ме харесваш?

Тя пак го стисна за ръката.

— О, не. Аз те обичам.

— Бердин, казах ти, че имам…

— Не по този начин. Исках да кажа, че те обичам като моя Господар Рал. Ти ме освободи. Ти разбра, че съм нещо повече от обикновена Морещица, и ми се довери. Спаси живота ми и ми върна целостта. Обичам те за това, че си точно такъв Господар Рал.

Ричард поклати глава недоумяващо:

— Не те разбирам. Какво общо има това с факта, че непрекъснато повтаряш, че си моята любимка?

— Казвам го, за да не си помислиш, че не бих дошла с желание в леглото ти, ако ме поискаш. Страхувах се, че ако знаеш, че не искам, ще ме принудиш, ще бъде извратено.

Ричард вдигна сферата нагоре, тъй като бяха стигнали края на стаята. Нататък продължаваше най-обикновен каменен коридор.

— Престани да се заяждаш. — Той й направи знак да продължи напред. — Казах ти вече, че не бих го направил.

— Знам. И след онова, което стори… — тя докосна лявата си гърда, — ти вярвам. Но преди не. Започвам да виждам, че наистина си различен.

— Различен от кого?

— От Мрачния Рал.

— Е, за това си права.

Продължиха по дългия коридор, той внезапно се обърна към нея:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си влюбена в някого, и си ми говорила тези неща, за да не си помисля, че се опитваш да ме пренебрегнеш и да не ме провокираш по този начин да те принудя насила?

Тя стисна юмрук, очите й се затвориха за момент:

— Да.

— Наистина ли? Мисля, че това е чудесно, Бердин.

В края на коридора стигнаха до просторно помещение, чиито стени бяха украсени с топове козина и косми, налепени върху плочи. Ричард ги огледа отдалеч. Разпозна в една плоча козината на змей.

Поогледа се още малко, после продължи, широко усмихнат:

— Кое е момчето? — Той махна с ръка, изведнъж изпитал неудобство, замисли се, че като се има предвид странното й настроение в момента, може да приеме въпроса му като неуместен. — Е, може да не искаш да ми кажеш. Не си длъжна. Не искам да го чувстваш като принуда. Твоя си работа, ако искаш, ми кажи.

Бердин преглътна:

— Заради това, което направи за нас, за мен, искам да ти призная.

Ричард сбърчи лице:

— Да ми признаеш ли? Да ми кажеш в кого си влюбена не е признание, а е…

— Райна.

Ричард си глътна езика. Съсредоточи се в пътя им.

— Стъпвай на зелените плочки само с левия крак. На белите — само с десния — и така, докато прекосим това място. Не пропускай зелена или бяла плочка. Преди да си отделиш крака от последната, докосни пода.

Тя тръгна след него. Той внимателно стъпваше от зелена на бяла плочка, докато стигнаха до каменната пътека отвъд, докосна пода и продължи към дълъг, тесен коридор от искрящ сребрист камък — сякаш цепнатина в гигантско украшение.

— Откъде знаеш това със зелените и белите плочки?

— Моля? — Той я изгледа намръщен. — Не знам. Сигурно беше някакъв щит или нещо подобно. — Изгледа я, докато вървеше, забила очи в пода. — Бердин, аз също обичам Райна. Както и Кара, и теб, и Улик и Иган. Ние сме нещо като семейство. Това ли искаш да кажеш?

Тя поклати глава, без да вдигне очи.

— Но… Райна е жена.

Бердин го стрелна с леден поглед.

— Бердин — каза той след дълга пауза, — по-добре не й го казвай, защото…

— Тя също ме обича.

Ричард се изправи, не беше много сигурен какво трябва да каже:

— Но как можеш… Не можеш… Не виждам… Бердин, защо ми го казваш?

— Защото ти винаги си бил честен с нас. Най-напред когато ни каза разни неща, си мислехме, че няма да ги изпълниш. Е, не всички от нас. Кара винаги ти е вярвала, но не и аз. — Изражението й придоби далечната студенина на Морещица. — Когато Мрачният Рал беше наш Господар Рал, разкри тайната и ме принуди да вляза в леглото му. Присмя ми се. Харесваше му… харесваше му да ме вкарва в леглото си, защото знаеше. Беше неговият начин да ме унижи. Помислих си, че ако и ти разбереш, ще направиш същото, така че се опитах да скрия от теб, като те накарам да си помислиш, че те харесвам.

Ричард поклати глава.

— Бердин, не бих ти причинил това.

— Сега вече го знам. Точно затова трябваше да ти призная, защото винаги си бил честен с мен, а аз не бях честна с теб.

Ричард сви рамене.

— Е, тогава се радвам, че ти е олекнало. — Замисли се, докато я поведе встрани, към лъкатушещ коридор с тапицирани стени. — Мрачният Рал ли те направи такава, като те избра за Морещица? Това ли те накара да намразиш мъжете?

Тя го погледна намръщено.

— Не мразя мъжете. Просто, не знам, винаги съм се заглеждала по момичета, още от малка. Момчетата не са представлявали интерес за мен по този начин. — Тя прокара ръка по плитката си. — Сега мразиш ли ме?

— Не. Не те мразя, Бердин. Ти си оставаш мой защитник, както винаги. Но не можеш ли да се опиташ да не мислиш за нея, или… и аз не знам… Просто не е правилно.

Тя му се усмихна разсеяно.

— Когато Райна ми се усмихне по нейния си начин, а денят изведнъж е просветлял, изглежда правилно. Когато докосне лицето ми и сърцето ми забие лудо, изглежда правилно. Знам, че когато тя е до мен, съм в сигурни ръце. — Усмивката й се стопи. — Но сега ти ме мислиш достойна за презрение.

Ричард отвърна поглед, срамът го заля със студена вълна.

— И аз се чувствам така с Калан. Веднъж дядо ми каза, че трябва да я забравя, но не можех да го направя по никакъв начин.

— Но защо е искал това от теб?

Ричард не можеше да й каже, че е, защото Калан е Изповедник, Зед му е мислел само най-доброто. Никой не би трябвало да се влюбва в Изповедник. Почувства, че този път не може да бъде искрен с Бердин. Сви рамене.

— Мислеше, че не е за мен.

Щом стигнаха края на коридора, Ричард я преведе през поредния гъделичкащ щит. В триъгълната стая имаше пейка. Сложи я да седне до себе си и постави светлата сфера помежду им.

— Бердин, мисля, че разбирам как се чувстваш. Знам как се чувствах аз, когато дядо ми каза да забравя Калан. Никой не може да ти казва какво да чувстваш. Или го чувстваш, или не. Макар да не разбирам и да не приемам това, което ми каза, вие сте ми приятели. Да си приятел не означава да си същият като другия. Въпреки различията приятелите са си приятели.

— Господарю Рал, знам, че никога няма да можеш да ме приемеш, но трябва да ти кажа. Утре ще се върна в Д’Хара. Не бива да имаш за свой страж някого, когото не одобряваш.

Ричард се замисли за миг.

— Обичаш ли варен грах?

Бердин се намръщи.

— Да.

— Е, аз пък мразя. Това кара ли те да ме харесваш по-малко, имам предвид това, че не харесвам нещо, което ти обичаш? Кара ли те да поискаш да престанеш да изпълняваш задълженията си като мой защитник?

Тя направи гримаса.

— Господарю Рал, тук става въпрос за нещо по-различно от варения грах. Как можеш да се довериш на някого, чието поведение не одобряваш?

— Не че не го одобрявам, Бердин. Просто на мен това не ми изглежда правилно. Но не е и необходимо да ми изглежда. Виж, някога имах приятел, също горски водач. Двамата с Жил прекарвахме доста време заедно, тъй като имахме много общо помежду си.

Той се влюби в Луси Флекнър. Аз я мразех. Тя беше жестока с Жил. Не разбирах как е възможно той да я обича. Не я харесвах, мислех, че той би трябвало да изпитва същото. Изгубих приятеля си, защото не можеше да е такъв, какъвто си мислех, че трябва да бъде. Не го изгубих заради Луси, а заради себе си. Изгубих всички хубави неща, които бяхме преживели заедно, защото не исках да му позволя да бъде себе си. Винаги съм съжалявал за тази загуба.

Сигурно и при теб става въпрос за нещо такова. Когато се научиш да си по-различна от тази, която си била преди — Морещица, както стана с мен, когато пораснах, ще разбереш, че да си нечий приятел означава да го харесваш заради това, което е, заедно с онова в него, което не разбираш. Причините да го обичаш омаловажават неразбираемите за теб неща в него. Не е нужно да разбираш всичко или пък да правиш като него, нито да живееш живота му. Ако наистина го обичаш, ще искаш да бъде онова, което е. Нали точно затова го харесваш.

Аз те харесвам, Бердин, и само това има значение.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя обви врата му с ръце и го прегърна.

— Благодаря ти, Господарю Рал. След като ме спаси, се притеснявах да не съжаляваш. Радвам се, че ти казах. Райна също ще си отдъхне, като разбере, че няма да правиш с нас това, което правеше Мрачният Рал.

Част от стената близо до тях се плъзна встрани. Ричард хвана Бердин за ръката и я поведе през нова врата, по стълбище и през схлупена влажна стая с каменен под, който се издигаше в огромна бабуна в средата.

— Ние ставаме приятели, значи мога да ти кажа какво от онова, което направи, не ми харесва, кое не одобрявам и къде сбърка.

Ричард кимна.

— Не ми харесва какво направи с Кара. Тя е много ядосана.

Ричард огледа пак странната стая, която като че ли поглъщаше светлината.

— Кара ли? Да ми е ядосана? Какво съм й направил?

— Държа се лошо с нея заради мен.

Когато Ричард сбърчи лице в объркана гримаса, тя продължи:

— Когато бях под онова заклинание и те заплаших с Агиела си, след като се върна от търсенето на Броган, ти се ядоса на всички ни. Държа се с тях така, сякаш те също са ти направили нещо, макар че виновна бях единствено аз.

— Нямах представа какво става. Почувствах заплаха от страна на Морещиците заради онова, което направи ти. Тя би трябвало да го разбере.

— Разбира го, но след като в края на краищата разбра всичко и отново ме направи цяла, не отиде при Кара и Райна да им кажеш, че си се държал с тях лошо, сякаш са представлявали заплаха за теб като мен.

Ричард усети как се изчервява в тъмнината.

— Права си. Чувствам се ужасно. Защо не ми е казала?

Бердин повдигна вежда.

— Ти си Господарят Рал. Ако решиш да я набиеш, защото не ти харесва начинът, по който ти е казала добро утро, тя няма да гъкне.

— Ами тогава защо ти се осмеляваш да говориш?

Бердин го последва в един странен коридор с павиран под, широк едва половин метър и гладък, заоблен като тунел. Стените му бяха изцяло позлатени.

— Защото си приятел.

Той се извърна и й се усмихна в благодарност през рамо, а тя посегна с ръка към златната стена. Ричард я дръпна за китката миг преди да е стигнала до гладката повърхност.

— Направи го, и си мъртва.

Тя смръщи лице.

— Защо ни разправяше, че не знаеш нищо за това място, а сега си се разхождаш така, сякаш си живял тук през целия си живот?

Ричард замига на парцали, замислен какво да отговори. Изведнъж ококори очи, беше разбрал причината.

— Заради теб.

— Заради мен ли!

— Да — каза той удивен. — Като вървиш до мен, ме разсейваш. Караш ме да се концентрирам върху думите ти, да се замислям дотолкова, че оставям дарбата си да ме ръководи в другото. Дори не разбирам какво се случва. Сега, след като изминах този път, знам какви опасности ни дебнат на връщане. Вече ще мога да се върна. — Той я стисна за рамото. — Благодаря ти, Бердин.

Тя се усмихна широко.

— Нали затова са приятелите.

— Мисля, че най-лошото вече е зад гърба ни. Насам.

В края на златния тунел стигнаха до стая-кула, дълга поне триста метра, със стълби, извиващи се спираловидно във вътрешността на Магьосническата кула. На неравни интервали по стълбите имаше малки площадки с врати. В мрачния простор нагоре в тъмнината се врязваха снопове светлина. Повечето прозорци бяха малки, имаше само един огромен. Ричард не можеше да прецени със сигурност на каква височина се издига кулата, но сигурно имаше около пет-шестстотин метра. Надолу стълбата изчезваше в тъмна бездна.

— Не ми харесва тук — каза Бердин и надзърна над металното перило на площадката. — Направо ми прилича на „най-лошото“, дето каза, че било зад гърба ни.

Ричард сякаш мерна някакво движение в сумрака долу.

— Не се отделяй от мен и си дръж очите на четири. — Той се съсредоточи върху мястото, където му се бе сторило, че нещо помръдва, мъчеше се да го види отново. — Ако се случи нещо, трябва да се опиташ да излезеш.

Бердин го погледна неодобрително над перилото.

— Господарю Рал, отне ни часове да стигнем дотук. Минахме през повече щитове, отколкото мога да преброя. Ако нещо стане с теб, аз също съм мъртва.

Ричард претегли възможностите им. По-добре да се загърне в пелерината на сбърза.

— Чакай тук. Ще отида да погледна.

Бердин го сграбчи за ризата и го извърна, за да я погледне в свирепите сини очи.

— Не, няма да вървиш сам.

— Бердин…

— Аз съм твоят защитник. Няма да вървиш сам. Ясно?

В очите й блесна онзи пронизващ, леден поглед, от който езикът му се вцепеняваше. Накрая въздъхна.

— Добре. Но стой плътно до мен и прави каквото ти казвам.

Тя килна глава на една страна.

— Винаги правя каквото ми казваш.