Кръвта на братството

Тридесет и девета глава

Докато тичаха, Калан стискаше с едната си ръка Ейди, с другата меча. В тъмното двете се препънаха в Орск и се строполиха тежко на земята. Калан измъкна ръката си от горещата пихтия на червата му, разпилени по снега.

— Как… как е възможно да се озове тук!

Ейди едва дишаше, опитваше се да поеме глътка въздух.

— Бъде невъзможно.

— Луната свети достатъчно. Сигурна съм, че не се въртим в кръг. — Тя бързо се обърса в снега от кръвта и червата. Скочи на крака и издърпа и Ейди горе. Навсякъде се виждаха тела с червени пелерини. Бяха участвали в една-единствена битка. Не е възможно да попаднат и на други трупове. А Орск…

Калан плъзна поглед между дърветата, търсеше конници.

— Ейди, помниш ли видението на Джебра? Видя ме да се въртя в кръг.

Ейди изчисти снега от лицето си.

— Но как е възможно?

Калан знаеше, че Ейди няма да издържи още дълго. Беше изразходвала силата си в битката и сега бе изтощена почти до смърт. Магията й донесе истински кошмар на нападателите им, но те бяха твърде много. Сам Орск сигурно бе убил двайсетина-трийсет. Калан не го бе видяла да пада убит, но вече за трети път се озоваваше пред трупа му. Разсечен почти на две.

— Накъде мислиш, че трябва да тръгнем, за да се измъкнем? — попита тя чародейката.

— Те бъдат обратно тук — посочи Ейди. — Трябва да тръгнем натам.

— И аз така мисля. — Тя дръпна Ейди в другата посока. — Правехме каквото мислехме, че е правилно, и не стана. Трябва да опитаме нещо друго. Хайде. Да направим каквото ни се струва грешно.

— Може да е заклинание — предположи Ейди. — Ако е така, бъдеш права. Но бъда твърде уморена, за да разбера дали бъде заклинание.

Те се промъкнаха през храсталака и се спуснаха надолу по стръмен склон, на места подтичвайки, на места пързаляйки се по снега. Преди да стигнат до ръба, Калан видя конници, скрити зад дърветата. Снегът в основата на хълма бе дълбок и мек. Двете с мъка си проправяха път. Беше все едно да се опитваш да тичаш в тресавище.

Изведнъж от нищото зад тях изскочи мъж и ги погна. Калан не изчака Ейди да се опита да използва магията си. Ако не успееше, нямаше да имат никакво време.

Извърна се, мечът последва движението й. Мъжът в червена пелерина, втурнал се напред, вдигна меча пред лицето си. Беше с предпазна броня на гърдите. Ударът й там щеше да е безсмислен. Той пазеше лицето си — инстинктивна реакция, но фатална, когато е изправен срещу боец, трениран от баща си — Крал Уиборн. Мъжете с броня се бият с лъжлива увереност.

Събрала всичката си сила, Калан насочи меча надолу. Острието се спря в бедрената кост на мъжа. Той се строполи в снега с безпомощен вик и скъсан бедрен мускул.

Иззад него изскочи друг и се втурна към нея. Червената му пелерина се развя в нощта. Калан вдигна меча си и нанесе удар от вътрешната страна на крака му, засегна артерия. Докато той падаше край нея, тя раздра ахилесовото му сухожилие.

Първият продължаваше да вие в ужас. Вторият заруга с пълно гърло и започна да излива порой от най-ужасни и обидни думи, повлече се напред, като не преставаше да размахва меча си и да я предизвиква да се осмели да го нападне.

Калан си припомни съвета на баща си: „Думите не могат да те наранят. Пази се само от желязото. Бий се само с желязо.“

Не губи време да ги довършва. Вероятно щяха да кървят до смърт в снега, а дори да не беше така, с пораженията, които им бе нанесла, не можеха да я подгонят. Хвана Ейди за ръката и се понесоха напред към дърветата.

Едва дишащи от умора, се запрепъваха в снега. Калан установи, че Ейди трепери. Беше загубила дебелата си пелерина в самото начало. Калан свали вълчата си наметка и загърна Ейди.

— Не, дете — запротестира старицата.

— Вземи я — изкомандва Калан. — Аз се потя, пък и само ми пречи да въртя меча. — Всъщност ръката, с която размахваше меча, беше толкова изтощена, че едва можеше да повдигне оръжието си, камо ли да го развърти. Единствено страхът даваше сила на мускулите й. Засега това бе достатъчно.

Калан вече не знаеше в каква посока бягат. Двете спасяваха кожата си. Щом решаха, че трябва да тръгнат надясно, свиваха вляво. Гората, в която тичаха, бе прекалено гъста и не се виждаха нито звездите, нито луната.

Трябва да се измъкне. Ричард е в опасност. Има нужда от нея. Трябва да стигне при него. Зед сигурно вече е там, но всичко става. Може и да не е успял. Тя трябва да стигне на всяка цена.

Отмести елов клон от пътя си и двете с Ейди излязоха на малка полянка, по която ветровете почти не бяха оставили сняг. Спряха на място. Пред тях имаше два коня.

Тобайъс Броган, командващият генерал на „Кръвта на братството“, й се усмихваше. На коня до него седеше жена в дрипава разноцветна дреха.

Броган подръпна мустака си.

— Я да видим какво имаме тук?

— Две пътнички — каза Калан с глас, студен като зимна нощ. — Откога „Кръвта“ ограбва и посича безпомощни пътници?

— Безпомощни пътници? Едва ли. Вие двете избихте повече от сто войници.

— Защитавахме живота си от „Кръвта на братството“, които, ако си мислят, че ще им се размине да нападат хора просто ей така, се лъжат.

— О, познавам те, Калан Амнел, Кралице на Галеа. Знам повече, отколкото предполагаш. Знам коя бъдеш.

Калан стисна здраво дръжката на меча си.

Броган направи крачка напред с мощния си сив ат, на лицето му се изписа мрачна усмивка. Отпусна ръце на седлото и се наклони напред. Държеше погледа й в злокобна хватка.

— Ти, Калан Амнел, бъдеш Майката Изповедник. Виждам те такава, каквато бъдеш, и ти бъдеш Майката Изповедник.

Мускулите на Калан се стегнаха, дъхът заседна в гърлото й. Откъде би могъл да знае? Да не би Зед да е махнал заклинанието? Да не би нещо да се е случило със Зед? Добри духове, ако нещо се е случило със Зед…

С яростен вик тя мощно завъртя меча над главата си. В същия миг опърпаната жена вдигна ръка. Ейди с усилие издигна щит. Мощният въздушен тласък, пратен от жената на коня, близна Калан по лицето и отметна косата й назад. Щитът на Ейди я спаси.

Мечът на Калан проблясна на лунната светлина. Стовари се върху краката на Брогановия кон и студеният въздух пропука в нощта.

Конят изцвили болезнено и се строполи, изхвърляйки Броган между дърветата. В същото време Ейди пусна пламък, който обви главата на другия кон. Той също зацвили бясно, и жената, за която Калан вече знаеше, че също притежава магическа сила, изхвърча в снега. Калан сграбчи Ейди за ръката и я дръпна встрани. Двете отчаяно се втурнаха към храстите. Навсякъде около тях се чуваха човешки гласове и конски тропот. Калан не мислеше за посоката. Просто тичаше презглава.

Имаше още нещо, до което не бе прибягнала. Пазеше силата си като последна резерва. Тя можеше да бъде използвана само веднъж, след което щяха да й бъдат нужни часове, за да се възстанови. На повечето Изповедници бяха нужни ден-два, за да се възстановят. Фактът, че Калан може да възстанови силата си за няколко часа, показваше, че е сред най-мощните Изповедници, раждали се някога. Но този път силата й едва ли щеше да я спаси. Имаше право само на един опит.

— Ейди — задъхано каза Калан. — Ако ни хванат, опитай се да задържиш едната от двете жени.

На Ейди не й беше нужно по-нататъшно обяснение. Разбра: и двете жени, които ги преследваха, бяха магьосници. Ако се наложеше Калан да използва силата си, трябваше да го направи възможно най-ефективно.

Калан се гмурна към земята и над главата й прелетя светкавица. Едно дърво наблизо се строполи с гръмовен тътен. Щом облакът сняг се разнесе, другата жена, която не беше на кон, пристъпи напред.

Край нея стоеше тъмно, люспесто същество, приличаше на получовек, полугущер. Калан чу вика си. Сякаш кокалите й искаха да изскочат от неподвижната й плът.

— Стига глупости — каза жената и се запъти напред, люспестото нещо не се отделяше от нея.

Сбърз. Сигурно е сбърз. Ричард й бе описал тези същества. Кошмарът тук със сигурност е сбърз.

Ейди се спусна към Калан, ръцете й изстреляха светкавица към другата жена, която само небрежно щракна с пръст и старицата се строполи на земята. Светкавицата й се стопи в снега, без да нарани никого.

Жената се наведе, хвана Ейди за китката и я метна настрани като пиле, с което ще се заеме по-късно. Калан се втурна напред с меч в ръка.

Нещото, наречено сбърз, се плъзна пред нея като полъх на вятъра. Тя видя черната му пелерина да се развява отзад, докато то се завърта в кръг. Чу звън на стомана.

Осъзна, че е на колене. Ръката, в която държеше меча, бе празна и я болеше парещо. Как е възможно това същество да се движи толкова бързо? Калан вдигна глава, жената се бе приближила. Ръката й се стрелна нагоре, въздухът потрепери. Нещо я блъсна в лицето.

Примигна, очите й бяха пълни с кръв. Жената отново вдигна ръка с разперени пръсти. Изведнъж ръцете й се стрелнаха във въздуха под странен ъгъл, сякаш нещо мощно я блъсна в гърба. Ейди сигурно е прибегнала до последните си запаси. Невидимият магически удар на старицата — тежък като чук — запрати жената напред. Калан сграбчи ръката й, онази отчаяно се опитваше да се измъкне.

Твърде късно. В главата на Калан всичко се забави. Магьосницата сякаш бе уловена във въздуха, Калан не я пускаше. Времето вече й принадлежеше. Цялото време на света.

Магьосницата се задъха. Оглеждаше се бясно. Затрепери. В центъра на покоя вътре в себе си, в центъра на силата и магията, Калан владееше положението. Жената нямаше шанс.

Майката Изповедник усети магията, изпълваща тялото й, проникваща във всяка фибра на съществото й. Набираща мощ.

В това лишено от време място в съзнанието си Калан освободи силата.

Нощта се разцепи от гръмотевица без гръм.

Мощният взрив се блъсна във въздуха, чак звездите в небето като че потрепериха, сякаш божествен юмрук бе ударил грамадна безмълвна камбана в нощното небе.

От удара дърветата завибрираха. Вдигна се облак сняг и се завихри в кръг.

Магическият взрив повдигна сбърза от земята.

Жената вдигна глава, очите й бяха станали огромни, мускулите й се отпуснаха.

— Господарке — прошепна тя. — Заповядайте ми какво да направя.

През дърветата към тях се спускаха мъже. Сбързът се опитваше да се изправи на крака.

— Защитавай ме!

Магьосницата скочи и завъртя ръка пред себе си. Нощта се възпламени.

През дърветата се стрелна светкавица, която озари всичко като дъга. Докоснати от нея, дънерите се взривиха. Във въздуха се посипа дъжд от клони и дървени отломки, вдигна се пушек. Пред бушуващата магическа сила и хора, и дървета бяха еднакво безпомощни. Мъжете имаха време само колкото да изкрещят, но крясъците им заглъхваха в пъкления хаос.

Сбързът се спусна към Калан. Във въздуха се пръснаха люспи, сякаш огромен камък се бе стоварил върху птица и перата й се бяха разпилели в нощта.

Всичко пламна. Въздухът се превърна в гъста маса от огън, плът и кокали.

Калан избърса кръвта, изпълваща очите й, за да може да вижда, и заотстъпва назад в снега. Трябва да изчезва. Трябва да намери Ейди.

Блъсна се в нещо. Помисли, че сигурно е дърво. Една ръка се вкопчи в косата й. Понечи да призове силата си, но осъзна твърде късно, че я е изразходвала цялата.

Изплю кръв. Ушите й шумяха. После дойде болката. Нямаше сили да се изправи. Върху главата й сякаш се бе стоварил огромен дънер. Чу глас над себе си:

— Лунета, незабавно сложи край на това.

Калан се извърна в снега и видя магьосницата, която бе докоснала, да се уголемява и разпада на парчета. Ръцете й изхвърчаха в различни посоки, това бе всичко, което можа да разпознае в мъглявия облак кръв, където преди миг бе стояла жената.

Калан се отпусна в снега. Не. Не може да се откаже. С мъка се вдигна на колене и извади ножа си. Ботушът на Броган се вряза в стомаха й.

Вдигна поглед към звездите и се опита да си поеме дъх. Не успя. Докато се мъчеше да се пребори за глътка въздух, в тялото й пропълзя вълна от ледена паника. Не биваше да го допуска. Стомашните й мускули се гърчеха в спазми, но така и не успяваше да си поеме дъх.

Броган коленичи край нея и я издърпа нагоре за ризата. Най-после до дробовете й достигна глътка въздух, тя се закашля и загърчи.

— Най-сетне — прошепна той. — Най-сетне се сдобих с наградата на наградите — най-скъпата любимка на Пазителя, самата Майка Изповедник. О, представа нямаш колко съм мечтал за този миг. — Той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си. — Ни най-малка представа.

Калан продължаваше да се бори за въздух, Броган изтръгна ножа от ръката й. Тя положи усилие да остане в съзнание. Ако иска да мисли, ако иска да се бори, трябва да остане в съзнание.

— Лунета!

— Да, генерале мой. Бъда тук.

Калан усети как някой раздира грубо ризата й и копчетата изхвръкват. Едва успя да помръдне крайниците си. Броган отметна ръцете й встрани. Калан не можеше да ги повдигне, бяха твърде тежки.

— Най-важното, Лунета, трябва да я вземем, преди да се е възстановила силата й. После ще разполагаме с всичкото време на света, за да я разпитваме, след което ще дойде време да плаща за престъпленията си.

Облян в лунна светлина, той се наведе към Калан, подпря коляно в стомаха й. Тя отново зяпна за въздух, но само след миг чу неистовия си крясък — бруталните му пръсти бяха докопали лявото й зърно.

Ножът се вдигна в другата му ръка.

С широко отворени очи Калан видя как нещо бяло и невидимо претичва пред усмивката на Броган. На лунната светлина блесна триостър нож, зад него се мерна безкръвно лице. Калан, както и Броган извърнаха очи и видяха над тях два сбърза.

— Пусссни я — изсъска единият — или ссси мъртъв.

Щом Броган изпълни заповедта, Калан покри с ръка пронизващата болка в гърдата си. Очите й се разводниха от силата на агонията. Това поне изми кръвта в тях.

— Какво бъде това — изръмжа Броган. — Тя бъде моя. Създателят иска нейното наказание!

— Ще правиш каквото иссска пътешессственикът по сссънищата или ссси мъртъв.

Броган килна глава на една страна.

— Той ли го иска?

Сбързът изсъска в потвърждение.

— Не разбирам…

— Подлагаш под сссъмнение?

— Не. Не, разбира се, че не. Ще бъде както кажеш.

Калан се страхуваше да се изправи, тайно се надяваше сбързовете да наредят на Броган да я пусне. Генералът се изправи и отстъпи.

Друг сбърз донесе Ейди и я пусна на земята до Калан. Докосването на чародейката до ръката на Калан й каза без думи, че старицата е добре, макар посинена и изранена. Ейди обгърна раменете й с ръка и й помогна да седне изправена.

Всичко в Калан пулсираше. Челюстта, ударена от Броган, я болеше, свиваше я стомахът, челото й пареше. В очите й продължаваше да се стича кръв.

Единият сбърз избра два обръча от цяла връзка, висяща на китката му и ги хвърли на магьосницата в цветните дрипи — Лунета, както я бе нарекъл Броган.

— Другата е мъртва. Сссега ще трябва да го направиш ти.

Лунета взе обръчите със смутено лице.

— Да направя какво?

— Да използваш дарбата ссси, за да сссложиш това около вратовете им. Ссега ще можем да ги контролираме.

Лунета натисна едната яка и тя се отвори. Това явно я изненада, дори зарадва. Протегна ръце и се наведе над Ейди.

— Моля те, сестро — прошепна Ейди на родния си език. — Аз бъда от твоята родина. Помогни ни.

Лунета спря, взря се в очите на Ейди.

— Лунета! — срита я Броган в гърба. — Побързай. Изпълни желанието на Създателя.

Лунета щракна металната яка около врата на Ейди, после се надвеси над Калан и направи същото. Калан примигна невярващо на детската усмивка, която й прати магьосницата.

След като Лунета се изправи, Калан посегна и опипа яката. На лунната светлина й се стори, че я разпознава, но се съмняваше. Сега, когато я опипа и не откри ключалка, вече беше сигурна — Рада’Хан, същата като тази, която Сестрите на светлината поставиха на врата на Ричард. Калан знаеше, че онези магьосници използват яката, за да го контролират. Сега сигурно щеше да е същото: ще контролират силата на двете. Изведнъж я достраша, че след няколко часа силата й няма да се върне.

Стигнаха до каретата и видяха Ахерн, с опряно в гърдите му острие на сбърз. Беше казал на Калан, Ейди и Орск да слязат от каретата на завой, за да се опита той да отклони вниманието на преследвачите им. Смела, храбра постъпка, в крайна сметка завършила с провал.

Калан изведнъж почувства облекчение, че бе изпратила останалите към Ебинисия, според плана. Бе заръчала на Джебра да се грижи за Сирила, а войниците трябваше да съживят столицата на Галеа от пепелта. Сестра й си бе у дома. Ако Калан умре, Галеа ще има своя Кралица.

Ако не бяха тръгнали, младите мъже щяха да бъдат изкормени до един от сбързовете — тези кошмарни същества. Както бе свършил Орск.

Заболя я за Орск, в следващия миг някой я блъсна в каретата. След малко вътре влетя и Ейди. Калан дочу кратък разговор, после се появи Лунета и седна срещу Калан и Ейди. До нея се настани един сбърз. Мънистените му очи не се отделяха от двете. Калан загърна ризата си и пак се опита да изчисти кръвта от очите си.

Отвън продължаваха да говорят. През прозореца тя мярна Ахерн, който, с опрян в гърба нож, се качи на мястото си. До него седнаха мъжът в червено наметало и един сбърз.

Калан усети, че краката й треперят. Къде ги водят? Толкова е близо до Ричард. Стисна зъби, преглътна писъка си. Не е честно. Усети по бузата й да се търкулва сълза.

Ръката на Ейди се плъзна по крака й и от лекото докосване Калан се почувства по-добре, успокоена.

Сбързът се наведе към тях, цепката на устата му се разтегна в нещо като мрачна усмивка. Вдигна триострия нож в лапата си и леко го завъртя пред очите им.

— Опитайте сссе да изззбягате, и ще ви разззцццепя до ссстъпалата. — Килна встрани гладката си глава. — Ясссно?

Калан и Ейди кимнаха.

— Отворите ли ссси уссстата — добави той, — ще ви раззцццепя и еззиците.

Те пак кимнаха.

Сбързът се обърна към Лунета.

— Използвай дарбата си и чрез яката запечатай сссилата им. Както ти показззах. — Той допря лапа до челото на Лунета. — Ясссно?

Лунета се усмихна.

— Да. Разбирам.

Калан чу Ейди да изпъшква и в същия миг нещо стегна и нейните гърди. На мястото, където винаги бе чувстала силата си. Отчаяна се запита дали ще я усети отново някой ден. Спомни си безбрежната празнота, която почувства, щом онзи Келтонски магьосник се опита да я раздели от силата й. Знаеше какво да очаква.

— Тя кърви — каза сбързът на Лунета. — Трябва да я излекуваш. Братът по кожа няма да е доволен да я види наранена.

Калан чу плющене на камшик, Ахерн подсвирна. Каретата се понесе напред. Лунета се наклони над раната на Калан.

Добри духове, къде я водят?