Кръвта на братството

Двадесет и девета глава

— Моля те! — прошепна Катрин.

Ричард не откъсваше поглед от меките й кафяви очи, докато нежно докосваше грейналото й лице. Отметна къдрав черен кичур, паднал над челото й. Щом погледите им се срещнеха, за него бе почти невъзможно да извърне очи, освен ако тя не го направи първа. Сега изпитваше точно това затруднение. Ръката й на кръста му изпращаше през цялото му тяло топъл копнеж. Отчаяно се бореше да извика в съзнанието си образа на Калан, за да устои на импулса си да вземе в обятията си стоящата до него жена и да каже „да“. Тялото му изгаряше от желание да го направи.

— Уморен съм — излъга той. Сънят бе последното нещо, за което мислеше в момента. — Денят беше дълъг. Утре отново ще бъдем заедно.

— Но аз искам…

Той докосна устните й, за да я накара да замълчи. Знаеше, че ако чуе още веднъж тези думи, щеше да му дойде твърде много. Неизреченото предложение на устните й, които залепиха на върха на пръста му мокра целувка, беше почти толкова неустоимо, колкото и откритата покана, отправена с думи. В замъгленото му съзнание трудно се оформяха мисли.

Той успя да си каже наум едно: „Скъпи духове, помогнете ми. Дайте ми сила. Сърцето ми принадлежи на Калан.“

— Утре — успя да промълви накрая.

— Така каза и вчера, а ми бяха нужни часове, за да те открия — прошепна тя и го целуна по ухото.

Ричард бе използвал пелерината на сбърза, за да стане невидим. Беше му малко по-лесно да й устоява, когато не се обръщаше директно към него, но това само отлагаше неизбежното. Когато я видя, подивяла от желание да го открие, не можа да издържи да я гледа разстроена, че той не е с нея, и всичко свърши с това, че й се показа.

Щом ръката й се вдигна към врата му, той я пое и я целуна бързо.

— Спокойна нощ, Катрин. Ще се видим сутринта.

Ричард хвърли поглед на Иган, който стоеше на десетина метра встрани, опрял гръб в стената, скръстил ръце и вперил поглед напред, сякаш не вижда нищо. Отвъд, в сенките в дъното на мрачния коридор, на стража стоеше и Бердин. Тя не се правеше, че не го вижда да стои пред вратата с Катрин, притисната до него. Гледаше с безизразно лице. Другите му стражи — Улик, Кара и Райна — бяха отишли да подремнат.

Ричард плъзна ръка зад гърба си и завъртя дръжката. От тежестта му вратата се отвори, в същия миг той се дръпна встрани и Катрин залитна в стаята си. Хвана се за ръката му. Вперила очи в неговите, целуна китката му. Коленете му омекнаха.

Знаеше, че повече няма да може да й устои, ако бързо не се скрие от погледа й. Дръпна ръката си. Мислено изреждаше извинения, обясняващи защо би било добре да й се отдаде. Какво толкова щеше да стане? Нима нещо щеше да се промени? Защо му се струваше, че ще е толкова грешно?

Мислите му сякаш бяха покрити с дебело одеяло, което ги поглъщаше, преди да могат да изплуват на повърхността.

В главата му се надигаха гласове, които се опитваха да му обясняват защо трябва да спре това глупаво съпротивляване и просто да се наслаждава на красотите на това великолепно създание, което по недвусмислен начин му показваше, че го желае, молеше го. В гърлото му се надигна буца, родена от копнежа по Катрин. Едва сдържа сълзите си, докато се опитваше да измисли причини, които да го възпрат.

Мислите му се рееха в унес. Част от него, най-голямата част, отчаяно се бореше да го накара да не се съпротивлява повече. Но имаше и една мъничка, неясна частичка от съзнанието му, която се съпротивляваше жестоко, мъчеше се да го удържи, да го предупреди, че нещо не е наред. Напразно. Какво можеше да не е наред? Защо да не е наред? Какво беше това нещо в него, което се опитваше да го спре?

„Скъпи духове, помогнете ми.“

В съзнанието му изплува образът на Калан. Видя усмивката й — онази, с която се усмихваше само на него. Тя му бе казала, че го обича.

— Искам да остана насаме с теб, Ричард — обади се Катрин. — Не мога да чакам повече.

— Лека нощ, Катрин. Приятни сънища. Ще се видим сутринта. — Той затвори вратата.

Задъхан от усилието, побърза да тръшне вратата на стаята си веднага щом влезе. Ризата му бе подгизнала от пот. С трепереща ръка се протегна и дръпна резето. Чу как то прещрака. Втренчи поглед във въртящия се механизъм, без да забелязва, че е увиснал на един винт. На бледата светлина, идваща от огъня в камината, не можа да види, че останалите винтове се валят в килима.

Беше му толкова горещо, че едва дишаше. Свали ремъка през главата си и хвърли меча на земята на път към прозореца. С усилието на давещ се човек завъртя дръжката и отвори прозореца, запъхтян така, сякаш не му достигаше въздух. Леденият нощен бриз изпълни дробовете му, но от това не му стана по-студено.

Стаята му беше на приземния етаж и за миг му мина мисълта да скочи през прозореца и да се изтъркаля в снега. Отказа се и реши да постои на студения въздух и да погледа в нощта осветената от луната уединена градина.

Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво. Искаше да бъде с Катрин, но нещо вътре в него се съпротивляваше. Защо? Не можеше да разбере защо трябваше да потушава желанието си да е с нея.

Отново се замисли за Калан. Ето защо.

Но ако обича Калан, защо изпитва такова неустоимо влечение към Катрин? Почти не можеше да мисли за друго освен за нея. С мъка задържаше мислите си върху Калан.

Затътри се към леглото. Инстинктивно усещаше, че е стигнал на ръба на възможностите си да устоява на сластта си за Катрин. Седна на края на леглото, главата му се въртеше като в транс.

Вратата се отвори. Ричард вдигна очи. Беше тя. Облечена с нещо толкова ефирно, че на приглушената светлина в стаята тялото й се очертаваше идеално. Прекоси стаята към него.

— Моля те, Ричард — каза с онзи мек глас, който го парализираше, — не ме отпращай този път. Моля те. Ще умра, ако точно в този миг не съм с теб.

Да умре? Скъпи духове, той не искаше тя да умира. Ричард едва не се разплака дори само при мисълта за нейната смърт.

Тя се плъзна още по-близо, светлината я обля. Леката материя на дългата й нощница докосваше пода, нищо под нея не оставаше скрито. Само дето тялото й придобиваше мекотата на една загатната красота, излизаща извън всичко, което би могъл да си представи той. Самата гледка го възпламени. Не можеше да мисли за нищо друго освен за това, което виждаха очите му, за това колко силно я желае. Ако не й се отдадеше, несбъднатото му желание щеше да го убие.

Тя се надвеси над него, извила едната си ръка зад гърба. Усмихна му се и погали лицето му с другата. Той усети горещата й плът. Тя се наведе и обърса устни в неговите. Ричард си помисли, че ще умре от наслада. Ръката й се спря на гърдите му.

— Легни, любов моя — прошепна Катрин и го блъсна назад.

Той се отпусна на леглото, загледан в нея през нямата агония на желанието.

Помисли си за Калан. Беше безсилен. Смътно си спомни някои от нещата, които му бе казал Натан за дарбата му: тя е вътре в него и гневът може да я изкара навън. Но не усещаше гняв. Натан му бе споменал още и че магьосникът-войн използва дарбата си по инстинкт. Ричард си спомни, че се бе отдал на този свой инстинкт, когато щеше да умре в ръцете на Лилиана, една от Сестрите на мрака. Беше освободил вътрешната си сила. Беше събудил инстинктивното си чувство за самозащита.

Катрин сви коляно върху леглото.

— Най-после, любов моя.

Захвърлен в безнадеждността, Ричард се остави в обятията на онзи познат център на покоя, на инстинкта отвъд булото на съзнанието. Отпусна се в тъмната бездна. Престана да владее действията си и нещата тръгнаха сами. И в двата случая беше загубен.

Някаква безбрежна яснота се възпламени и прогони мъглата.

Ричард вдигна очи и видя над себе си жена, към която не изпитваше никакви чувства. Хладният разсъдък се върна и той разбра. И преди го бе докосвала магия. Усещането му беше познато. Воалът около него се разкъса. В тази жена имаше магия. Сега, когато мъглата се раздигна, усети студените й пръсти, впиващи се в съзнанието му. Но защо?

Тогава видя ножа.

Катрин вдигна ръка над главата си и на светлината на лампата проблясна острие. С невъобразим прилив на сила Ричард се метна на пода в същия миг, в който Катрин заби ножа в завивките. Светкавично го измъкна и се втурна към Ричард.

Твърде късно. Той понечи да я ритне, но през забулените си усещания и мисли усети присъствието на сбърз. Почти в същия миг го видя да се материализира от въздуха зад него.

Тогава светът изби в червено. Усети по лицето му да плисва топла кръв, видя разкъсаната нощница пред очите си. Раздраните краища фин плат се развяха като вятър. Трите остриета разсякоха Катрин почти изцяло на две половини. Сбързът се строполи на пода от другата страна.

Ричард се извъртя изпод нея и скочи на крака, тя се отпусна безжизнено на пода, отвратителната гледка на вътрешностите й заля килима. Ужасяващите й стонове постепенно заглъхнаха в болезнени хрипове.

Ричард се сви напред с разтворени крака и ръце, с лице към сбърза от другата страна на Катрин. Съществото стискаше в двете си лапи по един триостър нож. Между двамата Катрин се загърчи в смъртна агония.

Сбързът отстъпи назад към прозореца, мънистените му очи не се отлепяха от Ричард. Направи още крачка, закривайки с черната си пелерина едната си ръка, покрита с люспи, и огледа стаята.

Ричард се хвърли към меча. Спря внезапно, щом сбързът стъпи с крак върху ножницата, притискайки я към земята.

— Не — изсъска той. — Тя щеше да те изззкорми.

— Също както и ти!

— Не. Аз те зззащитавах, братко по кожа.

Онемял, Ричард се втренчи в тъмната фигура. Сбързът се загърна в пелерината си и потъна в нощта. Ричард се втурна към прозореца да го настигне. Ръцете му уловиха празния въздух, тялото му се блъсна в рамката на прозореца, провисвайки наполовина навън. Сбързът беше изчезнал. Съзнанието му вече не усещаше присъствието му.

В празнотата след изчезването на сбърза съзнанието на Ричард се изпълни с гледката на потъналата във вътрешностите си Катрин. Повърна през прозореца.

Щом пристъпът му отмина и престана да му се вие свят, се дотътри до тялото на пода и коленичи край него. Благодари на духовете, че е тя мъртва и повече не се мъчи. Дори да се бе опитала да го убие, не можеше да гледа как се гърчи в агонията на подобна смърт.

Вгледа се в лицето й. Не можеше да си представи, че е изпитвал към нея чувствата, за които сега само смътно си спомняше. Беше просто обикновена жена. Но обгърната с магия. Сигурно беше някакво заклинание, което упражняваше контрол върху разсъдъка му. Ричард се бе съвзел тъкмо навреме. Дарбата му бе унищожила заклинанието. Горната част на разкъсаната й нощница беше омотала врата й. Някакво ледено чувство, от което по тялото му преминаха иглички, прикова вниманието му върху гърдите й. Присви очи и се наведе, за да огледа по-добре. Протегна ръка и докосна дясното й зърно. После докосна лявото. Бяха различни.

Запали една лампа от огъня. Върна се при тялото и поднесе лампата над лявата й гърда. Наплюнчи пръста си и потърка гладкото зърно. То изчезна. С нощницата й изчисти боята от гърдата й. Отдолу остана гладка, абсолютно равномерна кожа. Катрин нямаше ляво зърно.

От центъра на покоя вътре в него заструи аурата на осъзнаването. Това имаше връзка със заклинанието. Не знаеше точно как, но имаше.

Ричард изведнъж седна назад на пети. Постоя така, широко отворил очи, после скочи и се спусна към вратата. Спря се. Защо си мисли това? Можеше да греши.

Ами ако не греши?

Отвори вратата лекичко, колкото да се мушне навън и бързо я хлопна зад себе си. Иган погледна в неговата посока. Все още беше със скръстени ръце. Ричард огледа коридора в посоката на Бердин, която, облечена в червената си дреха, се бе подпряла на стената. Гледаше го.

Той сви пръст в знак да се приближи. Тя се изправи и тръгна по коридора. Спря пред него и погледна към вратата. Намръщи се и втренчи поглед в очите му.

— Дукесата иска да е с теб. Връщай се при нея!

— Иди да доведеш Кара и Райна и трите се върнете тук. — В гласа му се усещаше нажеженото излъчване на погледа му. — Веднага.

— Има ли нещо…

— Веднага!

Тя отново хвърли поглед към вратата и без да каже нито дума повече, се отдалечи. Щом изчезна от погледа му в края на коридора, Ричард се обърна към Иган, който продължаваше да го гледа.

— Защо я пусна да влезе в стаята ми?

Челото на Иган се вдигна в объркване. Вдигна ръка към вратата.

— Ами… както е… облечена. Каза, че тази нощ сте искали да се облече така и да дойде при вас. — Той се покашля. — Беше очевидно защо. Помислих си, че ще се ядосате, ако не я пусна, след като сте й казали да дойде в стаята ви през нощта.

Ричард завъртя дръжката и бутна вратата навътре. Покани го с ръка. Иган се поколеба, но накрая влезе.

Видя останките й и се вкамени.

— Господарю Рал, съжалявам. Не видях сбърз. Ако го бях забелязал, щях да го спра, или поне щях да се опитам да ви предупредя. Кълна се. — Той простена. — Скъпи духове, каква жестока смърт. Господарю Рал, аз ви измених.

— Погледни в ръката й, Иган.

Той плъзна поглед и видя, че юмрукът й все още стиска нож.

— Какво по?…

— Не съм я молил да идва. Дойде в стаята ми, за да ме убие.

Иган извърна поглед. Разбра прекрасно намека. Всеки предишен Господар Рал би екзекутирал стража си за подобен провал.

— Тя изигра и мен, Иган. Вината не е твоя. Но никога повече не допускай друга жена освен бъдещата ми съпруга да влиза в стаята ми. Разбра ли? Ако видиш жена да влиза в стаята ми, имаш моето позволение да я убиеш, независимо от всичко.

Той удари с юмрук гърдите си.

— Да, Господарю Рал.

— Иган, моля те, увий я в тоя килим и я махни оттук. Засега нека остане в стаята си. Заеми мястото си в коридора и щом трите Морещици се появят, прати ги при мен.

Иган се зае да изпълнява заповедите, без да задава въпроси. За човек с неговия ръст и сила това не представляваше никакъв проблем.

След като забеляза повреденото резе, Ричард придърпа един стол към камината и седна край огъня, с лице към вратата. Надяваше се да греши. Но какво щеше да прави, ако не грешеше? Седеше в тишината, заслушан в пращенето на огъня, и чакаше трите жени.

— Влез — провикна се той в отговор на почукването на вратата.

Появи се Кара, следвана от Райна, и двете облечени в кафявите си дрехи. Накрая вървеше Бердин. Първите две гледаха спокойно пред себе си, Бердин обгърна стаята с по-напрегнат поглед. Трите се спряха пред него.

— Да, Господарю Рал? — попита Кара с безстрастен глас. — Желаете ли нещо?

Ричард скръсти ръце.

— Покажете ми гърдите си. И трите!

Кара зяпна да каже нещо, но бързо стисна устни и започна да се разкопчава. Райна я погледна и видя, че изпълнява заповедта. Неохотно направи същото. Бердин ги гледаше. Бавно започна да разкопчава червената си дреха.

Щом свърши, Кара хвана ревера на дрехата си, но не го отгърна. В израза й се четеше едва потискана омраза. Ричард намести меча в скута си и кръстоса крака.

— Чакам — каза той.

Кара въздъхна примирено и се разгърди. На блещукащата светлина от камината Ричард огледа двете й зърна и видя треперливата сянка, която хвърляха изпъкналите пъпчици. И двете имаха релефната структура на плът, а не гладкостта на маскировъчна боя. Ричард плъзна поглед към Райна в безмълвна заповед. Докато чакаше, не каза нищо. Видя усилието й да си държи езика зад зъбите и в същото време да вземе решение какво да прави. Стискаше възмутено устни, но накрая посегна и разтвори дрехата си. Ричард огледа внимателно и нейните гърди. И двете й зърна бяха истински.

Извърна поглед към Бердин. Тя беше онази, която го заплаши. Тя беше онази, която насочи Агиела си към него.

Не унижението, а яростта бе обагрила лицето на Бердин в цвета на червената й дреха.

— Нали каза, че няма да ни се наложи да правим това! Обеща ни! Каза, че няма…

— Покажи ми!

Кара и Райна пристъпваха от крак на крак. Ситуацията никак не им се нравеше. Чувстваха се така, сякаш очакваха той да си избере някоя от тях за през нощта. Но в същото време не искаха да се опълчват против желанията на Господаря Рал. Бердин обаче не помръдваше.

Той я изгледа още по-сурово.

— Това е заповед. Клели сте се да ми се подчинявате. Направи каквото ти казах!

От очите й потекоха сълзи от яд. Протегна ръка и разтвори кожената си дреха.

Имаше само едно зърно. Лявата й гърда беше гладка, с равна повърхност. Задъхваше се от ярост.

Другите две жени забиха поглед в гладката й лява гърда с нескрита почуда. По погледа в очите им Ричард разбра, че не за пръв път виждат гърдите й. Щом Агиелите скочиха в ръцете им, той знаеше, че не това очакваха да видят сега.

Ричард се изправи и каза на Кара и Райна:

— Простете ми, че направих това с вас. — Махна и на трите да се загърнат.

Бердин все още се тресеше от гняв, не помръдваше. Другите две започнаха да се закопчават.

— Какво става тук? — попита Кара и докато продължаваше да закопчава стегнатите копчета, опасният й поглед се спря върху Бердин.

— Ще ви обясня по-късно. Вие двете можете да си вървите.

— Никъде няма да вървим — отвърна Райна с гробовен глас, очите й също не се отделяха от Бердин.

— Напротив, ще го направите — Ричард посочи вратата. После заби пръст към Бердин. — Ти не мърдай.

Кара се приближи към него в защита.

— Няма…

— Недей да спориш с мен. Не съм в настроение! Вън!

Кара и Райна подскочиха от изненада. С последна яростна въздишка Кара махна на Райна да тръгват и затвори вратата зад тях.

Агиелът на Бердин щръкна в стиснатия й юмрук.

— Какво й направи?

— Кой направи това с теб, Бердин? — каза той нежно.

Тя пристъпи към него.

— Какво й направи?

Вече с прояснено съзнание, Ричард усети заклинанието около нея, щом тя се приближи още повече. Различи характерното трептене на магията, дълбоко в себе си изпита онова неприятно, гъделичкащо чувство. Магията не беше добра.

В очите на Бердин видя повече от магия. Различи бясната ярост на Морещица.

— Тя умря, опитвайки се да ме убие.

— Знаех си, че трябва да го направя сама. — Бердин поклати глава с отвращение. — На колене! — изкомандва през зъби.

— Бердин, не съм ти…

Тя замахна с Агиела си и го перна през рамото, той залитна назад.

— Да не си посмял да се обръщаш към мен по име!

Беше се оказала по-бърза, отколкото той очакваше. Притисна рамото си с ръка и от болката му секна дъхът. Изведнъж в главата му възкръснаха всички спомени за използван срещу него Агиел.

Обзе го колебание. Започна да се съмнява, че би могъл да се справи с това. Единствената му възможност беше да я убие, а се бе заклел да не го прави. Пронизващата го до костта болезнена агония в рамото разклати решителността му.

Бердин се приближи.

— Вземи си меча!

Той напрегна сили и скочи на крака. Бердин натисна рамото му с Агиел и го накара да падне на колене. Той с мъка остана в съзнание. Дена го бе научила да издържа на такава болка. Сега трябваше да използва наученото. Взе меча и отново се изправи.

— Опитай се да го използваш срещу мен — изкомандва тя.

Ричард се вгледа в студените й сини очи, мъчеше се да потисне паниката в душата си.

— Не! — Хвърли меча на леглото. — Аз съм Господарят Рал. Ти си свързана с мен.

Тя нададе яростен вик и заби Агиела си в корема му. Стаята се завъртя пред очите му и в следващия миг той осъзна, че лежи по гръб. Останал без дъх, отново успя да се изправи, щом тя му заповяда.

— Използвай ножа си! Бий се с мен!

С треперещи пръсти Ричард измъкна ножа от колана си и й го подаде с дръжката напред.

— Не. Убий ме, ако това е, което наистина желаеш.

Тя издърпа ножа от ръката му.

— Само улесняваш нещата за мен. Исках да те накарам да се мъчиш, но в крайна сметка онова, което се иска, е смъртта ти.

Ричард, разтрисан от агонията на изгарящата, трептяща болка в цялото тяло, напрегна сили и се изпъчи. Посочи:

— Ето, тук се намира сърцето ми, Бердин. Сърцето на Господаря Рал. На онзи Господар Рал, с когото ти си свързана. — Отново се потупа по гърдите. — Намушкай ме тук, ако искаш да ме убиеш.

Тя му се усмихна мрачно.

— Чудесно. Желанието ти ще бъде изпълнено.

— Не, това не е мое желание, а твое. Не искам да ме убиваш.

Тя се поколеба. Сбърчи чело.

— Защитавай се!

— Не, Бердин. Ако това е, което желаеш, тогава трябва сама да избереш.

— Бий се! — Тя го зашлеви с Агиела през лицето.

Сякаш цялата му челюст се разтресе и зъбите му щяха да изпаднат. Болката се вряза в ухото му и почти го заслепи. Облян в студена пот, едва поемайки си дъх, той се изправи.

— Бердин, в теб има две магии. Едната те свързва с мен, другата е онова, което са вложили в теб, когато са изрязали зърното ти. Не можеш да продължиш да носиш и двете в себе си. Едната трябва да бъде прекършена. Аз съм твоят Господар Рал. Ти си свързана с мен. Единственият начин да ме убиеш е, като разрушиш връзката. Животът ми е в твои ръце.

Тя се стрелна към него. Той отхвръкна назад и падна по гръб, главата му издрънча в пода. Бердин скочи отгоре му, крещеше от ярост.

— Бий се с мен, копеле! — Удари го с юмрук в гърдите, в другата й ръка проблесна ножът. В очите й блестяха сълзи. — Бий се! Бий се! Бий се!

— Не. Ако искаш да ме убиеш — трябва да го направиш сама.

— Бий се! — Тя го удари през лицето. — Не мога да те убия, ако не се биеш с мен! Защитавай се!

Ричард я обгърна с две ръце и я придърпа към себе си. Сви колене и се плъзна назад, докато гърбът му опря в рамката на леглото.

— Бердин, ти си свързана с мен и аз ще те защитавам. Няма да те оставя да умреш просто ей така. Искам те жива. Искам да си ми защитник.

— Не! — изкрещя тя. — Аз трябва да те убия! За да го направя, трябва да се биеш с мен! Не мога, ако не се опиташ да ме убиеш! Трябва да го направя!

Тя захлипа в яростна безнадеждност, опря ножа в гърлото му. Той не направи нищо, за да я спре.

Прокара ръка през чупливата й кафява коса.

— Бердин, клел съм се да се боря в защита на онези, които искат да живеят свободни. Това е моята връзка с теб. Няма да направя нищо, за да те нараня. Знам, че не искаш да ме убиеш. Ти се закле в живота си, че ще ме защитаваш.

— Ще те убия! Ще те убия!

— Вярвам в теб, Бердин, в клетвата ти към мен. Оставям живота си на твоята дума и на връзката ти с мен.

Тя едва си поемаше дъх от накъсаните хлипове, погледът й не помръдваше от очите му. Затресе се в неудържим плач. Ричард бе напълно неподвижен, ножът все още опираше в гърлото му.

— Тогава трябва да ме убиеш — проплака тя. — Моля те… Не издържам повече. Моля те… убий ме!

— Никога не бих те наранил, Бердин. Аз ти върнах свободата. Сега сама отговаряш за действията си.

Бердин нададе пронизителен вой на отчаяние и захвърли ножа на пода. Отпусна се в прегръдките на Ричард и обви с ръце врата му.

— О, Господарю Рал — простена, — прости ми. Прости ми. О, скъпи духове, какво направих!

— Доказа връзката си — прошепна той, без да я пуска от прегръдката си.

— Те ми причиниха болка — плачеше тя, — толкова силна болка. Никога преди не бях изпитвала по-силна болка. Толкова е трудно да се преборя с това.

Той я притисна до себе си.

— Знам, но трябва.

Тя опря ръка в гърдите му и се отблъсна.

— Не мога.

Ричард никога не бе виждал човек, който да изпитва по-голямо страдание.

— Моля те, Господарю Рал, убий ме. Не мога да понеса тази болка. Умолявам те, убий ме!

Ричард, затрогнат до сълзи от страданието й, я придърпа към себе си и я прегърна силно, опита се да я успокои, като я галеше по главата. Не помогна. Тя само заплака по-неудържимо.

Той седна изправен до леглото, Бердин се тресеше от плач. Без да мисли какво прави и без да разбира защо, Ричард постави длан върху лявата й гърда.

Потърси центъра на покоя, мястото, лишено от мисъл, спокойствието вътре в себе си. Остави се на инстинкта. Усети как непоносимата болка се промъква през него. Нейната болка. Онова, което й бяха сторили; онова, което й причиняваше в момента другата магия. Както преди малко с болката от Агиел, устоя и на тази болка.

Обзет от състрадание, изпита мъката на тежкия й живот, мъката на това да станеш Морещица, болезнената загуба на някогашното си аз. Затвори очи и пое всичко това в себе си. Макар да не виждаше конкретните събития, причинили й това, усети белезите, които те бяха оставили в душата й. Напрегна сили, за да устои на болката. Превърнал се в непоколебима скала, остави потока на болката да премине през цялото му тяло и душа.

Превърна се в онази скала, от която имаше нужда тя. Остави топлото си чувство към тази невинна душа, към тази жертва на страданието, да я изпълни. Без да разбира напълно чувствата, които пламнаха в него, се остави на инстинкта си. Започна да попива в себе си страданието й, за да не й се налага да го изпитва тя, за да й помогне. В същото време усети как вътрешната му топлина потича към нея чрез ръката му, докосваща гърдата й. Сякаш дланта му го свързваше с искрицата живот в нея, с душата й.

Плачът й утихна, дишането й се успокои, мускулите й се отпуснаха и тя се облегна върху таблата на леглото.

Ричард усети как болката, преливаща от нея към него, започва да притъпява. Едва тогава осъзна, че за да я понесе, бе забравил да диша. Пое си дълбоко дъх.

Потокът топлина, извиращ от него, намаля, докато накрая секна напълно. Той махна ръка от гърдата й и отметна кичура коса, паднал върху лицето й. Тя отвори очи, мъглявият й син поглед се спря в очите му.

Двамата сведоха глави към гърдата й. Тя отново беше цяла.

— Пак съм си аз — прошепна Бердин. — Чувствам се така, сякаш току-що съм се събудила от кошмарен сън.

Ричард я загърна с червената й дреха.

— И аз.

— Никога досега не е имало такъв Господар Рал — в почуда каза тя. — Слава на духовете, наистина не е имало.

— Никой никога не е изричал по-голяма истина — чу се глас зад тях.

Ричард се извърна и видя облените в сълзи лица на другите две жени, коленичили зад тях.

— Добре ли си, Бердин? — попита Кара.

Бердин, все още объркана и изненадана, кимна.

— Пак съм си аз.

Никой не бе по-изумен от Ричард.

— Можеше да я убиеш — каза Кара. — Ако се бе опитал да използваш меча, тя щеше да хване магията ти, но ти щеше да вземеш ножа си. За теб това нямаше да е трудно. Не беше длъжен да изтърпиш болката на нейния Агиел. Можеше просто да я убиеш.

Ричард кимна.

— Знам. Но тази болка щеше да е още по-ужасна.

Бердин хвърли Агиела си в краката му.

— Подарявам ти това, Господарю Рал.

Другите две освободиха своите Агиели от златните верижки и ги захвърлиха до този на Бердин.

— И аз ти го подарявам, Господарю Рал — каза Кара.

— И аз, Господарю Рал.

Ричард заби поглед в червените пръчки на пода пред него. Помисли си за меча и колко мрази онова, което му причиняваше той, как ненавижда всичките убийства, извършени с него, и онези, които знаеше, че му предстоят. Но все още не можеше да се откаже от оръжието си.

— Това означава за мен повече, отколкото можете да си представите — каза той, не смееше да ги погледне в очите. — Фактът, че сте готови да го направите, крие огромен смисъл. Той доказва сърцата и връзката ви. Простете ми, но засега съм длъжен да ви помоля да ги задържите. — Той им подаде Агиелите. — Когато всичко свърши, когато се освободим от заплахата, тогава ще можем да се освободим от сенките, които ни преследват. Но засега трябва да се борим в името на онези, които разчитат на нас. Нашите оръжия, колкото и ужасни да са, ни дават възможност да продължим делото.

Кара го докосна нежно по рамото.

— Разбираме, Господарю Рал. Ще бъде така, както казваш. Щом всичко свърши, ще можем да се освободим не само от враговете отвън, но и от онези вътре в нас.

Ричард кимна.

— Дотогава трябва да бъдем силни. Трябва да бъдем вятърът на смъртта.

В настъпилата тишина Ричард се запита какво ли е довело сбързовете в Ейдиндрил. Сети се за онзи, който уби Катрин. Същият, който му беше казал, че го защитава. Да го защитава? Невъзможно.

Но като се замисли по-сериозно, си даде сметка, че сбързът всъщност не го бе нападнал. Спомни си първата атака пред Двореца на изповедниците, когато беше с Грач. Всъщност Грач беше нападнал сбързовете и Ричард се бе притекъл на помощ на приятеля си. Те бяха искали да убият „зелените очи“, както се изразиха за змея. Но не бяха нападали Ричард.

Този днес бе имал най-голям шанс от всички. Ричард беше без меча. И въпреки това сбързът не го нападна. Вместо това избяга, без да влиза в бой. И се обърна към него с „братко по кожа“. Самата мисъл за значението на това го накара да настръхне.

Тайничко се почеса по врата.

Кара прокара пръст по мястото, към което посегна той.

— Какво е това?

— Не знам. Но непрекъснато ме сърби.